Търсене в този блог

неделя, 21 февруари 2016 г.

Много старомодно до края на живота си ще продължавам да наричам България моя Родина - Маргарита Петкова

 


 

Маргарита Петкова е родена на 21 февруари 1956 г. в София. Завършва българска филология във Великотърновския университет. Известната поетеса, преводачка и публицистка е авторка на прекрасни книги, за които е удостоявана с най-престижни национални награди и е спечелила безкрайната и всеотдайна любов на читателите. Нейни емблематични стихотворения са превърнати в песни-химни. Тя е майка на три деца и баба на две внучета. Премиерата на най-новата й книга "Болката отляво", която увенчава нейната 60-годишнина, ще се състои на 24 февруари от 18 ч. в Чешкия център в София.

 

Интервю на Велиана  Семерджиева за вестник ДУМА, 19 февруари 2016 г.

 


"Ужасно е, че децата ни са принудени да бягат в чужбина"

- Госпожо Петкова, наскоро отминалите празници Трифон Зарезан и Св. Валентин пак ни разделиха. Първият е свързан с традиция, която тачим. А празника на влюбените много хора отричат. Може би онези, които не са били влюбени?

- Не. Всеки човек е бил влюбен. Човек се влюбва непрекъснато, дори и да не си го признава. А го отричаме, защото прекалено много чужди неща се привнесоха в последния четвърт век в България. И докато отначало ги приемахме с отворени обятия, изведнъж самото общество се усети, че така някак си губим своята национална идентичност. Като пример мога да дам Хелоуин. Имаме си празник на Вси светии - когато бях малка, са ми правили фенер от диня, така че - нищо ново под слънцето. Във всяка религия или във всички остатъчни езически ритуали това го има. Но по-голямата част на обществото настръхна срещу всичко американско. В социалните мрежи срещнах много гневни изказвания от рода "Стига с този американски празник Св. Валентин!" Но той не е американски, той е още от Римската империя, хората не знаят, че има поне трима светци с името Валентин, но това за мен е в основата на разделението. Ние сме склонни към разделение от четвърт век насам. Затова се получава тази лека неприязън към Св. Валентин като празник на любовта и залагаме на християнския Свети Трифон, който е празник на виното. А двете опияняват еднакво.

- Написали сте толкова вълшебни стихове за любовта и продължавате да пишете за нея. Казвате: Любов ли е - свършване няма.

- Любовта има различни прояви и измерения. Приемам я не само като любов между двама души, но и като любов към майка, деца, семейство, Родина (тази натикана в ъгъла дума, ние не говорим за България като за наша Родина, а като за "тази страна"). Така че любовта е навсякъде и няма как да има свършване.

- В неделя закръгляте една красива зряла годишнина. По този повод издателство "Персей" публикува изящната книга "Болката отляво". В 160 страници са събрани скъпоценни мигове от живота ви - в стихове, кратки съкровени спомени и снимки от семейните ви албуми. Допускате читателите толкова близо до себе си...

- По принцип нямам какво да крия, винаги съм била на показ чрез творчеството си, гражданската си позиция и поведението си. Никога не съм се крила по кьошетата, защото не върша престъпления, измами, не се продавам. Защо хората да не знаят това, което съм аз! Не се смятам за някаква значителна личност, но тази книга ми е подарък от издателство "Персей" за моята годишнина. В нея има снимки, които пазят сестра ми и майка ми, а що се отнася до обясненията - споделях ги пред Пламен Тотев по телефона, а той ме помоли да разкажа как са написани някои стихотворения. И когато вече разбрах, че той прави книга, седнах и си написах преамбюла. Смятам, че трябва сама да си кажа тези неща - нито да ме възвеличават, нито да ме принизяват, да съм такава, каквато съм.

- "Не си крия годините, любовниците и пристрастията" сте озаглавили предговора. За годините знаем, за любовниците няма да питаме, но какви са пристрастията ви? Без какво не можете - децата, приятелите, писането, книгите, да изразявате директно мнението си...

- Най-вече да изразявам мнението си такова, каквото е. Винаги съм го казвала, аз не съм просто някаква поетеса, която седи в кула от слонова кост и върху напарфюмирани розови листи пише със скърцащо перо любовни стихове. Живея в този отрязък от време, имам своята гражданска позиция, аз съм като всички останали хора и това как живеем в България ме вълнува.

- Родили сте и сте отгледали три деца. Дъщеря ви ви е дарила с две внучета. Днес е доста по-трудно да се гледат деца. Защо според вас нашата държава не проявява загриженост да се раждат повече българчета, да се осмеляват младите да правят щастливи семейства с многолюдна челяд?

- Много нелицеприятно ще прозвучи (като дебело подчертавам, че не съм привърженик на световната конспирация), но никой от управляващите не се интересува от тези неща. Те си имат своите деца, родени със сребърни лъжички в устата, което, разбира се, не е така. Защото бащата на съответния управляващ си е събул цървулите преди 50 години, но синът или дъщерята днес се мисли за богоизбран, а техните деца са връх на сладоледа и на аристокрацията, каквато впрочем в България след турското робство няма. Днес не се поощряват младите родители. Веднага ще ме репликират, че съм ретроградна и се връщам назад преди 26 години. Едно време се подигравахме на петте лева от Тодор Живков, които се даваха за всяко дете. Родих третото си дете през 1990 г., промените ме завариха вече бременна. Мога да направя разлика как съм гледала първите си две деца и какъв ужас беше със ставането сутрин в 4 и половина, за да се наредя пред магазина и да мога да купя мляко за бебето. Историята върви напред, не искам да навлизам в политика, щом са се случили тези промени, значи е било неизбежно, те не са само у нас. Но не може да управляваш една държава и да не мислиш за нейното бъдеще. Ужасно е, че децата ни са принудени да бягат в чужбина. Моята дъщеря замина и се установи в Лондон, защото тук няма как с по 350 и 550 лева да се гледат две деца. Ужасно е и това, че народът, меко казано, си спи, възмущава се от време на време, когато това го засегне него, когато за неговото дете няма детска градина. Но той свикна да има една светлина в тунела - Терминал 2. И това е ужасното!

- Според наблюденията ви върху образователната система, как мислите - днес училището успява ли да изгради добре образовани и възпитани в истински ценности личности?

- Зависи от учителите. Ако те се водят стриктно по непрекъснато променящите се учебници и учебни програми, няма как. Ако са достойни, както навремето ги наричахме, паисиеви кандила, т.е. искат да изградят у своите ученици един български светоглед, тогава може и да се получи. Но нека не се вторачваме само в училището. Едно дете се изгражда като личност първо в семейството. В училището то отива като един готов продукт, върху който може само да се надгражда. Не може да си хвърлиш детето в училище и да кажеш, че учителите са виновни, че не го учат и възпитават. А ти какво правиш в това време? Пилиш си ноктите на кафе с приятелка или си в кръчмата с приятели... Трябва да има взаимодействие между семейството и учителите. Не може родители да нахлуват в училището и да бият учители. Това никога не е било. Едно време учителят беше институция. А сега в очите на родителите общо взето учителите са едни нещастни същества, които получават мизерни заплати и се обличат с дрехи втора употреба, за разлика от отрочетата, които носят маркови дрехи.

- Но ако майката и бащата не изпратят детето с нагласата, че то отива в училището при един авторитет, който трябва да уважава и който ще го направи човек...

- Точно за това говоря. Чувала съм родители, които казват: Абе, мани я тая, какво ще ти налива акъл в главата, гледай я, че ходи с рокля отпреди 20 години. Обаче има и учители, които просто влизат, изпяват си урока и нищо не ги интересува. Това е тема, по която може да се говори безкрайно...

- Споделяте, че като малко момиче, щом сте се научили да четете, сте посегнали към стиховете на Ботев, Смирненски, Вапцаров. Днес тях постоянно ги вадят и връщат в учебниците, местят ги от клас в клас... Защо тези автори предизвикват толкова спорове и желание за реформи?

- Първите стихове, които научих, бяха на Ботев, защото баба ми ми ги четеше. Знаех наизуст неговите стихотворения. След това започнах да ги чета сама, но тези стихове и татко ми ги е рецитирал, също и Вапцаров, Смирненски, Вазов... "Грамада" я знаехме със сестра ми още като деца. А днес това се случва с тези автори, защото са българи с голямо Б, защото Ботев е гений на българския дух и на българската поезия. Един Ботев е опасен и със стиховете си, и с поведението си. Опитват се да го изкарат терорист, защото е завзел мирно плаващ чужд кораб. А той, милият, идеалистът Ботев тръгва с 200 събрани момчета да събаря империя. Мислите ли, че не си е давал сметка, че не може да я събори?! Така, както Бенковски съвсем откровено казва: "Нищо не можем да направим, това въстание няма да успее, но нашата цел е да ни чуят в Европа, в света, че тук има един народ поробен." Много са ми смешни тези, които твърдят: "Не искам да съм потомък на роб." Ти не искай, само че е така. Защо Иван Вазов пише "Под игото", защо Ботев пише "сърце, майко, не трае/ да гледа турчин, че бесней/ над бащино ми огнище"... Нямало робство, ние сме горди българи, какви сме ние - рицарите на Балдуин? Трябва да си уважаваш историята и да имаш не робско съзнание, а съзнанието, че в един момент този роб е дръзнал да въстане и да изгради наново държавата.

- Родители от градове, силно обидени от това отрицание, които са страдали и са дали много скъпи жертви, заявиха, че сами ще напишат учебник по история, за да учат децата им какво наистина се е случвало.

- Най-скверното в цялата работа е, че едни хора, които са се хванали за писането на учебници, трябва да си вземат поредната порция пари. И съответно се съобразяват с онова, което им диктуват от министерството и съответната политическа сила, която го управлява. Какво значи политкоректно? Не е политкоректно да учат децата "Аз съм българче", защото имало ученици с турско самосъзнание. А какво да кажат арменчетата, еврейчетата и децата от други етноси? Турция е наш приятел... Ами на българското и на турското население в момента е ясно, че отношенията ни не са такива, каквито са били преди. Няма я поробена България и искрено се надявам да продължи да я няма. Политкоректността не би трябвало да пречи на историята на един народ. Възродителният процес наистина е отвратително нещо - имам познати, на които смениха имената, и в онзи момент съм се питала как бих реагирала, ако ми кажат, че от утре трябва да се казвам например Гюлсен. С всичка сила ще се съпротивлявам на това - името ми е дадено от родителите и е знак на принадлежност към моя род. Но от друга страна, ако се чувстваш турчин и толкова не можеш да живееш в България, иди да живееш там. Никой от другите етноси у нас не предявява такива претенции. Самите турци, които живеят по селата в Родопите, в Делиормана, не се чувстват засегнати, това по-скоро е игра на политиците, много мръсна. И за съжаление по-голямата част от народа не се усеща. Така че много здраво трябва да се хване и да не ни слагат министри на образованието, които нищо не разбират. Неглижираме точно образованието, науката, културата и здравеопазването. Те не са на високи позиции, нека мре тоя народ, няма да е образован, по-малко хора, по-неуки и невежи по-лесно се управляват. Много съм рязка, остра, но това е моята гражданска позиция.

- Създали сте стихотворения "Жената на 40", "Жената на 45", "Жената на 50" и сега "Жената на 60". Всяка от тези героини е забележителна по своему. Много жени се нуждаят от тези ваши строфи.

- Дай Боже! Аз съм си ги писала, както ми идва отвътре. Но те не са писани, когато съм била на всяка от тези възрасти. Като подарък за 60-годишнината на Стефан Димитров му написах текста за "Мъжът на 60" и оттам нататък, като ми дойдоха едни поетични сили - възпях всички женски възрасти.

- Сътворихте заедно с Добромир Банев 3 общи книги - твърдите, че са направени по "мрежата". Как ви хрумна това?

- Нищо не може да ти хрумне, ако не ти се пусне някъде отгоре. Една журналистка ми се обади и ме пита какво мисля за стиховете на Добромир. Виждала съм някои от тях, но не го бях чела много. Аз съм доброжелателен човек и казах, че има потенциал. Така тя ни свърза задочно. Той ми написа отговор на мое стихотворение, отговорих му, той пак ми писа и си казах - това е нещо интересно. Вече знаех, че от това може да излезе книга, или както му викат, продукт. Запознахме се, след като бяхме написали двете части на "Абсурдни времена" - разделихме я на две, за да не стане много дебела и скъпа книга. Чак тогава се видяхме на живо с Добромир и се запознахме. Роди се едно добро приятелство. И сега много добре се разбираме, направихме трети продукт - "Зад огледалото", който имаше премиера на 18 февруари. Тук вече се разделяме, има 33 мои и 33 негови стихотворения, но вече самостоятелни. А докато сме писали онези любовни диалози, всеки от нас е споделял неща, които сам е преживял и както ги усеща. Затова хората се припознават в тях и искат да преживеят такава голяма любов. А такава любов няма не само между нас, а изобщо в света. Това е измислица.

- За хората това е едно бягство към книгите - в тях намират нещо, което им липсва в живота.

- Дано да е бягство като при Русо - назад към природата, тук да е назад към книгите...

- Какво виждате (или ви се иска да видите) напред, в следващото свое десетилетие, което започва на 22 февруари?

- Искам да видя България такава, каквато трябва да бъде - с усмихнати хора, които имат работа, с обработени ниви. Когато минавам по пътищата на Родината, около мен да се диплят жита и да цъфтят слънчогледи, а да няма тръни и келемета. Искам всеки да се върне по родните си места, където ще има работа за него, както е имало. А не всички да идват в София и да казват: Тук има работа. Абе, къде я тая работа?... Държавата ги гони от родната им къща и от родната им страна. Да не ни се излиза с номера - държавата, това сме ние. В момента ние сме много повече роби, отколкото сме били през ония 200 и 500 години по-късно. Събужда се робското в нас - не смееш да кажеш една дума, защото шефът ще те изхвърли от работа. Няма профсъюзи, които да защитават правата на работниците, има едни служители, които се наричат профсъюзни деятели. Нищо не е такова, каквото трябва да бъде. Няма партийни лидери като хората, съответно няма опозиция. Аз не искам еднопартийна система, не искам диктатура, искам просперитет за Родината си. Много старомодно до края на живота си ще продължавам да наричам България моя Родина.

 

 

 

 

 


Книгата „Болката отляво“ е посветена на 60-годишнината на обичана българска поетеса Маргарита Петкова и е част от поредицата на ИК „Персей“, представяща шедьоврите на българската и световната любовна лирика. Томчето с разкошна твърда подвързия и цветни илюстрации (снимки от личния архив на поетесата и картини на художничката Ралица Денчева) събира емблематичните творби на Маргарита Петкова (както и няколко нови), които бележат нейния път като жена и творец. А всички те са вдъхновени от онова чувство, което най-вече ни прави хора, и сме истински щастливи, само когато го имаме. Защото всичко отминава, но болката отляво – не!

Премиерата на книгата  ще се състои на 24 февруари от 18 ч. в Чешкия център в София.

https://www.youtube.com/watch?v=YTFDbAOl4oU