"Социалното неравенство днес би накарало създателите на модерния проект да се изчервят от срам". Това е заключението на Мишел Рокар, Доминик Бург и Флоран Оганьор в статията им "Застрашеният човешки вид", публикувана в Льо Монд на 3 април, 2011 г. И наистина във времената на Просвещението, на мислители като Декарт и Франсис Бейкън стандартът на живот на най-богатите не е надвишавал два път този на най-бедните. Днес доходът на човек от населението в Катар- най-богатата страна в света - е 428 пъти по-висок от доходите в най-бедната държава Зимбабве. Мишел Рокар и неговите съавтори предупреждават, че първата жертва на задълбочаващото се неравенство ще бъде именно демокрацията, защото в един момент бедните и обезправените ще прибегнат до насилствени действия срещу свръхбогатите. В своя много важен труд "Цената на неравенството", който скоро ще бъде преведен и у нас, Нобеловият лауреат по икономика Джоузеф Стиглиц също предупреждава, че ако неравенството продължава да расте, първите жертви на този процес ще станат именно представителите на елита, които в момента толкова безметежно се наслаждават на богатствата си.
Изобщо всички смислени хора отдавна са разбрали, а и много убедително са доказали, че в общества, в които неравенствата стават все по-дълбоки и по-дълбоки, не може да има истинска демокрация. Когато едно малцинство контролира целия ресурс на една държава, ще бъде твърде наивно да очакваме от същото това малцинство да се съобразява с принципите на свободата, справедливостта, демокрацията. Богатите нямат нужда да правят това. Те спокойно могат да си купят политически партии, депутати, премиери, медии и да осигурят изпълнението на всичките си желания. И нещо, което е не по-малко важно, но за жалост остава встрани от общественото внимание. Най-съществената покупка, която правят хората с многото пари, е покупката на онези личности, които обясняват света. Когато купените от богаташите политолози, социални антрополози, журналисти непрекъснато ти втълпяват как социалното неравенство всъщност е нещо естествено, как едва ли не наличието на много богати и много бедни е природен закон, желанието ти за съпротива неизбежно намалява. Така де, как да се съпротивляваш срещу природните закони!? Именно това е целта на безбройните неолиберални, либертариански, пазарно-фундаменталистки фондации. Те се финансират от най-богатите хора на планетата, пръснати са по целия свят, вече са достатъчно много и в България, и основната задача на техните активисти е да ни убеждават, че увеличаващото се неравенство е най-нормалното нещо на този свят. Твърдят, че ние не само не бивало да се борим срещу тази тенденция, ами напротив, трябвало да я подпомагаме с цялото си сърце и душа. Т.е. обществото като цяло трябвало да прави всичко възможно, за да могат богатите да стават още по-богати. И след като те станели съвсем невъобразимо богати, тяхното богатство щяло да почне да се процежда надолу към нас, по-бедните. Това е т.нар. "trickle-down economy", която е любима на либертарианците и с която те оправдават разширяването на социалното неравенство. Зигмунд Бауман, който безспорно е един от най-значимите съвременни мислители, абсолютно аргументирано разбива тази теория в книгата си "Дали богатството на малцината е от полза за всички нас?" Бауман доказва, че единствените, които имат полза от увеличаването на богатствата, са самите богаташи. Той развенчава и един друг много популярен мит - че свръхбогатите напълно заслужено са такива, защото са придобили ресурса си благодарение на много талант и труд и защото допринасят най-много за развитието на обществото. Какъв е приносът на свръхбогатото малцинство видяхме съвсем скоро, когато именно тяхната алчност предизвика последната световна финансова и икономическа криза. Нещо повече, банкери, политици, висши корпоративни мениджъри не само не си получиха заслуженото, ами, напротив, излязоха от кризата още по-богати, благодарение на парите на обикновените и не толкова талантливи данъкоплатци. Както пише Зигмунд Бауман, "хората, които са богати, забогатяват само защото са богати, а хората, които са бедни, обедняват само защото са бедни". С тъжна ирония авторът определя този процес като първия перпетуум мобиле в човешката история.
Едва ли има нужда да цитирам още автори и техните книги по тези теми. Българската действителност е най-доброто доказателство за пълната несъстоятелност на либертарианските идеи колко полезно е неравенството, защото то амбицирало хората да работят повече и как богатите трябвало да станат по-богати, за да имат полза и останалите. Да, от увеличаването на богатството на богатите имат полза жените, децата и любовниците им, но в никакъв случай обществото като цяло. Обществото не печели нищо от това, че почти целият ресурс се концентрира в ръцете на няколко богаташи. И тази тенденция не бива да бъде приветствана, както ни съветват неолибералнитеNGO-та. Тя трябва да бъде постоянно оспорвана и в крайна сметка, прекратена. Естествено, концентрирането на богатствата в ръцете на малцина няма да спре ей -така, от само себе си. Този процес може да бъде спрян единствено при положение, че имаме политици, партии, синдикати, неправителствени организации, медии, които ще работят за интересите на мнозинството, а не на един или друг олигархичен кръг.
* * *
Коментар на Петър Волгин в предаването „Деконструкциа” по БНР – 19.10.2013
