Русофобията като антропологична катастрофа – Валентин Вацев

Със значителни съкращения от доклада на доц. Валентин Вацев изнесен на националната научна конференция „Русофобството – причини, етапи, форми, институции“, 11.10.2018 г.

 

Мисля, че главната задача на този етап е да се внесе ред в понятията. Затова, впрочем, мисля, че трябва да бъдат приветствани всички опити да се гради теория по въпроса. Разбира се, не можем да започнем с дефиниции, те би трябвало да дойдат най-накрая, като резултат от съдържателна интелектуална работа върху фактическия материал.

И все пак аз бих искал да започна не с това какво е русофобията, а какво тя не е. Вярвам, че много хора ще се съгласят, че тя не е отбелязване и посочване на отделни неприемливи факти или дори тенденции.  Затова аз твърдя, че русофобията е нещо по-друго, нещо по-различно от обикновената и понякога неизбежно сурова критика на различни културни и управленски практики в Русия.

Без да претендирам за дефиниция, аз твърдя, че русофобията се появявя тогава, когато се загубва усета за място и време, за пространство и история, за логическа консеквентност и доказателственост, когато спре интересът (а той е задължителен за всяко сериозно изследователско мислене) към разликите между универсално, партикуларно и сингуларно, т.е. към самата категориална структура на мисленето. В този смисъл русофобът е конструктор на митологеми, като след като ги е произвел, успява и да живее вътре в тях. По този начин в днешния секуларизиран западен свят (и това е особено вярно именно за англосаксонския свят) русофобията е секуларизиран еквивалент на ужаса от Врага на човешкия род. В тези смислови координати Русия придобива измеренията на абсолютно, насъщно, хипостазирано и активно зло, което живее със себе си, заради себе си и като отрицание на всичко друго – както е известно, абсолютното зло не се обосновава, защото умее да обосновава само себе си. И това вече е Русия в светогледа на Запада, и особено на англосаксонския запад – тя е Другото, Другия, тя е То на Стивън Кинг и Ктулху на Лъвкрафт. Разбира се, най-плътна е картината на това зло, нарисувана от Толкин – страната на орките, обобщен Мордор.

Религиозният генезис на тези мисловни конструкции е очевиден и това, което ще ме интересува в моето изложение оттук нататък, е не това, което идва след, а това, което е преди секуларизацията.

Тук обаче, очертавайки не толкова наличието, колкото отсъствието на работещи дефиниции на този етап, бих искал да споделя с аудиторията едно мое субективно предположение – истинската, зрялата, автентичната русофобия, обитавайки митологичните пространства и психологичния ъндърграунд, не може да се реализира без поне 10% неподправен идиотизъм – „Путин сее комунизъм по целия свят”, това реално, а не измислено твърдение на един активен български русофоб е удобен пример за тази мисъл. По този начин Путин, като главен злодей на епохата, е на път да измести евреите, за които ние си знаем, че са виновни за всичко.

Русофобията тук ни интересува в своята идейна, така да се каже, пълнота и в своя исторически генезис.

Точно затова мисля, че българската русофобия не е подходящо емпирично поле за изследване. Русофобите в България, а те разбира се са едно изчезващо малко истерично малцинство, спадат към два различни типа, които обаче, не винаги и не непременно са разграничени, между тях може да има и преходи.

Първият тип - това се наследниците на руската перестройка в България, т.е. това са руско-български либерали, които по дефиниция не могат да не бъдат русофоби. Както е известно, русофобията е един (конституиращ) особен аспект на руския либерализъм. По този начин, ако човек съзнателно е приел аксиомите на горбачовата перестройка, твърде скоро след това той обективно и по независим от себе си начин не може да не се осъзнае и като яростен русофоб. Това е изследвано многократно, омразата към Русия е задължителен елемент в менталността на руския либерал – това е описано, още руската класическа литература разкрива този феномен, днешните политически анализи в Русия не го оспорват.

Вторият тип български русофоби, това са просто наследниците (интелектуално-политически, но често и в произходен смисъл) на българските фашисти, които през 20-те и 30-те години на миналия век по естествен път започнаха да се осъзнават като хитлеристи.

Тяхната болка е понятна – те и досега не могат да преглътнат и да простят на руските унтерменши начина, по който те се отнесоха към техния кумир, към тяхната пътеводна звезда – Хитлер.

Просто пепелта на Хитлер блъска в гърдите и сърцата на много от българските русофоби – и в този смисъл те не са просто фашизоиди, а са латентни, недоразкрити фашисти и хитлеристи. Техният coming out представлява важна част на съвременния български духовно-политически живот, но също и на реалната управленска практика на българската политическа класа.

„Хитлер в сърцата” – това е реалното политическо вдъхновение на все по-голяма част от българската политическа класа. Интересното е, че нито главният геополитически куратор на България (САЩ), нито изнесеното административно и политическо управление на страната със седалище Брюксел, проявяват някакъв интерес към този изключително важен процес, протичащ в българската политическа класа. Обяснението на това, струва ми се, е просто – няма нищо по-удобно и по-подходящо за утвърждаване на русофобския дух на епохата от един автентичен хитлерист. Особено пикантна е една друга българска особеност – невероятно е как българското еврейство се отнася не просто търпимо, но и благодушно към изкуствения ренесанс на българския фашизъм днес.

Исторически изследвания, впрочем, описват подобна търпимост сред германските евреи в началото на 30-те год. на миналия век. Историята обича с усмивка да се повтаря.

Днешната русофобия, обаче, свободно съчетава исторически непримирими на пръв поглед интелектуални съставки и импулси. Наследници на Хитлер и Мусолини, в пълно съгласие със заклети и сертифицирани либерали, днес успешно произвеждат русофобия като свой съвместен интелектуално-политически продукт. Съчетанието на фашизоиди и либерали така безпроблемно, каквото е днес, може да бъде обяснено от функционална гледна точка. Докато фашизоиди, латентни хитлеристи и духовни синове и дъщери на Сорос и Попър заедно произвеждат своя общ продукт – русофобията, техните вътрешни и привидно непреодолими противоречия не интересуват никого, нито техните спонсори и вдъхновители, нито самите тях. Защото русофобията е точката, в която се заличава уж непреодолимата вражда между либерали и хитлеристи.

Силата, която примирява тези привидно несъчетаеми полюси – това е тяхната обща функционална роля, вътре в която и при изпълнението на която либералът и фашистът са едно.

Това е така, защото русофобията днес е един от трите стълба на разгръщащата се пред очите ни Студена война.

Способността на либерали и хитлеристи да не спорят, когато става дума за война срещу Русия, е известна още от периода преди приключването на Втората световна война. Изминалите оттогава повече от 70 години просто потвърждават и свидетелстват не просто за възможността, а за практическото наличие на този странен на пръв поглед политически мир, между осъзнато непримирими противници. Студената война, която приключи в края на 80-те год. и разгръщащият се днес втори етап на същата Студена война не просто оправдава, но и изисква всеобщи съюзи, синтези на всичко с всичко – стига това „всичко” да има някакъв русофобски смисъл.

Отклонявайки се за секунда от смисловата линия на досегашното изложение, е необходимо да посоча, че освен журналистическо-метафоричния и пропаганден смисъл на термина „студена война“, той има и реално предметно съдържание.

За да е налице наистина Студена война, а не просто журналистически предчувствия и пропагандни проклятия, са необходими три съществени елемента (”три стълба”).

 Първото, абсолютно съществено условие е именно сатанизацията на противника. Той трябва да се възприема не просто като враждебна сила, а като актуална, неуморна и насъщна сила. Всъщност, това Зло обитава отдавна културното подсъзнание на Запада . В религиозна или секуларна форма то е непременен участник в духовния живот на Запада и особено на англосаксонския свят. Не бива да има съмнение, че дейците, натоварени със задачата да поддържат тази перманентна бойна готовност, са искрени, там няма никакво съмнение в актуалността на това зло, разбира се, няма и чувство за хумор. Получава се нещо наистина интересно – колкото повече Кремъл се старае да даде доказателства за невинност, толкова повече тези доказателства се разглеждат като доказателства за виновност.  Това състояние на умовете в англосаксонския свят се поддържа сравнително лесно, със силите на медиите и чрез официални изявления на високопоставени - и следователно авторитетни държавни служители. Обобщено може да се твърди, че първият стълб на новата студена война (необходим, но сам по себе си недостатъчен) е вече изграден почти изцяло, враждебността е преминала във фобия (страх) и практически няма такова действие, което да не подлежи на окончателно изтълкуване като подготовка за нанасяне на щети. На този етап предстоят само завършителни действия – изграждане на специализирана информационна мрежа (медийна, политическа и пропагандна) от организационни звена, имащи за задача да отговарят за непрекъснатото бойно дежурство срещу противника, надвиснал вече над хоризонта.

Следващият „стълб” на новата студена война е икономическото разделение, т.е. обграждането на „царството на злото” с непроницаеми икономически бариери. Този стълб обаче, се изгражда по-трудно, изисква повече разходи и усилия, а и точното трасе на икономическата стена не е лесно да бъде начертано. Накратко, ако трасето на „икономическата стена” не съвпада плътно с трасето на идеологическата „стена”, тогава и двете стени са фактически неефективни. И все пак, икономическата стена се изгражда успешно. Завършването й не предстои в най-близко бъдеще, но успехите в това изграждане са очевидни, фактически цялата лавина от икономически санкции, налагани от САЩ върху „еретиците”, но също и върху тези, които се осмеляват да общуват с „еретиците” – целият този огромен икономически труд е насочен към изграждането в окончателна форма на втория стълб на новата студена война, именно – икономическото разделение на света.

Ако първият стълб е практически готов, а вторият предстои бързо да бъде завършен (примерно в рамките на следващите 3-4 години), то третият стълб на новата студена война предстои да бъде граден още сравнително дълго. Този стълб представлява абсолютно задължителната военно-политическа конфронтация (между силите на демокрацията и тоталитаризма), като, разбира се, кой е демократ и кой е тоталитарист се решава по единствения възможен и научнообоснован начин – демократична е тази страна, която приема безусловно нормите и изпълнява безусловно изискванията, които се формулират там горе, в сияйния Град на хълма.   А всички останали страни, които не отговарят на текущите стандарти за демократичност, са поразени от чумата на тоталитаризма, като на някои от тях следва да се помага и прощава, а на други да се прости е невъзможно. Тук отново си проличава един класически верски мотив – „На грешника може да се прости, разбира се след покаяние, а за еретика опрощението е принципиално невъзможно”.

Но дори и завършен, третият „стълб” (на военнополитическата конфронтация), той няма да може да се разглежда като окончателно готов, докато не бъде „изпробван”. С други думи, военнополитическата конфронтация следва неминуемо да доведе до такава конфронтация, в която двете страни открито балансират на ръба и едва след като (и ако) те успеят в ситуация на върховно военно напрежение да договорят някакъв списък от явни или неявни забрани и разрешения, които да регулират отношенията между тях, ще може да се смята, че студената война се е състояла, разгърнала се е и се е стабилизирала не като ситуация, а като дългосрочен модел на взаимодействие между заинтересуваните сили. Накратко и просто казано, студена война е невъзможна без Карибска криза или някакъв неин еквивалент. Преди да се състои такава криза (а тя в съвременни условия може да се разгърне на няколко места в света) действителна студена война не може да се разгърне и тя би обитавала единствено журналистическите метафори.

Днес, след неуспешния край на историята (за който така ведро пророкуваше Фукуяма), трябва да се мисли много внимателно за това кое е за предпочитане – студена или гореща война и кое от двете е неизбежно.

Това са функционалните аспекти на русофобията: абсолютно необходима и затова неизбежна съставка при изграждането на т.нар. първи стълб на студената война. Триадата „враждебност – русофобия – 24 часов ужас от Русия” е необходима, за да бъде конституирана моралната готовност на Запада и особено на англосаксонския свят за часа Х, в който четирите конника на Апокалипсиса (B2 или Ту160М – без значение) ще излетят, за да бъде информирано човечеството, че настъпва Съдния ден.

Все пак, има смисъл да се мине по-нататък, отвъд функционалните аспекти на употребата на русофобията, тъй като вярвам, че генетичният аспект тук е по-важен и по-интересен от функционалния.

За мен религиозният генезис на русофобията е безспорен и не подлежи на съмнение.

При това русофобията се появява именно вътре в рамките на християнската културна вселена. Това значи на практика, че индуисти, например, или пък даоси и конфуцианци, или техните съвременни представители – китайските комунисти свободно могат да разберат теоретическия аспект на описвания проблем, но не биха могли (а и не са длъжни) да осъзнаят практическите аспекти, и често пъти особено драматичните колизии на проблема за генезиса на русофобията. Обикновеният мюсюлманин също може да се ограничи само с разбиране, но не и със съпреживяване на този проблем. Разбира се, обяснението е просто, става дума за драма, при това с трагични съставки, която се е разгърнала именно вътре в християнския континуум на Спасението. Това е процес, който се е разгръщал на различни места, но по един и същи повод. Многообразието на механизмите, в които се проявява този процес, не прикрива, а разкрива единната му същност, а именно – жестоко и непримиримо разногласие, разгърнало се (и продължаващо като събитие да се разгръща до днес) в единните християнски координати на Доктрината и нейното тълкуване.

Руската власт през 90-те год. на 20-ти век беше власт на русофобията над Русия. Затова може да се твърди, че българската русофобия (колкото и малка, жалка и незначителна да е тя – 88!) има два корена, т.е. тя е двойнопроизходна. Единият корен, разбира се, е несъмнено европейски (Хитлер в сърцата!), а другият корен, без съмнение, е руският. Трябва да се признае като факт и да се осъзнае в цялата й дълбочина и значение истината, че духовно-политическите, идейните и историческите шлюзове, свързващи България с Русия, са не просто много широки, но са и двойнопропускливи, т.е. пропускат влияния в двете посоки - напр. от България към Русия – християнство и кирилица, от Русия към България – перестройка и ускорение, „смърт на Русия като царство на злото“.

От позициите на „Запада като такъв” разглежда Русия един много известен, много изучаван авторитет. Това е католическият абат, дворянинът, талантлив писател и пътешественик Астолф дьо Кюстин. В книгата си „Русия в 1839 год.” той описва всичко това, което и до днес представлява интелектуалното съдържание, цялостната аргументация и моралния патос на това, което днес е наречено русофобия. По този начин Дьо Кюстин задава „идеалната матрица на всяка възможна русофобия“, на русофобията „във всички възможни светове“ и това е вярно до такава степен, че ако днес някакво идейно съдържание не отговаря на тази матрица, то не може да бъде прието за русофобия, а само за случайна, ефимерна и несъществена критика на руската действителност.  

От времето на абат Дьо Кюстин са минали около два века, но същото светоусещане и същата диспозиция спрямо Русия (а и към целия православен свят, разбира се) продължават да имат доминантна роля в съзнанието на средния западноевропеец, като тази доминантност е особено натрапчиво очевидна в светогледа на англосаксонския свят. Там се очаква нашествието на еретиците не изобщо някога, а утре сутринта. В Русия по този въпрос все още има някакви илюзии – написани бяха някои амбициозни трудове на тема как “след преодоляването на комунистическите безумия Русия, която днес действително преживява християнски ренесанс, неизбежно ще намери общ език с християнския запад”; като че ли дори Президентът Путин на определен етап вярваше в това. Практическият живот вече еднозначно свидетелства за нереалистичността на такива очаквания – защото, от гледна точка на християнския Запад, комунизмът е просто обикновено безбожие, а виж Православието не е нищо друго, освен една агресивна и злокобна ерес, срещу която Западът е длъжен да обявява непрекъснато кръстоносни походи, ако иска да опази себе си и своята идентичност. Изпреварвайки това изложение, можем да кажем, че именно тази нетърпимост към православната ерес беше действителната, дълбинната причина руско-американски структури от рода на „Комисията НАТО – Русия” да са нежизнеспособни и да не функционират, а американският политик всеки път, когато бръкне в джоба си, да намира там Ръката на Путин.

Впрочем, още тук могат да се посочат факти, изпреварвайки изложението и донякъде отклонявайки се от основната му линия, чрез които може да се покаже какво русофобията не е. Хитлер, който е вярвал, че руснакът в крайна сметка е Untermensch, т.е. недочовек и следователно част от тези недохора подлежат на унищожение, втора част подлежат на изтласкване отвъд Урал (т.е. извън периметъра на европеизираните чрез германската военна инициатива земи), а трета част да работят на територията на това ново разширение на Европа (бивша Русия) като нискоквалифицирана робска сила. И не толкова политическото „несъгласие” на Хитлер с политиката на съветските комунисти, колкото други дълбинни слоеве нa неговата мотивация са били доминантни – странната смесица от традиционно лутеранство и новооткрит и новонасаден окултизъм в личността на Фюрера е била достатъчна той да възприема Русия и руснаците не само като етногенетически непълноценни, но и като духовно изначално увредени индивиди.  Хитлер е възприемал Русия като изначално етнокултурно непълноценна.

Още в началото на 19 век в пътеписите на абат Дьо Кюстин русофобията разцъфтява пищно, като разкрива и същността си. Не просто враждебността, а ужаса на достопочтения духовник от Русия се основава на нещо съвсем просто. Всичко, което почитаемият абат може да прости на испанската църква, а и на целия католически свят - инквизиция, религиозен терор, масови разстрели, абсолютна нетърпимост към другото мнение, перманентно подозрение към всички за инакомислие - той не може да прости на Русия, на руската църква, на Православието изобщо (дори и ако на православния живот гореизброените особености по принцип не са били присъщи). С други думи, апостолът на европейската русофобия, авторът на евангелието на русофобията е просто един честен, осъзнат и последователен католик.

Истината обаче е, че тази религиозна нетърпимост има своите още по-дълбоки, културно-исторически и верски корени, които са се развивали през столетията преди началото на 19-ти век, а тогава те дават просто своите видими резултати.  

 Чрез „различията”, които се проявяват в живата християнска църква по повод т.нар. Filioque, не просто се набелязват, но в действителност се конституират две радикално несъвместими и в много отношения стигащи да противоположност богословски перспективи.

Тук не е необходимо да се изследва още веднъж многократно обсъждания и осмислян въпрос за непреодолимите богословски различия между православната и латинянската богословска перспектива.  

Така великата схизма е и антропологическа катастрофа. Двете антропологически перспективи живеят заедно или в съседство, те взаимно се чуват, но все по-често не се разбират и по правило имат все по-малко да си кажат.

Дълбинното несъгласие между православния Изток и латинянския Запад с неговата особена развита форма, произлязла от него чрез конфликт – протестанството е факт и досега.

Двете половинки на Християнството и досега живеят заедно, но в несъгласие, като кръстоносните походи от Запад на Изток не спират и до днес, макар и в други, модерни форми. Новото в тази област, през последните столетия, разбира се е монополът на западното християнство да разглежда православните като увредени, подложени на духовна заплаха, живеещи в условия на перманентна еретична радиация, които в зависимост от поведението им могат да бъдат или спасявани по пътя на различни унии, или низвергвани чрез проклятие, когато упорстват в своята ерес.

Принципиалната, непреодолима и лежаща в самите културни основания на Западния свят несводимост и некомуникативност на западния тип личност (която, както знаем est relatio) към православния тип личност, която се изгражда по напълно различен (и принципиално неесенциалистки) път, представлява универсалия, залегнала в дълбинните основания на европейския културен свят. Именно в този смисъл може да се твърди за същностен антропологичен разкол, спрямо който официално господстващият днес европейски секуларизъм представлява опит за лекуване на нелечимото. Зад пелената на секуларизма антропологическата несъразмерност на двете части на европейското християнство си остава актуална. Вероятно затова опитите за окончателно умъртвяване на европейското християнство (съпроводено с превръщане на християнската култура в обикновена комерсиално оправдана туристическа забележителност) и стремежът то да се замести с някаква друга „не толкова конфликтна религия” не спират. Истинският проблем в тази област е, че това, което се прави в зоната на управление на религията няма нищо общо с изповядването на Вярата. Заместването на фактите на Вярата със симулакрите на секуларната духовност, разбира се, не лекуват конфликта, който описваме, а го вкарват в ситуация на окончателна безизходност.

Но има едно проблемно поле, в което описваната дотук антропологическа беда (а по същество това е истинска катастрофа) има особено разрушителни проекции. Проблемът е в това, че англо-саксонската цивилизация, която е предимно протестантска, конституира своята колективна цивилизационна идентичност по единствения възможен начин: чрез дълбинно противопоставяне на своето Друго. Но това е идентичност, противоположна на християнски разбираната идентичност.

Особеното тук е, че англо-саксонската цивилизация успява да намери своето Друго не вътре в себе си, както това става при другите цивилизации, а далеч извън себе си, и най-вече в Православния свят.

Разбира се, не православна Етиопия и не православна Армения, и съвсем не православна България, а православна Русия със своето могъщество и необратима недосегаемост, със своята неизтриваемост от картата на цивилизациите, но и от лицето на света представлява Необходимото Зло, чрез което англо-саксонската цивилизация успешно произвежда своята базова идентичност.

Тази функционална роля на Православието – да присъства в света като необходимото зло, без което англосаксонският свят размива своята идентичност – може да се осъзнава, а може и да не се осъзнава вътре в православния свят. Този свят е зает преди всичко със себе си, той се занимава със своите проблеми (решими и нерешими), диалогизира със себе си и с Бог, и по принцип му е дълбоко безразлично при конструирането на коя друга цивилизация той тайно от себе си изпълнява изключителната важна роля на „заклет супостат”. Православието няма нужда от никакви „засилени контакти”, „интензивни диалози”, „игуменически кампании”, „глобални унификации” и др. ситуационни хитрости на католическия и на протестантския свят – просто защото православният свят е дълбинно и същностно самодостатъчен.

Никакви небесни метеорити, насочващи се към земята, никакви космически хищници, заплашващи човечеството, никакви апокалиптични катастрофи, от които Америка трябва да опази света, не могат да заместят Русия като конституиращ елемент спрямо англо-саксонската цивилизация.

Всички тези външни злини не могат да свършат работата, която днес върши един отделно взет Путин. Има смисъл да си спомним тревожната епоха преди Путин – тогава избуяха пищно (защото Съветския Съюз вече не съществуваше) холивудските филми на катастрофите и бедствията, космически и ахтохтонни едновременно, трансисторически и неангажирани с никаква пространствена точка. Днес Путин успешно замества в дълбинната автодескрипция на американския свят чудовището Ктулху.

Защото без това външно зло, цялата англосаксонска цивилизация (начело със своята страна-лидер САЩ) губи очертания и смисъл, форма и импулс.

Така безспорно великото историческо начинание САЩ губи своя размах и импулс и се превръща в своята собствена противоположност.

За съжаление, днес това състояние на нещата е непоправимо и аз не виждам как то може да бъде променено в обозримо бъдеще. Русофобията като враждебна некомуникативност на западния антропологичен тип спрямо православната базова представа за Личност ще продължи да бъде „Универсалия на епохата” и да произвежда своите безкрайно многообразни форми, населяващи всички етажи на съвременната Западна култура.

Парадоксалният завършек на този обзор може да дойде с осъзнаването на надеждата за това, че войната, която предстои – а тя е майка на всички неща, колко е прав Хераклит – ще бъде само студена.

 

 

Източник: Поглед.инфо, 06.12.2018 г.

 

 

 

 

Китай – социалната държава е възможна !

 

 

Китай е удивителна страна – с невероятните си мащаби - територия и население, с удивителни природни красоти, с богата история и култура, създала епохални постижения и дарила света с ключови открития, с богатство от хора искрени, трудолюбиви, талантливи.

В днешно време Китай символизира и още нещо много важно – възхода и успеха на социалната държава!

Летоброенето на социалистическия период в Поднебесната започва преди 70 години, на 1 октомври 1949 г., с обявяването на Китайската народна република като израз на мечтата на милиони китайци за по-достоен и мирен живот. Фактът, че България бе втората страна в света (ден след СССР), признала КНР, бе не само стратегически правилно, но и далновидно решение, ясна позиция на подкрепа на един приятелски народ по избрания от него път.

Социалистически Китай, създаден под лидерството на Мао Дзедун, премина през различни исторически периоди, през възходи и застой, но неизменно укрепваше своето влияние в променящия се свят. Преди 40 години по инициатива на лидера стратег Дън Сяопин КНР започна реформи – за отваряне към света, за икономическо съживяване чрез конвергенция на доброто и успешното от двете системи, за утвърждаване на социализъм с китайска специфика и характеристики. Тези реформи се оказаха не просто успешни, те поставиха началото на невиждано в световната история икономическо чудо!

За 70 години Китай увеличи своя брутен вътрешен продукт от 30 млрд. на 13,6 трилиона долара, или 450 пъти. От изостанала и затворена, предимно аграрна страна социалистически Китай се превърна във водеща световна икономика.

За 70 години БВП на глава от населението нарасна от 70 щатски долара годишно на близо 10 хил. долара, а средната продължителност на живота - от незавидните 35 години до 77 години.

Но върхово постижение на Китай, което е особено актуално и поучително за нас българите, е фактът, че 700 хил. негови граждани успешно са изведени над прага на бедността, ежегодно десетки милиони получават по-достойно битие и по-висок жизнен стандарт, което е основната грижа и ангажимент на китайската държава към китайския народ.

В областта на външната политика Китай е на страната на мира, прогреса, взаимното разбирателство и сътрудничество – доказват го инициативи като „Един пояс, един път” и „17 + 1”. Благодарение на тези инициативи Китай днес е сред страните - лидери в съвременния многополюсен свят, а президентът Си Дзинпин се утвърди като един от най-уважаваните световни държавници.

КНР уверено гледа към бъдещето с дългосрочни, промислени и амбициозни стратегически цели – в икономиката, социалната политика, урбанизацията, екологията, духовността, във високите информационните технологии, в отбраната и т. н.

Всички тези впечатляващи постижения показват, че Китай достойно и оптимистично посреща своя държавен юбилей с една много важна поука: извърши реформи си по „китайски модел”, което опровергава заклинанията, че социалистическата държавна система е ретроградна, безплодна, провалена и погребана завинаги!?

Китай е успешен именно защото е социалистически!

Успехите на Китай са вдъхновяваща алтернатива на алчния неолиберален капитализъм.

Китай е доказателство, че бъдещето принадлежи на социалната държава!

 

 

Проф. Светлана Шаренкова

 

Източник: вестник ЗЕМЯ, 01.10.2019 г.

 

 

 

Крадци на съвест шетат из Европа – Светлана Михова

В Страсбург  съчиниха резолюция на позора

 

Известна е приказката "Крадецът вика: Дръжте крадеца!". Към този финт решиха да прибегнат евродепутатите, изпаднали в пристъп на владеещата ги от години русофобия. На 19 септември те гласуваха резолюция, в която вината за разпалването на Втората световна война се хвърля в равна степен върху Третия райх и Съветския съюз. В нея се осъжда фалшификацията на историята, а същевременно самият документ е пример за изопачаване на историческите факти.

Повод за приемане на резолюцията бе 80-годишнина-та от началото на Втората световна война и от подписването на Договора за ненападение между СССР и Третия райх, известен повече като "Пакта Молотов-Рибентроп". Именно този документ служи за основа на инициаторите на резолюцията да сложат знак на равенство между хитлеристка Германия и Съветския съюз, между фашизма и комунизма. Те обаче предвидливо пропускат да отбележат, че Москва последна от всички европейски страни сключва въпросния договор. От паметта на евродепутатите услужливо се е изтрил фактът, че от 1933 г. до 1939 г. всяка година европейските държави в надпревара една след друга подписват с Хитлер всякакви споразумения - за дружба, за ненападение, за военно и икономическо сътрудничество.

Първи Париж, Лондон и Рим сключват с Берлин т.нар. Пакт на четирите. Веднага след тях примерът им е последван от фашисткия по своята същност режим на полския премиер Пилсудски. Връх на "демократичния" и "антифашистки" дух на тогавашна Европа става Мюнхенският сговор от 1938 г., довел до фактическото ликвидиране на Австрия и разчленяването на Чехословакия, в което с особена стръв взема участие и Полша. Може би, тъкмо затова именно десни полски депутати, излъчени от управляващата във Варшава партия "Право и справедливост", са инициатори на поредния скверен документ на Европарламента. В него нееднократно се припомня за "трудната съдба" на Полша по време на войната, но няма и дума за сърдечната приятелска връзка между Хитлер и Пилсудски и за нееднократно открито изразяваната готовност на полския вожд да участва в нападението срещу СССР рамо до рамо с воините на райха. Днес подобна избирателност на историческите факти е повече от цинична.

Тъкмо с Мюнхенския сговор западните "демокрации" дават зелена светлина на Хитлер за нападение срещу СССР, надявайки се, че така ужасите на войната ще ги подминат. Прелюбопитно е обстоятелството, че в първоначалния вариант на резолюцията, публикуван още на 17 септември, фигурират няколко думи на осъждане на Мюнхенския договор, но във финалната версия те "случайно" са изпаднали.

Интересна е и логиката на авторите. Като приравняват фашизма с "тоталитаризма", критиката им в текста се отправя главно към тоталитаризма, а към това понятие привързват само Русия. Не се сещат да споменат възродения неонацизъм в Украйна и Прибалтика и симптомите му в редица други "супердемокрации" в Европа. Не се впускат в "подробности" да обяснят по какви причини са лепнали "тоталитарния" етикет на съвременна Русия. И правилно правят, защото такива няма. Защото единствената причина е тяхната русофобия и собственото им тоталитарно мислене. Защото по много критерии -включително що се отнася до свободата на словото и правото на политически убеждения и тяхната изява, Русия ги превъзхожда.

Курсът на политизация и ревизия на историческите факти е опасен, предупреди говорителят на руското Външно министерство Мария Захарова. "като премълчават неприятните за тях страници от историята, като тълкуват по собствено усмотрение ретуширана версия на събитията, в Европарламента окончателно губят връзка с реалността. А тя говори за това, че в редица европейски страни нацистките престъпници се реабилитират, организират се масови шествия на ветерани от Вафен-СС и техни привърженици, а неонацистките организации се чувстват достатъчно уютно. Това е истинската заплаха за основните принципи за гарантиране на демокрацията и човешките права", заяви Захарова. Тя добави, че изопачаването на историческите факти няма да доведе до преодоляване проявите на нетърпимост в Европа. "Жонглирането с фактите с конюнктурни цели не може да бъде морален и политически ориентир. Напротив, по-скоро то ще подкопае вярата на европейците - главно на младежите, в същите онези "европейски ценности", за които в Брюксел така обичат да говорят"', каза тя.

Цинизмът на евроизбраниците бележи върхове и с призива към Русия да се откаже от "прославата на съветския тоталитарен режим", за да се придвижела по пътя към демокрация. Зад фалшивата загриженост за руската демокрация прозира неизживяното чувство на обида, че победата над фашизма се дължи преди всичко на героизма и жертвата на многонационалния съветски народ и на мъжеството на Червената армия.

В Европа не могат да преглътнат, че редица страни именно на Съветския съюз дължат самото си съществуване в сегашните си граници. Пример за това е същата Полша, която и в най-розовите си сънища не се е виждала на територията, на която е днес. Да не говорим за Германия, за чието разпокъсване е настоявал Чърчил, а на "тиранина" Сталин принадлежат думите "Хитлеристите идват и си отиват, а Германия и германският народ остават". При това тези думи са казани още в началото на войната, когато германският ботуш гази руска земя, превръща в пепел градове и села, избива милиони мирни граждани.

Европейските законодатели не искат да признаят, че през всички години на тази чудовищна война цяла Европа участва в кръстоносния поход срещу СССР на страната на Третия райх -едни като преки съюзници, други окупирани, но подхранващи го със своите ресурси. Без стоманата на неутрална Швеция например, танковете на райха нямаше да ги има. Без парите на американски и швейцарски банкери Хитлер нямаше да има възможността да подхранва военната си машина.

В Брюксел нямат желание да погледнат пожълтелите страници на архивите и да видят с очите си, че чуждестранни легиони от цяла Европа се сражават и то като доброволци в редовете на Вермахта и СС. От първия до последния ден на войната особено се проявяват  различни доброволчески формирования от Франция, също смятана за една от големите жертви на фашизма. Дивизията от СС "Шарлеман" се сражава до последния човек в страшните часове на битката за Райхстага. В този безсмислен и безпощаден бой редом с френските нацисти са датчани и норвежци от дивизията на СС "Нордланд".

Затова тези, които в гръмката си резолюция порицават фалшифицирането на историята, предпочитат да пренебрегнат подобни "героични" факти от европейската история. Насядалите в меките седалки на "синия европейски влак" господа напълно са забравили още един особено важен факт: всички мракобесни  теории и учения идват тъкмо от просветена и демократична Европа. Не се интересуват от отговора на въпроса къде се ражда фашизмът и как така придобива най-отвратителните си форми в лоното на най-културната и просветена по онова време нация. Дори социалистическите идеи, срещу които днес неистово квичат, са плод на европейската политическа мисъл.

Последното документално недоразумение на Европарламента е гърч от кризата, която преживява Европа. Кризата е морална, идеологическа, икономическа, социална, културна. Тя се признава от все повече европейци - и редови граждани, и политици. Известно е, че историята никога не се повтаря, освен като фарс и буквалните сравнения не са уместни. Но все пак, има определени закони на историческото развитие. Един от тях сочи войната като възможно решение на кризите. Преди близо век елитът на "благочестива" Европа смяташе да реши проблемите си с агресия срещу Съветска Русия, а получи позор, разрушения и смърт. Днес самодоволният й елит се надява да ги реши с неистова русофобия и абсурдна утопична изолация на Русия. Редно би било навреме да се замисли какво ще получи в резултат.

Съдържанието и духът на резолюцията, наречена "За важността от запазване историческата памет за бъдещето на Европа", нямат нищо общо със заглавието на документа. Напротив, те са насочени и против паметта, и против бъдещето, и против Европа. Тя е насочена срещу Русия, срещу всеки европеец, несъгласен с откровената историческа лъжа, със сегашните лицемерни идеологически догми и цинизъм на европейската управляваща върхушка.

Отврата, примесена със снизхождение, буди активното участие на един от активните съавтори на_резолюцията  Александър Йорданов, евродепутат от СДС. Лицето се появи на българската политическа сцена с пръкването на демокрацията. Прояви се тук-там с екстремистките си десни позиции, нашумя покрай модерния по онези времена "град на истината", полежа на тревата край парламента с неколцина свои ортаци, докато там Великото народно събрание приемаше новата демократична конституция на страната, поразмърда снага в посолството ни в Скопие, за да излезе от забравата, а сега се намърда сред високоплатеното евродепутатство в Страсбург. Нему принадлежал параграфът, в който се предлага да бъдат унищожени паметници и паметни плочи в чест на Съветската армия, която била окупатор, и защото създавали условия за изкривяване истината за Втората световна война.

Да му зададем питане: не беше ли благодарение на "окупатора" запазването на територията на България след войната, вписана при основаването на ООН в регистъра на "вражеските държави ? Благодарение на кого запазихме Добруджа? Откакто стана демократ, колко пъти е сложил цвете на паметника на някого от българските антифашисти и партизани, които ни измиха срама от съюза с Хитлер? Явно този срам не тежи на неговата и на мнозинството в Европарламента съвест.

С последната резолюция на позора обаче, срамът още дълго ще тегне на цяла Европа. Защото лишените от съвест са и безочливи крадци на съвест.

 

Източник: вестник „Русия днес“, бр.38, 2019 г.

 

 

Евродепутатите и фалшификаторите са безпомощни срещу паметта за „Альоша“

 

 

 

Трима жители на Латвия са осъдени за демонстриране на съветска символика

Трима жители на Латвия са осъдени за демонстрация на символи на СССР на 9 май 2019 г. в Рига и в Даугавпилс. Това съобщава агенцията LETA, позовавайки се на решенията на съда.

Според информацията на 9 май в Даугавпилс един човек се качил на мотоциклет с прикрепен към него съветски флаг, а друг излязъл на улицата със съветското знаме. Съдът и в двата случая издаде административно наказание под формата на предупреждение.

Съдът на Рига наложи глоба в размер на 50 евро на лице, което е било облечено на 9 май пред паметника на Победата в тениска със сърп и чук. Този човек обясни на полицията, че е облякъл такава тениска, защото е изпитвал носталгия по отминалите дни.

Латвийският парламент през юни одобри на трето, последно четене законодателни изменения, предвиждащи забрана за носене на символите на СССР и нацистка Германия на обществени мероприятия. Измененията в закона за събранията, маршовете и протестите предвиждат, че по време на такива събития ще бъде забранено използването на униформата на въоръжените сили на бившия СССР, бившите му републики и нацистка Германия или елементи от тях, включително и в стилизирана форма, както и на техните репресивни институции. Авторите на закона не се притесняват да приравняват съветските войски с нацистите и не скриват, че носенето на нацистки униформи ги вълнува много по малко, отколкото формата и символиката на съветските войски. Законът предизвика бурна негативна реакция в обществото, сред правозащитниците и част от политиците.

Забраната се прилага за публични демонстрации на обществени събития на нацистката свастика, знаци на SS, сърп и чук, както и знамена, емблеми и химни на нацисткия и съветския режим. За нарушение на тази забрана се предвижда предупреждение или глоба в размер до 70 евро за физически лица и до 580 евро за юридически лица.

На 16 март в Рига за пореден път бе проведен ежегодният марш на легионерите от СС, а латвийските парламентаристи посетиха това мероприятие. Представителите на Латвийския антифашистки комитет на Латвия, които тръгнаха към шествието ,за да изразят протест, обратно, не бяха допуснати до Паметника на Свободата.

Съпредседателят на Латвийския антифашистки комитет Йосиф Корен със съжаление констатира, че в Латвия постоянно се правят опити за реабилитация и героизация на служилите в латишкия легион Waffen SS. "Тях искат да ги обявят за почти национални герои и борци за независимост на Латвия", заяви Корен. Но според него онези, които се опитват да направят това, изобщо не мислят, че ако беше победила каузата, за която воюваха есесовците, днес нямаше да има нито Латвия,  нито латишите.

Източници: ТАСС и СПУТНИК, 21.09.2019

 

 

 

Ливадийското послание за мир призовава историята и резултатите от Втората световна война да не бъдат изопачавани

V Международен хуманитарен ливадийски форум, който се проведе в Ялта на 3-5 юни 2019 година, за първи път прие  Ливадийско послание за мир.

 

Участниците във форума призоваха към укрепване доверието между народите и разширяване взаимодействието между държавите в културно-хуманитарната сфера.

В посланието за мир участниците в Ливадийския форум осъдиха опитите за реставрация на идеологията на нацизма и фалшификация на историята, обърнаха се и към световната общност с предложение в проекта за резолюция на 74-та сесия на Генералната асамблея на ООН да бъде включен тезиса за признаване победата над нацизма във Втората световна война за част от световното наследство на човечеството, а паметниците на борците с нацизма във всички страни – за световен мемориал на човечеството.

 

                        ЛИВАДИЙСКО ПОСЛАНИЕ ЗА МИР

 

Ние, участниците в V Международен хуманитарен ливадийски форум, който се състоя на 4-5 юни 2019 година в град Ялта, където е проведена Кримската (Ялтенска) конференция от 1945 година, заложила основите на следвоенното устройство на света, сме представители на Федералното събрание на Руската федерация, на правителството на Руската федерация, на експертните и гражданските общности, на организациите на съотечествениците, живеещи в чужбина, на различни чужди държави и,

изразявайки стремежа към укрепване идеалите на мира и справедливостта, както и към изпълнение задачите за внедряване в съзнанието на хората на идеите за защита на мира, утвърдени в Устава на ЮНЕСКО,

признавайки необходимостта от строго спазване на общопризнатите принципи и норми на международното право от всички държави за съхранението на мира в целия свят,

осъзнавайки важността на народната дипломация в делото за подобряване на взаимоотношенията между народите и страните, базирани на принципите на уважението и взаимноизгодното сътрудничество,

призовавайки към укрепване доверието между народите и страните, подпомагайки сближаването на културите и разширяването на взаимодействието между държавите в културно-хуманитарната сфера,

изразявайки своето безпокойство от осъзнатото изопачаване в редица държави на историческата истина за събитията от Втората световна война,

решително осъждайки опитите за реставрация на идеологията на нацизма, за разпространение на расизма и ксенофобията,

призовавайки държавите и международните организации, както и световната общественост тържествено да отбележим през 2020 година 75-та годишнина от края на Втората световна война,

адресираме настоящето послание до ръководителите на държавите, парламентаристите, международните правителствени и неправителствени организации, обществените дейци, учените, дейците на културата и образованието, до всички онези, които смятат запазването на мира на нашата планета за главна мисия на човечеството.

Убедени сме, че многополярният свят без войни през ХХІ век може и трябва да стане реалност при наличието на политическа воля на всички държави-членки на Организацията на обединените нации. Необходимо е да бъдат спрени процесите, разрушаващи хуманитарните и ценностните основи на човешкото общество чрез фалшифициране на историята, чрез насаждане в политиката, икономиката, хуманитарната сфера на екстремистки идеологии и двойни стандарти.

В съвременната история подобен подход вече доведе до разпадането на цели държави, до масови жертви сред гражданското население, до безбройни потоци от бежанци, до унищожаване и разхищаване на обекти от световното културно наследство.

Ние сме уверени, че тези гибелни процеси могат да бъдат прекратени само със съвместни усилия, и молим да подкрепите инициативата за провеждане през 2022 година в Руската федерация на световна конференция за междурелигиозен и междуетнически диалог в съответствие с резолюция 72/278 на Генералната асамблея на ООН „Взаимодействие между Организацията на обединените нации, националните парламенти и Междупарламентарния съюз“, приета на 22 май 2018 година с цел организиране на открита дискусия за пътищата на укрепване доверието между народите и подкрепа на всеобщия мир.

Предлагаме включването в проекта за резолюция на 74-та сесия на Генералната асамблея на ООН „Борба с героизацията на нацизма, неонацизма и други видове практики, които способстват за ескалацията на съвременните форми на расизма, расовата дискриминация, ксенофобията и свързаната с тях нетърпимост“ на тезиса за признаване победата над нацизма във Втората световна война за част от световното наследство на човечеството, а паметниците на борците с нацизма във всички страни – за световен мемориал на човечеството.

 

 

От участниците в V Международен хуманитарен ливадийски форум, 3 – 5 юни 2019 г.

 

 

 

 

Русофобията като болест и русофобът като психопат

 

Със значителни съкращения по Издателство PACПEP

 

Русофобията като агресивна диващина и войнстващо невежество, която въстава против културата и нравствеността има основни отличителни белези.

Основните възгледи в мирогледа на русофоба са:

1. РАША е историческо недоразумение на картата на Европа; за либералите тя се намира само в Азия.

2. Русия владее незаконно запасите от полезни изкопаеми на своята територия, които принадлежат на целия свят.

Думата “русофобия” произлиза за от руската представка “рус” и гръцката дума “фобос” – страх. Значението й: преднамерено, подозрително, неприязнено и враждебно отношение към Русия или руснаците. Според специалисти русофобията, за разлика от повечето други национални фобии често представлява цяла идеология, т.е. специален комплекс от идеи и концепции, които имат своя структура, система от понятия, генезис и свои типични прояви.

За пръв път терминът “русофобия” е употребен от руския поет Фьодор Тютчев – 1803-1873 г., който според някои изследователи противопоставял русофобията на панславизма.

Още през 16 век активна пропаганда срещу Русия водели литовски и полски държавни дейци, историци и писатели. Тази пропаганда възникнала на почвата на войните за руските територии и на борбата на католичеството със “схизматичното” православие.  

Според някои изследователи русофобията като система възникнала в края на 18 – първата половина на 19 век, най-напред във Франция, след като се сринала империята на Наполеон Бонапарт; след това тя преминала в Англия, където през 1820-1840 г. вече била сформирана пълнокръвно.

Историкът Валентин Фалин твърди, че “оста, около която се изграждали отношенията между Русия и западния свят през голяма част от 19 и през 18 век, била русофобията, която нямала никакво отношение към комунизма”. Академик Александър Чубарян твърди, че “русофобията навлязла в западните страни от средата на 18 век”.

Според други историци русофобията се проявила отчетливо през 40-те години на 19 век, след редицата военни успехи на император Николай I, които предизвикали страхове и се възприемали от европейските управници като заплаха за техните интереси.

Причини за русофобията

Според историка Никита Соколов причината за русофобията е агресивната външна политика на Руската империя, а историкът Никита Петров посочва, че причината за това явление са някои престъпления по време на съветската власт.

Русофобията като резултат от конкуренцията

Политологът историк Юрий Пивоваров смята, че русофобията на Запад е обусловена от конкурентни съображения и от традиционната централноевропейска ксенофобия. Дмитрий Рогозин твърди, че европейците се страхуват от Русия като голяма държава.

Джулието Киеза посочва “майсторски съхранилите се и изкуствено поддържани” русофобски настроения в европейските СМИ и ги свързва с икономическата и политическата конкуренция между европейските страни и Русия.

Русофобията на културно-идеологическа почва

Юрий Кублановски посочва корените на “културно-идеологическата русофобия”, като цитира писмото на Павел Аненков до Иван Тургенев: “Не можеш да бъдеш либерал в Европа, ако не си враг на Русия. Либерализмът и благоразположението към славяните са несъвместими понятия…”

Русофобията е феномен на колективната психология и психопатия, която се подхранва от тенденциозната интерпретация на факти и ситуации по такъв начин, че в крайна сметка представя руснаците или техните лидери, в този случай – Владимир Путин, отговорни.  

След разпадането на Съветския съюз се засили русофобията във всички постсъветски държави и в някои субекти в Руската федерация.

Презрителното отношение на поляците към руснаците, които се опитват да покажат превъзходството си, произтича от полския комплекс за малоценност и не говори добре за полските елити. Това в пълна степен важи и за българската русофобия. Поляците завиждат на Запада, защото там има по-висок стандарт на живот и затова получават глупаво удоволствие от това, че населението на Русия има по-ниски доходи от поляците. Когато бедният презира още по-бедния, това подобрява самочувствието му, а психологията и психиатрията определят това явление като болест.

Някои историци определят русофобията като политическа обвивка на примитивизма и необразоваността. Най-примитивните европейци, включително и българи, са най-големите русофоби. Никъде не съществуват образовани русофоби.

Развитият и образованият човек никога не може да бъде русофоб.  

Много психолози, психиатри и историци свързват русофобията с духовното израждане и деградацията на човешката личност.

Д.Киеза смята русофобията не само за болест, но и за оръжие на Запада.

Юрий Черепахин посочва, че русофобията не само е страшна болест, но и че всява вражда между роднински народи, отслабва ги и ги прави лесна жертва за външни агресори. Тя е мощното оръжие на САЩ срещу Русия. Русофобията се превърна в част от държавната политика, особено в източноевропейските държави. Вредата от тази русофобска политика там вече дава своите резултати. Вече русофобията се превърна в трайна, хронична болест на западния свят.

Убий Русия на всяка цена!

С идването на Путин на власт американците открито заговориха онова, което по-рано се пишеше в секретните меморандуми и други програмни документи, предназначени основно за служебно ползване. През 2001 г. тогавашният шеф на ЦРУ Джордж Тенет посочи в сената, че сред страните, които представляват опасност за Щатите, е и Русия. Защо САЩ имат такава ненавист към Русия? По много причини. Първо, Русия притежава колосални запаси от природни ресурси, на които искат да сложат ръка от Уол Стрийт. Второ, САЩ се плашат от руския военен потенциал, от ядреното оръжие, което може да постави под въпрос претенциите им за световно господство. Трето, руснаците не желаят да приемат т.н. , западни духовни ценности. Затова борбата им със САЩ винаги е била борба за унищожаване.

 

 

 

 

Девети септември като история, бъдеще и урок за днес /Политологичен анализ/ - Панко Анчев

1.

Левите политически анализатори и публицисти, да не говорим за ръководството и идеолозите на БСП, не обичат да се връщат към комунистическото минало на левицата – особено от времето след Втората световна война, когато се установява социалистическата власт и се изгражда новата обществено-политическа и икономическа система на социализма. С определението „тоталитаризъм“ те гласно или негласно, съзнателно или несъзнателно отсъждат своята присъда и практически се отказват от един значителен отрязък от собствената си история. Отказът от собствените традиции роди в социалистическата левица някакъв неогласяван открито ляв антикомунизъм. Той сполучливо се съчетава със социалдемократизма и социалиберализма, които бяха възприети официално като идеологически съставки на процеса, бодро и шумно наричан „реформиране“. Реформирането на антикомунистическа основа обаче я обезличи, обезсили я и тя доста изгуби от влиянието си в обществото. Но по-опасното е, че губи своите перспективи и роля на обновител, възложени й от историята още при основаването си на връх Бузлуджа през 1891 г. Не е случайно, че комай това е единственото историческо събитие, чествано официално и толкова публично от БСП.

Социалдемократизираната и социалиберализирана днес  БСП участва в политическия живот и в неговата борба за власт в съгласие с установените в неолибералното общество принципи, механизми и идейни ценности, без да проявява каквато и да било воля за реална промяна на обществото. Макар че постоянно заявява намеренията си да „промени системата“. Но нейната „промяна на системата“ е по-скоро терминологична неопределеност от незнание, отколкото реална цел и наличие на воля за радикална промяна. Това я прави „една от всички“, имащи претенциите да управляват държавата. Но без да засяга дълбоко системата, а само опитваща се да я поукраси. Формулата за „преодоляване на капитализма“, записана в Програмата на БСП, е повече извинение за отказа от „революция“, отколкото опит за „революционизиране“ на нейното поведение. Ако „преодоляването на капитализма“ означаваше наличие на радикализъм в намерението и целите, то тогава стратегията и тактиката на тази лява партия щяха да са напълно различни.

Очевидно е, че съществуващата днес система на капитализма не може да бъде разрушена, сменена и дори „преодоляна“. Но няма причина невъзможното днес да се превърне утре в неизбежно. За това „утре“ обаче трябва да се работи постоянно – колкото и далечно да е то, ако наистина желаем да го имаме. Но за да го имаме като реалност, е необходима идеология и политическа програма, в които това да е предвидено, както и да са формулирани принципите, по които ще бъде осъществено. С общи приказки и заклинания революция (дори и „реформиране“) не се прави. А смяната на системата е именно революция.

Поради тези причини левицата в България пропуска собственото си минало с революционните борби и държавното управление в продължение на 45 години.

Но БСП е родена като революционна партия, призвана да събори капитализма и опитите да й се вменят други характеристики като основни, само смъртно я нараняват и отклоняват от нейния път.

Преди 75 години на 9. IХ. 1944 г. в България започна социалистическата революция. Днешните либерални идеолози и публицисти представят събитието, сложило началото на този процес, единствено като въоръжена намеса на СССР, чиято армия без никакво право е навлязла в пределите на държавата ни и установила комунистическата власт. Дори да приемем, че това е цялата „историческа“ истина, пак ще се съгласим, че съветската армия не би могла да установи никаква комунистическа власт в една държава, ако в нея отсъства реален политически субект който да е достатъчно силен, влиятелен, добре организиран, идеологически подготвен, преминал през многобройни изпитания и напълно готов да поеме тази власт и осъществи след това социалистическата революция. Такъв политически субект в България през септември 1944 година бе БКП заедно с Отечествения фронт. И те осъществиха социалистическата революция, а не Червената армия и Сталин!

 

2.

Девети септември се предхожда от дълголетна история. И тя не е само на БКП, но и на всички леви сили и на тези, които са против фашизма и пагубната политика на монарха и неговите съзаклятници; на тези, които дълго и упорито са работили за самоосъзнаването на пролетариата като класа, призвана да промени радикално общественото устройство.

Самоосъзнаването на пролетариата като класа „в себе си“ и „за себе си“ не става лесно и бързо. То бива възможно единствено с упорита политическа и идеологическа работа, за да може класата да се вгледа в себе си и в общественото устройство и да разбере, че никой няма да подобри положението й, ако сама не се заеме с него и не наложи волята си над властта на капитала. Властта се взима или връща от политическата партия, но нейният характер, сила и успех зависи от класата, която е излъчила въпросната политическа партия. Това важи изключително много за социалистическата власт, чието название по Маркс е „диктатура на пролетариата“. Ако пролетариатът не осъзнае предназначението си, няма кой да му я даде. А както посочва Маркс, в капиталистическата държава е възможно една лява, дори най-радикалната, партия да оглави управлението, но тя няма да промени характера на държавата, няма да я накара да работи в полза на пролетариата и експлоатираните. Действията й неизбежно ще бъдат в подкрепа и интерес на капитала. Опита ли се нещо повече да направи, ще бъде пометена незабавно. Политически илюзии никой не бива да храни и да се надява, че ако партията спечели изборите и състави правителство, ще смени системата с отделни закони.

Тези илюзии са неморални, подвеждат хората и притъпяват социалното чувство и готовността за борба.

Това не означава, че левите партии не бива да се борят за парламентарно представителство или за победа на изборите, която ще й даде властта. Тя непременно трябва да участва в тях и да се стреми постоянно да увеличава влиянието в обществото и да показва умение да управлява и да се справя и с най-трудните проблеми в държавата. Но да не лъжи себе си и другите, че социално икономическата и политическата система могат да се се сменят и или поне значително променят с подобно участие в управлението. Не бива да се смесват тактическите със стратегическите задачи и цели.

Уроците на историята на политическите движения и борби са преди всичко уроци по анализ на политическата обстановка в страната и извън нея, както и по тактическите средства и начините на тяхното приложение съобразно конкретните условия и състоянието на пролетариата и партията. Умението да преценяваш обстановката и съобразно нея да прогнозираш и поставяш конкретните тактически цели, е най-важното за един политически лидер и за колективното ръководство на партията. По това умение проличава тяхната политическа зрелост, както и политическата зрелост на пролетариата.

От 1891 г. до 1944 г. БКП поддържаше и развиваше у пролетариата класовото съзнание. Тя е партията на пролетариата и автентичната и последователна изразителка на неговите класови интереси. Класовите интереси на пролетариата са интересите на по-голямата част от обществото, защото са свързани с установяването на социална справедливост, солидарност, братство, равенство, свобода. Затова и пролетариатът не се бори единствено за себе си, а за всички, които са лишени от плодовете на своя труд и които понасят тегобите на несправедливо устроеното общество. Той повежда борбата във всичките й форми в съюз с тези, които той успее да убеди, че трябва заедно да се промени животът и се създаде нов тип държава и власт. Не е лесно да преодолееш буржоазната пропаганда, която те обвинява в разрушителност, клевети те и ти приписва намерения, каквито нямаш. Пролетариатът никога няма да убеди буржоазията, че каузата му е висока и справедлива, но той трябва да докаже с делата си на широките социални слоеве, че мисли и се бори не само за себе си, а и за тях; че буржоазията и капиталът са врагове на обществото и народа; че не те „дават хляб“ на работниците, а работниците им осигуряват богатствата, и че тази несправедливост трябва да се бъде премахната. Пропагандната война не е, за да се убедят взаимно двете класи и техните партии, че всяка от тях е права, а да вдъхнат сили, увереност и убеденост у своите. Същността й е обърната към своите. В някаква степен обаче и към колебаещите или разколебаните, които търсят нова идеологическа и политическа опора. Мисля, че БКП разбираше това и правилно изграждаше своята идеологическа работа. Успехът й не бе случаен, а напълно закономерен.

В постмодерата епоха неолиберализмът, за съжаление, успя да убеди левите партии, че понятията „класа“ и „класова борба“ са вече изпразнени от съдържание, поради което идеологиите не са необходими. Социалните противоречия не били класови, а произлизат от неизбежните несъвършенства на обществото и са резултат от развитието на икономиката. Затова и партиите не са изразители на класи, а са всенародни и представляват обществени групи от членове и симпатизанти. Измислят се всевъзможни определения за „ляво“ и „дясно“, като някои от тях се абсолютизират и се превръщат в главни определители за принадлежността на една партия на „лявото“ или на „дясното“. Тази нелепица кара и БСП и левите политически субекти да се отчуждават от комунистическите си традиции и по същество да се съюзяват с капитала и буржоазията и толерантно да им гарантират политическо спокойствие. Така те губят идентичността си и се обричат на безславно бъдеще.

 

3.

Подготовката на Девети септември е преди всичко работа за утвърждаване на високите идеали на социализма и събиране под едно знаме всички, които са против капитализма и неговото социално неравенство и несправедливост. Идеалът е социалната справедливост. Бедността, мизерията, високата смъртност, мъчителният труд са производните на несправедливостта на буржоазното общество. Те не могат да бъдат разрешени с подобрения, промени в законодателството, възприемане на някакви „европейски ценности“, а само като се промени обществената система и се създаде нов тип обществено устройство. Илюзия и лъжа е, че без такава промяна тази справедливост може да се установи само с „ляво правителство“, дошло на власт с победа на парламентарни избори. В рамките на капиталистическата система, както и да бъде усъвършенствана или „преодолявана“, както смятат социалдемократите, обществото на социалната справедливост е изключено. Дори и да се осигури в резултат на бурното развитие на икономиката висок жизнен стандарт!

БКП използва изборите и достъпът си до властта, за да защищава и пропагандира идеологическите си принципи и за да покаже на хората, че тя е реалният им защитник и избавител от злото. Парламентарният живот е легален начин да популяризираш политическите си идеи и да доказваш тяхната правота, а и своите възможности да устройваш държавата според своята идеология. Затова той не бива да се пренебрегва. Но партията никога не е забравяла, че полето на нейната революционна дейност е улицата, а главното средство – протестът в различните му форми. Партията живее на улицата и на улицата тя проявява своята сила и воля, за да види обществото, че е силна и не се страхува от нищо. Колко жалко, че това оръжие днес е пренебрегнато. Уличните акции от рода на стачки, демонстрации, митинги, протестни шествия и т. н. са форми на мирно насилие и поставяне на властта в трудно или дори безизходно положение. Властта трябва да знае и помни, че се намира „под обсада“ и че улицата няма да я остави на мира, докато не постигне целите си. Иначе ще я сполети нещо повече, което ще я смаже и унищожи!

БКП действа ловко и в максимална степен използва удобствата, които й дава всеобщото избирателно право и парламентарната демокрация, за да върши своята най-важна работа по подготовката на предстоящата социалистическа революция. Партията е осъзнала, че най-важното е да подготви пролетариата и всички, които са недоволни от властта – особено в навечерието и по време на Втората световна война, за революцията. Тя чувствително разширява влиянието си в обществото и се превръща в реална алтернатива на властта. И то дотолкова, че властта истински се страхува от нея и дори в навечерието на въстанието я кани да се включи в правителството на К. Муравиев. Всички виждат, че без комунистите и Отечествения фронт никое правителство няма да е легитимно и да представлява волята на цялото общество. Това го потвърждават и чуждестранни дипломати и наблюдатели, работещи в България.

Всичко е постигнато в изключително тежки и опасни условия, в които и най-малката грешка се заплаща скъпо и прескъпо, с кръвнина дори. Да не забравяме, че тогава големият проблем не е каква да бъде държавната субсидия за партиите, а как да се запазят хората от разстрел и бесило. Въпреки това се извършва огромна работа. Тя бива възможна и успешна, защото осъществява практически идеологическите принципи, на които служи БКП. Идеологията предпазва от грешки и фатални компромиси.

 

4.

Революционната ситуация настъпва дори и тогава, когато политическият субект, призван да ръководи и изразява революционната класа, не е готов за нея, не я очаква или нехае за задълженията си пред историята.

Изглежда лесно и напълно предвидимо да обявяваш въстание и да слагаш началото на социалистическата революция, когато съветската армия е почти на границата и всеки момент ще влезе в България. Но е лесно само привидно и ако не познаваш реалната ситуация и международната обстановка, както и състоянието на властта в България и нейната сила и съпротивителни възможности. Или ако си злонамерен историк и политик. Защото революцията идва не на щиковете на руските войници, а в резултат на дълъг и упорит труд. В България съзрява революционна ситуация благодарение и на приближаването на Съветската армия, но във всички случаи не само заради това. Революционната ситуация изисква не да се посрещне подобаващо чуждата армия, а да се изпълнят редица условия, които да позволят избухването на истинско всенародно  въстание, което да положи началото на социалистическата революция.

Конкретната подготовка за всенародното въстание започва веднага след разгрома на немците при Сталинград. За ръководството на БКП е очевидно, че крахът на фашистка Германия отваря нова епоха. Предстоят грандиозни промени в цяла Европа и България няма да бъде отмината от тях. Въпросът обаче е с кого, под чие ръководство и как ще бъдат осъществени тези промени. Този въпрос задава самата история, а не политиците и държавниците. Те могат да дадат отговора, но само ако са подготвени достатъчно и са достойни за целите и задачите, които историята им поставя.

В книгата си „Деветосептемврийската социалистическа революция 1944“ (С., 1981) Славка Петрова подробно и с богата фактология проследява подготовката и провеждането на всенародното въстание. Тази книга е написана от добросъвестен автор, с познаване на проблематиката, задълбочено, аналитично. Затова и аз тук използвам някои от фактите, които се цитират и изследват.

На 26 август 1944 г., непосредствено след приключване на Яш-Кишиневската операция, когато пътят на Червената армия към Балканите вече е открит за победоносния й ход, ЦК на БКП решава да започне непосредствената подготовка на въстанието. Славка Петрова твърди, че тогава ЦК няма „сигурна информация за много съществени страни от международните условия, създаващи се на Балканите“. Все още не се знае дали и при какви условия Червената армия ще премине през България. Под въпрос е поведението на българското правителство и регентството спрямо СССР и съюзниците. Затова и всяко действие трябва да е строго премерено, отлично обмислено и приложено точно навреме и на място. Срок за въстанието не е определян, но силите се поставят в готовност.

Кои са тези сили? Най-напред това е Народоосвободителната въстаническа армия (НОВА), състояща се в края на август от 9 бригади, 35 отряда, две самостоятелно действащи чети и стотици бойни групи. Почти цялата страна е покрита от подразделения на НОВА. НОВА е добре организирана и боеспособна военна структура, готова при нужда да се сражава срещу противник. Мобилизират се годните да носят оръжие комунисти. Сред правителствената войска работят законспирирани ядра от офицери и войници, подкрепящи Отечествения фронт и идеята за революцията. На страната на НОВА и на бъдещите въстаници е техния висок морален дух, волята за победа и вярата, че тази победа е за доброто на народа. Правителствените военни сили са разколебани, демобилизирани, обезверени.

По същество, както подчертава и Славка Петрова, в навечерието на 9 септември 1944 г. ЦК на БКП е реалният ръководител на държавата. Той е „паралелната власт“, работеща в нелегалност, но достатъчно укрепнала, за да държи положението в ръцете си и да осъществява командването на въстанието, което чака да бъде обявено. Влиянието на БКП и ОФ в този момент е доста високо и обхваща различни социални слоеве – то не е само сред пролетарските среди.

Това се вижда и осъзнава от официалната власт, която практически е изгубила позициите си и отчаяно се мъчи с всякакви средства да се запази и укрепи.

В тези напрегнати дни се проявява политическата зрелост на ръководството на въстанието. Освен че провежда чисто военно-организационната подготовка, то действа и „дипломатически“, с политически средства, за да се озвучи авангардът на въстанието и революцията, да се легитимира той пред обществото, за да може да изпълнява по-късно свободно и с подкрепата на масите своята власт. На 24 август делегация на Отечествения фронт посещава Багрянов и открито заявява, че „днес България може да бъде спасена само от едно правителство на Отечествения фронт, който, представлявайки народа, единствен може да има доверието и силите, които днес чертаят съдбините на света и от които зависи съществуването на България“. (цитат  по „Деветосептемврийската социалистическа революция 1944“, с. 204)

За ЦК на БКП и Отечествения фронт от изключителна важност е въстанието да бъде общонародно, да се подкрепя от най-широките обществени слоеве, да е прието практически от целия народ. В противен случай е възможно то да предизвика гражданска война. Затова и назначаването на правителството на Константин Муравиев (2.IХ.1944) породи опасността, както пише и Славка Петрова, за „отлив на дребната селска буржоазия от ОФ, от разцепление в самия Национален комитет на Отечествения фронт. Формулата на правителството бе такава, че бе възможно определени антифашистки среди да се съблазнят и повярват, че властта предприема реални стъпки за скъсване с Германия и установяване на демократично обществено устройство. Изкушението е доста силно. От него може да се предпази единствено политически зрелият и умеещият да преценява политическата ситуация, тенденциите в нейното развитие; но най-вече да различава думите от делата и да съобразява доколко декларациите са принципни и съответстват на реалните намерения. В случая ЦК на БКП реши да откаже участие по принцип в правителство на буржоазно-демократичната опозиция, преценявайки че сега е време не за промени, които „преодоляват капитализма“, а за поемане по напълно нов път. „Същевременно се допускаше и втори вариант на поведение: ако се създадат особени обстоятелства, да се окаже условна подкрепа на правителство, създадено от опозиционни лидери, непринадлежащи към ОФ, ако то на дело води антихитлеристка и антифашистка политика. Но и при такава ситуация комунистите да продължат борбата за създаване правителство на ОФ“ (цит. съч., с. 210). Този втори вариант показва колко сложна и политическата ситуация в края на август и началото на септември 1944 г. и колко умело БКП я преценява допуска възможности от най-различен характер. За БКП най-важното е да се премахне монархо-фашизмът, да се скъса с Хитлерова Германия и се възстанови сътрудничеството със СССР. Така става възможно да се извлече максималното от нагнетената обстановка и се разреши поне един от най-важните проблеми, които антифашистката съпротива е трябвало да реши.

 

5.

На 5 септември СССР официално обявява война на България.

Въстанието избухва на 6 септември и протича в продължение на няколко дни, като постепенно обхваща цялата страна. Обявено е свалянето на монархо-фашистката диктатура и назначаването на правителството на Отечествения фронт.

Социалистическата революция в България започва, както и в Русия през 1917 г., с въстание, което трябваше да вземе политическата власт в цялата страна, за да се създадат необходимите условия за смяна на собствеността върху средствата за производство и установяването на социалистическите икономически отношения и радикалното преобразуване на целия обществено-политически, стопански, духовен живот. Заедно с това България щеше да се включи в последната фаза на Отечествената война на страната на антифашистката коалиция, с което трябваше да придобие друг статут, чрез който да запази държавните си граници и се спаси от тежките репарации, дължими от победените държави.

Ходът на българската политическа история към социалистическата революция на 9 септември 1944 година показва какво трябва да е поведението на пролетариата и на неговия политически изразител; че без съзнание „в себе си“ и „за себе си“ той никога няма да знае как да успее да подобри живота си и да изпълни историческата си мисия; че партията, която го изразява и защищава политически, трябва да е носител на класово съзнание и да не се поддава на изкушенията на либерализма и социалдемократизма и в тях да намира оправдания за своята колаборация с капитала и подвеждане на онеправданите и експлоатираните.

Както стана дума по-горе, революционната ситуация ще настъпи все едно дали пролетариатът се е осъзнал и дали партията му е готова да я използва. Тогава обаче ще настъпят трудно удържими сътресения във всички сфери на живота и огромни човешки трагедии.

Девети септември е една от най-важните исторически дати не само за БСП, но и за целия български свят. Събитията от 1944 година трябва внимателно и постоянно да се изучават и изследват, за да се вадят важни и крайно необходими изводи и поуки. Защото илюзиите, които неолиберализмът, социалдемокрацията и социаллиберализмът създават, са опасни не само за левицата, но за цялото общество – за неговото настояще и бъдеще. БСП трябва колкото е възможно по-скоро да се отърси от тях и да погледне политическата реалност с нови очи; тя е длъжна да се върне към историческите си традиции и да осъзнае най-сетне своето предназначение в българската история.

А то винаги е едно и също и води към една-единствена цел: социализма !