Много и различни са лицата и превъплъщенията на антикомунизма. Различни са и идеологиите, които го мотивират, подкрепят и въоръжават във войната, на която се е посветил. Най-щедрата и неизчерпаема е подкрепата на капитала. Защото антикомунизма е идейното оръжие на капитала срещу всичко, което му пречи и го ограничава под каквато и форма да е – още повече ако ратува за смяна на социално-икономическата система, гарантираща неговото господство. Не можем да не признаем, че това оръжие действа, поне засега, безотказно и чрез него през 90-те години на ХХ век капиталът успя на си възвърне изгубените в началото на века позиции и да възстанови целостта на буржоазно-капиталистическата система, нарушена през 1917 година. Това постави левицата в нов социален и геополитически контекст, в който тя бе принудена да преформулира както основните си политически идеи, така и поведението и намерението си в историческото бъдеще. Тя попадна в изключително тежко положение – дори и тази, която практически, а и идейно, не призоваваше за смяна на системата, а само за нейното усъвършенстване, поради което враждуваше със световната социалистическа система и навсякъде извън нея управляваше или споделеше управлението на държавите.
Случи се обаче нещо друго, което е почти парадоксално: антикомунизмът не само не бе изваден от идеологическото и пропагандното въоръжение на капитала и капитализма, но порази и левицата. Засрамена от близкото си минало, тя побърза да се откаже от него, за да заживее от тук насетне като антикомунистическа. Този феномен сякаш не се забелязва и за него не се говори, макар да е очевиден. Лявата риторика почти изцяло е антикомунистическа, макар и не толкова агресивна като дясната, да не говорим за идейните и програмните документи на левицата – и българската, разбира се.
След 1990 г. левицата престана да говори за социализъм и комунизъм – освен когато посипва главата си с пепел и се кълне, че е приела да бъде „от нов тип“. И това говорене е изцяло отрицателно, в най-добрия случай – иронично и подигравателно. Е, понякога като укоризнено натякване към десните се посочва днешният упадък в социалната сфера, образованието и здравеопазването в сравнение с опустошенията, нанесени от десните реформатори в живота на хората. И че още не можем да се върнем до равнището на живота през 1989 година. Но това според мен е само политически трик, политическа комбинация, хвърляне на прах в очите на по-възрастните избиратели.
Почти всички политически субекти, определящи се като леви, са се отрекли от марксизма заедно с неговите основополагащи принципи за смяна на системата чрез революция и въвеждане след нея на диктатура на пролетариата като форма на нов тип държава. „Марксисткото“ минало на България се възприема и представя от тях като неудобен исторически период, грешките на който надвишават чувствително реалните постижения. Затова той не бива в никакъв случай да бъде повторен в какъвто и да било изменен и подобрен вариант. Впрочем, такъв вариант за домораслите идеолози на левицата изобщо не съществува. Опитите за реабилитация на Карл Маркс са от „кумова срама“ и то само като голям философ, икономист и донякъде политически мислител, но в никакъв случай и като идеолог на пролетариата и на неговата историческа мисия да ликвидира буржоазията и капитализма. На мястото на прокламираната някога невъзможност за „мирно съвместно съществуване на идеологиите“ се възцари съгласие, че с „края на историята“ е настъпил край на антагонизма между класите и идеологиите; че днес може да има „паралелна държава“ или мафия, но не и експлоатация.
Естествено е капиталът да търси и намира средства за овладяване на социалните и политическите недоволства на класите и съсловията. Виждаме, че днес тези средства притъпяват почти напълно недоволствата и политическите вълнения. Пролетариатът се е върнал в своето първоначално състояние от зората на индустриалния капитализъм и се е лишил дори от „съзнание в себе си“. Впрочем, и кой днес говори за пролетариат? Политическите идеолози и политолози, в това число е леви, твърдят, че сега е друго време и хората на наемния труд не са пролетариат, понеже ръцете им не са омаслени, работят не повече от осем часа, заплаща им се общо взето добре; че не са лишени от материални удобства и условия за почивка и по същество са част но това, което наричат „средна класа“ („Средната класа“ заедно с „политическата класа“ за либералите и левите антикомунисти са двете класи, които признават!). Днешният капитализъм бил различен от „традиционния“ с „белите якички“; с работниците, които вече са образовани и малка част от тях са заети с тежък физически труд. Сякаш за да си пролетарий, трябва непременно да си мръсен и груб и непременно беден, какъвто е бил някога. Та кой не е различен от населяващите далечната епоха на индустриалния капитализъм?
Получила се е странна обстановка в сферата на идеологията и политическия живот: комунизъм няма, защото уж няма капитализъм, но антикомунизмът набира все по-голяма сила и е главната тема в политическото говорене на либерализма и неолиберализма, превърнал се е господстваща идеология и политическа практика в родината ни.
Антикомунизмът на капитала и изобщо на буржоазията е естествен и обясним. Аз наричам този антикомунизъм „десен“. Неговата най-яростна, радикална и непримирима изява е фашизмът. Самият фашизъм трябва да се разглежда преди всичко като крайна форма на либерализма, като завършек на неговото абсолютно господство. Фашизмът не е лицемерен като либерализма, не признава права на човека и толерантност – затова е толкова сигурно и надеждно средство в разрешаването на неразрешимите социални противоречия на капитализма и буржоазното общество.
Но има и друг антикомунизъм, който, колкото и невероятно да е, произлиза от левите политически субекти и понеже те си служат охотно с него, аз го наричам „ляв“.
Левият антикомунизъм, възникнал с раждането на комунизма, днес също като десния набира сила. Той отхвърля революционната теория на марксизма, смятайки, че е добре и полезно пролетариатът да работи за усъвършенстването на системата в своя полза, отколкото да я отрича и премахва с въоръжена борба. Премахването на системата трябва да стане по еволюционен път, постепенно, като тя бъде постепенно преодолявана, за да се осъществи плавен преход към социализма и комунизма. Този преход трябва да стане на определен етап от развитието на капитализма, когато е достигната високата степен на материалния живот и достатъчно са усъвършенствани разпределителните механизми. Именно в усъвършенстване на тези механизми социалдемокрацията вижда своята най-важна „борба“ с капитала. В общи линии това е идеологията на т. нар. социалдемокрация. Маркс и Енгелс, а след тях и Ленин воюват с тази идеология, която определят като еретична и пагубна за пролетарското движение, понеже е в услуга на буржоазията.
Към антикомунизма, който определям като ляв, отнасям и анархизма, който е далеч по-радикален от социалдемокрацията, та дори и от самия комунизъм, но именно непремереният му радикализъм го прави опасен и дори вреден. У него няма мяра и чувство за държава, поради което е силен в разрушаването, но не мисли за съзидание.
Не са малко селските движения и партии, които не приемат, че пролетариатът е натоварен с мисията на събори капитализма и установи „земния рай“. Според тях с такава мисия е посветено селячеството – особено в слабо развитите в индустриално отношение страни и икономики. Марксизмът отрича тази теория, понеже селяните в по-голямата си част са собственици и трудно могат да бъдат радикализирани в такава степен, че да тръгнат на въоръжена борба, която иска проливане на кръв и човешки жертви. Собственикът, колкото и дребен и слаб да е, не е способен на саможертва и да се лиши от собствеността си заради общото благо.
Антикомунистически по същество са национализмите, както и възникналите през последния половин век екологични и правозащитни движения. Няма да се побоя да отнеса към антикомунизма днес и синдикатите, които все повече си сътрудничат с работодателите и твърде слабо защитават трудовите интереси на наемните работници.
Разрушаването на източноевропейския социализъм като обществено-икономическа система постави комунистическите и работническите партии в особено трудно положение. Отвъдокеанският финансов капитал постигна историческа победа и побърза да въздаде възмездие на левицата изобщо. Никой не бе пощаден. В източноевропейските социалистически страни настъпи истинска паника сред комунистите. Почти навсякъде, в това число и в Русия, комунистическите партии бяха забранени или разпуснати. Започна разчистване на сметките. Стигна се дори и до прочистване от комунисти на държавния апарат на всичките му равнища и във всичките сфери. Лустрацията бе тежка наказателна мярка. . В България тя придоби масов характер, но сякаш най-брутално беше приложена спрямо селскостопанските специалисти, учените и дипломатите.
Разрушаването на социализма в източноевропейските страни е извършено с участието и на първите партийни и държавни ръководители на Съветския съюз. Но в тази разрушителна дейност се включиха и много от доскорошните партийни членове, които побързаха да търсят начини да спасяват себе си и постигнатото за себе си в продължение на почти половин век.
Сега обаче пролича доколко тези политически субекти и особено техните ръководители и идеолози са идейно подготвени и способни за задълбочен стратегически анализ на ситуацията и за поставяне на дългосрочни цели. Паникьосани в разбушувалото се политическо и обществено море, те решиха да се откажат от идейното си минало, да го заклеймят като тоталитарно и да обявят, че тръгват по нов път, който няма да ги върне на изходната позиция. Т. е. към миналото, от което се отказват. Левият антикомунизъм придоби нова риторика, нови изразни средства, нова прицелна точка. Поради това възкресението му в България се прие като нормално признаване на неуспеха на учението и като преоценка на идеологията и практиката на реалния социализъм, а не като явление с идеологически характер, превръщащо се в обичайна практика на левицата в България.
За да заличи спомените за близкото минало, най-напред БКП промени името си. После бе отречена революционната теория на Маркс за смяна на системата, както и диктатурата на пролетариата, демократическият централизъм, възможността една партия да управлява сама от името на народа и да олицетворява тази държава. С една дума, всичко онова, което на определен етап на социално-икономическо развитие е довело до икономически застой и е породило необходимостта да бъде реформирана системата на държавен социализъм (както през 1979 г. е направено в Китай). Приела новото си име, партията на бившите (те така именно бяха наричани, а и те приеха това охотно) комунисти обяви, че ще „се социалдемократизира“, за да се превърне в „модерна лява партия“. БСП се разграничи от предишните си ръководители, осъди техните грехове, заклейми ги остро, обявявайки ги за единствените виновници за неблагополучията през половинвековното „тоталитарно минало“. Прекръстила се в социалистическа, БКП по същество се преобрази в антикомунистическа. Както впрочем подобава на партия от социалдемократически тип!
По същество това бе раждането и проявлението под различни форми на антикомунизма на преименуваната от БКП в Българска социалистическа партия. Формулата „модерна лява партия“ трябваше да изкупи натрупаните грешки, но и да гарантира невъзвратимостта на „социалдемокрацията“ и прехода към „пазарна икономика“, т. е. към капитализъм. БСП не само прие създалата се обществено-политическа и икономическа ситуация, но се включи активно в започналите процеси в обществото, икономиката и държавата. Вътре в партията се зародиха открито антикомунистически идейни движения, които си бяха поставили задачата да я декомунизират напълно и да я превърнат в действително модерна лява партия от социалдемократически тип. Определението „лява партия от социалдемократически тип“ трябваше да смири оставащите верни на комунизма по-стари кадри и да ги залъже, че БСП няма да е социалдемократическа партия, а само ще приеме някои от принципите на социалдемокрацията, които да й помогнат да се приспособи по-лесно към вътрешната и международната обстановка и така да се съхрани. Същият смисъл имаше и понятието „пазарна икономика“, използвано като евфемизъм на капитализъм. А самият неин антикомунизъм трябваше да убеди Европа и капитала, че тя не само се е преименувала, но е станала напълно друга и че е лоялна на новата обществено-политическа и икономическа система и цялото й поведение ще бъде насочено към усъвършенстването на тази система, но не и за разрушаването и отхвърлянето й по какъвто и да било начин.
Идейните движения и формирования вътре в БСП от рода на ОСД, АСО, Път към Европа и др. бяха открито антикомунистически. Тяхната цел бе, както сами си я определиха, промяната на БСП, откъсването й от миналото, декомунизирането й и превръщането й в социалдемократическа чрез възприемане от нея на „европейските ценности“. Те бяха много активни и успяха да наложат в различните програмни документи на БСП социалдемократически постановки. Много агресивна бе риториката им срещу всичко, което би могло да се определи като „комунистическо“ и да намеква за възможност за революция, класи, класова борба и реабилитация на миналото. Те именно настояваха да се възприемат изцяло и безрезервно „европейските ценности“, а партията да се откаже от досегашните си структури и да се превърне в парламентарна партия, която се активизира организационно само по време на избори. С подкрепата, която получиха отвън и отвътре, тези „идейни движения“ успяха да овладеят партията и да наложат своите идеи и виждания за нейното устройство и политическия й живот. БСП не бе забранена, разтурена, изолирана и оцеля в тези първи най-тежки години, дори се съвзе след ударите през 1996 и 1997 г. и победи с кандидатурата на тогавашния си председател на президентските избори в края на 2001 г. и му осигури втори мандат в края на 2005 г. благодарение на преображението си от един вид в друг, отказа от марксизма и превръщането си в антикомунистическа.
С късна дата бяха реабилитирани отричаните някога като особено опасни за комунистическата теория и практика идеи за конвергенцията на капитализма в социализъм, за мирно съвместно съжителство на идеологиите, отказът от теорията за класовата борба, за „капитализъм с човешко лице“, за всенародна партия без идеология и класови ограничения, за настъпилия край на идеологиите и, макар тихомълком – за настъпилия край на историята след триумфалната победа на либерализма и капитализма. Ред други теоретични конструкции бяха съчинени, за да покажат, че БСП наистина е вече нова партия въпреки нееднородния си състав и присъствието в нея на неотказали се от комунизма и марксизма членове и симпатизанти. В нейните програмни документи никъде не се споменава за социализъм и дори за отхвърляне на капитализма. Възприе се формулата, че БСП била за „пазарна икономика“, т. е. за капитализъм, но е против „пазарното общество“, т. е. срещу капиталистическото общество. Тази формула е напълно безсмислена и безсъдържателна, защото съдържа в себе си противоречия, които взаимно се изключват. Защото обществото, което живее с пазарната икономика, не може да бъде друго освен пазарно. Но понеже звучи красиво и убедително, тя бе приета и споделена от левицата и прилагана в нейната „борба“ с десницата.
Идеологическото оправдание на БСП, е че приема капитализма, но ще го усъвършенства и ще придава „човешко лице“, е в това, че дори пазарната икономика да е другото име на капитализма, то днешният капитализъм бил напълно различен от предишния, срещу който БКП е воювала; че сега той бил „икономика на знанието“, на новите технологии, че експлоатацията е премахната, понеже самите работници са акционери на собствеността (да си припомним т. нар. „масова приватизация“ или „работническо-мениджърските дружества“, които приватизираха голяма част от социалистическата собственост) и всички са собственици, които няма как взаимно да се експлоатират.
Левият антикомунизъм се проявява най-вече в битовата риторика на БСП. Напр. подигравките, че десните се държат като „болшевики“ или че доста от техните лидери са били членове на БКП за разлика от лидерите на БСП, или че някой от десните мълчал като „комунист на разпит“ и други подобни пошли „закачки“. „Болшевики“ и „комунисти“ почти винаги се използват като отрицателни оценки за неблагоразумие, опърничевост, неотстъпчивост, тоталитарност, еднопланово мислене, враждебност към демокрацията.
Левият антикомунизъм се подхранва най-вече от отказа на БСП и левицата като цяло от идеология. Голяма част от предишните й лидери, които са били в съставите на ръководните органи на различни равнища на БКП, познаваха зле марксизма – макар че са преминавали обучение в партийни школи и дори са защитавали дисертации по проблемите на марксизма. Новите пък нямат нищо общо с неговата идеология, не са чели Маркс и Енгелс, а за Ленин имат представата като за злодей, която неолиберализмът им е насадил в техните обучения в американски и западноевропейски центрове и фондации. Те мислят, че левицата ще може да се справи с постоянно изникващите пред нея политически проблеми и ще е способна да управлява държавата, следвайки напълно либералните принципи или принципите на европейската социалдемокрация. За тях е достатъчно една партия да е за социална държава, солидарност и социална справедливост, за да се отличава от десницата и провежда, когато е на власт, но и в опозиция, „лява политика“. Макар това понятие „лява политика“ да е толкова мъгляво, неуточнено, та дори и нищо не означаващо. Ако бяха подготвени в марксизма, щяха да знаят една от основните постановки в „Комунистическия манифест“, че не е възможно пролетариатът, след като вземе властта, да задейства в своя полза буржоазната държава. Т. е. да извършва радикални изменения в икономиката и общественото устройство и неговите механизми, за да задоволява бедните, отрудените, работещите, страдащите, старите, болните, немощните, а не да угажда на капитала и неговата икономика. С такава идейна немощ и липса на идеология БСП, ще или не ще, е съучастник на либерализма и изпълнява безпрекословно повелите на капитала.
Но въпреки това капиталът никога няма да я възлюби, да й вярва и толерира. Той може от време на време да прехвърля държавната власт върху нейните плещи, но никога не няма да я остави дълго да управлява. Нали именно затова всеки път, когато БСП побеждава на избори, срещу нея се надигат яростни сили, които не само й пречат да управлява (сама или в коалиция) нормално и успешно, но я демонизират и за дълго после я изхвърлят от конкуренцията в парламентарните и местните избори. Дори и тогава, когато с нищо не е засегнала интересите на капитала и богатите. Тя бива изхвърляна от управлението, защото стоящите зад нея не могат да бъдат единни, твърди, уверени в правотата си, щом са идейно объркани, неумели, разколебани и нямат голяма цел. Идеологическата немощ, обърканост и безпомощност обезсилва все повече БСП и нищо чудно един ден да я изхвърлят от политическия живот. Тяхната идейна неопределеност роди мутанти от рода на СДС и ГЕРБ и политическия тип „Борисов“, профанира политика и опростачи обществото. Виждаме какво става в Европа и как европейската левица, от която БСП черпи идейни и политически сили, катастрофално намалява, изгубва се и е на път да изчезне напълно.
Световният капитал днес няма нужда от левица, за да прикрива егоизма и користолюбието си, нито да го защитава пред хората на наемния труд, когато стигне далеч в експлоатацията си. В нрава му е да мачка и унищожава всичко пред себе си – дори и най-големия си смъртен враг, когато той е неподготвен, идейно отслабен, не познаващ сам себе си и не знаещ как и защо да се пази. Това се вижда и в днешните ръководители на БСП, които не само не познават партията, която ръководят, но и нямат представа какво е нейното предназначение и социално-политическа функция. Затова я превръщат в нещо като немощна синдикална организация, протестираща срещу нечестни обществени поръчки, битови неуредици и грешки на властта. Не е достойно една дълголетна партия с такива богати традиции да се определя единствено като „коректив на властта“ и „автентична опозиция“. Или да обещава единствено увеличение на заплати и пенсии, данъчни облекчения, подобрения в здравеопазването и образованието. Това не е истинска политика, а пошла имитация на активност и защита на бедните и слабите. Но друго не е възможно да се иска, когато една партия няма цялостна идеология и не знае към какво се стреми, за да произвежда от крайните си цели и намерения тактически ходове и практически решения.
Левият антикомунизъм разстройва левицата, обезоръжава я, насажда й комплекси и постъпателно я разболява и умъртвява. Това е нейната най-опасна „вътрешна болест“, срещу която тя днес не е в състояние да намери противоядие. А всъщност, истинският лек е отказът от досегашния път и завръщането към традициите. Призивите да се променя, за да бъде подготвена за новите предизвикателства, с които я обсипват едновременно както нейните противници, така и лидерите й, са лъжовни и пагубни. Ако трябва да се промени, то тя е длъжна да се завърне към идейните си източници и към целите и задачите, чието постигане и разрешаване са й дали живот и са я поддържали жива и боеспособна толкова десетилетия.
Отказът от марксизма, а с това и от социализма и комунизма като крайна историческа цел в развитието, към което тя се стреми, лиши левицата и от знания за същността на капитализма, за неговия непроменящ се нрав, въпреки че мени лицето и думите си, за законите на развитието му. Без такива знания е изключено да се води адекватна лява политика, да се анализира актуалното обществено-политическо и икономическо състояние на държавата. Нека не забравяме, че самата БСП е създадена като революционна, комунистическа и марксистка партия. Отказвайки се от марксизма и превръщайки се по същество в антикомунистическа (колкото и да не й се иска да го признае и търсейки му различни евфемизми) тя се превръща в друг, противоположен на себе си политически субект. Разбира се, в днешните условия не е разумно да се говори за революция и смяна на системата. Това би й донесло неизброими трудности и нещастия. Но стратегическите цели не бива да се променят единствено от тактически съображения. И аз все повече се убеждавам, че исканата и налаганата промяна на партията не е тактически ход и тактическо приспособяване към обстоятелствата, а дългосрочна цел и неотменна задача на хора, които я разграждат и ликвидират.
Левият антикомунизъм е най-страшната метастаза, която левицата и най-вече БСП трябва да лекуват. Лечението не е само в смяната на риториката, а на същността; то е във възвръщането към изконните традиции, идеи и политически действия, в промяната на политическата програма. Ако това сега не се осъзнае, ще настъпят черни дни само за нея, но и за народа и отечеството ни.
Доклад на Панко Анчев в рамките на дискусията „Антикомунизмът в постсоциалистическа България“, организирана от проф. Васил Проданов и проф. Ангел Димов и проведена на 7 юли 2018 г. в Руския културно-информационен център, гр. София.
Източник: сайтът 24 май, 26.09.2018 г.
