Лазар Михайлов Лазов е роден на 8 април 1926 г. в село Извор, Радомирско. Произхожда от многолюдно, заможно земеделско семейство. От малък се оформя като действена, търсеща личност. Лазар има още трима братя – Никола, Славчо, Станко, все активни ремсисти още преди 1940 г. и сестра Станка. Бащата Михаил и майката Параскева възпитават децата си в трудолюбие и упоритост, независимо че са осигурени материално с доходите от обработваемите земи. Бащата – здрав и силен младеж, е бил ратай в заможния дом на майката Параскева и като много работлив са го оженили за нея. Прогресивен човек, отличавал се е с душевната сила и уравновесеност, разбирал е стремежите на синовете си и се е стараел да ги подпомага в борбата.
Още от ранните си ученически години Лазар започва да дружи с прогресивни младежи и да чете, много да чете - легална и нелегална литература. Интелигентното му лице с големи, замислени очи респектират. Истински апостол. Силно влияние за неговото идейно оформяне оказва най-големият му брат – Никола, член на БКП. Така отрано и някак естествено Лазо се приобщава към редиците на младежкото революционно движение и става член на РМС през 1941 г., твърде млад. След нападението на германските фашистки орди над Югославия в техния дом започва открито да се говори срещу фашистката власт, да се укриват хранителните продукти от реквизицията. Последвалите арести, инквизиции и съдебни процеси срещу познати и близки оказват още по-силно влияние върху оформянето на младата личност.
Като ученик в Кюстендилската мъжка гимназия активно се включва в живота, както на училищната, така и на градската ремсова организация, а през ваканцията помага и на организацията на село. Младежите разнасят позиви за подкрепа на провежданата по това време Соболевата акция за приемане на съветското предложение за сключване на пакт за приятелство и взаимопомощ, пишат лозунги по стените, участват в продажбата на марки на Помощната организация за събиране на средства. Говорят си за Съветския съюз и за живота на съветските хора, споделят кои какво е прочел или чул. Наред с това са и чисто младежките забавления, излети, придружени със съветски и възрожденски песни, рецитацията на стихове на Ботев, Смирненски, Гео Милев, Максим Горки, кръшни хора и т.н. Тези прояви способстват за укрепване връзките на ремсистите и с останалите младежи. Същевременно през 1942 и 1943 г. са нанесени тежки удари на организациите и дейците на партията и РМС в Кюстендилско, Дупнишко и Радомирско.
Явно активната ремсова дейност на Лазар Лазов, както в Кюстендил, така и в родното му село не остава незабелязана от властта и още през учебната година полицията се готви да го арестува. Пък и знае се, че през 1942 г. брат му Станко е изключен от Кюстендилската гимназия, тъкмо заради ремсовата си дейност. Лазар също е нащрек, знае много добре как преди година в гимназията се проваля неговият приятел от Извор, ремсистът Георги Баталски. По една случайност, от дочут разговор, класният ръководител на Лазо научава какво се готви, без да се колебае, бързо го намира и предупреждава. Това е достатъчно, съобразителният и решителен младеж да се изскубне и премине в нелегалност. Полицейският интерес се засилва още повече, търсят го навсякъде и като не го откриват, погрешно в една полицейска справка записват, че е причислен към Дупнишкия партизански отряд от м. юни 1943 г. А той в това време все още е нелегален, укрива се и активно търси канал за отиване при партизаните. По същото време няколко ученици, членове на гимназиалния РМС от Дупница също преминават в нелегалност.
В края на септември 1943 г. Дупнишкият партизански отряд се насочва към района на Разметаница, който е набелязан да стане една от основните снабдителни бази и се установява на бивак в планината над с. Горна Козница. В началото на октомври е проведена среща с нелегалните ремсисти и други младежи от селата Коркина, Горна Козница, Лиляч и Таваличево. На тази среща ремсистите от селата водят и един седемнайсетгодишен момък, едър, чернокос, с бузесто лице, с големи изразителни сини очи, които гледат упорито и съсредоточено. Момъкът е Лазар Лазов от село Извор, Радомирско. Ремсистите молят да го приемат в отряда. В началото Никола Чуковски (Бончук) – помощник командир на отряда се колебае. Изплъзването на Лазар от ръцете на полицията, дори както той го обяснява, изглежда доста загадъчно, а и нито един от партизаните не го познава, ятаците го знаят само от няколко дни. Но другарите му настояват, дори гарантират със собствените си глави и Бончук го приема. После стават много близки, отношенията им са сърдечни, Бончук се чувства сигурен с него и почти винаги заедно ходят на обиколки из района.
Още с пристигането в бивака Лазар грабва кирката и упорито копае в каменистата земя — прави се землянка за храни. Хвърчат искри, сипят се малки каменисти късчета, но той не спира. Жельо го гледа няколко минути отстрани и отива при него. Заразпитва го откъде е, кога е станал ремсист, защо е избягал от училище. Момъкът отговаря късо, без да прекъсва работата. Някои предлагат да го сменят — отказва. Това се хареса на всички и особено на Жельо, който обича упоритите хора.
— Ей, че твърд характер ! — прошепва някой.
— Упорит е и е много здрав, я виж как държи кирката ! — допълва друг.
— Ще стане добър партизанин, денят се познава от сутринта ! — преценява Хаджията.
Командирът на отряда – Жельо си спомня стара хайдушка песен за героизма на младия хайдутин Велко байрактар. И кръщава с това име новия партизанин.
След няколко дни отрядът тръгва на акция в Горна Козница, едно от най-големите села в този край, централна община. На 25 октомври 1943 г. щурмовата група (Христо Николов Христов - Сокола, Васил Христов – Бойчо и Лазар Лазов - Велко), ръководена от Никола Чуковски (Бончук), внезапно се озовава пред кметството. Наказани са трима закоравели фашистки служители—народни изедници: кмета на селото, един общински съветник—цанковист и един полицай. На площада, край изпепелената общинска архива с нарядните списъци и непосилни данъци, партизаните провеждат митинг, разясняват целите на борбата против фашистката власт и програмата на Отечествения фронт. Първо участие в акция за Велко и то в щурмовата група. Какво доверие ! И както се казва, Жельо проявява симпатии към смелите, защото самият той е безкрайно смел. От този момент нататък младият партизанин ще участва във всички бойни, политически и снабдителни акции на отряда, ще спечели доверието на командира и другарите си, демонстрирайки твърди убеждения, смелост и всеотдайност в борбата.
Към края на ноември 1943 г. една група от десетина партизани, сред които политкомисарят Асен Васев (Хаджията), Лазо Лазов (Велко), Моис Аврамов (Тодор), Христо Николов Христов (Сокола) се установяват при верните ятаци баба Гена Марулевска и нейния син Динката в с. Бараково. Ятачката като същинска майка – орлица бди над тях и им вдъхва смелост, което прави силно впечатление на Велко и той се изказва с най-топли думи за нейната енергичност и справедливата й суровост. Всяка нощ партизаните на групи по 2-3-ма излизат за изпълнение на политически задачи из околните села.
В условията на тежката зима през 1943-1944 г. на отряда се налага да маневрира и от района на с. Пастра и Падала се отправят към с. Смочево, Бадино и Стари дол, а после към селата Драгодан и Фролош. Там са все нови ятаци и помагачи на нови територии, плод на усилията за справяне с изпитанията и съхраняването на отряда.
В средата на януари отрядът отново се насочва към село Падала, спонтанно наречено „Партизанската република“. И наистина, само три семейства са извън общоселската яташка организация. Те трябва да се обезвредят, за да не се допусне голям провал. И случаят помага. По прясно оставени следи в снега към партизанския бивак се придвижва и дебне един от полицейските доносници. След задържането от часовоя, щабът решава доносника да бъде изпратен в дома си, придружен от Лазо Лазов (Велко) и Владимир Стоянчев (Темишвар). Вечерта в тази къща и къщата на брат му отиват десет души партизани. Цяла седмица партизаните „гостуват“ в домовете на доносниците, като успяват да респектират и последния от тройката. Така отрядът цял месец е на бивак в кошарите извън селото, всички знаят, но предателство не е допуснато. Както и на други места, Бончук е неотлъчно с Велко, Бойчо, Вълчо, Темишвар като особено желани гости на седенките на младежите от с. Падала, на които вдъхват дълбоката вяра в народната победа, заразяват ги със своята жизнерадост и вдъхновение. После, във връзка с нова голяма полицейска блокада, основното ядро на отряда се насочва към района на Горно поле при ятаците от с. Сапарева баня и с. Гюргево.
В средата на февруари 1944 г. командирът на отряда Васил Демиревски - Желю получава съобщение от щаба на Първа софийска оперативна зона да се свърже с радомирските партизани, а чрез тях и с трънските партизани, за да се пренесе автоматично оръжие в Дупнишкия отряд.
След убийството на Мара Петлякова и ареста на Иван Зографски (Пръстена), през нощта на 17 февруари 1944 г. се налага в нелегалност да преминат Роза Коритарова, Спасуна Тренчева, Стойчо Величков - Малкия войвода, Васил Демиревски (братовчед на Жельо Демиревски), Иван Демиревски - Ганке (също братовчед на Жельо), Вики Конфорти и Мордоше Таджер.
Като разбира много добре главния източник на силата на Дупнишкия отряд и предимствата на възприетата тактика за маневреност, фашистката власт в Дупнишко през зимата на 1944 година мобилизира всички свои възможности, за да го унищожи. Основните средства са жесток терор, кървави репресии, които са и официална държавна политика.
На 3 март 1944 г. отрядът получава тежък удар. При засада е прострелян, а след това доубит заместник командирът Никола Чуковски (Бончук). Това е един от малкото случай, в които Велко не е с него. Горест обзема всички другари - партизани и ятаци. Тежка мъка ляга върху Велко, с който са станали едни от най-близките и неразделни приятели. По-късно той ще напише: „Нима, когато животът ти беше озарен от идеала на великата борба, ти ще умреш? Тези, които те познавахме и запазихме в себе си пламенната ти и чиста душа, се питахме учудени. Ние и днес се питаме как стана така. Ти беше толкова млад, а загина като истински войник на настъпващата революция….. Очите ни, потъмнели от мъка, се свеждаха надолу. Но сърцата горяха и ни тласкаха в борбата с фашизма, за жестока разправа с твоите убийци. И ние поехме — продължихме твоя път. Задачите ни викаха настойчиво и чакаха ръцете и умовете ни, борбата искаше огъня на сърцата ни.“
Но няма време за вайкане. При създалата се обстановка, Лазар Лазов решава незабавно да напусне къщата на Борис Ценев в Сапарева баня, заедно с още трима партизани . А към средата на март 1944 г. към района на Разметаница се насочва по-голямата част от партизаните от отряда.
На 18 март Жельо и Велко излизат от Рила, минават през с. Баланово, запътват се към Кознишкия балкан и пристигат при ятака Стоян Кашукеев в с. Шатрово. Този епизод е описан в авторския разказ на Велко тук:
Неравен бой – https://probuzhdane.wordpress.com/2025/09/05/neraven-boj
В първите дни на април 1944 г. щабът на отряда взема решение Желю Демиревски с още 5 души партизани да заминат за Трънския край, за да се срещне с членовете на щаба на зоната, да вземат автоматично оръжие и го пренесат в дупнишкия отряд. В групата влизат: Борис Ценев, Първан Халваджийски (Кънчо), Георги Божилов (Колката), Владимир Стоянчев (Темишвар) и Георги Ханджийски (Кандов). На 7 април вечерта групата заминава за Кална. От с. Кондофрей в същата посока тръгват Кирил Пчелински (Камен), пълномощник на Окръжния комитет на БКП — София, неговата другарка Станка Пчелинска и Донка Демиревска, завърнала се от шестмесечно интерниране.
Основното ядро, под ръководството на Асен Васев (Хаджията), Асен Орански (Голица) и Велко остава в района на селата Голям Върбовник, Долистово, Баланово, където ежедневно се извършва конкретна политическа работа по селата. Това е и време за задълбочени разговори между партизаните. В една такава звездна вечер, с плътния си, мъжествен глас Велко изповядва своите съкровени мисли:
„Смисълът на нашия живот е в борбата за щастието и спокойствието на обикновените хора. Ние веднага ще захвърлим оръжието, щом тези хора заживеят свободно и щастливо, щом върху тях не се размахва нагайка, не се палят къщите им, не се взема житото им, не ги превръщат в роби. Нали не красивата смърт ни блазни нас, а жертваме младия си живот тъкмо защото обичаме тези хора.“
В началото на м. май 1944 г. всички партизани от отряд „Коста Петров" с изключение на тези, които са заминали за оръжие в Трънския край и на групата на Георги Соколов, са на бивак в „Бадинско усое". Всеки ден се провеждат бойни занятия, тактическа и строева подготовка, изнасят се политически доклади и беседи, полагат се грижи по осигуряване с храна и т. н. Тоест, изпълняват се задачите, така както са поставени от Жельо.
Междувременно отрядът се мести на стария партизански бивак в местността „Богдаите". На 24 май сутринта на бивака пристига Жельо Демиревски заедно с тридесетина партизани, които в похода от с. Кална водят бой при с. Горна Мелна и при с. Дебели лак.
Във връзка с предстоящите активни бойни действия на отряда, щабът взема решение и е извършено първото организационно преустройство на Дупнишкия партизански отряд. Формирани са три чети. Във втора чета са отделени най-младите, най-енергичните и смели партизани с командир Лазо Лазов (Велко) и политкомисар Славчо Георгиев (Станой). Младежката чета се превръща в ударен юмрук на отряда и в негова гордост. В нейния състав влиза почти целият състав на ремсовата организация. Тя се състои само от младежи и девойки между 16 и 20- годишна възраст.
Някъде по това време Велко разбира, че на 17 април полицията е опожарила жилището, плевнята, кошарите на животните и пчелните кошери на семейство му в местността „Клисурата“ в родното село Извор. Братята му са вече в Трънския отряд– Никола Лазов (Миро) е командир на батальон „Васил Левски“, Славчо Лазов (Миленко) е заместник-политкомисар на батальон „Васил Левски“, а Станко Лазов (Тарзан) е партизанин в същия батальон. Родителите на братя Лазови и жената на по-големия - Никола със сина му, още бебе, са интернирани в Северна България.
На 30 май 1944 г. Първа народоосвободителна софийска бригада, след сражения и премеждия в похода, достига Рила в района на връх Полич. Желю Демиревски светкавично решава и изпраща две бойни групи - едната командвана от Димитър Паунов (Тимошкин), а другата от Лазар Лазов (Велко), които с устремно движение да завземат височината при връх „Караулката“ преди идващата многобройна войска да стигне там и да блокира бригадата. През целия ден на 31 май боевете между двете партизански единици и военно-полицейските сили не престават. Предложението на Желю Демиревски партизаните да не слизат в долината на Рилската долина, където са съсредоточени огромни фашистки сили, а да вървят по билото на планинската верига и да се заобиколи Рилския манастир откъм източната му страна не е прието от Боян Българанов, както и другите направени му разумни предложения.
На зазоряване на 1 юни е боят при един от ж.п. мостовете на река Рилска (Партизански мост). Първата щурмова група – Велко, Бойчо, Красин, Деян, Вълчо преминава успешно през моста. Когато обаче почва да минава втората щурмова група, фашистите откриват яростен огън. И двете щурмови групи са от дупнишки партизани. Боят се затяга, но партизаните атакуват, някои са убити, други падат в студените води. Вражата засада е разбита. На разсъмване голяма част от партизаните вече са успели да преминат моста на река Рилска и изморени изкачват „Царев връх“. Велко почти на гръб изнася ранената Рилка Борисова Шиякова (Варя), секретар на РМС в Радомир. На отвъдния бряг на реката са останали няколко десетки партизани и партизанки, главно от бригадата. Те са застигнати от моторизирана колона от жандармерията. Някои са разстреляни на място, а други взети в плен. Щабът на Дупнишкия отряд правилно преценява, че не е целесъобразно отрядът да влезе в състава на Първа софийска бригада и да напусне терена си на действие. Боевият опит, който има командирът на отряда го е убедил, че е неоправдано при съществуващите политически и военни условия в страната да се създават крупни партизански единици, несвързани с местното население, лишени от всякаква възможност за снабдяване с хранителни продукти и бойни припаси, да предприемат дълги „рейдове“ и то при непознат на партизаните терен. Това е основната причина Жельо да откаже на Боян Българанов да присъедини своя отряд към бригадата. Времето потвърждава този извод.
През месеците юни и юли Дупнишкият отряд осъществява редица акции и нападения, като умело лавира и се измъква от сражения с преследващите го многочислени вражески сили. След боя при Добърско, част от партизаните от Първа софийска бригада успяват къде на групи, къде поединично да се приобщят към Дупнишкия, Разложкия и Горноджумайския отряд.
„...Благодарение на някои партизани от Дупнишкия партизански отряд „Коста Петров“ — пише в спомените си Йонко Панов — ние, около 30 души, можахме да си отдъхнем, да се понахраним и отново да станем боеспособни. . . Посредством Асен Орански, който беше при нас и Лазар Лазов (Велко), когото Демиревски бе изпратил да ни търси, към средата на юли 1944 г, ние се свързахме с ръководството на Дупнишкия партизански отряд.“ (ЦПА. Спомени на Йонко Панов, № 1424.)
През първата половина на юли се провежда общопартизанско събрание, на което е попълнен щабът на отряда. В новия състав влизат: Желю Демиревски - командир, Асен Васев (Хаджията) - политкомисар, Йонко Панов - началник щаб, Лазар Лазов (Велко) - заместник-командир, Димитър Паунов (Тимошкин) - заместник-политкомисар.
От дълго време Васил Демиревски и щабът на Дупнишкия отряд замислят да обединят силите си с Горноджумайския и Разложкия отряд, както и останалите партизани при тях от Първа софийска народоосвободителна бригада за провеждане на мащабни акции. С големи усилия връзката е установена и тази идея възприета. Към 15 август 1944 г. трите отряда се срещат в Рила, в района на североизточните скатове на „Царев връх“ и „Буково бърдо“ на лагера в местността Дяволските води. Целта на събирането на отрядите е да унищожат немските обекти по течението на р. Рилска, след което да продължи изпълнението на същата задача с унищожаване на големи обекти в Пиринския край. Започва бойната и чисто човешка дружба между партизаните от трите отряда. След продължителни разисквания и предложения е решено: от състава на отрядите да се създаде един общ боеви отряд, който да се нарича Рило-Пирински. За да не изостава работата по набирането на нови партизани и извършването на акции в досегашните райони на отрядите е решено да бъдат сформирани по-малки отряди, които да действат в тези стари райони. По предложение на Жельо е решено да се пристъпи към усилена подготовка за провеждане на акция по долината на река Рилска, като едновременно бъдат нападнати четири обекта: „Жабокрек", с. Пастра, Кочериновската почивна станция и „Пчелина". Известни са обстоятелствата по триумфалното провеждане на акцията срещу четирите обекта по долината на река Рилска на 24 август 1944 г. Ето защо няма да се спираме подробно. Това е най-смелата, най-героичната, най интересната партизанска акция в България, насочена пряко срещу германския окупатор, венец на бойната слава на отряда.
За атака на Кочериновската станция – най-тежкият обект, гнездо на германско подразделение за фронтово разузнаване, е определена сборна младежка чета, общо от 28 партизани под ръководството на Велко. Голяма отговорност лежи върху плещите на този младеж, току-що навършил осемнадесет години! Високо доверие му е гласувано от командването! За няколко месеца като партизанин той израства от обикновен боец до командир на чета и заместник-командир на Дупнишкия партизански отряд. Защо Жельо избира и определя него — младия и енергичен партизанин? Защото той добре преценява качествата, които притежава Велко, така необходими за човек в тежките условия на въоръжения сблъсък с монархофашизма, в нелегалната борба: безстрашие, готовност за саможертва, разсъдливост, хладнокръвие, устойчивост в суровите изпитания, физическо здраве и други. Освен това Лазар Лазов вече има едногодишен партизански стаж и не само е сред смелите и всеотдайните, но и сред най-опитните командири. Тези му качества намират силна изява в бързотечния, изпълнен с опасности и премеждия партизански живот. Ето, той е определен за командир на щурма на най-трудния обект.
Следват спомените на Лазар Лазов: https://probuzhdane.blogspot.com/2026/04/blog-post.html
* * *
След акцията, оставащите на място партизани от Дупнишкия отряд „Коста Петров“ се установяват на временен бивак в гъстите дъбови гори югоизточно от с. Рила. В отсъствието на младежката чета и Жельо, заминали към Пирин, избират нов щаб на отряда с командир Асен Васев (Хаджията). 50 души от Първа софийска бригада се отделят и потеглят за Трънско, Радомирско и Софийско.
Фашистката администрация по поречието на р. Рилска на практика е дезорганизирана. Към отрядите започва масово стичане на нови сили и само за няколко дни числеността им нараства. Множество акции следват една след друга в региона. Партизаните атакуват фашистките сили в село Рила към 17 часа на 8 септември. Полицаите от участъка не оказват никаква съпротива, но с военния гарнизон се завързва бой. След сражението отрядът в две колони се насочва към с. Стоб и Кочериново. С камиони отрядът победоносно влиза в Дупница на 9 септември. Два дни градът ликува. А на третия, околийският комитет на Отечествения фронт организира всенароден митинг.
* * *
Разборът на четворната акция на обединеният Рило-Пирински отряд по долината на река Рилска се извършва на следващия ден — 25 август 1944 г., петък, на една поляна, високо на билото на Буково бърдо. Командирът на отряда Васил Демиревски се спира подробно на резултатите от нападението на четирите обекта. Той подчертава високия боен дух, самоотвержеността и героизма на партизаните. Изказва задоволството си от отличното изпълнение на всички планирани бойни задачи, от високата дисциплинираност на партизаните, от взаимодействието и взаимопомощта между отделните сборни чети, както и между групите и партизаните в четите. Сочи за пример подвига на проявилите се герои Лазар Лазов, Асен Дерменджиев, Христо Радонов, Йордан Чочов, Славчо Георгиев, Елена Чочова, Васил Попов и др. За проявена храброст в боя и доказани командирски качества, Асен Дерменджиев (Юли) е назначен за командир на Горноджумайския партизански отряд.
Привечер отрядът потегля на югозапад към Пирин. В околиите, където действат по-рано трите отряда, изяснихме, остават групи по трийсет-четиридесет души предимно с политически задачи. От 28 август обединеният Рило-Пирински отряд е на няколко бивака в Пирин планина, близо до местността „Кулиното“. Оттук Крум Радонов, Лазар Лазов и Рангел Димитров заминават за с. Брежани, за да разузнаят и да подготвят осъществяването на планираната акция срещу немците в с. Черниче. На втория ден научават, че германците са напуснали селото, и те се завръщат в отряда. Командването възприема предложението да се нападне Разлог, където се намират усилен конен полк, артилерийско поделение, жандармерийска дружина и полицейски участък. Първите дни на септември, отрядът е над града. За да не се пролива още скъпа човешка кръв започват преговори, последвани от неясни отговори от началника на гарнизона. Нито капитулация, нито бой.
На бивака комунистите от Рило-пиринския отряд провеждат събрание, обсъждат последните указания на Партията и своя план за завземане на града. На събранието са извикани Лазо Лазов (Велко), Славчо Георгиев (Станой), Първан Халваджийски (Кънчо), Владимир Стоянчев (Темишвар), Илия Величков (Вълчо) и Йордан Чочов (Деян). Ръководещият Кръстьо Стойчев обявява следващия въпрос от дневния ред – приемането на нови членове в БРП. Жельо Демиревски без всякакъв увод се обръща към комунистите: „За проявен героизъм в голямата акция по долината на Рилската река, за добрата политическа работа на ремсистите в отряда, предлагам да бъдат приети за членове на Партията другарите...“
Дават им възможност да се изкажат, но те буквално не могат да говорят от вълнение. Велко казва само няколко думи, не много свързани. Този млад човек, който никога нито за миг не е изгубвал самообладание и в най-жестоките боеве, сега, обкръжен с такова внимание и обич от своите, стои смутен и стреснат в мига, когато го приемат в партията.
На осми септември щабът изпраща ултиматум — Разлог незабавно да се предаде на партизанския отряд. Ако на другия ден до осем часа сутринта няма отговор, партизаните влизат със сила в града. В крайна сметка до въоръжен сблъсък не се стига.
На 11 септември населението на Дупница възторжено приветства Жельо Демиревски и Младежката чета, пристигнали от Разлог. Всеобщият възторг няма граници. Площадът кънти от възгласи „Да живее Демиревски!“, „Да живеят партизаните!“, „Смърт на фашизма!“. Жельо започва своята реч – отчет пред народа.
На митинга са и жените с черни забрадки. Велко се опитва да утеши майката на Атанас Периклиев, която припада, когато чува името на загиналия си син. Прегръща я силно, но не намира думи да я утеши. През сълзи тя му казва: „Скъпа е тази победа, синко! Пазете я! Нашите ги убиха, сега от вас очакваме.“ А наоколо народът шуми и пее, потопен във всеобща радост…
Десетилетната борба против фашизма и капитализма се увенчава с успех. Велко сияе !
* * *
На 15 септември Желю Демиревски донася от София заповед за образуване на Трети гвардейски доброволчески полк, формиран за изгонване на немските пълчища от България и Югославия. За командир на полка е назначен Васил Демиревски (Жельо), за политически комисар Асен Васев (Хаджията), за командир на първа дружина Димитър Пчелински, на втора - Лазар Лазов (Велко), на трета - Демостен Чочов. На 26 октомври полкът се съсредоточава в района на Вранска баня.
Немците организират упорита отбрана на рубежа: северозападния бряг на река Пчиня, хребета, северно от Бояновац по пътя за Враня. Основния възел на отбраната се очертава в района на Ястребац, където трябва да се овладее кота 711. На 29 октомври, започва неудържимата атака на гвардейците. Немците и албанската фашистка СС дивизия „Скендерберг“ продължават отбраната на връх Ястребац отчаяно и яростно. На 30 октомври, командирът на полка Жельо Демиревски решава лично да участва в атаката на щурмовите групи към върха. Членовете на щаба, командирът на дивизията, Асен Васев (Хаджията), Лазар Лазов (Велко), всички, са категорично против участието на командира на полка непосредствено в атаката. В сутрешната атака Велко е ранен, повечето от щурмоваците — избити, а хитлеристите отново контраатакуват и превземат върха.
В крайна сметка, Демиревски повежда нова атака на щурмоваци, при която пада убит. Умира един герой, една от най-впечатляващите и колоритни фигури на българското партизанско движение. Ражда се една вечно жива легенда.
Но да чуем разказа на Велко – „Героичния подвиг на командира“
https://probuzhdane.blogspot.com/2026/09/blog-post_18.html
Това е тежък удар за Хаджията, за Велко, за всички негови бойни другари, за населението в Дупница и региона, които дълго време не могат да преживеят случилото се…
* * *
В първата свободна година времето тече на бързи обороти. След кратък отдих и малко прибързано, Лазар сключва неудачен граждански брак. След години това ще му донесе неприятности, под давление жената ще свидетелства по скалъпени обвинения срещу него.
За много кратко време майор Лазар Лазов е командирован в поделението в Ботевград, след което е изпратен на южната граница. Живее в Петрич и като командващ на Граничната охрана, отговаря за опазване на значителна територия в Югозападната зона. Началник на Гранични войски на България е неговият съпартизанин ген. Йонко Панов, бившият политкомисар на Рило-Пиринския отряд, който цени качествата на довчерашния си другар, вярва му и изграждат здрави взаимоотношения на новото поприще. По това време най-подготвените и предани другари са изпратени да укрепват армията, милицията, различни сектори на обществения живот. Работа колкото щеш. Реакцията все още не е победена напълно. Опитите за нарушение на браздата не спират. И Лазар Лазов е призован да гради боеспособността и боеготовността на новите пазители на границата. От това време датират топлите, човешки отношения с много хора от Петрич, Сандански, редица села в приграничната зона, които ще се запазят напред във времето и годините. Междувременно, ускорено довършва средното си образование.
През май 1947 г. на заседание на Политбюро на ЦК на БРП (к) се утвърждават първите списъци и кандидатурите на редица бивши партизански командири (вече със звания подполковници и майори), както и настоящи офицери от Българската народна армия за придобиване на военно образование и подготовка в СССР. Целта на партийното решение е ускореното обучение на бивши партизани, които нямат класическо военно образование, но заемат командни постове. Тези нужди изпъкват с още по-голяма сила след влизане в сила на Парижкия мирен договор (15 септември 1947 г.), когато съветските войски официално се изтеглят от България и спешно трябва да се компенсира липсата на подготвени кадри. Така през 1947 г. Лазар Лазов е изпратен на курс на обучение в престижното офицерско военно-учебно заведение на сухопътните сили „Выстрел“ край Москва. Старателен и организиран, той е сред най-добре проявилите се в обучението. Любопитна подробност е, че по това време на подготовка в Москва са и братята му Никола Лазов и Славчо Лазов. Обучение, усвояване на нови знания, изтъкнати преподаватели, нови познанства с български и чужди курсисти, незабравими вечери на дружбата. След престоя в Москва той отново е върнат за кратък период от време в гранични войски.
През юни 1948 г. Лазар Лазов е изпратен в Будапеща на среща с военни представители от Унгария, Чехословакия, Румъния и България. В подарения му албум е записано:
„Другарю майор !
Връчвам Ви фотоалбум, съставен от снимките, направени по време на честванията „Приятелство на народите от Дунавската равнина“.
Като главнокомандващ на Граничната охрана, желая тези албуми да служат на същата цел като честванията „Приятелство на народите от Дунавската равнина“. Те ще сплотят още повече нашите народи и ще направят сътрудничеството ни още по-близко за великата цел за просперитета на нашите народи по пътя на народната демокрация и постигането на социализма.“
Идва и високото признание. На 8 септември 1948 г. Лазар Лазов е награден с орден „Народна свобода 1941 – 1944 г.“, втора степен, с решение на Президиума на Великото народно събрание. Напълно закономерно, скоро го изтеглят във Военното министерство с перспективи за висшата военна кариера. Остава в направлението „Гранични войски“.
В това време, поради изострянето на Студената война и напрежението с Югославия, Гърция и Турция, числеността на армията започва да нараства. Ускорено продължава превъоръжаването и попълването на армията с модерни за времето средства и бойна техника. Пехотата е превъоръжена с автоматично оръжие. Доставени са първите съветски танкове Т-34/85, самоходни артилерийски установки СУ-100, първите съветски реактивни изтребители и много друга различна военна техника. Постепенно укрепва българската военна промишленост. Планират се нови родове войски. Армията постепенно започва да се превръща в сериозна регионална сила, призната от чуждите експерти и разузнавания. На 14 май 1955 г. Народна република България става съучредител на Варшавския договор.
От м. май 1950 г. министър на армията става генерал Петър Панчевски. Наред с огромната работа и всичко положително по укрепването на армията по това време настъпват напълно необясними явления. През 1951 г. Петър Панчевски, като министър на отбраната, съдейства за арестуване на генералите Славчо Трънски и Денчо Знеполски по изфабрикувани абсурдни обвинения и твърдения, че са съмишленици на Трайчо Костов. От Министерството на народната отбрана скоро са отстранени такива заслужили дейци като Георги Дамянов, Иван Кинов, Фердинанд Козовски. Прогонени са други, доказали се в борбата дейци, започват нескончаеми персонални промени, някои безцеремонно се снемат и преследват . Постепенно се насажда атмосфера на подозрителност и страх, на безпрекословна изпълнителност, в която удобно се проявяват конформизъм, сервилност и нагаждачество. Огромните успехи в социалистическото строителство, ускорената индустриализация, значителния икономически растеж по време на ръководството на Партията и страната от Вълко Червенков са придружени от авторитарен стил на управление и погазване нормите на вътрешнопартийния живот, нарушаване на вътрешно партийната демокрация, потъпкване на колективизма и разрушаване другарството в партията.
Лазар Лазов вижда как порядките се изкористяват. Тези явления са болезнено изживявани от редица военни и партийни дейци, които правят своевременно опити да алармират за опасностите. На Априлския пленум 1956 г. те издигат своя глас, критикуват и призовават да се изправи това ненормално положение. Подобно на много други стари партизани и военни, Лазов първоначално приема решенията, надявайки се на реално демократизиране на партията. Много скоро след април 1956 г. група военни и партийни дейци осъзнават, че пленумът не носи истинска демокрация, а просто концентрира властта в ръцете на Тодор Живков. Лазо Лазов се присъединява към критично настроените срещу Тодор Живков офицери. Те считат, че Живков използва „борбата с култа към личността“ единствено като инструмент за разчистване на политически сметки и установяване на личен режим. Разправата не закъснява. През юни 1956 г. с решение на ЦК на БКП Йонко Панов е свален от поста заместник-министър на отбраната под претекст за „фракционна дейност“. По същото време са прочистени и други критични офицери - Борис Копчев, Янчо Костов.
С решение по Протокол № 189 на Политбюро на ЦК на БКП от 9 юли 1957 г. са освободени генерал-майор Панайот Каракачанов, заместник-министър на вътрешните работи, а полковник Лазар Лазов и полковник Борис Киров са освободени от Министерството на народната отбрана (МНО). Мотив за уволнението – в официалния документ изрично е записано, че се отстраняват „във връзка с проявени колебания по решенията от Априлския пленум“. На партиен език това означава, че са отказали да следват сляпо новия курс на Живков. В решението пише и още нещо – да преминат в стопанския сектор, в провинцията. Но това остава само на думи, никой няма намерения да им предлага работа.
Лазар е съкрушен. Преживява тежко случващото се, не е допускал, че ще се стигне дотам. Вътрешно е убеден, че позицията му е вярна. Припада и получава инфаркт. С решение № 3911 от 12 август 1957 г. е пенсиониран „по старост“ ! А е само на 31 години – гордостта на Дупнишкия отряд, командирът на Младежката чета, заместникът на Жельо, полковникът от Гранични войски. „Бонус“ – приемат да бъде изселен от София в град Станке Димитров (Дупница). Но при това трябва да се разписва в милицията. Унизително за такъв човек…
Остава само на една скромна пенсия и без никаква друга подкрепа, ако не се брои издадената по-късно карта за пътуване, затова че е активен борец против фашизма.
Ще минат много години и след време, на 29 януари 1990 г., със Заповед № К–43 на Министъра на вътрешните работи се отменят заповедите за уволнение на бивши служители, пострадали от неоснователни обвинения и критики към партийни и държавни ръководители. Ще бъде отменена и Заповед № I-59 /09.07.1957 за о.з. полковник Лазар Лазов – бивш началник на оперативния отдел в Гранични войски.
Другарите-съпартизани, партийни кадри с непроменени позиции и убеждения, обикновени познати, хора от Петричко и Сандански, където са запазили отлични впечатления, търсят начин как да му помогнат и да се застъпят за него. Те запазват взаимоотношенията си, познават принципността му, уверени са в потенциала му. Не могат да си представят, как един такъв човек в разцвета на силите си, доказал се и в битки, и като организатор ще бъде загубен и похабен така лесно.
През 1960 г. Лазар Лазов е назначен за ръководител на ДИП „Вели лак“ гр. Станке Димитров. Базата в гр. Рила и околните горски масиви при Рилския манастир остават ключови за първичния дърводобив, бичене на материал и снабдяване на предприятието с дървесина. Всъщност самата поява на марката и предприятието започва именно от Рилското корито. Втората производствена площадка е в село Яхиново, където са разположени част от гатерните мощности на предприятието. Постепенно ДИП „Вели лак“ се превръща в едно от най-добрите дървообработващи предприятия в страната, благодарение на управленческите и организационни способности на Лазов. Суровината е преобладаващо местна, притежават и собствен ж. п коловоз за обслужване. Обемът на произвежданата продукция нараства ежегодно с по 5 %
По това време той записва задочно право в Юридическия факултет на Софийски университет. Заляга и учи, това ще му трябва занапред.
През 1962 г. е насочен за директор на ДИП „Марек“ – значително по-голямо и сложно производство. Положени са усилия за разнообразяване асортимента на произвежданата продукция. Започва първият износ в някои европейски страни. Предприети са мерки за подобряване на работната среда. Полагат се грижи за техническото и технологичното превъоръжаване, в предприятието навлиза нова съвременна и модерна техника – обикновени и специализирани машини, нови парни преси и т.н. Насрещният план за 1962 и 1963 година се изпълнява успешно, както и за първото тримесечие на 1964 г.
И този изпит е издържан сполучливо. Лазов се доказва като един от успешните и постигащи конкретни резултати млади стопански ръководители в общината.
От 1964 г. вече се познават с бъдещата си съпруга Юлия Данаилова, която довършва образованието си.
Покрай вноса на ново оборудване и износа на готова продукция, зачестяват контактите с дейци от външнотърговските обединения и Министерството на външната търговия. Една част са напълно нови познанства, но има и хора, с които съдбата го е срещала в предишни периоди по различни поводи. Ще видим как това ще повлияе на по-нататъшната му съдба.
В това време външнотърговската фирма „Тексим“, създадена през 1960 година по идея на Георги Найденов с правителствено решение вече действа и се развива. Произлиза от Инженерния отдел в Министерството на външната търговия с идея да се разширява външния пазар за българските производители. Преценено е, че развитието на страната е немислимо без относително голям дял на външната търговия, поради ограничеността на вътрешния пазар и липсата на други ресурси. „Тексим“ е обособена на самоиздръжка през 1962 г., като отделна юридическа личност. Естествено това е период, когато се търсят способни хора с добра репутация и образование. Оглеждат се изявили се вече стопански ръководители по предприятия и стопански структури в страната.
Така в един момент се стига до осъществените контакти с Лазар Лазов. Проучен е, знаят го, вярват му и не допускат грешка. Към началото на 1964 г. го изтеглят на работа в Държавно търговско предприятие (ДТП) „Тексим“. А той заработва динамично и на пълна пара. Една от първите му мащабни дейности е създадената организация и осъществен внос за захранване на нашите заводи с памук от Судан. Помага му вече съществуващото взаимодействие на „Тексим“ с тази страна , където самолети на селскостопанска авиация пръскат земеделските култури и реализират други селскостопански проекти.
Той има съществени заслуги за започване лицензираното производство на Кока-Кола в България през 1965 година. В екипа е, който създава цялата организация, макар неговата роля да не е известна на широката общественост. В края на същата година напитката вече се произвежда, а заводът в Пловдив се изгражда в съкратени срокове и е напълно завършен през 1966 г. Любопитно - напитката се появява у нас с лого на кирилица, което е изключение за марката по онова време.
През 1966 г. Лазар Лазов е изпратен като директор (управител – м.б) от българска страна на съвместното дружество „Беримекс“ (Berimex GmbH), регистрирано в Западен Берлин на 15 декември 1965 г., първоначално с капитал 10 хиляди германски марки. Има още един договор от 29 май 1966 г., с който основният капитал е вдигнат на 20 х. марки. В него 50% от дяловете се държат от българското външнотърговско дружество „Имекстранском“, а за останалите 50% от собствеността страна по договора е Цветан Попов, българин, австрийски гражданин, в качеството му на директор от немска страна и жена му австрийка Лили Попов (по баща Акерл), счетоводител-касиер. Освен чисто търговските въпроси, те отработват процедурите от административен и правен характер пред органите в Западен Берлин.
Дружеството „Беримекс“ е създадено с цел търговско посредничество и пласмент на български стоки (главно промишлени и хранителни) на пазара в Западен Берлин и ФРГ. Задграничното дружество майка „Имекстранском“ е регистрирано през 1961 г. във Вадуц, Лихтенщайн, като 100 % собственост на България. От „Имекстранском“ тръгва в следващите години създаването на задграничните дружества на Тексим.
През 1966 Лазар Лазов сключва граждански брак с Юлия Данаилова в Германия и тя започва да следва магистратура по фармация. По-късно там се раждат двете им деца.
Благодарение на способностите на ръководителите и доброто партньорство между Лазар Лазов и Цветан Попов съвместното дружество попада между първата група на най-активни и успешни фирми зад граница. „Беримекс“ предлага на външните пазари продукция на няколко български ВТО: „Рудметал“, „Индустриалимпорт“, „Изотимпекс“, „Булгарплодекспорт“, Хранекспорт“ и други. Активната дейност налага и се създава транспортен отдел с множество специализирани камиони. Разгърната е широка дейност и се създават представителства на фирмата в Хамбург, Франкфурт на Майн, Кьолн и Мюнхен.
През 1971 г. основният капитал на „Беримекс“ е увеличен на 200 х. ДМ. Оборотът за същата година е 21 милиона ДМ, брутната печалба е 1568795 ДМ, като за 1972 г. тя нараства на около 2 млн. ДМ. През 1972 г. успешното развитие е потвърдено в доклад „Състоянието и рентабилността на задграничните фирми през 1971 г.“ на Министерството на външната търговия. (ЦДА, ф. 259, оп. 44, а.е. 146) Проверяващите констатират: „Може да се каже, че сега „Беримекс“ ООД е солидна търговска фирма, ползваща се с авторитет и доверие както пред местните власти и делови среди, така и пред българските външнотърговски предприятия, с които работи. В тази връзка трябва да отбележим, че за развитието и сегашното състояние на дружеството определена заслуга има съдружникът – господин Цветан Попов.“ Фирмата прави впечатление с високата си действителна печалба и затова Министерство на външната търговия препоръчва да се изземат някои дейности от „Беримекс“ и да се прехвърлят на друга фирма, която да е със 100-процентно българско участие.
Противно на логиката, отговорни лица от Министерство на външната търговия започват да създават пречки в дейността на „Беримекс“. От завист към партньора и при явно нарушение на първоначалните уточнения при създаване на фирмата, с договор от 7 юли 1972 г. дяловото участие е изменено на 33 : 67 в полза на България. Това не е коректно и е неприятно за човек, с който няколко години сте действали заедно за разработване пазара във Федерална Германия. Вместо да се отдръпне, Попов запазва хладнокръвие, дейността вече е канализирана и за 1973 г. печалбата нараства на 3 млн. ДМ. Как се е чувствал Лазар Лазов, само той си знае, от това което софийските началници творят пред очите му. Но на него вече му предстои да се завърне в България. От 20 декември 1973 г. на мястото му е назначен друг директор от българска страна.
Трудна ще да е била работата на Лазар Лазов с Георги Нанев Вутев - известно време служител във фирмата, после търговски аташе във Федерална република Германия и по-късно заместник-министър на външната търговия. Бивш служител в специалните служби, потаен и комбинативен, чрез интриги, манипулации и дръзко поведение успява да сплашва и подчинява редица кадри, ползвайки се от „специалното си положение“ и неограниченото доверие на Милко Балев. Тоест, един брутален човек, пълна противоположност на Лазов. По-късно Вутев е съден за корупция.
Но не само това. Без да има потребност, Министерството на външната търговия изпраща в „Беримекс“ български служители и семействата им. Освен че си получават командировъчни, в един момент някои от тях се опитват и настояват фирмата „Беримекс“ да поеме разходите за различни вещи, скъпи стоки, подаръци и престоя в луксозни заведения. И тъй като тези стремежи са пресечени, най-лесно е да се измислят необосновани нападки. Но такъв е Лазов, за него кариеризмът, нечистоплътните помисли и действия, разхищението, кражбата и лъжата са чуждо явление и той ги пресича и заклеймява безпощадно.
През 1969 г. групировката „Тексим“ е закрита, след като Георги Найденов предизвиква съмнения за лоялността си в правителството, а и реализираният модел значително се различава от системата на плановата икономика и договореностите в рамките на СИВ. В следващите години започва ликвидация на структурите. Част от ръководителите на „Тексим“ са съдени, а Найденов лежи няколко години в затвора.
Споменахме, че семейството на Лазов се прибира в България в края на 1973 г. Но и тук, и в Берлин започват опити от заинтересовани лица за овладяване на фирмата „Беримекс“, за промяна собствеността, за отстраняване на представителя от немска страна Цветан Попов и прибиране активите и печалбата. Уговаря ли са Лазар Лазов да започне действия срещу доскорошния си партньор. Обещавали са му различни неща и облаги, в случай че съдейства да се реализира този замисъл.
Но Лазов не вижда ни най-малко основание за подобно действие. Отказва да стане лъжец и е подложен на гонене и сериозни неприятности. Започва следствие, призоваван е многократно на разпити. Пътува до София с една мисъл – дали отново ще се върне при семейството си, или нещата ще придобият друг обрат. Натискът е огромен. Викат го да му повлияят и сплашат Мирчо Спасов , Владимир Бонев, Борис Велчев, Георги Вутев. Не им се удава да го пречупят, но му стигат нервите и изживените вълнения от цялото семейство. А той не може да плюе на съвестта си, на морала си, на нравствените си устои, издигнати на висота в борбата. Та пред него винаги изкача образа на Жельо, на Бончук, на Хаджията, на неговите загинали другари, в тези моменти те са лакмуса, те са мерилото, как може да зачеркне всичко и да стане фалшификатор. Следователят се оказва честен човек, разбира каква е работата и отразява всичко правдоподобно, като не пропуска навън да го предупреди: „Внимавайте другарю Лазов, искат да ви унищожат !“
Това че остава без работа, кара Лазов да ускори действията по решаване на жилищния си въпрос, планирането и започване строителството на собствена къща в град Сапарева баня.
Макар и трудно, истината изплува. С постановление от 5 октомври 1976 г., прокуратурата прекратява производството срещу директора от немска страна Цветан Попов и приема, че всички обвинения срещу него не съставляват престъпление. Но съвместното дружество „Беримекс“ вече е ликвидирано през 1975 г. Печелившото начинание отива в историята…
Постепенно ветровете се променят, другарите-съпартизани и други фактори се намесват без колебание, „карантината“ над Лазар Лазов е снета, по върховете решават, че той може да е полезен със своите знания и опит.
Издигнат е за заместник-председател на Изпълнителния комитет на Окръжния народен съвет – Кюстендил и същевременно началник на Окръжната инспекция по труда на сесия на ОНС, проведена на 28 януари 1975 г. Инспекцията координира дейността на всички ведомства, включително тези по заетостта, социалното осигуряване и трудовото обезпечаване. Специфичното е, че на Българските професионални съюзи със закон е прехвърлен контрола по охрана на труда. Началникът на инспекцията ръководи цялостната контролна дейност в окръга и съгласува проверките с министерствата и ОНС. Основните усилия са насочени към координиране и разпределението на трудовите ресурси, заетостта, квалификацията и спазването на Единната тарифна мрежа в държавните предприятия на територията на Кюстендилски окръг, а също как предприятията в окръга прилагат държавните разценки и планове за Фонд „Работна заплата“ (ФРЗ). Поради силно развитата индустриализация по това време, дейността е профилирана според водещите отрасли в: сектор „Промишленост и строителство“, сектор „Транспорт и съобщения“, сектор „Селско стопанство“.
През м. април 1975 г. вниманието е насочено към създаване организация за набиране и квалификация на работници, участващи в гражданското строителство. От м. юли 1975 г. Окръжна инспекция в изпълнение на междуправителствени споразумения започва да набира работници за изграждане на мощности за производство на суровини за нуждите на нашата икономика в СССР – Губкин, Стари Оскол, Железногорск, Архангелск и Коми. През м. декември 1975 г. са разглеждани резултатите от организираните бригади в помощ на селското стопанство и консервната промишленост в окръга. И така нататък.
От 13 юни 1977 г. Лазар Лазов става председател на Окръжния комитет за „Държавен и народен контрол“ в Кюстендилски окръг, съгласно решение на Бюрото на ОК на БКП и сесията на ИК на ОНС. Това е една наистина солидна, всяваща респект и уважение институция по това време. Тя съчетава функциите на държавен надзор и обществено участие. Неговата основна роля е да контролира изпълнението на държавните планове, спазването на законността, финансовата дисциплина и опазването на държавната и обществената собственост на територията на съответния окръг. Тук не е нужно да се изброяват подробно всички направления в дейността, но ще споменем най-важните. ОК за „Държавен и народен контрол“ контролира изпълнението на държавните планове и решения в производството, строителството и услугите от страна на местните предприятия и организации. Проверява финансовото състояние на ведомствата и предприятията, разходването на бюджетни средства, целесъобразността на разходите и борбата с разхищенията и безстопанствеността. Бди и проверява сигнали за опазване на социалистическата собственост и разкриване случаи на кражби, злоупотреби и лошо стопанисване на държавно и кооперативно имущество. Разглежда сигнали, жалби и предложения, свързани с нарушения на законността, подкупи, връзкарство, злоупотребата с власт, лошо административно обслужване и други нередности. Налага санкции и дава задължителни предписания за отстраняване на слабостите, спира незаконни разпореждания на местни органи, налага административни или финансови наказания (начет) на виновните длъжностни лица, както и препраща материали към прокуратурата при данни за престъпление.
С измененията в Закона за държавен и народен контрол (ЗДНК) от юни 1981 г. на ОК за „Държавен и народен контрол“ са вменени нови задължения, предизвикани от изискванията на времето. Важен приоритет става качеството на продукцията и ОКДНК извършва масови проверки за технологичната дисциплина в заводите. Извършват се повсеместни проверки във всички области за строг режим на икономии на енергия и суровини, а разкриването на разхищения в предприятията води до тежки персонални административни наказания. ОКДНК извършва проверки и следи за нарушения в търговската мрежа (стоки „под рафта“, спекула, продажба на дефицитни материали на „връзкари“).
Окръжният комитет за „Държавен и народен контрол“ стоеше като истински страж за опазване достиженията на социализма и затова едно от първите действия на контрареволюцията от 1989 г. беше да закрие тази институция.
Наситени са обществените прояви на Лазар Лазов в следващите години. Не е възможно да се изброи всичко, но ще се опитаме да маркираме участието в по-важните мероприятия за 1974, 1975 и 1976 г.
През 1974 г. е канен и участва в многобройни събития, свързани с 30-годишнината от социалистическата революция в България. Пионерите от едно училище в град Станке Димитров му подаряват изработения от тях албум със снимките на неговите другари от отряда, а той им разказва спомени и им препоръчва да залягат в учението, да възпитават в себе си трудолюбие, родолюбие и другарство. На 24 август участва в митинг-събора в местността „Жабокрек“, след което е открита и музейна сбирка. На 31 август 1974 г. със своите другари е на митинг край село Джерман при откриването на нов монументален паметник на Коста Петров – кметът на Дупнишката комуна, любимецът на дупнишките пролетарий. Вечерта, същият ден, е на другарска среща и вечерна проверка-заря за почит към загиналите в борбата срещу фашизма в местността „Партизанска поляна“ над Рилския манастир. Също там, на 1 септември той е сред живите участници във внушителния митинг-събор на мястото, свързано с трънливия път и саможертвата на дупнишките партизани. Доклад за бойния път на отряда поднася Събка Златанова, първата жена партизанка в България. Тя специално акцентира на нравственото величие и обаянието на народните борци, на безпримерния им героизъм, проявен в не една партизанска акция. На 23 август 1975 г. Лазов е на среща на Бюрото на ОК на БКП с бившите партизани от Рило-Пиринския отряд, проведена в Станке Димитров (Дупница). Там са ген. Крум Радонов, командир на IV ВОЗ и на Разложкия отряд, Дончо Лисийски, бивш политкомисар на Горноджумайския отряд, Никола Лазов (Миро), бивш командир на батальон „В. Левски“ от Трънския отряд и брат на Лазар, Асен Васев (Хаджията), бивш политкомисар на Дупнишкия отряд, Славчо Георгиев (Станой), бивш политкомисар на младежката чета, Йордан Чочов (Деян) и много други партизани.
На следващия ден, 24 август 1975 г. е традиционният митинг-събор в м. Жабокрек, там където всяка година се чества сияйният подвиг на Рило-Пиринския партизански отряд. Проявата е истински народен празник за много младежи и трудещи се от различни населени места в Кюстендилски и Благоевградски окръг, както и на много гости от София. Доклад за подготовката, провеждането и значението на най-смелата и героична акция по поречието на река Рилска изнася Лазар Лазов (Велко), зам. председател на ИК на ОНС и бивш командир на младежката чета, превзела Кочериновската станция, най-трудният обект. В словото си той подчертава, че като всяко голямо историческо събитие и акцията е един от ярките отгласи на политическата и военната обстановка в страната през лятото на 1944 г. Разгромът на немските и българските войскови поделения, разположени по долината е замислен от Васил Демиревски (Жельо) още в края на март 1944 г., но по-нататъшните събития и идването на Първа софийска народоосвободителна бригада променят плановете. През м. юли той подновява подготовката на акцията, но вече в много по-голям мащаб и с привличането на Разложкия и Горноджумайския отряд. Провеждането на акцията – изтъква докладчикът – преследва една голяма политическа цел. Да се даде достоен отговор на българското фашистко правителство, което си е поставило за цел физически и морално да унищожи партизанското движение в страната.
Многобройни са служебните и обществени ангажименти и през 1976 г. През април Лазов присъства на сесия на Градски народен съвет в Сапарева баня. Отчетени са трайни успехи в тютюнопроизводството, животновъдството и овощарството. Всички планове за предходната 1975 г. са изпълнени. На Деветата отчетно-изборна конференция на окръжната партийна организация на 24 февруари 1976 г. Лазар Лазов е избран за член на Окръжния комитет. На 5 юни 1976 г. присъства на откриване паметник на петима герой от с. Голяма Фуча, загинали в Отечествената война. Също през юни Лазов е посрещнат особено топло на честването по случай 25 годишнината от създаване на фабрика „Марек“, на която само преди 12 години той има честта да бъде директор. Издигнат и е избран за окръжен съветник от 91 избирателен район гр. Станке Димитров в изборите на 30 юни за Народно събрание, окръжни градски и селски народни съвети. На 4 юли 1976 г. Лазов се среща със своите другари, живите съпартизани от Дупнишкия отряд на възпоменателния митинг-събор на „Разметаница в памет на падналите в битката при с. Еремия. Слово за загиналите изнася Първан Халваджийски (Кънчо), участник в сражението. На 29 август 1976 г. в м. „Партизанска чешма“ Лазов е заедно с другарите си на митинг-събора за 35 години от създаване на отряда. Доклад за създаването и бойния път на отряда изнася бившият му съпартизанин Йордан Чочов (Деян), който припомня изключителната роля, която има Васил Демиревски (Жельо) за създаването на отряда. Докладчикът припомня, че най ценното от миналото е примерът и завещания опит, защото без този опит е трудно да се различават приятелите от враговете и още по-трудно – революционната демагогия от истинското революционно дело. На 5 септември 1976 г. в компанията на Крум Радонов, Асен Васев Хаджията, Дончо Лисийски, Димитър Паунов Тимошкин, Събка Златанова, Донка Демиревска, Йордан Чочов (Деян) и други партизани, Лазар Лазов е на традиционния митинг събор в м. „Жабокрек“. На 2 октомври 1976 г. той внася информация в ИК на ОНС за изпълнение програмата на Кюстендилски окръг за ефективно използване на материалните и енергийни ресурси.
Служебни и обществени ангажименти насищат неговата програма и в следващите години.
Все от този период се появяват няколко негови статии, главно в окръжния вестник „Звезда“, общинския вестник „Дупнишка комуна“, но и в други издания. Срещите с младежки и трудови колективи продължават, разговорът с хората той приема със задоволство. Традиционни са контактите на Лазов с другарите му съпартизани не само на официалните прояви и чествания. Домът му в Сапарева баня често е място на задушевни разговори и спомени.
От 9 март 1978 г. до 1983 г. Лазар Лазов е кандидат-член на Бюрото на ОК на БКП – Кюстендил. Носител е на множество награди и отличия – орден „Червено знаме“, медал „За заслуги по охрана на границата“, медал „За боеви заслуги“, юбилеен медал „60 години от победата във Великата отечествена война 1941–1945 г.“ и други.
Лазар Лазов напуска Кюстендил през м. май 1983 г. и след това е изпратен в дипломатическата мисия на България в Алжир, която обслужва и Мавритания. Икономическите връзки между НРБ и Алжир са в своя пик. В този период там работят огромен брой български специалисти (лекари, инженери, строители, архитекти, технически персонал, преподаватели) и изпълняват мащабни инфраструктурни и промишлени проекти. Силно е присъствието на мощни български външнотърговски дружества: „Булгаргеомин“ – извършва мащабни хидрогеоложки проучвания, търсене и сондажи за вода, петрол, газ и полезни изкопаеми (руди, фосфати); „Техноекспортстрой“ – изгражда едни от най-големите обекти в Алжир, включително огромни ТЕЦ (турбини и строителна част), жилищни комплекси, болници и промишлени предприятия (заводи за хартия и текстил); „Техноимпекс“ – специализирано дружество за оказване на научно-техническо сътрудничество и командироване на кадри; „Транскомплект“ – изпълнява проектиране и строителство на транспортна инфраструктура (пътища, мостове и железопътни обекти); „Агрокомплект“ – инженерингова организация в аграрния сектор, която изгражда напоителни и отводнителни системи, язовири и селскостопански обекти на територията на страната; „Машиноекспорт“, „Електроимпекс“ и „Техноекспорт-импорт“ – извършват доставки и монтаж на българско машиностроително, промишлено и тежко електрическо оборудване за алжирските заводи и мрежи.
Лазар Лазов отговаря като специален представител на ЦК на БКП за организацията и изпълнението на междудържавните споразумения и кредитни спогодби. Незаменима е неговата роля в координацията на толкова много и разностранни дейности.
Прибира се със семейството си в България в края на 1988 г. Скоро последва контрареволюцията в страната и Лазар Лазов понася изключително тежко тази промяна. Отново както в 1956-1957 пред него всичко се срива.
Налага се с огромния си опит да започне пак отначало. Така създава „Ведимекс“, собствена външно-търговска фирма.
Лазар Лазов умира на 15 юли 2005 г.
Един живот изпълнен с превратности, но изживян с достойнство и чест.
Голям ЧОВЕК, безкомпромисна ПРИНЦИПНОСТ, уникална ЛИЧНОСТ !
.
.
Забележка:
1. Заглавието е избрано от Юлия Данаилова Лазова
2. Тази публикация е на база само на известната ми информация
.
.
Източници:
История на Окръжната партийна организация – Кюстендил, изд. Партиздат, 1984 г.
Те се бориха за България, Славчо Георгиев, Роза Коритарова, Лазар Лазов, 1995 г.
Рилски партизани, Моис Аврамов, изд. Отечествен фронт, 1970 г.
Васил Демиревски – Жельо, очерк, М. Аврамов и П. Халваджийски, БКП, 1963 г.
Другари на орлите, Славчо Георгиев (Станой), изд. Народна младеж, 1964 г.
Рилопиринци щурмуват, Кръстан Юруков, ВИ, 1987 г.
Кратка стопанска история на община Дупница 1944-2017, Алекси Тасев, 2018 г.
Империята на задграничните фирми, Христо Христов, Сиела, 2009 г.
Спомени на Юлия Данаилова Лазова, 27 февруари 2026 г.
Спомени на Васил Добрев, 9 октомври 2026 г.
Публикации във вестник „Звезда“ – Кюстендил
Публикации във вестник „Дупнишка комуна“
Материали със свободен достъп в интернет
.
Опит за портрет направи: Николай Ковачев
.
.
Свързана публикация: Лазар Лазов – живот в снимки
https://probuzhdane.blogspot.com/2026/10/blog-post.html
.
.
