Левият антикомунизъм - Панко Анчев

Много и различни са лицата и превъплъщенията на антикомунизма. Различни са и идеологиите, които го мотивират, подкрепят и въоръжават във войната, на която се е посветил. Най-щедрата и неизчерпаема е под­крепата на капитала. Защото антикомунизма е идейно­то оръжие на капитала срещу всичко, което му пречи и го ограничава под каквато и форма да е – още повече ако ратува за смяна на социално-икономическата система, гарантираща неговото господство. Не можем да не при­знаем, че това оръжие действа, поне засега, безотказно и чрез него през 90-те години на ХХ век капиталът успя на си възвърне изгубените в началото на века позиции и да възстанови целостта на буржоазно-капиталистическата система, нарушена през 1917 година. Това по­стави левицата в нов социален и геополитически кон­текст, в който тя бе принудена да преформулира както основните си политически идеи, така и поведението и намерението си в историческото бъдеще. Тя попадна в изключително тежко положение – дори и тази, която практически, а и идейно, не призоваваше за смяна на системата, а само за нейното усъвършенстване, поради което враждуваше със световната социалистическа сис­тема и навсякъде извън нея управляваше или споделе­ше управлението на държавите.

Случи се обаче нещо друго, което е почти парадок­сално: антикомунизмът не само не бе изваден от идео­логическото и пропагандното въоръжение на капита­ла и капитализма, но порази и левицата. Засрамена от близкото си минало, тя побърза да се откаже от него, за да заживее от тук насетне като антикомунистическа. Този феномен сякаш не се забелязва и за него не се гово­ри, макар да е очевиден. Лявата риторика почти изцяло е антикомунистическа, макар и не толкова агресивна като дясната, да не говорим за идейните и програмните документи на левицата – и българската, разбира се.

След 1990 г. левицата престана да говори за социа­лизъм и комунизъм – освен когато посипва главата си с пепел и се кълне, че е приела да бъде „от нов тип“. И това говорене е изцяло отрицателно, в най-добрия случай – иронично и подигравателно. Е, понякога като укоризнено натякване към десните се посочва днешният упадък в социалната сфера, образованието и здравеопазването в сравнение с опустошенията, нанесени от десните ре­форматори в живота на хората. И че още не можем да се върнем до равнището на живота през 1989 година. Но това според мен е само политически трик, политическа комбинация, хвърляне на прах в очите на по-възрастни­те избиратели.

Почти всички политически субекти, определящи се като леви, са се отрекли от марксизма заедно с неговите основополагащи принципи за смяна на системата чрез революция и въвеждане след нея на диктатура на про­летариата като форма на нов тип държава. „Марксистко­то“ минало на България се възприема и представя от тях като неудобен исторически период, грешките на който надвишават чувствително реалните постижения. Зато­ва той не бива в никакъв случай да бъде повторен в ка­къвто и да било изменен и подобрен вариант. Впрочем, такъв вариант за домораслите идеолози на левицата из­общо не съществува. Опитите за реабилитация на Карл Маркс са от „кумова срама“ и то само като голям фило­соф, икономист и донякъде политически мислител, но в никакъв случай и като идеолог на пролетариата и на неговата историческа мисия да ликвидира буржоазията и капитализма. На мястото на прокламираната някога невъзможност за „мирно съвместно съществуване на идеологиите“ се възцари съгласие, че с „края на истори­ята“ е настъпил край на антагонизма между класите и идеологиите; че днес може да има „паралелна държава“ или мафия, но не и експлоатация.

Естествено е капиталът да търси и намира средства за овладяване на социалните и политическите недовол­ства на класите и съсловията. Виждаме, че днес тези средства притъпяват почти напълно недоволствата и политическите вълнения. Пролетариатът се е върнал в своето първоначално състояние от зората на индус­триалния капитализъм и се е лишил дори от „съзнание в себе си“. Впрочем, и кой днес говори за пролетариат? Политическите идеолози и политолози, в това число е леви, твърдят, че сега е друго време и хората на наемния труд не са пролетариат, понеже ръцете им не са омасле­ни, работят не повече от осем часа, заплаща им се общо взето добре; че не са лишени от материални удобства и условия за почивка и по същество са част но това, което наричат „средна класа“ („Средната класа“ заедно с „по­литическата класа“ за либералите и левите антикому­нисти са двете класи, които признават!). Днешният капи­тализъм бил различен от „традиционния“  с „белите якички“; с работниците, които вече са образовани и малка част от тях са заети с тежък физически труд. Сякаш за да си пролетарий, трябва непременно да си мръсен и груб и непременно беден, какъвто е бил някога. Та кой не е различен от населяващите далечната епоха на индустри­алния капитализъм?

Получила се е странна обстановка в сферата на иде­ологията и политическия живот: комунизъм няма, за­щото уж няма капитализъм, но антикомунизмът набира все по-голяма сила и е главната тема в политическото говорене на либерализма и неолиберализма, превърнал се е господстваща идеология и политическа практика в родината ни.

Антикомунизмът на капитала и изобщо на буржоа­зията е естествен и обясним. Аз наричам този антико­мунизъм „десен“. Неговата най-яростна, радикална и не­примирима изява е фашизмът. Самият фашизъм трябва да се разглежда преди всичко като крайна форма на ли­берализма, като завършек на неговото абсолютно гос­подство. Фашизмът не е лицемерен като либерализма, не признава права на човека и толерантност – затова е толкова сигурно и надеждно средство в разрешаването на неразрешимите социални противоречия на капита­лизма и буржоазното общество.

Но има и друг антикомунизъм, който, колкото и не­вероятно да е, произлиза от левите политически субе­кти и понеже те си служат охотно с него, аз го наричам „ляв“.

Левият антикомунизъм, възникнал с раждането на комунизма, днес също като десния набира сила. Той от­хвърля революционната теория на марксизма, смятай­ки, че е добре и полезно пролетариатът да работи за усъвършенстването на системата в своя полза, отколко­то да я отрича и премахва с въоръжена борба. Премах­ването на системата трябва да стане по еволюционен път, постепенно, като тя бъде постепенно преодолява­на, за да се осъществи плавен преход към социализма и комунизма. Този преход трябва да стане на определен етап от развитието на капитализма, когато е достигна­та високата степен на материалния живот и достатъч­но са усъвършенствани разпределителните механизми. Именно в усъвършенстване на тези механизми социал­демокрацията вижда своята най-важна „борба“ с капи­тала. В общи линии това е идеологията на т. нар. социал­демокрация. Маркс и Енгелс, а след тях и Ленин воюват с тази идеология, която определят като еретична и па­губна за пролетарското движение, понеже е в услуга на буржоазията.

Към антикомунизма, който определям като ляв, от­насям и анархизма, който е далеч по-радикален от со­циалдемокрацията, та дори и от самия комунизъм, но именно непремереният му радикализъм го прави опа­сен и дори вреден. У него няма мяра и чувство за държа­ва, поради което е силен в разрушаването, но не мисли за съзидание.

Не са малко селските движения и партии, които не приемат, че пролетариатът е натоварен с мисията на събори капитализма и установи „земния рай“. Според тях с такава мисия е посветено селячеството – особено в слабо развитите в индустриално отношение страни и икономики. Марксизмът отрича тази теория, понеже се­ляните в по-голямата си част са собственици и трудно могат да бъдат радикализирани в такава степен, че да тръгнат на въоръжена борба, която иска проливане на кръв и човешки жертви. Собственикът, колкото и дре­бен и слаб да е, не е способен на саможертва и да се лиши от собствеността си заради общото благо.

Антикомунистически по същество са национализмите, както и възникналите през последния половин век екологични и правозащитни движения. Няма да се по­боя да отнеса към антикомунизма днес и синдикатите, които все повече си сътрудничат с работодателите и твър­де слабо защитават трудовите интереси на наемните работници.

Разрушаването на източноевропейския социали­зъм като обществено-икономическа система постави комунистическите и работническите партии в особено трудно положение. Отвъдокеанският финансов капи­тал постигна историческа победа и побърза да въздаде възмездие на левицата изобщо. Никой не бе пощаден. В източноевропейските социалистически страни на­стъпи истинска паника сред комунистите. Почти нався­къде, в това число и в Русия, комунистическите партии бяха забранени или разпуснати. Започна разчистване на сметките. Стигна се дори и до прочистване от кому­нисти на държавния апарат на всичките му равнища и във всичките сфери. Лустрацията бе тежка наказателна мярка. . В България тя придоби масов характер, но ся­каш най-брутално беше приложена спрямо селскосто­панските специалисти, учените и дипломатите.

Разрушаването на социализма в източноевропейски­те страни е извършено с участието и на първите пар­тийни и държавни ръководители на Съветския съюз. Но в тази разрушителна дейност се включиха и много от доскорошните партийни членове, които побързаха да търсят начини да спасяват себе си и постигнатото за себе си в продължение на почти половин век.

Сега обаче пролича доколко тези политически су­бекти и особено техните ръководители и идеолози са идейно подготвени и способни за задълбочен страте­гически анализ на ситуацията и за поставяне на дъл­госрочни цели. Паникьосани в разбушувалото се поли­тическо и обществено море, те решиха да се откажат от идейното си минало, да го заклеймят като тоталитарно и да обявят, че тръгват по нов път, който няма да ги вър­не на изходната позиция. Т. е. към миналото, от което се отказват. Левият антикомунизъм придоби нова ритори­ка, нови изразни средства, нова прицелна точка. Поради това възкресението му в България се прие като нормал­но признаване на неуспеха на учението и като преоценка на идеологията и практиката на реалния социализъм, а не като явление с идеологически характер, превръща­що се в обичайна практика на левицата в България.

За да заличи спомените за близкото минало, най-на­пред БКП промени името си. После бе отречена револю­ционната теория на Маркс за смяна на системата, както и диктатурата на пролетариата, демократическият цен­трализъм, възможността една партия да управлява сама от името на народа и да олицетворява тази държава. С една дума, всичко онова, което на определен етап на социално-икономическо развитие е довело до икономи­чески застой и е породило необходимостта да бъде ре­формирана системата на държавен социализъм (както през 1979 г. е направено в Китай). Приела новото си име, партията на бившите (те така именно бяха наричани, а и те приеха това охотно) комунисти обяви, че ще „се социалдемократизира“, за да се превърне в „модерна лява партия“. БСП се разграничи от предишните си ръково­дители, осъди техните грехове, заклейми ги остро, обя­вявайки ги за единствените виновници за неблагопо­лучията през половинвековното „тоталитарно минало“. Прекръстила се в социалистическа, БКП по същество се преобрази в антикомунистическа. Както впрочем подо­бава на партия от социалдемократически тип!

По същество това бе раждането и проявлението под различни форми на антикомунизма на преименуваната от БКП в Българска социалистическа партия. Формулата „модерна лява партия“ трябваше да изкупи натрупани­те грешки, но и да гарантира невъзвратимостта на „со­циалдемокрацията“ и прехода към „пазарна икономика“, т. е. към капитализъм. БСП не само прие създалата се об­ществено-политическа и икономическа ситуация, но се включи активно в започналите процеси в обществото, икономиката и държавата. Вътре в партията се заро­диха открито антикомунистически идейни движения, които си бяха поставили задачата да я декомунизират напълно и да я превърнат в действително модерна лява партия от социалдемократически тип. Определението „лява партия от социалдемократически тип“ трябваше да смири оставащите верни на комунизма по-стари ка­дри и да ги залъже, че БСП няма да е социалдемократи­ческа партия, а само ще приеме някои от принципите на социалдемокрацията, които да й помогнат да се приспо­соби по-лесно към вътрешната и международната об­становка и така да се съхрани. Същият смисъл имаше и понятието „пазарна икономика“, използвано като евфе­мизъм на капитализъм. А самият неин антикомунизъм трябваше да убеди Европа и капитала, че тя не само се е преименувала, но е станала напълно друга и че е лоял­на на новата обществено-политическа и икономическа система и цялото й поведение ще бъде насочено към усъвършенстването на тази система, но не и за разруша­ването и отхвърлянето й по какъвто и да било начин.

Идейните движения и формирования вътре в БСП от рода на ОСД, АСО, Път към Европа и др. бяха открито ан­тикомунистически. Тяхната цел бе, както сами си я опре­делиха, промяната на БСП, откъсването й от миналото, декомунизирането й и превръщането й в социалдемо­кратическа чрез възприемане от нея на „европейските ценности“. Те бяха много активни и успяха да наложат в различните програмни документи на БСП социалде­мократически постановки. Много агресивна бе рито­риката им срещу всичко, което би могло да се определи като „комунистическо“ и да намеква за възможност за революция, класи, класова борба и реабилитация на ми­налото. Те именно настояваха да се възприемат изцяло и безрезервно „европейските ценности“, а партията да се откаже от досегашните си структури и да се превърне в парламентарна партия, която се активизира органи­зационно само по време на избори. С подкрепата, която получиха  отвън и отвътре, тези „идейни движения“ успяха да овладеят партията и да наложат своите идеи и виждания за нейното устройство и политическия й жи­вот. БСП не бе забранена, разтурена, изолирана и оцеля в тези първи най-тежки години, дори се съвзе след уда­рите през 1996 и 1997 г. и победи с кандидатурата на тогавашния си председател на президентските избори в края на 2001 г. и му осигури втори мандат в края на 2005 г. благодарение на преображението си от един вид в друг, отказа от марксизма и превръщането си в анти­комунистическа.

С късна дата бяха реабилитирани отричаните ня­кога като особено опасни за комунистическата теория и практика идеи за конвергенцията на капитализма в социализъм, за мирно съвместно съжителство на иде­ологиите, отказът от теорията за класовата борба, за „капитализъм с човешко лице“, за всенародна партия без идеология и класови ограничения, за настъпилия край на идеологиите и, макар тихомълком – за настъ­пилия край на историята след триумфалната победа на либерализма и капитализма. Ред други теоретични кон­струкции бяха съчинени, за да покажат, че БСП наисти­на е вече нова партия въпреки нееднородния си състав и присъствието в нея на неотказали се от комунизма и марксизма членове и симпатизанти. В нейните програм­ни документи никъде не се споменава за социализъм и дори за отхвърляне на капитализма. Възприе се форму­лата, че БСП била за „пазарна икономика“, т. е. за капи­тализъм, но е против „пазарното общество“, т. е. срещу капиталистическото общество. Тази формула е напъл­но безсмислена и безсъдържателна, защото съдържа в себе си противоречия, които взаимно се изключват. За­щото обществото, което живее с пазарната икономика, не може да бъде друго освен пазарно. Но понеже звучи красиво и убедително, тя бе приета и споделена от леви­цата и прилагана в нейната „борба“ с десницата.

Идеологическото оправдание на БСП, е че приема ка­питализма, но ще го усъвършенства и ще придава „чо­вешко лице“, е в това, че дори пазарната икономика да е другото име на капитализма, то днешният капитали­зъм бил напълно различен от предишния, срещу който БКП е воювала; че сега той бил „икономика на знанието“, на новите технологии, че експлоатацията е премахната, понеже самите работници са акционери на собственост­та (да си припомним т. нар. „масова приватизация“ или „работническо-мениджърските дружества“, които при­ватизираха голяма част от социалистическата собстве­ност) и всички са собственици, които няма как взаимно да се експлоатират.

Левият антикомунизъм се проявява най-вече в бито­вата риторика на БСП. Напр. подигравките, че десните се държат като „болшевики“ или че доста от техните лидери са били членове на БКП за разлика от лидерите на БСП, или че някой от десните мълчал като „комунист на разпит“ и други подобни пошли „закачки“. „Болшеви­ки“ и „комунисти“ почти винаги се използват като от­рицателни оценки за неблагоразумие, опърничевост,  неотстъпчивост, тоталитарност, еднопланово мислене, враждебност към демокрацията.

Левият антикомунизъм се подхранва най-вече от от­каза на БСП и левицата като цяло от идеология. Голяма част от предишните й лидери, които са били в състави­те на ръководните органи на различни равнища на БКП, познаваха зле марксизма – макар че са преминавали обучение в партийни школи и дори са защитавали ди­сертации по проблемите на марксизма. Новите пък ня­мат нищо общо с неговата идеология, не са чели Маркс и Енгелс, а за Ленин имат представата като за злодей, която неолиберализмът им е насадил в техните обуче­ния в американски и западноевропейски центрове и фондации. Те мислят, че левицата ще може да се справи с постоянно изникващите пред нея политически пробле­ми и ще е способна да управлява държавата, следвайки напълно либералните принципи или принципите на европейската социалдемокрация. За тях е достатъчно една партия да е за социална държава, солидарност и со­циална справедливост, за да се отличава от десницата и провежда, когато е на власт, но и в опозиция, „лява поли­тика“. Макар това понятие „лява политика“ да е толко­ва мъгляво, неуточнено, та дори и нищо не означаващо. Ако бяха подготвени в марксизма, щяха да знаят една от основните постановки в „Комунистическия манифест“, че не е възможно пролетариатът, след като вземе власт­та, да задейства в своя полза буржоазната държава. Т. е. да извършва радикални изменения в икономиката и общественото устройство и неговите механизми, за да задоволява бедните, отрудените, работещите, страдащи­те, старите, болните, немощните, а не да угажда на ка­питала и неговата икономика. С такава идейна немощ и липса на идеология БСП, ще или не ще, е съучастник на либерализма и изпълнява безпрекословно повелите на капитала.

Но въпреки това капиталът никога няма да я възлю­би, да й вярва и толерира. Той може от време на време да прехвърля държавната власт върху нейните плещи, но никога не няма да я остави дълго да управлява. Нали именно затова всеки път, когато БСП побеждава на из­бори, срещу нея се надигат яростни сили, които не само й пречат да управлява (сама или в коалиция) нормално и успешно, но я демонизират и за дълго после я изхвър­лят от конкуренцията в парламентарните и местните избори. Дори и тогава, когато с нищо не е засегнала ин­тересите на капитала и богатите. Тя бива изхвърляна от управлението, защото стоящите зад нея не могат да бъдат единни, твърди, уверени в правотата си, щом са идейно объркани, неумели, разколебани и нямат голяма цел. Идеологическата немощ, обърканост и безпомощ­ност обезсилва все повече БСП и нищо чудно един ден да я изхвърлят от политическия живот. Тяхната идейна неопределеност роди мутанти от рода на СДС и ГЕРБ и политическия тип „Борисов“, профанира политика и опростачи обществото. Виждаме какво става в Европа и как европейската левица, от която БСП черпи идейни и политически сили, катастрофално намалява, изгубва се и е на път да изчезне напълно.

Световният капитал днес няма нужда от левица, за да прикрива егоизма и користолюбието си, нито да го защитава пред хората на наемния труд, когато стигне далеч в експлоатацията си. В нрава му е да мачка и уни­щожава всичко пред себе си – дори и най-големия си смъртен враг, когато той е неподготвен, идейно отсла­бен, не познаващ сам себе си и не знаещ как и защо да се пази. Това се вижда и в днешните ръководители на БСП, които не само не познават партията, която ръководят, но и нямат представа какво е нейното предназначение и социално-политическа функция. Затова я превръщат в нещо като немощна синдикална организация, протести­раща срещу нечестни обществени поръчки, битови неу­редици и грешки на властта. Не е достойно една дълго­летна партия с такива богати традиции да се определя единствено като „коректив на властта“ и „автентична опозиция“. Или да обещава единствено увеличение на заплати и пенсии, данъчни облекчения, подобрения в здравеопазването и образованието. Това не е истинска политика, а пошла имитация на активност и защита на бедните и слабите. Но друго не е възможно да се иска, когато една партия няма цялостна идеология и не знае към какво се стреми, за да произвежда от крайните си цели и намерения тактически ходове и практически ре­шения.

Левият антикомунизъм разстройва левицата, обезо­ръжава я, насажда й комплекси и постъпателно я разбо­лява и умъртвява. Това е нейната най-опасна „вътрешна болест“, срещу която тя днес не е в състояние да намери противоядие. А всъщност, истинският лек е отказът от досегашния път и завръщането към традициите. Призи­вите да се променя, за да бъде подготвена за новите пре­дизвикателства, с които я обсипват едновременно как­то нейните противници, така и лидерите й, са лъжовни и пагубни. Ако трябва да се промени, то тя е длъжна да се завърне към идейните си източници и към целите и задачите, чието постигане и разрешаване са й дали жи­вот и са я поддържали жива и боеспособна толкова де­сетилетия.

Отказът от марксизма, а с това и от социализма и комунизма като крайна историческа цел в развитието, към което тя се стреми, лиши левицата и от знания за същността на капитализма, за неговия непроменящ се нрав, въпреки че мени лицето и думите си, за законите на развитието му. Без такива знания е изключено да се води адекватна лява политика, да се анализира актуал­ното обществено-политическо и икономическо състоя­ние на държавата. Нека не забравяме, че самата БСП е създадена като революционна, комунистическа и марксистка партия. Отказвайки се от марксизма и превръ­щайки се по същество в антикомунистическа (колкото и да не й се иска да го признае и търсейки му различни евфемизми) тя се превръща в друг, противоположен на себе си политически субект. Разбира се, в днешните ус­ловия не е разумно да се говори за революция и смяна на системата. Това би й донесло неизброими трудности и нещастия. Но стратегическите цели не бива да се про­менят единствено от тактически съображения. И аз все повече се убеждавам, че исканата и налаганата промяна на партията не е тактически ход и тактическо приспосо­бяване към обстоятелствата, а дългосрочна цел и неот­менна задача на хора, които я разграждат и ликвидират.

Левият антикомунизъм е най-страшната метастаза, която левицата и най-вече БСП трябва да лекуват. Лече­нието не е само в смяната на риториката, а на същност­та; то е във възвръщането към изконните традиции, идеи и политически действия, в промяната на полити­ческата програма. Ако това сега не се осъзнае, ще настъ­пят черни дни само за нея, но и за народа и отечеството ни.

 

 

Доклад на Панко Анчев в рамките на дискусията „Антикомунизмът в постсоциалистическа България“, организирана от проф. Васил Проданов и проф. Ангел Димов и проведена на 7 юли 2018 г. в Руския културно-информационен център, гр. София.

 

Източник: сайтът 24 май, 26.09.2018 г.