1 ноември - Ден на народните будители
Велика държавност,книжовно великолепие, културно исторически приоритети.Така е, такива сме били някога. А после? Защо е трябвало да бъдем събуждани,след толкова бляскаво начало? А на какви грантове и проекти са разчитали бедните будители? И каква финансово спонстворство са получили от демократичните фондации в Европа?
Все слушаме за нашите бойни подвизи. Вярно, едно е да пролееш кръв, друго е да напишеш книга в някоя килия. Но от книгата са се произвели по-трайни резултати отколкото от меча. Многоуважаваният историк и блестящ ерудит Александър Кертин има прекрасна книга с надслов – „Между кръста и меча“.Тя постоянно стои на бюрото ми. Надявам се да се съгласи с мен, че следва да има между тях и книга. Не става дума за противопоставяне, а за допълване на почит и за други заслуги. Не ви ли идват малко в повече фанфарите на нашата бойна слава? Имаме велики генерали, но все пак са си строили хубави къщи къде след войната. А къде са падналите войничета и техните вдовици, които орат по женски някаква камениста нивица? На генералите – вечна слава и признателност, но обикновено те са разположени по-далече от обсега на куршумите, отколкото пехотинците.На Виктория стейшън в Лондон наистина са посрещнали генерал Владимир Вазов с почести.Но там ги нямаше нито убитите редници от англичаните,нито храбрите мърцина загинали българи.
Ако има будители – значи сме спали. Не веднъж и не за кратко. Мрак, робство, кратък, неподвижен и жалък живот.Мечът без дух е само жестокост. Духът без меч е често безсилие.Този празник е носталгичен синтез на отминалото добро. Ние отбелязваме общ,тих и анонимен подвиг, който има конкретни изразители навсякъде. Затова възприемаме Деня на будителите като признателност към общо книжовно рицарство, което възстановява, облагородява и осмисля някогашния ни духовен ръст.Те са еднакви лица като същност. Паисий Хилендарски е личностният образ на тази тръпка. Но монахът има стотици аналози в трите географски пространства на тогавашна България. Простичката ”История славяноболгарская” е част от интелектуалния климат на европейския романтичен национализъм.Той е примесен с история и култура. За Паисий, Дойно Граматик ,Неофит Бозвели, Софроний Врачански и другите, историята не е утеха от днешни беди, а повик за възстановена значимост. Като историческа реалност, България пак ставаше земя на книгата и се завръщаше като такава след векове забвение.
Но инерцията на тогавашното съвремието е още силна. Във времената на будителите животът на българите е кратък и мерзък, съпътстван с мрак, тъпо покорство, робско доволство, всякакви страхове. Бяхме поставени под плътния и железен похлупак на една враждебна власт. Отникъде пролука нямаше към среща със света и големите ветрове на Новото време. Незнанието водеше до невежество, а то към леност. Малцина знаели за нашето средновековно великолепие и са умирали без да зърнат част от околния свят. Мъждукащите манастири още са оазиси всред пустинята. Битовото живуркане поощряваше мнозина да си залостват портите пред четници и въстаници.
Ако има будители значи сме спали няколко века.Самото обръщение на Паисий „Юроде” намеква за малоумие. Затова будителите интуитивно са разбирали, че до кръста и меча в бъдещото прозрение трябва да се постави и книга. Да напишеш нещо за род и име беше равно по значение да пролееш кръв за свободата.
А все пак, всички народи имат будители. ”Събуждането” бе не само краят на ренесансовия космополитизъм. Робер дьо Сорбон, Джон Уиклиф, Джон Уинтроп, Джузепе Мацини, Рихард Вагнер в различни времена са „отделяли” народите си от него, за да получат самоличност. Но малко народи ги честват общо като нас.Защото селският даскал с писанията си бе не по-малко важен от просветения монах.Трябваше да знаем откъде идваме, за да се запътим напред. Нашият порив след дългия исторически сън бе „да бъдем пак каквито бяхме”, според възрожденския поет. Не толкова, че сме били жадни и гладни. В своите упреци към „неразумните” Паисий не мотивира значимостта на миналото само с блестящи бойни победи.Той набляга на държавност в Средновековието, основана на Книгата.Това е продължението на започнатото от светите Кирил и Методий.Така монахът предлага с перото си онова съгласия между българите,което днес може да се назове с изкуствената дума консенсус.
През мрачната за победена България 1922 г. Министерският Съвет под председателството на Ал.Стамболийски обявява ден за този празник. Случайно ли бе това празнуване където нямаше горчилката от преживяната покруса? Тогава не генералите и банкерите, политиците и предприемачите, а книжните хора първи вдигнаха чела. Поредното завръщане на България започна от тях.Те не бяха нито продукт или носител нито на пазарната икономика, нито на епопеите по бойните полета. Наред с величието и трагизма от неотдавнашните сражения, ние имахме потребност от напомнено от миналото упование. Ние не се осланяхме на гръцко и римско наследство. Ние си имахме собствени културни авторитети и собствени стойности.Това не бе само изолация, а наш културен модел за единен общочовешки светоглед. Интуитивно или чрез познания будителите бяха едновременно европейци и патриоти.
Сега ни внушават,че модернизация означава да отхвърлим всичките възрожденски добродетели,които изглеждали като склерозирали вкаменелости. Нима Будителите са антиевропейци? Та те преодоляха космополитния универсализъм на миналото, от който излизаше и самата Европа. Те бяха свещеници, учители, писари, читалищни настоятели, хора които обикновено написваха историята на собствения си род, жития, дамаскини, преди да погледнат на националната ни общност. Защото нейната значимост започваше от родно място, а патриотизмът от бабино коляно.Те не бяха смутители на реда и отчаяни сепаратисти.Тяхната бомба бе мастилото. Будителите трасираха тихо дръзкия път на Раковски, Ботев и Левски.Тяхната основна добродетел бе любовта към Отечеството, независимо какви лишения следваше да изтърпят по този трънлив път. Славата за тях бе последната причина за изява и поведение. Затова и не враждуваха помежду си. В много отношения, те са отрицание на днешното съвремие.Тяхното перо лееше светли надежди.Защото виждаха мъките си като болки преди рождение.
Ако у тях, както при Паисий е имало гняв, той е предизвикван от овчедушното примирение не само на политическата власт но и към инерцията на безразличието.Те не подлежаха на претенциозното разделение „млади” и „стари”.Кой се е интересувал тогава от кръщелното им свидетелство? Младостта е извор на дързост и усещане за безсмъртие, но не винаги и на мъдрост.Те не бяха чели Бодлер, Гьоте и Достоевски, но разбираха Човека и света. С добродетели и пороци. Преди десетки години нобелистът Херман Хесе бе написал,че светът е оглупял от пари. Но нали днес това е основната индикация за значимост! А будителите бяха бедни,но мъдри. Днес ги търсим. Но будителите никога не се завръщат. А дали самите те не са заспали? Последните събития свидетелстват,че нашата възвишена и претенциозна интелигенция често тихо се свива пред изпитанията не на политиката, а на човечността. Дано на 1 ноември това да не е така!
Източник: сайтът 24 май, 31.10.2018 г.
