Кой наистина приема бежанците ? – Хана Джабер

 

 

 Последиците от пожара в Близкия изток

Западните правителства се преструват, че едва сега, покрай наплива на бежанци през последните седмици, си дават сметка за мащабите на хаоса в Сирия. Една съвсем малка част от единадесетте милиона сирийци, бягащи от гражданската война, обаче достигат до Европа след изпълнено с опасности пътуване. Повечето намират убежище в друг район на родината си, в Турция, в Ливан и в Йордания, където масовото им присъствие нарушава социално-икономическото и политическото равновесие.

„МАЙКА ми остана в селото с малкия ми брат, за да се грижи за по-възрастните, разказва 15-годишният Хамад Хамдани. Тя настоя аз да замина с чичо ми в Турция. Искаше да бъда на сигурно място, тъй като се страхуваше за мен, заради милициите, които установиха контрол над Азаз.“ Хамдани, който е родом от село в периферията на този малък град северно от Алепо, е напуснал Сирия преди три години. През юли 2012 г. баща му е бил убит от варел с експлозиви при нападение на авиацията на Башар Асад. Няколко седмици по-късно призори юношата се сбогувал с майка си и се качил на камионетка със семейството на чичо си, дезертьор от правителствената армия. Захвърлен сред този гигантски водовъртеж, всеки бежанец носи отделен разказ, малък щрих в сирийската драма и нейните последици в съседните страни.

На първо време Хамдани и близките му се установяват в турския лагер „Онджупинар“ в провинция Килис, от другата страна на границата. Това е един от 22-та центъра, отворени след 2011 г. от властите в Анкара в осемте провинция по границата. Според Върховния комисариат на ООН за бежанците повече от 4 милиона души са избягали от гражданската война, като са напускали Сирия. Още 7,6 милиона са потърсили убежище в други части на страната [1]. Близо половината сирийски бежанци живеят сега в Турция (1,9 милиона души, според Върховния комисариат на ООН), и 80% от тях – извън лагерите. Така фамилията Хамдани вече се е настанила в малък апартамент в жилищен район в град Газиан¬теп, където всеки десети жители е сириец. Хамдани работи като келнер в кафене, а чичо му Ваел Хамдани – като доставчик и общ работник в кухнята на заведението: „В началото лагерът в Килис беше чист и организиран, разказва чичото. Нищо не ни липсваше. Но имаше неудобството на известна липса на лично пространство. Не понасях оградите и проверките при влизане и излизане. Не съм рискувал да дезертирам, за да бъда затворен като в казарма. Исках да работя, да се движа и да изхранвам семейството си.“ Хамад пък съжалява за лагера заради училището и хилядите младежи, които се шляели по улиците.

Този наплив от бежанци представлява „колосално предизвикателство за Турция“, по думите на президента Реджеп Еродган. Извън логистичното обезпечаване и сигурността, за да запази имиджа си, страната желае „да приема сирийците при възможно най-прилични условия“, обяснява журналистът Али Байрамоглу. Много международни медии писаха за качеството на услугите, предоставяни на бежанците. Лагерите, управлявани съвместно от Върховния комисариат на ООН за бежанците и от турските власти, са строго наблюдавани от службите за сигурност. Разположени са извън градовете и служат за центрове за пресяване.

За да напуснеш тези центрове, трябва да съобщиш на властите къде ще отидеш. И макар Анкара да твърди, че забранява влизането на нейна територия на бойци от „Ислямска държава“, в турския печат има много критики, изобличаващи слепотата на властите относно реалното положение.

Второто предизвикателство е срещу сплотеността на турското общество. Турско-сирийската граница, дълга 800 км., представлява сложна етническо-религиозна мозайка, съставена от тюркменско, кюрдско и арменско население, православни, сунити и алауити, арабски и турски говорещи. На Турция ѝ бе нужен век, за да ги накара да съжителстват мирно. Напливът на бежанци в това етническо многообразие активизира една зле овладяна част от колективната история. Редовно избухват инциденти. В началото на лятото арабски говорещите турци в югозападната част на страната бяха обвинени от крайните националисти, че насърчават притока на сирийци, за да „арабизират“ тази област, и преди всичко бившия санджак Александрета, обект на исторически спор със Сирия още от 1939 г. насам, когато е присъединен към Турция.

Като страна, подписала Женевската конвенция през 1951 г., но с клауза, ограничаваща ангажиментите ѝ до европейското население, Турция прие през април 2013 г. закон за чужденците, който предвижда по-специално да не бъдат връщани сирийските граждани, както и по-гъвкави правила за издаване на разрешителни за работа. Анкара създаде също така през април 2014 г. Генерална дирекция за миграциите, пряко ръководена от премиера. Турските власти не затварят врати пред възможността за постоянно заселване. Дори сирийците от турски произход или тюркмените са насърчавани да искат турско гражданство.

Турското гостоприемство пред тежко изпитание

ТРЕТОТО предизвикателство е икономическо. Увеличението на местното население, повишението на наемите и на издръжката за живот, а също така спадът на туризма подхранват подозрителността на местното население към бежанците. Вярно е, че не беше отбелязан никакъв голям сблъсък и най-общо страната си остава относително сигурен пристан за изгнаниците. Но войната в Сирия служи за претекст на президента Ердоган, който залага на стратегия на напрежението, за да повиши електоралната си подкрепа [2]. Националистическите партии критикуват правителството, че поставя в опасност турската идентичност, а светската левица се опасява, че бежанските лагери могат да станат тилова база на „Ислямска държава“. „Преди 2011 г. и след премахването на визите сирийците бяха добре дошли в Турция, обяснява Насър Ахсен, бизнесмен от Алепо, вече установен в Измир. Те харчеха и придаваха динамика на двустранния търговски обмен. Днес са все още добре приети, но положението им се влошава. Усеща се, че гостоприемството отслабва. Затова някои мислят да заминат за Европа.“

Разходите по приема на бежанците непрекъснато растат. „Ние имаме най-големи разходи и е време да бъдем подпомогнати“, заяви в средата на септември вицепремиерът Нуман Куртулмуш, като ги оцени на „7 милиарда долара от 2011 г. досега“ и обвини Европейския съюз в „бездействие и егоизъм“.

Ливан от своя страна вече е приел 1,1 милиона бежанци, или колкото една четвърт от местното население. За разлика от Турция, тяхното присъствие съвсем не мобилизира властите. В това няма нищо учудващо, като се знае политическата ситуация в страната – повече от година няма президент [3], парламентът си е „самопродължил“ мандата, а правителството движи само текущите дела. Решенията за затваряне или отваряне на границата идват едно след друго без видима логика. Политически блокиран, Ливан взема само временни мерки. Да бъде приет или не един или друг контингент бежанци, да бъде въведена входна виза от февруари 2015 г. Въпреки неотложността, не е отпусната никаква финансова помощ, не е построен нито един бежански лагер. Въпреки помощите от Върховния комисариат и на местни и международни НПО, бежанците са оставени сами на себе си в една страна, „самата тя оставена на сама на себе си“, както бързат да уточнят много млади ливанци, които не крият гнева си срещу политическата класа.

В Бейрут на въпроса къде са сирийските бежанци, отговорът на човека от улицата не закъснява. „Те са навсякъде и никъде.“ По улиците, край ъгъла на сграда или на тротоара, нерядко може се види семейство бежанци да се храни върху вестници, разгърнати на земята. Палатки с емблемата на Върховния комисариат на ООН са опънати на някои от малкото пустеещи терени на столицата. Седнал в кафене в квартал „Хамра“, ливанският журналист Радван ел Зейн разказва: „Най-напред пристигнаха богатите сирийци. После по-малко богатите, а сега идват най-бедните. Всички се оправят и ние – с тях. Но някои се връщат в Сирия отвратени. Неотдавна научихме за смъртта на млад продавач на вестници, когото знаехме в квартала. Върнал се у дома и там загинал при бомбардировка.“

Според организацията „Лекари без граници“ мнозинството сирийци страдат от „отчаяние“ и живеят в „голяма несигурност“. От своя страна Върховният комисариат по бежанците изразява съжаление, че едва 100 000 сирийски деца от общо 400 000 посещават училище. Обременени от най-новата си история, която не могат да преглътнат, и от наследството на три десетилетия сирийско военно присъствие в Ливан (1975-2005), ливанците се безпокоят преди всичко от броя на бежанците, който според тях е силно занижен. След началото на сблъсъците през 2011 г. два непримирими лагера се изправиха един срещу друг. Докато сунитите в мнозинството си подкрепяха опозицията, „Хизбула“ оказваше все по-силна подкрепа на режима на Асад. Християните, както обикновено, бяха разделени. „В някои среди озлоблението към сирийците не е изчезнало, коментира политически ръководител маронит, пожелал анонимност. Гражданската война от другата страна на границата беше възприемана като наказание за онези, които ни окупираха в продължение на тридесет години, и като голяма опасност от дестабилизация, а също и като явен риск за немюсюлманските малцинства в региона, в случай че режимът на Асад падне.“

Ерсал, граничеща със Сирия сунитска община в долината Бекаа, е разположена в коридор, свързан топографски със сирийската област Каламун. Със засилването на боевете в района между режима, подкрепян от „Хизбула“, и различните фракции на опозиция¬та, по-специално близкия до „Ал Кайда“ „Фронт ал Нусра“, бежанците заприиждаха. В резултат населението се утрои. Джихадисти от въоръжената сирийска опозиция се смесиха с масата цивилни и се появиха знамена на „Ислямска държава“. „Хизбула“, която се беше ангажирала да подкрепя режима на Асад само на сирийска земя, започна да бие тревога за сунитска заплаха. Кървави сблъсъци доведоха до смъртта на десетки хора и до енергичната намеса на ливанската армия през лятото на 2014 г., а след това и през май 2015 г.

Поради отсъствието на организиран отговор от страна на държавата щафетата беше поета от религиозните връзки. Активни и солидарни на територията на цялата страна, християнските енории от всички църкви разгръщат мрежа на солидарност в помощ на едноверците сред бежанците. Също така някои жилищни квартали на Триполи и Бейрут, които в миналото приемаха сирийски работници, се превърнаха в места, където прииждат бежанците, подобно на палестинските лагери „Нахр ал Баред“, „Шатила“, „Бурж ал Баражне“, „Аин ел Хелуе“. Някои сирийски семейства търсят убежище в селските райони или във вътрешността на Ливан, предлагайки заплащане или услуги, като охрана или градинарство. Понякога разногласията биват погребвани по взаимно съгласие. Например, в южната част на страната, в община Бинт Джбейл, макар и район на „Хизбула“, живеят сунитски семейства, дошли от Дераа и Рака. За бежанците мълчанието, с други думи да не се дава израз на религиозните и политическите убеждения, се превръща в неписан закон за оцеляване. Без да се налага, той се съблюдава строго.

Йордания, третата страна засегната от войната, е приела според Върховния комисариат за бежанците 630 000 сирийски бежанци. Страната не е спряла да приема бежанци. Последната голяма вълна пристигна през 2003 г., когато в Ирак нахлу англо-американската коалиция, предизвикала масов наплив на иракчани (говори се за 300 000 души). По-заможните от тях се установиха в Йордания, а останалите намериха начин да стигнат до Европа или да се върнат в Ирак.

Днес, както в онзи период, действа солидарността между близкото по произход население. Такъв бе случаят между сирийския Дераа и йорданския Ал Рамта. Два града от двете страни на границата, които са свързани от обществени и търговски взаимоотношения – преселване, бракове, контрабанда, кервани…

Две жени от Дераа разказват. Едната е майка, а другата – леля на двама младежи, арестувани през 2011 г. от сирийските служби за сигурност само за това, че са написали „Махай се“ на стената на свое¬то училище. Хвърлили ги в затвора и ги изтезавали. Съдбата им предизвика първите демонстрации, които въпреки репресиите, се разшириха и обхванаха останалата част на страната, преди да прераснат в кървав конфликт. „Децата ни бяха върнати в окаяно състояние, разказва майката Ум Касем. Нищо не казахме, какво ли можехме да кажем? Не искахме да заминаваме, но трябваше да се решим. Къщата ни бе използвана от снайперистите. Всички жители на Дераа ще ви разкажат подобни истории. Ще ви кажат, че никой не е искал да си тръгне доброволно. Ще ви кажат също, че няма нито един жител на Ал Рамта, който да не е приел семейство бежанци.“ Всички лостове на солидарността – семейни, селски, племенни или икономически, се активираха с вълнение, напомнящо среща след дълга раздяла. Сякаш се възраждаше една отминала епоха, когато районът Хуран хармонично се сливаше с Галилея и когато свободното движение на хора все още беше възможно.

Каравани, предоставени от Саудитска Арабия

ЙОРДАНСКОТО правителство, което разполага с по-малко ресурси от турското, но проявява по-голяма воля от ливанското, се опита да помогне на притока от бежанци. В края на юли 2012 г. се появи лагерът „Заатари“ в северната част на страната. Навремето Йордания имаше известен опит с палестинците, които влязоха в страната през 1948 г. и 1967 г. или пък с чуждите работници, които избягаха от Ирак през първата война в Залива (1990-1991). И разбира се, вълната емигранти, предизвикана от различните фази на междурелигиозно насилие, следствие от нашествието в Ирак през 2003 г.

Много бързо напрежението между йорданците и сирийските емигранти и появата на социално брожение сред местното население накараха властите да се заемат с бежанския проблем. Появи се терминът „лагер“ за многото сборища от палатки или каравани. Официално има шест, разпределени по главните градове в северната част на страната, но редовно се появяват и други биваци, главно в централната част на страната, които се премахват. На практика йорданското правителство е реквизирало терени за изграждане само на лагерите „Заатари“ (2012) и „Азрак“ (2014), предназначени съответно за 120 000 и 130 000 души. 90% от финансирането на тези лагери, оценено на 2 милиарда долара от 2012 г. досега, идва от външни донори, сред които монархиите от Залива  

Върховният комисариат за бежанците осигурява административната тежест по преброяването и разпределението на услугите и ползва също опита на Агенцията на ООН за подпомагане на палестинските бежанци в Близкия изток [4]. ООН смята, че общата стойност на приемането на сирийските бежанци ще достигне 3 милиарда долара през 2015 г. Огромна сума, като се знае, че кралството е получило през 2014 г. едва 854 милиона долара, или 38% от 2,3 милиарда долара, които е трябвало да изразходва.

С далеч по-малко инфраструктури, отколкото турските лагери, „Заатари“ и „Азрак“ малко по малко се превръщат в градове. Каравани, а след това сглобяеми постройки, предоставени от Саудитска Арабия, заменят палатките. Засаждат се дървета, а алеите се кръщават с пасторални имена – „Жасмин“, „Лешник“ и т.н. По протежение на главната улица на лагера „Заатари“ се редят магазини и ателиета от всякакъв вид. Много хора се придвижват с велосипеди, подарени от град Амстердам. Обединените арабски емирства финансират отчасти инфраструктурните работи, както и водоснабдяването и канализацията. Въпреки всички усилия, двата лагера, построени насред пустинята, не са от най-гостоприемните.Населението им е намаляло от 156 000 през март 2013 г. на 79 000 през август т.г., или една трета от капацитета им. Бежанците имат само една мисъл в главата си – да се доберат до градовете, преди всичко Аман, и да се слеят с населението. Това се отразява на градския и социалния пейзаж, преди всичко в северните райони на Йордания. Известни като умели занаятчии, готвачи и търговци, сирийците предлагат своите умения. Навсякъде се отварят железарски и дърводелски ателиета, ресторанти или магазини на едро. Строителният бранш се радва на търсенето на жилища, предназначени за най-заможните бежанци, а сирийски бизнесмени инвестират в индустриалната зона „Ал Хасан“, като отдават предпочитание на хранително-вкусовия отрасъл. В Аман се появиха най-престижните сладкарски марки, като известната фирма за производство на сладоледи „Бакдаш“, основана през 1885 г. Някои кафенета са изключително със сирийска клиентела, която си връща старите навици.

Мнима заплаха за националната идентичност

С ТОЗИ непрекъснат наплив сирийците, чиито маниери служеха за образец на йорданската дребна буржоазия, се превръщат в досадни гости и властите показват все по-твърдо отношение. Контролът по границите бе засилен и лицата, влезли нелегално, могат да бъдат дори предадени на сирийските власти, независимо от риска. Йордания и Ливан не са подписали Женевските конвенции и не се смятат задължени да спазват клаузата за осигуряване на закрила.

И в Ливан, и в Турция бежанците са заложници на вътрешнополитически борби. Тази част от обществото, която се определя като „лявата опозиция“ и претендира, че е прогресивна и антиимпериалистическа, обвинява бежанците, че застрашават националната идентичност и сигурността на Йордания, както може да се прочете във вестниците, близки до режима в Дамаск: „Повечето сирийски бежанци извън страната си са част от социални категории, неспособни да се приспособят към плурализ¬ма и характерната за Сирия цивилизация. Така че тяхната загуба не може да бъде смятана за демографски кръвоизлив.“ [5] Кооптирани от режима по време на парламентарните, а след това и на общинските избори от 2013 г. [6], за да се задушат народните протести и да се отслаби движението „Мюсюлмански братя“, тези ксенофобски гласове се чуват все по-силно и подозрителността нараства успоредно с успеха на джихадистите на бойните полета. Колкото до правителството, то използва извънредното положение, създадено от наплива на бежанци, за да оправдае мудността на обещаните по време на „арабската пролет“ през 2011 г. реформи.

Сирийското преселение надхвърли по мащаби палестинското от 1948 г. и човек може да се запита за мъртвото вълнение, което причиняват тези придвижвания на населението. Устойчивостта на приемните общества, техните възможности да се справят с тези по начало катастрофални ситуации са направо забележителни. Все пак бъдещето в средносрочен план на националните граници, размити от бежанските вълни и от преминаването на въоръжени групи, си остава несигурно. Проактивното поведение и политическият волунтаризъм на Турция контрастират с незадоволителните отговори на Ливан и на Йордания, въпреки че тези две общества имат общ езиков и културен калъп със Сирия.

 

Източник: LE MONDE DIPLOMATIQUE

 Превод Мария Петрикова

Бележки под линия

[1] „2015 UNHCR country operations profile. Syrian Arab Republic“,http://www.unhcr.fr.

[2] Вж. Акрам Белкаид, „Войнствената екзалтация на турския президент“, Монд дипломатик, септември 2015.

[3] Поради липса на кворум в парламента и на ясно мнозинство за Самир Жажа, командващ ливанските сили, подкрепен от Съюза от 14 март на сунита Саад Харири или от съперника му Мишел Аюн от Свободното политическо движение, съюзник на шиитската „Хизбула“.

[4] Този орган, създаден през 1948 от ООН, помага на палестинските бежанци в Близкия изток.

[5] Ал Ахбар, 11 септември 2014. Пред масовите протести вестникът бе принуден да се извини, че е разрешил публикуването на тази статия.

[6] Вж. „Jordan: protests, opposition politics and the Syrian crisis“ (Йордания – протести, политическа опозиция и сирийската криза), Arab Reform Initiative, юли 2014.

 

Хана Джабер е научен сътрудник в Катедрата по съвременна история на арабския сват, Колеж дьо Франс, Париж.

 

 

 

ТТИП - много повече от бизнес - Светла Василева

 

 

 

Над 3,2 млн. европейци се обявиха срещу договора за свободна търговия

 

На 6 октомври приключи събирането на подписи срещу готвеното на тъмно споразумение за Трансатлантическа търговия, инвестиции и партньорство (ТТИП) между ЕС и САЩ. Подписалите се в инициативата "Спри ТТИП" ("Stop TTIP") европейски граждани са 3 263 920. От България подписите са 34 094 (при квота 12 750). Всичко това в рамките на една година. Най-силно е участието на гражданите от Германия, Великобритания, Франция, Австрия и Холандия. Хората, участвали в инициативата "Stop TTIP", са достатъчни, за да формират жива верига по протежението на ЕС от Гибралтар до Талин, или общо 4500 км. Въпреки това голям част от европейските и родните политици продължават да не се съобразяват с мнението на избирателите си. Преговорите не са спирали. Амбицията на чиновниците от двете страни на Океана и на транснационалните корпорации е те да приключат до края на тази година. Гражданският натиск постигна малки победи в

битката за публичност

които само затвърдиха притесненията и подозренията около готвеното споразумение.
На 14 юни 2013 г. Европейският съвет дава мандат на Европейската комисия (ЕК) да води преговори за сключване на споразумение ТТИП, или иначе казано за подготвяне на договор за свободна търговия между ЕС и САЩ. Текстът на мандата не е публикуван, но в съобщението за него има няколко пояснения относно пълномощията. Има и гриф "ограничена публичност" с уточнение, че разгласяването на документа може да навреди на основните интереси на ЕС, на една или няколко страни членки. Едва на 9 октомври 2014 г. след граждански натиск текстът е оповестен. Това обаче е само прах в очите на европейците. Бюрократите се погрижиха идните 30 години достъпът до документите да бъде забранен. Четенето на част от тях е възможно за евродепутатите в специални помещения при изключително рестриктивни условия и с драконовски изисквания за конфиденциалност. Европейските граждани могат да видят консолидираните текстове само в случай, че в страната им има организирана специална читалня и то не от представителството на ЕК, а от посолството на САЩ.
За две години еврочиновниците така и не дадоха приемливо обяснение за секретността около преговорите. Тъкмо обратното. Онова, с което се

опитват да залъгват гражданите

става все по-жалко. В края на миналия месец по покана на Комисията по европейски въпроси към парламента в София беше представител на екипа на комисаря по търговията Сесилия Малмстрьом - Йолана Мунгенгова. Тя даде фамозно обяснение пред участниците в дискусия за ТТИП за тайнствеността, която витае около преговорите. Същата била едва ли не наложителна понеже преговарящите "не искали да се рекламират пред терористите" къде заседават, за да не стават обект на атака. Ако този аргумент ви се стори смешен, следващият е направо безумен. Посочи го председателят на комисията по европейските въпроси Светлин Танчев. ТТИП се договаря далеч от очите на гражданския контрол, понеже има опасност трети страни, като узнаят детайли, свързани с промяната на митата, да натрупат стоки, от които да реализират допълнителни приходи. С подобни измислици може да се самозалъгват чиновниците в Брюксел, може и да ги приемат за чиста монета. Няма икономическа логика, по която компания ще затвори "живи" пари в стоки, които ще реализира след 2 години когато ТТИП влезе в действие. Евентуално. Понеже споразумението може и да не стане факт. 
Всъщност договорът ще даде по-малко от 

скромни икономически ползи - 0,13% от БВП

Според моделите, проигравани в САЩ и ЕС, допълнителното нарастване на БВП се изчислява в рамките на 0,13% за страните в зоната на ТТИП. Оптимистичната прогноза на ЕС е за допълнителни 120 млрд. долара, което е едва 0.7% от сегашния БВП. То е в рамките на статистическата грешка. Въпреки строгата присъда на числата, ТТИП се рекламира пред народите като лекарство срещу липсата на икономически растеж и безработицата. В същото време коварството на два елемента, неразделна част от договора - механизма за разрешаване на спорове инвеститор-държава (Investor-state dispute settlement - ISDS) и регулаторното сътрудничество, се премълчава.
Същността на ISDS механизма е инвеститори да могат да съдят държавата за пропуснати техни печалби и нанесени вреди вследствие на промени в националното законодателство. Това се случва в специални трибунали, като се

заобикалят националните съдилища

Иначе казано, имаме трансфер на юрисдикция, което е своеобразна форма на източване на суверенитет, което пък е в разрез с националната конституция. Какъвто и да е изходът от делата, разноските по тях винаги са за сметка на държавите и те са средно по 8 млн. долара. Възможността за търсене на права по този механизъм е запазена само за чуждите инвеститори. В същото време, ако инвеститорът е допуснал нарушения, държавата може да го съди само в националните си съдилища, но не и в арбитража. Граждани и техни организации също нямат право на жалба в наднационалния трибунал. Какво се получава? Чуждестранните инвеститори са изведени пред скоба, създадено им е привилегировано положение в сравнение не само с местните такива, но и по отношение на държавата. Те могат да торпилират всяка политика на легитимната национална власт, която по някакъв начин засяга интересите им. И го правят. Доказателство за това е ръстът на делата по механизма ISDS. Само за 2014 г. те са 600.

България също е страна

по две такива дела по данни на Министерството на финансите. Едното е заведено от австрийската компания ЕВН, която претендира за 600 млн. евро пропуснати ползи вследствие на промени в законите и регулаторната рамка на ценообразуването в енергетиката в периода 2004-2014 г. Другото дело е от компаниите "Новера пропъртийс" БВ и "Новера пропъртийс" НВ, собственици на сметопочистващите фирми "Волф-96", "ДИТЦ" и "Чистота София". Претенцията е за 100 млн.евро заради прекратяване на концесионния договор за почистването на София през 2009 г. Потенциал за подобни дела срещу страната има още. В публикуваните части от договорите, сключени с американските ТЕЦ-ове, има специална клауза, наречена "защита на първоначалната инвестиция". Ако след датата на влизане в сила на договора, настъпи промяна в законодателството, така че да се засегне нормата на възвръщаемост и застраши направената инвестиция, то това е основание за претенция по механизма ISDS. Заради тази клауза от прословутите 5% такса върху продадената електроенергия, която внасят всички производители (в това число и държавната АЕЦ и ТЕЦ "Марица изток" 2, чийто ток е най-евтин) са освободени американските ТЕЦ-ове. Техните 5% се внасят от колабиралата Национална електрическа компания.
Практиката по прилагането на ISDS е причина

 97% от допитаните

по инициатива на ЕК европейски граждани да искат изваждането му от ТТИП. На такава позиция застанаха и двете камари на френския парламент. За да успокоят обществото, еврочиновниците предлагат компромисно решение. Механизмът остава, но се въвежда двуинстанционно производство. На първа инстанция делата ще се гледат от 15 съдии, избрани на квотен принцип  - по пет от ЕС и САЩ и пет от други страни. На втора инстанция съдиите ще са 18. Това обаче не променя същността - заобикаляне на националните съдилища и изваждане пред скоба на един от участниците в пазара.
Регулаторното сътрудничество е другият елемент на ТТИП, който го прави различен от търговски договор. За него алармира немският всекидневник Frankfurter Algemeine Zeitung, като анализира работен документ от 23 януари 2014 г., озаглавен "Първоначални разпоредби в регулаторното сътрудничество". От него става ясно, че се

предвижда съгласуване

на търговското законодателство от двете страни на Океана, преди същото да бъде дебатирано и гласувано от националните парламенти и от органите на ЕС. Замислено е и създаването на специален регулаторен орган - Съвет за регулаторно сътрудничество. Фактически той поставя европейското и националните законодателства в зависимост от американското одобрение още на етап преди публичното обсъждане.
Двата механизма - за разрешаване на споровете инвеститор-държава и за регулаторното сътрудничество, правят ТТИП не просто договор за търговия и бизнес, а много повече от това. Те го превръщат в политически договор, който ще предефинира целия ЕС, ще прехвърли суверинитета от държавите членки към международните трибунали и регулаторния съвет, които са наднационални. Ако договорът бъде подписан в този му вид, тези две институции ще имат решаващо въздействие и за ЕС, и за националните правителства и парламенти. И това вече не е само търговия и бизнес, а повече. Много повече. Това е организацията на целия ни живот.

Протест срещу ТТИП

На 10 октомври европейци от 600 градове на континента в различни акции ще се обявят против подписването на ТТИП със САЩ (TTIP) и на Всеобхватното икономическо и търговско споразумение с Канада (CETA). Те ще заявят несъгласието си преговорите да се случват на тъмно, като се имитира публичност, както и в името на печалбите на тесен кръг корпорации да се жертват сувернитетът, здравето, социалните права и околната среда.
Два града от България се присъединяват към общоевропейския простест - София и Добрич.
Организатори на протеста са Националната коалиция "Спри ТТИП "(За Земята, Фондация за околна среда и земеделие, Грийнпийс България и Зелените), Солидарна България, Гражданска инициатива за забрана проучването и добива на шистов газ в България по метода хидравлично разбиване, Колектив за обществени интервенции, Зелената партия и ПП "Българската левица".
За Добрич: начало в 11.00 часа пред църквата "Св. Георги".
За София: сборен пункт в 17.00 часа пред паметника на Патриарх Евтимий. 

 

Източник: вестник ДУМА, 10 октомври 2015 г.

 

 

 

 

 

ЕС се срина. Все по-малко хора вярват на САЩ – Боян Чуков

 

 

ЕС е „жив труп“. Мечтите на генерал Дьо Гол са стъпкани в калта

България може да просперира само в своето цивилизационно семейство

 

Интервю на Христина Христова за сайта Memoria de futuro – Памет за бъдещето.

Г-н Чуков, след понеделник, когато световните лидери, в това число Владимир Путин и Барак Обама, се изказаха и срещнаха на 70-тата сесия на ООН, как считате – има ли шанс оформящият се в света двуполюсен модел на силите да поеме в конструктивна посока? И всъщност може би е уместно да Ви попитам – изчерпан ли е еднополюсният свят, в който САЩ е глобален хегемон, или това е по-скоро прибързано-нетърпелива оценка и човечеството има да върви дълъг път към един бъдещ многополюсен свят?

От няколко години светът не е еднополюсен. Нито двуполюсен. Светът е многополюсен. САЩ, Русия и Китай са отделни полюси със своя геостратегия. Всяка една от тези три страни има свой глобален проект. Тези три проекта се наслагват в регионите по света и нерядко влизат в конфликт. Наблюдаваме как САЩ отчаяно и с всички средства се опитват да запазят своята позиция на глобален хегемон, но това им се отдава все по-малко в последно време. Пред очите ни през последните месеци Европейският съюз се срина. Брюксел имаше амбицията да играе по-самостоятелна роля в света. Даже се опита да се оформи като самостоятелен геополитически полюс. Не се получи. Днес Шенгенското пространство е в пълен разпад. Тресе се и еврозоната. Аз бих въвел едно ново понятие: US клъстер от държави. По-ясно казано, група от страни, които са абсолютни васали на САЩ и служат за геополитически „пешки“ или „офицери“ на Вашингтон в стремежа му да остане глобален хегемон. Като пример мога да дам преди всичко страните от Източна Европа. Структурата, която координира и раздава ролите на страните от US клъстъра, е НАТО. „Пешки“ са страни като България, Румъния, Литва, Латвия, Естония и др. „Офицери“ са Германия, Франция, Полша, Испания и др.

Забележете как преди началото на 70-тата сесия на ООН бяха раздадени ролите на страните-„артисти“ в станалата вече досадна пиеса „Ние от световната демократична общност осъждаме Кремъл и Путин“. Преди речта на Владимир Путин в ООН бе организирана предварителна медийна „артилерийска подготовка“. Русия трябваше да бъде обвинена в агресия. А Владимир Путин в това, че е диктатор. На Полша като „офицер“ в US клъстера й беше дадена възможност в лицето на нейния президент Дуда да наплюе Кремъл от трибуната на ООН. В пошлата и изтъркана пиеска по принцип ролята на „трети стражар“ се полага на българския президент. Той в режим на „абонаментен цикъл“ наплю Руската федерация още преди сесията на ООН.

При Плевнелиев тази роля е постоянна. Напомня ми на една игра в детството. На улицата децата връзваха тенекиена консервна кутия от копърка за опашката на котка и подгонваха клетото животно. Вдигаше се огромен шум и смях. За нещо подобно НАТО ползват г-н Плевнелиев и България като страна от US клъстера. Тази роля обаче ни играе вече лоша шега, а след време тя ще стане още по-лоша шега. Изненадан съм, че сегашният премиер на България не е в състояние да парира поне малко изключително вредната публична политика, провеждана от президента, външния министър и министъра на отбраната. Нанасят се чудовищни щети на българските национални интереси с тежки и необратими последствия в близко бъдеще. Най-малкото, което може да направи Бойко Борисов, е да извърши кадрови промени в своя кабинет. Това ще бъде елементарен знак, че чиновниците в българския Министерски съвет поне малко разбират настъпилите промени в света. Ясно е, че сме васал на САЩ, но…

Какви явни и скрити послания открихте в думите на големите световни играчи на форума в Ню Йорк? Как ще се разберат Обама и Путин за Башар Асад? Възможна ли е тази обединена антитерористична коалиция, за която призова Путин?

Речите на Владимир Путин, Си Дзипин и Барак Обама бяха ключови за разбиране на оформящата се многополюсна геополитическа панорама в света. Руският президент бе кратък в сравнение със своя американски колега. Путин говори 20 минути, а Обама около час. Ако преди години в Мюнхен руският президент беше в ролята на момчето от приказката, което възкликва „Царят е гол!“, а Ангела Меркел примигваше от изненада от дръзките слова, то сега ситуацията е коренно различна.

Владимир Путин ясно и отчетливо каза следните няколко неща.

Първо, ние разбираме ролята, която САЩ са отредили на Ислямска държава в геополитически план. Ние няма да чакаме джихадистите на руска територия, за да се отбраняваме. Ние ще унищожим ИД преди да е тръгнала на поход срещу Руската федерация. Всеки убит джихадист на сирийска територия е един джихадист по-малко на руска територия.

Второ, става дума за установяването на контрол над Сирия и 120-те километра брегова ивица с военни бази в Тартуз и Латакия, тоест въпросът с газопровод Катар-ЕС е приключил. А той бе „американска мечта“. Европа ще остане и в бъдеще зависима от Русия по отношение на доставките на природен газ.

Трето, с унищожаването на Ислямска държава ще се приключи с доставките на световните пазари на контрабанден нефт. А продажбите са на дъмпингови цени. Ако цените на нефта се покачат след военната операция срещу ИД, то тя ще се изплати за няколко месеца.

Четвърто, при унищожаване на ИД ще бъде решен въпросът с бежанците в Европа. Отпада публичната причина за това, че те бягат от джихадистите. Американските НПО, които организират „потока на араби в ЕС“, ще останат без работа.

Пето, Русия ще се яви в ролята на „генератор на сигурност“ на Близкия Изток. Това е ключова роля в регион, който е кръстовище на търговски пътища, и където има множество находища на въглеводороди.

Експерти по FOX News оцениха речта на Владимир Путин като „шокиращо връщане на Русия“. Руският президент остро критикува и търговските споразумения от типа на Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции – ТПТИ, което има за цел да позволи на САЩ да „изядат“ европейската икономика. Владимир Путин предложи на Европа руско-китайския модел на икономическа интеграция.

Тук е мястото да се отбележи и едно предложение на президента на Казахстан. Нурсултан Назърбаев предложи създаването на наднационална резервна валута. По-ясно казано, доларът да се пенсионира. Следете внимателно какво говори казахстанският президент. Той прави радикални предложения, които по-късно Москва и Пекин одобряват.

Нека влезем и в положението на Барак Обама. Считам, че той има много мощен противник в американската администрация. Това са неоконите и ястребите от двете партии: републиканска и демократическа. През последните години секторът Отбрана в САЩ силно се приватизира. Вихри се огромна корупция. От нея се облагодетелстват точно неоконите и ястребите. Частният им партньор е не до там известната корпорация Vanguard Group. Със нея са свързани много висши служители от американската администрация. Техният личен интерес е да има военни конфликти по света. Спомнете си! Бяха вложени около 500 млн. долара в „независимата сирийска опозиция“ т.е. сирийската Ал-Кайда. За обучение на 1000 бойци и тяхното въоръжаване със съвременно оръжие. В резултат въоръженията бяха предадени на ИД, а останаха да се сражават…четири алкайдиста. Ако и това не е чудовищна корупция, здраве му кажи!

В своята реч пред сесията на ООН американският президент каза и някои истини. А те заплашват сериозно печалбите на Vanguard Group. Печалбите идват от конфликтите в Украйна, Сирия, Ирак и други. Барак Обама си позволи за каже думите „геноцид против собствения си народ“ и „средства изчезват в неизвестно направление“ по отношение на фашистката хунта в Киев. Пред представители на Business Roundtable американският президент заяви: „Въпреки всестранната поддръжка, която оказват САЩ на Украйна, за съжаление, ние сме принудени да констатираме, че ситуацията в тази страна се влошава и продължава да се влошава. Отделяните средства изчезват в неизвестно направление, не само за възстановяване на икономиката на страната“. Има за какво да се притесняват неоконите и ястребите, както и Vanguard Group. Водещ журналист от CNN с ирония отбеляза: „Белия дом за първи път нарича нещата с техните имена и от това ни става страшно“.

Острата реакция на САЩ и Саудитска Арабия за руската военна намеса в Сирия е и поради това, че в редовете на ИД има офицери и от саудитската армия. На територията на Сирия, по информация на израелски източник от специалните служби, действа американски и британски спецназ. Американците си го признават. Британците не.

Днес живеем във времето, когато САЩ заеха мястото на късния СССР. Тогава на комунистическата пропаганда никой не вярваше. Америка имаше голям морален авторитет. Хората по света й вярваха. Днес е точно обратното! Все по-малко хора вярват на САЩ. Руската федерация се превърна в глас на истината и на международния правов ред. Погледнете платените щатски агитатори у нас. Никой не им вярва. Станали са за посмешище на хората. Въпреки че всяка сутрин киснат по сутрешните блокове на телевизиите и обясняват „международното положение“. САЩ се превърна в „империя на злото, измамата и двуличието“. Американската пропаганда може да се характеризира с една дума – „свръхнаглост“. Тя разчита на информационния тоталитаризъм, който е изграден в страните от US клъстера.

Речта на Си Дзипин също бе израз на твърдата позиция на Китай, че светът не е еднополюсен, а многополюсен. Китайският президент директно уведоми американските неоконсерватори и ястреби, че „абсолютната сигурност на една страна“ е непостижима. Това е мощно „торпедо“ по принципа на „абсолютната сигурност“ в изготвения „Проект на новия американски век“, предложен от свръхвлиятелна НПО, оглавявана от Роберт Каган, съпруг на Виктория Нюланд. Този проект бе теоретичната основа за военните интервенции в Ирак и Либия, за цветните революции и Арабската пролет. С идеята на власт да дойдат „Мюсюлманските братя“.

Къде е мястото на Близкия Изток, и по-специално на страните-износителки на петрол от ОПЕК в геополитическите процеси днес? Как се разполага ОПЕК в необявената нова студена война между САЩ и Русия и можем ли да кажем, че тази организация оформя отделен геополитически полюс, който незаслужено или умишлено се премълчава в оценките и анализите на съвременните световни процеси?

ОПЕК към 2010 г. се състои от следните държави: Алжир, Ангола, Венецуела, Еквадор, Ирак, Иран, Катар, Кувейт, Либия, Нигерия, ОАЕ и Саудитска Арабия. Половината от изброените страни са в US клъстъра. Другата половина се разминават сериозно с позициите на САЩ в света. Няма как ОПЕК да има единна геополитическа позиция. Организацията е хетерогенна. Някои от страните като Саудитска Арабия са с амбиции за регионален лидер. Други като Ангола нямат подобни желания. По-скоро се наблюдават интересни моменти около играта на САЩ, Русия и Китай с тези страни. Но на двустранна основа. Играта е около бъдещето на нефтодоларите. Споразумението на САЩ и Иран за иранската ядрена програма има отношение към основния предмет на дейност на ОПЕК – нефта. С налагането на санкции от Вашингтон на Иран преди време разплащанията при покупкопродажба на иранско „черно злато“ започна да става с евро. Под натиска на Израел тази практика бе прекъсната. Тогава иранският нефт започна да се продава за юани. Това бе жесток удар срещу нефтодоларите, които в момента отпадат като разплащателна валута във все повече сделки. Така, че лекото затопляне на отношенията на САЩ и Иран мирише и на нефт. Считам, че в ОПЕК центробежните сили са достатъчно силни, за да очакваме някаква особена роля на организацията като единен геополитически субект.

А Турция? Според Вас възползва ли се тя пълноценно от своето стратегическо геополитическо и географско положение, за да преследва успешно геоикономическите си интереси? Само геоикономически ли са тези интереси или нещо повече? И успява ли според Вас Ердоган да балансира между САЩ, Русия и ЕС?

Турция е регионален лидер в нашия регион. Тя е страна с огромен демографски, промишлен и военен потенциал. Турция беше на път да придобие леко контурите и на глобален геополитически играч. Според мен сирийската криза се оказа този препъни камък пред Анкара, който я върна в орбитата на САЩ. Турция зае своето почтено място сред страните в US клъстера. Макар и с роля на „офицер“, а не на „пешка“.

Турция има огромен проблем с кюрдите, който се задълбочава. Независим Кюрдистан се появява доста често на хоризонта в региона. Заиграването с Ислямска държава също ще доведе до негативни последици за южната ни съседка. Вярно, бизнесът с нефт и артефакти с ислямистите е доходен, но и с опасни последици.

При създалата се ситуация в региона амбицията на турския президент да материализира поне част от величието и влиянието на Османската империя се отлага за по-добри времена. Турция влезе в противоречие както със САЩ, така и с Русия. Да не забравяме, че Анкара гледаше лакомо на сирийската крайбрежна ивица, където се настаниха руснаците. Американците сложиха ръка върху своите ракети „Пейтриът“, с което порязаха амбициите на Турция за изграждане на буферна зона на сирийска територия. И на която й бе лепнат етикетът „зона за сигурност“. В момента Реджеп Ердоган развали прекрасния баланс, който имаше в отношенията на Турция с Русия, САЩ и ЕС. Той отстъпи от универсалните голистки принципи, които се прилагаха във външната турска политика. Това наруши съществуващия много добър външнополитически баланс, съобразен с националните интереси на Турция. Не бе ясно защо при преследването на 100 млрд. долара годишен търговски обмен с Русия, на южната ни съседка бе нужно да се ангажира с кримските татари. Анкара подкрепи в град Мариупол, на украинска територия, създаването на татарско-украинска бригада за борба с Русия. Ще завладява Крим. Отделно, че на турска територия се подготвят формирования от джихадисти чеченци и уйгури за въоръжена борба в Чечения и Китай. Когато всички яростни противници на Башар Асад публично заявиха, че на този етап не искат моменталното му сваляне от власт, премиерът Ахмет Давутоглу продължава да повтаря една и съща мантра: „Кървавият диктатор Башар Асад незабавно трябва да бъде свален!“.

Турция пропусна към днешна дата да прояви повече гъвкавост. Вероятно Анкара продължава да следва плътно разработения турски външнополитически план от бившия френски външен министър Ален Жюпе и турския премиер Ахмед Давутоглу. Той има за цел свалянето на сирийския президент и поставянето на региона под турски контрол. Вече стана комично, че Ален Жюпе и Ахмет Давутоглу излизат с изказвания „под индиго“ пред световните медии по сирийската тема. Турция си развали отношенията и с ЕС, като отвори своите граници за бежанския поток към Европа. Нали разбирате, че при наличието на една от най-добрите армии в света и на едни от най-мощните специални служби в Европа, няма как бежанският поток да бъде толкова „стихиен“ колкото го описват платените НПО-та.

И като стана въпрос за ЕС, вярвате ли, че брюкселският политически елит е в състояние да излезе от сянката на Вашингтон? А по-конкретно Германия? Питам Ви, защото сме свидетели на една безпрецедентна липса на авторефлексия в западноевропейските общества по отношение на имигрантите. От началото на кризата Меркел реагира противоречиво и дори неадекватно. Първо извика всички мигранти да идат в Германия, после затвори границите и ги „заклещи“ в Централна Европа, като от това пострадаха и тепърва ще страдат всички европейски държави, особено тези по пътя на мигрантския поток. На това се опълчват само няколко държави от бившия източноевропейски блок, а пропагандата продължава да пее песните за милосърдието и солидарността, пренебрегвайки собствената сигурност. Какво всъщност се случва?! Появяват се все повече сигнали, че Европа има сериозни проблеми с мигрантите, но е наложена цензура върху опитите за тяхното разгласяване, дори полицията не реагира при явни криминални прояви, а властите мълчат за пренасянето на болести, вече забравени на Стария континент.

Считам, че в ЕС има устойчива и задълбочаваща се тенденция към разпад на съюза. Ролята на такива организации като ПЕС, ЕНП и другите парламентарни групи в Европарламента бе сведена почти до нулата. Всички те обслужват глобалния хегемон по един доста груб и примитивен начин. И не се стараят да го крият. Нима не знаете какво ще каже Мартин Шулц по кой да е голям международен проблем? Той също брутално и откровено обслужва американските геополитически интереси. Единствено платените от Брюксел еврочиновници и евродепутати твърдят, че ЕС цъфти и вързва. Това е разбираемо. Те са просто платени агенти за влияние в Брюксел. Погледнете как гласуват по ключови въпроси в Европарламента и всичко ще ви стане ясно.

С появата на бежанската криза се вижда, че някои страни като България продължават да затъват в US клъстера, а други като Унгария се опитват поне малко да възстановят националния си суверенитет. Германия е в тежко положение. САЩ целят нейното смачкване. Вашингтон иска Берлин да заприлича на Париж. Франция е тотално обезличена. Френските медии се подиграват с Франсоа Оланд. Съветват го като иска да се бори с Ислямска държава, да не почва с бомбардировки на сирийска територия. Апропо, абсолютно в разрез с международното право. Франция не може да нанася ракетни удари по сирийска територия без резолюция на ООН или покана от сирийското правителство. Франсоа Оланд няма нито едното, нито другото. Френските журналисти призовават своя президент, ако иска ефективна борба с ИД, да започне да бомбардира предградията на големите… френски градове, които гъмжат от джихадисти.

След бежанската вълна в Германия, която ще има фатални последици за духа на Шилер, САЩ извъртяха още един подъл номер на германците. Историята с моторите на фирмата Фолксваген, които не отговаряли на публично декларирани общоприети технически нормативи. Това, което не се казва, е че на 8 септември завод на германската фирма започна да произвежда в Русия въпросните двигатели с цел износ в целия свят. На 3 септември завод на американската фирма Форд, също в Русия, започна да произвежда същия тип двигатели за износ по света. Германските мотори са конкуренция на американските им аналози. Хитро! Нали!

Европа има шанс да реши проблема с бежанците, ако застане твърдо в редовете на руската коалиция срещу ИД. Коалицията под американско командване само симулира борба с джихадистите. Естествено, кой би си громил скъпо платената „инвестиция“, преди тя да е изпълнила своята геополитическа мисия срещу Русия, Китай и страните от Средна Азия?

И все пак – в състояние ли са европейските народи да се противопоставят ефективно на това ново преселение на народите? И ако да – как?

Единственият начин европейските народи да се противопоставят на описаното преди десетилетия създаване на „нова европейска раса“ от граф Куденхов-Калерги и създаване на европейска раса без държава е стартирането на обратен процес. Спиране на разграждането на националните държави. Стартиране на процес на етатизиране. И решително излизане от създадения от САЩ клъстер от държави, някои от които изчезват и като етноси. При силна държава, наличие на силна армия и специални служби, това което се случва в Европа, няма как да стане. Естествено, ако си отиде и продажният европейски елит, който продава на парче националните интереси на своите държави.

Какво е според Вас бъдещето на Европейския съюз? Вярвате ли в неговото преформулиране, или той трябва да бъде разрушен и изграден отново, с нови принципи и правила? И всъщност възможна ли е мечтата на Дьо Гол за обединена Европа от Атлантика до Урал?

Този въпрос може би щеше да бъде актуален ако не бе сегашната обстановка в света. ЕС е „жив труп“. Въпросът е, че някои не го виждат, а други не искат да го видят. Нямат лична изгода. Мечтите на генерал Дьо Гол са стъпкани в калта. Очевидно е, че светът ще преживее тежък катаклизъм, преди да тръгне отново напред. Тепърва ни предстоят много национални и лични трагедии. Няма да има време за мечти.

Кризата в Западната цивилизация, в чисто екзистенциален план, е факт. Изчерпана ли е Западна Европа като идеологически и ценностен ресурс? Има ли алтернатива и коя е тя?

Западната цивилзация е изчерпана тотално. Какво очаквате от територии, в които са потъпкани всички християнски ценности. Какво очаквате при обругаването на наследството на генерал Дьо Гол от овластени същества с неясна полова ориентация. Какво очаквате от садистичното умъртвяване на духа на Шилер в Германия. Зверските бомбардировки на англосаксонците по време на Втората световна война над Дрезден не успяха да убият духа на Шилер. Днес Ангела Меркел собственоръчно убива духа на Шилер.

Алтернативата е в Азия, където духовното е над материалното. Но това е друга тема.

Има ли според Вас Русия вътрешните сили първо да устои на огромния външен натиск, а след това – да бъде реален фактор и да даде алтернатива в оформящия се нов световен ред? Кой ще зададе посоките на нашето общо бъдеще?

Русия пое труден път. Предстоят й много трудни битки и не само с ИД. Русия ще трябва да преодолее и подготвящата се война срещу нея от територията на Украйна. САЩ методично въоръжават фашистката хунта в Киев. За съжаление и ние, българите, като щатски васали, се ангажираме все повече с враждебни действия срещу руснаците. Това ни отдалечава от ядрото на нашето цивилизационно семейство. Никой не е прокопсал от това. Вижте Грузия! Не става дума за русофилство. Става дума за българофилство. България може да просперира само в своето цивилизационно семейство. То е определено от нашите славни прадеди. Ако някой мисли, че можем да направим цивилизационен избор, е глупак. Ако беше така, отдавна да сме в Британската общност!

Вашата надежда за България? Възможен ли е българският Феникс? Утопична ли е идеята за възраждане от пепелта на един нов, националноотговорен политически елит? Всъщност, имате ли надежда за България?

Трагедията на България е, че е тотално обезличена и смазана. Страната е подложена на трите Д-та. Депопулация, деиндустриализация и деинтелектуализация. Елитът ни се избира от чужбина. Вместо селекция на най-добрите, имаме антиселекция. Вижте какви клоуни имаме за министри. Продажни, невероятно глупави и некомпетентни. Много българи се забавляват от този факт, но унищожават със своето безразличие бъдещето на своите деца и внуци. Ако така върви, много вероятно е да загубим и част от своята национална територия. Ако това стане, ще сме виновни всички. Фейсбукарският патриотизъм не води до добър край. Предполагам, че като народ можем да тръгнем напред след поредната национална катастрофа, която ще изиграе ролята на „електрошок“. Не изключвам да сме живи, когато това се случи.

Кой е въпросът, на който нямате отговор?

На този, който ми задавате.

Благодаря Ви за това интервю.

 

2  октомври 2015 г.

 

 

 

 

 

Левите и емигрантската вълна в Европа – проф. Васил Проданов

 

 

Социално-икономическите противопоставяния може да заемат различни форми

Две войни външно се проявяват като религиозно-цивилизационни сблъсъци - между западната католическа и източната православна част на Украйна, между радикалния ислям и всички останали в Близкия изток

В началото на 90-те години като гост-професор в САЩ случайността ме заведе на една конференция, на която имах шанса да се запозная и да поговоря около час с Самюел Хънтингтън. Той не беше написал още своя бестселър за сблъсъка на цивилизациите, но като разбра, че съм от България, усилено ме заразпитва за конфликта в Югославия и за българските турци. На неговите обяснения, опиращи се на цивилизационни и религиозни различия, гледах с недоверие, а той заяви: „Виж кои се бият в Югославия - православни сърби срещу католици хървати и мюсюлмани в Босна и Косово.” Някогашната единна социалистическа Югославия се бе разпаднала на религиозно-националистически общности, воюващи помежду си. Лявото бе изчезнало за сметка на религиозно-националистическото.

Сетих се за това наскоро, когато, минавайки през селото, в което съм израснал, седнах на кафе с Атидже, стара позната - обикновена турска жена като хиляди други, която стои в България и гледа децата, а мъжът й работи в Западна Европа и праща пари да ги издържа. Разказвайки за него, тя ме погледна умолително: „Помогнете там, в София, доскоро работеше в Белгия, но там няма работа, отиде в Германия, където е страшна експлоатация, работи по 14-16 часа на ден и кога му платят, кога не!” Основният проблем на тази обикновена българска туркиня беше ужасната експлоатация и тя очакваше някой да го реши. Попитах я за кого гласува, тя отговори: „За ДПС.” „А те ще решат ли проблема с експлоатацията?”, реагирах аз. „Не - отговори тя, - но иначе казват, че без тях пак ще ни сменят имената.” Основният проблем на тази жена беше голямата експлоатация - проблем на левите партии, но не бе открила кой да й го реши и гласуваше за тези, които я плашеха с друго. Нещо, което всъщност наблюдаваме в цяла Европа. Двете войни, които ни тресат в момента, външно се проявяват като религиозно-цивилизационни противопоставяния - между западната католическа и източната православна част на Украйна, между радикалния ислям и всички останали в Близкия изток.

В класическите леви идеологии водещи са социално-икономическите противопоставяния, които обаче може да приемат различни форми, включително етнически, националистически, религиозни, расови, цивилизационни. Вместо предходната класова конфронтация в публичната сфера в различните европейски страни след края на студената война се засилиха именно те, особено с политизацията на исляма в целия ислямски свят и преноса на този процес и в Западна Европа, където започваха да се появяват различни ислямски организации и се засили идентифицирането на имигрантите с тях. През 2012 г. на изборите във Франция 86% от мюсюлманите подкрепиха социалиста Франсоа Оланд. Хората от диаспората от турци и тунизийци в Европа например са по-консервативни и обвързани с ислямската идентичност от своите сънародници в собствените държави. На изборите за проислямистката партия на Ердоган гласуваха 49,5% от избирателите в Турция и 60% от турците в чужбина. По подобен начин през 2011 г. в Тунис 41% от избирателите гласуваха за проислямистка партия, докато тези във Франция бяха около 50%.
Така се оказа, че съществуващите леви партии срещат все повече затруднения в предлагането на голяма визия за бъдещето, която да привлече след себе си масите, да намерят решения на задълбочаващите се социални противоречия и те се проявяват в превърнатата форма на етнически, националистически, религиозни, цивилизационни конфликти.

Швеция е лелеяна мечта за имигрантите със своите социални придобивки. Резултатът от имиграцията обаче не е оптимистичен. 48% от имигрантите в работна възраст там нямат работа. Швеция има най-голямата разлика в безработица между местни жители и имигранти и това води до нарастващо неравенство, в което имигрантите заемат дъното на обществото. 42% от дългосрочно безработните са имигранти и 58% от социалните плащания отиват за тях. Това е свързано и с образователни неравенства – 45 на сто от децата с ниски показатели на тестовете в училище са имигранти. Затова и голяма част от имигрантите второ поколение са на социални помощи. Имигрантите средно печелят 40% от това, което печели средният швед. Мнозинството от осъдените за убийства, изнасилвания и грабеж са пак те. Затова от 80-те години на ХХ век в Швеция имаме най-голямо нарастване на неравенството сред държавите от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, а антиимигрантската Шведска демократическа партия в тази най-гостоприемна за имигрантите страна печели между 20 и 25% подкрепа.

Анализирайки възхода на фашизма по време на кризата през 30-те години и загубата на позиции на социалдемократите в Германия, известният социолог Валтер Бениамин ще каже, че „зад всеки фашизъм има една провалена революция”. Кризата на неолибералния капитализъм и на левицата днес води до подобни тенденции. Проучване в Германия през 2010 г., когато Меркел заяви, че мултикултуразимът се е провалил, показва, че 13% от германците биха приветствали появата на „нов фюрер”, над една трета имат усещането, че страната им е „опустошена от чужденци”, около 60% искат ограничаването на практикуването на исляма, а 17% смятат, че евреите имат твърде голямо влияние. Проучвания същевременно в Дания показват, че 90% от младите турци гледат на бойците на ислямска държава в Сирия като на „герои”.
Това ражда ответни реакции отдясно в Европа. Австрийската крайно дясна „Партия на свободата” удвои в неделя своите гласове в сравнение с 2009 г. на изборите на регионалните избори в Горна Австрия, ставайки втора политическа сила след консервативната партия, а традиционната лява социалдемократическа партия отиде на трето място за първи път след Втората световна война. Същото се получи и при изборите наскоро в Гърция, където мощната някога социалдемократическа ПАСОК се класира след антиимигрантската неофашистка партия „Златна зора”.
Във Великобритания социологическо изследване през 2009 г. установява, че 44% от британците смятат, че ислямът даже в по-меките му форми е заплаха за западната цивилизация. Проблемът е, че подобни данни, но по отношение на християните, можем да открием и в Турция. 48% от анкетираните там през 2011 г. не приемат християни за съседи.

Фашизмът и нацизмът в Европа трансформират тежките противоречия през 20-те и началото на 30-те години в расови и националистически конфликти. Днес наблюдаваме подобна тенденция на трансформация на изострящите се социално-икономически неравенства и противопоставяния в религиозни, етнически, националистически, цивилизационни конфликти.

 

 

Източник: вестник „Труд”, 01 октомври 2015 г.

 

 

 

 

 

Изкуството да се изнудват бедните – Максим Робен

 

 

Лихварството се завръща в едно общество, проядено от кредити

 

Дълговете, направени през м.г. само от американски студенти, бяха близо 1200 милиарда долара (1090 милиарда евро). Тъй като клиентите им са затруднени да ги върнат, банките увеличават наказателните такси и... печалбите си. В някои бедни квартали те дори отказват да отварят офиси. При това положение жителите са принудени да прибягват до услугите на „алчни кредитори“.

В ОФИСА на пункт за бързи заеми (check casher) по протежение на Бродуей – артерия в централен Бруклин, в сянката на въздушното трасе на нюйоркското метро, Карлос Ривера иска отсрочка. „No tengo los 10 pesos“ (Нямам ги десетте песо), казва той на служителката на гишето. В Бруклин такива „офиси“ има навсякъде – според жълтите страници те са 236. Разпознават се по пъстрите и очукани фасади, неоновите светлини, символите на долара и изписаната на витрините дума „Cash“. Освен че превеждат пари в брой, те осребряват чековете на жители, които нямат банкови сметки, но сумата се изплаща срещу комисионна (около 2% за 100 долара, плюс различни разходи). Предлагат също краткосрочни заеми с много висока лихва. В национален мащаб тези хиляди будки формират мощна и разнолика финансова индустрия, която може да се определи с обобщението predatory lenders (кредитори хищници). Названието се дължи на агресивен търговски модел – никога не изпускат длъжник, който често изплаща първия направен дълг с нов заем.

Повече пунктове за бързи заеми, отколкото закусвални на „МакДоналдс“

ВЪПРЕКИ мълниеносния си успех тези безскрупулни кредитори нямат добро име в страната. Щатските правителства се опитват някак да озаптят дейността им. Най-разорителният финансов продукт – payday loan (заем срещу заплата), е забранен в щата Ню Йорк, но е законен в Калифорния. Този заем е извънредно краткосрочен (най-много 15 дни). Човек го връща в деня на получаване на заплатата си с извънредно голяма лихва. Така клиентът може да е получил заем от 300 долара, а да е задължен да върне 346, когато получи заплатата си. Тази индустрия, която не съществуваше преди двадесет години, миналата година произведе печалба от 46 милиарда долара. В САЩ пунктовете за бързи заеми вече са повече, отколкото закусвалните на „МакДоналдс“ и „Събуей“, взети заедно. Центърът за отговорни финанси, натоварен да следи за злоупотреби, смята, че при създаването им през 2002 г. общата цена на тези заеми е възлизала на 9,1 милиарда долара в лихви от всякакъв род и в конфискации при неплатежоспособност. Тринадесет години по-късно центърът признава, че не може да изчисли последиците: „Общата сума възлиза на няколко стотин милиарда долара, би той тревога през юни. Това съсипва живота на милиони американци, но също и страната като цяло.“ [1]

Един бедняк в САЩ вече плаща повече за всичко: всекидневна издръжка, изхранване, застраховки [2]. Понятието poverty penalty (наказание за бедност) не е ново. Дейвид Капловиц го изведе още през 1967 г. в кратък курс по социология, който се превърна в класика – The Poor Pay More (Бедните плащат повече) [3]. Анализът му е валиден и днес. „Бедните плащат по-скъпо за литър мляко и за по-лоши жилища“, би тревога през 2009 г. Ърл Блуменауър, депутат демократ от Орегон. Общо 37 милиона американци, които живеят под прага на бедността, и 100 милиона, които се мъчат да се присъединят към средната класа, „плащат за неща, за които средната класа смята, че ѝ се полагат“ [4]. Ето един пример. Според доклад на Федерацията на потребителите тарифите на главните компании за застраховане на автомобили отдават по-голямо значение на образователното равнище на своите клиенти и на професионалното им положение, отколкото на надеждността на шофирането им. В две трети от разгледаните случаи „добрите бедни водачи плащат по-скъпо [около 25%], отколкото богатите, които вече са предизвиквали пътно-транспортни произшествия“ [5].

„Трябва да си богат, за да водиш живот на бедняк“, констатира иронично Вашингтон пост [6], изброявайки дребните неща от живота, които удрят по безпаричните трудещи се — загубено време в транспорта, опашки от всякакъв род за услуги с по-лошо качество и т.н. Всичко това – без възможности за развлечения и без право на грешка.

Този живот, подреден като по конец, понякога взема трагичен обрат. Като при Мария Фернандес, починала през септември 2014 г. в колата си на паркинг в Ню Джърси. Тази 32-годишна жена работела от 4 години във веригата за бързо хранене „Дънкин Донатс“ и е изпълнявала три длъжности (следобед, през нощта и в събота и неделя) в три различни ресторанта, за да плаща за образованието на дъщеря си. Получавала е минималното заплащане по закон в щата Ню Джърси от 8,25 долара на час. Плащала е наем от 550 долара на месец за мебелирано жилище, в което спяла рядко. Почивала главно в колата си при включен двигател и климатик, за да освежава купето, но държала бидон с бензин под задната седалка. Бидонът случайно се обърнал по време на една от почивките ѝ и тя се задушила от отровните изпарения. Говорител на „Дънкин Донатс“ изразил почит към нея и я нарекъл „образцов служител“  [7].

Но да се върнем в бруклинските пунктове за заеми. Жената на гишето предлага на Ривера споразумение — изплащането на дълга му може да изчака до утре. Говори му на малко име, явно е чест клиент. Успокоен, той води кратък телефонен разговор и обещава да се разплати със събеседника си, на английски. После си тръгва, бутайки количка от супермаркет по улиците. Пълни я с бутилки за рециклиране, в околните супермаркети плащат по 10 цента на бутилка. Издържа се също, като изпълнява дребни работи на черно в „строителството“. Едно време е бил клиент на банка, но вече не помни кога.

Традиционните финансови учреждения отварят по-малко офиси в кварталите с население с ниски доходи. В района, обхванат от пощенския код на Ривера, има само два за 85 000 жители, банкова пустиня, има 650 такива в страната [8]. Невероятен парадокс е, че този район е на десет спирки на метрото от „Уолстрийт“, невралгичния център на световните финанси. „Според банките отварянето на офиси в бедните квартали не си струва, обяснява Лиза Сервън, професорка по градска политика в Ню Скул в Ню Йорк. Жителите им са по-скоро бреме, отколкото източник на печалба. Те не правят влогове и стоят прекалено дълго на гишетата. Банките търсят точно обратното — клиенти, които никога не виждат и които внасят пари.“

Така че пунктовете за бързи заеми ги замениха в бедните квартали. Те основаха икономическия си модел върху непосредственото обслужване и разнообразието на услуги (продажба на SIM-карти, лото...), разбира се, с определен процент, удържан за всяка транзакция. „Банките искат един-единствен клиент с 1 милион долара, ние пък искаме 1 милион клиенти с по 1 долар“ – обобщава без заобикалки Джо Колман, президент на RiteCheck, голяма фирма, която разполага с дванадесет представителства в Бронкс и Харлем [9]. За бедните тези учреждения са последна възможност преди неофициалните заеми на улицата, които са извън всяка законова рамка. Така те се излагат на всякакви опасности при лихварите акули (loan sharks) – лица, свързани с дребната и едрата престъпност, които прибягват до насилие, за да си върнат дадените суми плюс лихвите.

Сервън отбелязва също, че имигрантските общности в Ню Йорк, особено испаноезичните, но също сенегалската и арабската, са внесли неформален метод на кредитиране при нулева лихва. Принципът е прост – няколко души внасят малка сума в общ влог. „Всяка седмица по ротационната система един от тях взема всичко“, обяснява професорката, която изучава тези алтернативни кредитни кръгове, макар да не може засега да прецени нито броя, нито икономическата им тежест.

Бедните не интересуват „Чейс Манхатън“ или „Банката на Америка“, както е вярно и обратното – показва изследването на Сервън. „Бедните предпочитат пунктовете за бързи заеми, защото на банките биха платили още по-скъпо, заради разходите за просрочване и ажиото“ [разходи, свързани със сметки без покритие], обяснява тя. Банките са по-лакоми и не предлагат малки краткосрочни заеми, подходящи за нуждите им. Всяко учреждение разполага с арсенал от средно 49 възможни санкции за текуща сметка. Едно просто теглене, което надхвърля разрешената сума, може да повлече вълна от наказателни такси. Според статистическите данни, получени от Федералната корпорация по депозитно застраховане (органа, който застрахова банките) от десетте най-големи американски банки, повечето случаи на недостиг на пари в сметката са предизвикани от разходи под 36 долара. И ако надхвърлянето на лимита за теглене се сметне за краткосрочен заем, лихвите биха достигнали невъобразими равнища от 5000% годишно.

През 2011 г. американските банки са реализирали печалба от 38 милиарда долара само от фактуриране на наказателни удръжки [10]. „Те са все по-скъпи, коментира Сервън. Финансовата нестабилност на американците нарасна, доходите им станаха нестабилни. Те работят на няколко места, по няколко часа тук и там. Получените чекове не са на една и съща сума в края на месеца. Нямат предвидим бюджет. Не им достигат парите, дефицитите са редовни и се трупат наказателни удръжки.“ Не рядко можеш да срещнеш човек, който е имал стабилна заплата преди кризата, но вече работи на непълно работно време на две несигурни места с надница на час. Разходите за здравеопазване, образование, детски градини скочиха, а „работодателите предлагат по-малко социални плащания, докато американците трябва да посрещат все по-големи разходи. Вече няма място за грешка... Това е същността на проблема“.

Американец в нормата е задлъжнял американец, който изплаща падежите навреме и редовно. Извън обхвата на банковата система близо десет милиона американски домакинства нямат коректен социален статус, който се изразява в кредитни точки (credit score). Това трицифрено число тръгва обикновено от 300 (доста ниско) и стига 850 (много добро) с варианти, които започват от 100 и стигат до 990, в зависимост от учрежденията. Този личен идентификатор става толкова важен, колкото и номерът на социалната осигуровка. Кредитното досие (което не съществува във Франция) обуславя целия живот на средния северноамериканец. То свидетелства, че той погасява навреме падежите и че е достатъчно достоен за доверие, за да може да получава заеми.

До кредитното досие, което първоначално беше за банките, отпускащи заеми за закупуване на недвижима собственост, могат да имат достъп търговски фирми, застрахователи, собственици (преди отдаване на имот под наем) и дори потенциални работодатели. Добрата оценка е източник на гордост. Тя се прокрадва дори в сайтовете за срещи в интернет, като позволява да се прецени дали финансовото ви положение е достатъчно здраво, за да си струва да се разговаря с вас [11]. Всяка закъсняла сметка ѝ се отразява незабавно. Ако проблемите се трупат, оценката се срива и банките си присвояват правото да увеличават лихвите.

Най-лошото е банковата забрана, поради това че не сте събрали точки за платежоспособност. Тогава човек става невидим за кредити. Вратите се затварят; животът става по-скъп и по-сложен. Според доклад на Бюрото за финансова защита на потребителите, което е федерална агенция, 30% от населението на кварталите с ниски доходи е изключено от кредита. В национален мащаб това позорно петно засяга повече чернокожите и испаноговорещите – 15% от тях, срещу 9% от белите и от азиатците [12].

Докато в Европа се насърчава пестенето, американското общество силно поощрява кредита [13]. Задлъжняването на домакинствата постоянно расте. Да нямаш дългове, е знак на лошо финансово здраве. Сега всяко домакинство разполага средно с осем кредитни карти и според Градския институт средната сума на потребителските кредити възлиза на 15 000 долара на семейство.

Едно събитие в края на 80-те години тихомълком преобърна старите икономически структури [14] – дерегулацията на лихвите, с други думи, премахването на таваните на банковите лихвени проценти. Това позволи на голям брой американци да получат достъп до заем, като в замяна банките получиха правото да определят лихвите при пълна непрозрачност. Процентът на персоналните фалити нарасна лавинообразно и потребителските заеми достигнаха равнища, невиждани след Голямата депресия. „Това е единствената индустрия, способна да действа по този начин“ [15], се разбунтува през 2004 г. Елизабет Уорън. Кариерата на тази представителка на лявото крило на Демократическата партия премина в изобличаване на злоупотребите на индустрията на кредита. Тя е в основата на създаването през 2010 г., поради кризата, на Бюрото за финансова защита на потребителите. Дълги години е преподавала финансово право в Харвард. За да илюстрира непрозрачността на банковата индустрия, признава, че самата тя е неспособна да изчисли лихвите по кредитите, които е получила.

Дългове за осигуряване на жизнения минимум

ЧЛЕНОВЕТЕ на средната класа и онези, които работят, за да станат част от нея, са главният източник на печалби за банките заради проблемите, с които се сблъскват при изплащане на заемите и натрупващите се наказателни удръжки. Според Уорън точно те носят на ръце кредитната индустрия: „Хората, изпаднали в затруднение, близо до фалита, онези, които не могат да плащат стриктния минимум всеки месец, за да погасяват лихвите, онези, които понякога плащат със закъснение, които от време на време подписват чек без покритие, които пропускат по някой падеж...“ [16]

В Орегон г-жа Клеър Шроут, медицинска сестра, омъжена, с две деца, принадлежи към тази категория. Едно малко камъче изкарва от релси семейния ѝ живот, съпругът ѝ заболява от рак, докато тя е бременна с второто им момче. „Когато родих, моят мъж точно приключваше с химиотерапията си“, разказва тя. Заради заемите, взети през годините на учение, не е успяла да спести пари, за да има някакъв резерв за спешни нужди. „Хиляди долари изтичаха всеки месец.“ Мъжът ѝ е трябвало да напусне работа заради болестта си, тя – също, за четири месеца. „Нямахме доходи и трябваше да направим заеми, за да плащаме медицинските разноски и да посрещнем всекидневните нужди. За да изплатим първия кредит, взехме втори. За да изплатим втория – трети... Така започнаха неприятностите. Просто само за да живеем.“ Болест на човек в семейството, дистрибуционен ремък на колата, който трябва да се смени, заем от младостта, който ви преследва... Перспективата за персонален фалит става все по-малко абстрактна, включително и сред средната класа.

За индустрията на кредита семейство Шроут са идеалните клиенти. Г-жа Шроут се е дипломирала в университета в Орегон през 1990 г. Цената на образованието ѝ е била „много скромна, особено в сравнение с днешната“. Спомня си за големите шатри по моравите на студентския комплекс, където предлагали на студентите кредитни карти в празнична атмосфера. „Търговските представителите бяха млади като нас, бяха облечени в пъстри тениски. Ако подпишехме за един кредит, печелехме безплатно ядене или фризби. Глупаво е, но когато си на 17 години, е опияняващо. Казваш си, че можеш да правиш каквото си поискаш, щраквайки с пръсти, все щяхме да печелим достатъчно, за да се разплатим по-късно....“ За четири години следване подписала пет различни кредитни карти. „Това се превърна в начин за решаване на проблемите“. Когато сключила брак на 28 г., печелела по 25 000 долара годишно, но натрупала дългове за 13 000, а съпругът ѝ – за 8000.

Родителите ѝ учили в Бостънския колеж, „но нито единият, нито другият са взимали заеми, за да платят следването си, както е правилото сега“. За баща ѝ работата в бензиностанция и една стипендия били достатъчни. Според сайта на учебното заведение през 2015 г. една година учение в Бостънския колеж струва 48 540 долара, или 62 820 със стая в студентското градче.

Американските домакинства не задлъжняват, за да си подарят плувен басейн или да си купят джип, а за да си осигурят основни неща: жилище, здравеопазване, кола, образование, осигуровки. „В други по-добре организирани страни хората нямат дългове за здраве и образование“, въздиша със завист г-жа Шроут. „Ако бях майка в Швеция, нашата история щеше да е много по-различна и освен това щях да имам повече от десет дни отпуск по майчинство. Не искам да прехвърлям вината на обществото или на кредитните организации, и аз съм отчасти отговорна. Но в САЩ младите са по-изложени на риск да задлъжнеят, отколкото навсякъде другаде. Те са оставени сами на себе си. Това е отворена врата към драматични ситуации. Цялата система може да се превърне в хищник.“

Дълговете на Ривера или на г-жа Шроут са малки вадички, но в национален мащаб те образуват пълноводна река от заеми, която набъбна с 22% през последните три години. През 2014 г. потребителският кредит дори достигна исторически връх от 3200 милиарда долара.

 

 

Източник:  LE MONDE DIPLOMATIQUE
 Превод Мария Петрикова

 

Бележки под линия

[1] „The cumulative costs of predatory practices“ (Натрупани разходи от хищнически практики), Center for Responsible Lending, Дърам, юни 2015.

[2] Вж. Serge Halimi „Pauvreté à l’américaine dans l’autre Californie“(Бедност по американски в другата Калифорния) Le Monde diplomatique, септември 1988.

[3] David Caplovitz, The Poor Pay More: Consumer Practices of Low-Income Families (Бедните плащат повече: потребителски практики на семействата с ниски доходи), Free Press, Ню Йорк, 1967.

[4] DeNeen L. Brown, „The high cost of poverty: Why the poor pay more“ (Високата цена на бедността: Защо бедните плащат повече), Вашингтон пост, 18 май 2009.

[5] „Largest auto insurers frequently charge higher premiums to safe drivers than to those responsible for accidents“ (Големите автомобилни застрахователи често начисляват по-големи премии на безопасно шофиращите водачи, отколкото на виновните за произшествия), Американска федерация на потребителите, Вашингтон О.К., 28 януари 2013.

[6] DeNeen L. Brown, „The high cost of poverty“ (Високата цена на бедността), цитирана статия.

[7] Rachel L. Swarns, „For a worker with little time between 3 jobs, a nap has fatal consequences“ (За работник с малко време между три работни места дрямката има фатални последствия), Ню Йорк Таймс, 28 септември 2014.

[8] Russell D. Kashian, Ran Tao и Claudia Perez-Valdez, „Banking the unbanked: Bank deserts in the United States“ (Банкерство за лишените от банкови услуги: банкови пустини в САЩ), Бан, Университет на Уискънсин, Медисън, 2015.

[9] Lisa Servon, „The high cost for the poor, of using a bank“ (Високи разходи за бедните, за да ползват банка), Ню Йоркър, 9 октомври 2013.

[10] „Graphic: Checking account risks at a glance“, The Pew Charitable Trust, Филаделфия, 2011.

[11] „Where good credit is sexy !!“ (Където добрият кредит е секси), www.creditscoredating.com.

[12] „Data point: credit invisibles“ (Наблюдение: кредитна невидимост), Бюро за финансова защита на потребителите, май 2015, www.consumerfinance.gov.

[13] Вж. Кристофър Нюфийлд, „Студентският дълг – бомба със закъснител“, Монд дипломатик в Дума, 6 септември 2012.

[14] Законите за американското лихварство произхождат от обичайното английско право. Вж. Steven Mercatante, „The deregulation of usury ceilings, rise of easy credit, and increasing consumer debt“ (Дерегулация на лихвените тавани, нарастване на лесните кредити и повишаване на потребителския дълг), South Dakota Law Review, Върмилиън, 2008.

[15] „Frontline“, PBS, 23 септември 2004.

[16] Пак там.