Последиците от пожара в Близкия изток
Западните правителства се преструват, че едва сега, покрай наплива на бежанци през последните седмици, си дават сметка за мащабите на хаоса в Сирия. Една съвсем малка част от единадесетте милиона сирийци, бягащи от гражданската война, обаче достигат до Европа след изпълнено с опасности пътуване. Повечето намират убежище в друг район на родината си, в Турция, в Ливан и в Йордания, където масовото им присъствие нарушава социално-икономическото и политическото равновесие.
„МАЙКА ми остана в селото с малкия ми брат, за да се грижи за по-възрастните, разказва 15-годишният Хамад Хамдани. Тя настоя аз да замина с чичо ми в Турция. Искаше да бъда на сигурно място, тъй като се страхуваше за мен, заради милициите, които установиха контрол над Азаз.“ Хамдани, който е родом от село в периферията на този малък град северно от Алепо, е напуснал Сирия преди три години. През юли 2012 г. баща му е бил убит от варел с експлозиви при нападение на авиацията на Башар Асад. Няколко седмици по-късно призори юношата се сбогувал с майка си и се качил на камионетка със семейството на чичо си, дезертьор от правителствената армия. Захвърлен сред този гигантски водовъртеж, всеки бежанец носи отделен разказ, малък щрих в сирийската драма и нейните последици в съседните страни.
На първо време Хамдани и близките му се установяват в турския лагер „Онджупинар“ в провинция Килис, от другата страна на границата. Това е един от 22-та центъра, отворени след 2011 г. от властите в Анкара в осемте провинция по границата. Според Върховния комисариат на ООН за бежанците повече от 4 милиона души са избягали от гражданската война, като са напускали Сирия. Още 7,6 милиона са потърсили убежище в други части на страната [1]. Близо половината сирийски бежанци живеят сега в Турция (1,9 милиона души, според Върховния комисариат на ООН), и 80% от тях – извън лагерите. Така фамилията Хамдани вече се е настанила в малък апартамент в жилищен район в град Газиан¬теп, където всеки десети жители е сириец. Хамдани работи като келнер в кафене, а чичо му Ваел Хамдани – като доставчик и общ работник в кухнята на заведението: „В началото лагерът в Килис беше чист и организиран, разказва чичото. Нищо не ни липсваше. Но имаше неудобството на известна липса на лично пространство. Не понасях оградите и проверките при влизане и излизане. Не съм рискувал да дезертирам, за да бъда затворен като в казарма. Исках да работя, да се движа и да изхранвам семейството си.“ Хамад пък съжалява за лагера заради училището и хилядите младежи, които се шляели по улиците.
Този наплив от бежанци представлява „колосално предизвикателство за Турция“, по думите на президента Реджеп Еродган. Извън логистичното обезпечаване и сигурността, за да запази имиджа си, страната желае „да приема сирийците при възможно най-прилични условия“, обяснява журналистът Али Байрамоглу. Много международни медии писаха за качеството на услугите, предоставяни на бежанците. Лагерите, управлявани съвместно от Върховния комисариат на ООН за бежанците и от турските власти, са строго наблюдавани от службите за сигурност. Разположени са извън градовете и служат за центрове за пресяване.
За да напуснеш тези центрове, трябва да съобщиш на властите къде ще отидеш. И макар Анкара да твърди, че забранява влизането на нейна територия на бойци от „Ислямска държава“, в турския печат има много критики, изобличаващи слепотата на властите относно реалното положение.
Второто предизвикателство е срещу сплотеността на турското общество. Турско-сирийската граница, дълга 800 км., представлява сложна етническо-религиозна мозайка, съставена от тюркменско, кюрдско и арменско население, православни, сунити и алауити, арабски и турски говорещи. На Турция ѝ бе нужен век, за да ги накара да съжителстват мирно. Напливът на бежанци в това етническо многообразие активизира една зле овладяна част от колективната история. Редовно избухват инциденти. В началото на лятото арабски говорещите турци в югозападната част на страната бяха обвинени от крайните националисти, че насърчават притока на сирийци, за да „арабизират“ тази област, и преди всичко бившия санджак Александрета, обект на исторически спор със Сирия още от 1939 г. насам, когато е присъединен към Турция.
Като страна, подписала Женевската конвенция през 1951 г., но с клауза, ограничаваща ангажиментите ѝ до европейското население, Турция прие през април 2013 г. закон за чужденците, който предвижда по-специално да не бъдат връщани сирийските граждани, както и по-гъвкави правила за издаване на разрешителни за работа. Анкара създаде също така през април 2014 г. Генерална дирекция за миграциите, пряко ръководена от премиера. Турските власти не затварят врати пред възможността за постоянно заселване. Дори сирийците от турски произход или тюркмените са насърчавани да искат турско гражданство.
Турското гостоприемство пред тежко изпитание
ТРЕТОТО предизвикателство е икономическо. Увеличението на местното население, повишението на наемите и на издръжката за живот, а също така спадът на туризма подхранват подозрителността на местното население към бежанците. Вярно е, че не беше отбелязан никакъв голям сблъсък и най-общо страната си остава относително сигурен пристан за изгнаниците. Но войната в Сирия служи за претекст на президента Ердоган, който залага на стратегия на напрежението, за да повиши електоралната си подкрепа [2]. Националистическите партии критикуват правителството, че поставя в опасност турската идентичност, а светската левица се опасява, че бежанските лагери могат да станат тилова база на „Ислямска държава“. „Преди 2011 г. и след премахването на визите сирийците бяха добре дошли в Турция, обяснява Насър Ахсен, бизнесмен от Алепо, вече установен в Измир. Те харчеха и придаваха динамика на двустранния търговски обмен. Днес са все още добре приети, но положението им се влошава. Усеща се, че гостоприемството отслабва. Затова някои мислят да заминат за Европа.“
Разходите по приема на бежанците непрекъснато растат. „Ние имаме най-големи разходи и е време да бъдем подпомогнати“, заяви в средата на септември вицепремиерът Нуман Куртулмуш, като ги оцени на „7 милиарда долара от 2011 г. досега“ и обвини Европейския съюз в „бездействие и егоизъм“.
Ливан от своя страна вече е приел 1,1 милиона бежанци, или колкото една четвърт от местното население. За разлика от Турция, тяхното присъствие съвсем не мобилизира властите. В това няма нищо учудващо, като се знае политическата ситуация в страната – повече от година няма президент [3], парламентът си е „самопродължил“ мандата, а правителството движи само текущите дела. Решенията за затваряне или отваряне на границата идват едно след друго без видима логика. Политически блокиран, Ливан взема само временни мерки. Да бъде приет или не един или друг контингент бежанци, да бъде въведена входна виза от февруари 2015 г. Въпреки неотложността, не е отпусната никаква финансова помощ, не е построен нито един бежански лагер. Въпреки помощите от Върховния комисариат и на местни и международни НПО, бежанците са оставени сами на себе си в една страна, „самата тя оставена на сама на себе си“, както бързат да уточнят много млади ливанци, които не крият гнева си срещу политическата класа.
В Бейрут на въпроса къде са сирийските бежанци, отговорът на човека от улицата не закъснява. „Те са навсякъде и никъде.“ По улиците, край ъгъла на сграда или на тротоара, нерядко може се види семейство бежанци да се храни върху вестници, разгърнати на земята. Палатки с емблемата на Върховния комисариат на ООН са опънати на някои от малкото пустеещи терени на столицата. Седнал в кафене в квартал „Хамра“, ливанският журналист Радван ел Зейн разказва: „Най-напред пристигнаха богатите сирийци. После по-малко богатите, а сега идват най-бедните. Всички се оправят и ние – с тях. Но някои се връщат в Сирия отвратени. Неотдавна научихме за смъртта на млад продавач на вестници, когото знаехме в квартала. Върнал се у дома и там загинал при бомбардировка.“
Според организацията „Лекари без граници“ мнозинството сирийци страдат от „отчаяние“ и живеят в „голяма несигурност“. От своя страна Върховният комисариат по бежанците изразява съжаление, че едва 100 000 сирийски деца от общо 400 000 посещават училище. Обременени от най-новата си история, която не могат да преглътнат, и от наследството на три десетилетия сирийско военно присъствие в Ливан (1975-2005), ливанците се безпокоят преди всичко от броя на бежанците, който според тях е силно занижен. След началото на сблъсъците през 2011 г. два непримирими лагера се изправиха един срещу друг. Докато сунитите в мнозинството си подкрепяха опозицията, „Хизбула“ оказваше все по-силна подкрепа на режима на Асад. Християните, както обикновено, бяха разделени. „В някои среди озлоблението към сирийците не е изчезнало, коментира политически ръководител маронит, пожелал анонимност. Гражданската война от другата страна на границата беше възприемана като наказание за онези, които ни окупираха в продължение на тридесет години, и като голяма опасност от дестабилизация, а също и като явен риск за немюсюлманските малцинства в региона, в случай че режимът на Асад падне.“
Ерсал, граничеща със Сирия сунитска община в долината Бекаа, е разположена в коридор, свързан топографски със сирийската област Каламун. Със засилването на боевете в района между режима, подкрепян от „Хизбула“, и различните фракции на опозиция¬та, по-специално близкия до „Ал Кайда“ „Фронт ал Нусра“, бежанците заприиждаха. В резултат населението се утрои. Джихадисти от въоръжената сирийска опозиция се смесиха с масата цивилни и се появиха знамена на „Ислямска държава“. „Хизбула“, която се беше ангажирала да подкрепя режима на Асад само на сирийска земя, започна да бие тревога за сунитска заплаха. Кървави сблъсъци доведоха до смъртта на десетки хора и до енергичната намеса на ливанската армия през лятото на 2014 г., а след това и през май 2015 г.
Поради отсъствието на организиран отговор от страна на държавата щафетата беше поета от религиозните връзки. Активни и солидарни на територията на цялата страна, християнските енории от всички църкви разгръщат мрежа на солидарност в помощ на едноверците сред бежанците. Също така някои жилищни квартали на Триполи и Бейрут, които в миналото приемаха сирийски работници, се превърнаха в места, където прииждат бежанците, подобно на палестинските лагери „Нахр ал Баред“, „Шатила“, „Бурж ал Баражне“, „Аин ел Хелуе“. Някои сирийски семейства търсят убежище в селските райони или във вътрешността на Ливан, предлагайки заплащане или услуги, като охрана или градинарство. Понякога разногласията биват погребвани по взаимно съгласие. Например, в южната част на страната, в община Бинт Джбейл, макар и район на „Хизбула“, живеят сунитски семейства, дошли от Дераа и Рака. За бежанците мълчанието, с други думи да не се дава израз на религиозните и политическите убеждения, се превръща в неписан закон за оцеляване. Без да се налага, той се съблюдава строго.
Йордания, третата страна засегната от войната, е приела според Върховния комисариат за бежанците 630 000 сирийски бежанци. Страната не е спряла да приема бежанци. Последната голяма вълна пристигна през 2003 г., когато в Ирак нахлу англо-американската коалиция, предизвикала масов наплив на иракчани (говори се за 300 000 души). По-заможните от тях се установиха в Йордания, а останалите намериха начин да стигнат до Европа или да се върнат в Ирак.
Днес, както в онзи период, действа солидарността между близкото по произход население. Такъв бе случаят между сирийския Дераа и йорданския Ал Рамта. Два града от двете страни на границата, които са свързани от обществени и търговски взаимоотношения – преселване, бракове, контрабанда, кервани…
Две жени от Дераа разказват. Едната е майка, а другата – леля на двама младежи, арестувани през 2011 г. от сирийските служби за сигурност само за това, че са написали „Махай се“ на стената на свое¬то училище. Хвърлили ги в затвора и ги изтезавали. Съдбата им предизвика първите демонстрации, които въпреки репресиите, се разшириха и обхванаха останалата част на страната, преди да прераснат в кървав конфликт. „Децата ни бяха върнати в окаяно състояние, разказва майката Ум Касем. Нищо не казахме, какво ли можехме да кажем? Не искахме да заминаваме, но трябваше да се решим. Къщата ни бе използвана от снайперистите. Всички жители на Дераа ще ви разкажат подобни истории. Ще ви кажат, че никой не е искал да си тръгне доброволно. Ще ви кажат също, че няма нито един жител на Ал Рамта, който да не е приел семейство бежанци.“ Всички лостове на солидарността – семейни, селски, племенни или икономически, се активираха с вълнение, напомнящо среща след дълга раздяла. Сякаш се възраждаше една отминала епоха, когато районът Хуран хармонично се сливаше с Галилея и когато свободното движение на хора все още беше възможно.
Каравани, предоставени от Саудитска Арабия
ЙОРДАНСКОТО правителство, което разполага с по-малко ресурси от турското, но проявява по-голяма воля от ливанското, се опита да помогне на притока от бежанци. В края на юли 2012 г. се появи лагерът „Заатари“ в северната част на страната. Навремето Йордания имаше известен опит с палестинците, които влязоха в страната през 1948 г. и 1967 г. или пък с чуждите работници, които избягаха от Ирак през първата война в Залива (1990-1991). И разбира се, вълната емигранти, предизвикана от различните фази на междурелигиозно насилие, следствие от нашествието в Ирак през 2003 г.
Много бързо напрежението между йорданците и сирийските емигранти и появата на социално брожение сред местното население накараха властите да се заемат с бежанския проблем. Появи се терминът „лагер“ за многото сборища от палатки или каравани. Официално има шест, разпределени по главните градове в северната част на страната, но редовно се появяват и други биваци, главно в централната част на страната, които се премахват. На практика йорданското правителство е реквизирало терени за изграждане само на лагерите „Заатари“ (2012) и „Азрак“ (2014), предназначени съответно за 120 000 и 130 000 души. 90% от финансирането на тези лагери, оценено на 2 милиарда долара от 2012 г. досега, идва от външни донори, сред които монархиите от Залива
Върховният комисариат за бежанците осигурява административната тежест по преброяването и разпределението на услугите и ползва също опита на Агенцията на ООН за подпомагане на палестинските бежанци в Близкия изток [4]. ООН смята, че общата стойност на приемането на сирийските бежанци ще достигне 3 милиарда долара през 2015 г. Огромна сума, като се знае, че кралството е получило през 2014 г. едва 854 милиона долара, или 38% от 2,3 милиарда долара, които е трябвало да изразходва.
С далеч по-малко инфраструктури, отколкото турските лагери, „Заатари“ и „Азрак“ малко по малко се превръщат в градове. Каравани, а след това сглобяеми постройки, предоставени от Саудитска Арабия, заменят палатките. Засаждат се дървета, а алеите се кръщават с пасторални имена – „Жасмин“, „Лешник“ и т.н. По протежение на главната улица на лагера „Заатари“ се редят магазини и ателиета от всякакъв вид. Много хора се придвижват с велосипеди, подарени от град Амстердам. Обединените арабски емирства финансират отчасти инфраструктурните работи, както и водоснабдяването и канализацията. Въпреки всички усилия, двата лагера, построени насред пустинята, не са от най-гостоприемните.Населението им е намаляло от 156 000 през март 2013 г. на 79 000 през август т.г., или една трета от капацитета им. Бежанците имат само една мисъл в главата си – да се доберат до градовете, преди всичко Аман, и да се слеят с населението. Това се отразява на градския и социалния пейзаж, преди всичко в северните райони на Йордания. Известни като умели занаятчии, готвачи и търговци, сирийците предлагат своите умения. Навсякъде се отварят железарски и дърводелски ателиета, ресторанти или магазини на едро. Строителният бранш се радва на търсенето на жилища, предназначени за най-заможните бежанци, а сирийски бизнесмени инвестират в индустриалната зона „Ал Хасан“, като отдават предпочитание на хранително-вкусовия отрасъл. В Аман се появиха най-престижните сладкарски марки, като известната фирма за производство на сладоледи „Бакдаш“, основана през 1885 г. Някои кафенета са изключително със сирийска клиентела, която си връща старите навици.
Мнима заплаха за националната идентичност
С ТОЗИ непрекъснат наплив сирийците, чиито маниери служеха за образец на йорданската дребна буржоазия, се превръщат в досадни гости и властите показват все по-твърдо отношение. Контролът по границите бе засилен и лицата, влезли нелегално, могат да бъдат дори предадени на сирийските власти, независимо от риска. Йордания и Ливан не са подписали Женевските конвенции и не се смятат задължени да спазват клаузата за осигуряване на закрила.
И в Ливан, и в Турция бежанците са заложници на вътрешнополитически борби. Тази част от обществото, която се определя като „лявата опозиция“ и претендира, че е прогресивна и антиимпериалистическа, обвинява бежанците, че застрашават националната идентичност и сигурността на Йордания, както може да се прочете във вестниците, близки до режима в Дамаск: „Повечето сирийски бежанци извън страната си са част от социални категории, неспособни да се приспособят към плурализ¬ма и характерната за Сирия цивилизация. Така че тяхната загуба не може да бъде смятана за демографски кръвоизлив.“ [5] Кооптирани от режима по време на парламентарните, а след това и на общинските избори от 2013 г. [6], за да се задушат народните протести и да се отслаби движението „Мюсюлмански братя“, тези ксенофобски гласове се чуват все по-силно и подозрителността нараства успоредно с успеха на джихадистите на бойните полета. Колкото до правителството, то използва извънредното положение, създадено от наплива на бежанци, за да оправдае мудността на обещаните по време на „арабската пролет“ през 2011 г. реформи.
Сирийското преселение надхвърли по мащаби палестинското от 1948 г. и човек може да се запита за мъртвото вълнение, което причиняват тези придвижвания на населението. Устойчивостта на приемните общества, техните възможности да се справят с тези по начало катастрофални ситуации са направо забележителни. Все пак бъдещето в средносрочен план на националните граници, размити от бежанските вълни и от преминаването на въоръжени групи, си остава несигурно. Проактивното поведение и политическият волунтаризъм на Турция контрастират с незадоволителните отговори на Ливан и на Йордания, въпреки че тези две общества имат общ езиков и културен калъп със Сирия.
Източник: LE MONDE DIPLOMATIQUE
Превод Мария Петрикова
Бележки под линия
[1] „2015 UNHCR country operations profile. Syrian Arab Republic“,http://www.unhcr.fr.
[2] Вж. Акрам Белкаид, „Войнствената екзалтация на турския президент“, Монд дипломатик, септември 2015.
[3] Поради липса на кворум в парламента и на ясно мнозинство за Самир Жажа, командващ ливанските сили, подкрепен от Съюза от 14 март на сунита Саад Харири или от съперника му Мишел Аюн от Свободното политическо движение, съюзник на шиитската „Хизбула“.
[4] Този орган, създаден през 1948 от ООН, помага на палестинските бежанци в Близкия изток.
[5] Ал Ахбар, 11 септември 2014. Пред масовите протести вестникът бе принуден да се извини, че е разрешил публикуването на тази статия.
[6] Вж. „Jordan: protests, opposition politics and the Syrian crisis“ (Йордания – протести, политическа опозиция и сирийската криза), Arab Reform Initiative, юли 2014.
Хана Джабер е научен сътрудник в Катедрата по съвременна история на арабския сват, Колеж дьо Франс, Париж.
