Търсене в този блог

неделя, 27 септември 2015 г.

Изкуството да се изнудват бедните – Максим Робен

 


 

Лихварството се завръща в едно общество, проядено от кредити

 

Дълговете, направени през м.г. само от американски студенти, бяха близо 1200 милиарда долара (1090 милиарда евро). Тъй като клиентите им са затруднени да ги върнат, банките увеличават наказателните такси и... печалбите си. В някои бедни квартали те дори отказват да отварят офиси. При това положение жителите са принудени да прибягват до услугите на „алчни кредитори“.

В ОФИСА на пункт за бързи заеми (check casher) по протежение на Бродуей – артерия в централен Бруклин, в сянката на въздушното трасе на нюйоркското метро, Карлос Ривера иска отсрочка. „No tengo los 10 pesos“ (Нямам ги десетте песо), казва той на служителката на гишето. В Бруклин такива „офиси“ има навсякъде – според жълтите страници те са 236. Разпознават се по пъстрите и очукани фасади, неоновите светлини, символите на долара и изписаната на витрините дума „Cash“. Освен че превеждат пари в брой, те осребряват чековете на жители, които нямат банкови сметки, но сумата се изплаща срещу комисионна (около 2% за 100 долара, плюс различни разходи). Предлагат също краткосрочни заеми с много висока лихва. В национален мащаб тези хиляди будки формират мощна и разнолика финансова индустрия, която може да се определи с обобщението predatory lenders (кредитори хищници). Названието се дължи на агресивен търговски модел – никога не изпускат длъжник, който често изплаща първия направен дълг с нов заем.

Повече пунктове за бързи заеми, отколкото закусвални на „МакДоналдс“

ВЪПРЕКИ мълниеносния си успех тези безскрупулни кредитори нямат добро име в страната. Щатските правителства се опитват някак да озаптят дейността им. Най-разорителният финансов продукт – payday loan (заем срещу заплата), е забранен в щата Ню Йорк, но е законен в Калифорния. Този заем е извънредно краткосрочен (най-много 15 дни). Човек го връща в деня на получаване на заплатата си с извънредно голяма лихва. Така клиентът може да е получил заем от 300 долара, а да е задължен да върне 346, когато получи заплатата си. Тази индустрия, която не съществуваше преди двадесет години, миналата година произведе печалба от 46 милиарда долара. В САЩ пунктовете за бързи заеми вече са повече, отколкото закусвалните на „МакДоналдс“ и „Събуей“, взети заедно. Центърът за отговорни финанси, натоварен да следи за злоупотреби, смята, че при създаването им през 2002 г. общата цена на тези заеми е възлизала на 9,1 милиарда долара в лихви от всякакъв род и в конфискации при неплатежоспособност. Тринадесет години по-късно центърът признава, че не може да изчисли последиците: „Общата сума възлиза на няколко стотин милиарда долара, би той тревога през юни. Това съсипва живота на милиони американци, но също и страната като цяло.“ [1]

Един бедняк в САЩ вече плаща повече за всичко: всекидневна издръжка, изхранване, застраховки [2]. Понятието poverty penalty (наказание за бедност) не е ново. Дейвид Капловиц го изведе още през 1967 г. в кратък курс по социология, който се превърна в класика – The Poor Pay More (Бедните плащат повече) [3]. Анализът му е валиден и днес. „Бедните плащат по-скъпо за литър мляко и за по-лоши жилища“, би тревога през 2009 г. Ърл Блуменауър, депутат демократ от Орегон. Общо 37 милиона американци, които живеят под прага на бедността, и 100 милиона, които се мъчат да се присъединят към средната класа, „плащат за неща, за които средната класа смята, че ѝ се полагат“ [4]. Ето един пример. Според доклад на Федерацията на потребителите тарифите на главните компании за застраховане на автомобили отдават по-голямо значение на образователното равнище на своите клиенти и на професионалното им положение, отколкото на надеждността на шофирането им. В две трети от разгледаните случаи „добрите бедни водачи плащат по-скъпо [около 25%], отколкото богатите, които вече са предизвиквали пътно-транспортни произшествия“ [5].

„Трябва да си богат, за да водиш живот на бедняк“, констатира иронично Вашингтон пост [6], изброявайки дребните неща от живота, които удрят по безпаричните трудещи се — загубено време в транспорта, опашки от всякакъв род за услуги с по-лошо качество и т.н. Всичко това – без възможности за развлечения и без право на грешка.

Този живот, подреден като по конец, понякога взема трагичен обрат. Като при Мария Фернандес, починала през септември 2014 г. в колата си на паркинг в Ню Джърси. Тази 32-годишна жена работела от 4 години във веригата за бързо хранене „Дънкин Донатс“ и е изпълнявала три длъжности (следобед, през нощта и в събота и неделя) в три различни ресторанта, за да плаща за образованието на дъщеря си. Получавала е минималното заплащане по закон в щата Ню Джърси от 8,25 долара на час. Плащала е наем от 550 долара на месец за мебелирано жилище, в което спяла рядко. Почивала главно в колата си при включен двигател и климатик, за да освежава купето, но държала бидон с бензин под задната седалка. Бидонът случайно се обърнал по време на една от почивките ѝ и тя се задушила от отровните изпарения. Говорител на „Дънкин Донатс“ изразил почит към нея и я нарекъл „образцов служител“  [7].

Но да се върнем в бруклинските пунктове за заеми. Жената на гишето предлага на Ривера споразумение — изплащането на дълга му може да изчака до утре. Говори му на малко име, явно е чест клиент. Успокоен, той води кратък телефонен разговор и обещава да се разплати със събеседника си, на английски. После си тръгва, бутайки количка от супермаркет по улиците. Пълни я с бутилки за рециклиране, в околните супермаркети плащат по 10 цента на бутилка. Издържа се също, като изпълнява дребни работи на черно в „строителството“. Едно време е бил клиент на банка, но вече не помни кога.

Традиционните финансови учреждения отварят по-малко офиси в кварталите с население с ниски доходи. В района, обхванат от пощенския код на Ривера, има само два за 85 000 жители, банкова пустиня, има 650 такива в страната [8]. Невероятен парадокс е, че този район е на десет спирки на метрото от „Уолстрийт“, невралгичния център на световните финанси. „Според банките отварянето на офиси в бедните квартали не си струва, обяснява Лиза Сервън, професорка по градска политика в Ню Скул в Ню Йорк. Жителите им са по-скоро бреме, отколкото източник на печалба. Те не правят влогове и стоят прекалено дълго на гишетата. Банките търсят точно обратното — клиенти, които никога не виждат и които внасят пари.“

Така че пунктовете за бързи заеми ги замениха в бедните квартали. Те основаха икономическия си модел върху непосредственото обслужване и разнообразието на услуги (продажба на SIM-карти, лото...), разбира се, с определен процент, удържан за всяка транзакция. „Банките искат един-единствен клиент с 1 милион долара, ние пък искаме 1 милион клиенти с по 1 долар“ – обобщава без заобикалки Джо Колман, президент на RiteCheck, голяма фирма, която разполага с дванадесет представителства в Бронкс и Харлем [9]. За бедните тези учреждения са последна възможност преди неофициалните заеми на улицата, които са извън всяка законова рамка. Така те се излагат на всякакви опасности при лихварите акули (loan sharks) – лица, свързани с дребната и едрата престъпност, които прибягват до насилие, за да си върнат дадените суми плюс лихвите.

Сервън отбелязва също, че имигрантските общности в Ню Йорк, особено испаноезичните, но също сенегалската и арабската, са внесли неформален метод на кредитиране при нулева лихва. Принципът е прост – няколко души внасят малка сума в общ влог. „Всяка седмица по ротационната система един от тях взема всичко“, обяснява професорката, която изучава тези алтернативни кредитни кръгове, макар да не може засега да прецени нито броя, нито икономическата им тежест.

Бедните не интересуват „Чейс Манхатън“ или „Банката на Америка“, както е вярно и обратното – показва изследването на Сервън. „Бедните предпочитат пунктовете за бързи заеми, защото на банките биха платили още по-скъпо, заради разходите за просрочване и ажиото“ [разходи, свързани със сметки без покритие], обяснява тя. Банките са по-лакоми и не предлагат малки краткосрочни заеми, подходящи за нуждите им. Всяко учреждение разполага с арсенал от средно 49 възможни санкции за текуща сметка. Едно просто теглене, което надхвърля разрешената сума, може да повлече вълна от наказателни такси. Според статистическите данни, получени от Федералната корпорация по депозитно застраховане (органа, който застрахова банките) от десетте най-големи американски банки, повечето случаи на недостиг на пари в сметката са предизвикани от разходи под 36 долара. И ако надхвърлянето на лимита за теглене се сметне за краткосрочен заем, лихвите биха достигнали невъобразими равнища от 5000% годишно.

През 2011 г. американските банки са реализирали печалба от 38 милиарда долара само от фактуриране на наказателни удръжки [10]. „Те са все по-скъпи, коментира Сервън. Финансовата нестабилност на американците нарасна, доходите им станаха нестабилни. Те работят на няколко места, по няколко часа тук и там. Получените чекове не са на една и съща сума в края на месеца. Нямат предвидим бюджет. Не им достигат парите, дефицитите са редовни и се трупат наказателни удръжки.“ Не рядко можеш да срещнеш човек, който е имал стабилна заплата преди кризата, но вече работи на непълно работно време на две несигурни места с надница на час. Разходите за здравеопазване, образование, детски градини скочиха, а „работодателите предлагат по-малко социални плащания, докато американците трябва да посрещат все по-големи разходи. Вече няма място за грешка... Това е същността на проблема“.

Американец в нормата е задлъжнял американец, който изплаща падежите навреме и редовно. Извън обхвата на банковата система близо десет милиона американски домакинства нямат коректен социален статус, който се изразява в кредитни точки (credit score). Това трицифрено число тръгва обикновено от 300 (доста ниско) и стига 850 (много добро) с варианти, които започват от 100 и стигат до 990, в зависимост от учрежденията. Този личен идентификатор става толкова важен, колкото и номерът на социалната осигуровка. Кредитното досие (което не съществува във Франция) обуславя целия живот на средния северноамериканец. То свидетелства, че той погасява навреме падежите и че е достатъчно достоен за доверие, за да може да получава заеми.

До кредитното досие, което първоначално беше за банките, отпускащи заеми за закупуване на недвижима собственост, могат да имат достъп търговски фирми, застрахователи, собственици (преди отдаване на имот под наем) и дори потенциални работодатели. Добрата оценка е източник на гордост. Тя се прокрадва дори в сайтовете за срещи в интернет, като позволява да се прецени дали финансовото ви положение е достатъчно здраво, за да си струва да се разговаря с вас [11]. Всяка закъсняла сметка ѝ се отразява незабавно. Ако проблемите се трупат, оценката се срива и банките си присвояват правото да увеличават лихвите.

Най-лошото е банковата забрана, поради това че не сте събрали точки за платежоспособност. Тогава човек става невидим за кредити. Вратите се затварят; животът става по-скъп и по-сложен. Според доклад на Бюрото за финансова защита на потребителите, което е федерална агенция, 30% от населението на кварталите с ниски доходи е изключено от кредита. В национален мащаб това позорно петно засяга повече чернокожите и испаноговорещите – 15% от тях, срещу 9% от белите и от азиатците [12].

Докато в Европа се насърчава пестенето, американското общество силно поощрява кредита [13]. Задлъжняването на домакинствата постоянно расте. Да нямаш дългове, е знак на лошо финансово здраве. Сега всяко домакинство разполага средно с осем кредитни карти и според Градския институт средната сума на потребителските кредити възлиза на 15 000 долара на семейство.

Едно събитие в края на 80-те години тихомълком преобърна старите икономически структури [14] – дерегулацията на лихвите, с други думи, премахването на таваните на банковите лихвени проценти. Това позволи на голям брой американци да получат достъп до заем, като в замяна банките получиха правото да определят лихвите при пълна непрозрачност. Процентът на персоналните фалити нарасна лавинообразно и потребителските заеми достигнаха равнища, невиждани след Голямата депресия. „Това е единствената индустрия, способна да действа по този начин“ [15], се разбунтува през 2004 г. Елизабет Уорън. Кариерата на тази представителка на лявото крило на Демократическата партия премина в изобличаване на злоупотребите на индустрията на кредита. Тя е в основата на създаването през 2010 г., поради кризата, на Бюрото за финансова защита на потребителите. Дълги години е преподавала финансово право в Харвард. За да илюстрира непрозрачността на банковата индустрия, признава, че самата тя е неспособна да изчисли лихвите по кредитите, които е получила.

Дългове за осигуряване на жизнения минимум

ЧЛЕНОВЕТЕ на средната класа и онези, които работят, за да станат част от нея, са главният източник на печалби за банките заради проблемите, с които се сблъскват при изплащане на заемите и натрупващите се наказателни удръжки. Според Уорън точно те носят на ръце кредитната индустрия: „Хората, изпаднали в затруднение, близо до фалита, онези, които не могат да плащат стриктния минимум всеки месец, за да погасяват лихвите, онези, които понякога плащат със закъснение, които от време на време подписват чек без покритие, които пропускат по някой падеж...“ [16]

В Орегон г-жа Клеър Шроут, медицинска сестра, омъжена, с две деца, принадлежи към тази категория. Едно малко камъче изкарва от релси семейния ѝ живот, съпругът ѝ заболява от рак, докато тя е бременна с второто им момче. „Когато родих, моят мъж точно приключваше с химиотерапията си“, разказва тя. Заради заемите, взети през годините на учение, не е успяла да спести пари, за да има някакъв резерв за спешни нужди. „Хиляди долари изтичаха всеки месец.“ Мъжът ѝ е трябвало да напусне работа заради болестта си, тя – също, за четири месеца. „Нямахме доходи и трябваше да направим заеми, за да плащаме медицинските разноски и да посрещнем всекидневните нужди. За да изплатим първия кредит, взехме втори. За да изплатим втория – трети... Така започнаха неприятностите. Просто само за да живеем.“ Болест на човек в семейството, дистрибуционен ремък на колата, който трябва да се смени, заем от младостта, който ви преследва... Перспективата за персонален фалит става все по-малко абстрактна, включително и сред средната класа.

За индустрията на кредита семейство Шроут са идеалните клиенти. Г-жа Шроут се е дипломирала в университета в Орегон през 1990 г. Цената на образованието ѝ е била „много скромна, особено в сравнение с днешната“. Спомня си за големите шатри по моравите на студентския комплекс, където предлагали на студентите кредитни карти в празнична атмосфера. „Търговските представителите бяха млади като нас, бяха облечени в пъстри тениски. Ако подпишехме за един кредит, печелехме безплатно ядене или фризби. Глупаво е, но когато си на 17 години, е опияняващо. Казваш си, че можеш да правиш каквото си поискаш, щраквайки с пръсти, все щяхме да печелим достатъчно, за да се разплатим по-късно....“ За четири години следване подписала пет различни кредитни карти. „Това се превърна в начин за решаване на проблемите“. Когато сключила брак на 28 г., печелела по 25 000 долара годишно, но натрупала дългове за 13 000, а съпругът ѝ – за 8000.

Родителите ѝ учили в Бостънския колеж, „но нито единият, нито другият са взимали заеми, за да платят следването си, както е правилото сега“. За баща ѝ работата в бензиностанция и една стипендия били достатъчни. Според сайта на учебното заведение през 2015 г. една година учение в Бостънския колеж струва 48 540 долара, или 62 820 със стая в студентското градче.

Американските домакинства не задлъжняват, за да си подарят плувен басейн или да си купят джип, а за да си осигурят основни неща: жилище, здравеопазване, кола, образование, осигуровки. „В други по-добре организирани страни хората нямат дългове за здраве и образование“, въздиша със завист г-жа Шроут. „Ако бях майка в Швеция, нашата история щеше да е много по-различна и освен това щях да имам повече от десет дни отпуск по майчинство. Не искам да прехвърлям вината на обществото или на кредитните организации, и аз съм отчасти отговорна. Но в САЩ младите са по-изложени на риск да задлъжнеят, отколкото навсякъде другаде. Те са оставени сами на себе си. Това е отворена врата към драматични ситуации. Цялата система може да се превърне в хищник.“

Дълговете на Ривера или на г-жа Шроут са малки вадички, но в национален мащаб те образуват пълноводна река от заеми, която набъбна с 22% през последните три години. През 2014 г. потребителският кредит дори достигна исторически връх от 3200 милиарда долара.

 

 

Източник:  LE MONDE DIPLOMATIQUE
 Превод Мария Петрикова

 

Бележки под линия

[1] „The cumulative costs of predatory practices“ (Натрупани разходи от хищнически практики), Center for Responsible Lending, Дърам, юни 2015.

[2] Вж. Serge Halimi „Pauvreté à l’américaine dans l’autre Californie“(Бедност по американски в другата Калифорния) Le Monde diplomatique, септември 1988.

[3] David Caplovitz, The Poor Pay More: Consumer Practices of Low-Income Families (Бедните плащат повече: потребителски практики на семействата с ниски доходи), Free Press, Ню Йорк, 1967.

[4] DeNeen L. Brown, „The high cost of poverty: Why the poor pay more“ (Високата цена на бедността: Защо бедните плащат повече), Вашингтон пост, 18 май 2009.

[5] „Largest auto insurers frequently charge higher premiums to safe drivers than to those responsible for accidents“ (Големите автомобилни застрахователи често начисляват по-големи премии на безопасно шофиращите водачи, отколкото на виновните за произшествия), Американска федерация на потребителите, Вашингтон О.К., 28 януари 2013.

[6] DeNeen L. Brown, „The high cost of poverty“ (Високата цена на бедността), цитирана статия.

[7] Rachel L. Swarns, „For a worker with little time between 3 jobs, a nap has fatal consequences“ (За работник с малко време между три работни места дрямката има фатални последствия), Ню Йорк Таймс, 28 септември 2014.

[8] Russell D. Kashian, Ran Tao и Claudia Perez-Valdez, „Banking the unbanked: Bank deserts in the United States“ (Банкерство за лишените от банкови услуги: банкови пустини в САЩ), Бан, Университет на Уискънсин, Медисън, 2015.

[9] Lisa Servon, „The high cost for the poor, of using a bank“ (Високи разходи за бедните, за да ползват банка), Ню Йоркър, 9 октомври 2013.

[10] „Graphic: Checking account risks at a glance“, The Pew Charitable Trust, Филаделфия, 2011.

[11] „Where good credit is sexy !!“ (Където добрият кредит е секси), www.creditscoredating.com.

[12] „Data point: credit invisibles“ (Наблюдение: кредитна невидимост), Бюро за финансова защита на потребителите, май 2015, www.consumerfinance.gov.

[13] Вж. Кристофър Нюфийлд, „Студентският дълг – бомба със закъснител“, Монд дипломатик в Дума, 6 септември 2012.

[14] Законите за американското лихварство произхождат от обичайното английско право. Вж. Steven Mercatante, „The deregulation of usury ceilings, rise of easy credit, and increasing consumer debt“ (Дерегулация на лихвените тавани, нарастване на лесните кредити и повишаване на потребителския дълг), South Dakota Law Review, Върмилиън, 2008.

[15] „Frontline“, PBS, 23 септември 2004.

[16] Пак там.