Нови идеологически глашатаи и политически естети водят организирана война срещу националната ни духовност - в услуга на чужди интереси и домогвания
През последните десетина години изучаването на т.нар. "близко минало", т.е. на периода на социализма, силно се активизира и дори придоби институционален характер: учреди се специален научен институт, към различните университети се организират катедри и научни звена, заети с тази тема, защитиха се достатъчно дисертации, публикува се солиден брой издания, за да бъде вече възможно да се направят някои изводи и оценки. Изучаването на "близкото минало" е почти изцяло от позициите на либерализма и неговата главна цел е да се покаже колко зле е било по време на "соца" и как нищо добро и полезно не е оставил за историята. А констатацията е необходима, за да може при съпоставката на "преди" със "сега" стрелката на отрицанието да се насочи към "преди" и да се подчертае безалтернативността на "сега". Забележете: тази дейност се финансира чрез проекти на чуждестранни НПО-та, със средства от ЕС и, разбира се, от държавата.
Добре, периодът от 1944 до 1989 г. (половин век!) е достатъчно сложен, богат на събития и явления, нееднозначен, за да привлича интереса на изследователите и да им предлага огромен материал за проучвания, анализи и изводи. Никое "сега" не може да се утвърждава, без да се познава непосредственото минало и без да са извлечени необходимите поуки от неговите грешки и сполуки. И ако това е основополагащото начало на специално създадените научни звена, то какво по-добро можем да искаме. Но...
Близкото минало - пълен вакуум??
Няма да правя генерални обобщения върху целия спектър на участващите в тази задача дисциплини на хуманитаристиката. Ще се огранича с това, което прави литературознанието в "изучаването на близкото минало". Водещите институции тук са в. "Литературен вестник" и НБУ, но към тях се присъединяват (и то активно и примамени от средствата, които могат да заработят) преподаватели от други университети, както и сътрудници на Института за литература към БАН. Над всички обаче звучат гласовете на Михаил Неделчев и Пламен Дойнов - водещи идеолози и глашатаи на неолиберализма в литературознанието.
Литературата на "близкото минало", "литературата на НРБ", а и днешната текуща литература се разглеждат винаги в една и съща схема, опростяваща ги до крайност. След 1944 г. "не се е създало нищо значително. Това е големият дефицит. Аз наричам това епоха на жанров стрес и на тематичен колапс. Българската литература открива като основни жанрове агитката и маршовата песен в поезията, а в прозата - очерка" (Пламен Дойнов). Михаил Неделчев е малко "по-щедър" в отношението си към епохата и признава, че тя е родила и трима значими поети: Иван Теофилов, Николай Кънчев и Биньо Иванов. За Михаил Неделчев съм сигурен, че е високо подготвен литератор, образован, познаващ добре българската литература след Освобождението. Той е автор на сериозни изследвания, под неговата редакция са излизали избрани и събрани съчинения на големите ни писатели-класици. За Пламен Дойнов не мога да твърдя същото, но активността му в неговата политико-пропагандна дейност, която за съжаление намира "почва" и видимо влияе върху днешното литературознание (колкото и да се е политизирало и маргинализирало), а и върху обучението по литература в училище, ме кара да го посъветвам да прочете поне речниците на българската литература, където на едно място са събрани почти всички имена на българските писатели.
Селективен подбор
Тогава навярно ще види кои са поетите, белетристите, драматурзите, та дори и критиците, които онова време е създало. Само му подхвърлям, че първите писатели след 9.09.1944 г. са от поколението на 40-те години. А това са Валери Петров, Иван Пейчев, Богомил Райнов, Веселин Ханчев, Радой Ралин, Божидар Божилов, Блага Димитрова, Павел Вежинов. Но те (навярно защото някои от тях са антифашисти и комунисти) не са забелязани от него - камо ли да бъдат признати. Към тях трябва да добавим и утвърдените тогава Димитър Димов и Емилиян Станев и редица още други. Да не говорим за поколението от 50-те и 60-те години. Тук няма да се спирам на това кой, как и защо от старите (наричани тогава "буржоазни") писатели е приел новата власт, получил е признание от нея и е работил за нейното утвърждаване (в това число Димитър Талев и Михаил Арнаудов). Повечето от тях са били искрени. Това е необходимо да се знае и помни, защото е важно и показателно за сложността на процесите.
Но неолибералната схема безотказно се налага, за да се подсили внушението за трагичност и безнадеждност, сполетели българската литература в резултат от едно политическо събитие, довело до смяната на социално-икономическата система. Да твърдиш, че "не се е създало нищо значително" и че 45 години "българската литература открива като основни жанрове агитката и маршовата песен в поезията, а в прозата - очерка", че няма литература или че тя се свежда до три имена, е най-малкото професионално непочтено. Ако не е невежество. А може и двете наведнъж!
Доказателствата на апокалиптичната представа за литературата от времето на социализма на тези "изследователи" са все някакви официални или неофициални указания на партийните органи, уводни статии или изказвания на ръководители на СБП или на отделни писатели за това каква трябва да е литературата и какво да е нейното място в живота на обществото. Или творчеството на посредствени автори, отличавано и насърчавано от държавата и от някои критици. Но в литературния процес участват много и различни по талант, възможности и резултати имена. Историята отсява доброто от слабото. Да я замерваш с късна дата с нехудожествени творби, за да я преиначаваш и изопачаваш, е суетно и недобросъвестно занимание.
През строгата идеологическа цедка
на неолибералните литературоведи все пак се прокрадват още имена, на които те признават талант и им придават значимост: Асен Христофоров, Змей Горянин, Константин Гълъбов, Константин Павлов, Георги Марков, Иван Цанев, Петър Алипиев, Ивайло Петров (но само с "Хайка за вълци"). Комай други няма. Главният аргумент за признаването им е някогашното нежелание на тогавашната "официална критика" да ги хвали, а властта да ги назначава на ръководни постове. По едно време любим писател им беше и Йордан Радичков, но щом се разбра, че е ходил на лов с Тодор Живков, веднага бе разлюбен и разжалван. Ивайло Петров също е ходил на лов с Тодор Живков, но около неговия знаменит роман "Хайка за вълци" се бяха сгъстили тъмни облаци и реакцията на някои тогавашни критици срещу него вече е причина да му се отрежда друго място в историята. Издаден бе специален сборник с критически оценки от онова време ("Хайка за вълци" в българската литература и култура". Сборникът слага на началото на цяла книжовна поредица под показателното заглавие "Алтернативният канон: Творбите". Тя пък е част от научноизследователската програма "Литературата на Народна република България (1946-1990)", реализирана от департамент "Нова българистика" на НБУ), все за да се докаже колко пагубна е била литературната обстановка, как са били нападани непокорните писатели и каква е била тяхната съдба. Но дори и този сборник със статиите в него говори точно обратното. Сериозните критици, а и голяма част от писателите - да не говорим за читателите, оцениха високо този роман, приветстваха го и го изтълкуваха адекватно и по достойнство. Е, дори и тогава не всички мислеха еднакво и не всички имаха един и същ вкус и разбиране за литературата. Но точно това доказва обратното на това, което се мъчат да внушат съставителите на този сборник.
Заличаване на историческата памет
В началото казах, че целта на неолибералните литературоведи е да издадат политическа присъда на времето на социализма, като го лишат от сериозна литература и ярки писатели. Но трябва да уточня, че те имат много по-голяма цел, която ние сякаш не забелязваме и лекомислено пренебрегваме. Неолиберализмът води война срещу литературата, а чрез нея и срещу нацията, с нейната история, традиции и същност. Войната му трябва да приключи с ликвидацията на нацията, с пълното ни обезличаване и превръщане в послушна и безпаметна тълпа. Не преувеличавам. Тя се води на различни фронтове и навсякъде се отнема историческата памет, променят се ценностите, внушават се идеи за миналото, които му противоречат, и така го обезсилват като аргумент на националното съзнание и самочувствие. Никак не са случайни писанията за османското робство, реанимацията на теорията за тюркския, а не славянски произход на българската народност или надигащата се все повече и повече русофобия. Не е случайна тенденцията да се омаловажи значението на Иван Вазов, а и на други наши класици, принадлежащи към реалистичното направление в българската литература. Постепенно от учебния план се изваждат големи писатели - да не говорим за характера и равнището на преподаване на литература и история в училището ни. Той по дух и насаждане на идеи и литературоведски и историософски теории за литературния процес следва "указанията" на "водещите" либерални литературоведи и историци.
Кастриране на националното
Неолиберализмът почти напълно е обсебил днешното литературознание, оформил е облика му и го е подчинил на своите цели и задачи. Под благовидния предлог, че се предлагат нови подходи и нови начини на четене и изследване на литературно-историческия процес, всъщност се изопачава историческият развой, придават му се акценти, които не са съществени. От него се изключват автори и кръгове, които изразяват и защищават национални идеи, следват националните традиции, противопоставят се на външни влияния или изповядват социални и социалистически идеали.
Очевидно е, че такъв подход не се стреми да покаже многообразието на българската литература и сложността в нейното историческо развитие, а единствено да облече в историческо алиби днешни политически тези и практики, да насади веднъж завинаги един определен модел на обществено устройство, да отдели нацията от нейните традиции и от цивилизационната й принадлежност. Колкото и човек да е снизходителен и широк във възгледите си, няма как да приеме, че такъв подход е научен, естетически или дори добронамерен. Неолибералните литературоведи водят политическа война и не бива да си правим никакви илюзии за тяхната съвест и професионална насоченост. Тя неслучайно щедро се финансира от български и чуждестранни НПО-та, като съюзници и съучастници са привлечени и звена от българските държавни университети и институти. А чрез тях и самата държава.
Но който е започвал и водил война с литературата, никога не я е завършвал успешно. Жалко само, че най-много страдат литературата и писателите, чиито рани трудно зарастват, а жертвите са невъзвратими!
Източник: вестник ДУМА, 26.09.2015 г.
