Корнелия Нинова или как да се избира председателят - на конгрес или чрез общопартиен референдум?
Когато Корнелия Нинова говори за нов партиен курс, който ще провежда с желязна воля, тя с особена убеденост подчертава, че неопровержимо свидетелство за радикалната и възжелана от нея промяна в БСП е извършеното на последния конгрес ревизиране на партийния устав: председателят на социалистическата партия да бъде избиран не от конгреса, а на общопартиен референдум! Твърди, че този акт ще върне партията към нейните корени, към всенародния й авторитет и обич, към истината и демокрацията. Ще гарантира нейното възраждане и разцвет. Тази теза я потвърди и на 3 май в сутрешния блок на Би ти ви. Самата тя обещава да бъде българската „желязна лейди”, по примера на любимите й жени-политици от консервативната партия на Англия - Маргарет Тачър и Тереза Мей.
Доводите, които привежда, доколкото успях да се ориентирам, са, че на конгресите се правят сделки, стават договаряния за сметка на партийните интереси, делегатите нарушават елементарни етически норми, и т. н., и т. н. По този начин фундаментално важният за партията избор на председателя предварително се компрометирал. И за да остане поне един остров на безпристрастните решения, поне една защитена гаранция на смисъла и почтеността, председателят трябва да бъде избиран извън конгреса, на общопартиен референдум, докато останалите партийни органи ги оставя за избор на конгреса.
Сладко звучат за изстрадалите ни уши тези нашепвания на г-жа Нинова.
Че кой не иска най-равният от равните да бъде избиран по законите на висшата справедливост?
Копиране на европейски опит или път към самовластие?
Но повярвайте ми, не заради това хващам перото. В края на краищата всеки човек, включително и г-жа Нинова има право на внушения и самовнушения.
Друго повече ме вълнува. Дали копирането на европейския опит за избиране на председателя на партията на общопартиен референдум представлява крайна необходимост за БСП, съобразена с националните ни традиции и с традициите на лявото ни движение? Или е средство, което удовлетворява амбициите на Корнелия Нинова да отиде отвъд контрола, да реализира самовластие, да диктува своите условия на колективните партийни органи? Имайте предвид, че жените са не по-малко жадни за власт от мъжете. Даже често пъти именно мъжете остават под чехъл - домашен, партиен или държавен.
Факт е, че делегатите на последния конгрес на БСП през февруари 2017 г. удовлетвориха продиктуваното предложение на Нинова! Те записаха в Устава: Председателят на БСП оттук нататък да се избира не на конгрес, а пряко на общопартиен референдум! С което допуснаха, според мен, непростима политическа грешка! Но и скъсаха с наследства, изпитали солидността и трайността си в следосвобожденска България.
Случайно ли е, че председателите на партиите у нас се избират на конгреси или пленуми? И че не се заемат (вече век и половина!) с организиране на партийни референдуми за техния избор? Те преценяват правилно, че България се намира в сърцето на Балканите и че тук демократичните ценности продължават да са дефицитни. Ще припомня една злополука в тази насока, която показва как на Балканите изключенията потвърждават правилото. През есента на 1989 г. Николае Чаушеску, шеф на тамошната румънска компартия, също успя да се наложи да го изберат не на конгрес, а на общопартиен референдум. Резултатът? След няколко седмици Николае и съпругата му Елена бяха показно разстреляни. С целия ужас на кошмарната трагикомедия!
Така или иначе, решението на делегатите на БСП-конгреса не създаде предпоставки за разширяване на демократичните порядки! Оформи на уставно равнище прецедент за поставяне на председателя над колективните органи!
Питам!
Когато делегатите на конгреса гласуваха председателят да бъде избиран на общопартиен референдум, не се ли замислиха, че рушат основни принципи на партийното ни строителство? Че покритите с гланц добри намерения бързо могат да се изкористят? Няма как у нас избраният на конгреса Национален съвет да си извоюва равни права с председателя, избран непосредствено от цялата партия! Няма как ръководните органи, избрани със средствата на непряката демокрация да са равнозначими с личността, получила доверие чрез инструментариума на пряката демокрация. Председателят в остър кризисен за него момент винаги ще може да се позове, че Националният съвет го е избрала група делегати, докато той / тя олицетворява самата партия, веществената и моралната й енергия. Накратко, кой ще произнесе крайната присъда – разбира се, председателят, а не Националният съвет!
Представете си друг казус.
Председателят направи груби нарушения на партийния устав и общоприетия морал, извърши простъпки, които се отразяват пагубно на партията! Не ми е известна процедура, по която ще се извърши неговото освобождаване и изключване? Председателят е в правото си по устав да не признае волята на ИБ, на Националния съвет и на конгреса и да настоява за свикване на общопартиен референдум, който да вземе окончателното решение. Негово право е да откаже въобще организирането на общопартиен референдум, или да определи действията на своите партийни другари като опит за вътрешнопартиен преврат. И сам да извърши чистка над своите критици. Хипотетично е възможно председателят, разтърсен от бури на съвестта си, сам да напусне поста. Възможно е, но по-скоро на други географски ширини.
Сложен е също въпросът с версията на Нинова за сметкаджиите и интригантите, развихрили се на конгреса, който я избра за председател! Както и със съображението й, че те ще са склонни да избират себеподобни същества. Според мен Нинова тук се самоопровергава. Защото, когато същите отрупани от нея с недоверие делегати я избраха за председател на БСП, тя им благодари най-горещо, както се благодари на съвестни и почтени хора. Ако пък притежава доказателства, че са били непочтени играчи, нека ги накаже с демаскиране!
Да се върнем към общопартийния референдум
Щом делегатите на конгреса са „проядени от интригантство”, няма ли опасност конгресният „бяс” да се прояви със същата мощ и върху протичането на референдума? Няма ли вътрешнопартийният референдум да бъде и в този случай компрометиран, и силната на деня личност да заслужи по познат начин доверието на партията? Нали същите разобличени делегати и днеска са партийни активисти и апаратчици, членове на Национален съвет, местни ръководители, свързани по много линии в централата на “Позитано” 20?
Но ето че се натъкваме на противоречие, което носи не само формален характер. В Устава продължава да е записана норма, според която Националният съвет е ръководният партиен орган между два конгреса. Тази норма е традиционна, проверена и характерна за повечето политически партии у нас и в чужбина. Но при положение, че председателят вече го избира не конгресът, а партийният народ, не трябваше ли да се впише в устава, че ръководен партиен орган между два конгреса е председателят, а не Националният съвет? Щеше да е по-вярно и по-честно! Делегатите на конгреса обаче оставиха да функционират едновременно в устава както нормата за Националния съвет като ръководен органи между два конгреса, така и новата норма за избор на председателя пряко от партията.
От последните публични изявления на Нинова проличава, че тя бърза с провеждането на общопартийния референдум, който трябва да й осигури жезъла на „абсолютната” власт в партията.
Йерархичните разклонения на замисъла
Наблюденията ми са, че замисълът на Нинова и на нейните съветници е по-сложен и по-мащабен. Структурно се цели да бъде изцяло разчистен теренът за властовите действия на председателя с неограничени пълномощия. Като под него, почти изравнен в йерархията, да се нареди носителят на сакралното безкористие, осъществяващ своего рода жречески функции, в източния им вариант – функциите на шамана. Сега засега тази длъжност се изпълнява от Стефан Данаилов, пред когото Нинова видимо се прекланя. Задачата на жреца-шаман е да осигури всестранен комфорт на председателя, заставяйки партийния елит да повярва, че го ръководи личност със свръхестествени качества, неподлежаща дори и на минимална критика. Този стъпаловиден строеж на ръководните органи представлява по същество умалено и пародирано копие на степенуването на властите в държавата Византия.
На трето ниво, с принизени пълномощия, идва ред на колективните органи – Изпълнително бюро и Национален съвет, призвани да спазват единоначалието.
Последният мощен набег на Корнелия Нинова към завоюване на абсолютната партийна власт е наложената от нея „реформа”, целяща да премахне съвместяването на депутатския пост с длъжността член на ИБ. На пръв поглед, какво по-хубаво от такова разширяване на вътрешнопартийната демокрация! Оказа се обаче, че всичко това е блъф на Нинова, неин предлог да се освободи, да отстрани от ИБ онези негови членове, които тя смята за недостатъчно лоялни към светлия й образ и затова ги замества със субекти, които - поради едно или друго обстоятелство, - ще играят ролята на „защитен вал” в ситуации, тежки за председателката.
Смайващо е, че Нинова, която наложи промяната, не изпитва поне неудобство, позволявайки на себе си, на Стефан Данаилов, на Валери Жаблянов, на Драгомир Стойнев и на Крум Зарков да бъдат едновременно депутати и членове на Изпълнителното бюро. Естествено е да си зададем такъв въпрос: щом според Нинова съвместяването на депутатските задължения със задълженията на член на ИБ на БСП пречат на работата, защо прави изключение от правилото тъкмо за собствената си личност като председател на парламентарна група и за Валери Жаблянов като заместник-председател на Народното събрание? Нали двамата са ангажирани с далеч по-тежки парламентарни отговорности, в сравнение с останалите депутати-социалисти в Народното събрание?
Не желая да бъда криво разбран
Логично е Корнелия Нинова да изпълнява успоредно с отговорностите си на председател на БСП и своите отговорности в Народното събрание, както е логично в ИБ да има депутати социалисти. Единственото, което не проумявам, е защо Нинова не си каже открито, че прочиства Бюрото (поради причини, които винаги могат да се съчинят), а измисля принципи, които веднага, пред лицето на цялата партия и общество, безогледно нарушава? Нямало ли е кой да й даде що-годе разумен съвет, за да не изпада в такова неловко положение?
Същевременно Нинова обявяваше до този момент като свой голям принос включването на млади социалисти в ИБ. А на пленума на Националния съвет от 14 май т. г. извади от този орган младите Стоян Мирчев и Александър Симов, член на ръководството на Лявото движение в социалистическата партия. За да постави вместо тях, например, възрастният Апостол Димитров, доскорошен член на прословутата Комисия за досиетата. Както можете да си представите, „ловът на вещици” беше одобрен от почти всички членове на Националния съвет. Което е свидетелство за крайно отслабените съпротивителни сили на партията.
Корнелия Нинова, както е известно, стана член на БСП преди десет или петнадесет години. Преди това, като активист на младежкото СДС, е имала възможност да избира между десните си увлечения и своите леви родови устои. Предпочела е БСП, а БСП е приела да я ръководи личност със сложна политическа биография. Влизайки в соцпартията, Нинова вероятно си е обяснила вътрешните разногласия и раздори в нея, фактическото наличие на две партии в организма й (които общуват помежду си въз основа на негласен сговор и притъпяване на конкретните интереси), като такава реалност, която е наложително да бъде премахната чрез централизиране на партийната власт в лицето на председателя.
Нещо повече, Нинова, според мен, поначало гледа с недоверие и враждебност на партийните дейци, които през годините са преживели възходите и паденията на БСП, бидейки кръвно свързани с нея. Тя създава впечатление, че е отчуждена от самото понятие „партийна памет”.
Елитът и партията за собствено ползване
В разбиранията на Нинова традиционният елит на партията е виновник за насипното й състояние. Защо? Тя си знае! Започна със строителство на собствена партия, напълнена с хора, които довчера не са членували в БСП, или ако са членували, носят в себе си заряд от перестроечната идеология на 90-те години. Нинова най-вероятно приема по презумпция такива кадри като способни да внесат нова култура и нов стил на работа. Тя придвижи БСП към центъра, повтаряйки опита на Георги Първанов с АБВ.
Усещайки настроенията в БСП, Нинова подхвана позицията на М. Миков за БСП, която се обявява срещу антируските санкции, наложени от Брюксел. В същото време много й се щеше този акт да не доведе до укори във Вашингтон и Брюксел. Предизвика грандиозен скандал не със западен деец, а с руснака ген. Леонид Решетников, доскорошен шеф на РИСИ – Руския институт за стратегически изследвания, който обслужва и правителството, и президента на Русия, наричайки го в българския парламент „корумпиран”. Няколко дни по-късно се състоя среща на президента Вл. Путин с ген. Л. Решетников, която, меко казано, опроверга твърденията на председателя на БСП. В случая Нинова показа - и то от трибуната на Народното събрание - слаба психика и предразположеност да изпада в паника, която я кара да произвежда неистини.
Жребият, хвърлен пред Нинова
Несъмнено, силна страна на Нинова като политик са нейната активност и остра реч, предприемчивостта, бойкостта и категоричността в действията й, разиграните тактически ходове. Но тя е твърде безпомощна, когато й се наложи да решава или преодолява сложни ситуации, да анализира техните измерения и проекции, да мисли перспективно, стратегически.
Има ли опасност стремежът на Нинова да сложи ред в партията и да надделее над центробежните сили в нея да еволюира до категорията партийно самовластие? И то в ситуация на решително отслабен партиен контрол над действията на председателя?
Според мен опасността е реална, бих казал стопроцентова.
Защо?
Защото БСП е уморена партия, с отдавна наранено социално лице, жертва на прилаганите двойни стандарти и на идейното й обезличаване през прехода. Партията неведнъж бе лъгана, живяла с надежди, изпразнени от съдържание. Тя постепенно се стопяваше и това е факт, който даже партийните манипулатори не могат до скрият. За двайсет години намаля с милион и половина гласоподаватели: от около два и половина милиона електоралната маса през 1994 г. днес се е свила на по-малко от милион, с тенденция спадът да продължи. Партията е свикнала нейните ръководители да я лъжат, дори за вътрешнопартийното й състояние. Мъртви или полумъртви организации да ги наричат живи. Натовското усърдие на БСП да се обявява за русофилия. Участието на партийните върхове в разграбването на България да се къпе във води на лицемерна невинност. Периодичните чистки в партията да се оцветяват с показна принципиалност. Съучастието на ръководствата на БСП в проамерикански акции да се възприема като принос към прогреса.
Животът отдавна отрече противоестествената и порочна същност на перестроечната идеология, на онази обществена аномалия, свързана с греховното й зачатие на 10 ноември 1989-а и превръщането на демократичния преход в криминален. А в БСП вредното влияние на тези идеи и практики прояжда всекидневието й. Струва ми се, че Корнелия Нинова плува в такива води.
Кой не е обещавал промяна в партията през последния четвърт век? Началото на този безкрайна „акция” за промяна на БСП го положи Андрей Луканов, после неговите продължители и следовници. В Полша Квашневски започна да променя социалистическата партия и днес тя фактически не съществува. Унгарската социалистическа партия, която по времето на председателя й Хорн управляваше с подавляващо мнозинство, сега е маргинал. Унгарските социалисти понастоящем излизат на маломерни демонстрации главно за да протестират във връзка с посещения на премиера Виктор Орбан в Русия и на Владимир Путин в Будапеща. А румънските социалисти „надиграха” тяхната десница, като се изказаха за пълно скъсване на икономическите отношения между Букурещ и Москва.
През последните две десетилетия БСП също не успява да се отклони от тази пагубна тенденция, която тръгва от геополитиката, за да повлияе неблагоприятно върху останалите аспекти на политиката! Корнелия Нинова, такова е моето съждение, се движи в този коловоз. Оттук и противоречията между думите и делата. Заяви, че нанася сериозни поправки върху външнополитическия курс на партията, но човекът, определен неотдавна от г-жа Нинова да провежда новата външна политика на БСП в парламента, се казва Кристиян Вигенин. Същият, който с нейна лична протекция беше наложен за водач на изборната ни листа в Ямбол, а сетне и за шеф на една от трите парламентарни комисии, предоставени на БСП в новото Народно събрание. Доскорошен секретар и член на Изпълнителното бюро на БСП, Вигенин ще затопля отношенията с Кремъл в качеството си на бивш министър в кабинета Орешарски, подписал санкциите срещу Руската федерация и легитимирал първи в ЕС антидържавния преврат в Украйна. Дали е възможно Москва, която не вярва на сълзи, този път да им повярва?!
Случайно ли е, че и сегашното ръководство на БСП мълчи по въпроса за статута на Крим и не казва елементарната истина, че Крим не е анексиран? Защо въобще не реагира на срамната декларация на Министерството на външните работи на служебния кабинет във връзка с агресията на американските ВВС върху военновъздушната база на суверенна Сирия? Защо на 9 май, в Деня на победата, представителят на БСП в своето слово пред Паметника на Съветската армия „забрави” да се обърне към руския посланик, говорил непосредствено преди него, „забрави” да спомене Русия, Съветската армия или Съветския съюз? Тези неща били ли са съгласувани предварително в ръководството БСП? И с кого? И не трябваше ли в предизборната платформа на БСП да се развие животоспасяващата за нашата държава идея за новия тип крайно необходими икономически и външнотърговски отношения, които страната ни ще установи с Руската федерация при участие на нашата партия в управлението на България?
Промяна е нужна – кой може да отрече?!
Но промяна, която начева с геополитиката и която да не е фиктивна и предназначена за хора с отслабена имунна система! Който стои на два стола, обикновено пада от тях!
Дължа обяснение. Самото осъзнаване на нуждата от промени в БСП, в това число и кадрови, не предизвиква в мен възражения. Нинова правилно, понякога круто, се разделя с кадри, които вече са омръзнали на хората, овехтели като употребявани мебели, заменили искреността с демагогия, затворили истината в саркофага на лявата фразеология, превърнали политиката в навик. На мен ми харесва, че в парламента влязоха личности като Иво Христов, Елена Йончева или Тома Томов.
Но не такива полезни за БСП промени характеризират стила и подхода на новия ни партиен лидер. Характеризират го едностранчивият кадрови подбор, заобикалянето й с фаворити, които никак не приличат на братята Орлови, осигурили престола на великата Екатерина Втора. Страхувам се, че Нинова днес – както вметнах - строи с ускорени темпове партия, която би могла да бъде употребена за лично ползване. Когато я избраха за председател, всички очаквахме, че тя ще намали дела на посредствените и ласкателите, на мъртвите души в партийните върхове и в парламентарната ни група. Че ще предложи състав на Изпълнителното бюро с политици-експерти, че ще издига най-квалифицираните кадри в отделните сектори на промишлеността, вътрешната сигурност и отбраната, външната политика, здравеопазването, социалната сфера, културата, образованието и науката, земеделието, регионалната политика, инфраструктурата на страната, регионалната политика и пр. Нищо подобно не беше направено!
Самозвани и призвани
И така, за да успее общопартийният референдум, който трябва да й даде повече власт, Корнелия Нинова възлага основните си надежди на „обновения” от нея елит на партията, както тя си го представя и формира: изпълнител на правилната линия, набелязана от председателя и неговите преторианци. Всъщност, трудно може да се приеме, че БСП разполага с елит на равнище на своите отговорности. Наложен модел, още преди Нинова, е в Националния съвет да доминира безгласно мнозинство, свикнало да поддържа председателя, даже глупостите, които той върши. В момента това мнозинство, подложено на властовия натиск, предпочита с още по-голямо послушание да не се изказва критично: или по инерция, или поради съображения, които са безпредметни, тъй като БСП отдавна не участва в управлението и няма близки изгледи да управлява.
Наскоро написах предговор към книга на партизанина, шеф на кабинета на Червенков и член на ЦК на БКП Крум Василев. И представете си, жанрът на книгата е разкази, написани нелошо. Чел съм спомените на партизанина и началник на Генералния щаб на Българската народна армия ген. Семерджиев - създавани са с респектираща култура и с вроден белетристичен талант. Разговарял към неведнъж с генералите Христо Добрев и Васил Зикулов, партизански командири – просветени, ярки, съвестни, запомнящи се личности, с характери, който удивляват. Неотдавна Георги Йорданов, бившият министър на културата и кандидат-член Политбюро, публикува първа книга от трилогията си „Притаени мигове” под надслова „Срещи” – спомените му разкриват автор с блестящи данни на мемоарист, със стил, на който може да завиди и отлично подготвеният професионалист – литератор. За съжаление, от днешния елит на БСП едва ли могат да с очакват такива лични достойнства.
А малцината призвани в БСП избират два вида роли – едни се правят на умрели лисици и се обричат съзнателно на безгласие или на венцехваление, и други, оределите глави, които се изказват смело и пристойно и поради това ги считат, както отсича поетът, за луди. Има и трети, които само когато ги поощипят, закипява честната им мисъл, след което ентусиазмът им отново стихва. Преди седмица-две един от призваните, човек порядъчен, но безхарактерен, каза в медиите доста горчиви истини за състоянието на партията. След което мъдро заключи, че ще е най-добре ръководителите, допуснали това положение, да продължат и в бъдеще да придвижват партията по описаната от него злополучна елипса. Доскорошен виден партиен лидер се закани до каже цялата истина, а на поредния пленум планината му роди мишка. Друг пък, Георги Гергов, след като директно изрече по телевизията убийствени слова във връзка с Корнелия Нинова, резюмира казаното с добавка, че тя е добър ръководител.
Лявата интелигенция, шансовете за възраждане и референдумът
Свободното слово и умните дела в партията на социалистите всякога са имали флагман - художествената и научната интелигенция! Големи хора на духа не само са членували, но и участвали в ръководните органи на партията. В този момент със свещ да ги дириш в ръководните партийни тела, няма да ги намериш. Попитай защо? Отговорът – защото не искат да ги изберат. А защо не искат? Културата или талантът им е дразнителят? Преди последния конгрес Георги Йорданов и Анжел Вагенщайн, всеки по своя пътека, предложиха щом има квоти в ръководните органи за младежи, жени, местни кадри и пр., да се учреди квота и за представители на художествената и научната интелигенция в БСП. Не се прие! Според мен не разумът, а инстинктът на апаратчиците за оцеляване надделя.
Та квазиелитът е действително мощен резерв в предстоящата кампания на Нинова да бъде пряко избрана на партиен референдум, с всички произтичащи последици. А главната последица е, че БСП се превръща от партия с колективно ръководство в лидерска партия, със силно очертан авторитарен профил. Не че в нея са липсвали и досега признаците на лидерска партия. Тъй като още от времето на социализма около ръководителя на партията витае особено преклонение, даже обожание. Затова и през последния четвърт век смяната на председателите на БСП ставаше единствено по тяхно желание и искане.
Не казвам, че у нас и по света няма лидерски партии или че те са екзотика. Но БСП до днес успя да се опази от крайните, неограничени форми на партийно ръководство: в различна степен след разобличаването на „култа към личността” през 1956 г. Тодор Живков, например, каквито и методи на авторитарното ръководство да е прилагал, на уставно ниво не допускаше колективните партийни органи да заемат второстепенно място. Това помагаше и на БКП, и на БСП да се възползват все пак от колективното обсъждане и решаване на проблемите, да не попадат окончателно в клещите на партийната диктатура.
Би ми се искало, макар и в последния момент, Корнелия Нинова да преосмисли своята позиция и да направи стъпка назад. Дори и ако е сигурна в собствената си безпогрешност и вродено отвращение от вкорененото властолюбие. Нали е наясно, че приетото уставно правило ще важи и за председателите, които ще я наследят? А те може да не са чак толкова безкористни и праведни? Че самата тя ще носи персонална отговорност в недалечно време? Но се съмнявам, че ще поправи погрешния си ход! Протеклият преди няколко дни кадрови пленум на Националния съвет показа, че властническите склонности на Нинова нямат предел и че в нея болестта властолюбие се развива с ускорени темпове. Моят приятел, изкуствоведът Иван Маразов за такива случаи обича да казва: „Это меня и печалит!” Мен също ме натъжава.
Животът обаче ме е научил да се надявам. Защото нищо на този свят не е вечно, даже самата вечност. След зимата на примирението идва пролетта на нашето възраждане. След застоя, обявил себе си за промяна, настъпва истинският поврат, както след заника и нощта пристига развиделяването. И социалната идея, идеята на свободата и справедливостта, винаги ще намери свое слънце, което да я огрее!
Скъпи другари, повярвайте ми, вас ви заблуждават, че предстоящият общопартиен референдум за избор на председател е пълен с озон. Не, той тегли към дъното. Затова нека всеки от нас преди да гласува си спомни, че е „мислещо животно”!
Източник: Поглед инфо, 22 май 2017 г.
