Още в 60-те години на ХІХ в. ненавижданият от плоските апологети на капитализма и примитивните антикомунисти Карл Маркс показа върху базата на огромен “Монблан” от факти (вж. Капиталът, т.І, ІІ, ІІI и ІV), че капитализмът се основава не върху т.нар. “свободен пазар”, нито пък е свързан “на живот и смърт” с т.нар. “демокрация”, които в годините на контрареволюционния преврат в страните от Източна Европа и Съветския съюз издигаха и издигат до днес като лозунги същите тези апологети и примитиви, а онова, което той нарече “дух на капитала” и “тайна на капиталистическото възпроизводство”, основано на “принадената стойност” и го сравни с единството на Бога- Отец и Бога-Син. Защото “свободен пазар” има още в древността и търговията е един от факторите, които подготвят раждането на цивилизациите. Парите също са такъв фактор. И не само в античността (Атина), но и във феодалното “Средновековие” има републики и демокрации, но едва индустриалното производство, основано на “принадената стойност”показва особената роля на парите вече като Капитал.
За онези, които не са съвсем наясно с “Единството” в християнската теология е необходимо да напомним, че Бога-Отец се проявява в обществото на човеците само чрез Бога-Син (Иисус Христос), но в края на мисията на Бога-Син, той се връща пак в своята същност на Бог-Отец, но вече не просто като Бог-Отец далечен и непознат за човеците, но като Бог, който е заявил и чрез християнската религия постоянно потвърждава своето реално съществуване като непрекъснато се обогатява, разгръща своята същност, владеейки и направлявайки тяхното съзнание. И като странична реплика към онези теолози, които твърдят, че Богът може да съществува и е съществувал без човека, ще отбележа, че това негово “съществуване като вечност” няма никакъв смисъл и едва в човека, в разумното същество той постига смисъла на своето съществуване.
Но кой е според Марксовия пример Богът-Отец и кой е Богът-Син на Капитала, който всъщност носи духа на капитализма, неговата дълбока същност? Богът-Отец са парите, но не парите, които държиш в джоба си или в някакъв сейф или просто шкаф, а парите, които правят пари. Но те могат да правят пари като “работят”, значи като движат икономиката, производството на блага. При това като правят много пари ( П-С-П’). Но това не могат да правят дребни търговци и производители, манифактурщици и дребни земеделски стопани, а главно индустрията и индустриалното селско стопанство. Най-мощната форма на индустрията още във времената на К.Маркс са монополите, а днес това са десетките хиляди ТНК (Транснационални корпорации). Чрез труда на стотици хиляди и милиони работници те не само създават блага/стоки, но непрекъснато увеличават своята мощ (финансови възможности) като експанзират във времето и пространството. Всъщност само чрез експанзия във времето и пространството Капиталът може да остава Капитал. И днес за всеки мислещ човек на планетата е ясно, че тази мощ не може да се постига с честно заплащане на работника и мениджъра заработеното в определеното работно време, а чрез тайната на т. нар. “принадена стойност”. Така става ясно, че Богът-Син по Марксовата метафора е фактически икономиката не само и просто произвеждаща блага/стоки, а произвеждаща “принадена стойност”, чрез която финансовия капитал нараства и става още по-мощен.
Всичко това е така, но К.Маркс не е видял ролята на Бога-Дух за увеличаване мощта на Бога-Отец чрез Бога-Син, всъщност за нарастване на мощта на Капитала.. При него той отсъства. А всъщност Богът-Дух е еманацията, която свързва Отца и Сина.. Богът-Дух са медиите. Но в условията на възхождащият все още монополистически капитализъм ролята на медиите не е така всепроникваща, както това ще стане след столетие,
Именно затова в Гутенберговата епоха на словото разцъфтяха идеологиите и различните утопии за прекрасния свят на бъдещето. Именно затова от 80-е г. на ХVІІІ в. до 80-те г. на ХХ в. имаше маса класически социални революции, граждански и две световни войни, възпламенени от идеите и идеалите на тези идеологии и утопии. Сред тях безспорно най-значима и най-дълго задържала се и репродуцираща се в нови и нови импулси се оказа утопията на комунизма, издигната от същия този К.Маркс, като “царството на свободата”, в което се преодолява отчуждението от резултатите от труда като процес на експлоатация и се създават условия за “всестранно развитие на човешките способности”, при които “свободата на всички е условие за свободата на всеки”.
Тази утопия, възлагаща надеждите за своята реализация на съзнателния “пролетарият” в условията на развития индустриално капитализъм, трябваше да преодолее идеологията на либерализма (Дж. Лок и др.), основана на възприятията и представите за свободата на “естествения човек”, за който само “свободата на всеки е условие за свободата на всички”.Либералната идеология беше възложила всичко на индивида, с неговата “животна природа” и инстинкти за частна собственост, достойнство, успех, докато идеологията на комунизма, надценила ролята на разума, издигна напред ролята на колективните форми на собственост, на успех, където главният организатор е държавата.
И както е добре известно всички социални социалистически революции, вдъхновени от идеологията на комунизма победиха в изостанали с неразвита индустрия страни и огромни маси от бедни, пребиваващи в патриархалната епоха селяни. И трябва да се признае, че на първите етапи от тяхното историческо развитие водени от тази идеология тези страни по пътя на екстензивното индустриално развитие постигнаха чудеса. Но тук, в по-нататъшната им съдба от края на 80-те години на ХХ в. до днес си казаха решаващата дума два ключови фактора – самата идеология и “животната”, биологическата природа на ръководния човешки фактор на тези общества. При това в диалектическо единство, както говорят истинските философи, а не именуещи се като такива хора, които не са написали нито ред философия. Защото още в края на 70-те години на ХХ в. се очертаха ясно тенденциите на настъпващата нова научно-технологична и научно-производствена революция, която върху основата на много промени в информационните и комуникационни технологии водеше до радикални промени в епохата и тя от епоха на словото и смислите ставаше епоха на образите, звуците и символите, т.нар. “дигитална епоха”. Това означаваше радикална промяна и в идеологиите и в ръководния субективен фактор, т.е. в управляващите политически сили, назовавани от повърхностни адепти “политически елит”. Защото пак според същият К.Маркс, когото партийците комунисти малко или въобще не четяха, сами “хората променят условията и обстоятелствата” на своя живот, но за да ги променят разумно, т.е. в съответствие с реалните възможности “и самият възпитател трябва да бъде възпитаван”, т.е. да се образова, да се развива в съответствие с постиженията на науките, за да прави успешно необходимите реформи.
За съжаление в голямата си част комунистическата номенклатура във високите етажи на властта не беше на висотата на историческата й отговорност и вместо да социализира и демократизира системите на обществено управление на всички нива и да модернизира системите на производство в съответствие с новите технологии и по такъв начин именно да изведе в бъдещето обществата на социализма тази номенклатура водена от елементарните си представи за “демокрация” и ролята на “свободния пазар”се хвърли в обятията на либералния капитализъм, т.е. вместо революция осъществи контрареволюция, връщайки се назад, в миналото, при това в най-уродливите му форми.
Но и либералният развит капитализъм, силно модернизирал се технологически, вместо да направи скок в своето социално развитие към по-пълно освобождение на своите народи, се върна назад, реализирайки своята неоконсервативна революция (М.Тачър, Р. Рейган), вдъхновена от “простите рецепти” на монетаризма за снемане на държавните регулации и пълно отключване на пазара с единствената “препоръка” за контрол над паричната маса. Но пълното отключване на пазара, т.е. неговото универсализиране и превръщането на всяка човешка дейност в услуга, в стока събуди духа на манчестърския капитализъм, където главният мотив е не качеството на “услугата”, на “стоката”, а печалбата. Само за едно десетилетие, според изследване на “Нувел Обсерватьор” през 1991 и 2001 г. водещите ценности на различните регионални цивилизации на Земята бяха смляни и напред излязоха като водеща ценност “парите”. Но наситените до предел пазари на развитите западни страни не можеха безкрайно да дават нови печалби. Необходими бяха нови пространства и свободни пазари. И те бяха получени като подарък след края на “Студената война” от завършилите като “катастройки” (Ал. Зиновиев) “перестройки” на социализма в Съветския съюз и страните от Източна Европа. С ръцете на решаваща част от втория и третия ешалон на бившата комунистическа номенклатура бяха унищожени индустрията и селското стопанство в тези страни и наложени като държавна политика водещите принципи на неолибералната идеология не само в системата на икономиката, но и в здравеопазването, образованието, науката, изкуството, в цялата духовна култура.
За изминалия четвърт век след края на “Студената война” и краха на държавния социализъм в бившия Съветски съюз и страните от Източна Европа експанзията на неолиберализма като качествено нова вълна на глобализма се разгръщаше тотално. Тази експанзия реализираше англоскасонската геостратегия заложена от Британската империя и продължена след Втората световна война от новата “уникална империя” (Зб. Бжежински) - САЩ. След погрома над страните на бившия социализъм, самоубили се от негодната комунистическа номенклатура в първото десетилетие на новото хилядолетие дойде ред и на страните на Исляма в Близкия изток и Северна Африка. След “цветните революции” дойде ред и на разните “пролети”и “майдани”. Дремещият векове вулкан на исляма беше разбуден и неговите ерупции не само пометоха редица държави, но хвърлиха в мощни мигрантски реки стотици хиляди нещастни хора ,спасяващи се от ужасите на войната. Инструментите за разрушаване на държавните структури на тези общества бяха не само ЦРУ и армията на САЩ и техните верни васали, сред които се отличиха именно бившите социалистически страни от Източна Европа, но и създадените с помощта на същите тези САЩ терористични образувания – “Ал Кайда” (“Базата”) , а от няколко години и чудовището на “Ислямска държава” и партньора й “Джебхат ан Нусра”.
Но всеки ход, всяка стъпка в разгръщането на тази геостратегия по икономическо овладяване на новите пространства богати на природни ресурси (предимно нефт и газ) и с ключово значение за овладяване на “Хартленда”- “Оста на Земята”(Х.Макиндър) Евразия се подготвяше от медиите, от информационните фейкове, манипулиращи съзнанието на милионите поглъщащи картинките, звуците и посланията, които бълваха масмедиите на Капитала.
По такъв начин именно в тази епоха видяхме пълното разгръщане на Светата Троица на Капитала. Отпред вървяха Масмедиите, които като Богът-Дух, като един огнен облак, подобно на Яхве водеха тълпите към така лелеяната свобода и демокрация, консумиране на всякакви “сникерси” и “швепсове”, “кока коли” и “уиски”, зяпане в какви ли не “таблети” и “айфони”, непрекъснато говорене и “чатене” с кого ли не и за какво ли не, къде ли не, без даже да се помисли, а зад тях оставаше пустинята на безпаметството, забравената и пренаписана история, презрените ценности и традиции на националната им култура и идентичност. И в голяма степен в този поход “Напред”( EnMarche) за изминалия четвърт век Богът-Дух успя.
Неолибералната икономика като земното, видимото под множество форми тяло на Бога-Син, зареждана непрекъснато от енергията на Бога-Отец (Парите на Финансовата олигархия) превзема нови и нови пространства и разрушава не само държавните граници, но и самите държави “step by step” и бавно неусетно (подобно на онази притча за жабата в бавно нагряваната тенджера с вода) налага новия високо технологичен феодализъм. Резултатите ги виждаме навсякъде. От автономизациите на всички структури и тълпите инфантилни млади хора, които не могат да се защитят от сексуално напористи мигранти; продажни и корумпирани политици, завързани за хранилките на олигархията, които не вярват в своите догми, но дърдорят пред шайките на своите съпартийци, точещи лиги за властта; некомпетентни чиновници, потънали в бюрократични преписки; доктори, които не лекуват, а търгуват; йерарси и просто свещеници, които не дават утеха с апостолическа всеотдайност и мъдрост, а мъмрят в полупразните и празни храмове по време на литургии, които в останалото време са заливани от непрекъснато нарастващи групи китайци, японци и всякакви “азиати”, които снимат със своите камери екзотиката на умиращото християнство; мизерстващи учени, много от които преливат от пусто в празно, но за сметка на това се величаят и обкичват с титли и степени; а в източните периферии на този Запад, в бившите страни на социализма смазани в безнадеждност пенсионери ,чиито деца са отишли да слугуват на ситите за сега “бюргери” и “ситуени” на Запада гледат как работещите някога роми (правилно цигани) днес безчинстват по селата или обхождат кофите за боклук в градовете....И няма сили в тези общества, обладани от неолибералния глобализъм, които да застанат на пътя на този валяк, който смила всичко което се изпречва пред него.
Ако в древността и средновековието съпротивата срещу една потискаща и разрушаваща нормалния живот на хората при тогавашните материални възможности и представи е била вдъхновявана от някоя религиозна идея, то в Новото време тази роля играят политическите идеологии. Още в годините на Великата Френска революция от 1789-1794 г. се формират главните политически идеологии, които ще се развиват, разгръщайки своите класически системи и в различна степен ще задават тон на политическите движения и борби през целия ХІХ и ХХ век. Но още през 90-те години на ХХ в. с налагането на новите дигитални технологии и настъплението на неолибералния глобализъм стана ясно, че класическите политически идеологии на “дясно” и “ляво”, на “център”, на “патриотизъм”, “национализъм” и “анархизъм”, на “либерално” и “консервативно” не са в състояние да обяснят разгръщащите се обществени процеси с различна интензивност и с различен акцент върху едни или други идеи и проблеми, Раждаха се какви ли не партии и движения във връзка с конкретни ситуации и необходимостта от решаване на конкретни въпроси. Така зад фасадата на псевдонародност в Европа се нароиха какви ли не “народни партии”, към чиято идеология или по-точно липса на идеология се присъединиха и редица “стари” политически партии. В тази ситуация политическото “номадство” стана” обикновено явление. И известни и никому неизвестни политици преминаваха от партия в партия, от “ляво” на “дясно” и от “дясно” на “ляво”, бягайки по конюктурата на бързо променящите се нагласи на масата, която след обилното “зомбиране” с някоя политическа илюзия и утопия бързо отрезвяваше и се хващаше за поредния проект. В тези условия беше важно не кой си и какви идеи и решения на проблемите имаш, а дали медиите те поставят във фокус и за теб застава финансовата олигархия на националния и чуждия капитал. Политиците просто ставаха един от все още важните инструменти, чрез които Бога-Отец и Бога-Син с помощта на Бога-Дух въздействаха на съзнанието на масите и ги насочваха в “нужната посока”. Така се формираше мнението на т.нар. “международна общност”и се налагаше новата религия на Капитала, чиито канони следваха не само капиталистите от целия свят, но и социалдемократите и дори комунистите, които продължаваха да издигат своя овехтял лозунг от “Комунистическия манифест” –“Пролетарии от всички страни съединявайте се!”, макар че вече нямаше пролетарии в Марксовия смисъл, а жалък прекариат, пръснат по целия свят без желание за каквато и да е борба, гледащ само да оцелее..
Единствените опасни днес за неолибералния глобализъм, яхнал (не)удържимо “Светата Троица” са възраждащият се в нови форми патриотизъм и национализъм и глобалният тероризъм на Исляма.При това, не случайно като “първи враг” на неолибералния глобализъм е обявяван не един път от американската администрация и Брюкселските й васали именно патриотизма, новия национализъм и умерения консерватизъм. (Вижте реакциите им срещу В.Путин, срещу Фр. Фийон, Марин льо Пен, В. Орбан и дори срещу 44-тия президент на САЩ – Доналд Тръмп!) Цялата машина на масмедиите, този Бог-Дух се впряга в дискредитирането на такива смелчаци и фаворизирането на техните опоненти, колкото и нищожни и нечистоплътни да са те. Йезуитското заиграване с ислямския тероризъм, деленето на терористите на “лоши” и “добри” ясно говори на всеки честно мислещ анализатор, че всъщност този тероризъм разбуден и в много случаи подготвен от ЦРУ и другите “инструменти” на “Светата троица” на Капитала е един коварен инструмент за справяне с “главния враг”. Но авторите на тази определено късогледа стратегия нищо не са научили от историята, защото в своя залез всички големи империи (Рим, Византия, Османската и Британската империи, Германската и Руската империя) сами са създавали своите унищожители, отначало като наемници, съюзници, а после като врагове. .
В изминалия повече от четвърт век в своя възход неолибералният глобализъм успя да неутрализира и дискредитира цяла редица от своите идейни опоненти, подменяйки техните фундаментални принципи и радикални идеи с различни имитации и квази структури. На първо място най-опасният идеен противник на капитализма комунизмът беше смъртно повален и опозорен. От идеал в десетилетията по време и след Втората световна война “комунист” стана етикет равен и по-низко стоящ от “нацист” и “фашист”. Като парадокс в Източна Европа мисионерите на неолибералния глобализъм в лицето на дипмисиите и представителите на различни фондации за демокрация и “открито общество” изведоха напред синове и дъщери от втория и третия ешалон на предишната комунистическа номенклатура като авторитети и лидери на различните партии и движения, установяваха под лозунгите на примитивния антикомунизъм поред или заедно управление и опозиция на една определено квазидемокрация с формално спазване на процедурите при избори в условията на пълна цензура, вопиющи манипулации и подмяна на реалния вот на гражданите. Именно от техните среди и от различни агенти на политическите отдели на ДС бяха издигнати лидери на различни псевдопатриотични формации, които да увличат лумпенизираните слоеве и незрелите без памет и опит групи на бившите социалистически общества в различни “урапатриотични” акции, не само безобидни за управляващите продажни и зависими от финансовата олигархия , ЦРУ и дипмисиите на САЩ и бившите европейски империи структури с размита идеология на “народни” партии.
Но ако в тоталния си поход към овладяване на разкъсания, фрагментаризиран и потънал в локалните си и регионални проблеми свят като глобален пазар и политическа администрация по образеца на американската демокрация Капитализмът на Запада постигнал за близо 300 годишната си история Триединството на Финансовия капитал (Уолстрийт, ФРС), Икономиката (ТНК) и Масмедиите макар и не всякога бързо и ефективно се справя и често се налага да променя тактиката, то от началото на новия ХХІ век и Третото хилядолетие на човечеството от н.е. на неговия път като стена застана Русия и плътно стоящия зад нея Китай. Срещу тази стена САЩ и партньорите и васалите му от ЕС и НАТО устроиха не само санкциите срещу Русия и изнесоха част от ешалонираните си в Западна Европа въоръжения и системите ПРО на източния фланг на НАТО плътно до западните граници на Русия, крепейки бандеровския нацистки режим в Украйна като евентуален плацдарм срещу РФ.. Но времената са вече други. И след обявените от експрезидента на САЩ “червени линии” на техните интереси Русия също заяви своите “червени линии” и на своите граници, и на Сирийския фронт в Близкия изток. Нещо повече, още в първите години на новото хилядолетие “съсредоточената в себе си Русия”(Ал. Горчаков) започна да организира пространството на старата Руска империя и бившия Съветски съюз в ЕАИС (Евразийски икономически съюз), ОДКБ (Организация на Договора за колективна безопасност) и заедно с Китай гигантската трансконтинентална икономическа структура на БРИКС ( Бразилия, Русия, Индия, Китай, ЮАР) и разбира се ШОС (Шанхайска организация за сътрудничество). В противовес на доминираните от САЩ СБ (Световна банка) и МВФ (Международен валутен фонд) Китай организира нова мощна финансова институция в Банката за световно развитие и на ламптежа за нови пазари , заявени в засега замразените от Д.Тръмп ТТИП и ТТП (Трансатлантически и Транстихоокеански търговски сътрудничества) Китай отговори с новия мощен проект за Голяма Евразия – “Един пояс –Един Път”, който с помощта на две стратегически магистрали през Русия и през Иран и Турция и цяла серия инфраструктурни обекти трябва да свърже по сушата Китай със Западна Европа.
По същество днес наблюдаваме, че срещу експанзията на неолибералният глобализъм, който иска да доминира не само икономически над света, но и политически и да смеле духовните култури на древните мощни цивилизации на Китай и Индия, а заедно с тях да опразни ценностите и традициите на православната славянска цивилизация на Русия и приятелските й славянски народи открито застават Русия и Китай. Но зад тях определено се виждат възправящите се Индия и Иран, а също все по-категорично търсеща своето място в Близкия изток и Евразия Турция. По същество две мощни геостратегии на съвременността заявяват своето право на реализация. Тези две мощни геостратегии са фактически реалният политически и икономически израз на двете доминиращи в съвременната епоха генерални исторически тенденции. Първата, тази на неолибералният глобализъм, която след постигане на Триединството на Бога-Отец, Бога-Син и Бога-Дух на Капитала определено се задъхва пред вълната на съпротивата на събуждащите се народи и развилняващият се изпуснат от бутилката “Джин” на Ислямския тероризъм. Тази тенденция обаче е все още силна и тя продължава да задава тон в обществата на Запада и васалните им общества от Източна Европа и в други части на света. Но тя определено е във фазата на своя залез и опита да бъде сменена тактиката на нейната реализация със смяната на линията на Б.Обама-Х. Клинтън с тази на Д.Тръмп няма да я възроди, но още повече ще зареди системата на международните отношения с непредсказуеми опасности. Защото втората, тази на истинския патриотизъм и умерения консерватизъм, който иска да съхрани суверенността на националните държави и духовните културни идентичности на народите макар формално все още да не задава тон в системата на международните отношения е във фаза на възхождане, укрепване, защото към групата на субектите, които я олицетворяват все по-смело се присъединяват нови групи държави и политически движения в останалия свят и даже от системата на самия Запад. При това независимо от внушенията на западните масмедии, че Китай има проблеми с икономическия си възход, защото вече не постига 9-11% годишен ръст на БВП, а само 6-7% тази икономика вече не само изпреварва обема на БВП на икономиката на САЩ като цяло, но с извършваните преструктурирания и обръщане на геостратегията не само навън, но и към повишаване на жизнения уровен на този 1 440 милионен народ. Това определено прави още по-плътна и мощна геостратегията на Китай в съвременната епоха.
Но както е ясно за геополитически просветените читатели разгръщането на двете исторически генерални тенденции на съвременността става не паралелно, една до друга, а като насрещно движение, образно представено като два движещи се мощни влака, при което всеки от тях заявява правото си, че отвежда в бъдещето. Подобна беше ситуацията в годините на Студената война, когато в биполярния свят противостояха , а всъщност се движеха един срещу друг две мощни влакови композиции – тази на либералния капитализъм, теглена от локомотива САЩ и тази на държавния социализъм, теглена от локомотива СССР. Известно е, че СССР и теглената от него влакова композиция от източно европейските страни дерайлира. И неочакваният “победител” САЩ заедно със закачените за него стари и добавени нови вагони си въобрази, че линията към бъдещето е открита и нищо не може да го спре. Но в историята, както и в природата процесите на еволюцията, на развитието не се разгръщат само в един вариант, в една линия. Винаги има много или поне няколко. Така и сега. От една от страничните линии мощно и уверено тръгна локомотивът Китай. От глухата линия, в която беше натикана Русия набра сили и възстанови първо армията си, а после заяви и своите икономически възможности и интереси. В същите тези години от друга някаква глуха линия унижените сили на исляма в Близкия и Средния изток (Ирак, Афганистан), а после и Либия формираха своя влак на терора. Така ситуацията стана много сложна и опасна, защото всички тези композиции се движат не паралелно, а една срещу друга. Подобна е била и ситуацията в навечерието на Първата световна и в навечерието на Втората световна войни. Известно е какво става от тези гигантски катаклизми на държавите и народите в първата половина на ХХ в. Но, заедно с това, днес ситуацията е по-различна.
Причините за тези катаклизми “мастити” англо-саксонски анализатори смятат, че в “Европейския” и световния “концерт” не е имало хегемон, “един полицай”, който да контролира световната система. И затова “естествено” след края на “биполярния свят” САЩ се хвърлиха да налагат своята доминация... чрез серия от войни и още по-силна дестабилизация на световната система. Тук си казваха думата не само възможностите, които новите информационни, комуникационни и други технологии откриха на много държави, което на свой ред събуди техните рефлекси за самостоятелна роля и място в световната система в отговор на налагания от САЩ едноизмерим глобален ред по техен образец, но и факта, че в края на Втората световна война и в годините на “Студената война”не само САЩ, Съветския съюз (Русия), Франция Великобритания и Китай създадоха ядрени и други оръжия за масово поразяване, но и Индия, Пакистан, Израел... и КНДР, а много други са на път да го създадат в скоро време, независимо от опитите на водещите ядрени държави да налагат контрол и неразпространение на тези оръжия. Затова ситуацията днес е съвсем различна от тази преди 75-80 години. Поведението на ядрени “хулигани” от типа на Ким Чен Ун е съвсем различно от това на един Башар Асад например., срещу когото могат да се правят какви ли не провокации. При притежателят и на най-малката ядрена бомба, както и при терористите действа принципът за изпреварващ неочакван удар, който е достатъчен да нанесе болезнени щети на заплашващият го много по-могъщ агресор, независимо от последствията за самия него. Но такъв акт категорично ще отключи верига от други удари. Това вече определено ще бъде катастрофа .
Преди половин век “гуру”-то на американската футурология Херман Кан съветваше Р.Никсън и другите американски президенти да играят “ва-банк” в противостоенето си на СССР като го принуждават на отстъпки с примера на два движещи се един срещу друг по една магистрала автомобила, чиито шофьори се наблюдават, при което в един момент, този който иска другият да отстъпи демонстративно изхвърля кормилото от автомобила. Другият, ако е разумен ще спре и ще се съгласи на условията, или ще продължи и ще последва ударът, а с него и катастрофата. Но днес освен двете влакови композиции, чиито локомотиви са заредени с хиляди ядрени бойни глави и вървят една срещу друга по главната магистрала на историята, по линиите на историята се движат цяла редица мотриси, които също искат открит семафор. Засега е повече от ясно, че само страхът от ответен удар, възпира действията както на претендента за хегемон над света, така и на различните по-дребни “хулигани”. Но колко ще продължи това и парализиращият страх от глобална катастрофа ще задържа решаването на множество други проблеми на човечеството и овладяването на цяла редица други опасности, чиято мощ нараства, е трудно, ако и не невъзможно да се каже днес.
За сериозните анализатори е повече от ясно, че задълбочаващата се глобална криза на човешката цивилизация е продиктувана от много фактори, сред които водещият е свързан с изчерпването на възможностите за регулиране на системата на международните отношения от създадените след края на Втората световна война международни институции и организации като ООН, СБ, МВФ, НАТО, ЕС и т.н., както и свързаната с това системна криза на претендента за хегемон САЩ. Изходът от тази “Епоха на преход”, на “турбуленции”, в която клокочат толкова много разбудени вулкани, които заплашват да изпепелят човешката цивилизация е в започването на неотложен Диалог на всички политически лидери на държавите, заедно с водещи учени и хора на духовната култура и лидерите на световните религиозни организации за изработване на Кодекс на човечеството, нови институции и организации с равноправно представителство на всички народи, които действително да го представят като “Разумно човечество”, а не банда диваци от различни племена с модерни оръжия.
Проф. доктор на философските и доктор на политологичните науки Петко Ганчев е работил основно в БАН. Народен представител в 39-то НС. От май 2005 г. до 2010 г. Извънреден и Пълномощен посланик на България в Беларус. Почетен професор на няколко чуждестранни университета. Автор на 35 големи монографии и на повече от 500 научни и научно-популярни статии, студии и др.
Източниик: Поглед Инфо
