Уволняват го, защото искал съд за Сталин и Вълко Червенков
Вестник “Дума” отказа да публикува материал, по-точно една стара еврейско-полско- украинска притча, с която Анжел Вагенщайн искал да постави точка на спор с настоящата шефка на БСП госпожа Корнелия Нинова. Информацията се тиражира тези дни в медийното пространство.
Осъденият от фашистите на смърт писател, членува в тази партия от 75 години и това е първата му статия, която нейният вестник отказва да помести. А според Вагенщайн вече и последната, която пише за това издание . Разбира се, на случилото се може да се гледа като на дребен семеен скандал. Но поради огромната несъразмерност в авторитета на спорещите страни, той излезе от пределите на партийната кухня и придоби обществен характер. Защото освен всичко друго отново задава вечния въпрос за свободата на словото.
Какво ли би казал по този повод създателят на вестник “Дума” Стефан Продев? На този въпрос днес никой не би се наел да отговори точно . Но тези, което го познаваха добре, могат поне да предположат. И сигурно ще бъдат категорични в едно: При него това не можеше да се случи. И не само в “Дума” , но и в многото други издания, които е ръководил. “
Свободата на печата е майка на всички свободи” е казал Карл Маркс. Продев сложи тази мисъл на видно място във вестник “Народна култура”, когато беше негов главен редактор. Сега да се цитира Маркс е ретроградно, а да се говори са свобода на словото, е като да се говори за мъртвец.
През годините Стефан Продев е държал неведнъж заповедите за уволнението си. „Основателни” причини за отстраняването му винаги са се намирали, но днес те трудно ще се разберат от младите: От вестник „Народна младеж” например е изгонен, защото е поискал генералисимус Йосиф Висарионович Сталин и Вълко Червенков да бъдат дадени под съд заради култа към личността им. А затова, че превръща вестника в свободен жив организъм и протестира срещу глупостта и абсурда на възродителния процес, десетилетия по-късно, го уволняват и от „Народна култура”. Една наскорошна анкета пък го подреди сред десетте най-добри публицисти в историята на България.
На 15 септември големият журналист Стефан Продев щеше да навърши 89 години. Отиде си от този свят на 73. На 3 септември 2001. Избра Енчевци, Тревненско, където прадядо му Шино е бил поп и е криел Левски, за място, където да склопи очи. Ракът беше свършил своето. На машината му сигурно е останал някакъв недописан лист. Човек никога на може да направи всичко, за което е роден . На сина, скулпторът Иван Продев на прощаване, казал: Синко мой, нищо не ти оставям. Извини ме , но оставям нещо, пази го. Оставям ти едно честно име.
Всъщност беше време, когато това име взривяваше България. В него се концентрираха в гигантски размери обич, омраза, но не и безразличие.
В първите месеци след култовата дата 10 ноември 1989 година от магазините изчезна месото и сиренето, за млякото и хляба се чакаше часове, като опашките се проточваха още по тъмно. Смазващият дефицит не засягаше единствено плодовитостта на партиите. Редиците им се рояха в рекордни за малката ни страна мащаби. И повечето имаха една мечта. Стефан Продев да дойде при тях. Какво ли би станало, ако “простият ремсист, както той се определяше докрай, бе избрал СДС. Най-кратко: БСП, АБВ и всички покрай тях, днес нямаше да съществуват. Но подобен вариант бе невъзможен. Защото Стефан Продев никога не би изменил на идеята за социална справедливост, която го е спечелила още на младини: „Аз имам една идея и тази идея не мога да продам”- казваше. „Аз съм ляв и мисля ляво, като ляв човек”.
На шестнадесет години той е вече е член на РМС. Пише позиви, пренася и крие патрони. Около 9 септември 1944 година германци и полицаи стрелят срещу демонстранти в близост до хотел “Славянска беседа” и той е там. На митинг пред Майчин дом пред очите му пада от куршум Петър Топалов-Шмид. Нелегални веднага екзекутират убиеца. За пръв път тогава юношата вижда смъртта. На крачки от него. После му се случва , пак на крачки от себе си, пак за първи път да види голо момиче. Тогава , макар и още хлапак, той е с пушка. Отрядът му трябва да обискира „вражеска” квартира, или нещо такова. Влизат с взлом. Красивата неочаквана гледка отнема съня му за дни, а по-късно случката се превръща в чудесен разказ.
Пак тогава му е възложено да участва в охраната на района на гарата . Задачата му е да проверява пропуска на железничарите, тръгнали на работа.
Идва и баща му. Усмихва се. Пропускът? – настоява часовият и препречва пътя му. Възрастният мъж е смутен, замахва и удря сина си. Заплаках-разказваше години след това Продев. За първи и последен път, баща ми ме удряше.
На 15 септември, рождения си ден, ремсистът е вече стажант репортер във вестник “Труд”. Пращат го да направи репортаж за работата на софийската кланица. На фасадата й има голям надпис : „Народна кланица „Вълко Червенков” . В писанието си обаче младият автор повече жали малките животни, отколкото възпява труда на касапите. Но редакцията е доволна. Героите на дописката се отблагодаряват с кофа мръвки.
1948 година. Родината се нуждае не толкова от журналисти, а от артилеристи. По поръчение на партията ремсистът става офицер. След години в добра компания той обичаше да се връща към това време. Говореше бавно, интригуващо, пускаше дим от лулата , смееше се някъде, заедно с другите и с всяка следваща дума, нагнетяваше още нетърпението на вече развеселената си аудитория: Как пък ли ще свърши тази история?-питаха се слушателите? А тя започна така:
“На едно занятие трябваше да стреляме по закрита цел. Наоколо пълно с началници. Било е нещо важно. Командвам аз мерачите. Те нагласяват оръдието. Огън.
Тук разказвачът поспираше, сякаш изчакваше да се разсее огънят, а и слушателите по-добре да си представят как снарядът минава над целта, лети високо, загубва се зад баира и се взривява в центъра на някакъв бригадирски лагер. Истинска трагедия, в която има и нещо хубаво: В този момент там няма никого. Лавката обаче е тотално унищожена.
Естествено след такъв гаф следва разследване, обяснение, неприятности, притеснения но в крайна сметка всичко приключва без особени последствия за командира на оръдието.
Минават няколко дни и някакъв непознат търси Продев на портала на поделението. Без да пророни и дума, той го хваща и насила го набутва в първата кръчма
- Две ракии и две салати –поръчва и гледа изпитателно.- Ти ли си Продев? Твоите ли улучиха лагера?
Още две ракии. Аз съм лавкаджията. Доста я бях объркал , а на другия ден ми предстоеше ревизия. Ти ме спаси. - Още две ракии.
Създаде „Дума” и спаси БСП
През 1990 година партиен конгрес избира Стефан Продев за главен редактор на органа на Социалистическата партия вестник „Работническо дело”. Всички са доволни: Сега „ Дело” ще стане най-добрият вестник, потупват го по рамото старите кадри. Отговорът обаче ги кара да се съмняват, дали това, което са чули, не е халюцинация: Такъв вестник вече няма да има. Така се роди „Дума” и митът Продев. За червените той стана всичко: кураж, надежда, която макар и малко, реанимираше смачканото им самочувствие. Бабичките караха внуците си да го пипнат: Иди, той е Бог. Заради брадата го сравняваха с Фидел Кастро, Маркс и дори Христос. Пращаха му баници, вино, прясно сирене и смъртни присъди. Всъщност по това време Социалистическа партия нямаше. Всичките й бивши и бъдещи функционери се бяха скрили в миша дупка. Захвърлените партийни билети хвърчаха като ластовички. Който успееше, взимаше завоя и развяваше високо синьото знаме. За новите демократи „Дума” се превърна в „Чума” , а главният й редактор в сатана, педофил, престъпник, който разделя нацията. Заплашват го с смърт, чупят прозорците му, изчезва ръкописът на последната му книга. На барикадата той е сам със своя вестник, Едната страна на улицата е готова да го разкъса, другата да го обявява за светец. Ватманка спира трамвая на площад „Славейков”, за да го прегърне. Някогашна любовница го заплюва демонстративно. По политически причини.
Но в крайна сметка Стефан Продев и „Дума” издържаха и почти поднесоха на измъкналите се от скривалищата си нови социалисти, изборната победа през декември 1994 година . Тогава за БСП гласуваха 2 258 000 души, а срещу Продев започна поредната война. Тази път срещу него скочиха своите. Не им хареса, че главният редактор на любимия им вестник громи недъзите в собствената си партия. Че задава на ръководството й неудобни въпроси, че настоява за отговор. Че говори за социални идея, когато те вече са се настанили удобно във влака на капитализма.
Чия партия сме: на червените бабички или на червените мобифони, пита журналистът и това вече прелива чашата. Срещу Продев в централата идват писма от партийни организации. Най - вероятно организирани: Озаптете го. Акцията е в ход. Един ден в продължение на шест часа редколегията на вестника чака Жан Виденов, да дойде да се помирят. Това разказва заместник главният редактор Тодор Коруев. Лидерът не идва. Вестникът линее финансово. Примката се затяга. Партийното ръководство гледа на този факт с безразличие. То си има своя стратегия. Продев вече е вреден не само за политическите им противници, но и за тях. Перото, което доскоро е спасявало партията , вече болезнено боде снагата й.
В крайна сметка „Дума” отива в ръцете на бившия началник на отдела за борба с идеологическата диверсия в комунистическата Държавна сигурност. Главният редактор мигом подава оставка, която е приета с облекчение. Уважението в нашата партия никога не е било на висота- философски заключава Стефан Продев тогава. Тръгвам си от „Дума” толкова беден, колкото когато дойдох.
А можеше да бъде милионер, твърдят хора от обкръжението му.
Можеше, ако не се казваше Стефан Продев.
