Теоретиците на неолиберализма задушават публичния дебат
Идеологическата изолация на европейските ръководители се корени в разгарящата се битка за интелектуална хегемония. Тя се води не само в медиите. Повече от всякога неокласическата икономическа доктрина доминира и в университетите, въпреки че вдъхновяваната от нея политика е в безизходица и се проваля. Радетелите ù, сред които основна роля се пада на Жан Тирол, противодействат на всеки стремеж към плурализъм.
МАКАР да се обявяват за привърженици на свободната конкуренция, доминиращите икономисти не са особено вдъхновени, когато ги поканят да я приложат в собствената си професионална област. Френската министърка на образованието Нажат Вало-Белкасем пое като свое обещанието на предшественика си Бенуа Амон да създаде експериментално през декември 2014 г. втора секция по икономика в Националния съвет на университетите (НСУ). Това е органът, който управлява кариерното развитие на преподавателите изследователи. Под името „Институции, икономика, територия и общество“ новата секция можеше да послужи за убежище на инакомислещите (хетеродоксалните икономисти), недолюбвани от представителите на доминиращото течение (ортодоксалните). Т. нар. неокласическа школа, която почива върху хипотезата за съвършенство на пазара и рационалност на индивидите, властва от 20 години насам в Секция № 5 – икономически науки. А към новата плуралистична и критическа секция по политическа икономия, отворена към другите обществени науки, се готвеха да се присъединят триста учени.
Те обаче явно не бяха отчели преградния огън на ортодоксалните изследователи, решени да убият в зародиш всяка възможност за друга икономическа мисъл. Едва дочул за министерското намерение, председателят на Секция № 5 Ален Айон Льо Кама изпрати до правителството писмо със заплаха за „колективна оставка“. Най-решителната офанзива обаче предприе Жан Тирол, лауреат през 2014 г. на наградата за икономика на Шведската банка в памет на Алфред Нобел (погрешно наречена Нобелова награда по икономика). Той изпрати до министърката предупредително писмо за предотвратяване на „катастрофата“. И задачата бе изпълнена: проектът незабавно беше изоставен.
Тази привидно корпоративна битка е всъщност дълбоко стратегическа. Докладите и препоръките на икономистите упражняват силно влияние върху публичните политики. Работата е там, че от двадесет години насам всички, които не се присъединяват към неокласическата школа, а това са около една трета от френските икономисти, не се допускат до ключовите позиции в професията. Ако все пак успеят да получат назначения като доценти, мажоритарното течение не ги допуска до висшата степен на университетски професори [1]. Ако в периода 2000–2004 г. на „еретичното“ направление се падаха 18% от новите назначения за университетски професори, през 2005–2011 г. този процент спадна до 5%, т.е от общо сто и двадесет места едва шест са за другомислещите икономисти [2].
Как се стигна дотам? Неокласическата школа укрепна заедно с възхода на модерната икономика в края на ХІХ век, преди да отстъпи през 30-те години на ХХ век. Подходът на Джон Мейнард Кейнс, който извлече поуките от Голямата депресия и възложи централна роля на държавата, беше възприет като водещ в новата икономическа линия на публичната политика. Когато кейнсианството на свой ред достигна собствените си граници в контекста на стагнация и инфлация (слаб растеж и силна инфлация) в края на 60-те години, неокласическата теория отново се въздигна, с монетаристите и течението на рационалните прогнози.
Сегашните икономисти, противници на неолиберализма, се надигат като опозиция на това прераждане на неокласическата парадигма. Марксисти, посткейнсианци, регулационисти и конвенционалисти споделят общото виждане, че тяхната дисциплина се вписва в полето на обществените науки, и обръщат особено внимание на историческите, юридическите и политическите аспекти на функционирането на икономиката. Като се стремят да опишат обществото такова, каквото е в действителност, те се противопоставят на механистичната и индивидуалистична представа за него, при която дадени действащи лица, водени от инструментална рационалност, си взаимодействат на множество пазари.
Като постепенно интегрира критиките на свободните икономисти, неокласическата школа се шлифова, приемайки че информацията може да е асиметрична, а конкуренцията несъвършена… Обаче „неокласиците се налагат не със силата или правилността на своите идеи, а благодарение на стратегията за институционна колонизация “, подчертава Софи Жале, доцентка в университета Париж-І. В повечето дисциплини, за да бъдат назначени като доценти или професори, кандидатите трябва да са одобрени от Националния съвет на университетите, след което да бъдат избрани от „комисиите на специалисти“ в съответния университет. До миналата година обаче секцията по икономика се отклоняваше от този принцип за избиране на професори и следваше главно процедурата на конкурси за кооптиране във висшето образование [3].
Институционна колонизация
ТАЗИ система, унаследена от ХІХ век, съществува само в 6 от общо 77 секции на различните дисциплини. Тя се отличава с консерватизъм, уреждане в собствен кръг и липса на автономия по отношение на политическата власт. Друго не може и да се очаква: председателят на комисията се назначава от правителството, той на свой ред назначава седмината членове на журито. „Всеки мандарин кооптира свой избраник, на когото повече или по-малко открито препоръчва да подаде кандидатурата си “, обяснява Лием Хоанг-Нгос, доцент в Париж-І. От 40 години насам „най-вече ортодоксални председатели избират ортодоксални журита, които избират почти изключително ортодоксални кандидати“, обобщава Жале. Тази еднородност се засили от 2000-та година насам под въздействието на нов метод за оценка на кандидатите: тяхната научна продукция се оценява не по качествата ѝ, а в зависимост от списанията, в които е публикувана. За добър учен се смята този, който публикува в списание, добре котирано в класацията на Националния център за научни изследвания (НЦНИ). Тя пък се извършва съобразно степента на съответствие с доминиращия подход.
Икономистите „дисиденти“ се защитават неумело. Потънали в работа, те не се грижат достатъчно за институционното си възпроизводство, да поемат ръководството на докторанти или на лаборатории, или да назначават потенциални последователи. Основателят на школата за регулацията Робер Бойер, например, е практически без продължител на своите идеи. Другомислещите икономисти, оцелели в инстанциите за назначения, понякога изпадат под влияние на математическия арсенал на неокласиците. Някои от тях, като Мишел дьо Врьой или Мари-Клер Вилвал, минават в противоположния лагер и широко отварят вратите на университета за млади ортодоксални кандидати.
В резултат на всичко това професорите, оспорващи официалните тези, са пред изчезване в университетите. „Те или са в пенсия, или скоро ще се пенсионират, което означава, че до две години няма да остане нито един“, предупреждава Давид Флашер, доцент в Париж ХІІІ. А това са професори, който ръководят магистърски и докторантски програми, лаборатории, те са начело на комисии и журита за присъждане на научни степени и за назначаване на нови професори. Без тях развитието на една научна школа е невъзможно. На практика всички големи лаборатории с друга насоченост западнаха в последните години, с редки изключения, като Центъра по икономика на Париж-Север, ръководен от Флашер, и Центъра за социологически и икономически изследвания и проучвания в Лил, където работи Лоран Кордоние.
Логиката за сливане на учебни и научни заведения, насърчавана от десетина години от ЕС и налагана от Закона за свободата и отговорността на университетите от 2007 г., засили тази тенденция. Малките свободни центрове бяха погълнати от големите структури. „Този процес на концентрация доведе до създаване на стабилни центрове от три структури –Парижката икономическа школа, Тулузката икономическа школа и Групата за проучвания по количествена икономика в Екс-Марсилия, които си поделят финансирането, докторантските стипендии, повишенията и промоциите, а също така международните награди и престижните катедри“, обяснява Брюно Тинел, доцент в Париж-І. „Нобеловата“ награда по икономика бе дадена на президента на Тулузката школа Жан Тирол, а Катедрата по икономика в престижния Колеж дьо Франс – на преподавателя от Парижката икономическа школа Филип Агион.
Положението във Франция отразява това, което се случва и другаде. Англосаксонските университети назначават единствено професори неокласици, способни да публикуват във високо котирани списания. В Обединеното кралство, например, бившият кейнсиански бастион в Кеймбридж постепенно се изпразни от свободомислещи професори. „Големият епистемолог и историк на икономическата мисъл Тони Лоусън няма право да чете лекции по икономика, длъжен е да преподава иконометрия и математика“, разказва Дани Ланг, доцент в Париж-ХІІІ. След кризата няколко посткейнсианци се опитаха да създадат критическо магистърско звено в Кингстънския университет. Привлякоха и Стив Куин, прогонен от своя факултет в Австралия, макар да беше един от малкото, предрекли кризата със събпраймите. В САЩ, освен в нюйоркската „Ню Скул“, „инакомислещите икономисти бяха разпиляни навсякъде. Останали са само изолирани посткейнсианци, които са разпръснати и често намират убежище във факултетите по обществени науки, бизнес училищата или началните курсове на малките публични университети“, констатира американският икономист Джеймс Гълбрайт.
Тази хегемония би била вероятно малко по-приемлива, ако не се съчетаваше с катастрофална теоретическа слабост. През 2007 г. това се открои дори за неспециалистите. Правоверните икономисти не само бяха неспособни да предскажат и дори да разберат кризата със събпраймите, но техните хипотези за ефективността на пазарите позволиха научно да бъде обоснована финансовата дерегулация, която до голяма степен е отговорна за тази криза. Оттам и желанието на публиката за друг вид анализи, чийто израз беше търговският успех на „Манифеста на ужасените икономисти“ [4]. Този колектив, създаден през 2010 г. и съставен главно от инакомислещи доценти, разобличава догмите, върху които се изграждат европейските публични политики.
„Преддверие на мракобесието“
ВРЪЩАНЕТО на мода на Кейнс и Карл Маркс, наблюдавано в пресата и издателската дейност, не засяга научната общност, която не мръдва от позициите си. В своето писмо Тирол изказва задоволство от „разгръщането през последните три десетилетия във Франция на елитни изследователски центрове по икономика, които днес обучават икономисти, привличани масово на работа от регулаторните органи, международните институции и предприятията“. Очевидно не го вълнува фактът, че тези „елитни центрове“ не произвеждат икономисти с критичен дух, способни да предупредят за опасностите от финансиализацията на икономиката. Верен на себе си, той продължава да презира малцинствените течения, високомерно ги определя като „разнородна група, която трудно приема международно възприетите норми за оценка“, и ги приканва да влязат в редиците: „Несъобразяването с оценката [на правоверните] води до релативизиране на знанията, преддверие на мракобесието.“
От своя страна, студентите не се подават на подобни внушения и се борят срещу непоклатимата линия на учебните програми. През май 2014 г. 42 организации от 19 страни, които образуват Международната студентска инициатива за плурализъм в икономиката (МСИПИ), публикуваха манифест срещу сегашното преподаване на дисциплината. Зародило се в Париж в началото на 2000-та година, във връзка с движение, разобличаващо „аутизма“ в икономиката, протестното движение се засили след кризата. В Харвард през 2011 г. 70 студенти напуснаха лекциите на водещия преподавател Грегори Манкю, като заклеймиха „консервативните му залитания“. След няколко неформални срещи през 2012 г. и 2013 г. в университета на Манчестър сдружението Post-Crash Economics Society (Икономическо сдружение след краха) организира едногодишен факултативен курс под наименованието „Балони, паника и крах: въведение към алтернативните теории за икономическите кризи“. По тази причина на лектора Шакир Йълмаз не му беше продължен договорът с университета. След манифеста от май 2014 г. МСИПИ се разшири и сега наброява 65 групи в 30 страни, сред които Индия, Пакистан, Австралия и няколко страни от Южна Америка. Във Франция движението „За плуралистично образование по икономика във висшите учебни заведения“ поднови борбата през 2011 г. „Плурализмът, за който настояваме, е от теоретичен, и методологичен характер, обяснява говорителят му Луизон Каен-Фуро. Програмата трябва да включва, освен математика, статистика и иконометрия, лекции по история на икономическата мисъл.“ Сдружението е анализирало съдържанието на 54 бакалавърски програми по икономика във Франция: курсовете по история на икономическата мисъл представляват едва 1,7% от предлаганото обучение, а 14 университета не преподават тази дисциплина.
Една от пречките най-сетне отпадна през септември 2014 г., когато почти се отмени системата на кооптиране на по-горното ниво. Процедурата за придобиване на професорска степен е вече същата, като при останалите дисциплини: одобрение на Националния съвет на университетите и кандидатстване за съответно професорско място. Това беше в отговор на настояванията на Френската асоциация по политическа икономия, създадена през 2009 г., за да се възстанови многопосочността в изследователската дейност. Тази победа, уви, е твърде закъсняла. След като разполагат с мнозинство в инстанциите за разглеждане на кандидатурите, ортодоксалните правоверни икономисти не се нуждаят от кооптиране, за да наложат властта си. Макар и без въпросната процедура, хетеродоксалните другомислещи кандидати се сблъскват с бариерата на Секция №5 на Националния съвет на университетите, тясно контролирана от ортодоксалните им правоверни колеги. Откъдето идва и необходимостта от втора секция. След оспорвани вътрешни разисквания относно риска от подобен „развод“ в тази дисциплина, членовете на Френската асоциация по политическа икономия в крайна сметка се примириха през 2010 г. с мисълта, че „вече няма никакво възможно бъдеще за многостранен подход в рамките на Секция №5.“ Новата секция изглеждаше „единственото жизнеспособно решение“.
Правителството отказва за момента да създаде нова секция, като уверява, че ще наблюдава Секция №5. Последната побърза да се подсигури, като допусна няколко хетеродоксални кандидати на сесията си през 2015 г. „Тактическа и козметична маневра, предназначена на успокои играта и да замаскира структурна логика, която остава непроменена“, подчерта в анализа си председателят на Френската асоциация по политическа икономия Андре Орлеан, който наскоро ръководи изготвянето на Манифест за плуралистична икономика [5].
Остава да обясним защо тъй енергично се саботира създаването на втора секция. След като хетеродоксалните икономисти са толкова лоши, защо не ги оставим да се отделят? „Не става дума да отхвърляме неокласическия подход, нито да заместим една хегемония с друга, а да позволим на всички течения да съжителстват“, напомня Орлеан. Официалната теза е, че следва да се избегне „балканизацията“ и да се запази единството. Аргументът не е убедителен, като се знае, че физиката, биологията, правото и историята са разделени на различни секции. Мотивът очевидно не е толкова благороден: „Те се страхуват най-вече от това, че студентите ще напуснат лекциите по микроикономика, скучни до втръсване, и ще се насочат към програмите „Институции, икономика, територия и общество“, смята Флоранс Жани-Катрис, професорка в Лил І. И наистина, бройките спадат катастрофално. Според доклада на Откьор, броят на записаните първокурсници е намалял с 64% между 2002 и 2012 г. [6]. Стигнало се е дотам, че за да се опитат да задържат студентите, факултетите по икономика са принудени да се сливат с факултетите по управление, смятани за по-професионално насочени.
Насочени към други дисциплини
СПОРЕД социолога Люк Болтански съществува и друго обяснение за острото противодействие на ортодоксалните икономисти – те водят битка, за да „запазят понятието икономика“ [7]. Те не могат да понесат, че учените, които не практикуват математическото моделиране и изказват съмнения относно ефективността на пазарите, могат да мигрират към друга секция, запазваща наименованието „икономика“. Когато Джовани Доси, италиански хетеродоксален икономист, представил свой доклад за публикуване в Journal of Mathematical Economics, му отговорили категорично: „Вашите икономически агенти не максимизират печалбата, вашата статия не е статия по икономика, предложете я на социологическо списание.“ Този отговор трябва да се приеме буквално – неокласиците искат изследователите от малцинствените течения да се изтеглят в други дисциплини и да изчезнат като икономисти.
И донякъде с право се надяват, тъй като именно това се получава. Бернар Фрио, например, се премести в социологията: „Бях доцент в Нанси след като защитих държавен, голям докторат по икономика на труда. Но не смеех да ангажирам докторанти да готвят дисертации с мен, тъй като това щеше да им създаде големи затруднения при назначенията в университета. Тогава се хабилитирах отново, за да имам правото да ръководя социологически изследвания и да стана професор по социология в Нантер, разказва авторът на теорията за пожизнена заплата [8]. Жизнеността на социоикономиката във Франция се дължи отчасти на преминаването на икономисти към социологията.“ И наистина, социолозите Франсоа Ватен и Филип Стенер също са бивши икономисти. Фредерик Лордон, специалист по кризите, по-специално по финансовите кризи, се прехвърли в секцията по философия на Националния съвет за научни изследвания (еквивалент на българската Академия на науките – бел. ред. ). „Тези, на които им омръзна да бъдат блокирани, се пренасочват също към териториалното устройство, науките за образованието, политологията и науките за комуникацията“, добавя Флашер. Това изяснява нещата. Ако искаме да чуем мнението на икономисти, които имат какво да ни кажат за обществото, скоро ще трябва да ги търсим вън от факултетите по икономика.
Източник: LE MONDE DIPLOMATIQUE
Превод Станимир Делчев
Бележки под линия
[1] Тези названия съответстват на преподаватели-изследователи, титуляри във висшето образование. През ноември 2014 г. секцията по икономически науки наброяваше 1270 доценти (и приравнени) и 536 професори (и приравнени).
[2] „Evolution des recrutements des professeurs de sciences économiques depuis 2000. La fin du pluralisme“ (Развитие в областта на избирането на професори по икономически науки от 2000 насам. Краят на плурализма), Association française d’économie politique (AFEP), септември 2013.
[3] Да не се смесва това кооптирането с подобната титла в средното образование, която дава право да се преподава в него.
[4] Вж. Манифеста на ужасените икономисти (на български език) в сп. „Ново време“, бр. 9, септември 2012 г.; http://www.novovreme.com).
[5] André Orléan за AFEP (съставител), A quoi servent les économistes s’ils disent tous la même chose ? Manifeste pour une économie pluraliste (За какво служат икономистите, ако всички казват едно и също? Манифест за плуралистична икономика), Les Liens qui libèrent, Париж, 2015.
[6] Pierre-Cyrille Hautcoeur, „L’avenir des sciences économiques à l’Université en France“, rapport à la ministre de l’enseignement supérieur et de la recherche (Бъдещето на икономическата наука във френските университети, доклад до министъра на висшето образование и науката), Париж, 5 юни 2014.
[7] Luc Boltanski, intervention à l’Assemblée extraordinaire de l’AFEP (Изказване пред извънредното общо събрание на ФАПИ), Париж, 13 януари 2015.
[8] Вж. Бернар Фрио, „Пенсиите, едно невъобразимо съкровище“, Монд дипломатик в Дума, 16 септември 2010.
