* Основа на статията е изложението, представено на конференцията „Глобална криза: преосмисляне и икономиката и обществото“, организирана от Чикагския университет в периода 3-5 декември 2010 г., раздел „Историческо разбиране на кризата“.
Писал съм многократно за структурната криза в световната система, като последната статия по темата беше публикувана в New Left Review през 2010 г. Поради тази причина, тук ще резюмирам заявената позиция без опит за подробната й аргументация. Ще изразя позицията си чрез набор от тези. Въпреки че не се възприемат от всички, те илюстрират представата ми за положението, в която се намираме. Въз основа на тази представа ще разгледам посоките, в които можем да поемем оттук насетне.
Първата теза е, че всички системи — от астрономическата вселена до най-незначителното физично явление, включително обществените системи в исторически план — имат собствен живот. В определен момент те се раждат, пораждайки необходимост да бъдат обяснени, и притежават „обичаен“ живот, протичащ по правила, които изискват анализ. С времето ходът на „обичайния“ живот на системите сякаш ги отдалечава от състоянието на равновесие, предизвиквайки структурна криза, която бележи началото на постепенното им отмиране. Обичайното развитие на системите трябва да бъде анализирано от гледна точка на цикличния му ритъм и присъщите му секуларистични тенденции. Цикличната ритмичност представлява набор от системни колебания (възходи и спадове), в границите на които системите регулярно се връщат към състояние на равновесие. В действителност обаче този покой се намира в състояние на движение — в края на всеки период на спад системата никога не се връща в абсолютно същата изходна точка, т.е. в положението, в което се е намирала в началото на периода на възход. Това е така, защото секуларистичните тенденции (бавното натрупване на определени системни характеристики в дългосрочен план) изтласкват кривата леко нагоре, повишавайки процентната значимост на съответните характеристики за системата.
В крайна сметка секуларистичните тенденции позиционират системата твърде близо до нейните асимптоти, поради което тя не е в състояние да продължи да следва обичайното си, бавно движение нагоре. Този момент бележи началото на неконтролируеми, повтарящи се колебания, които я разклоняват на две и пораждат хаос, в който връщането към състояние на покой е невъзможно. Подобна ситуация на хаос предоставя две, отдалечаващи една от друга в пространството възможности — за възстановяване на реда от хаоса или зараждане на нова, стабилна система. Тази фаза можем да наречем структурна криза на системата, характеризираща се със сблъсъци за установяване на надмощие на една от двете колективно „избрани“ възможни алтернативи, наблюдавани в рамките на цялата система, които — що се отнася до исторически зародилите се обществени системи — по същество са политически.
Втората теза е описанието на най-важните белези на функционирането на глобалната капиталистическа икономика в качеството й на исторически зародила се система на социални отношения. Логическият императив и основна цел на всеки капиталист в една капиталистическа система е неограниченото натрупване на капитал — при всяка възможност и с всички средства. Тъй като подобно натрупване изисква усвояване на принадената стойност, този императив се явява предпоставка за класова борба.
Натрупването на значителен капитал е възможно, единствено когато определена фирма или малка група от фирми притежават квазимонопол върху производството в рамките на световната икономика. Придобиването на подобен квазимонопол зависи от активната подкрепа на една или няколко държави. Подобни квазимонополи наричаме водещи индустрии, които генерират и подхранват съществени взаимовръзки, ориентирани както към миналото, така и към бъдещето. С времето обаче всички подобни квазимонополи се самоликвидират, тъй като по един или друг начин на пазара (привлечени от изключително високите нива на печалба) успяват да навлязат нови производители, понижавайки равнището на пазарна монополизация. По-голямата конкуренция води до намаление на цените, но и на нивата на печалба, като по този начин ограничава и възможностите за натрупване на значителен капитал. Можем да опишем връзката между монополизираните и конкурентните дейности като взаимодействие между ядрото и периферията.
Съществуването на квазимонополи създава условия за експанзия под формата на ръст на световната икономика, като преливащите към основата ползи облагодетелстват огромни сектори и групи от населението във всички части на света, в които системата функционира. Изчерпването на квазимонопола води до глобална стагнация, която намалява интереса на капиталистите към натрупване на капитал чрез икономически дейности в сектора на производството. Водещи в миналото индустрии изнасят производството си в региони с по-ниски разходи, жертвайки повишените транзакционни разходи в името на по-ниските производствени разходи (и по-конкретно разходи за труд). Държавите, които приемат на територията си изнесените индустрии, ги възприемат като „развитие“, въпреки че на практика се превръщат в приемници единствено на икономически дейности „от ядрото“, които вече не са от съществено значение за съответната компания. Междувременно в районите, от които са изнесени съответните производствени дейности, безработицата се повишава, предизвиквайки ефект, който е изцяло или частично противоположен на преливащите към основата ползи от миналото.
Този цикличен процес често се описва с понятието „дълги вълни на Кондратиев“, като в миналото обичайната продължителност на един цикъл е между петдесет и шестдесет години. Подобни цикли се наблюдават пред последните петстотин години. Едно от системните последствия е постоянно, бавно изместване на най-икономически облагодетелстваните зони, което обаче не води до промяна на съотношението между облагодетелстваните и необлагодетелстваните зони.
Друг цикличен фактор, задаващ ритъма на световната, капиталистическа икономика, е системата на междудържавни отношения. На теория всички държави в рамките на световната система са суверени, но в действителност са силно ограничени от вътрешноприсъщите за системата процеси. Някои от тях обаче са по-силни от други или, с други думи, в състояние да осъществяват по-силен контрол върху вътрешната фрагментация и нежеланата външна намеса. Въпреки това, нито една държава не е изцяло суверенна.
В рамките на многодържавната система се наблюдават продължителни цикли, през които за сравнително кратък период от време определена държава успява да се наложи като хегемонна сила. Постигането на тази цел означава придобиване на квазимонопол върху геополитическата мощ, в рамките на която съответната държава може да налага своите правила и ред върху системата като цяло по начини, които в максимална степен благоприятстват натрупването на капитал от установените в границите й предприятия.
Утвърждаването като хегемонна сила е трудна задача, която през последните петстотин години в историята на съвременната световна система постигат само три държави — Обединените нидерландски провинции в средата на 17-ти в., Великобритания в средата на 19-ти в. и Съединените американски щати в средата на 20-ти в.
Средната продължителност на всеки от тези периоди на същинска хегемония е едва двадесет и пет години. Подобно на квазимонополите на водещите индустрии, квазимонополите на геополитическата мощ се самоликвидират. Други държави подобряват своите икономически, а в последствие и политически и културни позиции, което автоматично намалява склонността им към приемане на „водещата позиция“ на хегемонните сили от миналото.
Третата теза е прочит на случилите се в рамките на съвременната световна система събития от 1945 до 2010 г. Условно разделям този отрязък от времето на два периода: от 1945 до около 1970 г. и от 1970 до 2010 г. Отново излагам в резюме доводи, които другаде вече съм дискутирам пространно. Периодът от 1945 до 1970 г. се характеризира с огромен икономически подем в световната икономика и в действителност се явява най-продължителната Фаза А (на възход—бел.прев.) по Кондратиев в историята на капиталистическата световна икономика. Когато квазимонополите бъдат нарушени, световната система навлиза във Фаза Б (на спад—бел.прев.) по Кондратиев, в която в момента тя все още се намира. Не буди учудване, че от началото на 70-те години на 20-ти век, капиталистите започват да изместват фокуса на вниманието си от сектора на индустриалното производство към финансовата арена. В следствие на това световната система навлезе в най-продължителната серия от спекулативни балони в съвременната си история, характеризираща се и с най-високо равнище на многократна задлъжнялост.
Периодът от 1945 до 1970 г. беше и ерата на хегемония на САЩ в рамките на световната система. След като Съединените щати постигнаха съгласие (реторично наречено „Споразумение от Ялта“) с единствената друга силна във военно отношение държава — Съветския съюз — страната придоби статут на неоспорим хегемон. По-късно, обаче, с пропукването на установения геополитическия квазимонопол, Съединените щати навлязоха в период на упадък, който ескалира от процес на бавно до главоломно — по време на управлението на президента Джордж У. Буш — свличане към пропастта. Хегемонията на САЩ беше значително по-всеобхватна и тотална от тази на предишните хегемони на световния ред и пълният й упадък обещава да бъде най-бързият и категоричният в историята.
Към тази картина трябва да добавим и още един елемент — световната революция от 1968 г. — която в действителност продължава от 1966 до 1970 г. във всяка от трите основни геополитически зони на световната система: паневропейския свят („Западът“), социалистическия блок („Изтокът“) и Третия свят („Югът“).
Тези локални политически бунтове се характеризират с два общи елемента. Първият е осъждането не само на хегемонията на САЩ, но и на съветската политика на „съглашателство“ със Съединените щати. Вторият е отхвърлянето на доминиращия „центристки либерализъм“, но същевременно и на обстоятелството, че традиционните антисистемни движения („Старото ляво“) на практика радушно възприемат идеологията на центристкия либерализъм (по подобие на консервативните движения на по-ранен етап).
Въпреки сравнително кратката си продължителност, бунтовете през 1968 г. повлияват световната политико-идеологическа сфера в две основни направления. На първо място те слагат край на дългото господство (от 1848 до 1968 г.) на центристкия либерализъм, като единствена възможна идеологическа позиция, в резултат на което радикалното ляво и консервативното дясно отново се превръщат в автономни идеологически съперници в рамките на световната система.
Второто последствие — за левите движения — е краят на легитимността на твърдението на Старото ляво, че именно то е основният играч и представител на лявото движение на националната политическа арена, а всички останали движения са длъжни да приемат статута си на подчиненост спрямо него. Така наречените забравени хора (жени, етически/расови/религиозни „малцинства“, местни националности, лица с нехетеросексуална ориентация), както и борещите се за опазване на околната среда и мира, утвърждават своето право да бъдат основни участници — на равна нога с историческите субекти на традиционните антисистемни движения. Те категорично отхвърлят амбициите на традиционните движения да контролират политическата им дейност и новороденият им стремеж към автономия се превръща в реалност. След 1968 г. движенията под флага на „Старото ляво“ отстъпват пред политическото искане за равнопоставеност на формулираните от тях искания, без отлагането им за неопределен бъдещ момент зад хоризонта на революцията.
В политически план събитията през двадесет и пет годишния период след 1968 г. водят до по-ефективно утвърждаване на изпълненото с нова сила за живот световно дясно в сравнение с далеч по-фрагментираното световно ляво. Световното дясно движение, начело с републиканците на Рейгън и консерваторите на Тачър, променя световния дискурс и политически приоритети.
Развитието е детронирано от новата най-актуална дума — глобализация. Така нареченият „Консенсус от Вашингтон“ проповядва идеология на приватизация на работещите държавни предприятия, съкращаване на публичните разходи, отваряне на границите за безконтролното навлизане на стоки и капитали и пренасочване към експортно ориентирано производство. Основните цели са изземване на благата, които по-ниските социални прослойки са придобили по време на периода на възход (Фаза А по Кондратиев). Световното дясно търси начини да намали всички основни разходи за производство, да унищожи социалната държава във всичките й разновидности и да забави упадъка на мощта на САЩ в рамките на световната система.
Г-жа Тачър става известна с мотото „Няма алтернатива“ (на английски TINA от ‘There is no alternative’—бел.прев.). На практика, за да гарантира, че алтернатива наистина няма да има, Международният валутен фонд, с подкрепата на Министерство на финансите на САЩ, налага придържането към строг набор от неолиберални условия като условие за оказване на финансова помощ на държави в бюджета криза.
Този брутален тактически подход функционира успешно в продължение на около 20 години и води до разпадането на ръководените от Старото ляво режими или до трансформацията на партиите от крилото на Старото ляво, които в крайна сметка възприемат доктрината на върховенство на пазара. До средата на 90-те години на миналия век, обаче, се наблюдават и първите проявления на мощна масова съпротива срещу Консенсуса от Вашингтон, а именно сапатисткото въстание в мексиканския щат Чиапас на 1 януари 1994 г., демонстрациите в Сиатъл по време на срещата на Световната търговска организация в града, които осуетяват опита за налагане на глобални ограничения върху правата на интелектуална собственост и учредяването на Световния социален форум в Порто Алегре през 2001 г.
Азиатската дългова криза от 1997 г. и спукването на балона на недвижимите имоти в САЩ през 2008 г. поставят началото на продължаващата и в момента обществена дискусия около т.нар. финансова криза в световната система, която в действителност е просто поредният, предпоследен балон в главоломната поредица от дългови кризи от 70-те години на 20-ти век до момента.
Четвъртата теза е описанието на това, което се случва при възникването на подобна на настоящата структурна криза на световната система — явление, характерно за системата още през 70-те години на миналия век, което вероятно ще наблюдаваме до около 2050 г. Основният белег на структурната криза е хаосът. Хаосът не е състояние на произволно случващи се събития. Той е състояние на бързи и постоянни колебания на всички параметри на исторически наложилата се система. Това включва не само световната икономика, системата на междудържавни отношения и културно-идеологическите течения, но и наличието на жизнено необходими ресурси, климатичните условия и пандемиите.
Поради постоянните и сравнително бързи промени в непосредствените условия на средата, високо проблематични — както за държавите, така и за предприятията, отделните социални групи и дори индивидуалните домакинства — са дори краткосрочните прогнози. Тази несигурност кара производителите да бъдат особено предпазливи по отношение на производството, тъй като не разполагат с гарантиран потребителски пазар. Това е порочен кръг, тъй като намаленото производство означава по-ниска заетост, която от своя страна означава по-малко потребители. Несигурността се задълбочава допълнително и от стремглавите колебания във валутните курсове.
За притежаващите ресурси най-печеливша алтернатива са пазарните спекулации. Но дори спекулативната дейност изисква краткосрочна увереност, която задържа риска в рамките на управляеми граници. С повишаването му спекулациите се превръщат в чиста лотарийна игра с малко на брой, случайно спечелили и многобройни, понасящи огромни загуби инвеститори.
На равнището на домакинствата, степента на несигурност е причина за все по-честите масови призиви за закрила и протекционизъм и търсенето на изкупителни жертви, както и за настървението срещу безпардонните спекуланти, преследващи единствено печалба. Масовата тревожност определя поведението на политическите играчи, тласкайки ги към заемане на т.нар. екстремистки позиции. Надигането на вълни от екстремизъм („Центърът не може да удържи“) блокират политическата ситуация както в национален, така и в световен план.
Възможно е в определен момент отделни държави или световната система като цяло да успеят да поемат въздух, но те са краткотрайни. Един от елементите, които допринасят за бързото отминаване на тези моменти, са резките повишения на цените на всички основни суровини, както за производството, така и за ежедневието — енергия, храна, вода и годен за дишане въздух. Освен това средствата, които се заделят за предотвратяване или поне ограничаване на вредите от промяната на климата и пандемиите, са крайно недостатъчни.
На последно място, от гледна точка на капиталистите значителното повишаване на стандарта на живот на цели сегменти от населението в т.нар. държави от групата БРИК (Бразилия, Русия, Индия, Китай, както и някои други) всъщност допълнително утежняват проблемите на натрупването на капитал, тъй като разпределя принадената стойност сред по-широка група и по този начин намалява ресурсите, които най-малобройната и заможна прослойка в света потенциално може да усвои. Развитието на т. нар. нови икономики всъщност увеличава натиска върху наличните ресурси, задълбочавайки проблема на действителното търсене в тези държави и създавайки заплаха за способността им да поддържат икономическия си растеж от последните две десетилетия.
Като цяло ситуацията не дава повод за оптимизъм, но поставя на дневен ред политическия въпрос „Какво можем да направим при така стеклите се обстоятелства“? Първо, обаче, нека назовем опонентите в политическата борба. В ситуация на структурна криза сигурно е само това, че съществуващата система — капиталистическата световна икономика — не може да оцелее. Това, което не можем да предвидим, е каква ще бъде системата, която ще я замени. Можем да си представим битката като борба за надмощие между „духа на Давос“ и „духа на Порто Алегре“.
Целите на двете групи са диаметрално противоположни. Поддръжниците на „духа на Давос“ желаят установяването на различна система — такава, която е „некапиталистическа“, но запазила основните същностни белези на настоящата система — йерархичност, експлоатация и поляризация. Поддръжниците на „духа на Порто Алегре“ желаят установяването на несъществувала до момента система, която е сравнително демократична и сравнително егалитарна. Употребата на „дух“ по отношение на двете позиции е преднамерена и се дължи на липсата на централни организации и от двете страни на барикадата, както и на обстоятелството, че поддръжниците и на двете идеологии са дълбоко разединени по отношение на предпочитаната стратегия.
Поддръжниците на духа на Давос са разделени на тези, които открито отдават предпочитанията си на тактиката на железния юмрук като инструмент за смазване на опонентите на всички нива, и тези, които желаят да привлекат застъпниците за трансформация на своя страна посредством фалшиви показатели на прогрес (използвайки концепции като „зелен капитализъм“ или „намаляване на бедността“).
Разнобой съществува и сред поддръжниците на духа на Порто Алегре. Част от тях желаят стратегия за повторно изграждане на свят с хоризонтална и децентрализирана организация и неотстъпчиво защитават позицията, че неотменен белег на бъдещата световна система трябва да бъдат правата на групите и индивидите. Останалите работят за създаване на нов международен интернационал с вертикална структура и хомогенизираща функция по отношение на поставените дългосрочни цели.
Очертава се объркваща политическа картина, допълнително усложнена от обстоятелството, че значителна част от управляващите политически кръгове и техните подгласници в медиите, професионално заетите с формиране на общественото мнение и представителите на академичните среди все още настоятелно дискутират отминаването на моментна трудност в, по същество, добре балансираната капиталистическа система. Това обгръща истинските проблеми в дълбока мъгла и прави обсъждането им невъзможно. Независимо от това, воденето на дискусия е наш дълг.
Мисля, че е важно да се прави разграничение между краткосрочно политическо действие („краткосрочно“, употребено в смисъл на времеви хоризонт с максимална продължителност от три до пет години) и средносрочно действие, насочено към създаване на условия за надмощие на духа на Порто Алегре в търсенето на нов, колективно „избран“ ред от хаоса.
В краткосрочен план от първостепенна важност се очертава намаляването до минимум на родилните болки, съпътстващи този процес. Хаотичните колебания за причина за огромни страдания в по-слабите държави и сред най-уязвимите групи и домакинства във всички части на света. Правителствата по света — все по-силно задлъжнели и изпитващи недостиг на финансови ресурси — ежедневно са изправени пред необходимостта от вземане на различни решения. Борбата за гаранции, че тежестта на орязването на преразпределяните публични средства, не засяга най-слабите, а напротив се понася от най-силните, ще остане неизменен белег на действителността. Това е борба, която в краткосрочен план принуждава левите сили винаги да избират т.нар. по-малко зло, колкото й неприемливо да изглежда то в очите им. Разбира се дискусия за по-малкото зло е възможна винаги и във всяка ситуация, но в краткосрочен план този избор изглежда безалтернативен. Противното би означавало единствено увеличаване на страданието до максимален предел, вместо постигане на обратния ефект.
Средносрочната възможност се явява абсолютна противоположност на краткосрочното решение. Между духа на Давос и духа на Порто Алегре няма среден път. Не съществуват и компромисни решения. Или ще изградим значително по-добра световна система (сравнително демократична и сравнително егалитарна) или ще останем подвластни на система, която не е по-добра, а и навярно ще бъде значително по-несполучлива от сегашната. Стратегията за този избор е мобилизация на подкрепа от всички страни, по всички възможни начини и във всеки момент. В съзнанието ми изниква широк набор от тактики, които биха могли да ни доведат до правилното решение.
Първата е да поставим убедителен акцент върху сериозния интелектуален анализ и да започнем дискусия, водена не единствено между интелектуалци, а истински глобална — с участието на хората по целия свят. Неин основен белег трябва да бъде изключителната широта на духа в средите на вдъхновените от духа на Порто Алегре, без оглед на предпочитаните дефиниции. Тази препоръка навярно изглежда крайно неконкретна и следователно безполезна. Факт е, обаче, че в миналото такава дискусия не водена, а без нея не можем нито да продължим напред, нито да наложим своите аргументи.
Втората тактика е категорично отхвърляне на целта за икономически ръст и замяната й с цел за максимална декомодификация — това, което движенията на местните народи в Северна и Южна Америка наричат buen vivir (от испански „добрият живот“—бел. прев.). Това означава не само съпротива срещу засилващия се порив към комодификация през последните 30 години — на структурите за образование и здравеопазване, на тялото, на водата и въздуха — но и декомодификация на селското стопанство и индустриалното производство. По какъв начин ще постигнем това е въпрос, който към момента остава без отговор, но елементите на новата система ще успеем да открием експериментирайки с нея в широк диапазон.
Трети възможен подход са усилията за постигане на самодостатъчност на местно и регионално ниво, особено по отношение на основните елементи на живота, като храна и подслон. Глобализацията, която желаем, не представлява система на единно, тотално интегрирано разделение на труда, а напротив — процес на „алтерглобализация“ на множество взаимосвързани автономии, които си взаимодействат в търсене на „универсален универсализъм“, съдържащ в себе си множеството съществуващи универсализми. Необходимо е да опровергаем провинциалните щения на конкретни универсализми за самоналагане над всички останали.
Четвъртата тактика произтича пряко от важността на автономиите. Борбата за премахване на чуждите военни бази, независимо от това на чия държава са, в коя държава са разположени и какви са причините за съществуването им, е неотложна необходимост. Съединените щати разполагат с най-голям ресурс от разположени в чужбина военни бази, но не са единствени в това отношение. Разбира се намаляването на броя на базите ще ни помогне да намалим и разходваните ресурсите за военна техника, въоръжение и персонал в глобален мащаб и ще ни предостави възможност за заделянето им за по-продуктивни цели.
Петата тактика, която е свързана с местните автономии, е настоятелното преследване на целта за премахване на фундаменталните социални неравенства по признак пол, расова принадлежност, вероизповедание, етнически произход и сексуална ориентация, като списъкът е неизчерпателен. В момента, темата е издигната на пиедестал в левите среди, но приоритетна ли е за всички останали? Мисля, че отговорът е отрицателен.
Разбира се не можем да очакваме, че към 2050 г. в света ще се е установила по-добра система, ако междувременно ни сполетя някое от заплашително тегнещите над нас три „супер“ бедствия: необратима промяна на климата, огромна по мащаби пандемия и ядрена война.
Мислите, че успях да очертая набор от наивни и неосъществими тактики, които световното ляво движение на вдъхновените от духа на Порто Алегре би могло да приложи през следващите тридесет години? Не съм съгласен. Единственият вдъхващ надежда белег на системната криза е степента, в която повишава жизнеспособността на „способността за действие“ — онова, което наричаме „свободна воля“. В една нормално функционираща историческа система, дори огромните обществени усилия имат ограничен ефект, поради ефективността на натиска за връщане към състоянието на пълно равновесие. Но когато системата се намира далеч от точката на равновесие, ефектът на всеки принос е огромен, а в своята цялост общият ни принос — във всяка наносекунда и нанопространство — може (използвам може, а не „ще“) да наклони баланса на колективния „избор“ между двете съществуващи алтернативи.
Източник: Monthly Review , 2010 г.
Превод от английски: Боряна Дешева
Имануел Уолърстийн е световноизвестен съвременен американски учен и социолог, исторически социолог, анализатор на глобалните световни системи и известен най-вече с разработването на общ подход в социологията, което довежда и до появата на неговата т.нар. World-System теория - Теория за световната система. Професор и преподавател в Държавния университет в Бингхамптън, Ню Йорк. Ръководи Fernand Braudel Center - център за изследване на икономиките, историческите системи и цивилизациите. Носител на множество почетни академични степени по цял свят, както и на награди на Американската социологическа асоциация. Президент на Международната социологическа асоциация между 1994 г. и 1998 г. Автор на множество научни трудове и книги, между които 4-томното изследване The Modern World-System (1974-2011).
