България днес съществува в паралелна реалност. Едва ли има друга страна, която по такъв тъп, глупав, позорен и мрачен начин да се е отдалечила от своя корени, от фундаментите на своята държавност и то така, че днес страната ни прилича на коркова тапа, която се носи в океан, докато тътените и повеите на могъщи бури набраздяват вълните. Това е безвремие на вечната катастрофа. Нацията на корабокрушенците. Народът на китовете-самоубийци, който се опитва да си поеме глътка въздух в последен опит да избере живота, а не разрушението.
За да разберем къде точно сме поели по грешния завой на историята трябва да се върнем към първоизточниците. Към онези текстове, които повтаряме като папагали днес, но упорито избягваме да вникнем в тяхното знание. И днес ще прочетем по радикален начин стихотворението на Стоян Михайловски "Кирил и Методий", творба, която е известна на всеки българин и която на всеки 24 май бива възкресена чрез вълшебната песен написана по нея. Приемам като аксиома, че в това стихотворение са отразени корените на народността, на духа, на нашият опит за просвещение. Това е едно завръщане през мъглата на територията на която е светло и бъдещето може да бъде ярко.
Върви, народе възродени,
към светла бъднина върви,
с книжовността, таз сила нова,
съдбините си ти поднови!
Проста, но ефикасна рецепта. Книжовността е резервоар за обновление. През книжовността българите са намери себе си, осъзнали са се като народ, получили са усещането за общност, за историческо значение. Битката за българско слово и азбука е битката за нови съдбини. Пудрата Росен Плевнелиев може да говори колкото си иска за "модерен патриотизъм", но рецептата на Михайловски е съвсем друга. Липсата на книжовност е край на историята. И точно от това разбиране се ражда най-могъщия куплет на стихотворението:
Напред! Науката е слънце,
което във душите грей!
Напред! Народността не пада
там, дето знаньето живей!
Знанието е фундаментът на народността. И заради това битката, която някои наши грантаджии водят срещу историята не е просто битка за поредния хонорар, а битка срещу народността. Подмененото знание поставя хората на колене. Тези, които днес сън не могат да намерят, за да измислят нов и злостен начин да четат историята като дявола Евангелието всъщност водят кръстоносен поход срещу България. Това не е конспиративно мислене, не е някакво преувеличение, просто в страната ни днес бе възпитана една прослойка от хора, които ненавиждат факта, че са българи и го крият под маската на безкрайна ревизия на утвърдените исторически истини. Това не е опит за модерен прочит на миналото, а е фактическо поливане на националните корени със сярна киселина. Имаме интелектуален елит, който върви срещу "народността" и срещу знанието. На тяхната съвест оставям защо го правят, но е крайно време да не бъдем слепи за този процес. И няма по-добра дата от 24 май на която да си кажем тази истина.
Стихотворението на Михайловски в своя исторически патос, но и откровено чувство върви срещу това псевдознание, което ни продават като нещо невероятно модерно. Той говори, че е било "робско време". Сега ви оставят да отгатнете колко грантови интелектуалци ще стържат зъби като четат това. Пак ще кажат, че стихотворението е част от пропагандата на миналото. И само по себе си подобно твърдение показва, че се намираме насред бойно поле и залогът са светлите бъднини. Ама наистина.
Някои куплети от стихотворението могат да бъдат четени с меланхолия.
Бе време, писмеността наша
кога обходи целий мир;
за все световната просвета
тя бе неизчерпаем вир;
Това ни връща във времето, когато хората у нас са имали национално самочувствие. Михайловски пише стихотворението си през 1882 година. От Освобождението са минали само 4 години, но какво самочувствие струи от тези думи. Писмеността на България се възприаме като част от просветата в целия свят и не само - тя е безкраен източник на ново знание. Това е гордостта на непримирилите се. На хората, които са спасили езика си и своята писмеността в петвековен мрак и ярост. Как един човек да не се чувства горд? Само забележете - на Михайловски не му е необходимо да се чувства част от нечии чужди ценности, той не взима назаем някаква чужда гордост - това е естествената гордост на твореца, който не е загубил своя корен и който осъзнава, че това е основен източник на сила. Къде са тези интелектуалци днес? Къде е този мощен мотор на национална гордост? Как успяхме да го пропилеем? Защо го изгубихме?
бъдете преблагословени,
о вий, Методий и Кирил,
отци на българското знанье,
творци на наший говор мил!
След като е отсял всички национални беди, както и всички проблеми с които се е сблъскал народа, Михайловски стига до извода, че именно гласът на Кирил и Методий е този, който държи будна искрата на народа. Именно тяхното дело е онзи източник на сила, който не дава на българите да се пречупят. Ситуацията е почти библейска - българското слово е това, което дава силата на духа и позволява на този изтормозен народ да открие своето ново бъдеще и нова гордост. Не се самозаблуждавайте - тук няма модерен патриотизъм. Има ясно осъзнаване на ценности, които днес се посрещат с презрение и едва ли не ярост, защото те така ни различават от общността към която политически сме присъединени. Защото нашият цивилизационен избор не е НАТО, няма как да бъде НАТО. Нашият цивилизационен избор е това слово, този мощен дух на обновление, това неизчерпаем вир за все световната просвета. Всичко останало са лъжи. А лъжите имат ограничен срок на годност.
Много хора днес повтарят думите на стихотворението механично, без да го разбират, а това принципно е началото на всяко крушение. Защото големият смисъл от написването на този химн не е бил патетичната прослава, а ясното осъзнаване на ценностния корен на българския народ. Михайловски е вкарал в него онова, което ни е запазило като общност и подредено е разказал срещу какво не бива да се върви. А властелините на амнезията не искат да чуват тези истини. На тях им е необходима друга държава, стържат със зъби, че народът не е друг. Което като минимум означава, че силата на това Слово още грее някъде в колективната душа на българите и не отива към гаснене. Този народ още има шанс за възраждане.
В подменен свят това никак не е малко.
Източник: Алхимичната лаборатория на Александър Симов
