Не лидерите правят хората. Хората правят лидерите.
Мнозина световни политически знаменитости, както и в нашата история, имат алтернативни паралели. Но важно е какво е времето и кое прави водача.
Колко странно. Историческите събития, личности и дори процеси стават обект на съпоставителна рейтингова система. Като при готварско състезание - кой е по-напред. Също и като при конна гонка. Кой повече е направил, кой повече е печелил избори, не непременно обаче и кой - като например Драган Цанков или Петко Каравелов, нищо не е спечелил от своето лидерско минало. В такива класации показателите са и негативни - кой повече е рушал държавата, кой повече е клал, кой повече е тласкал българите към катастрофи, кой е бил повече раболепен.
Амплитудите на оценка се променят спрямо конюнктура и неоконюнктура. Типичен случай в това отношение е Стефан Стамболов. Обругаван, премълчаван, просто прескачан, днес той е автоматично, почти папагалски изтъкван за всичко значимо в историята на следосвобожденска България. Често от хора, които не само не са написали и не са прочели един ред от него и за него. Любопитно дали част от тези хора имат една фраза с одобрителен знак преди промените. Това времево и тематично сравнение се отнася и до много други преоценки от вчера и днес - от Америка до Русия. Но има и нещо друго. Значимостта на лидера често
съвпада с авторитарни
да не кажем диктаторски методи. Просто защото иначе не биха свършили работата. Една модернизация или отстояване на независимост не се прави с белите ръкавици на демокрацията. Това е валидно за всички страни и всякакви исторически периоди. Няма училище за лидери въпреки административните примамки за привлекателното перспективно предназначение.
„Аз съм техният лидер, затова трябва да ги следвам“ - тази фраза на невзрачния френски политикан от XIX век Александър Ледрю-Ролен маркира новата ера в декларативните стереотипи на модерното водачество. В нея има малко прагматизъм, малко „реалполитик“, малко цинизъм, малко суета и театрално обезличаване. И много демагогия. От времената, когато свършват мотивите за управление по „божията воля“, започва търсенето на такава комуникация с народа, която да създаде водача. Навлизащите в историята играят хоро, опитват войнишка чорба, непринудено цъфват на абитуриентски балове, благославят паметници и сватби. Те са едновременно модератори и мотиватори между обществените потребности и личната реализация. Но все нещо от мотивацията остава скрито.
Част от прагматичното лукавство на Николо Макиавели остава тайна пътеводна звезда в техните поетапни реакции. Авторът на „Владетелят“ е неудобен само защото е по-откровен. Той е дискретен кумир днес, въпреки че неговото време е отминало. Политиците го четат като учебник, но не признават, че са макиавелисти.
Но как така тогава кроткият Махатма Ганди е успял да вдъхнови и да поведе милиони? А самият благ Исус Христос? Всичко е въпрос на онова време, което иска нещо различно! Може да е по-лошо дори, но да е различно. През 1884 г. един забравен днес социолог - Хърбърт Спенсър, написа, че времето ражда лидерите, а не обратното. Но важно е какво е времето? Там е цялата разлика. Кое прави водача? В племето този, който стреля с лък най-далече, този, който е най-висок, или този, който е по-харизматичен, значи в случая по-напорист.
Мнозина политически знаменитости са реализирани главно чрез такива импулси. Йосиф Сталин или Лев Троцки, Джузепе Гарибалди или Джузепе Мацини, Уинстън Чърчил или Антъни Идън, Джордж Вашингтон или Александър Хамилтън, Фидел или Че. В нашата история имаме също алтернативни паралели - Георги Бенковски или Панайот Волов, Захарий Стоянов или Бачо Киро, Стефан Стамболов или Петко Каравелов, Константин Стоилов или Александър Малинов? Често вторите личностни алтернативи са не само по-умни, но и по-привлекателни! Отстъпването на лидерството от страна на интелигентния Панайот Волов на харизматичния Георги Бенковски е един от най-красивите жестове в предисторията на Априлското въстание. Но какво от това.
Благоразумието е част от „разумното оцеляване на лидера“, прокламирано още в средата на XVI век от Елизабет I Тюдор. Ако Захарий беше се държал с онова храбро безсмислено предизвикателство, което погуби Бачо Киро, нямаше да има „Записките“ и всичко останало, сътворено от него. Ако Захарий Стоянов за разлика от Бачо Киро не се правеше на луд пред турския съд, нямаше да се появят „Записките“. Ако не бяха Междусъюзническата и Първата световна война, паметници на Фердинанд можеха да никнат във всеки наш град. Ако Стамболов не се бе така решително противопоставил на руския царизъм, вероятно щеше да бъде напомняно неговото предпазливо участие в българските въстания. Ако Фидел беше хукнал към боливийските чукари, кубинският експеримент едва ли щеше да влезе в историята.
Ако Че беше останал министър
едва ли парижките студенти щяха да кичат мансардите си с негова фотография.
„Вожд е онзи, когото признават за такъв.“ Така пише скептикът Андре Мороа. Излиза, че за да станеш водач, следва най-напред да извървиш баналния конвенционален път на принципа „така правят всички“. Защото ако искаш да изпревариш времето си, много е вероятно да останеш неразбран. Защото превъзходството дразни и срещу него има дружен заговор и противодействие от посредствеността. Затова не разбирам новия метод в образователната система по света и у нас - „училище за лидери“. Преди да си лидер, няма ли да си някакъв друг? Нима не следва да преминеш един конвенционален път, при който ще те водят, преди да водиш? Имаше една фраза от руски филм: „За да станеш генералша, трябва да се ожениш за лейтенант.“ За да си истински професор, следва да си бил асистент.
А все пак какво е лидерството? Възпроизвеждане на някогашната привилегия по рождение на аристокрацията? Да, но потомствените аристократи са по-слаби лидери от онези, излъчени от низините. По време на Втората световна война генерал Джордж С. Патън изпращал всяка седмица за ден всичките си старши офицери на бойното поле - не само да се запознаят с обстановката, но и да преживеят предишните си изпитания на командвани войници. Така че да си лидер, следва преди това да помниш, че си бил воден. А може би именно това е новото лидерство.
Пощенските гълъби от Европа назидават
Невлезли един път в час, те преобразяват образованието, изискани финяги - не били войници - модернизират армията, тройкаджии оценяват нашия академизъм, доказани слагачи се грижат за национален интерес, захвърлени пагони ни учат на демократично мислене. Може би ще имат такъв предмет в специализираното училище за лидери. Дали са щастливи в чисто човешки план дори и утвърдените лидери? В малката книжка „Носът на Клеопатра“ се опитах да опиша накратко живота на 25 от тях. От Оливър Кромуел до Нелсън Мандела и от Симон Боливар през Александър Батенберг и Григор Начович до Джавахарлал Неру. Поне в моите представи не видях щастлив нито един от тях. А в много отношение не и чак толкова реализирани хора, както си ги представяме днес. А колко от тях като Дьо Гол и Чърчил в края на живота си не са били и огорчавани? Нима лидерът Жана Д 'Арк не бе канонизирана чак 500 години след като същата църква я бе обявила за еретичка, заслужаваща кладата. По-бледият подобен случай е реабилитацията на Трайчо Костов.
Но един от най-важните индикатори за мъдрия лидер остава за всички времена. Селекцията при обкръжението на лидера. Един историк бе написал за Наполеон: „Той беше толкова умен, че не се страхуваше да се заобикаля с умни хора.“ Скептиците твърдят, че Джон Кенеди не бил кой знае какъв президент - членовете на екипа около него правели всичко. Ами там е цялата разлика. Когато се заобикаляш с умни и честни хора, значи не само не се страхуваш от конкуренция, но и трасираш бъдеще.
Но да не упрекваме само лидерите. Те не идват от друга планета. Те са наш продукт, те са част от нас. Не лидерите правят хората. Хората правят лидерите. Често лошият избор става при възможности за алтернативи. Предполагам, че това е траен елемент на взаимна зависимост още в 10-те типа водачество, които са отбелязани в санскритската литература. А ако следва да побългарим малко известната фраза на Ото фон Бисмарк за съвместимостта между народа и правителството, може да си признаем, че повечето ни лидери са си ни лика-прилика! Ако не сме били достатъчно мъдри да ги изберем в изминалата събитийна обстановка, може да си имаме свои предпочитания спрямо тях. Без да ги натрапваме на другите.
Източник: вестник „Преса”
