Президентът ни каза, че трябва да имаме "доза модерен патриотизъм". А аз си мисля, че патриотизмът не е професия. В романа на Тургенев "В навечерието", където главният герой е въображаемият Инсаров - прототипът е българин с истинско име, той казва: "Този, който е обичал отечеството, е доказал това само със смъртта си."
Така че като изконно чувство, което се научава от бабино коляно, не непременно в часове по патриотизъм, това състояние може да бъде извор на благородство, може да бъде израз на страдание, може да бъде причина за агресия. Има един израз на Самюел Джонсън: "Патриотизмът е последното прикритие на мръсника". Така че, патриотизмът не е хонорарна каса, не е партийна субсидия и не е щатна длъжност. Когато казват "партия на патриотите", излиза така, че другите не са патриоти. Очаквам всеки момент да се регистрира и Партия на ангелите, защото всички други са злодеи.
Патриотизмът има двузначно съдържание. От една страна, той е най-благородното състояние, което превишава според Раковски всички други добродетели на човека. От друга страна, не можем да кажем, че Хитлер не е бил патриот, нали? Той може да стане основание - морално, политическо, и аргументация дори за злодейства. Когато Емил Зола разобличава в аферата "Драйфус" гнилостта и корупцията във френското общество, там му казват: "Ти не си патриот, мръсен италианец!" Но това, че не харесваш президента си и премиера си, още не означава, че не си патриот.
Има разлика между патриотизъм и национализъм. Национализмът е злото лице на патриотизма. Аз не съм от тези историци, които се тупат в гърдите, че са националисти. За да си националист, трябва да живееш в страна 100 на 100 етнически чиста. Такива държави, общества и континенти няма. Какво значи националист? Ами ако си се родил арменец, трябва ли непременно да се чувстваш отчужден, когато казват "уважаеми българи"? А другите неуважаеми ли са?
Истинската индикация за патриотизма е готовност за саможертва. Това, което казва Инсаров - да умреш за Отечеството. А не са празнични тостове и екскурзии в чужбина. След парада в Москва за 70-та годишнина от Победата над фашизма, който гледахме по телевизията, един мой съсед ми каза: "Това е дрънкане на оръжия". Отговорих, че - да, докато руснаците парадират с оръжие, американците бомбардират. Има известна разлика, нали? Това огромно шествие на Безсмъртния полк след парада в Москва си беше направо за плач, ако питате мен! Толкова естествено беше поведението им, тези милиони хора носеха портретите на своите загинали близки, нямаше едно заучено поведение, един, който изкуствено да се отнася към мъката и към Победата. Нито е режисирано, нито е селектирано, не е направено като шоу за душата на руснаците. Това беше най-трогателното! И във всичките тържества на този ден, и в парада, нямаше капка агресия. Имаше само благодарност, поклон и сълзи. Нямаше заплахи - как ще стигнем до Ламанша и до Атлантика.
Тези хора от портретите са загинали за Родината, без непременно да са скланяли глава пред гения на Сталин. В шествието на живите имаше страдание, благодарност, нямаше агресивна, заканителна, заплашваща нотка. Това според мен трябва да бъде показано. Защото в момента американците дискретно лансират идеята за своята богоизбраност, за изключителност. Ами това не е ли по-фин вариант на расовата теория? С какво американците като човешки същества са по-значими от сенелгалците? Затова казвам - едни дрънкат оръжие, други го употребяват.
Ставащото в Москва на този ден, беше синовна признателност. Защото с всички сталински репресии и ужаси, след войната страната Съветски съюз отново се възражда. Ако беше победил Хитлер, руснаците нямаше да бъдат по-щастливи, по-свободни и по-обединени, както и цяла Европа. Днес някои се напъват да внушат, че едва ли не комунизмът и нацизмът били едно и също. Но защо тогава цяла Европа не воюва срещу Сталин, а воюва срещу Хитлер в съюз със Сталин. Защо през 1941-1945 г. някой - един поне, не каза за общността между комунизма и нацизма? Извинявам се, ама Чърчил нарича Сталин "велик". Той не е наричан велик от пролетарските партии в Европа, а от самия Чърчил, когото сега цитираме под път и над път!
Патриотизъм и паметта се раждат от бабино коляно. Паметта може да бъде култивирана, да бъде насочвана, да бъде продължена в национален план, но нямаш ли спомен за тревичката на дома си, пейката, на която си залюбил, за там, където си целунал, където си заплакал, няма памет. Паметта е ирационално чувство. Лермонтов казва: "Люблю отчизну я, но странною любовью, не победит ее рассудок мой". Това не може да бъде създадено, ако го нямаш. То може да бъде само продължавано. В момента у нас под формата на атлантизъм имаме една дискретна денационализация. И това събужда национализация като състояние на духа. За жалост, когато възниква патриотизмът, това го правят скулптори, поети, писатели, генерали. Днес от този създаден вакуум се възползват ако не примитивни, то недостатъчно образовани и благородни хора.
