Карл Гершман притежава убедителното излъчване на човек, който е наясно със своите позиции във Вашингтон. Като президент на спонсорирания от Конгреса Национален фонд за демокрация (НФД) той ръководи организация със 171 служители. През 2012 г. неговата организация разпределя приблизително 1 236 гранта, средно по около 50 000 долара всеки (общо 62 млн. долара) на неправителствени организации (НПО-та) в 92 страни.
В този смисъл не е изненада, че Гершман излъчва една необичайна комбинация от идеализъм и политически нюх за порядките във Вашингтон. Добре облечен в елегантни костюми и с модни вратовръзки, той заема огромен офис на осмия етаж в хубава сграда на Пета улица във Вашингтон. Приятната кафена чаша, която държи, декорирана със снимки на неговите деца, не казва цялата истина за силата и противоречивата природа на това, което върши.
Работата на Гершман е да поощрява демокрацията в далечни страни с максимално възможните сила и обхват, които неговият бюджет и оперативни възможности биха позволили. НФД разпределя грантове не към индивидуални дисиденти или активисти, а пряко към НПО-та — граждански организации, асоциации и независими медии. За разлика от други американски инициативи за поощряване на демокрацията, тази не работи с правителствата в страните, в които разпространява демокрация. Този стремеж изглежда особено почтено за повечето американци, като се има предвид широко разпространената привързаност към демократичните институции, залегнала в американското национално самосъзнание. „Всички хора искат свобода“, казва Гершман, представяйки една широко популярна в Америка гледна точка както вътре, така и извън разрастващото се движение за поощряване и разпространяване на демокрацията.
Но други поставят под въпрос тази дейност и разбирането, че доларите на американското правителство трябва да се използват за намеса в управлението на други страни, което неизбежно се превръща в опити за подкопаване на съществуващите правителства и намеса в гражданското общество навсякъде по света. В скорошен коментар на уебсайта на международния канал на руската държавна телевизия РТ (Русия днес) беше споделено широко разпространеното извън САЩ виждане, че „частни“ организации като Националния фонд за демокрация (НФД) не представляват нищо повече от канали за финансиране на дейности, които обикновено са били ръководени от ЦРУ под наименованието „подривни операции.“ Имайки предвид, че англоезичната РТ е в същността си оръжие за външна пропаганда на руското правителство, това виждане относно мероприятията, свързани с промотирането на американската демокрация, не е изненадващо.
Но тази чужда гледна точка е подета и от бившия действащ президент на НФД, който по-късно работи в системата на Държавните архиви на САЩ. „Много от нещата, които ние правим днес, казва Ален Уейнщайн в интервю от 1991 г., бяха правени тайно от ЦРУ преди 25 години. Най-голямата разлика е, че когато тези дейности се извършват открито, опасността от провал е почти нулева. Откритостта е защита сама по себе си.“
Две десетилетия след като Уейнщайн прославя откритостта, провалите са в изобилие. Само месеци след като египетският президент Хосни Мубарак е отстранен от власт чрез масови улични демонстрации (развитие, възвестено като потенциален завой към повече демокрация в арабските страни) новото правителство внезапно нахлува в офисите на десет местни граждански организации, в това число Международният републикански институт (МРИ) и Националният демократичен институт (НДИ), два ключови бенефициента на НФД. 43 служители в НПО-та, в това число 19 американци, са арестувани и обвинени в престъпления. Случаят изглеждаше покъртително, докато служителите не бяха най-накрая освободени няколко месеца по-късно. Но ограничителните мерки за НПО-тата в Египет продължават.
Русия наскоро предприе ходове за съкращаване или разстройване на дейностите на НПО-тата на своя територия. Миналата есен Американската агенция за международно развитие (USAID) бе изгонена, а по-късно правителството прие закон, изискващ всички външно финансирани групи да се регистрират като „чужди агенти“. САЩ и други правителства също изискват от гражданите, работещи с чужди правителства, да регистрират официално този факт. Но в края на декември руските законодатели прокараха закон, който поставя извън закона финансираните от САЩ „неправителствени организации, които се занимават с политическа дейност“ в Русия.
Очевидно някои чужди правителства не са съгласни на тяхна територия да се извършват дейности, на които много американци гледат просто като на идеалистични усилия в подкрепа на универсални ценности. Но критики към подобен род действия се чуват и в САЩ. Писателят и мислител Дейвид Рийф заяви за списание „Национален интерес“, че разпространението на демокрацията е продукт на нейните привърженици, които „няма или не могат да осъзнаят нито идеологическия, нито революционния характер на своето начинание.“ Той добавя, че съветският лидер Никита Хрушчов, чиято хвалба през 1956 г., че Съветският съюз ще „погребе“ Запада, бе „израз на исторически детерминизъм в най-вулгарния му смисъл“, изглежда като „философски прагматик“, поставен редом до някои от днешните кадри, ревностни износители на демокрация по света.
В допълнение към това в последно време специалистите поставят под въпрос ефективността на износа на демокрация. „Въпреки цялото внимание, което беше отдадено на разпространението на демокрацията през последното десетилетие, ние реално знаем много малко за това чии програми на кои лица, въздействащи върху политиката на правителствата, трябва да подкрепяме“, казва Сара Буш, политолог от „Темпъл Юнивърсити“, която пише книга на тази тема. Въпреки че много американци инстинктивно приемат, че износът на демокрация в други страни е от полза за всички засегнати, проучванията не потвърждават тази теория. „За съжаление, дори и да приемем, че финансираните от американското правителство програми по принцип са свързани с демократизация, да открием кои програми работят по-добре е съвсем различно предизвикателство“, казва Буш.
Тя добавя, че американските мероприятия в подкрепа на демокрацията често са разглеждани от другите като чужда намеса и двуличие. „САЩ страдат от проблем с доверието, когато предлагат демокрация в чужбина, казва тя. Американските лидери се опитват да подкрепят демократичния преход в страни като Либия и Тунис. Те също подпомагат оцеляването на приятелски настроени диктатори в страни като Бахрейн и Йордания. Като последствие от това клетвите на САЩ, че подкрепят демокрацията по света, често дрънчат на кухо, особено в Близкия изток.“
Въпреки тези противоположни гледища, инициативата по предлагането на демокрация от страна на Америка продължава с пълна сила. Буш въведе фразата „демократичен истаблишмънт“, за да опише играчите във виртуална надомна промишленост за производство за демокрация. Да бъдат открити точни числа за парите, които дават САЩ за износ на демокрация, е трудно, защото съответните програми не са обозначени като такива. Въпреки това според „Форин асистанс дашборд“, уебсайт, създаден от Държавния департамент и Американската агенция за международно развитие (USAID), през 2012 г. американското правителство е планирало да похарчи 2,6 млрд. долара в подкрепа на демокрацията, доброто управление и човешките права в чужбина. Тази помощ е била разпределена през няколко институции, в това число и Американската агенция за международно развитие, Държавния департамент и НФД. Тези средства, разбира се, са само добавка към парите, получени чрез частни институции директно от така създадения „демократичен естаблишмънт“ в различните страни. Повечето пари от частни източници са дадени от фондацията на Джордж Сорос „Отворено общество“, но сериозен принос имат също „Фондация Форд“ и „Фондация МакКартър“.
Буш изчислява, че „демократичният естаблишмънт“ включва „около две дузини базови НПО-та, като „Фрийдъм хаус“ и НФД, които работят в много страни и формират дневния ред на тези страни“. Тя добавя: „Съществуват обаче голям брой допълнителни организации, които се състезават с основните НПО-та в програмите за разпространение на демокрация“. Много са парите за грабене и полето на конкуренти започва да става претъпкано. Откакто през 80-те стартираха американските програми за подпомагане на демокрацията, съревнованието между НПО-тата за американски субсидии, според Буш, стана още по-свирепо. Днес все повече и повече НПО-та се борят за парче от доходната баница за разпространение на демокрацията. Тя например отбелязва, че през 1985 г. НФД дава около 90% от своите субсидии на големи НПО-та, които работят в множество страни, през 2009 г. общата сума е паднала на около 50%, докато останалите отиват в стотици базирани в чужди държави организации.
Нарастващата конкуренция за фондове има огромно влияние върху това как организациите разпространяват демокрацията. Буш казва: „Насърчава се фокусирането на тези организации върху изпълнение на проекти, които ще им помогнат да оцелеят и да се развиват — тези проекти, които ще донесат бързи, измерими резултати, и проекти, които ще им позволят да работят в много страни — дори когато тези проекти имат несигурни последствия за демократизацията.“
За да разберем как функционират групите в „демократичния истаблишмънт“, най-добре да започнем с НФД, който разпределя половината от отпуснатите пари и служи като организация за разпъване на чадър над това, което тя нарича свои „централни получатели“ — Международният републикански институт (МРИ) и Националният демократичен институт (НДИ), които работят за свободни и честни избори; Центърът за частна международна инициатива, който оказва натиск за налагане на политики на свободен пазар и икономически реформи, и Американският център за международна трудова солидарност, който подпомага профсъюзите в различни страни. Всяка една от тези организации получава еднаква порция от бюджета за грантове на НФД. Техните програми се одобряват като тези на другите получатели. Другата половина от финансирането на НФД се присъжда годишно на базирани в чужбина организации, които търсят подкрепа. (Американски организации не получават подкрепа по линия на тази програма).
Да получиш субсидия от Националния фонд за демокрация (НФД) в дигиталната епоха е по-лесно отвсякога. Заявления могат да бъдат изпращани с едно кликване на мишката от всяка една организация извън Америка, която е независима от правителството — държавните университети например не могат да получават финансиране. Четири пъти годишно бордът на НФД разглежда предложенията, за да определи доколко може да се има доверие на кандидатите и да се увери, че молбите са съвместими с цялостния дневен ред на организацията, свързан със засилване на демократичните институции и напредък в демократичните цели.
Въпреки че събира и частни дарения от фондации, корпорации и отделни лица, според данъчната му декларация от 2011 г., 99% от финансирането на НФД идва от Конгреса. В резултат на това неговата независимост винаги е била под съмнение. „Нашият борд разполага с пълна автономия по специфичните дейности, които извършва“, твърди Гершман. И все пак понякога Конгресът постановява, че част от средствата на НФД трябва да отидат към получатели в точно определени страни, като Бирма, Куба или Ирак. Освен това всички помощи и дейности на НФД са обект на голям брой контролни процедури от страна на Държавния департамент и Конгреса, които нямат навика да дават пари, без да знаят как те се харчат.
Но каквото и да е действителното ниво на независимост на НФД, той не може да избяга от своята идентичност като изкуствена ръка на американското правителство, посветено на това да бъдат подкрепяни групи, извършващи подривна дейност или пречещи на автократични правителства. Във всеки случай чуждите правителства гледат на организацията само като параван за интересите на външната политика на САЩ, както беше отразено в коментар на „Русия днес“, според който „НФД е толкова явна част от американското правителство, че законодателите трябваше да прокарат специален закон, постановяващ, че това не е така.“
НФД се ражда по времето на администрацията на Рейгън, когато разпространението на демокрация придобива ясни очертания. Както казва през 1984 г. покойният политолог Самюел Хънтингтън: „Администрацията на Рейгън далеч надмина администрацията на Картър по отношение на ангажираността си с човешките права.“ Въпреки че в началото Рейгън презираше ударението, което администрацията на Картър поставяше върху човешките права, веднъж дошъл на власт, той призова за „демократична революция“. В знаменита реч през 1982 г. в Лондон Рейгън каза: „Време е ние да се посветим като нация — както по отношение на публичния, така и на частните сектори — да подпомагаме демократичното развитие.“ С тази цел Рейгън анонсира инициатива за изучаване и развитие на износа на демокрация, която доведе до основаването на НФД през 1983 г.
В началото бюджетът на НФД възлиза на 31,3 млн. долара. Първоначално ние бяхме много малки, казва Гершман. Но малкият размер на организацията не я предпазва от противоречия. Първоначалният ù борд е съставен от демократи и републиканци, представители на профсъюзите, сферите на бизнеса и образованието, специалисти по външна политика и членове на Конгреса. Първият ù постоянен председател е Джон Ричардсън, бивш заместник държавен секретар. Гершман, бивш съветник в представителството на САЩ в Обединените нации, става нейн президент на 40-годшна възраст, на 30 април 1984 г.
Почти веднага някои странични наблюдатели погледнаха на организацията като на своеобразен помощник на управляващата американска политическа класа. По-късно се появиха подозрения и обвинения, че тя е продължение на американското правителство. Именити членове на борда, в това число бившият държавен секретар Хенри Кисинджър и бившият вицепрезидент Уолтър Мондейл, в очите на мнозина бяха потвърждение за връзките ù с правителството. Според твърденията на критиците единствената разлика между дейностите на НФД и предходните интервенции на САЩ в чужди страни е в това, че НФД работи под светлината на прожекторите, което пък е приветствано от защитниците като доказателство, че НФД е ценна и неопетнена институция.
През 80-те години НФД се радва на неоспорим успех. Скоро след като беше основан, лидерите на НФД трябваше да преценят дали да подкрепят профсъюза „Солидарност“ в Полша, който се появи като значима сила срещу комунистическото управление в страната — и в резултат на това беше забранен от полското правителство. „Имахме дискусия в борда на директорите, на която трябваше да решим дали бихме могли да нарушим законите на друга страна, спомня си Гершман. В края на краищата решихме, че трябва да съблюдаваме единствено законите на САЩ.“
Каквито и да са били достойнствата на това решение, то имаше огромно влияние през следващите десетилетия, когато държавите със значително присъствие на НПО-та на своя територия се оплакаха, че техните традиции и избирателни системи са били погазени от външни агитатори. Но непосредственият резултат в Полша беше отличен. В съвместна работа с тогавашния шеф на ЦРУ Уилям Кейси НФД осигури жизненоважни доставки за „Солидарност“, което скоро след това изигра основна роля в освобождаването на Източна Европа от Съветския съюз. Съветникът по национална сигурност на президента Картър Збигнев Бжежински твърди, че „Солидарност“ успява да се съхрани по време на най-трудните периоди, за да може един ден да изиграе своята освободителна роля, именно благодарение на тези усилия. „За да се поддържа едно нелегално движение, се изисква снабдяването му с много ресурси, мрежи и пр., казва той пред списание „Тайм“ през 1992 г., и това е причината, поради която „Солидарност“ не беше разбита“.
Имаше и други не толкова успешни действия. През 1985 г. „Ню Йорк Таймс“ съобщи, че НФД е захранил с 1,4 млн. долара френски дясно-центристки групи, противопоставящи се на политиките на тогавашния президент от Социалистическата партия Франсоа Митеран. Парите били разпределени тайно, в нарушение на устава на НФД. И дори още по-лошо, оказа се, че една от антикомунистическите групи, спонсорирани от НФД, е имала връзки с нелегална, дясноекстремистка полувоенна групировка. Гершман настояваше неумело, че никакви пари „не е трябвало да отидат за мероприятия, които по какъвто и да било начин биха могли да бъдат тълкувани като критика на правителството на Митеран“. Тази намеса в една от най-старите демокрации в света противоречеше на декларираните от НФД мисия, дух и етика. Във връзка с разкритията около програмата един твърд критик на НФД, конгресменът от Колорадо Ханк Браун (по-късно сенатор), заявява, че това, което той нарича „Френската връзка... предполага американците да се запитат как те самите биха се чувствали, ако научат, че френското правителство е давало милиони долари на АФТ (Американската федерация на труда) и КИО (Конгреса на индустриалните организации), за да се противопоставят на политиките на Роналд Рейгън.“
В повечето случаи изтъкнатата защита на НФД е служила като един вид вдъхновение за склонността на други да създават свои собствени организации с идеална цел, посветени на разпространението на демокрацията. Това превърна „демократичния естаблишмънт“ във важен играч във Вашингтон. Но корените на продемократичното движение се намират повече от век назад в американската история.
Движението, може да се каже, е започнало през съдбоносната 1898 г. с войната между Америка и Испания, сама по себе си резултат от много фактори – както практични, така и идеалистични. Но спусъкът е натиснат от американската агитация срещу колониалното третиране на кубинците от страна на Испания, някои от които са въстанали срещу испанския сюзерен от години. Щом победата срещу Испания е постигната, което отнема едва три месеца, САЩ решават, че в доминираните от тях Куба и Филипините трябва да бъдат изградени демокрации. Така се ражда традицията за изграждане на нации в други страни. Интервенциите на президента Удроу Уилсън в Мексико, Хаити и Доминиканската република, както и участието в Първата световна война, всички те поне частично са били оправдавани с дълга на Америка да се подкрепя демокрацията в окупираните държави. Провалите на тези авантюри охладиха ентусиазма на Америка да гради нации и това доведе до „изолационистката“ политика през 20-те и 30-те години на ХХ век.
Впоследствие Втората световна война трансформира света и промени поведението на САЩ. „Първата фаза на проекта за изграждане на международна мрежа за насърчаване на демокрацията започна в първите години на Студената война“, пише Николас Гилхот в „Демокраси мейкърс“. Президентът Франклин Рузвелт заедно с британския премиер Уинстън Чърчил оказва (неуспешно) натиск върху съветския лидер Йосиф Сталин по време на конференцията в Ялта от 1945 г. да позволи свободни избори в Полша. Рузвелт и неговият наследник Хари Труман твърдо са решили, че разрушените нации на Япония и Германия трябва да бъдат изградени отново по американски демократичен образец. Планът „Маршъл“, „Алиансът за прогрес в Латинска Америка“ на Джон Кенеди, интервенциите в Югоизточна Азия — всички те са поне отчасти опити за износ на демокрация в страни със слаби или съществуващи не по взаимно съгласие правителства. Студената война беше определена от Америка не като състезание между две страни — СССР и САЩ, а като състезание между две системи — демокрация и тоталитаризъм.
През този период известни учени като Сеймур Мартин Липсет, Дейвид Аптер и Самюъл Хънтингтън основаха нова академична поддисциплина, изучавайки факторите, довели до демократичните промени. Широко известна като „теория на модернизацията“ или „теория на развитието“, тази дисцплина имплицитно предлага на американското правителство съвет за това как да засили демократичните правителства в чужбина. Но военните провали във войната с Виетнам разкриха слабостите в начините за поощряване на демокрацията и доведоха до нова вълна от либерален изолационизъм, който завладя Демократическата партия през 70-те години. Администрациите на Форд и Никсън също заложиха на по-тесни концепции за американския национален интерес. Резултатът беше отстъпление от екзпанзионистките усилия за разпространение на демокрация.
НПО-та като „Амнести интернешънъл“ започнаха да запълват създалия се вакуум. Такава роля започнаха да играят и Европейската комисия и Католическата църква. Подписаните през 1975 г. хелзинкски споразумения доведоха до създаването на „Московско-хелзинкска група“ и „Хелзинки уоч“ (по-късно променено на „Хюман райтс уоч“), които наблюдаваха за спазването на декларираните от Свъетския съюз задължения към човешките права. „Фрийдъм хаус“ започна да публикува годишните си доклади за състоянието на демократичните права в страните по света.
След това дойдоха рухването на Съветския съюз и краят на Студената война, което не беше очаквано от почти никой от специалистите по международните отношения. Това развитие имаше дълбоко отражение върху американското съзнание. За мнозина то демонстрираше широкоразпространения, макар и не универсално възприет възглед за привлекателността на демокрацията. Източноевропейските народи разрушиха комунистическите диктатури, за да приведат своите страни в съответствие с желанията на хората посредством изграждането на пазарни демокрации. Руснаците отговориха, прегазвайки усилията на лидери като Михаил Горбачов да реформират комунизма, с цел да го спасят.
Всичко това пося в американските ум и сърце силна вяра в превъзходството на американската система. Това намери мощно отражение в публикуването на статията на Франсис Фукуяма „Краят на историята“, която твърдеше, че либералната демокрация е крайната точка в политико-идеологическото развитие на човечеството.
Последваха дори и още по-шокиращи оди за магията на демокрацията. Големият дипломат и геополитически мислител Джордж Кенан, който доскоро беше отхвърлял доктрината на Удроу Уилсън, започна да възхвалява неговата „широка визия и остра чувствителност“. Самюел Хънтингтън, който през 1984 г. беше описал вероятността за демократично развитие в Източна Европа като „практически равна на нула“, сега приветства демократичната вълна там и написа, че „диалектиката на историята преобърна теориите на социалната наука.... движението към демокрацията се оказа глобално.“
Скоро и неправителственият сектор във Вашингтон се включи в това. Както се изрази директорът на НФД Гершман, силите за насърчаване на демокрацията отиват „там, където нещо се случва“. Резултатът беше вълна от нови инициативи за разпространение на демокрация и появата на днешния „демократичен истаблишмънт“. Дори още преди колапса на Съветската империя през 1989 г. беше основана Международната фондация за електорални системи, която да „подкрепя избирателни и други демократични институции в тяхната поява и еволюция, както и опитните демокрации“. Основана от консултанта на Републиканската партия Ф. Клифтън Уайт и сега ръководена от бизнесмена и бивш консултант на демократите Бил Суини, според данъчната си декларация от 2011 г. организацията взема 95% от целия си 103-милионен бюджет от Държавния департамент и USAID.
Ако победата на Запада в Студената война създаде почвата за нови субекти за разпространение на демокрация, то атаките от ислямистки терористи срещу Америка от 11 септември създадоха дори още по-голяма вълна, след като много демократични юнаци заключиха, че тези атаки и стоящият зад тях гняв е продукт на затворените общества в Близкия изток. Родиха се нови организации, а други разшириха своите дейности в Близкия изток.
Една нова организация, участваща в тази инициатива, беше Проектът за близкоизточна демокрация (ПБИД), основан през 2006 г. като организация, посветена на това да „изследва как в Близкия изток могат да бъдат развити истински демокрации и как САЩ могат най-добре да подкрепят този процес“. ПБИД провежда семинари и конференции и публикува политически доклади за състоянието на демокрацията в Близкия изток. Той води в САЩ активисти от Близкия изток, дисиденти и служители в граждански организации, с цел да ги обучава и да ги среща с представители на Белия дом, Държавния департамент и USAID, както и с членове на Конгреса. Бившият конгресмен Джим Кобъл, републиканец от Аризона, и Джим Муди, демократ от Уисконсин, са в неговия борд.
Стивън МакКинърни, изпълнителен директор на ПБИД, отрича всякакви намерения за засилване на протестните движения в арабската пролет, които изригнаха през декември 2010 г., и през следващата година събориха правителствата в Египет, Тунис и Либия. Но той претендира за заслугата да е подпомогнал тяхната ефективност. „Ние не ги спонсорирахме, за да започнат протестите, казва той пред „Ню Йорк Таймс“, но ние подпомогнахме развитието на техните умения и мрежи от контакти. Това обучение изигра роля за това, което се случи най-накрая, но революцията си беше тяхна.“
Една по-стара организация, която разшири ролята си след 11 септември 2001 г., е основаната през 1941 г. „Фрийдъм хаус“. Тя започна да се използва много по-активно от американското правителство. През 1997 г. „Фрийдъм хаус“ се сля с „Нешънъл форум фаундейшън“, подпомагайки нейния капацитет да ръководи на място проектите в младите демокрации в целеви територии като Централна и Източна Европа, Балканите и бившия Съветски съюз. Въпреки че „Фрийдъм хаус“ прибира поне 75% от общия си 41,5-милионен бюджет от американското правителство, тя се самоопределя като независима. Но под въпрос е не само финансовата независимост на организацията. Р. Джеймс Улзи, бивш шеф на ЦРУ, в продължение на много години беше председател на „Фрийдъм хаус“, връзка, която неизбежно повдига въпроси за независимостта на „Фрийдъм хаус“ от целите на американската външна политика.
„Фрийдъм хаус“ очевидно беше на страната на най-големите американски интервенции, в това число и войната в Ирак. В навечерието на тази война организацията призова за дългосрочна окупация на Ирак и красноречиво наблегна на важността на тази мисия: „Ние ревностно се надяваме, че войната, в която сега са ангажирани американските сили, се развива благоприятно и че тиранията на Саддам Хюсеин ще бъде съборена с минимална загуба на човешки живот“, заяви организацията.
Дейностите на „Фрийдъм хаус“ понякога отразяват тенденция, която позволява желанието за демокрация да се превърне във възприятие за нововъзникваща демокрация. През 2003 г. организацията увери членовете си, че „западналите монархии в Бахрейн, Кувейт и Катар се движат към конституционно управление, при което значителна част от властта е в ръцете на демократично избрани представители.“ Година по-късно този оптимизъм беше съкрушен от събитията. И от момента, в който беше пробудена Арабската пролет, ние знаем, че монархията в Бахрейн, с помощта на Саудитска Арабия, е готова да потисне демократическите движения там с всякакви средства — с мълчаливото примирение на САЩ. Стабилността в Бахрейн, където има важна американска база, се оказа много по-важна за Вашингтон от демокрацията.
По подобен начин „Фрийдъм Хаус“ отстъпи в последвалите оценки за демократичните тенденции в Катар и Кувейт. Тези отстъпления от първоначално позитивните преценки отразяват обезспокоителна тенденция за „демократичния естаблишмънт“: често неговите членове са толкова съсредоточени в собственото си желание да видят появата на демокрации в далечни земи, че се оказват в ситуация да гледат на света през розови очила. Ярки примери в това отношение са Египет и Либия, където арабските революции не доведоха до гладък преход към демокрация, както мнозина очакваха.
Но в бурните дни на това протестно движение в Близкия изток, някои наблюдатели дадоха кредит на доверие на американските организации за поощряване на демокрацията, осигурявайки жизнено важните обучение и подкрепа за протестните групи. През април 2011 г., „Ню Йорк Таймс“ публикува статия под заглавие „Американски групи подхраниха арабските бунтове.“ Статията съобщава, че американски и други представители виждат, че кампаниите на САЩ за изграждане на демокрация са изиграли по-голяма роля за подклаждане на протестите, отколкото дотогава се е знаело, че ключови лидери на движенията са били обучавани от американци в провеждане на кампании, организирането им с помощта на новите медии и контрол над изборния процес.
НФД изигра роля както преди, така и по време на протестите. За периода 2005-2011г. той даде над 234,200 хил. долара на „Либийския форум за човешко и политическо развитие“, група, противопоставяща се на управлението на Муамар Кадафи. Според сайта на НФД 105 000 долара са били отпуснати за „засилване на конструктивния диалог и сътрудничество между либийските демократи и граждански групи вътре и извън страната, както и за установяване на присъствие на Форума в Либия.“ Заедно с други финансирани от НФД групи тази организация привлече вниманието към усилията за детрониране на многогодишния и силен лидер на Либия. Това се превърна във фактор за зашеметяващ цикъл от събития, които в крайна сметка вплетоха Америка в конфликта и създадоха необходимост от оръжия и други доставки от американски компании. През 2011 г. НАТО, със сериозното участие на САЩ, създаде забранена за полети зона и стартира въздушни удари срещу северно-африканската страна. Към края на годината САЩ бяха похарчили над 1,2 млрд. долара за кампанията в Либия.
Какво ще донесе за бъдещето на Либия тази интервенция, остава отворен въпрос. На втората годишнина от избухването на бунта срещу Кадафи „Икономист“ написа, че „политическите, икономическите реформи и тези в сигурността протичат в най-добрия случай с крачките на охлюв.“ Насилието е ендемично, националната армия е слаба, а гражданското общество изчезващо. Нищо от това не идва да покаже, че Либия е по-добре, отколкото при диктатора — но интервенциите, подтиквани отчасти от „демократичния естаблишмънт“, често имат неочаквани последици.
Тези неочаквани последици могат да се отразят неблагоприятно и на САЩ. Когато страната помагаше на Катар и ОАЕ да зареждат с оръжия опозицията срещу Кадафи в Либия, някои от тях отидоха в ръцете на антиамерикански настроени ислямисти. През октомври 2012 г. беше разкрито, че САЩ са похарчили 8 млн. долара, за да помогнат на поставеното под натиск либийско правителство да създаде отряд от командоси, който ще даде на „Либия възможност да се бие и да се защитава от заплахи от „Ал Кайда“ и нейните филиали.“ Нещо, което беше относително малък проблем за Либия при управлението на Кадафи.
Трябва да се отбележи също, че Кадафи, бидейки брутален лидер и някога спонсор на антиамериканския тероризъм, е спрял опитите си да се сдобие с оръжия за масово унищожение и своята антизападна ориентация в замяна на по-нормални отношения със Запада. Следователно той не е представлявал пряка заплаха за американските интереси, докато последвалата ситуация в Либия определено представлява. Един от резултатите е убийството на четирима американски дипломати, включително посланик Дж. Кристофър Стивънс, в консулството в Бенгази. Нещо повече, повдигнати са въпроси за отражението на действията на Америка в Либия върху Иран, който е под сериозен натиск от страна на САЩ и други страни да изостави всяка една програма за ядрени оръжия, която може би изпълнява. Обратът на Америка в нейните отношения с Либия, след предходното разбирателство между двете страни, не се разглежда като особено окуражаващ от иранските лидери. Този тип непредвидени последици повдигат въпроса дали търсенето на демокрация при всички обстоятелства е най-добрият подход от гледна точка на американските интереси. Може да се заключи, че американските интереси понякога би следвало да отстъпват на заден план в сравнение с хуманитарните проблеми, но в тези случаи накърняването на тези интереси трябва поне да бъде признато.
Съществува и дипломатическа цена в отношенията на САЩ с чужди правителства, склонни да се защитават от вътрешни несъгласия и бунтовнически движения. Тяхната враждебност срещу американската политика на износ на демокрацията нараства. В момента Египет има едно от най-стриктните законодателства спрямо НПО-тата. Когато египетското правителство нахлу в офисите на десет местни неправителствени организации в края на 2011 г., стана ясна неговата антипатия към външни сили, които се бъркат във вътрешните дела на държавата. Министърът на правосъдието каза, че организациите са „предали Египет, като умишлено са съдействали за раздухване на политически битки.“ След освобождаването на служителите на НПО-тата страната реши да обнародва закон, който ще изисква от местните неправителствени организации да получават разрешение за външно финансиране. От чуждите НПО-та ще се иска още да получават разрешение, за да оперират в страната.
Руското ръководство бързо възприе египетските ограничителни мерки, възползвайки се от намеците, че американското правителство насърчава антиправителствените усилия чрез американски групи. „След като продължаващият насилствен контрол на силите за сигурност срещу протестите доведе до 17 загинали и повече от 700 ранени само този месец, Египетската армия става все по-притеснена за чуждата намеса във вътрешните работи на страната“, съобщи сайтът на руската РТ веднага след внезапните нападения на правителството срещу офиси на НПО-та. Статията внушава, че САЩ стоят зад падането на правителството на Мубарак. Това твърдение не е неоснователно. Както съобщи през април 2011 г. „Ню Йорк Таймс“: „Множество групи и лица, пряко ангажирани в бунтовете и реформите, помитащи региона, в това число младежкото движение „6-и април“ в Египет, бахрейнският „Център за човешки права“ и обикновени активисти като Ентсар Куади, младежки лидер в Йемен, получиха обучение и финансиране от групи като Международния републикански институт, Националния демократичен институт и „Фрийдъм хаус“.
Прикривайки се зад тези организации, американското правителство успя да отрече отговорността за разпалването на революциите. Но, както писа „Таймс“: „Работата на тези групи често провокира напрежения между САЩ и много близкоизточни лидери, които често се оплакват, че тяхното лидерство е подкопавано.“
Скоро и Русия предприе действия срещу този тип организации в своята страна. През ноември 2011 г. Владимир Путин прие номинацията за президент на своята партия със следните думи: „Представителите на някои чужди правителства събират хора, на които дават пари — т. нар. получатели на помощи, — които те инструктират, намират им „подходяща работа“, с цел да оказват влияние върху резултата от изборната кампания в нашата страна.“ След неговото преизбиране през следващата година, през септември правителството на Путин изгони USAID две седмици преди местните избори, заявявайки, че организацията е правила „опити да влияе върху политическия процес — включително върху изборите на различни нива — посредством разпределянето на субсидии.“
Правителството продължи тези действия няколко седмици по-късно със закон, изискващ спонсорираните отвън групи да се регистрират като „чужди агенти“. Държавният департамент се противопостави на това чрез говорителя си Виктория Нуланд, която обеща: „Ние ще продължим да бъдем бдителни в подкрепата си за демокрацията, човешките права, гражданското общество в Русия. Ние просто ще го правим по друг начин.“ Това подтикна руското правителство да се оплаче от „грубата намеса“ на Америка. Руският министър-председател Димитрий Медведев заяви: „Представете си, че едно НПО в САЩ има вземане-даване с политици, получаващи пари от руския федерален бюджет. Това би било скандал.“
На първи октомври РТ пусна съобщение за НФД. В уводна статия беше декларирано, че: „Русия трябва да ускори своите решения и да закрие операциите на НФД и всичките му четири бенефициента: Международния републикански институт (МРИ), Националния демократичен институт (НДИ), Центъра за международна частна инициатива (ЦМЧИ) и Американския център за международна солидарност с труда (АЦМСТ).“
Статията продължава: „Фактът, че Вашингтон планира да пренасочи финансирането на USAID през „частни“ организации, отразява едно скандално равнище на неуважение към решението на руското правителство.“ Тази разгорещена позиция бързо даде резултати.
През октомври НДИ изтегли по-голямата част от персонала си от Русия, пренасочвайки служители към съседна Литва. През декември МРИ последва тези стъпки. „Те трябва да се изтеглят предвид обстоятелствата“, каза сенатор Джон МакКейн за списание „Форин полиси“. МакКейн, един от водещите защитници на насърчаването на демокрацията, е председател на МРИ. На 28 декември нещата се влошиха, когато Путин подписа известния закон, забраняващ на американски граждани да осиновяват руски деца. Законът също така суспендира дейностите на неправителствените организации, които получават пари от САЩ. В отговор американският Сенат прокара решение, осъждащо забраната. Сенатор Рой Блънт, републиканец от Мисури, който няколко години по-рано бе осиновил син от Русия, нарече забраната за осиновяване „възмутителна“. Въпреки това през февруари същата година, на среща на топ представители на основния наследник на КГБ, Федералната служба за сигурност, Путин предупреди всички чужди НПО-та срещу „намесата в нашите вътрешни работи.“ Той каза на представителите на агенцията, че те трябва да бъдат подготвени да попречат на чуждите опити да разстроят плановете на Русия за интегриране със своите съседи. „Те може да използват разнообразни инструменти за натиск, включително механизмите на т. нар. мека сила, каза той. Суверенното право на Русия и нейните партньори да изградят и да развият своя интеграционен проект трябва да бъде добре защитено. Американската политика оказва въздействие върху политическия живот на други страни чрез износ на демокрация и следователно пряко подкопава връзките между САЩ и една регионална сила, която администрацията на Обама се надяваше да върне към конструктивните отношения помежду им“.
Изправени пред подобна правителствена враждебност, някои дисиденти в чужди държави демонстрираха определено равнище на предпазливост спрямо „демократичния естаблишмънт“ на Америка. През 2006 г. тогавашният държавен секретар Кондолиза Райс поиска от Конгреса да прехвърли 85 млн. долара към „Иранския фонд за демокрация“, за да — както тя се изрази — „подпомогнат политическата промяна вътре в Иран“. В още по-голямо противоречие 20 млн. долара от тях бяха поискани в подкрепа на усилията на групи на гражданското общество — медии, юридически и НПО-та за човешки права — както извън, така и вътре в Иран. Вътрешно съобщение на Държавния департамент, с което се сдоби Центърът за американски прогрес, признава, че част от парите са били с предназначение да „достигнат до иранския народ с цел да подкрепят неговото желание за свобода и демокрация.“
Скоро стана ясно, че парите не са били желани, тъй като подкопават други дейности, които са в ход вътре в Иран. „Парите (за демокрация) са острие, казва иранският журналист Емадеддин Багхи пред „Ню Йорк Таймс“. Нашето правителство ни обвинява, че получаваме пари от американците. Изведнъж моята нормална работа в полза на човешките права стана политическа.“ През 2009 г. администрацията на Обама закри фонда. Хора от „демократичния естаблишмънт“ бяха вбесени, но не и иранският елит. Акбар Ганджи, най-известният ирански политически дисидент, каза пред БиБиСи: „Американският фонд за демокрация беше напълно контрапродуктивен. Нито един от активистите за човешки права и от членовете на опозицията в Иран нямаше никакъв интерес да използва подобни фондове, но всички ние бяхме обвинени от иранското правителство, че сме американски шпиони, защото няколко групи в Америка използваха тези фондове.“
Иранският фонд за демокрация освен това вгорчи вече напрегнатите отношения между САЩ и иранското правителство. Иран осъди тези действия като усилие да бъде съборено неговото правителство. „Съществува ли дори усещане, че американското правителство мисли за демокрация, попита един репортер бившия посланик на Иран в Обединените нации Джавад Зариф. Освен в главите на няколко мечтатели в Източна Европа?“
Фрапантен пример за допирните точки на дейността на НПО-тата с тайните операции на САЩ е случаят „Алан Грос“, който работеше за частен предприемач („Развитие на алтернативи инкорпорейтед“, една притежавана от служители корпорация за развитие), на когото бяха отпуснати 6 млн. долара от фондовете на USAID, за да насърчава демокрацията в Куба. След няколко пътувания до островната държава той осигури комуникационно оборудване за еврейската общност в Хавана като средство да бъде пробита „информационната блокада на кубинското правителство“, както го формулира „Вашингтон пост“. След пътуванията си той или друг от представителите на „Развитие на алтернативи“, пишеше доклади до USAID.
Той беше арестуван през декември 2009 г. от кубинските власти, които го обвиниха, че е бил „вербуван да работи за американските разузнавателни служби“ — едно обвинение, гневно отричано от американските власти. През март 2011 г. беше осъден на 15 години затвор. Неговата присъда отключи порой от протести на законодателите в САЩ и на еврейски групи и в началото на 2012 г. Сенатът на САЩ прокара резолюция, призоваваща за освобождаването на Грос, основаваща се отчасти на съобщения за сериозните му здравословни проблеми. И все пак, според публикувани по-късно доклади на USAID, той е осъществявал дейностите си в Куба по очевидно незаконен начин и е бил наясно със свързаните с това рискове. А фондовете на USAID, които са подхранвали неговата дейност, са били отпуснати от Конгреса по силата на закон, предназначен специално за промяна на режима в Куба. Когато американски граждани вземат участие в действия в чужбина, породени от идеализъм, но предвидимо разглеждани като заплаха от поставените под прицел правителства, потенциалът за ответни действия може да бъде значителен.
Тъжният епизод с Грос подчертава две фундаментални и все пак трудно признавани реалности за американското движение за поощряване на демокрацията. Първата е, че в крайна сметка то е за смяна на режими. Това е така, защото всеки режим, осъден от това движение като недостатъчно демократичен, рано или късно ще бъде подложен на натиск от тази огромна машина за разпространение на демокрацията.
Втората е, че тези демократични евангелисти не са независими. Продемократичните активисти може и да настояват, че са независими от Вашингтон, докато осъществяват своята мисионерска работа в държави, ръководени от лидери, които не желаят демокрация и може би дори споделят някои умело формулирани философски възражения срещу нея. Но в действителност тези активисти работят за американското правителство, за което често разпространението на демокрацията се превръща във фикс-идея.
И все пак възниква въпросът дали това е умна дипломация за САЩ в момент на разместване на пластовете по света и на мощни нови развития в глобалния баланс на силите. Реалистично ли е да се очаква, че Русия ще сътрудничи в усилията на Запада да се справи с Иран, когато нейното правителство открито е подкопавано от САЩ? Как гледат египтяните, когато Вашингтон открито застава на страната на определени фракции по средата на гражданска война? И как е възприемана американската интервенция в региони като Близкия изток, които са били обект на западна намеса в продължение на векове?
На тези въпроси изглежда няма да бъде отговорено от удобния център на Националния фонд за демокрация в американската столица, нито от офисите на другите големи НПО-та из цял Вашингтон или от техните разпилени навсякъде по целия свят аванпостове от локални НПО-та. Но това са въпроси, които се нуждаят от отговори в момент, когато светът е изправен пред бъдеще, което според много хора е сързано с неизбежен американски упадък. Каквито и да са основанията на това очакване за американски упадък, е сигурно, че лидерската роля на САЩ в света в бъдеще ще бъде поставена под много по-силен натиск, отколкото беше през последните седем десетилетия. И продължаващото използване на продемократичния проект на американските НПО-та по света би могло в действителност да спъне техните усилия да отговорят на тези предизвикателства.
Превод Христо Проданов
Публикувано в списание „Национален интерес“
(http://nationalinterest.org), май-юни 2013
17 юли 2013 г.:
http://nationalinterest.org/article/the-us-democracy-project-8379
Авторът на статията Джордан Майкъл Смит е журналист, лектор, редактор и литературен критик
Източник : списание „Ново време”, брой 11, ноември 2013 г.
