Не помня какво беше спокойно лято. Нямам нерви да следя богатия и често безплатен летен културен живот в Манхатън. Лани ни тровиха летните истерии на „протестуиращите“ по жълтите павета на София. Сега владее Донбаският кошмар. Заседнахме плътно във Вапцаровите „задръстени кафенета“, чакаме напрегнато „последните комюникета“ и се люшкаме в надеждите – „Донецк е наш“, „светът е наш“. От доста време първото, което проверявам сутрин на смартфона си, още в леглото, е дали Донецк е още наш.
Още преди средата на втория си мандат някогашната легенда Обама слиза в историята като най-слабия президент в историята на Америка. Каквото и да направи и да каже от сега нататък, ще се посреща с нещо в диапазона между безразличието, присмеха и презрението, и то и от двете страни. Никой не му честити рождения ден тази седмица въпреки усилията му да си го изпроси. Наоколо недоумяват на глас как е могъл този „празен костюм“ (empty suit) да бъде някога избран за президент. Причините за това са различни, но поведението му по украинската криза е безспорно една от тях и значенето му само ще расте с постепенното научаване от широката публика на истината за конфликта. Обама без никаква нужда подкрепя в Украйна един престъпен режим на олигарси, изтребващи гражданите си, лъже в тяхна полза и рискува ядрена война, която може да затрие Америка и света.
Очертава се цялото прогресивно домашно наследство от досегашното управление на Обама да бъде поставено под въпрос след вероятната загуба на демократите на междинните (midterm) избори за Конгреса наесен, когато републиканците ще завладеят и Сената. Десните ще го съдят и импийчват. Напълно пропилян е ентусиазмът на левите, Обаманията от 2008 г. е мъртва и изстинала. Във времето, когато и американската демография, и настроенията на мнозинството предопределят завой наляво – и дори бастионите на консерватизма като Тексас се очаква скоро да „посинеят“ (по български – да почервенеят) електорално, Обама попари всички надежди демократите да канализират и оглавят този процес.
Във времето, когато младите американци са по-леви от всяко друго поколение след 60-те години на ХХ в., либертарианците печелят червени точки с антивоенната си пропаганда и покрай нея се опитват да пробутват и реакционните си утопии като „минималния гарантиран доход“ (basic guaranteed income) – пари в брой (не много – примерно, 10 хиляди долара годишно), които да се раздават по равно от държавата на всеки гражданин без оглед на материалното му положение и с които да се заменят всички социални програми за бедните. Обама направи изключително трудно за следващия демократически кандидат за президент да победи, дори да се казва Елизабет Уорън. Спокойно, Хилари Клинтън няма абсолютно никакъв шанс, а и се провали като държавен секретар. Тежък удар ще понесат и амбициите на другите „малцинствени“ политици и от двете страни на барикадата.
Падна жертва на реалността американската идеалистична доктрина за „износ на демокрация“ и „смяна на режима“.
След провалите на Буш II и Обама в демократизацията на Афганистан, Ирак, Египет, Либия, Сирия и Украйна е очевидно, че тази доктрина е основният източник на нестабилност в света. Едностранният силов подход, срещу който Обама пламенно агитираше, идвайки на власт, претърпя крушение в Украйна, дето Обама каза „А“, без да има намерение да каже „Б“. Оказа се, че силовият подход се налага не от военните и дори не от „службите“, нито от големите корпорации (ExxonMobil си работи кротко с „Роснефт”), а от цивилните ястреби в дипломатическата служба.
С ниското качество на американските дипломати съм служебно запознат. Има и изключения, но главно сред политическите назначенци и бившите военни. Рядко сред пришълците от академията. В САЩ дипломатите не са елитна каста, каквито са в почти всички други страни. В Англия сред основните изисквания към дипломатите е характерът им (определя се и от психолози в ситуативни игри). Във Франция най-важно е образованието в ЕNА, дето стигат само издънките на елита и най-блестящите студенти от „простолюдието“.
В САЩ обаче дипломатите са обикновени чиновници,
които с нищо не се отличават (и по заплащането) от пощенските или социалните чиновници. В службата отиват главно млади хора, завършили политически науки (смятани за най-лесното следване), но неуспели да влязат в law school (юридически факултет) или да си намерят по-добре платена работа в лобистката индустрия. В САЩ най-способните и амбициозни студенти отиват да учат право, медицина или финанси. Знанията на американските дипломати за Русия след разпадането на СССР са рудиментарни и това е една от причините за провала на американската политика към Москва.
Дори когато политиката се чертае не от кариерни дипломати, а от университетски „експерти“ – като проваления бивш американски посланик в руската столица Майкъл Макфол – посредствен русист от Станфордския университет, съветник на Обама по руските въпроси през първия му мандат. Америка така и не стана „глобална“ страна като Англия преди Първата световна война – нито икономиката й е толкова глобализирана, нито още по-малко има такава широка международна „експертиза“ (компетентност). Макфол е родом от Монтана и му личи.
Некадърността на тия хора е „натурална“ – не е заучена,
както мислят някои руски журналисти, забавляващи се с Джен Псаки – уж с цел да се покаже, че на Америка въпроси не се задават. Още по-лошо, Обама не направи и опит да демонтира неоконсервативната бюрокрация в Държавния департамент, наследена от Дик Чейни. Виктория Нюланд е елитен кадър на Чейни, съпруга е на неоконсервативния идеолог, историка Робърт Кейган.
Но украинският конфликт разкри и слабостта на американските военни, които не са готови и се страхуват от военна конфронтация с Русия, и на разузнаването, което бе унизено от Обама и поставено пред свършен факт с изявлението му за сваления самолет, което трябваше да „апробира“ постфактум.
В разузнаването, след срамния шпионски скандал в Германия и възможната поява на „Сноудън 2“, явно ще има големи сътресения – закриване и сливане на служби, съкращаване на сюрреалистичния бюджет от близо 60 млрд. долара. Оказа се, че при Обама и подслушванията, и убийствата на хора с дронове са се увеличили в пъти, а признанието му оня ден, че „ние изтезавахме „някои хора“ (some folks)” бе много закъсняло за левите, а посрещнато зле от десните.
Разкри и трагичното положение на медиите,
което, както казах вече, неминуемо ще доведе до фалити на големи телевизии и вестници. Стана очевидна и слабостта на американското гражданско общество, за което от много време предупреждават левите критици на растящото икономическо неравенство, ерозията на средната класа и изкупуването на демокрацията от големите пари.
Не само в България липсват улични протести срещу кадровите безобразия на служебния кабинет, и в Америка никой не протестира по улиците, че Обама лъже по телевизията за малайзийския самолет и че не осъжда избиването на хиляди мирни хора в Донбас от неговите хора. За Газа протестират арабите и приятелите им, за Донбас никой не протестира.
До тази пролет се надявах, че не само е възможно демократите да оглавят политически олевяването на Америка, но и че Вашингтон ще започне да изнася прогресивните си политики в Европа – като във времето на Ню Дийл-а. Например – да убеди ЕЦБ да разхлаби бюджетните си изисквания, както предлага и председателстващият ЕС италиански премиер Ренци. Но нищо подобно.
Украинският конфликт показа вредността на днешното американско влияние в Европа
и че е време то да бъде намалено, а САЩ да се насочи на дело към азиатския си „стожер“ (pivot). Доминираната от САЩ НАТО, за която доскоро искрено се надявах, че ще стане общ военнополитически формат на „европейското човечество“ за ефективно сътрудничество в защита сигурността на голяма Европа, а и на света от глобалните заплахи, сама се оказа
заплаха за сигурността на Европа.
Да, както някога ни плашеше БСП и ние не вярвахме. Напълно неадекватният Расмусен с клоунско излъчване, подобно на Плевнелиевото, ще е очевидно последният лидер на тази провалена организация – поне в този й вид. Ако НАТО бе създадена „да държи американците вътре, руснаците – вън, и немците – под чехъл” (to keep the Americans in, the Russians out, and the Germans down), новият му формат ще трябва да държи американците под контрол (in check) и руснаците – най-тясно ангажирани.
Checks and balances, ограничения и противотежести,
са нужни на Америка, за да може да изпълнява „лидерската“ си роля, без да предизвиква смъртоносни опасности за света и да прави скъпоструващи на другите и на себе си грешки. Всеки адепт на свободния пазар и на либералната демокрация, всеки критик на монополите ще се съгласи с това! Монополите са зло, тирания, несвобода.
Една Русия, която не е СССР, която е капиталистическа, не търси световна революция с одържавяване на нивичките, кравичките, лавките, рикшите и такситата, не измъчва опозиционерите в мазетата на Лубянка и не ги праща в лагери (е, поне не повече, отколкото САЩ го прави), има медии, в момента по-свободни и демократични от американските, придържа се към реалистична и умерена външна политика; Русия, която е „европейска“ сила (за разлика от Китай), основен участник в европейския концерт от над 250 години, има военната мощ, дързостта и самочувствието на СССР (но без неговите свръхразходи за поддържане на влияние по света), страна със спартанска култура и в същото време – със забележителна общочовешка култура и духовност... такава
Русия е естественият и толкова необходим за доброто на самите САЩ и на света военнополитически балансьор.
Не „втори полюс“, какъвто беше СССР, а именно балансьор, сдържащ фактор, предпазващ лидера на САЩ от монополистки ексцесии и поддържащ честната конкуренция. Дори и „регионална“ сила, Русия присъства географски в много региони. Във всички тях, а и на други места, тя може да поддържа една нова, а всъщност добре забравена стара система – на баланса на суверенни велики сили. Системата, която съществуваше до Втората световна война.
Русия ще даде пример и на други потенциални суверенни велики сили – на първо място ЕС, Китай и Индия. Истеричната реакция на САЩ на твърдостта на Русия да отстоява интереса си в украинската криза е израз на нежеланието на старата американска външнополитическа върхушка да приеме факта на съществуването на суверенни велики сили извън Америка. Обама третира Путин като непокорен васал, дигнал глава срещу сюзерена. Това е несериозно. След Втората световна война САЩ имаше над 50% от световния БВП, но към средата на века ще има сигурно под 10%. А както Англия знае още от Кримската война и Германия от времето на стария Бисмарк – с Русия не се закачай.
За да изпълни такава нова глобална роля, на Русия обаче ще е нужна нова идеология –
„православно-славянската идея“ не е достатъчна дори у дома. Сергей Глазев пише много пространно и увлекателно за новия „консервативно-социален“ консенсус, но и тази теория е обвита с твърде много метафизическа мъгла от старата съветска и имперска руска мисловност. Русия, разбира се, не е „цивилизационно“ различна от Европа и Америка, противоречията им са нормални противоречия на модерните национализми, но мистифицирани.
Русия трябва да се обяви против есксцесиите на пазарния фундаментализъм – господството на световната олигархия – глобалните корпорации, прекаленото икономическо неравенство, липсата на развитие, неоправданото принизяване на държавата и публичния сектор, изкупуването на демокрацията от капитала, манипулирането на масите от медиите, унищожаването на природата... Срещу това никой сериозно не може да възрази – освен самите глобални елити и техните пиари – в него няма нищо „комунистическо“ и нищо „православно-славянско“, неприемливо за другите общества и култури или за различните неолигархични класи в тях. Идеологията на 99-те процента срещу най-горния един процент, която се появи в развитите страни, най-вече сред американските икономисти, е естествената глобална идеология на балансьора на САЩ, която Русия ще усвои, развие творчески и пропагандира.
В този процес ръководството на
Русия ще черпи енергия от народното антиолигархично движение, зародило се в бунтовна Новорусия
и вече плъзнало по цялата виртуална руска шир. Украинската криза не само категорично очерта границите на „виртуалната Русия“ („руския свят“) – границата й в Украйна, изглежда, ще мине доста на запад, съдейки по прокрадващите се известия оттам, и създаде руската (постсъветска) политическа нация, но и роди по безвъпросен начин и руското гражданско общество. По напълно оригинална руска рецепта, с вълшебния ключ на митични образи – на доблестния руски белогвардейски офицер (Стрелков – персонаж, изваден право от романите на Акунин – от компанията на Олег Лвович Никитин и Платон Платонович Иноземцов) и приказния народен богатир (Бабай).
Надявам се този процес на гражданска „кристализация“ да е заразен и да се пренесе скоро и у нас. Засега с гражданското общество сме още зле – хич го няма. Тогава първа жертва на събуденото гражданско общество ще паднат мутрите, кукловодите и медийните им лакеи и театърът на абсурда, в който живеем, ще свърши.
Известно внимание тук заслужава и
„антигей“ темата в „руската пролет“.
Както антисемитската, така и тя няма място в новата глобална прогресивна идеология на 99-те процента. Малцинствата, които страдат от дискриминация, са естествен съюзник на прогресивните сили – женското движение и LGBT (Lesbian, Gay, Bisexual, Transgender) също. Прекаленото експониране на LGBT и „политиката на идентичността“ (identity politics) у западните прогресисти след 70-те години е просто стремеж да се избягва и заменя класовата, „марксистка“ проблематика във времето на доминиране на пазарния фундаментализъм. Най-добрият аргумент срещу антигей истерията чух наскоро не другаде, а по Russia Today от американски методистки пастор със син хомосексуалист. „В Библията, каза той, няма осъждане на любовта (loving relationship) между лица от същия пол. Има осъждане на изнасилването и разврата.“ В бъдеще ще коментирам по-подробно този въпрос, който се радва на почти пълно неразбиране у руската и българската левица.
Освен „новия световен безпорядък“ (the new world disorder), настъпил след разпада на СССР и на свой ред разпадащ се сега, освен едностранният американски диктат и вече вредното за Европа НАТО, украинската криза показа ясно и
абсурда, който в момента представлява ЕС.
Не случайно изборът на нова еврокомисия е блокиран – никой дори не си спомня за него, както не си спомня и за черните кутии на МН17, космическите снимки на ЦРУ и записите на авоидиспечерите на Коломойски – а уж срокът за номинациите беше 31 юли. Ренци, който сега председателства ЕС, и Драги, за щастие, разбират за какво става дума, но засега май са сами.
Към „заслугата“, че без никаква нужда предизвика кървава гражданска война в Украйна, чиито жертви са вече над десет хиляди, ЕС наскоро добави и напълно изкуствено предизвиканата икономическа криза със санкциите си срещу Русия и нейните ответни мерки. Това със сигурност ще доведе до нова рецесия, дефлация и милиони нови безработни. ЕС, с една дума, се превърна в основен фактор за политическа и икономическа нестабилност на Стария континент. Идиотизмът на борещите се срещу „Южен поток“ евробюрократи – и когато Киев заплашва да спре транзита през своя територия – е пословичен. Също като идиотизма на европейските гласоподаватели, дали през май отново властта на катастрофално провалилата се ЕНП. И като идиотизма на българските избиратели, допуснали превратаджиите от жълтите павета все пак да се наложат и да свалят Орешарски и да ни готвят отново мутрите на власт с фалшифицирани избори – до следващия, надявам се, последен – февруари на гнева. Когато гражданите вече няма да палят себе си.
Особено позорен за ЕС е показният му дефицит на суверенитет,
с който Брюксел абдикира от претенциите си за суверенна велика сила. Кой ще го приема сериозно от сега нататък? Той очевидно няма политически механизъм за взимане на суверенни решения, няма дори умствен капацитет да схване политическите тънкости, които стара Европа отлично разбираше. Бюрократичната паралелна вселена на ЕС няма връзка с геополитическата реалност и с икономическото дередже на европейските народи. ЕС е сляп за престъпленията на киевския режим – в Европа, в прародината на индоевропейците. За какво ни е такъв европейски съюз? И тук е очевидна ролята на Русия като европейска страна – активен участник в европейските дела от векове, да наложи нужните корективи – Европа да се еманципира и да направи ляв завой като Америка у дома си.
Русия сега просто няма друг избор, освен да се наложи
по казания начин – „партньорите“ не й оставиха друг избор. Тя не може да остави Донбас да бъде обезлюден и смазан, защото тогава Киев ще тръгне и към Крим, а има претенции и за Приднестровието, Кубан и руската Слобожанщина. Не може да отстъпи пред санкциите, защото те няма да бъдат вдигнати до изтеглянето й от Крим, а и след това ще бъдат използвани за шантаж за други цели. Който веднъж се поддаде на шантаж, няма отърване.
Не може да остави Крим, защото той е ключът към Черно море, към цяла Южна Русия и към позицията й на велика сила в Европа и Близкия изток. Руският Крим прави невъзможно членството на Украйна в НАТО. Севастопол в НАТО означава границата на Русия да се премести до Тула. Борбата с Крим и за Крим е доминанта на руската история от XIV до ХХ в. Ако не се броят генуезките колонии и „капитанство Готия“, през последното хилядолетие в Крим не е имало цивилизоващ фактор освен Русия. Кримското ханство е разбойнически „пакс“ (по О. Прицак) за търговия с роби (предимно славяни) по османските пазари. Кримските татари, останали под руска власт и разселени и у нас през турско, са мирен земеделски народ – потомци на куманите, но чест инструмент на османската и неоосманската експанзионистична политика.
Сега организацията на кримските татари е тамошното ДПС,
угоено и обнагляло от сътрудничеството си с мафиотския Киев. За България руската власт в Крим, както показах на друго място, е възможност за сътрудничество и развитие, каквото не бе мислимо под киевска власт – под Киев Крим се провинциализира и пауперизира. Нищо не било построено дори по морето, освен че киевските олигарси си парцелирали брега – но сега теловете навсякъде са махнати. Знаем също, че в Крим не се е намерил българин, гласувал за Украйна на референдума през март.
Севастопол бил планиран като третата столица на Русия – той е и „най-руският“, и „най-съветският“ град изобщо. Винаги е бил на „централно“ подчинение на Кремъл, дори и под украинската власт, когато Лужков го превърнал в нещо като район на Москва. И сега е третият руски град с федерално значение. Той не е бил част от Кримската област на РСФСР по времето на Хрушчов и следователно предаването на Крим на Украйна е нямало правен ефект за Севастопол. Акунин, който в последните години написа няколко интересни романа за Севастопол („Беллона“, „Мария“, Мария“, „Аристономия“, а донякъде и „Герой ненашего времени“) от времето преди Кримската война до края на Гражданската война, може би най-добре разбира исторически мотивите на Путин, добре ще е да ги каже. Дано и Обама ги прочете.
На фона на Севастопол, който ще има голямо бъдеще, толкова по-зрелищна е разрухата на Киев. Някогашният (в ХIХ в.) толерантен и процъфтяващ европейски град, средище на руската, но и на украинската, полската и еврейската култура, майката на руските градове, домът на най-голямата руска православна светиня – Киево-Печерската лавра, родното място на новоруския книжовен език – Киево-Могилянската академия, дори и без гледката на разрушения и опожарен Майдан, преживява най-жалките си дни под лунатичната власт на престъпници олигарси (Порошенко, Коломойски) и пребоядисани националисти – бивши комсомолски натегачи (като Тягнибок от Лвов).
Както македонистката омраза към българското, както седесарската омраза към БСП – независимо кой й е начело, ако ще да не е Станишев или Миков, ами и сам Иисус Христос – и седесарската русофобия, тъй и
украинистката омраза към руското има две майки – ренегатството и медийната отрова.
И ако за ренегатството няма лек – е, освен като за гърбавия, срещу медийната отрова лек има и той ще бъде приложен и в Киев при бъдещата денацификация на остатъчна Украйна след самоопределението на Новорусия, и в България след победата на народа над мутрите. Всички медийни собственици, продуценти, редактори, автори, водещи, репортери, уличени в системно и умишлено лъгане и манипулиране, ще бъдат лишени завинаги от правото да работят в медиите и порицани публично. Извършилите и престъпления, като участие в опит за преврат или пропагандиране на омраза на етническа и друга основа, ще бъдат и съдени с цялата строгост на закона. Медиите, в които не останат читави собственици и журналисти, ще бъдат ликвидирани. Коренни промени са нужни и в образованието.
В Украйна видяхме и провала на проекта за седесарска нация. Имало е проекти за „мюсюлмански“ нации – в Босна и Пакистан, имаше и за „многонационален съветски народ“ и „социалистическа немска нация“. В Украйна за пръв път бе направен неуспешен опит за формиране на седесарска нация. Неуспешен не в смисъл, че не е създадена, а че създаденото не е устойчиво – ще се разпадне под напора на реалността. В една нация не може да има само седесари. СССР не можеше да завладее всички капиталистически страни – поне една трябваше да остави, за да внася от нея пшеница. В една нация също трябва да има и добри, нормални, съзидателни хора, от които нацията „да внася пшеница“.
Сякаш всички световни противоречия са сбрани в това малко, но велико, индустриализирано, но бедно, урбанизирано, но съставено главно от миньорски паланки и села, гъсто населено, но обезлюдяващо се, архаично, но авангардно до фантасмагоричност работническо място на степи и терикони с трафаретното съветско име ‚Донбас“.
И ние – 80% от българите – „участваме неотлъчно в борбата му за свобода“.
Източник: http://glasove.com
Валентин Хаджийски e доктор на философските науки, живее в Ню Йорк и се занимава с издателска работа. Бивш научен работник в БАН, бивш дипломат, специалист по правата на човека в МВнР и делегат в ООН.
