Търсене в този блог

понеделник, 5 септември 2016 г.

Кметът Давидов

 

 

Размисли за годишнината от рождението му. И не само….

 

 ...Бях приключил книгата си за Владимир Димитров-Майстора, когато ми подариха "Кюстендилските кметове". Подари ми я авторът - Сталин Георгиев, който наскоро след това загина нелепо.
Имате ли нови неща за Майстора - ме питат, когато разбират за намерението ми да направя ново, допълнено издание на книгата и да приложа към нея филма. Имам, казвам, има нещо много важно, което съм пропуснал да кажа за Майстора. По-точно - за летящия му старт от Кюстендил. За това как уреждат първата му изложба, как адвокатската колегия подпомага младия художник да излезе на пътя на изкуството.
Но главното е атмосферата, която там се създава, по-точно, която вече е създадена.

За мен безусловната причина за тази атмосфера, в която вирее и процъфтява културата и се създава една значителна интелигенция, е  кметуването по това време на Михаил Давидов. Той заема този пост два мандата, 9 години: от 1 май 1899 г. (с кратко прекъсване - отстранен е от 18 юли до 12 септември 1902 г. по политически причини) до 8 август 1908 г. Но за това време успява да създаде възлови институти и да изгради градския облик (муниципалитета) на Кюстендил - такъв, какъвто го знаем и какъвто го виждаме и сега.
До края на кметуването му е изработен и утвърден първият регулационен и кадастърен план на Кюстендил. Прорязана е главната улица "Александрова" - от пл. "Първи май" до черквата "Свети Мина". Започва се водопроводната мрежа, както и резервоарът на Хисарлъка. Почиства се старият водопровод към изворите на Осоговската планина. По негово време намират братски прием бежански семейства от Македония. А знае се, че семейството на Майстора идва от Битолско...
Строят се Чифте баня, училище "Марин Дринов", Държавната мъжка гимназия, нова сграда за читалище "Братство", открита на патронния празник на читалището - 1 ноември 1907 г. Кметът премества циганите от Катранлия и Големия мост в градската мера на левия бряг на р. Банщица. Пак тогава се прокарва най-хубавата градска улица "България", непредвидена дотогава в плана на града.
Особено впечатление прави решението на общинския съвет от юни 1907 г.: Да се запазват в добро състояние всички старинни и монументални здания, паметници, надгробни знаци и антики. А подвижните да се съберат в Общински музей.
Първият стимул, първото "изстрелване" на Майстора става от Кюстендил. Откриват го... адвокати и съдии! Негови първи ценители и поклонници са съдията Никола Чехларов и Никола Антонов, те именно го провождат в София, на свои разноски, с дълбокото убеждение, че помагат на България!
Този патриотизъм, който днес е все още празна дума или поне една от думите, с които сътресаваме въздуха, не може да не роди подобни постъпки. Не случайно сега ги наричаме "жестове"; не случайно, ако нещо има да става - било добро, било лошо, казваме: случи се, ще се случи, и прочее от тоя род!
Затова ни се иска да извикаме: Къде го Давидов? Де е духът му, всеотдайността му? Обикновено се скриваме зад Ботев и Левски - по-удобни са, тъй като са недостижими! Но ако имаме насреща си Венетов, Чехларов или Давидов? Е, пак ще се изхитрим да кажем: да, но Давидов се самоуби, неоценен и изхвърлен от политическите котерии и боричкания. Ще му направим паметник, ще го направим и него недостижим и с това ще приключим! Толкова са ни силиците, толкова ни е куражът!
Наскоро по повод 80-годишнината на един наш забравен автор, един от ония, за които писателството беше мисия, а не занимание, прочетох в негов разказ: "Светии много, апостоли малко!" Наистина по-лесно е да турнеш някому нимбата, да го консервираш за показ и пример, да му се радваш и възхищаваш. Но е трудно да поемеш стъпките му, да понаправиш нещо, па макар да ти се случат и непредвидени, и неприятни неща по пътя...
Това, общо взето, е схемата, конструкцията, така да се каже. Но тя трябва да се уплътни: да се добавят още щрихи от портрета на този човек, снимката му, снимки от градския пейзаж от негово време и пр. И да се предложи едно честване, един паметник, една улица и поне паметна плоча.
Да се види какви кметове е имало!
Второ - какви адвокати!
Трето - каква интелигенция!
И какви художници!

 

 

Константин Еленков,  13 септември 2011 г.

 

 


 

неделя, 4 септември 2016 г.

Стефан Продев - 54 години журналистика не стигнаха

 

 

 

Свободата и думите, парните локомотиви и конете, лулите и Божана бяха неговите големи любови

 

 

Статия на Мира Баджева, вестник „Сега”, 5 септември 2001 г. 

 

 

 

Преди 2 години, когато се оттегли от главното редакторство на вестник "Дума", Стефан Продев каза пред "Сега": "52 години журналистика стигат!" Не беше прав. Понеже имаше още много какво да каже, а перото му липсваше и на почитателите, и на враговете му, той не изневери на журналистиката. Стана един от постоянните автори на "Сега" - с авторска колонка всяка седмица. Продължи да пише почти до последния си дъх въпреки рака, който го изяждаше отвътре, понякога в адски болки.

Когато се сбогуваше преди 2 г. с "Дума" и с партията си - като главен редактор на левия вестник, - Продев се обърна към Висшия съвет на БСП с думите: "Нека никой не смята, че си отивам обиден или огорчен. Аз съм стар кон и съм свикнал да тегля. Освен това не страдам от никакви сантименти. Журналист съм от 52 г. и съм преживял много такива моменти. Държа да се знае, че оставката ми не е бягство от ситуацията, а проява на политическо възпитание. Отивам си от вестника точно толкова беден, колкото бях при идването си в него. Перото ми бе, е и ще остане ляво. Сега мога да заявя откровено, че не съм нито комунист, нито социалист, нито социалдемократ.

Аз съм просто ремсист

Един от онези. Това обяснява цялото ми поведение."

 

Продев бе главен редактор на "Дума" в продължение на 10 г., от първия й ден до лятото на 1999 г. Докато бе начело на соцоргана, бе тачен и презиран, хулен и боготворен. В началото - когато "Дума" бе във възхода си - привържениците на соцпартията се покланяха ниско пред него като пред кумир. Защото от фалиралото в обществените очи след 10 ноември 1989 г. "Работническо дело" Продев направи заедно с екипа си всекидневник, от който се учеха на професионализъм новите поколения журналисти. Заедно с това "Дума" беше и знаме, и убежище на левите българи веднага след промените - с "Дума" се печелеха избори, "Дума" сваляше президенти (председатели), опразни от мумии мавзолея, сменяше правителства. От "амвона" на "Дума" Продев - с ореола си на отколешен дисидент - проповядваше разбиранията си за демокрация и социален идеал. И беше почти всесилен.

После дойдоха сблъсъците между свои и свои в партията. И розите станаха камъни. Продев подпали фитила на вътрешната война за първи път изричайки публично през 1995 г. на един висш партиен форум името "Орион" и формулирайки проблема за

социалното разделение в БСП на "червени бабички" и "червени мобифони"

Така постави началото на дълга битка срещу себе си и партийния вестник, която не можа да го отстрани, но финансово обезкърви всекидневника. "Червените мобифони" наливаха парите си в алтернативни трибуни и оттам продължаваха да громят Продев и "Дума". През това време партийният вестник тихо гаснеше от финансова недостатъчност, докато накрая изпадна в кома.

Когато соцорганът спря за трети път, 72-годишният му главен редактор реши, че е време да си иде. (В момента "Дума" е отново "временно" спряна, за 4-и път.) На два пъти преди го връщаха от вратата. На третия бе непреклонен. "Най-големият ми грях е, че не успях да превърна "Дума" в стока. Защото не исках. Смятах, че "Дума" трябва да е сериозният вестник на България, но тук волята ми влезе в двубой с манталитета на времето", твърдеше Продев - вече като пенсионер.

На бюрото в домашния кабинет на Стефан Продев стоеше в рамка пожълтяла снимка. "1925 г. Влак N23." "Това е влакът на моя баща - карал го е, после е слязъл от него и го е снимал", обясняваше той. "И дядо ми бе железничар - един от първите огняри по линията Саранбей-Одрин", добавяше, пафкайки любимата си лула. Парните локомотиви и лулите бяха негова страст, предавана по наследство.

Разказваше, че е израснал в софийската "Банишора". 11-членната му фамилия деляла 3 стаи и един голям двор. Имало много дърва за цепене, оттогава обичал да цепи дърва, най-вече в родовата къща в Енчевци, край Трявна, където и почина. В черквата на същото село Енчевци прадядо му поп Шино е криел Левски, а после бил "ятак" на четата на капитан Дядо Никола.

На 16 години, през 1943 г., Продев става ремсист. Лично участвал във въстанието на 9 септември 1944 г. "Бяхме евакуирани в Лясковец. Превзехме кметството там, арестувахме жандармеристите, окупирахме гарата. Баща ми тъкмо се връщаше от работа - поисках му пропуска. Той ми заши един шамар и мина без пропуск", разказваше Продев не без усмивка.

През 1945 г. той е един от създателите на първия ученически вестник "Средношколско единство". После постъпва на рождения си ден (15 септември) в "Труд" - като стажант-репортер. 2 г. по-късно го вземат в армията и той завършва висшето артилерийско училище. До 1957 г. работи в "Народна армия", после в "Народна младеж" - оттам го изгонват, защото заедно с група съмишленици

иска съд за Червенков и Сталин

след XX конгрес на КПСС. Без работа е цяла година, през която съпругата му Божана - оперна и оперетна певица, звезда на Музикалния театър, е принудена да пее по ресторанти, за да изкарва прехраната на семейството. После постъпва в "Отечествен фронт", но и оттам го гонят. Христо Радевски го взема в сп. "Септември". По-късно основава заедно с Радой Ралин, Васил Акьов и други единомишленици контрапункт на казионния "Литературен фронт" - в. "Литературни новини". Но го закриват в разгара на атаката срещу Солженицин в СБП.

Следващите 15 години от живота му са свързани с БТА

Създава пазарния хит "Паралели",

а с покойния вече Кръстан Дянков - и "ЛИК". През 1973 г. е спецкореспондент на БТА във Виетнам по време на войната със САЩ. Спомените му оттогава са "отвратително антиамерикански".

Продев не обичаше думата "дисидент" и говореше с удивителна скромност за дисидентстването си по тоталитарно време: "Бяхме просто недоволни хора. Искахме да хуманизираме обществото, а не да сменяме строя." Само че той е един от тези, благодарение на които и навън знаят, че в България не всички ръкопляскат на Тодор Живков. И през януари 1989 г. Продев е поканен на прословутата закуска с Франсоа Митеран във френското посолство в София.

През 1980 г. като главен редактор на сп. "София" оглавява Клуб на приятелите на софийската архитектура, в който членуват художници, поети, архитекти - като Дечко Узунов, Блага Димитрова, Христо Генчев. Всеки месец заседават по проблемите на града, внасят в общината конкретни предложения за съдбата на София. "Това бе първият клуб на хора, протестиращи срещу тъпотията на отделни ведомства. Спасихме от разрушаване Халите, Банята, Трамвайното депо, Захарна фабрика, Арсенала (където сега е музеят "Земята и хората"), Перловската река", разказваше големият журналист.

Когато Продев става шеф на "Народна култура" през 1984 г., вестникът се превръща в оазис за инакомислещите. Там е отпечатано

писмото на Светлин Русев "Вик за Русе",

там излиза прочутата статия на Желю Желев "Великото време на интелигенцията". (Желевата книга "Фашизмът" вече е забранена.) Заради позицията на вестника по "възродителния процес" Продев е викан на два пъти при Георги Джагаров. Отвръща: "Ако съм неудобен, махнете ме." Махат го. След малко повече от година го връщат - веднага след 10 ноември.

Имаше един кратък период, през който Стефан Продев беше ничий - принадлежеше и на сините, и на червените. И едните, и другите го искаха едновременно за знаме и знаменосец. Той избра вторите. Защо? "Аз съм просто ремсист. За мен по-хубава обществена идея от социалистическата няма. И християнството е търпяло крахове, колкото си искате, но не е изчезнало", обясняваше Продев.

И тъй на първия конгрес на СБЖ го избраха за шеф с почти френетични акламации. После - след като прие да стане главен редактор на "Работническо дело", по почти толкова френетичен начин го свалиха от СБЖ. "Защо напуснахте "Култура" и отидохте в "Работническо дело", попитах преди 2 години. "За да направя един голям вестник", ми отговори той. "Като човек с дисидентско минало имах голям авторитет, исках да възпитавам партийната аудитория, учех я на демокрация."

Стефан Продев имаше няколко големи любови (освен съпругата си Божана, споминала се 2 години преди самия него): конете, парните локомотиви, лулите. Но на първо място бяха думите. Пишеше до последно есетата, новелите и статиите си на шумна пишеща машина. "Не исках да свикна с компютъра - аз съм на края си. Звукът на пишещата машина ме тонизира", признаваше публицистът.

Последната си колонка в "Сега" Продев озаглави "Тъжно"

и посвети на закритата за пореден път "Дума". "След маса перипетии, пленуми, обещания и партийни клетви Висшият съвет на БСП продаде "Дума" на частното лице Димитър Иванов. Лицето се зарече да спаси вестника и бавно, но сигурно го доведе до гроба. Барабар с масите и столовете, с компютрите и апаратурите и - което е особено болно - барабар с журналистите. Господинът си внуши, че не е обикновен бизнесмен, а духовен мъж, перо, и направи всичко възможно, преди да обяви фалит на вестника, да го промени. Сега вече е ясно защо. Първо нещата се развалят, а след това се хвърлят на обруганите. За жалост колегите в "Дума" се уплашиха за хляба си и позволиха да станат играчка в ръцете на един самозванец. Не ги обвинявам, но ми е горчиво, защото дълги години ги възпитавах в професионално и политическо достойнство. Би ми се искало "Дума" да умре с гръм и съпротива, но както виждам, тя ляга в спомена без капка самочувствие. Това е най-голямото наказание за мен, създателя на вестника", написа той на 4 юли, точно 2 месеца преди смъртта си.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

четвъртък, 1 септември 2016 г.

Два випуска ученици – под ударите на закона

 

 

Вносителката на закона Милена Дамянова и министър Меглена Кунева, на които се дължат новите проблеми в училище, не спират да хвалят „прекрасното” си творение

 

Децата от VІ и VІІ клас ще пропуснат учебен материал за цяла година по всички предмети, защото от основното образование е премахнат VІІІ клас

 

Огласено е писмо от Асоциацията на професионалните географи и регионалисти (АПГР), с което специалистите алармират, че МОН не е решило големия проблем, стоварен от новия Закон за предучилищното и училищното образование върху децата, които тази есен ще са в VІ и VІІ клас. Те са започнали прогимназия по стария закон с учебен план за завършване на основно образование след VІІІ клас, а ще го завършат по новия закон след VІІ клас. Така за тези деца изчезва учебният материал за цяла една година по всички предмети, което ги ощетява и ги дискриминира спрямо останалите випуски. Освен това, новият учебен план премахва изобщо историята, географията и биологията като задължителни предмети в ХІ и ХІІ клас. Така два випуска ще имат съществени пропуски в знанията си. Управляващото мнозинство наложи силово в НС внесения от ГЕРБ нов закон и отхвърли предложенията да се отложи с година влизането му в сила. Ето писмото на АПГР изцяло.


 Позволете ни да представим на Вашето внимание проблем с изключително обществено значение, свързан с един аспект от приложението на Закона за предучилищното и училищното образование (ЗПУО).
На 4 август 2016 г. МОН публикува на своя сайт предложение за три възможни варианта за т.нар. наваксване на учебно съдържание по история, география и биология за учениците, които ще са седми клас през 2016-2017 и 2017-2018 учебна година.
Съгласно ЗПУО тези ученици ще завършат основното си образование след VII клас, а не както е било предвидено по досега действалите учебни планове след VIII клас. Това налага ускорено усвояване на учебното съдържание за VII и VIII клас по посочените учебни предмети в рамките на една учебна година.
Според преходните и заключителните разпоредби на ЗПУО и Наредба 4 от 30.11.2015 г. за учебния план, завършването на обучението на учениците от сегашните VII и VI клас следва да стане по учебни планове, утвърдени въз основа на отменения Закон за степента на образование, общообразователния минимум и учебния план и отменената Наредба №6 от 2001 г. за разпределение на учебното време за достигане на общообразователния минимум по класове, етапи и степени на образование. Според нас това ще остане само като добро пожелание, защото съгласно Наредба 6 от 2001 г. става въпрос за учебно съдържание по история и география, предвидено за изучаване в VIII клас с по 51 часа, а по биология - с 68 часа за задължителна подготовка (ЗП). Нито един от трите варианта на МОН не предвижда толкова часове.
Според първия вариант учебното съдържание ще се навакса с по едва 11-12 часа годишно на предмет. Тези часове са за сметка на част от годишния хорариум (34 часа) по задължителноизбираема или свободноизбираема подготовка (ЗИП или СИП) от училищния учебен план в VII клас.
Според втория вариант в часовете за СИП може да се заложи по един учебен час седмично (34 часа годишно) за всеки от трите предмета. Трябва да отбележим, че часовете по СИП не са задължителни за учениците.
Третият вариант не предвижда допълнителни часове, а предлага "годишното тематично разпределение по всеки от предметите да включва преструктуриране на учебното съдържание с цел изпълнение на учебната програма за VII клас, както и компенсиране на учебно съдържание чрез части от съответните учебни програми за задължителна подготовка в VIII клас".
Накратко казано, това е вариант две в едно. Няма как да се преструктурира учебно съдържание, предвидено за изучаване в две учебни години, така че да се вземе за два пъти по-малко часове с постигане на заложените образователни цели и очаквани резултати.
Смятаме, че предложените в писмото на МОН варианти са методически несъстоятелни и юридически неиздържани. Неслучайно именно поради тази причина те са представени под формата на циркулярно писмо, а не на заповед.
Според нас е неприемливо МОН да предлага три алтернативни варианта, като предоставя на учителите и директорите да избират един от тях. Както старата, така и новата нормативна уредба категорично указват, че общообразователният минимум се постига само чрез еднакъв брой часове за задължителна подготовка. Според МОН всеки от трите варианта гарантира изпълнение на разпоредбите на новия закон и дава възможност учениците след VII клас да придобият компетентностите, които е предвидено да притежават при завършване на основно образование.
Трите варианта поставят учениците от различни училища в неравностойно положение по отношение на броя часове, в които трябва да усвоят учебното съдържание за задължителна подготовка в VIII клас. Така придобитите компетентности от ученици в различни училища ще са различни. Общото между тях е, че само частично ще съответстват на предвидените за усвояване компетентности при завършване на основно образование.
Никой от вариантите на МОН не предлага предвидения в старите учебни планове брой часове в съответната форма. Нито се гарантира нормативно определеното учебно време, нито е финансово осигурено провеждането на тези часове, ако са под формата на СИП. В този случай те са за сметка на бюджета на отделните училища.
За излизане от абсурдната ситуация е необходимо да се предвидят допълнително достатъчен и еднакъв брой часове за задължителна (ЗП) или задължителноизбираема подготовка (ЗИП) във всички училища.
Най-доброто прагматично решение на създалия се казус (преди началото на новата учебна година) е да се определи еднакъв брой часове за изучаване на учебните предмети история, география и биология в VII клас през следващите две години. Според нас това може да стане с допълнителни 34 часа годишно или по един учебен час седмично задължителноизбираема подготовка (ЗИП) за всеки един от трите предмета, предназначени за усвояване на съответното учебно съдържание за VIII клас. Само в този случай, с известни резерви, би могло да се приеме, че "учениците след VII клас ще придобият компетентностите, които е предвидено да притежават в края на прогимназиалния етап" по съответните предмети.
Основанията ни са прагматични, нормативно обосновани и гарантират спазването на три основни принципа в системата на предучилищното и училищното образование - за единна държавна образователна политика, за равен достъп до качествено образование и за равнопоставеност и недопускане на дискриминация (чл. 3, ал.2, т.1, т.3 и т.4 на ЗПУО).
На 23.08.2016 г. Асоциацията на професионалните географи и регионалисти (АПГР), Българското историческо дружество (БИД) и Сдружението на преподавателите по история в България (СПИБ) депозираха в МОН и Народното събрание съвместно становище по описания проблем. Информирани са социалните партньори в сектор образование, сезиран е и омбудсманът на Република България.



Доц. д-р Марин РУСЕВ,
председател на Асоциацията на
професионалните географи и регионалисти

 

 

 

 

 

 

 

 

понеделник, 29 август 2016 г.

Прагматици срещу идеалисти – Тодор Канев

 

 

С увеличаващите се неравенства и несигурност вече може категорично да кажем, че в обществото има нова социална група, наречена прекариат

 

Прагматици срещу идеалисти е може би толкова стар спор, колкото леви срещу десни. Какво обаче е прагматизмът по дефиниция - признаване само на практическите резултати като критерии за обясняване на определени идеи. От своя страна зад идеалистите е онази важна част за всяко общество, наречена идеология - организирана система от възгледи и идеи, характерна за определена социална група, класа или политическа партия, изразяваща нейните интереси. От своя страна прагматиците заявяват, че единствено постигането на победа в

политическото състезание, наречено избори

е решението на политическата им задача, както и последвалото усвояване на властта. Гъвкавостта на прагматиците се характеризира и с ловкото усвояване на политическа риторика, която не е част от техните виждания. В действителност за тях противопоставянето на ляво срещу дясно е необяснимо, но днес те може да са леви, а утре може да са десни. Зависи откъде духа вятърът. Идеалистите от своя страна са по-малката част във всяко едно общество или политическо движение, но те не биха променили своите виждания заради някакъв временен политически успех или чисто материално реализиране във властта. Целите при идеалистите са много по-големи и дълбоки, те обхващат бъдещите политически процеси, като си поставят задача да променят съществуващата система към по-добра за представителите на тяхната класа или социална група.
Към настоящия момент като че левицата започва да загърбва своята идеология и постепенно се превръща в чисто прагматична политическа партия. Лявото е доказвало във времето, че е представител на интелекта, докато днес се наблюдава точно обратната тенденция. Освен това се изпускат

основни понятия, характерни за левицата

като борбата срещу капитализма и експлоатацията на трудещите си. Трансформацията вляво не доведе до целенасочен курс, а като че се наблюдава обикаляне в кръг и регрес. Посоката, която е поета, не отговаря на политическото представителство, а това не донася добавена стойност за левицата.
С увеличаващите се неравенства и несигурност вече може категорично да кажем, че в обществото има нова социална група, наречена прекариат.
Прекариатът e широка обществена група, обхващаща както младежите с добро образование, които не могат да си намерят работа според квалификацията, така и милиони хора с несигурна по много признаци работа, както и онези, които работят на парче, на почасова заетост, а също така и работещите бедни, както и безработните. Усещането за несигурност в обществото и страхът от загуба на работното място прави тази група твърде многобройна.
Според Гай Стандинг, професор по икономика в университета в Лондон, прекариатът в социалната пирамида е преди лумпените.

На върха на пирамидата са олигарсите

- шепа свръхбогати хора. Под тях е елитът финансисти и банкери, както и групата обслужващи олигархията. Следват хората с постоянни трудови доходи и самоосигуряващите се професии. След тях е армията от консултанти. Под тях са обикновените работници, известни като пролетариат. Но редиците на тази класа оредяват постоянно, което създава възможност за появата на новата класа прекариат. Тя обаче не е в основата на пирамидата. На самото дъно са лумпените - хора, които живеят на улицата, клошарите.
Прагматиците, които са представителите на първите два етажа от социалната пирамида, трудно разбират долната част от пирамидата, но те и не искат да ги разбират. Според  тях последователите на левицата действат инерционно и хората ще ги последват безрезервно, макар да не са техните представители в определения политически проект. Стига се до отмяна на традиционни идейни дискусии заради наглед масови спортни мероприятия. Прагматиците както винаги се интересуват от увеличаване на печалбата, която може да реализират, докато са начело, независимо дали този политически проект е във властта. Но може ли личната печалба за прагматика да се превърне в печалба за социалната група? Изминалите години и практика категорично доказаха, че

печалбата не се разпределя поравно

към всички членове в социалната група, а се усвоява обикновено от един представител или тясна групичка, която управлява системата.
В хората се поражда несигурност, недоволство и страх, а заедно с тях пълзи кафявата чума на неонационализма. Ако лявото не се радикализира, то най-вероятно прекариатът ще потърси алтернатива на лявото или при неонационалистите, или при популистите. Според някои социолози новото ляво трябва да бъде представител на макар и малък процент останал пролетариат, прекариата, както и на активното население. Тази посока определено изглежда правилната, но дали ще бъде разбрана и политически реализирана зависи само от самата левица. Прагматиците в най-скоро време ще разберат, че без активно присъствие на идеалисти в управлението не могат да реализират значими политически успехи.

 

Източник: вестник ДУМА, 30 август 2016

 



 

понеделник, 22 август 2016 г.

Войната срещу българската идентичност – проф. Васил Проданов

 

 


 „Социологическата пропаганда” като нов тип промиване на мозъците

 

 

Мой приятел, професор, известен като български патриот, ми се оплака, че 5- годишният му внук ходел из къщи и повтарял „Аз обичам Америка”

В началото на 90-те години като гост-професор във Вашингтон случаят ме отведе на годишната среща на католическите епископи в САЩ. На обяда седяхме един до друг с епископа на Пуерто Рико. Разговорихме се и той започна да ме разпитва как стоят нещата с религията в България. Разказах му как след 1989 г. са нахлули различни секти и обещават какви ли не неща. „Те и у нас направиха същото”, реагира епископът. „Кои те и какво направиха?”, попитах аз. И той ми обясни, че Пуерто Рико дълго време е била подопечна територия на САЩ, търсещи начин да го присъединят към себе си. „Затова се наложи да променят идентичността ни, която беше католическа и испаноезична. За тази цел пратиха протестантските секти, а за децата на елитите се създадоха съответни англоезични училища.” Години след това се сещам за тази история не само заради сектите у нас, но и когато видях, че водеща сюжетна линия на един от най-популярните български сериали „Столичани в повече” е осмиването на православната институция.

Спомних си за епископа на Пуерто Рико през последните дни и във връзка с разговора с виден политик от времето на Жан Виденов, който премахна съфинансирането от българското правителство на фондациите на Сорос. Той сподели как през 1996 г. при него дошъл Джордж Сорос и поискал възстановяването на това финансиране. Отговорил му, че това може да стане, но ако фондацията е готова да пропагандира не един глобализиран космополитизъм, а постави в своя център българските национални ценности и българската култура. При тези думи Сорос се обърнал и ядосано си тръгнал. Правителството на Виденов скоро след това бе свалено, а Сорос все пак постигна много от възпитателните си цели в името на един космополитизиран, освободен от национална идентичност капитализъм.

Това усетих силно, когато мой приятел, професор, известен като български патриот, ми се оплака, че 5-годишният му внук ходел из къщи и повтарял „Аз обичам Америка”. „Ние не сме го учили на това, но основното, което консумира по телевизията, където 90% от продукцията е американска, са детски филмчета, в които главните герои повтарят тази фраза.” Затова преди няколко години по централна телевизия на 24 май едно дете ентусиазирано рецитираше стихотворение за буквите, а бе облечено във фланелка с надписи на английски.

А през 2016 г. честването на втори юни – Деня на Ботев във Враца пред огромния монумент на Христо Ботев – стана с парад на детски и юношески мажоретни състави, все едно че става дума за американско шоу. Дори Ботев и неговото честване сред младото поколение се извършва с формите на американската шоу култура.

През 1962 г. френският мислител Жак Елюл публикува своя бестселър „Пропагандата”, в който разви идеята за един нов тип промиване на мозъците, наречен от него „социологическа пропаганда”, свързана с начина на живот на потребителския капитализъм и символните характеристики на стоките и услугите. Чрез тях могат да се променят ценности и идентичности много по-ефективно от традиционната пропаганда. Значенията на кока-колата, на сандвича в Макдоналдса, на скъпия часовник или фланелката със съответните знаци не идват от тяхното веществено съдържание или полезност. Те носят със себе си символи, определен статут, ценности.

Наскоро, присъствайки на митинг по повод български национален празник в Родопите, си помислих колко прав е Елюл. Почетната рота маршируваше, български певици с народни носии пееха, а сред публиката всяко второ дете и всеки четвърти възрастен бе с фланелка с някакви американски надписи, дори с американско знаме. Вероятно това имаше престижно значение за тях, даваше им самочувствие, че са нещо значимо. А иначе политиците говорят как сме се гордеели, че сме дали на света кирилицата. Наоколо имаше маси със сувенири, но нито един български, всички бяха с английски надписи и различни версии на американска шоу и масова култура. Голямата част от тях бяха за малки деца и очевидно чрез тях те се социализираха. Така българинът е потопен в един небългарски свят, който му предлага съответни ценностни йерархии, символи, значения, социологическата пропаганда на глобализирания космополитен капитализъм. Това си е война срещу българската идентичност.

Затова и има тенденция на разпад на национална идентичност и готовност да се откажеш от държавата си и народа си. При глобално сравнително проучване на „Галъп интърнешънъл” през 2014 г. хората са питани дали са готови да се сражават за родината си. В България едва 25% са готови да го направят. Къде е честваният с американски мажоретки Ботев да стане и да види това? Или Каравелов да викне, че свободата не ще екзарх, а Караджата? Поради това и българите не искат да служат в армията, в нея има сума ти непопълнени места, а от генерал Ангел Марин до генерал Румен Радев я напускат, отчаяни от мащабите на нейното унищожаване.

Мисля си за глуповатия наивитет на немалка част от българската хуманитарна интелигенция – писатели, музиканти, артисти – която професионално трябва да изгражда национални идентичности и има шансове за успех именно като стожер на националното. Нейни представители бяха сред най-ентусиазираната част от тълпите, които през 1990 г. пееха „Времето е наше”. Оказа се обаче точно обратното – краят на тяхното време. Маргинализираха се в глобализираното космополитно пространство на един капитализъм, който убива българското и не оставя място за тях.

Онзи ден бившият министър на просветата Тодор Танев изрази притеснение, че обучението на българските учители ще е от „Америка за България”. Щом човек, определящ се като десен, казва нещо, нехарактерно за българските неолиберално десни, които през 90-те години чрез устата на тогавашния десен президент провъзгласиха „новия цивилизационен избор” на България и досега агресивно го отстояват, значи става нещо. И това наистина е така. Все по-силни са гласовете за ново пренареждане на отношенията между цивилизационни избори, между американизирано неолиберално космополитно съзнание и национални идентичности и национална държава. Дори в Америка Тръмп заяви, че е против глобализма и космополитизма. Привържениците на Брекзит във Великобритания направиха същото. Новият сблъсък е между досегашните глобализатори и защитниците на националното. Дали ще оцелеем в него, дори Бойко Борисов не знае. Не се надява ни на себе си, ни на народа си, ни дори на „големите началници”, а смята, че „Само Господ може да спаси България”. Дали ще се появи някой, който да събуди Ботев и прогони мажоретките?

 

 

Източник: вестник Труд, 22.08.2016

 

 

 

 

 

неделя, 21 август 2016 г.

Защо се говори, че няма ляво, няма дясно – проф. Васил Проданов

 

 

 

 От високо равенство България в момента е с най-голямо неравенство в ЕС


„Няма ляво, няма дясно” се чува в различни времена, като се почне от устата на Сталин, Рейгън, Евгени Дайнов, Волен Сидеров и стигне до страниците на „Икономист” и „Форин полиси”. За едни това означава, че няма автентично (истинско) ляво и няма истинско дясно. За други, че има и общи неща – национални интереси. За трети, че са политически „център” между левите и десните. Четвъртото, за което ще стане дума по-долу е, че досегашното ляво и дясно са в криза и ако не се променят, отиват в историята.

Знае се, че разделението между ляво и дясно се свързва главно с отношението към равенството. Левите предлагат политики, които водят до повече равенство от десните. И едното, и другото обаче се променят в различни периоди и държави. При всяка голяма промяна се засилва неверието в съществуващите леви и десни. Заговорва се, че няма ляво, няма дясно. Малко преди кризата на лявото и дясното от времето на социалната държава рушителят на едното и другото Роналд Рейгън заяви: „Все повече ни казват, че трябва да избираме между лявото и дясното. Аз обаче искам да кажа, че няма такова нещо като ляво и дясно.” Така дойде времето на неолибералните системно дясно и ляво.

Сега и те са в криза. Разпадат се предходните ляво-десни системни деления, родени от неолибералния глобализиран капитализъм. Двама от всеки трима американци смятат, че двете основни партии там не ги представляват, т.е. и там ляво-дясното се е срутило. От тези, които все още се отъждествяват с една от двете партии, огромната част ги е страх от другата партия, гледат я като враг. А последният брой на Scientific American направи психопатологични профили на кандидатите за президент на САЩ и констатира, че притежават психопатични черти. Дори американските учени смятат, че САЩ ще се ръководят от психопат. Какво ти ляво, какво ти дясно.

„Доверията в правителствата са в колапс навсякъде по света”, написа сп. „Атлантик” на 1 юли т.г. А на 30 юли сп. „Икономист” излезе със статия, озаглавена „Новото политическо разделение: Сбогом на лявото vs дясното. Новото разделение в богатите страни не е между ляво и дясно, а между отворени и затворени”. В нея се пита в Полша правителството дясно ли е, или е ляво? Неговите ръководители са католици, не искат ислямски бежанци и сексуално „различни”. Същевременно са срещу чуждите банки и бизнес, искат намаляване възрастта за пенсиониране, предлагат повече помощи за многодетни родители и повече данъци на големите супермаркети.  Тръмп в САЩ говори като десен против мюсюлманите и имигрантите, но като ляв смята, че свободната търговия е вредна за едно общество и че не трябва да се страхуваме от харчове, независимо от дефицита в бюджета. „Американизмът, не глобализмът ще бъде нашето кредо”, казва той. От Варшава до Вашингтон предходното ляво-дясно деление се обърква по нов начин с координатната система либерали-консерватори-социалисти.

Социалдемократическите партии някога твърдяха, че са партии на работническата класа. През последните десетилетия се отказаха от това. Сега парадоксът е, че навсякъде работниците са привличани от антиимигрантски и антиглобалистки партии и лидери. В САЩ губещата бяла работническа класа е зад Тръмп, във Франция – най-голямата работническа партия е Националният фронт на Марин льо Пен. В Дания социалдемократите се отказаха от работниците, а протекционистката и антиимигрантска Датска народна партия заговори, че е тяхната партия и ги привлече на своя страна. За антиглобалистките и разглеждани като десни Алтернатива за Германия и Австрийската партия на свободата гласуват работниците, работещите в супермаркетите, безработните. Губещите социални групи, лузърите са антиглобализатори, за разлика от системните леви и десни партии, които са глобализатори.

В страни като България, където възникна типичен компрадорски тип неолиберална демокрация, ляво-дясното политическо пространство е още по-неработещо и изкривено. Държавата е обезсилена икономически от свободния пазар на ЕС и политически от „големите началници”. Стратегически и системни решения, довели до разпадните процеси през изминалите 27 години се вземаха по указания отвън – като се почне от закриването на научно-техническото разузнаване и мораториума върху външния дълг и се стигне до закриването на 4 блока на АЕЦ „Козлодуй”, отказа от АЕЦ „Белене” и „Южен поток”.

Затова и реалностите в България вървят в посока, противоположна на основната цел – по-голямо социално-икономическо равенство, обещавано от левите партии. През 1989 – последната година на социализма, индексът на Джини, измерващ неравенството, в България е 21.7, което означава, че страната ни е едно общество с високо равенство. През 2006 г., преди влизането в ЕС, той е скочил на 32.1, А през 2015 г. след осем години консумация на „европейски ценности” – любима ляво-дясна дъвка, той е станал 37. Модерното ляво след 1989 г. се роди, предлагайки повече социално-икономическо равенство. Резултатът е, че от едно общество с високо равенство България в момента е с най-голямо неравенство в ЕС.

Не по-малък провал претърпя и дясното. То бе главният защитник на прехода към капитализъм, маскиран като „демокрация”. Това беше етикетът, с който се накичиха на бърза ръка сума ти бързо ориентиращи се нагаждачи от времето до 1989 г. Заговориха, че ще ни водят от „комунизъм към демокрация”.

Доведоха ли ни? Според „Алфа Рисърч” през юни парламентът, където действат десните и леви партии, се ползва с доверие от 7,5%. За останалите над 90% от българите вероятно „и едните, и другите са маскари”. Не вярват на левите, че са леви, и на десните, че десни. Едва 24% от българите обаче имат доверие и на конституционното „няма ляво, няма дясно”, наречено президент.

На 1 юли т.г. „Уолстрийт джърнъл” пусна статия за намиращия се в криза свят с подзаглавие „Старият порядък си отива, а политическите лидери навсякъде изглеждат безпомощни”. Да, безпомощни са, не само Бойко Борисов се гъне и казва, че ни заплашва „суперкриза”. Кризите идват и ще идват все по-бързо.

Либералната демокрация върви към своя терминален край, а с него и досегашното ляво и дясно. В Китай, най-успешната икономика в света, извадила един милиард души от бедността, няма деление на леви и десни, има една партия. Казах Китай и се сетих за една популярна фраза на Мао: „Всичко под небето е в хаос; ситуацията е прекрасна”. Кой знае, може пък и да е прекрасна. Като всяка кризисна и преходна ситуация – може да ни доведе до катастрофа, но може и до нещо по-добро.

 

Източник: вестник Труд, 16 август 2016 г.

 

 

 

 

 

понеделник, 1 август 2016 г.

Идеята - Стефан Продев


.......Минала през хиляди изпитания, тя е един от феномените в нашия обществен живот. Няма друга идея, пуснала толкова дълбоки и богати корени в народното съзнание. Корени на разума и сърцето, обичани и сечени, обединили около себе си десетки поколения.
Подета от няколко славни ентусиасти, оставили незаличима следа в обществената нива, тази идея не само възмъжа, но и се превърна в съдба на милиони. В историята й има всичко, което въздига и тревожи духа, помогнало на човека да осъзнае силата си и горчивата си орис. Дори и тогава, когато името й бе заплетено в недостойни дела и жестоки обществени деформации, нейната истинска същност запази своите добродетели. Не тя, а онези, които се опитаха да я превърнат в оръдие на злото, завършиха своя път на историческото бунище. За разлика от тях идеята остана обществения небосвод и продължава да свети там като звезда керванджийска. Мъчат се да я убият, да я окалят, да я свалят, но огънят й е по-могъщ днес въпреки съмненията и раните тя е жива и ни води напред. Не към слава и богатство, не за власт и дребни услуги, а заради справедливостта и свободата, без които сме немислими. И заради онова високо социално съзнание, което ни прави частица от голямата човешка надежда.
Дълго време скъпата идея бе подлагана на догматичен терор и играеше ролята едва ли не на държавна религия. Това я фалшифицираше и я правеше държанка на различни кастови интереси. Тогава не я обичаха, не й вярваха, но я използваха. Сега е съвсем друго. Днес тя е отново пламък, който, без да опожарява душите, топли съзнанието. Обърнала се назад към своето родно гнездо, тя ни прави още по-близки на хората, които я посяха в българското сърце и които загинаха под червеното й знаме. На отците и на героите. На всички, които я превърнаха от малка книжка в Голгота на истината. Превратното време, в което живеем, пълно със социални драми и лъжливи химери, още веднъж доказва, че няма по-хуманна и по-възвишена идея от нея. По-ясен пътеводен знак от принципите и морала й. Затова рождения ден на идеята с всяка изминала година става празник за все повече и повече хора. За всички, които усещат с кожата си, че животът отново иска да ги пороби и похити в името на груби и алчни апетити. В този смисъл звездата й се въззема с нова енергия, обещаваща на изтерзаните и обезверените трудни, но верни стъпки по пътя на общественото спасение. Нека вилнеят бури и нека вият зверове. Социалистическата идея не се страхува от нищо. Не се страхуват и чедата й, които я пренасят от поколение в поколение не като обикновена реликва, а като кръст и съдба.
Измъчена и разрушена, лъгана и потисната, България е честита, че идеята, зачената сред камъка на Бузлуджа, е жива. Че славният хайдушки връх продължава да я люлее в скута си. Че орлите и буките още помнят първото социалистическо слово, произнесено под сенките им. Тук легендата и историята се сливат, за да родят безсмъртието. И онази вековна епопея на духа и храбростта, която създаде мислители и борци, поети и трибуни, без които най-новата българска история е немислима. Ето защо социалистическата идея заслужава не само нашата гордост, но и нашия поклон. Тя пренесе народа ни далече напред и от класов роб го превърна в осъзната обществена сила. Научи го не само да се бори за своите права, но и да се чувства неделима част от света. Никоя друга идея не е успяла да сътвори у нас такова полезно чудо. Затова идеята, тръгнала от Бузлуджа и стигнала до наши дни, е неизтребима. Народът я носи в себе си като семе, като плод, като рожба и никога няма да я откъсне от душата си. Както Бузлуджа не може да се откъсне от Балкана.

30 юли 1994 г.

Източник: вестник ДУМА