Търсене в този блог

четвъртък, 27 декември 2018 г.

Що е „смяна на системата“ и има ли тя почва у нас – проф. Васил Проданов

Замяната на капитализма с форма на некапиталистическо развитие не може да бъде непосредствена цел в условията на системна зависимост. Левите партии обаче трябва открито да говорят за нея като за своя стратегия и крайна цел, която може да се реализира при подходящи условия след очаквания разпад на сегашната система в глобален план


Темата за „смяна на системата“ присъства в езика на почти всички политически сили у нас от 1989 г. насам, като всяка от тях влага в нея различни значения. Във всеки случай това се превърна във всекидневен политически дискурс, с който боравят и леви, и десни партии и политици, влагайки в него различни значения.

През 1991 г. депутати от СДС, като Александър Йорданов, крещяха в парламента, че искат „незабавна смяна на системата“. Разшифроваха го с либералната идеологема „преход от тоталитаризъм към демокрация“. Това беше лозунгът на силите, започнали реставрация на капитализма, зад която всъщност стоеше разграбването и унищожаването на принадлежаща на всички българи собственост. Реалната ѝ стойност според някои оценки е била над 100 милиарда лева.

През последните месеци в София и в други градове на страната протестират майки на деца с увреждания, облечени с черни фланелки, на които пише „Системата ни убива“. Тук зад този надпис стои друго значение на термина „система“ – има се предвид социалната система на българското общество, която не се грижи достатъчно за тях.

„Незабавна смяна на системата“ скандират и участниците в масовите протести в различни части на страната през ноември 2018 г., без обаче да обясняват какво разбират под това. „Смяна на системата“ на всекидневното равнище на възприятие ще рече, че хората не искат повече да живеят, както досега.

За смяна на системата през последните месеци говорят и лидери на БСП. „Ние не предлагаме алтернатива на ГЕРБ, а алтернатива на системата“ ‒ с тези думи председателят на БСП Корнелия Нинова представи партийната „Визия за България“. Зам.-председателят Кирил Добрев също говори за „промяна на системата, в която сме живели досега“. Всъщност още по време на предизборната кампания за предсрочните парламентарни избори през 2017 г. зам.-председателят на БСП Стефан Данаилов обяви: „Това, което звучи от устата на хората, е, че промяната им е малко. Народът иска смяна на системата. Незабавна смяна на системата“. След като повече от четвърт век преди това СДС искаше „незабавна смяна на системата“ и тя бе сменена с неолиберален капитализъм и либерална демокрация, сега лидерите на БСП поискаха „незабавна смяна на системата“.

В увода на „Визия за България“ се казва, че в основата на проблемите е „неолибералният модел“, довел до „изключване ролята на държавата в ключови сектори и мащабни деформации в икономиката, в законодателството, в регулациите“. Затова и се предлага „смяна на системата“ по посока на „социална държава вместо краен либерализъм и самоуправство“. Тук има известно объркване на термините, тъй като неолибералният модел не е различна система, а е определен етап в развитието на една и съща система, тази на капитализма.

И така, „смяната на системата“ днес се оказва ориентация към „социална държава“, каквито намерения имаше отляво още през 90-те години, когато бе поет курсът към социалдемократизиране на БСП. Под „смяна на системата“ се разбира не смяна на капитализма, който е резултат на досегашното 29-годишно развитие на страната, а на версията на капитализма. Иска се всъщност не „смяна на системата“, а „промяна на системата“ или както се изразяват някои интерпретатори на „Визия за България“, „промяна на модела на управление“.

При това положение сме изправени пред няколко въпроса, които са важни, когато се размишлява на тази тема.

Първо. Какво е система и какви системи има в обществото? Какво е общото и различното между политическите партии в разбирането им за системите и за тяхната смяна. Как разбират или би трябвало да разбират смяната на системата различните политически партии и идеологии?

Второ. Защо в продължение на 29 години страната се движи в посока, противоположна на социалната държава, и защо БСП съучаства при въвеждането на неолибералната версия на капитализма? Защо не поиска и не въведе социална държава досега, а изведнъж това става нейна „Визия“ за смяна на установената и с нейно участие система? А ако е искала и това е отразено в нейни документи, защо не е станало, кои са причините и могат ли да бъдат преодолени?

Трето. Възможно ли е да се изгради социален модел на капитализ­ма в една отделно взета страна, и то с периферна икономика, при неолибералния свободен пазар на ЕС? Защо се провали не кой да е, а френският президент социалист Франсоа Оланд при опита да въведе по-високи данъци и да засили социалния характер на страната си? Ако във Франция с нейната много по-мощна икономика това се оказа не само невъзможно, но и доведе до маргинализация и разпад на нейната социалистическа партия, какво да очакваме за България?

 

Нека да започнем със същността на системите и тяхната интерпретация 

Системата е някакво цяло, съставено от свързани помежду си и взаимо­действащи си части, компоненти, елементи. Най-важната ѝ характеристика е, че тя е нещо повече от всичките си отделно взети части и може да въздейства върху тях. Всяка система е в една или друга степен обособена като нещо различно, притежаващо съответни граници, и в същото време тя взаимодейства с други системи, с останалия свят. Има съответно предназначение, а в редица случаи е организирана за постигане на определени цели.

Съществуват различни по характера си системи, които характеризират не само целия заобикалящ ни свят, но и обществото, знанието, съвкупността от различни програми, действия, практики и пр. Говорим за икономическа система, политическа система, социална система, социално-класова система, здравна система и пр.

Компонентите на системата от своя страна могат също да бъдат системи и в този смисъл тя да се състои от различни относително самостоятелни подсистеми, свързани с различни функции или цели. Всяка система е зависима от компонентите си и в същото време те са зависими от нея, т.е. взаимно си ограничават свободата на действие. При това може да съществува йерархия от различни системи, всяка със съответна подсистема, притежаваща определена структура, включваща същностните ѝ компоненти и връзки и обуславяща нейните функции и цели.

Важното е, че ние живеем в свят на различни социални системи, обвързани и зависими помежду си. Имаме

-          социално-икономическа система на отношения на собственост, производство, размяна, разпределение, потребление;

-          политически системи от различен вид, свързани с различни форми на държавата и нейната регулация на икономическата система;

-          социална, културна и пр. системи, които в рамките на съвременните държави са обединени в някаква цялостност,

-          а самите държави са по различен начин обвързани с останалите държави и техните систeми.

Когато става дума за обществото обаче, основен проблем е, че съответните социални системи не са видими, не могат да бъдат докоснати, както голяма част от физическите системи. Това дава основание даже на определени автори с либертариански и неолиберални възгледи изобщо да ги отричат.

Аргументирайки своя неолиберализъм, Маргарет Тачър стана известна с това, че отрече изобщо наличието на общество, заявявайки, че никъде не вижда и не може да пипне обществото, а това, което вижда, са само отделни индивиди, в най-добрия случай семейства от мъж, жена, децата им. Оттук и основният проблем със социалните системи е, че те се интерпретират по различен начин не само в различните теории, но и в различните идеологии и политики, а тези интерпретации стоят в основата на политиките на държавите.

Либералните идеологически визии за това какво е система, дали и как да се сменя тя, имат различни версии. Според тях съществуват индивиди, които се обединяват за различни действия, а социалните системи са „обществен договор“ на индивидите. Неолибералните версии, които освен индивидите приемат за значими и т. нар. идентичности, разглеждат обществата като мултикултурни съвкупности от расови, етнически, религиоз­ни, сексуални групи, функциониращи в рамките на минимизираните функции на държавата и глобализирания световен пазар. Тези версии обаче маскират с мултикултуралистка и джендър идеология нарастващите в резултат на глобализацията социално-икономически неравенства, експлоатация и преразпределение на доходите към една малка наднационална олигархия.

Имаме различни консервативни версии, които говорят, че системите са исторически общности от хора с традиции и йерархии. Техният подход обаче е да разграничават тези исторически общности по национален, религиозен, цивилизационен принцип, като по този начин прикриват разделението в отношенията на собственост и разпределението на доходите.

Съществува и класическият марксизъм, който обяснява, че историята е съставена от огромни социални системи – обществено-икономически формации. Тяхната характеристика се определя от отношенията на собственост и от начина на производство, размяна, разпределение и потребление на благата, които от своя страна представляват икономическата база. Последната на свой ред обуславя възникването на съответни политически, културни, идеологически, образователни, здравни и пр. подсистеми, които пък представляват своеобразна надстройка, осигуряваща и укрепваща функционирането на икономическата база. През ХХ век различни версии на марксизма наблягат на значимостта не само на икономическата, но и на други подсистеми – културната, идеологическата, политическата, социално-класовата и пр.

Тези идеологически виждания за социалните системи са свързани с различни социални теории, които обуславят съответно различни виждания за обществото, как да се изгражда то, какви политики да провежда и към какво да се стреми. Между тях се води идеологическа битка, като хегемонна роля играе онази от тях, която в най-висока степен отговаря на притежаващите собствеността и икономическата власт в обществото.

Това съзнание и този език пронизват всички системни партии. Във Великобритания, където излизането от ЕС доведе до олевяване на Лейбъристката партия, Джеръми Корбин например вижда като основни социални субекти на промяната работниците и капиталистите. У нас намиращите се в рамките на свободния пазар на ЕС системни партии избягват да говорят за работници и капиталисти и най-често употребяват термини като „бизнеса“ и „народа“. Разбират социалната справедливост като, например, „справедливо разпределение на поръчките за бизнеса“, а не като съобразяване с принципа „всекиму според труда“, каквато е класическата лява визия за справедливост.

Така можем да отговорим и на втория въпрос, поставен по-горе: защо чак сега, след 29 години бедствен и унищожителен неолиберален капитализъм, решихме да търсим

смекчен вариант на капитализма  във версията на т. нар. социална държава

Защото българският преход към капитализъм се осъществи с налагане на определени идеологически интерпретации за това каква „смяна на системата“ се извършва, от какво към какво се прави преход. Като цяло може да се каже, че хегемонна роля имат либералните и неолибералните интерпретации, а те се утвърждават чрез мощна пропагандно-идеологическа система на финансирани отвън неправителствени организации и медии.

Според тези версии „незабавната смяна на системата“, за която призоваваха реставраторите на капитализма в България, е „преход от тоталитаризъм към демокрация“ или „преход от комунизъм към демокрация“. С налагането на този дискурс беше прикрито в една или друга степен разграбването на националното богатство, характерно за началните етапи на всеки капитализъм от времето на Томас Мор, когато „овцете изядоха хората“, до наши дни. Тези интерпретации са толкова силни, че можем да ги открием не само сред либерали и антикомунисти, но и сред социалдемократи и идентифициращи се като леви, които стават част от наложилата се през последните десетилетия система. Кои са основните

идеологически термини и понятия за системите и тяхната смяна 

В либералния идеологически език станалото на 9 септември 1944 г. е „преврат“, а установилата се след това система се назовава или „тоталитарна“, или като „режима“ на Живков. Времето на последните 29 години се характеризира като „преход от тоталитаризъм към демокрация“, при което се манипулира и прикрива същността на предходната система. Идеологическото обяснение, че на 9 септември 1944 г. е поставено началото на „революция“ и „преход към социализъм“ и „реална демокрация“ е изтикано встрани. Притесняват се да го използват дори някои самоидентифициращи се като леви лидери.

Социалдемократическият език в днешния трети етап от развитието на социалдемокрацията като системна политическа сила при неолибералния капитализъм не предполага използване на такива термини. Наложен е неолиберален дискурс на описание са социалната система до 1989 г., при който тя освен чрез стигматизиращото либерално понятие за „тоталитаризъм“ се характеризира и като „комунизъм“, от който се извършва преход не към капитализъм, а към „демокрация“, в най-добрия случай към „демокрация и пазарна икономика“. Извършва се либерално и антикомунистическо интерпретиране на прехода, при което се подменя съдържанието и на едната, и на другата система. Това е начинът да се легитимира разушаването на предходната система и да се демонстрира предимството на наложената на нейно място. Социализмът се нарича „комунизъм“, „тоталитаризъм“ или  „режим“, а  капитализмът  – „демокрация“ или „демокрация и пазарна икономика“.

При това либералната идеологическа измама влиза и в главите на перестройчиците и социалдемократизиращите се леви през 80-те и 90-те години, които говорят за „преход към демокрация“, пренебрегвайки факта, че съществуват множество видове демокрации – пряка и представителна, либерална и нелиберална, суверенна и несуверенна или неолиберална, формална и реална и пр.

Така се прикрива реалният факт, че „смяната на системата“ след 1989 г. беше замяна на държавен социализъм от съветски тип с неолиберален, периферен, компрадорски и клептократски капитализъм под американски контрол. Отношенията на собственост, класите и класовата борба изчезнаха от езика, който използват интерпретаторите на „смяната на системата“ от формиращите се нови системни партии след 1989 г.

В същото време трябва да се има предвид, че за описанието на системата до 1989 г. у нас и отляво имаме, особено през 90-те години, поне три различни дискурса, свързани с трите водещи идейни течения в БСП през първите години на прехода към капитализъм.

Първият от тях са различни версии на троцкистки и анархистки интерпретации, популярни сред едно от теченията в БСП по това време, което твърдеше, че това не било социализъм, а държавен капитализъм, и дори, че истинският социализъм щял да дойде благодарение на масовата приватизация.

Вторият е марксистки, който приема, че е имало специфична форма на социализъм – държавен социализъм, от който се върви към капитализъм в неолиберални форми.

Третият тип интерпретация, който стана доминиращ за основната лява партия в  България, е социалдемократическият. В първоначалния си вариант той говори, че системата, в която сме живели, е била социализъм, но в тон със съветската перестройка и нейните лозунги „повече социализъм, повече демокрация“ недостатъците му се виждат на първо място в недостатъчната демокрация. В този дискурс обаче има вътрешно противоречие, защото под „повече демокрация“ се разбира многопартийна представителна система с партии с различни идеологии, която е характерна за капитализма. Затова неслучайно в този период с доминиращата роля на БСП във Великото народно събрание се прие новата конституция, в която частната собственост бе обявена за неприкосновена, за разлика от обществената.

Всъщност по това време и западноевропейската социалдемокрация ще се откаже окончателно от идеята за обществена собственост, проличало особено ясно с промяната на устава на Лейбъристката партия във Великобритания. Тогава,  при лидерството на Тони Блеър, от него се изважда текстът, който говори за обобществяване на собствеността като цел на партията. Така по същество и у нас се възприема западноевропейският неолиберализирал се тип социалдемокрация, който се отказва от обществената собственост и приема неолибералната глобализация и намаляващата социална роля на държавата.

Това обяснява защо, когато се говори за „смяна на системата“, капитализмът и класите са оставени настрани, а във „Визия за България“ става дума за връщане към социалната държава, характерна за т. нар. кейнсиански социализъм, която беше възможна и успешна в развитите страни до 70-те години на ХХ век.

Традиционните десни, които сега са в опозиция, също говорят за „смяна на системата“, но имат предвид обикновено „реформа на правната система“ или „смяна на системата на управление“, което се разбира като промени в контрола и функциите на държавата.

В този смисъл можем да кажем, че когато системните партии днес говорят за „смяна на системата“, те предлагат една социалнолиберална или ляволиберална визия за такава смяна – от неолиберален или либерален към социален капитализъм, при което капитализмът се запазва, но в смекчен вариант, отслабващ неравенството. А десните системни партии разбират под това промени в правната система, с които се очаква наивно, че в условията на неолиберален капитализъм, тя може да стане независима от лобистите и глобализирания капитал.

Това разбиране за „смяната на системата“, наложило се през изминалите три десетилетия, даде идеологическа възможност без съществени проблеми да бъде разграбена, приватизирана и унищожена гигантската собственост, създадена от социализма. Развитите западни държави да заграбят от България огромно количество човешки, социален и материален капитал, да се създадат капиталисти от компрадорски, клептократски, олигархичен и рентиерски тип, както и свързани с тях политически сили.

През втората половина на 80-те и през 90-те години чрез този език на неолиберална интерпретация на „смяната на системата“ милиони хора бяха докарани до идеологическо умопомрачение да приветстват ставащото с песни като „Времето е наше“ и ентусиазирани викове „Демокрация“. Оказва се, че времето не е „наше“, а на наша и чужда капиталистическа върхушка, възползвала се от доминиращата идеологическа интерпретация на „смяна на системата“ като „преход към демокрация“.

Неолибералният капитализъм доведе милиони хора до загуба на работа, жилища, близки, родината. От страната бе разграбен гигантски финансов и човешки капитал, неравенството и бедността драстично скочиха и три десетилетия по-късно смяната на системата отново е на дневен ред.

Така стигаме до третия и най-важен въпрос: „Възможен ли е отказ от неолиберализма у нас и връщане към социалната държава?“ Такава каквато тя беше при нашия социализъм от съветски тип, но каквато форма имаше и при кейнсианския социализъм в развитите страни до 70-те години на ХХ век.

Този въпрос не е маловажен и може да бъде поставен и по класическия начин, по който е стоял пред съветските ръководители през 20-те години на ХХ век: възможен ли е социализъм в една отделна страна. В случая

възможни ли са социална държава  и отказ от неолиберализма в една отделно взета страна

Която на всичкото отгоре е с минимизиран суверенитет. България днес е с по-малък суверенитет, отколкото през всеки друг период от Освобождението насам поради политическата си зависимост и участието си в единния европейски пазар и включването ѝ в глобалния капиталистически пазар на работна сила, стоки, финанси и услуги.

За да се отговори на тези въпроси, трябва да имаме предвид глобалната капиталистическа система, в която е включена България, както и интерпретацията на тази система в теорията за света система (world-system theory), свързана с идеите на Имануил Уолърстейн, Джовани Ариги, Андре Гундер Франк и редица други знаменити мислители. Тяхната теза е, че капитализмът от самото си начало се развива като световна система, в която се оформят капиталистически център, полупериферия и периферия, като центърът, съставен от най-развитите държави, е в отношения на експлоатация с полупериферията и периферията.

Тъй като този капитализъм се характеризира с нарастващи противоречия и периодични кризи, той най-напред създава националната държава, а след това и либералната демокрация като инструменти за стабилизация и предотвратяване на кризи. Националната държава налага ред и порядък на определена територия, за да функционира необезпокояван капиталистът, а либералната демокрация е своеобразна обратна връзка, с възможност на държавата да реагира чрез своите управленски механизми за смекчаване на противоречия, които в противен случай могат да доведат до бунт, революция, разпад.

Това е възможно обаче в определени граници. При висока степен на противоречия и тежка криза либералната демокрация стига до своята противоположност в лицето на различни версии на фашизма и авторитаризма, чрез които се стабилизира капитализмът.

Тази световна система преминава през различни етапи на развитие, в които се променят системните зависимости на отделните държави от глобалния капиталистически пазар, световния хегемон и капиталистическия център. Първият етап е свързан с началното развитие на капитализма ‒ експлоатация на периферията чрез директно робство, което продължава до ХIХ век. Вторият етап е през първата и началото на втората индустриална революция през XIX‒XX век, когато доминира колониалната експлоатация. Третият етап е неоколониалната експлоатация след Втората световна война. Четвъртият етап е на неолибералния капитализъм от 70-те ‒ 80-те години на ХХ век насам, който можем да наречем постколониален. Характеризира се с експлоатация чрез глобалната роля на долара и силно финасиализираните глобални пазари, както и с това, че съчетава всички предходни форми на експлоатация. Доминиращи на този етап са три нови форми – заграбване на човешки и интелектуален капитал чрез глобализирания пазар на работната сила, както и на финансов капитал чрез офшорните зони и данъчните убежища.

България направи преход към капитализма именно на този етап, при който с огромна скорост от страната ни бе заграбен гигантски човешки, финансов и друг капитал за над 100 млрд. долара. Този процес продължава и в момента поради глобализирания пазар, в който сме включени и който увеличава социалното неравенство и бедността.

Различните етапи на промени в световната система са свързани и с геополитическите цикли на смяна на монополярна с биполярна и мултиполярна система, на формите на капитализъм – меркантилистки по времето на робовладелската експлоатация, либерален по време на колониализма, социалнолиберален по време на неоколониализма и неолиберален през последните десетилетия. Именно тогава България бе включена в него и изпратена в периферията с огромна скорост (Вж. карето по-долу).

При това положение въпросът, когато се говори за „смяна на системата“, е

какви са границите  на възможната промяна

Най-общо казано, радикалната смяна на системата, в която сме включени днес — тази на неолибералния капитализъм, трудно може да бъде извършена в рамките на една малка и силно зависима икономически, политически, технологически и културно страна, запратена в периферията. По време на революцията през 1917 г. дори в огромната по мащабите си Русия се смята, че тя може само да я започне, тъй като противоречията са я направили „слабо звено“ на капитализма, но социализмът е възможен само ако революцията стане световна. Едва по-късно, през втората половина на 20-те години, с разгръщането на световната икономическа криза и мултиполярната битка, довела до Втората световна война, се появява Сталиновата идея за изграждане на социализма в една отделно взета страна. Имат се предвид необичайните размери, природни и демографски ресурси на тази страна.

България обаче няма нито размерите, нито демографските и природните ресурси на Русия отпреди един век. Поради това смяна на системата в смисъл на преход към некапиталистическо общество не може да бъде извършена в една такава отделно взета, малка и зависима страна. Примерът на Гърция пък показва, че при висока степен на външна зависимост, дори когато се появят партии с по-радикални и антисистемни позиции, те биват смазани от системата и подчинени на нейните неолиберални изисквания.

Това обяснява и неолиберализацията на социалдемократическите партии в Европа. Тези партии бяха принудени да се съобразяват с логиката на глобалния капитализъм през последните десетилетия. Паралелно с това отслабна ролята на комунистическите партии, които в редица западноевропейски страни, особено в Италия и Франция, бяха много силни след Втората световна война. Кризата и разпадът на източноевропейския социализъм обаче ги маргинализира и тяхното влияние рязко намаля.

При това положение въпросът е, има ли все пак някакви относителни граници на свободата в рамките на световната система. Може ли периферна страна като нашата да променя едни или други характеристики на своите национални подсистеми – икономика, политика, здравеопазване, образование и пр., при съществуващата външна зависимост. В този контекст възможна ли е смяната на „формата на системата“, както се изразяват някои политици, когато говорят за „Визия за България“.

Можем ли да изграждаме социална държава, ако не можем да изграждаме социализъм?

Като се има предвид ставащото в останалите страни в Европейския съюз, от който сме зависими в най-висока степен, отговорът най-общо е „Не“. Социалната държава в развитите страни възникна с кейнсианската политика на стимулиране на потреблението по време на Втората индустриална революция и започна да губи позиции с Третата индустриална революция и неолиберализацията.

Тенденцията през последните десетилетия е към намаляване на данъците върху високите доходи и корпорациите, избягване на данъци с помощта на офшорните зони, преразпределение на новосъздадения продукт все повече в полза на капитала, за сметка на намаляването му за работната сила. Това е предпоставка за ускорено нарастване на неравенството в целия Европейски съюз. Паралелно се увеличава публичният дълг в страните, които искат да запазят своите социални системи, а това води до кризи, особено в държавите, които играят ролята на периферия в ЕС, както стана в Гърция, Италия и пр.

Неравенството се увеличава както териториално, така и между отделните социални групи дори в най-мощната и печеливша икономика в ЕС, каквато е германската, или в традиционно силните социалдемократически страни като Швеция, където отслабва влиянието на системните социал­демократически партии и набират сила антисистемни партии.

Навсякъде стои въпросът дали е възможно връщане към версиите на социална държава, характерни за фордисткия период на масово производство и потребление след Втората световна война. Възможно ли е това сега, във времето на Четвъртата индустриална революция, при нарастващото значение на нивото и индивидуализираното потребление, съчетани със скок на ролята на интелектуалния капитал в стойността на стоките.

Особеност на социалните системи е, че те са развиващи се системи, променят се исторически, минават през различни етапи, от прости към сложни, от закрити към открити, от линейни към нелинейни. А в периоди на неравновесия и кризи стават все по-непрогнозируеми. Най-различни антисистемни и асиметрични фактори могат да повлияят върху тях и все повече хората очакват да се случат едни неща, а се случват съвсем различни (както стана и по време на българския преход към капитализъм, описван с либералната идеологема „преход към демокрация“). Има експоненциално ускоряване на развитието им и нарастващи трудности при прогнозирането през последните десетилетия.

От 2008 г. насам системната криза на неолибералния капитализъм се засилва и провокира теоретици като Имануил  Уолърстейн да смятат, че се върви към

терминална криза на капитализма

Това означава, че държавата и либералната демокрация не успяват, както досега, да го стабилизарт и да му помогнат да решава кризисните процеси. Затова според тези теоретици през следващите 25–50 години можем да очакваме разпад на тази система в глобален план, при което тя може да тръгне в алтернативни посоки – към некапиталистическа форма на организация или към деградирала версия на капитализъм от рода на дигитален фашизъм или дигитален неофеодализъм.

Това, което днес е безспорно, са кризисните процеси в системата на глобализирания неолиберален капитализъм. Те се съчетават с нарастваща мултиполярност, начало на нова военна надпревара, отказ от пред­ходни договори за разоръжаване, прояви на деглобализация, протекционизъм, търговски, информационни, технологични, валутни войни и пр.

Това прави глобалната система все по-нестабилна. Кризата обхваща системните партии, които или биват избутвани встрани от нови политически сили, или започват да се променят в антисистемна посока. Възход бележат антисистемни сили, които в условия на криза и социални неравновесия придобиват особена значимост.

Така става при всички системни кризи на капитализма

Именно в такива условия преди 100 години (по време и като резултат на Първата световна война) се появява съветският тип социализъм, а преди 70 години (по време и като резултат на Втората световна война) — китайският вид социализъм. Двете държави с големи демографски и ресурсни възможности получиха възможност да се отделят от световната система и ползвайки опит, а и ресурси от развитите капиталистически страни, да се опитат да реализират модели на преход към едно следващо общество. СССР използва активно кризата на световната капиталистическа система през 30-те години на миналия век за начален тласък на догонваща модернизация. Китай се опита да направи това по време на кризата на световния капитализъм през 70-те години и на опитите на САЩ да го разделят от СССР. Ползвайки опита на Япония, Сингапур, Южна Корея, той пробва да реализира конвергентна версия на „социализъм с китайски характеристики“.

В такива условия се промени радикално формата на капитализма в САЩ по времето на президента Рузвелт, който започна своя „ню дийл“ с една много по-силна преразпределителна политика, стимулираща вътрешното потребление.

Така в държавите от капиталистическия център бе утвърдена социалната държава, но цената на това бяха две опустошителни войни ‒ Първата и Втората световна война, както и Голямата икономическа криза от 1929‒1933 г., която в Европа отклони за определен период капитализма по посока на фашизма.

Сега отново сме в условия на такава криза, която тресе икономиките и политиката на развитите страни. Тя стана предпоставка за Брекзит и за отделяне на Великобритания от ЕС. В резултат има нарастващо влияние на антисистемни партии в ЕС, като се почне от Италия и се стигне до всички страни в Централна Европа. Във Франция те доведоха до минимизиране влиянието на Френската социалистическа партия (ФСП), Германската социалдемократическа партия (ГСДП) е в ситуация на нарастваща маргинализация, вече я надминават антисистемни десни, популистки, националистки партии от рода на „Алтернатива на Германия“. В САЩ президентът Тръмп започна търговски войни не само с Китай и Русия, но и със своите западни съюзници. Отказа се от Трансатлантическото и Транстихоокеанското споразумение, промени условията на договора за свободна търговия (НАФТА) с Канада и Мексико. Обяви, че ще прави „Америка отново велика“ и поде политика на консервативен неолиберализъм чрез вдигане на митата за чуждите стоки, намалявайки същевременно данъците в САЩ, което облагодетелства на първо място големите корпорации и единия процент (1%) най-богати капиталисти. Това допълнително засилва и ще засилва кризата там.

Както през 30-те години на ХХ век кризата на системните партии води до възход на антисистемни консервативни, националистически, популистки сили, на расизъм, отказ от предходния мултикултурализъм, антиемигрантски нагласи. Вероятно след изборите през следващата година силите в Европейския парламент ще се променят значително, което може да има допълнителни дестабилизиращи последствия за ЕС. Капитализмът опитва да се стабилизира чрез затваряне в национални граници и възход на национализма и консерватизма, чрез засилваща се мултиполярна битка и нарастваща милитаризация.

В условията на кризи нараства ролята на субективния фактор, както през февруари 1917 г., когато малката, състояща се от около 25 хиляди души болшевишка партия на Ленин, успява в ситуация на разпад на системата да се превърне във фактор, тласкащ я в съвсем нова посока. Това става в страна, чиято армия е била 12 млн. души, но разпадните процеси са такива, че по това време около 2.5 млн. души от нея вече са дезертьори.

Системното ляво и дясно днес са в ситуация на нарастваща деградация и разпад, подобно на времето преди Първата световна война и особено след нея. Както и тогава се търси спасение в засилване на нацио­налните държави и нарастваща мултиполярна битка, консервативни и националистически реакции, заместване на либералната с нелиберална демокрация. За левите партии днес отново е актуален въпросът

„Какво да се прави?“ 

Какво да правят в тази ситуация неолиберализиралите се леви и социал­демократически партии от рода на БСП, които на определен етап въведоха по-дясна и работеща в полза на капиталистите данъчна система, отколкото тази на Рейгън и Тачър. Те са изправени пред Сцила и Харибда. От една страна, запазвайки предходните си характеристики на системни партии, са обречени на маргинализация и загуба на позиции, както стана например в Италия и Франция. От друга страна, отивайки наляво, както е било в предходни периоди, нямат гаранция за успех, както се видя от станалото със СИРИЗА в Гърция.

Това е особено характерно за партиите в рамките на ЕС, където има силни ограничения в националния суверенитет. Пред тях стоят няколко възможни алтернативи.

Първата алтернатива е да тръгнат популистки по течението, по което се носят днес десните и популистки партии, които демонстрират нарастващ национализъм, дори расистки и неофашистки характеристики. Тази алтернатива би довела до окончателно компрометиране и смърт на тези партии. Това, което по-скоро трябва да направят левите партии в условията на нарастване на опасния национализъм и неофашизъм, е да създадат единни леви фронтове за борба с него.

Втората алтернатива е да запазят и да изтъкват значението на смяната на системата, разбрана като смяна на капитализма с форма на некапиталистическо развитие, с определена версия на социализъм в дългосрочен план, като крайна цел, която да се реализира при подходящи условия. Това не трябва да се крие, а открито да се говори и да бъде тяхната стратегия. Да бъде свързано с противопоставяне на новите тенденции на абсолютно обедняване, нарастваща експлоатация и трансформация на пролетариата в прекариат. Но на този етап при огромната външна зависимост това не може да бъде непосредствена и тактическа цел, тъй като системните зависимости продължават да са силни.

Третата алтернатива е тактика в условия все още на силни системни ограничения не само на външна зависимост, но и на ресурси, особено в страни с периферен капитализъм като България, който е бил и е в максимална степен експлоатиран от развитите капиталистически страни чрез извличане на човешки и финансов капитал от него, чрез много по-мощните си корпорации, даващи им пазарно предимсто. Тактически това предполага не смяна на системата, а мерки по смекчаване на нейните противоречия и защита на труда от капитала, но като се вземат предвид външните зависимости и опасностите от рода на тези, които преживя Франция при Оланд, когато се опита да вдигне данъците и в крайна сметка не успя да реализира обещанията, довеждайки ФСП до разпад.

Четвъртата алтернатива е да се участва активно в промяната на по-голямата система, в която сме включени – тази на Европейския съюз, по посока на отказ от нейната неолиберализация и движение към ограничаване на корпорациите и капитализма. Една посока, в която върви например движението, създадено от бившия гръцки финансов министър Янис Варуфакис.

Това означава създаване на Европейски съюз, който не увеличава, а намалява териториалните и социалнокласовите неравенства. То е възможно обаче не чрез обособяване на националните държави в него, а чрез много по-единна политика по отношение на капитала – премахване на офшорните убежища на капитала, въвеждане на единна не само монетарна, но и финансова политика, на много по-голямо преразпределение чрез много по-голям общ европейски бюджет. Така могат да се спрат процесите на изтикване в периферията на огромни региони чрез заграбване от тях на човешки и финансов капитал благодарение на пазарните взаимодействия.

Наред с това би трябвало внимателно да се следи опитът на успешните леви партии в различни страни и в различни версии, съобразно националните условия. В развитите западни държави на този етап във възход са демократичните социалисти около Бърни Сандърс в САЩ, Лейбъристката партия във Великобритания и Китай с неговата конвергентна версия на социализма. Техните модели и опит би трябвало да бъдат предмет на непрекъснат анализ, обвързан със стратегии на използване на промените, които носи със себе си Четвъртата индустриална революция, като се почне от електронно правителство и стратегии за дигитална икономика и политика и се стигне до превантивни реакции на опасностите, които носи със себе си дигиталното рисково общество.

 

------------------------------------------   

 

                                                                      - каре –

                                 БЪЛГАРИЯ В ГЛОБАЛНИТЕ ЦИКЛИ НА КАПИТАЛИЗМА

Различните етапи на поява и развитие на България като относително самостоятелна система в рамките на  глобалната система на капитализма са обусловени от етапите именно на този капитализъм.

● Нейното освобождение и нова поява на историческата сцена през 1879 г. стават възможни в началото на криза на монополярната система (с Великобритания като глобален хегемон) и по време на т. нар. „дълга депресия“ на този капитализъм. Тогава се появяват две нови държави в Европа – Германия и Италия, а през 1875 г. Османската империя обявява фалит.

● България е освободена от Русия, но попада икономически под зависимостта на капиталистическия център и особено на най-значимата негова сила в Европа — Германия, което обуславя политиката и съдбата ѝ до 1944 г. Това е време на мултиполярна битка и засилваща се роля на авторитарните и фашизирани национални държави като инструменти за стабилизация на капитализма.

● След 1944 г. България смени два типа системни зависимости. Първа бе зависимостта от системата на съветския социа­лизъм с нейната икономическа структура СИВ и военна структура Варшавски договор. Това се случи в един биполярен свят между 1944 и 1989 г., в който между капиталистическия център и полупериферията (осъществяваща догонваща модернизация с възможностите на държавния социализъм) съществуваше „желязна завеса“.  Тази завеса затрудняваше взаимната зависимост и експлоатация и поради това, че съветският тип социализъм бе постигнал военен паритет с капиталистическия център. Вторият тип зависимост бе от американския и западноевропейския неолиберален капитализъм в един монополярен свят след 1989 г.

                                                               Съветският социализъм

не бе Марксовият тип социализъм, възникнал в резултат на противоречията и чрез революция първо в най-развитите капиталистически страни. Той възниква в определена част на по-слаборазвитата полупериферия на световния капитализъм, която за определен период се обособи от него и се опита да реши проблемите на социално-икономическото развитие, които капитализмът не бе успял да разреши.

В този смисъл са възможни два типа социализъм – в рамките на съществуващите системи и такъв, който трябва да възникне глобално след кризата, разпада и революциите в света като цяло.

По подобен начин се говори и за различни типове капитализъм. Според Макс Вебер съществуват исторически типове капитализъм в определени анклави на световната система още през Античността и Средновековието и те са свързани главно с търговския капитал. По същия начин на различни етапи възникват по-малки и локални или по-големи общности с колективни форми на собственост. В този смисъл се говори например за християнски социализъм, кибуци, кооперативи. Хиляди подобни локални острови на специфичен социализъм има и в момента в развитите капиталистически страни.

Такъв тип в рамките на държавите в глобалната капиталистическа система е и съветският социализъм между 1917 и 1989 г. Именно защото в страните от капиталистическия център още не е извършена революция, тези локални форми на социализъм, макар и от мащабите на източноевропейския социализъм, изостават от развитите страни и на определен етап в битката с капитализма могат да се окажат губещи и да изчезнат.

В този именно период ние попаднахме в системна зависимост, при която политически и икономически бяхме максимално обвързани с този социализъм в продължение на 45 години.

Тази система продължи съществуването си, докато  бе силно обособена от капиталистическия център. Засилващите се взаимовръзки с него от 70-те години на ХХ век с т. нар. разведряване засилиха зависимостите от него и заедно с неадекватната политика на съветското ръководство станаха предпоставка за нейния разпад и

                                    реинтеграция в глобалната капиталистическа система

Въпросът е доколко в условията на такъв разпад България би могла да запази относителна самостоятелност за своя социализъм, като се има предвид, че той бе съхранен в съответните версии в Куба, Виетнам, Китай и пр.

В България, за разлика от другите източноевропейски държави, включително и от СССР, нямаше вътрешни дисидентски сили, които да са предпоставка за разпад. Още повече че нейният лидер Тодор Живков, предусещайки това, което може да стане в резултат на Горбачовата перестройка, активно търсеше алтернативни възможности чрез засилени връзки с Германия, Китай и пр. Това обаче се оказа невъзможно по две основни причини:

- икономическа – България бе максимално икономически обвързана със социалистическите страни и около 80% от нейия износ отиваше за тях. Разпадът на СИВ се отрази особено силно именно върху нашата икономика;

- политическа и личностна причина ‒ степента на политическа зависимост и обвързаност със СССР беше много висока и съветският лидер Горбачов не допусна такава самостоятелност, подпомагайки и преврат срещу Т. Живков. Към това може да се добави, че Живков по онова време бе на 78 години и трудно можеше да организира самостоятелен тип развитие на страната, и то без наличието на достатъчно външна помощ.

След 1989 г. геополитическият разпад на съветския тип социализъм, резултат от политиката на Горбачов и Елцин, ни вкара отново в рамките на глобалния капитализъм. Като държава с определен суверенитет България формално като че ли продължи да притежава характеристиките на обособена система в рамките са световната система, но характеристиките на глобализирания неолиберален капитализъм са такива, че нейната външна зависимост от него е по-голяма от всякога преди това.

Причина са: пазарът на хора, пари, финанси и услуги, който в този период е по-обособен и по-мощен от националните държави. За това допринася и нашето влизане в ЕС и НАТО, където наред със свободното движение има и висока политическа зависимост, съчетана и с военна зависимост, поради това че армията, разузнаването и контраразузнаването бяха унищожени в мащаби, по-големи, отколкото след Ньойския договор. Компрадорски ориентираните политици също са силно външно зависими.

Формиращата се след 1989 г. неолиберална държава, неолиберална демокрация и неолиберализиралите се системни партии се съобразяват и допълнително допринасят за максималната зависимост на вътрешните процеси от световната система.

Така че „смяната на системата“ след 1989 г. е смяна най-напред на по-голямата геополитическа и геоикономическа система, в която бяхме включени (тази на СИВ и Варшавски договор), както и смяна на социално-икономическата система на отношения на собственост и налагане на силно зависима отвън несуверенна либерална демокрация.

Това означава силно ограничени възможности за маневриране от страна на политици и партии, независимо какво обещават, когато са в опозиция, което пък води и до максимално недоверие към политическите системи и посоката на движение на съответните страни.

Напр. при изследване на агенция „Маркет линкс“ през октомври 2018 г. се оказва, че само 9% от българите дават положителна оценка на българските политици за работата им. В една неолиберална държава на несуверенна либерална демокрация по същество тази оценка говори, че българският народ не вижда каквито и да е възможности нейните политици да вършат нещо, което да има положителни следствия за него.

 

 

Източник: списание „Ново време“, бр. 9-10/2018 г.