Търсене в този блог

вторник, 27 август 2013 г.

БСП пред много въпроси - проф. Чавдар Добрев

 

Извадка от статия от 22 февруари 2012 

 За БСП понастоящем е по-нужно да бъдат издигани на ръководни постове кадри с доказан партиен и държавнически опит, които очи в очи се сблъскват с всекидневните проблеми на хората, кадри, които са честни и некорумпирани. Нищо не им пречи, щом притежават необходимите качества, да са на младежка или на по-зряла възраст. Вопиюща е потребността от привличане и на повече експерти в ръководните тела, на интелектуалци с висока образованост и творческо дарование. Плаши ме възможността от нарастване броя на "леви" юпита в ръководния състав, персони, чиято физиономия и култура са лишени от харизма, от онова жизнено състояние, което Федерико Лорка нарича "дуенде".
Понякога имам и усещане, че за да се предвижи напред даден кадър в партията, трябва да покрие някакъв норматив за имуществен ценз.
Един от най-болезнените проблеми на БСП и сега е този за евентуалните й съюзници. Липсата на политически партньори, които могат самостоятелно да влязат в парламента, подтиква нерядко партийните ръководства да участват в коалиции, от които соцпартията губи. Според мен тази ситуация с политическото партньорство все още не се е променила качествено. Смятам, че от особено значение е да се направи пробив в две посоки: съюзяването с националноотговорни сили и разширяването на лявата коалиция. Колкото до следизборно управленско коалиране на левицата, центъра и десницата под мото  "демокрация срещу диктатура" струва ми се, че такава коалиция в близките години, поради българските условности, е невъзможна.
Актуализира се въпросът за партийното единство. И аз смятам, че БСП прилича на партия-конгломерат: своеобразно коалиране на хора, които имат различни социални интереси, различни разбирания за устройство на обществото, различни възгледи за свободата, справедливостта и солидарността, различен подход към обсъждането на националния и интернационалния облик на БСП. Какво да се прави? Този въпрос ръководството на партията не може повече да оставя без отговор.
Едни от привържениците на БСП държат тя да съхрани "во веки веков" подобен тип единство. Други са на мнение, че биха могли да се създадат поне две парламентарно представени партии с лява платформа, възприели програмата на социнтерна. Партии, които да се коалират и сътрудничат след избори. Кое е верният път?
Явно БСП ще бъде принудена в съкратени темпове да намери решения на основополагащи стратегически и тактически дилеми. Без преустройване на вътрешното й битие, тя и занапред ще бъде принудена да заема втора позиция в социалния живот.  

 

 Целият материал тук:  http://duma.bg/node/27324

 

събота, 24 август 2013 г.

Един призрак броди из БСП - призракът на промяната ! - Николай Петев

 

     Въпросът е – дали да бъде промяна на политиката, или на ръководството. Или и на двете.

     У всекиго от нас има много отговори. Сигурен съм, че всичките са ни необходими. В същото време още от самото начало трябва да кажем, че думата промяна е тежка и трудноизпълнима дума, и да добавим – на нас ни е необходима промяна умна, промяна радикална, промяна с бъдеще, промяна на партията и на обществото.

     Улицата към тази дума е сложна, няма нищо общо с жълтите павета и минава през препятствието или окрилението да видиш истината, ако можеш, разбира се...

     Един много по-умен от нас е казал: „Да казваш истината в политиката е резултат на сила.“

     Ние, левите социалисти в София, не вярваме, че кризата на капитализма е като природен катаклизъм и че трябва да чакаме, докато се разсее вулканичният облак, за да полетим отново нагоре. Не вярваме, защото знаем, че след нея богатите ще станат по-богати, а бедните – още по-бедни. Затова ще кажем като левите по цял свят на онези, които ни вкараха в кризата – ние няма да платим сметката. Сметката ще я платите вие. Затова искаме промяна – в партията и в обществото. Но това са емоционални напъни. Истината казва – ще я платим, за съжаление. И я плащаме всеки ден. Но просто утре не искаме да има такава сметка и ние да я плащаме.

      Съзнавам, че нашата радикална позиция ще раздразни много хора по върховете на партийното ръководството и държавата. Но ние, левите социалисти, повече не можем и не трябва да мълчим. Иначе ще се превърнем в част от статуквото и разпада. Затова, ако Националният съвет на БСП, Изпълнителното бюро и председателят търсят съмишленици да променят партията – ние сме насреща, но ако не преодолеят агонията на застоя, ще срещнат нашата решителна критика. БСП не може повече да се изживява като пенсионер, който живее само със спомени. Нашата сто и двадесет годишна партия трябва да бъде, по завета на Дядото – съвременник на бъдещето.

      Впрочем моят приятел Богомил Райнов, който ненавиждаше слепите партийни послушници, в подобна политическа ситуация беше казал: „Има нещо обидно в задължението да смяташ за съмишленик всеки глупак, само на това основание, че членуваш с него в една и съща партия.“ Това се отнася и до глупаците, които се изживяват като лидери.

      Изминаха десет месеца от последните парламентарни избори, почти толкова от управлението на ГЕРБ и половин година от конгреса на партията. Страната се намира в разгара на тежка икономическа криза. Политическите, социалните и икономическите проблеми се изострят, предстоят след по-малко от година и половина нови президентски и местни избори, виси въпросът за възможността от предсрочни парламентарни избори. Всичко това налага настоящия дебат на представителите на левите в БСП в София. Какво става със страната и с нашето общество, как реагира партията, изпълнява ли градското партийно ръководство ролята си на ръководство на софийските социалисти като най-голяма партийна организация в страната?

      

     Ние, левите социалисти, не можем да не вземем отношение към управлението на ГЕРБ. И преди всичко към работата на правителството за извеждане на България от икономическата криза. Вече втора година страната е обхваната от световната криза. Депресията продължава, икономиката няма растеж, брутният вътрешен продукт спада с 5% годишно, цели отрасли – строителството, промишлеността, търговията, западат, стотици фирми фалират, чуждестранните инвестиции намаляха близо 20 пъти, безработицата нарасна според профсъюзите до 15%, в България се завърнаха хиляди емигранти, подгонени от кризата в Европа, бедността превзема страната и тя се връща с години назад. Българинът е уплашен, живее вече много зле и не вижда никаква перспектива. Да убиеш  мечтите на народа е едно от най-големите престъпления. И срещу това правителството предлага мерки, които дори според десницата са неадекватни. Впрочем вече е ясно, че подкрепата, която провалените десни лидери дават на ГЕРБ, се превръща в основа за тяхното завръщане на политическата сцена, и то доста успешно. Що се отнася до кризата, предложиха се някакви мерки и нито една не само че не е проработила, а дори не е въведена в действие. Те са приети от обществен съвет, чиито решения нямат законов характер, и едва ли до края на юни ще бъдат реализирани. Правителството очевидно няма нужния капацитет да управлява. То се държи неадекватно, сутрин министър-председателят каже едно, по залез друго, обявява, че България няма да кандидатства за еврозоната, министърът на финансите мънка обратното. Впрочем вече стана безпощадно ясно, че г-н Дянков няма качества за български министър. Отстранява се един неподходящ министър на здравеопазването заради провала на здравната реформа и обществения бунт против нея и се предлага друг, когото Бойко Борисов срещнал на един разклон или наклон (второто е по-вероятно) и поговорили половин час. Вечно увереният министър-председател не е уверен, че пожелателните мерки ще оправят положението, и заявява, че ако те не сработят, ще се вдигне ДДС, т.е. в страната ще дойде лавинообразно още по-голяма скъпотия. Общините се задъхват, и то докато събират поне данъци, ами през юни, юли... Нищо съществено не се прави да се стабилизира българският бизнес, да се даде простор на големи инфраструктурни проекти, да се създадат условия за раздвижване на икономиката, а всичко се свежда до запълване на дупките в бюджета чрез икономии, които ще свият още повече потреблението и производството, ще предизвикат нови съкращения и усилване на кризата. Такова некомпетентно правителство България не е имала досега в годините на прехода. Главната антикризисна мярка според министър-председателя са арестите, борбата против корупцията, спирането на изтичането на средства чрез корупционни схеми. И втората антикризисна мярка е да се хвърля цялата вина върху предишното правителство и главно върху БСП. Тяхната рецесия се прeвръща в репресия. Да, необходими са решителни мерки срещу корупцията и престъпността, но не може да не ни безпокои цялата тази показност и арестите, преди да са събрани нужните доказателства, както и бавенето на следствието и на решенията на съда. Има арестувани над 150 българи, обявени за престъпници, и е под въпрос дали прокуратурата и съдът ще се справят за една-две години с тези казуси, или всичко ще потъне в съдебната администрация, която също е обявена за корумпирана и неефикасна. Очевадна е политическата тенденция в цялата тази акция на полицията. Отклонява се вниманието от необходимостта от сериозни икономически мерки за излизане от кризата, подготвят се условия да се вкарат в затвора бъдещи кандидати на БСП за кметове (такъв е случаят с Гуцанов във Варна, който не е подписал нито една сделка). Простичко, та чак елементарно. В този смисъл е „откритието“, че полицията ще може да извади страната от кризата, „полицаят като реформатор“. Няма да бъда ироничен и да се връщам към историята... Това не означава, че не подкрепяме принципно борбата против корупцията и престъпността, особено акциите против „наглите“, против крадците на ДДС.

        Опиянението от култа към Бойко Борисов и ГЕРБ, които се наложиха на фона на реални слабости в управлението на тройната коалиция, вече преминава. Рейтингите на Бойко Борисов и на ГЕРБ спадат. Все още има парламентарно спокойствие, но на хоризонта се очертава предсрочна парламентарна криза.

Тази възможност засега не е благоприятна за БСП, защото все още ГЕРБ и Бойко Борисов се ползват със сериозна подкрепа, а техният спад не се превръща в съответен подем за БСП.

   

     Това поставя основния за нас въпрос – в добра кондиция ли е БСП, за да действа като силна опозиция, възстановява ли се БСП от погрома на последните парламентарни избори, противопоставя ли се ефикасно на правителствената безпомощност, подготвя ли връщането си на власт в следващите парламентарни избори?

      Последният конгрес на партията направи някои точни и критични политически преценки, кадрови промени, посочи някои слабости на партийното ръководство.

    Някои от постановките на левицата в БСП бяха приети в документите на конгреса. Породи се надежда за промяна, но времето бързо върви и надеждата вече е само наполовина. Да, председателят на партията поиска една година. Истината настоява да заявим, че промяната започна... и забуксува и в центъра, и особено по места. Не се провежда необходимата промяна в политическата линия, в кадровата политика и в реалните действия на партията. Серията от така наречените изнесени заседания на партийното ръководство има слаб и неадекватен на нуждите от промени ефект. Събират се едни и същи хора, като на някои места предварително от тези срещи се изключват носителите на нова критична визия, хората с неудобните въпроси, не се въвлича партийната маса от основните организации в дискусията на тема защо загубихме изборите, какво трябва да направим в нашата община, за да си върнем доверието на избирателите, какво трябва да промени ръководството, за да се подготви за връщането на партията на власт, какви хора трябва да ръководят нашата общинска организация. Ръководството на партията все още не се е освободило от политиката на социаллиберализма, не застава изцяло на ясни социални леви позиции, опира се на кадрите, които загубиха изборите и в центъра, и по места. Не е ли ясно, че в парламентарната група има хора, които са загубили общественото доверие, и че техните слова, с които само хвалят и разкрасяват своята предишна политика, нямат никакъв резултат. Вярно е, че правителството имаше и сериозни успехи, функционирайки при добра международна и вътрешна икономическа конюнктура, но аргументите от миналото не са достатъчни за битките в настоящето и в бъдещето. Не се открива път за нови имена на некорумпирани хора, не се разкриват нови политически хоризонти пред партията и пред обществото. Сега кризата е в разгара си, но БСП не излиза с широка антикризисна програма, която обществото да одобри. Реформата на ГЕРБ в здравеопазването се провали, но БСП не предлага цялостно виждане за такава реформа. Върху БСП се стоварват обвинения и главно Станишев разпалено ги отхвърля, но това не е достатъчно. Не всякога предишните ръководители са най-подходящите лица за защита на предишната политика. Важно е какво се говори, но понякога е по-важно и кой го казва.

       Партията не поставя въпроса, че партийният и общественият деец и бизнесменът са различни фигури, че единият служи на партията и обществото, а другият има за основна задача печалбата си. Ако е с леви убеждения, и той може да членува в партията, да съдейства и да й помага финансово, но не бива да диктува, да откупува политиката й. Смесването на понятията доведе до това някои партийни организации да са изцяло под контрола на едри бизнесмени, а партийни дейци да използват партията и местата, които заемат в нея, за личен или семеен бизнес и обогатяване както на министерско, така и на общинско и на кметско равнище. И понеже в България всичко се знае, това отблъсква от партията членовете и симпатизантите й. В партийните ръководства не бива да има хора, които са взаимнозависими от бизнес интереси. Как си представяте, че един председател на общинско ръководство или член на някакво ръководство ще може да заеме самостоятелна или критична позиция спрямо своя висшестоящ партиен ръководител и бизнеспартньор, от когото получава пари и от когото е зависим?

      Партията не си е изяснила позитивите и негативите от тройната коалиция, тя не е дала отговор на въпроса – сега за какво се бори: да върне на власт тройната коалиция или чрез адекватна политика да привлече към себе си тези милион и половина избиратели, които години наред гласуваха за нея, а сега не искат и да чуят за БСП и нейните лидери. Не ни обичат вече, не обичат и нашите ръководители... Тези изводи важат с пълна сила и за градската партийна организация. В София се губят избори за кмет и общински съветници, парламентарни избори, но ръководството всеки път намира начини да обяви нова победа с 1000 или повече гласа спрямо предишните избори, с един-два процента повече от средния процент за страната и не знам какви още други бройки. А истината е, че през последните двадесет години БСП губи всички избори в София, а последните избори ги изгуби изключително тежко, но ръководството на градската партийна организация си седи спокойно и непоклатимо.

     Ние, левите социалисти, искаме да се промени партията, да бъдем чути, да се влезе в диалог по тези тежки проблеми, да влияем върху партийната политика. За нас е необяснимо как др. Овчаров си дава оставката, а след това я оттегля с аргумента, че не иска с нея да прикрива липсата на промени в националното ръководство на партията. Ако милее за бъдещето на партията, той трябва да ориентира градската организация към промени и те трябва да започнат от София и да се разпространят там, където е нужно. Градската партийна организация се топи. Формално тя е намаляла с няколко хиляди членове, но основното е, че губи влияние сред широката маса избиратели. Хората не гласуват за нас, защото се издигат неподходящи кандидати не само за кметове, но често и за съветници. Издигането на кандидатурите не става на конкурентна основа и не тръгва от основните организации на партията. Виждаме как е във Франция: всички избори – и за партийни лидери, и за кметове, и за съветници, и за депутати, и за президент, всичко тръгва отдолу нагоре с програми. Така е и в САЩ, и в Евросъюза... При нас изборите са пародия. Станишев си дава оставката и след два часа отново го избират за председател, в градското ръководство си дават оставка и след това я оттеглят. Има случаи на опорочени избори, едни хора на едни избори не минават, а след това същите хора ги предлагат отново и те биват избирани. На избори на конгреси и на общински конференции се раздават списъци за кого да се гласува и т.н. Как искате хората да приемат партията за демократична и лява, като в нейната вътрешнопартийна практика се допускат недемократични и неморални прийоми?

       Броени месеци ни делят от една предизвестена загуба. Изразявам се така категорично, защото съвсем не е необходимо да си Нострадамус или Ванга, за да предскажеш поредния унизителен провал на предстоящите кметски избори в София. Двадесетгодишната летаргия на софийската БСП е толкова непробудима, че вече не става дума поредната Цецка да седне на кметския стол и за ефимерната надежда за една все пак достойна загуба на нашия кандидат. Съществува съвсем реалната опасност срещу поредния неизбираем кандидат на Овчаров Борисов да изправи каракачанската си овчарка и да спечели изборите.

      Възможно ли е БСП в София да смени курса, да се измъкне от гетото?

      Възможно е, разбира се – само че за това трябва да се опрем на стогодишната си общинска традиция, като я съчетаем с политическата практика на европейската левица в двадесет и първия век.

       Да припомня: още през 1891 г. Дядото и първоапостолите на социализма изписаха на знамето си:

– справедливи общински данъци;

– прозрачност и публичност на общинските имущества;

– безплатно медицинско обслужване, болници, аптеки, медицински персонал;

– безплатно качествено образование за всички;

– специални грижи за децата и за възрастните хора;

– развитие на комуникациите и на пътната мрежа;

– строга отчетност и публичност на общинските разходи.

През 1910 г. се предлага:

– прогресивно-подоходна система на облагане с данъци и с такси;

– освобождаване на най-бедните от данъци за сметка на по-заможните

слоеве на населението;

– ревизия на миналите общински съвети и връщане на заграбените имоти;

– събиране на стари дългове и на неизплатени данъци от некоректни

платци;

– помощи за инвалиди, сираци и вдовици.

      Така сме създали десетки комуни в цяла България. И сме имали общинари като Димитър Благоев, Георги Кирков, Васил Коларов и Георги Димитров.

     Да погледнем отново към днешния ден на Европа и на България. Прочетете общинската програма на Френската социалистическа партия – все едно, че Мартин Обри и Бенуа Амон са преписали програмата на Дядото. Една програма, с която спечелиха местните избори и се хвърлиха в битката за Елисейския дворец.

      Следователно време е да се поучим от европейските леви, като предпочетем собствената си история.

     Ако не наложим дискусия в основните партийни организации – а лявото крило прави това от Благоевград до Видин, от Добрич до Бургас, в десетките ни клубове, това е задачата ни днес в София, – ако не наложим дискусия в общинските съвети за състоянието на партията в София, на предстоящите избори ни чакат нови провали, не е чудно партията в страната да падне до трета сила...

Ние не смятаме, че напускането на партията или създаването на нови партии на мястото на БСП е решение на въпроса. БСП трябва да стане новият ляв проект и други не са нужни, даже са вредни. Но този проект да се изпълни с ляво съдържание, адекватно на нашето време.

       Какво трябва да се направи, за да се тръгне към решително обновление на партията, за да може тя да си върне доверието на своите членове и симпатизанти. Ако партията беше приела нашето предложение за извънреден конгрес непосредствено след изборите, днес тя щеше да е в по-добро състояние. Необходимо е промените в националното партийно ръководство да продължат, както и да бъдат направени промени в редица областни и общински организации.

Промени политически и организационни – от горе до долу и от долу до горе. Но винаги ли това, което е необходимо, е възможно?!

     Възможно е, ако имаме енергия и воля. А имаме ли енергия и воля за нова социална политика, имаме ли убеждението да заявим, че ние сме защитниците на бедните, на социално слабите, на онеправданите, на хората на наемния труд, имаме ли енергия и воля за сериозна промяна на кадрите, имаме ли енергия и воля за промяна на работата с лекарите и медицинските работници, с учителите и научните кадри, с работниците и инженерно-техническите специалисти, с художественотворческата интелигенция, с която непонятно защо връзките са свити и ограничени? Трябва решително да се спре противопоставянето на различните поколения, трябва да се даде нова оценка на социаллиберализма като затворен път за партията, на някои възлови моменти и фигури от 120-годишната история на партията, да се изведе за дълбочена оценка на краха на социализма от съветски тип и на двадесетгодишния преход, на новите геополитически реалности и съюзи на България – реалности, в които тя трябва да търси и да намира своя национален интерес. Партията следва да изработи свои приоритети за усвояване на еврофондовете, за развитие на енергетиката, за развитие на селското стопанство и на кооперацията, която сега е чужда идея за нас, свои виждания за екологията и възобновяемите енергии. Само с нови идеи и перспективи пред страната ние можем да увлечем масите към целта, посочена от БСП – модернизация на България.

 

      Какво представлява днес нашата улица? Била ли е красива? Да, била е. Виждат се мощни, красиви дървета покрай тротоара. Но има локви, дупки, липсва осова линия, бордюрите са разкривени. Като стъпиш на някоя плочка, възможно е да се опръскаш. Пък и времето е мрачно. Вали. Гледах преди време една машина за ремонт на улици. Широка 16 метра. Скъпа. С компютър. Изкопава всичко по пътя си – пръст, павета, малки камъни, асфалт. И смила този материал. Да, знам, че е жестоко. Механикът добавя някаква течност. Тази течност според мен се състои от воля за промяна, от новаторство, от енергия, от себераздаване. От осъзнаването, че ще бъдеш смлян. Тогава проектът не е проект, а съдба. Накрая от машината излизаше нова улица. А дали над нея ще изгрее слънце, е друг въпрос и за други хора.

 

 

                                              *      *       *

 

 

 

От списание „Понеделник”,  бр. 5/6 – 2010 г.

 

Николай Петев – литературен критик и публицист. Автор е на книгите „Тук, във времето“ (1982), „Поезия и позиция“ (1985), „Фарът и неговият пазач“ (1989), „Зад завесата на политическия театър“ (1997) и „Фарът, пазачът и вятърът“ (2006). Председател е на Съюза на българските  писатели и на Управителния съвет на Агенция София прес.

 

 

  

 

 

 

Обратният ефект на "розовите" извинения - Иво Атанасов

 

Като че ли свикнахме някои да бъдем вечно сочени с пръст, да се чувстваме виновни за щяло и нещяло и да се извиняваме за каквото трябва и за каквото не бива. И то не защото сме закоравели престъпници, а тъй като сме прегърнали идеята за един по-справедлив свят, която постигна много през десетилетията, но и натрупа немалко грехове по пътя на своето осъществяване. Други пък си присвоиха правото да бъдат вечните съдници, а думите им да бъдат възприемани като истини от последна инстанция, и то не защото са отстоявали различна от нашата идея, чиято правота времето е доказало, а тъкмо обратното - защото вместо идея са имали интерес, чието реализиране са виждали не в последователността, а в лъкатушенето, не в принципите, а в тяхното нарушаване. Не в изстрадването на възприетата позиция, а в бягството от нея, когато вече не им е полезна.
Примерите са безбройни - от битовизмите в ежедневието до големите политически въпроси на епохата. Колкото пъти стане дума за разрушената ни икономика, десните обвиняват "другарите" за приватизираните и ликвидирани фабрики и заводи. Макар че три четвърти от дълготрайните материални активи на България бяха разпродадени от второто правителство на СДС. Когато обаче им кажеш да се обърнат към Костов, те отговарят, че няма да го сторят, защото Командира бил преподавател по политикономия, кандидат-член на БКП, автор на "Работническо дело" и назначен на власт през 1997 г. след пазарлък. С други думи, левите трябва да носим отговорност и за Костов, независимо че не ние, а десните са гласували за него. А може би сме длъжни и да поискаме прошка?
Ако не през час, то поне през ден някой настоява публично БСП да се извини за едно или друго. Като правоприемница на БКП тя стори това в свой официален документ още в началото на прехода. Извини се и за репресиите след 1944 г., и за "възродителния" процес, и за атентата през 1925 г. Същевременно нейното управление доведе до небивал напредък в икономическото развитие и в социалната сфера, до жизнен стандарт на населението, който периодът на демокрацията вече за четвърт век не може дори да доближи. Не се е чуло обаче някой да се извини за разгрома на земеделието и влошаването на изгодните ни отношения с арабския свят по времето на Филип Димитров. За унищожаването на индустрията ни при Костов. И за съсипващата здравеопазването ни реформа, пак при него. За ощетяващите страната ни операции с външния дълг при премиерстването на бившия цар. За влошените в пъти важни икономически и социални показатели при управлението на Борисов. За срива на образованието и науката, за масовата бедност.
На повечето от гласувалите за Филип Димитров и Костов, за Сакскобургготски и Борисов и през ум не им минава да се извиняват. Нито пък да се почувстват поне малко, ако не виновни, то поне отговорни, че с вота си, а някои и с участието си в управлението, са допринесли за разрухата на България. Те са убедени, че за всичко са виновни комунистите, каквото и да означава това в днешно време. Ако думите им се приемат на сериозно, ще излезе, че лявата идея е виновна както за построяването на социализма, така и за неговото разрушаване. Както за отхвърлянето на капитализма, така и за неговото възраждане. Тези противоположни твърдения няма как да са едновременно верни. Което означава, че социалистите не може да са отговорни за всичко.
БСП се извини за лагерите след 1944 г., но кой ще го стори за онези преди това? За убийството на Стамболов и Стамболийски? За "белия" терор през 1925 г.? За въвличането ни във Втората световна война на страната на хитлеристката коалиция? За отрязаните партизански глави и избитите деца на ятаци? За присъствието на откровени главорези сред имената на репресираните от комунистическата власт на мемориала пред НДК? За подпалването на Партийния дом и погрома върху парламента? За стотиците хиляди незаконни бюлетини в костинбродската печатница?
Вместо това, Паметникът на Съветската армия отново осъмна оцветен, този път в розово. Това било извинение за участието ни като член на Варшавския договор в нахлуването в Чехословакия преди 45 години. Сякаш социалистите не могат повече от десните да съжаляват за тази интервенция, осуетила шанса за вътрешна трансформация на системата, която да даде "човешко лице" на строя. Самото чешко посолство припомни, че България вече два пъти се е извинявала. И намекна, че "розовата" акция преследва вътрешнополитически ефекти.

Е, за това става дума. Извинението - и когато се дава, но и когато се изисква - има смисъл само като резултат от дълбоко осъзнат процес. Тогава то може да спои нацията или поне да свали нивата на омразата и противопоставянето. В противен случай се изражда в политическа атракция, постигаща точно обратния ефект.



 

24 август 2013 г.

От вестник „Дума”, брой 196, колонка „Точката над И-то”

 Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info

 

 

четвъртък, 22 август 2013 г.

Промяната е в нас и ние сме в нея - Александър Смочевски

 

В основата на текста е подготвеното, но непроизнесено изказване на 47 конгрес на БСП

 

  Не считам себе си за безцветен прагматик. Поради това не знам дали моето място е тук. Но аз съм млад човек, а от нас, младите, се очаква да говорим младежки – което не означава наивно, а поскоро честно и непринудено. Ще се опитам да говоря именно така. Защото твърде често младите хора в българската политика, включително в БСП, се превръщат в казионни придатъци на различните ръководства. Твърде често младите изобщо не са млади. Тъй като младостта е не само и не толкова във възрастта, колкото в идеите.

Днес повече от всякога БСП се нуждае от промяна. Но не от статистическа промяна– колко младежи сме приели за последната година, а от реална политическа промяна – как младите хора участват в правенето на политика. Защото, ако има някаква гаранция, че една политика е наистина лява, това се вижда най-ясно от подкрепата на младите хора за нея. В това отношение в последно време не можем да се похвалим с особени успехи.

Не може повече да подменяме партийните маси с партийни активи и да разчитаме на реална подкрепа. Не може да продължаваме да се крием от факта, че от избори на избори нашите избиратели се топят.

Не може да продължаваме да превръщаме очевидните загуби в незначителни победи.

Аз съм тук не заради постове и облаги – такива хора дал Бог в нашата партия. Тук съм, защото това са моите убеждения. Истинската промяна е в това да говорим повече за политиката, отколкото за себе си. Защото в последно време правим повече скандали, отколкото политика.

Нас ни обвиняват, че сме стара партия. Вярно е, че БСП е партия с минало, но това не означава, че тя е партия на миналото. Нека за момент излезнем от егоцентризма, в който сме се потопили. Защото трябва най-сетне да разберем – не сме важни ние, а тези, които са ни дали своето доверие и за които трябва да работим – нашите избиратели, нашите членове и симпатизанти.

Сред толкова много скандали истински скандалното остана на заден план.

Ако има нещо, което не мога да простя и което допуснахме, това е онзи учуден поглед на стареца, който е пуснал “червената” бюлетина, а като се върне вкъщи разбира от същите тези хора, за които е гласувал, че “вече няма да строим социализъм”.

В дневния ред на конгреса са заложени два ключови въпроса: за програмата и за устава. Позицията на Лявото крило и моята лична позиция по тези проблеми беше заявена многократно.

Програмното развитие на една партия не е едноактна пиеса, нито моноспектакъл, в който един човек играе или, както е в нашия случай – предлага, а всички останали аплодират. Сега в дневния ред на обществото, който явно не съвпада с дневния ред на нашия конгрес, не стои проблемът за програмната идентификация, истинският проблем е за политиката.

По другия въпрос – за устава, искам да заявя позиция като млад човек.

Като цяло проектът е крачка напред в сравнение със стария устав, но не мога да се съглася с постановката, че младежката организация на БСП трябва да бъде част от партията, че всички нейни членове трябва да бъдат същевременно членове на БСП. С такава организация не можем да разчитаме на разширяване на нашето влияние сред по-широки кръгове млади хора.

Днес децата вече са будни не пред страха от комунизма, а пред порнографския филм или дозата екстази. И старите приспивни песни вече не вършат работа. Защото днес проблемът не е в това как да спим спокойно, а в това как да се събудим от летаргията на примирението.

Трябва да започнем първо от себе си. Или, ако трябва да резюмирам в едно изречение:

Промяната е в нас и ние сме в нея

 

 

 

От списание „Понеделник” бр. 11/12 – 2008 г.

 

 

петък, 16 август 2013 г.

За дясното статукво и радикалната лява алтернатива - Петър Волгин

 

Никога не съм обичал статуквото. Винаги съм се съпротивлявал на онези идеи и практики, които биват определяни като "единствено разумни" и "единствено възможни". В българската политическа теория и практика от много години символ на статуквото е дясното. Десницата господства навсякъде - в политическия и интелектуалния живот, в медиите, както и в обясненията на случващото се у нас. Десните държат всички власти /не се заблуждавайте, ръководството на БСП също е неразривна част от десния български консенсус/, а да си ляв днес в България означава да си дисидент, да се противопоставяш на господстващите стереотипи.

Няма как да не сте забелязали, че всеки, който иска да мине за модерно мислещ човек, се чувства длъжен през пет минути да заявява своята "дясност", да повтаря до изнемога мантрата за лошата държава и прекрасните частни собственици, да изразява презрение към всякакви форми на солидарност и да се прехласва пред законите на егоизма и пазара. В безкрайната си и безкритична любов към дясното стигаме до невиждани в никоя друга държава абсурди. Хора, които се кълнат, че ще дадат живота си в защита на природата, влизат в десни коалиции. Първото нещо, което учредителите на всяка нова партия правят, е да се закълнат няколко десетки пъти, че са десни и че винаги ще бъдат такива. Изобщо едва ли не всеки българин, който има и най-минималното желание да участва в политическия живот на страната или просто да го коментира, смята, че за да получи този шанс, трябва високо да размаха сертификата си за "правоверен десен".

Този абсурд достигна главозамайващи висоти при софийските протестърски манифестации. Техните ръководители и говорители много обичат да сравняват случващото се тук с протестните движения в други държави. Само че има една огромна разлика. В другите държави хората протестират срещу орязването на заплатите и пенсиите, срещу уволненията, срещу алчността на елитите, срещу всесилието на транснационалната капиталистическа класа. Единствено в България никой не протестира срещу подобни неща. Пи ар-ите на протеста измислят всевъзможни сценки, пантомими, лозунги, какви ли не музикално-артистични номера, но никой не се сеща или пък не смее да поиска нещата, което искат всички нормални протестиращи по целия свят - право на достоен труд и достойно заплащане, равен шанс за успех на всички граждани, справедливо разпределение на богатствата. Защо? Ами защото активистите-протестъри се боят до смърт да не би някой да ги обвини, че са леви. Така България отново даде своя "принос" в световната политическа теория и практика, изобретявайки протест на недоволни граждани, които много държат да са десни. В прословутата Харта-2013, която трябваше да бъде нещо като интелектуално оправдание на протеста, няма нито една дума за безработицата и намаляващите доходи, за съсипаната от сляпото прилагане на неолибералните рецепти икономика. За смета на това пък специално е отбелязана нуждата от защита на едрата собственост и нерадостната съдба на предприемача. Десен протест в защита на обикновените хора - навсякъде по света подобно нещо би звучало абсурдно, само у нас минава за нормално. А минава за нормално, защото повечето анализатори, неолиберални NGO- активисти, журналисти, opinion-maker-и най-много от всичко на света държат да са десни.

Е, аз пък смятам, че България има прекалено много дясно. Имаме стотици десни политически партии и неправителствени организации. Даже и десен протест си имаме. Това, което ни липсва е лявото, истинското ляво. На България не й трябва поредния десен проект, финансиран от поредния чуждестранен тинк-танк. Видяхме, че тези проекти, не водят до нищо друго освен до обогатяване на създателите си. На България й трябва една нова, една радикална левица, която да влезе в парламента и да работи за няколко освовни неща:

  • Приемане на закони, които поне в някаква степен да поправят несправедливостите, създадени от разбойническата приватизация. Активи за трийсет милиардаевро бяха продадени за три! Това не е ли престъпление! А не е ли още по-голямо престъпление да твърдиш, че нищо не можело да се направи, защото каквото било, било. Престъпленията не бива да остават ненаказани. Престъпната приватизация трябва да бъде преразгледана, защото именно тя създаде мощта на олигархията, срещу която днес всички толкова охотно се борим. И тъкмо радикалната левица трябва да застане начело на това усилие.
  • Нека радикалната левица остави "защитата на съществуващите закони" на десните партии. Те са тези, които поддържат статуквото. Една истинска левица трябва да прави това, което е правила винаги - да се бори за приемането на такива закони, които да подобрят живота на обикновените хора, а не само на единия процент свръхбогаташи. Всички тези дадености, които днес смятаме за естествени - осемчасовия работен ден, платените отпуски, защитата от експлоатацията- всъщност са резултат от дългогодишната борба на левицата в световен мащаб. Ако я нямаше тази битка, капитализмът и днес щеше да изглежда такъв, какъвто е бил в Манчестър през 19-ти век.
  • Радикалната левица трябва да води постоянна борба срещу неолибералните клишета, които властват в България. Тя трябва да помогне на хората да разберат, че приватизацията изобщо не е панацея, че здравеопазването, образованието, науката, културата, природните ресурси, не бива да бъдат оставяни на "невидимата ръка на пазара". Да, пазарът наистина е в състояние да отсъди кой суджук е най-добър, само че не пазарът е този, комуто принадлежи последната дума за това дали един спектакъл или едно стихотворение са гениални или посредствени. Пазарните фундаменталисти, които смятат , че няма разлика между салама и творбата на изкуството, вече направиха достатъчно поразии в България, за да продължаваме да се доверяваме на преценките им.
  • Радикалната левица е длъжна да се бори за много по-справедлива от сега съществуващата в България данъчна система. В момента нашата данъчна система облагодетелства най-вече големите корпорации и милионерите, докато идеята е тя да бъде в полза на мнозинството български граждани. Плоският данък може да остане за хората с доход до определена сума - например 4 хиляди лева месечно. А получаващите повече, ще плащат и по-висок данък.
  • Радикалната левица трябва с всички сили да защитава природата и да я пази от попълзновенията на едрия капитал. Това важи с особена сила за България, където най-гласовитите "зелени" се оказаха с десни убеждения и побързаха да си наемат апартаменти в десния реформаторски блок. Ако пък всички апартаменти вече са заети, със сигурност биха се съгласили и на някоя мансарда.
  • Радикалната левица не бива да гледа с влажен поглед нито към Брюксел и Вашингтон, нито към Москва. На големите държави никак не им пука как живеем ние. Те се интересуват единствено от своите геостратегически интереси и от това да върви бизнесът на подкрепяните от тях компании. Затова и всякакви признания в любов от наша страна към чужди посланици и всевъзможни представители на транснационалния политически елит издават както ниско самочувствие, така и най-обикновена глупост. Ще бъдем уважавани само когато отстояваме достойно позиците си. Държим ли се като вечните "йес-мени", ще продължат да ни гледат с пренебрежение.

Мога да изброявам още много задачи, с които ще трябва да се заеме една радикална левица. Но най-важното, което новите леви са длъжни да направят, е да върнат силата на Големите идеи. Защото от дълги години десните идеолози, пазарните фундаменталисти и конформистки настроените постмодернисти ни убеждават, че вече няма в какво да се вярва, че единствените неща, за което си струва да мислим, са парите, печалбите и безобидните забавления. И в резултат на този тип пропаганда съвременния свят се превърна в едно скучно място, където повечето хора се вълнуват единствено от приходите и разходите си, превърнали са се в покорни изпълнители на волята на консуматорската култура. Е, крайно време е това удобно за властниците дясно статукво да бъде разбито. Крайно време е да покажем, че имаме смелостта да вярваме в солидарността, общите действия и във възможността да бъде изградено едно по-справедливо общество, а не само в печалбата и егоистичните си импулси.

                                                     *     *     *

Източник:  в-к „168 часа”

 

 

четвъртък, 15 август 2013 г.

Страници от живота на Георги Кирков

 

Георги Кирков – Майстора е роден на 27 август 1867 г./ по нов стил;  по стар стил-15.08./, а издъхва на 25 август 1919 година. Странност на съдбата – кръгът на петдесет и една годишния живот така точно се затваря. За него е трудно да се говори и пише, защото досегът с тази голяма личност сякаш подсказва, че никой не би могъл да каже нещо по-остроумно, по-образно, по-точно и по на място от Майстора. Впрочем още от детските си години, както твърдят негови близки, той се отличава със своята неповторимост. Георги Кирков се ражда и израства в Плевен, в едно авторитетно, голямо, патриархално, патриотично, традиционно русофилско възрожденско българско семейство, където борбата за национална свобода, а също и знанието, трудът, книгите, културата се ценят и уважават високо.

 Духът в този дом определя дядото на Майстора – Яко Кирков, който често влиза в разправии с поробителите в града, но за останалите българи, той е уважаван патриот, виден гражданин и общественик, общителен и религиозен.

Бащата Йордан Кирков получава добро образование за времето си – учи в Петропавловския манастир край Търново, а сетне при Емануил Васкидович, впечатлява съвременниците си със своята култура, познания и поведение. Взема живо участие във възрожденските национални борби за освобождение. По време на учителстването си във Враца той ръководи местното население за сваляне и изгонване на владиката Паисий, грък по произход. След като се връща в родния си град Плевен, той продължава активно да участва както в националноосвободителните борби, така и в укрепването на властта и българското управление след Освобождението.

В тази патриотична, борбена и културна среда израства Георги Кирков и така той е сред онези българи, които не само пренасят родолюбивата, нравствена, социална, културна атмосфера на българското Възраждане, но и последователно, всеотдайно и безкористно отстояват нейните ценности и същност в следосвобожденската епоха на България.

Георги Кирков е десетгодишен, когато родният Плевен преживява ужасите на обсадата и няколкомесечните борби на руските войски за освобождение на града от турците. Заедно със своите близки и връстници Георги с огромна радост посреща победния ход в града на “белия генерал” Скобелев, обикаля казармите, любува се на дългите пушки и униформите на руските войници.

След завършване на първоначалното си образование семейната атмосфера, обвързаността на Киркови с Русия, предопределят и заминаването на Георги Кирков през 1879 г., за да продължи образованието си там. Той учи в град Николаев, в Александровската гимназия, и е настанен в Южнославянския пансион на Тодор Минков, където по същото време учи и така близкият му духовно, интелектуално негов приятел Алеко Константинов .

Личностното самоизграждане на Георги Кирков е сложен и продължителен процес. Така е винаги с надарените личности – при толкова съблазни и възможности трябва да се научиш на самолишение. Да можеш да отхвърлиш лесната победа днес, в името на едно голямо завоевание утре. И преди да победиш противниците си, трябва да се научиш да побеждаваш себе си.

Много преди да стане Майстора, Георги Кирков се учи на самодисциплина в Южнославянския пансион. Това е неговата лична Петропавловска крепост. Той мечтае за „чистата и святата република“ на Апостола, за царството на бедните и гладните, за един бог – защитник на робите. И чете с упоение Чернишевски, Добролюбов, Белински, Достоевски, Гогол и Салтиков-Щедрин. Великите руски класици го облъчват с нравственост, хуманизъм и жертвоготовност. Нихилисти, анархисти, народоволци тревожат мислите и сънищата му с аристократичното пренебрежение към цената на собствения си живот, с готовността си да умрат за една идея. Така е до напускането на пансиона.

 Тези години са изключително важни за неговото интелектуално развитие и социално мислене, разпалва се неговото свободолюбие и силен стремеж към търсене на истината. След престоя си в Русия Георги Кирков остава завинаги обвързан с Русия, с нейната култура, с руския народ и революционните борби и е категоричен противник на руския абсолютизъм, самодържавието, монархизма и бюрократичната система.

През 1886 г., недоволен от порядките в пансиона, свободолюбивият Георги Кирков се завръща в родината си. Още същата есен постъпва в Априловската гимназия в Габрово, където е и срещата му със зародилото се социалистическо движение и с неговите активни представители Евтим Дабев и Тодор Постомпиров. По-късно в Търново и в Русе той дейно се включва в редактирането на списанията “Труд” и “Развитие”, учителства в родния си край. В тези години започва и увлечението му към литературните занимания, плод на което са две стихосбирки и кратки пиеси, които никога не успява да издаде.

Тогава отново се разпалва неговата страст към театъра и режисурата. Съживява дейността на плевенското читалище “Съгласие” и не случайно остава в паметта на съвременниците си като създател на плевенския театър, който до годините на демокрацията справедливо носи неговото име – Плевенски театър “Георги Кирков”.

Кирков успешно завършва и Школата за запасни офицери, което му отваря пътя към държавната служба – служител в Картографския институт към Министерството на войната. А след успешно положен конкурс е изпратен да учи в Картографската школа във Виена. Престоят, обучението във Виена му дава много и заради това Кирков до края на живота си говори с голям възторг за своите студентски години там .

Младият Кирков не само придобива европейско образование, запознава се отблизо с блестящата виенска култура, с всички забележителности на австрийската столица, посещава галерии, изложби, следи отблизо репертоара на Виенската опера, посещава симфонични концерти, макар че живее оскъдно.

Така студентския си живот той посвещава на своето културно и политическо усъвършенстване.

Георги Кирков е и в близък контакт с австрийското социалистическо движение, участва в събрания и демонстрации на виенските работници, слуша речите на неговите ръководители. Същевременно той взема непосредствено участие в митингите, демонстрациите, протестите на виенските работници и научава от близо какво означава масова организация, масова агитация и работа сред трудовите хора.

Всичко това окончателно определя неговото място в обществото, неговите социални, политически и идейни позиции, а също и неговата убеденост, че неминуемо и България, въпреки своята изостаналост, върви по пътя на пролетарското движение и социалните идеи. А системното и задълбочено четене на “Arbeiter Zeitung”  и следене на внушителния и разнообразен социалистически печат в австрийската столица, го кара сериозно да се замисли за необходимостта, като се завърне в Отечеството (както обича да нарича България), да основе такъв работнически вестник.

От диагнозата на Дикенс до терапията на Маркс има само една крачка и Георги Кирков я прави по „Рингщрасе“, на величествената първомайска манифестация през 1892 година. Пред очите му се случва нещо невиждано нито в Русия, нито в България до този момент: стотици хиляди хора са намерили сила и вяра, организирани в работнически синдикати и в своята собствена политическа партия, да се борят  за социална справедливост, човешко достойнство и демокрация.

През същата тази година Георги Кирков вижда с очите си мощта и историческия оптимизъм на виенския пролетариат. Разбира, че комунизмът отдавна вече не е призрак, заключен между страниците на “Манифеста“, а реалност, без която е безсмислено да съществува.

Личното му запознанство с лидерите на Австрийската социалдемократическа партия – Виктор Адлер, Фриц Аустерлиц и Франц Шумахер, не само довършва оформянето му като марксист, а до голяма степен предопределя и бъдещата му съдба на пролетарски творец и политик.

Виена трасира и пътя на Кирков към другата велика столица на европейския социализъм – Берлин. Теоретичните статии на Кауцки, социалните анализи на Меринг, футуристичните прогнози на Бернщайн шлифоват интелекта му и го въоръжават с оптимизъм, дързост и търпение. Във Виена младият Кирков разбира, че ориенталският застой на българския политически живот е само измамна привидност, че под мъртвите води на либерално-консервативното блато клокочат енергията и силата на бъдещото пролетарско движение. В ръцете си държи доказателството – първите броеве на вестник „Работник“ и на списание „Социалдемократ“. Благоев и Габровски са изпълнили „нравствената задача на интелигенцията“ и са създали Българската социалдемократическа партия. И колкото и слаба, и малочислена да е тази партия, тя вече разполага със свое собствено издателство, с печатници, вестници и списания. Местните партийни групи са впрегнати в неравна политическа борба и писмата от България напомнят, че всеки трябва да заеме мястото си на барикадата според съвестта и убежденията си.

Кирков няма никакви съмнения – нито за мястото си, нито за ролята си в тази борба. Гнетят го само времето и разстоянието, макар да съзнава ясно, че каузата му е до живот.

В политическия си дебют Георги Кирков използва най-силното оръжие, което притежава – литературната си дарба. Още първите му статии в „Социалист“ показват, че до блестящите пера на българския социализъм се нарежда истински самороден талант. Един публицист с богато творческо мислене, европейска култура и мощен полемичен заряд. И още нещо: с блестящо чувство за хумор, тънка ирония и унищожителна сила на смеха.

Така от 1895 г., след завръщането си в България, Георги Кирков заема своето неоспоримо място в средите на блестящата българска интелигенция след Освобождението, но наред с това се доказва като дълбоко уважаван и обичан политик, организатор, трибун, журналист, публицист, творец, като един от създателите и ръководителите на Българската работническа социалистическа партия.

Майстора е основоположник на социалистическата журналистика и  публицистика в България. През 1895 – 1896 г. неговото страстно перо зове, вдъхва оптимизъм и сочи пътя от страниците на вестниците “Социалист” и “Работник”. На ІV конгрес на БРСДП настоява за основаването на вестник на работниците, за което мечтае още от Виена. Наскоро след това се установява в град Казанлък, основава “Работнически вестник” и става не само негов главен редактор, но и главен сътрудник. Чрез вестника изгрява талантът, майсторството на блестящия журналист и публицист – Георги Кирков.

“Работнически вестник” е списван с невероятно майсторство и социалистически дух. За кратко време той е автор на огромно количество блестящи статии, фейлетони, стихове, някои от които (“Дружна песен”) дори се запяват от почитателите му.

Провалите и пораженията на работническата кауза изживява като свое поражение. Тогава става сприхав, „нервен“ – по израза на Благоев, безпощаден и към своите, и към чуждите. „Водачите на калабалъка“ – така той нарича лидерите на широките социалисти – правят всичко възможно, за да избегнат пряката полемика с него. Защото убийствените му характеристики се превръщат в политическо клеймо, от което няма отърване за цял живот. Неговата принципност стои по-високо от политическата целесъобразност. Довчерашните му съмишленици в партията, „широканците“, с години не могат да проумеят готовността му да се лиши от толкова близки приятелства, привързаности, стари спомени и роднински връзки. Само той знае цената на тази лекота, с която проправя пъртината на пролетарското движение в България, цената на болката от личната си драма и преодоляването на скритите съмнения. В дни на тежки изпитания той е бодър, дързък и уверен в собственото си идейно и интелектуално превъзходство.

Впрочем със своите, с единомишлениците си, Кирков е съвсем друг. Около него винаги витае атмосфера на жизнерадост и веселие. Смехът го следва навсякъде и му отваря всички врати. Простият „работен“ народ го обича като светия. Посрещат го и го изпращат като свой най-близък другар – всички бедни хижи са отворени за него.

На конгреса на БРСДП през 1898 година Кирков е избран за член на Централния комитет на партията, какъвто остава до края на живота си. При разцеплението на партията на Русенския конгрес през 1903 застава на марксистки позиции, присъединява се към "тесните социалисти". На същия конгрес е избран за касиер на ЦК, какъвто остава до смъртта си.

„Любвеобилний брате во идее“ – така се обръща към него Димитър Благоев в едно писмо от 1898 година. Такива думи от устата на Дядото се отронват много, много рядко. Те означават безгранично доверие и признание след проверката на дългогодишни изпитания. Те са винаги заедно – в редакцията на „Работнически вестник“, в партийния клуб на улица „Цар Симеон“ и вечер в партийната кръчма „Златният елен“.

При толкова заложби и таланти Георги Кирков намира най-добрата възможност за цялостна себеизява в парламента. Едно свидетелство на Койка Тинева: „От всички кулоари на заседателната зала депутатите се надпреварваха да заемат своите места, за да не пропуснат нито една дума. Кирков бичуваше политиката на разните буржоазни партии с олимпийско спокойствие, с необикновено съзнание за своята правда. Особена сила се излъчваше от неговите речи, когато трябваше да рисува гледището на партията по даден важен въпрос. Той с такава непоколебима увереност говореше за бъдещето на човешкото общество, че всекиму се струваше, че даже и най-върлият противник ще се разколебае пред неговите аргументи...И на всяка реплика той отговаряше така конкретно, с такова остроумие и духовитост, че цялата зала се заливаше в смях.“

Кирков участва в работата на Щутгартския(1907) и Копенхагенския(1910) конгрес на Втория Интернационал. В Щутгарт се среща с Ленин, което допълнително му повлиява да застане на марксистки позиции. През 1909 присъства като гост на конгресите на сръбската и на чешката социалдемократическа партия. През 1917 година присъства заедно с Васил Коларов на конгрес на Цимервалдската левица в Стокхолм.

Разгромът в Междусъюзническата война, първата национална катастрофа дълбоко разстройват здравето на Майстора. И не само лишенията по фронтовете и безсмислените загуби, а бездарието на българската буржоазия, пропиляла епичните усилия на цял народ, го гнетят жестоко. Поради това Кирков се провиква в парламента: „Вас вече закон не ви лови, господа! Вас ви лови революцията.“

Великата руска революция само засилва увереността му в неотвратимостта ú на българска почва: „Победата на социализма е така неизбежна, както е неизбежен изгревът на слънцето“ – пише Майстора малко преди смъртта си.

Майстора живя и умря със съзнанието, че е участник в „последния бой“, във величавата битка за една нова духовност, за една нова цивилизация. Той знаеше цената на смеха, както знаеше и кой ще се смее последен.

 Време е да разтворим страниците на неговия живот.

 

 

сряда, 14 август 2013 г.

Думи на Георги Кирков - Майстора

 

 

Изречено  преди повече от 100 години

 

Георги Кирков: “Тичате след богаташките партии с “ура”, запенени уста и празни стомаси!”

Гладът е голям и жесток учител!

Той учи и на разум, и на порок!

Но вие сте още в началото на страшното откритие, защото колкото по-нататък, толкова и по-ясно ще ви става над каква бездънна пропаст от лишения и сиромашия сте надвесени и какво безбрежно море от скърби и сълзи ви предстои да преплувате, за да излезете най-сетне на спасителния бряг.

Помислете си, от двайсет години насам вие знаехте само да тичате подир богаташките партии, да им правите калабалък, та по-голям да бъде шенликът.

Тези партии падаха и ставаха, но вие вървяхте подиря им! Тези партии продаваха чергите ви, поясите от кръста ви – и вие все пак вървяхте подиря им!

Тия партии ви трупаха с тежки данъци, праха ви с волски жили по участъците и пръскаха за дунанми, зяфети и разходки вашия кървав пот – и вие все пак тичахте подиря им, тичахте с „ура” и запенени уста, с пълни очи и празни стомаси! 


1899 г.

Георги Кирков: “Дето стъпи либерал, трева не никне”

Дето стъпи либерал, или трева не никне, или остава само белег от копито.

Едничкото нещо, което донейде ме примирява с тия опустошители, това е техният завиден апетит.

Господи, с каква вътрешна радостна тревога се вслушвам аз в тяхното благозвучно мляскане; с какво трепентно любопитство се вгледвам в тяхното картинно свещенодействие, когато, нарязали бюджета на България на тънки филии, машинално ги изпращат в безкрайните предели на стомаха си!

Ще се намери ли подир това сърце да не затупа и устни да не се покрият с лиги пред тая съблазнителна картина!

Може ли, питам аз, един стар либерал, един русофил, един демократ да спи спокойно, като вижда това!

Не, вечна безсъница – ето на какво са обречени тия уволнени в запас консуматори на България!

Повикайте ги обаче под знамената – и вий ще останете зачудени.

Недейте се увлича от думите им, защото на дъното на всяка тяхна дума лежи желанието да са по-близо до бюджета!

Недейте се увлича от песните им, защото в тона на всяка тяхна песен звучи глухото ехо на празния корем.

Животът на България прилича на погребален пир, на който всеки канен и неканен взима най-живо участие; всеки въздиша и оплаква покойника и всеки със сълзи на очи оплесква сложеното на богатата трапеза!

1899 г.