Четиво от боклука – Иво Атанасов

 

За една страна може да се съди по събитията върху жълтите й павета. Но и по случките около контейнерите за боклук. Понякога второто дори е по-достоверен източник на информация и по-надеждна база за анализ от първото. До контейнера пред блока беше клекнал човек. Не можеше да се разбере мъж ли е или жена, но отдалеч личеше, че е на доста години. Въпреки жалките дрехи, излъчваше странно за подобна ситуация достолепие. Може би защото не ровеше в боклука, което сме свикнали да виждаме от години, а четеше вестник. Сигурно го е извадил от контейнера, но не пресмяташе колко стотинки би взел за него, а се беше задълбочил в съдържанието. Прочиташе страница след страница и така - близо час. Едва когато се олюля при изправянето, разбрах колко силно са изтръпнали краката му. И колко дълго влечението му към словото бе превъзмогвало физическата болка.

В кварталното кафене редовно влиза побелял, почти грохнал, господин. Разтваря два-три вестника на масата, чете и подчертава. За кога ги подчертава - не е ясно, но работи усърдно с химикала. Ден след ден прави все същото. А отвън, на тротоара, жена на пределна възраст продава зеленчуци. Години наред не съм видял някой да купи нещо от нея. Може и да съм пропуснал, защото далеч по-силно впечатление ми прави как тя от сутрин до вечер чете книги. И не защото се подготвя за изпит при Свети Петър, както би казал някой шегобиец. Очевидно това е нейна дълбока вътрешна потребност. Личи си и по одухотвореното лице, и по прелистването на страниците, сякаш свещенодейства. А до нея обикновено седи млад, но запуснат човек - брадясал, невчесан, с дрехи, отдавна невидели пране. Необяснимо е как цял ден може да му мине в нищоправене. Уж поглежда към възможните клиенти, но погледът му е не само празен, но и изсъхнал като копривата, която продава. Сякаш иска да докаже колко прав е Паскал Мерсие, който пише: "Дали човек чете, или не чете - това веднага се забелязва. Между хората няма по-голяма разлика от тази."

А някой виждал ли е циганин с вестник? На мен ми се случи, но не на жълтите павета, а в една все още незастроена квартална градинка. Вече май е излишно да уточнявам, че и той беше на солидна възраст. Един от онези, които всекидневно преравят контейнера. Разпрегнал коня, седнал на тревата с гръб, облегнат върху колелото на каруцата, жадно разгръщаше вестник. И може би дори си го беше купил, а не извадил от боклука, защото си личеше, че е чистичък.

Стана ми някак си мил този човек. И не само той. Това е цяло поколение, не просто приучено да чете, а превърнало четенето в потребност, съпоставима с нуждата от хляб и въздух, от сън и вода, от здраве и място в обществото. И ако Паскал Мерсие е прав, че няма по-голяма разлика между хората от тази дали четат или не, същото се отнася и за поколенията. Вижда се като на длан в безбройните телевизионни формати, веднага проличава кой кога е учил. Може много да се спори драмата на коя генерация е по-тежка. Дали на тази, на която й се чете, та й се плаче, но не може да отдели стотинки дори за един вестник? Или на онази, която има възможност да си купи и книга, но не изпитва потребност да го стори? Първата драма е осъзната и затова е по-тежка, най-вече в личен план. Героите на втората дори не подозират, че са участници в нея, поради което не чувстват дискомфорт. Но тя е по-вредна за обществото и неговото развитие, защото обхваща хора на активна възраст. Онези, от които се очаква не просто да работят или да гласуват, а и да мислят как да го правят. А още Дидро е забелязал, че "хората престават да мислят, когато престанат да четат".

Разбира се, сега се четат не само и дори не толкова печатни издания. Развитието на технологиите ни тласка към електронните носители на информация. Но това не променя тъжните констатации. Наскоро даже д-р К. Тренчев, който в никакъв случай не може да бъде упрекнат в носталгия към предишното време, отбеляза с тревога, че тогава неграмотността е била 1,6%, а сега е 16%. Увеличила се е 10 пъти, и то само за четвърт век. Отделно над 40 на сто от тийнейджърите у нас са функционално неграмотни. Хиляди отпадат от училище, други хиляди въобще не го започват. Такъв огромен скок към затъпяването не е имало в цялата ни история.

Това може и да се харесва на някои от жълтите павета. Защото знаят, че невеж народ по-лесно се управлява. Може дори да е тяхна цел, намерила класически израз в признанието: "Аз съм прост и вие сте прости, затова се разбираме." Но това е модел, за който и д-р Тренчев, макар и с голямо закъснение, казва, че не работи. И който трябва да се промени, докато процесите са обратими. В противен случай ще си останем с утехата, че достойнството пред контейнерите е по-голямо, отколкото по жълтите павета. Която обаче е не само безполезна, но и безопасна.

 

23 май 2015 г.

 

 

Баба Дона – Комуната

На 17 октомври 1895 год. великият водач на националноосвободителното движение в поробена Македония Гоце Делчев пише на Ефрем Каранов, тогава председател на македонското дружество в Кюстендил: „Кюстендилският комитет представлява един кораб, подир който вървят други и предназначението на който е да търси, като по-близо до брегът,  спасителен път, за да могат достигна всичките кораби до брегът. Но колкото е по-близо до брегът, толкова е по-опасно, защото непознат пътят, опасно е да не се удари от некоя  скала, да се строши на хиляди парчета. Тука вече ще зависи от опитността и разумното управление на капитана".

И наистина. В Кюстендил по това време са дошли много бежанци от Македония, дошли тук след Берлинския конгрес и Кресненско-Разложкото въстание – повечето от тях хора, живеещи с мисълта и болката за своя роден край и готови да подпомогнат, кой с каквото може, борбата за неговото освобождение. В продължение «а десетилетия Кюстендил е сигурна база ма Тайната македоно-одринска революционна организация, на ВМРО. Тук има складове за оръжие, нужно за делото, оттук тръгват много от четите за Македония. През лятото на 1897 година апостолът Гоце организира в околностите на махалата Сабляр (от село Длъхчево) „ателие" за направа на бомби, които се съхраняват в няколко верни къщи в града. През Ветрен, Сажданик и Коприва минават каналите за Турско; през Ветрен и Църварица за Кюстендил преминават през есента и зимата на същата тази 1897 година, след така наречената Винишка афера, жертвите на султанския деспотизъм. Най-сетне, Кюстендил е „столица" на Делчев, тук е неговата втора, след тази в София, щаб-квартира.

Кюстендилският комитет на ТМОРО, един от най-активните в страната, един от аванпостовете на революцията, насочена срещу омразното робство, е свързан не само с живота на Гоце Делчев, но и на Даме Груев, Пере Тошев, Яне Сандански, Гьорче Петров и на редица още блестящи деятели от славната кохорта борци за свобода на българите и на другите народностни групи в древната и измъчена земя Македония. В обстановката на бурен революционен кипеж и на патриотичен устрем в течение на годините тук ще израснат бележити дейци на организацията, като Никола Зографов, Марко Секулички, Ефрем Чучков, а една бедна вдовица ще повтори подвига на знаменитата Баба Тонка от Русчук.

В края на миналия и началото на този век тая малка къща на баба Дона на сегашната кюстендилска уличка „Цар Крум" е била средище на „македонските комити“. Вдовицата Дона Ковачева предоставя своя дом на Тайната македоно -одринска революционна организация — организацията на Гоце Делчев, на „канатлъ шейтан" (хвърковатия дявол), както го наричат турците. Тук се складират дрехи и оръжие за четите, включително и оръжието, изработвано в „ателието" край Длъхчево, тук нощуват нелегални дейци на организацията, оттук тръгват чети  за поробена Македония. Оттук потегля на 3 февруари 1902 г. с четата на Михаил Чаков и един от най-големите поети на България — П. К. Яворов, за да се бори с перо и меч в ръка за освобождението на своите еднокръвни братя българи отвъд границата. „Гостите" на баба Дона се хранят при нея на „комунарски" начала, стопляни от любвеобилното сърце на стопанката, която иначе има корав и твърд характер. „Бабата“ или „Комуната“ — така е известна тя в средите на революционната организация. В продължение на 7 години Дона Ковачева посреща и изпраща непрекъснато четници,  а някои от тях сама превежда през границата. От своята софийска квартира - хотел „Батенберг", стая № 9 – Гоце Делчев изпраща своите нареждания с писма до ръководителите на Кюстендилския пункт на ТМОРО и в 11 от тях говори за баба Дона Ковачева. „Торбите (с пексемет— б. м. сухар) се намират во бабата при другите вещи—пише той на 17 юни 1897 г. до Никола Зографов. — Пексемета ще го оставите во други чувал, а тех заедно с долните дрехи на Мицо (Димитър брат на Гоце — б. м.) и на Доне, които ще поискаш от бабата со некоя кърпичка за нос, едни гащи долни и чорапи за мене, сбрани всички во един чувал или торба, веднага да се пратат". В писмо пак до Зографов: „Никола, иди веднага с приносящите настоящето при бабата и й кажи да им даде един револвер от полукарадашките со 30—40 патрона. Ако нема от тех, нека си изберат друг некой".

Самият Гоце е ценял извънредно много мълчаливия подвиг на Дона Ковачева. Той не само използва всеки  случай, за да й прати „много здраве", да я подпомогне материално, но взема и живо участие в нейните тревоги и грижи относно децата. Така на 11 март 1899 г. той пише на Н. Зографов: „Кажи на бабата, че се срещнах със сина и  че не остава чиито друго, ами да стане самичка да доде тук (в София — 6.м.), за да се разбере вполне работата. Нека доде непременно. За да се намеря и аз тук, нека дойде в петък. Ти ми телеграфирай, когато потегли". Че Дона Ковачева е пътувала до София, говори следващото писмо на Гоце до Зографов: „Момичето на баба Цвета требва снощи да е пристигнало с бабата Дона в града ви. Ако досега с Ангел не сте се погрижили да намерите кираджия, за да я преведе и отведе чак във Виница, вижте по-скоро да стане туй и разноските ти й плати".

Гоце Делчев е един от честите „квартиранти" на баба Дона Ковачева. Известно е например, че повечето от месеците на 1897 г. той прекарва в Кюстендил или в махалата Сабляр, където ръководи бомболивницата. За това говорят писмата му до Никола Малешевски, пунктов началник на ТМОРО в Дупница. В Кюстендил, в къщата на Дона Ковачева, апостолът посреща известията за последиците от аферата във Виница, с горестно сърце научава за издевателствата над българското население източно от Вардар, по течението на Брегалница. Оттук, от Кюстендил крои планове за неговото подпомагане, оттук предприема своето пътуване до пострадалите райони, без да може да промени нещата.

За съжаление, не всичко знаем за жизнения път на баба Дона Ковачева, наречена „Комуната", за тази кюстендилска Баба Тонка. Знаем например, че е от с. Паралово, Босилеградско, а мъжът й — Никола Стоянов, известен на времето си ковач, е родом от Раненци; че умира през 1926 г. И толкоз. Но главното ни е известно — тя свързва завинаги живот и името си с националноосвободителното движение в Македония, с делото на бележития апостол Гоце Делчев. В продължение на много години нейният дом е и дом на ония, които са се обрекли на революцията. В продължение на много години тя е майка-закрилница на прокудените от своя роден край, майка-закрилница, обкръжена с любов и признателност от страна на най-големите дейци на ТМОРО — тази  знаменита организация, която си беше поставила за цел: отчаяна, неотстъпна, безкомпромисна борба за освобождение на българите от Македония и Одринско от робския ярем.

 

Владимир Ризов, вестник „Звезда“, 29 септември 1979 г.

 

 

Къде е поетът Цветан Спасов ? – Георги Константинов

Моето детство премина под неговата снимка

 

Все по-рядко ми се случва да имам някаква работа в родния си град Плевен. Някога срещите ми с Плевен бяха повече: било заради необходимост от някакъв документ, който може да се получи само от общината, било след покана за литературна среща от читалищната библиотека, или просто да се видя с приятели... Сега като че ли самият аз рядко си намирам причина да пътувам до Плевен...

Но какъвто и да е бил поводът за идването ми в родния си град, винаги в ония години съм отделял час-два за разходка в градската градина. Там, сред високите зелени дървета, шумящия разноцветен фонтан, бежовите пейки, изправените край алеите тихи бюстове: на поетите Никола Ракитин и Цветан Спасов, на други видни плевенски личности...

Най-често съм спирал пред бюста на поета Цветан Спасов. Не поради официалната му местна слава. Имаше време, когато името му звучеше всекидневно по плевенското радио, а с неговите стихове започваха и завършваха градските празници.

Аз, като всеки плевенчанин, от ученик знаех негови стихотворения. Още тогава имах свое мнение за тях: макар и понякога с несъвършен изказ, в тях имаше много човешка топлота и искреност:

 

Обичам земята, коя ме роди,

 

коя ме откърми

 

със топлото мляко на топли гърди...

 

Завладяваше ме, пък и не само мен, младият и саможертвен идеализъм на един поет, загинал 24-годишен за своите идеи:

 

В такава нощ ще ме загубиш.

 

Ще писне сова в мрачината

 

след писъка на вражите куршуми...

 

Погледнато от днешния ден - трудно ми е да приема късния упрек, че поетът е изповядвал неосъществими идеи, че е загинал заради една химера. Мъртвите поети имат право на такава "грешна" романтика. И слава Богу, че не притежават възможност да поправят своите стихове - според вятъра на обществените промени...

Но казах вече - не само стиховете ме водеха пред неговия бронзов бюст. А спирах често там и по друга лична причина: още от прохождането си знаех, че Цветан Спасов е бил най-добрият приятел на баща ми през ученическите години.

И двамата са били от бедняшки семейства - Цветан бил син на поправач на каруци, имали малка схлупена къща край градската река; татко ми Константин е доведен четиригодишен в Плевен, заедно с едва оцелялото си семейство от вардарски бежанци. Неговата фамилия Манасиеви е оставила двуетажна къща в центъра на град Гевгелия, били са заможни хора. Но след първата национална катастрофа те и други македонски българи, поведени от дядото войвода Аргир Манасиев, поели на волски коли или пеша към майка България... Бащата на татко загинал някъде край река Вардар, по дългия си път бягащото семейство носело само вързопче дрехи. В Плевен ги очаквал глад и недоимък. Майката, баба ми Мария, дълги години е перяла чаршафи в плевенската болница, за да отгледа трите си деца... И двамата - баща ми и Цветан - рано опознали недоимъка и трудния хляб и вероятно са мечтали за друг, по-хубав живот. Но нека не слагаме акцент на бедността - все пак тя не е успяла да възпре, а даже е увеличила тяхната любознателност и верен поглед към света.

Цветан Спасов завършва със златен медал гимназия и е обявен за пълен отличник като студент първа година в юридическия факултет на Софийския университет... Но скоро влиза в нелегалната съпротива и на следващата година вече има задочна смъртна присъда като участник във войнишка конспирация. Ето редове от едно писмо, писано от него на 22 юли 1942 година до енорийския свещеник в Плевен:

"...Навярно знаеш, че мене ме осъдиха на смърт. Обвинението срещу мен не отговаря на фактите, което значи, че показанията на свидетелите са или насилствено изтръгнати в полицията, или всичко е инсценирано... Обвиняват ме за някакви връзки с войската с цел да се разруши държавната сигурност, когато аз не познавам нито един войник. И интересно е, че не ме съдиха за онази дейност, която съм наистина извършил... Така или иначе присъдата е вече един факт. Аз искам от тебе, в тия тежки за моята майка дни, да не я забравяш...."

Поетът се безпокои не за себе си, а за своята самотна майка, която няма да види скоро. Той вече се е обрекъл на нелегална дейност, която го разделя от близки, приятели и познати. До края на краткия си живот получава още две задочни смъртни присъди...

Баща ми поема по-различен път: става човек на перото, печата свои сатирични стихове в литературни вестници; викат го запас и по време на дългия си престой в софийската казарма поддържа творческа връзка с младите тогава Александър Геров и Радой Ралин... Пита за Цветан, но той е вече далече - станал е партизанин в Бъркашката чета, действаща някъде в Ловешко.

А в годините преди това, в плевенската "мъжка" гимназия, Цветан и баща ми са имали общ език за много неща на живота. Почти по едно и също време почнали да посещават сбирките  на критично настроени младежи, още по-силно ги сближила любовта към литературата. Идвали са заедно в същата тази градина, разговаряли са за стихове и политика, и двамата са участвали в създаването на литературен кръжок, кръстен от тях "Никола Ракитин"...

Съществуват няколко техни общи снимки, правени с евтиния татков апарат. Двамата са един до друг, а зад тях се виждат дърветата на Скобелевия парк. Може да се каже, че под една такава снимка, закачена на стената на спалнята ни, преминаха моето детство и моето юношество. Майка ми беше далече от мен (родителите ми бяха разведени, отглеждаше ме баща ми), а моят татко все пътуваше в командировки. Така че често оставах насаме със снимката, на която сърдечно се усмихва Цветан.

На нашата домашна снимка той е строен и изправен, с ученическа фуражка върху къдравите коси, а баща ми, който е година по-голям от него, е вече завършил гимназия и е с дълъг балтон и мека шапка (има вид на модерно облечен плевенски младеж, но аз знам, че баба Мария е продала венчалния си пръстен, за да бъде купен този елегантен балтон...)

Цветан стои от лявата страна на снимката, направил е стъпка напред. Погледът му е отправен някъде над обектива... Случайно е застанал е малко по-напред, но в това има някакъв символ - макар и по-млад, той несъмнено е бил водещата фигура в това приятелство. Неведнъж съм чувал, че Цветан винаги е въздействал на своите близки хора по този начин - не само със една стъпка, но и с една мисъл по-напред. Умеел е да убеждава околните с умния  си говор, с ясното си мнение, с естественото си чувство за хумор...

Изправен пред тази снимка с образа на Цветан, понякога и аз, самотният хлапак, неведнъж съм изричал на висок глас негови стихове: "Когато животът ме гневно притисне/ със своята груба и тежка ръка,/ неволно си спомням за Дякона Левски..."  Дано не прозвучи пресилено - моето детство премина заедно с него. Имаше време, когато виждах снимката с образа на Цветан по-често от своите родители...

И когато напоследък, след големите промени в нашето общество, преминах пак по алеите на плевенската градска градина, с горчиво учудване видях, че бронзовата глава на Цветан Спасов липсва - гранитният постамент пустееше обезглавен. А по него личаха къдрави дири от металния инструмент - лост, длето или чук - с които беше извършено това необяснимо деяние. (Казаха ми тогава, че всъщност бюстът на Цветан е преместен  в краен квартал на Плевен. А на предишния постамент била поставена главата на друга личност.)

Попитах се: дали и този нов бюст няма да да осъмне някой ден със сменена глава? И изобщо - не се ли губи в тази сменяемост целият смисъл да се издигат бюстове на хора, проявили дарба и достойнство през своя живот?

Пред кого е виновен младият идеализъм на Цветан? С какво е разсърдило неговото несъгласие с несправедливостта, неговата ясна съпротива срещу тогавашното статукво?

Защо да се счита за грях тази безкористна саможертва на поета? Макар че е носел оръжие, в целия си кратък живот поетът партизанин Цветан Спасов не е убил нито един човек. По-точно: убил е само себе си. В неравна битка с полицията близо до Скобелевия парк, след като друг изход е бил невъзможен, той сам слага край на живота си. Самоубиват се и другите двамата негови другари Слави и Бочо. За назидание прекарват кървавите им тела в една разтропана каруца през целия град. Било навръх Трифон Зарезан - можем само да си представим какво впечатление е направила по улиците на празнуващия град тази каруца с три трупа, от които е капела червена кръв... Предполагам, че немалко мои съграждани в този ден са отлели на земята от своето червено вино: "Бог да ги прости!"...Жестоко време...

Ето такива мисли ме вълнуваха месеци наред. После се опитвах да разбера къде в момента се намира бронзовата глава на поета, но дълго не получавах точен отговор. "Изглежда, че Цветан Спасов отново е минал в нелегалност!"- си казвах с тъжна ирония...

Но ето че един ден просветна истината. Бях радостен да науча, макар и с известно закъснение, че бронзовият бюст на поета е намерил своето достойно място - в двора на плевенското училище, носещо неговото име. Там, близо до шумящия поток от плевенски момичета и момчета, които всеки ден ще съглеждат неговия образ и често ще си припомнят негов стих.

Всъщност и в моите представи Цветан се изправя със съвсем младото лице на гимназист - чувствам го някак свързан с училищната сграда, където той е удивлявал всички със своята любознателност и където навярно са родени и първите му стихотворения.

Мислено поздравих своите съграждани за това благородно решение...

Там, в двора на това училище, е сега поетът Цветан Спасов... Значи ще имам още един повод да ида в родния Плевен и с цвете в ръка да помълча пред неговия бюст. 

 

Източник: вестник ДУМА, 18.01.2019 г.  

 

Свързани публикации: 

Настроението е много по-добро от положението !

 https://probuzhdane.blogspot.com/2021/04/blog-post_13.html              

„В такава нощ”, в такава зима... - Калин Донков

https://probuzhdane.blogspot.com/2020/11/blog-post.html    

 

 

 

Настроението е много по-добро от положението !

Спомени за поета-партизанин Цветан Спасов

Разговор на Стоян Пекунов с неговия съученик, другар и съпартизанин Никола Андреев

 

- Господин Андреев, с какви чувства и размисли посрещате 85-ата годишнина на поета-революционер Цветан Спасов?

- Преди всичко с чувство на гордост, че в нашия край, Плевенския, се е родил, живял и тук е загинал в борбата срещу фашизма. Остана ми и болка, непресекваща болка - нали и Цветан Спасов като Ботев бе убит толкова млад! А Цветан беше само на 24 години! И въпреки всичко той остана като легенда в сърцата и ума на народа, остана жив завинаги!

Спомням си, че в предговора на поетичната му сбирка литературният критик и естет Борис Делчев написа: "Ранната смърт на героя го дарява стократно със слава!" Цветан Спасов потвърждава тази крилата сентенция.

Боли ме при спомена за този мой силен, красив и умен съученик от Плевенската гимназия, нелегален функционер и партизанин. И сетя ли се за него, все си повтарям едно от най-вълнуващите му стихотворения:

"В такава нощ ще ме загубиш.

Ще писне сова в мрачината

след писъка на вражите куршуми...

 

Ела последен път на гроба ми

и разкажи, че моите илюзии

се сбъднаха така разкошни!.."

 

Чудя се сега - какво Ботевско пророчество!

 

- Използвам "призива" на поета - да разказваме за сбъднатите илюзии, за да попитам кога и къде се запознахте с Цветан Спасов?

- В гимназията в Плевен. Станахме близки приятели, споделяхме мечти и вълнения, връстници бяхме - и той е роден през 1919 г., на 1 ноември. Беше едро и силно момче, с длъгнесто и строго лице, но одухотворено. Нареждаше се винаги сред най-добрите в подготовката и в дисциплината. Сприятелиха ни еднаквите политически убеждения и заедно станахме членове на РМС през 1937 г. Заради организаторските му способности после го избрахме за член на Окръжния комитет.

Като ученик Цветан започна да пише стихове, сценки и статии за в. "Въздържателче", за търновския вестник "Сладкодумче" и за списание "Поточе". От перото му не убягваха и публицистиката, и критиката. Той създаде литературен кръжок на името на Н. В. Ракитин. И в София, като студент по право, успоредно с активната си организационна работа сред студенти- бонсисти публикуваше много статии и стихове във вестниците "Заря", Камбана", "Дъга", "Култура".

- Какво е участието му в съпротивителната борба в Плевенския край?

- Като нелегален поради задочната му смъртна присъда Цветан напусна София и се върна в Плевен. През есента на 1943 г. в Плевенския въстанически район се формираха първите партизански чети. Голям принос за организирането на Бъркашката има лично той, който стана и неин политкомисар. Никога няма да забравя как шестимата - Цветан Спасов, Никола Андреев, Крум Радев, Дачко Цонев, Васил Влъчков и командирът Петко Патарински проведохме първата сбирка. Като секретар на РМС в района Цветан произнесе пламенна реч. Слушахме в захлас, готови за всякакви изпитания. В речта му звучаха стихове на Ботев, Смирненски и Яворов.

Много интересна бе подготовката за първата акция в моето село Бъркач. На Милко (партизанското име на Цветан), бе хрумнала весела идея. Бяхме насрочили акцията за 3 септември, той внезапно я отложи за 4-ти, в навечерието на погребението на цар Борис III (той го зовеше царя "Последни"). Наш човек щял да бие камбаната не на умряло, а за тревога.

При нападението над селото сред колоната, подир командира, се открояваше едрата фигура на Милко с вдигнат нагоре пистолет. Първи нахлуха в общината командирът и политкомисарят, разпореждаха какво кой да вземе и да унищожи. Само за двадесет минути прибрахме реквизиционния списък, четири пушки, пишеща машина, телефон. Разделихме се на тройки и се изтеглихме в гората. Джумбушът беше голям. Камбаните на близкото и на нашето село после забиха като за пожар. Чухме ясно как кехаята с барабана събираше мъжете на площада, за "да настигнат и заловят партизаните." Цветан бе много доволен и усмихнат и ни намигаше: "Браво на нас!"

- Разказът ви, господин Андреев, за Бъркашката акция ми припомни един отколешен мой въпрос. Имам усещането, че историците и критиците като че ли акцентират повечко на поетичните работи на Цветан Спасов, отколкото на нелегалната му организационна и на партизанската му дейност. Съгласен ли сте или ще ме опровергаете?

- Според мен Цветан Спасов не може и не бива да се цепи на две! Той като личност бе едно органично цяло от плът и дух. Кое преобладава в него не бих казал. Битът на хората, техните тегоби и мизерия, техните въжделения пораждаха порива му за поезия, а тя вдигаше народа за борба, в която и той взе най-активно участие с цената на живота си. Воюваше умело и победоносно с двете си оръжия - олово и римувано слово.

И още нещичко във връзка с вашето раздвоение. По указание Цветан отиде да организира нова чета - Вълчитрънската. Там като представител на ОК на РМС участва в още няколко акции - всичките успешни и без жертви. Неговата заслуга е очевидна. Дойде пак при нас и освен дрехи и храна донесе и доста книги. Помня някои - "Разораната целина", "Цимент", "Цушима", "Майка" и др. Няма да забравя вечерите край огъня - слушахме стихове на Ботев, Смирненски, Блок. Накрая Цветан тихичко прочиташе ново свое стихотворение. Запомнил съм и афоризма му: "Настроението трябва да бъде много по-добро от положението!"

- Кога за последен път се видяхте и как дойде фаталният край?

- За последен път го видях заедно с големия партиен функционер Слави Алексиев на 19 декември. Бяха дошли за "двойна акция", едновременно в две плевенски села - Тишевица и Торос. Намерението се провали! Ятаците забелязали униформени да идват срещу нас и ги припознали за жандармеристи. А то били войници-отпускари, слезли от влака на гара Ясен. Вече се зазоряваше и побързахме да се скрием в близката гора край с. Кръкожабене. За първи, а и за последен път ги видях толкова ядосани.

Заминаха да изпълняват други спешни задачи. На 14 февруари 1944 г., предадени и обкръжени в къщата на ятака Бочо Станчев, двамата - Цветан Спасов и командирът на Плевенския въстанически район Слави Алексиев водят люта битка с полицията и с последните куршуми слагат край на живота си.

В паметта на другите си и на целия народ те са светли образци, готови на саможертва, без помисли за величие, слава и постове. По Ботевски живяха и по Ботевски загинаха за свободата на майка България!

Позволете ми да повторя последния куплет на стихотворението:

"В такава нощ ще ме загубиш.

Ще писне сова в мрака -

и пак ще стане много тихо."

 

Единственото негово пророчество не се сбъдна и след писъка на совата не стана глухо!.. Героичната гибел стократно прослави подвига на Цветан Спасов. Той продължава да вдъхновява, той е жив завинаги!

 

 Източник: вестник ДУМА, 01.11.2004 г.

 

От творчеството на ЦВЕТАН СПАСОВ:

 

Писмото ми е прозаично

и твърде малко естетично,

но ти прощавай, драги мой,

за тоя неприятен тон.

 

Живеем, знаеш, безпарично,

закусваме с мечти изтрити,

обядваме на "Измирлиев"

с прокисната солена риба.

 

Вечеряме с копнеж безкраен

по дръзките очи на Габи

и спим, сънувайки за рая,

където капе мед и масло.

 

Разхождаме се всяка вечер

из тъмните алеи градински

и се отдаваме сърдечно

на разсъждения лирични.

 

Ний гледаме небето с поглед,

изпълнен с мисли еротични.

Там всякоя звезда прилича

на някакъв жълтък безспорно...

 

И тъй писмото си завършвам

със поздрав ултрапатетичен:

Бъди юнак и удряй твърдо

живота грозен и циничен!

 

Стихотворението е писано по време на нелегалния живот на Цветан Спасов в София - пролетта и лятото на 1942 г.

В послепис към стихотворението авторът е отбелязал: "Писмо, лирично и доста "просенично" до Остап Бендер, великия комбинатор и враг номер 1 на вмирисаните колети, от сърцераздирателния лунатик и жесток мечтател Тартарен Сорентино, писано на гладен стомах "сутринта на 17 май 1942 г."

 

Резигнация

Навикнахме на тая нервна

и електрическа психоза

и новините не ни стряскат

от ТАСС, ХАВАС и РОЙТЕРС.

 

Умът ни нищо не събужда,

а съвестта мълчи убита.

Животът срина всички кули,

изградени в мечти честити.

 

И вече ни е безразлично

с война ли, с мир ли ще осъмнем.

Ний гледаме се апатично,

съвсем безчувствено и тъпо.

 

За бъдещето кой ти пита -

това е днеска безполезно.

Навикнали сме да мълчиме,

да тичаме по всеки вятър.

 

И в туй блаженство безконечно

като голям и остър гвоздей

понякога се впий въпросът:

мъже ли сме, или напротив?...

 

Ръкописът е намерен в самодейно направена от бяла амбалажна хартия тетрадка на Цветан Спасов, на корицата на която е написано "Кино". Тетрадката е от учебната 1938-1939 г.

 

Злободневка

Светът е пълен с красотата

на безподобен колорик:

едни се топят сред богатства,

а други гаснат без пари.

 

И всичко е така забавно

за твойте хубави очи!

Светът без багрите лъжливи,

светът без маска и без грим

е безконечно запленителен

във своя естетичен стил...

 

Че по поетична и прекрасна е

тук истината, драги господа!

Със тия разновидни орнаменти

не внасяте поезия в света.

Светът е пълен с красота

на разновиден колорит:

едни се топят във богатства,

а други гаснат без пари...

 

Стихотворението е публикувано във в. "Заря" от 19 май 1940 г.

 

Свързани публикации:

„В такава нощ”, в такава зима... - Калин Донков

https://probuzhdane.blogspot.com/2020/11/blog-post.html    

Къде е поетът Цветан Спасов ? – Георги Константинов

https://probuzhdane.blogspot.com/2021/04/blog-post_53.html          

 

Защо социализъм ? - Алберт Айнщайн

Уникално есе на един от мъдреците на всички времена. Кратко, точно, ясно и логично обяснение на състоянието на света през годините и възможностите за бъдещо развитие. Историята само добавя доказателства към мнението на гения.

Публикувано в първия брой на Monthly Rеview (Май 1949)

 

 

Препоръчително ли е за човек който не е експерт по икономически и социални въпроси да изказва мнение за социализма? Поради няколко причини, аз вярвам че е.

Нека най-напред да погледнем въпроса от гледна точка на научното познание. На пръв поглед може да изглежда, че няма съществени методологични различия между астрономията и икономиката: учените и в двете науки опитват да открият общи закони за ограничен кръг явления за да направят взаимовръзките между тези явления колкото се може по-ясни и разбираеми. В действителност обаче, методологична разлика съществува. Откриването на общи закони в областта на икономиката е трудно поради обстоятелството, че наблюдаваните икономически явления често са повлиявани от много фактори, които много трудно могат да бъдат оценени по отделно. В допълнение, опитът, който е натрупан от започването на така наречения цивилизован период на човешката история - както е добре известно - е до голяма степен повлиян и ограничен от причини, които в никакъв случай не са само от икономическо естество. Например, повечето от главните държави в историята дължат своето съществуване на завоевания. Завоевателите се установяват, законово и икономически, като привилегирована класа в завладените страни. Те установяват монопол върху владеенето на земята и назначават свои религиозни водачи. Последните, контролирайки образованието, институционализират класовото разделение и създават система от ценности от която от този момент нататък хората, до голяма степен несъзнателно, се водят в своето социално поведение.

Но историческата традиция е, така да се каже, вчерашна; дали днес наистина сме преодолели това, което Торстен Веблен нарече „хищническа фаза” на човешкото развитие. Наблюдаемите икономически факти принадлежат на тази фаза и дори такива закони каквито ние бихме могли да извлечем от тях не са приложими към други фази. Доколкото истинската цел на социализма е точно да преодолее и придвижи отвъд хищническата фаза на човешкото поведение, икономическата наука в сегашното си състояние би могла да хвърли твърде малко светлина върху бъдещото социалистическо общество.

Второ, социализма има социално-етична насоченост. Науката, обаче, не може да създава цели, а още по-малко да ги вгражда в хората; науката, като максимум, може да осигури средства чрез които да бъдат постигнати известни цели. Но самите цели се определят от хората с високи етични възгледи и – ако тези идеи са не мъртвородени, а жизнени и устойчиви – се подемат и прокарват от онова множество хора, което полуосъзнато определя бавната еволюция на обществото.

По тези причини, ние трябва да внимаваме да не преувеличаваме ролята на науката и научните методи когато става дума за хуманитарни проблеми; и не би трябвало да приемаме, че само експертите са единствените които имат правото да изказват мнение по въпроси касаещи организацията на обществото.

Безброй гласове от известно време ни уверяват, че човешкото общество преминава през кризисен период и че неговата стабилност е сериозно разклатена. Характерно за такава ситуация е, че хората са безразлични или дори враждебни към групата, голяма или малка, към която те принадлежат. За да изясня какво имам в предвид, нека разкажа случка от моя опит. Неотдавна разисквах с един интелигентен и благовъзпитан човек заплахата от още една война, която по мое мнение сериозно би застрашила съществуването на човечеството и отбелязах, че само наднационална организация би могла да ни предпази от тази опасност. На това моя събеседник много спокойно и хладнокръвно отговори: „Защо се противопоставяте така силно на изчезването на човечеството?”.

Сигурен съм, че само допреди век никой не би направил такова изказване с такава лекота. Това е изказване на човек който напразно се е опитвал да постигне вътрешно равновесие и повече или по-малко вече е загубил надежда да успее. Това изказване е израз на болезнена самота и изолация от която толкова много хора страдат в днешно време. Каква е причината? Има ли изход?

Лесно е да се поставят такива въпроси, но е трудно да се отговори с някаква степен на сигурност. Аз обаче трябва да пробвам, дотолкова доколкото мога, макар и да съзнавам, че нашите чувства и стремежи често са противоречиви и неясни и не могат да бъдат изразени в есе или прости формули.

Човека е едновременно самостоятелно същество и социално същество. Като самостоятелно същество той се опитва да защитава своето съществуване и това на своите най-близки хора, да задоволи своите лични желания и да развие своите вродени способности. Като социално същество той се стреми да получи признанието и привързаността на околните, да сподели техните удоволствия, да ги утеши в тъгата им и да подобри условията на техния живот. Единствено съществуването на тези променливи и често конфликтуващи черти на характера на човека и техните специфични комбинации определя степента до която един индивид може да постигне вътрешно равновесие и да допринесе за благосъстоянието на обществото. Напълно е възможно относителната сила на тези две подбуди в човека да е наследствена. Но личността, която се получава е формирана главно от обкръжението в което човек попада по време на своето развитие, от структурата на обществото в което израства, от традициите в това общество и от оценките му на различните типове поведение. Абстрактната концепция „общество” за отделния индивид означава общата сума от неговите преки и косвени отношения със своите съвременници и всички хора от предишните поколения. Индивида е способен да мисли, да се бори и работи самостоятелно, но в своето физическо, интелектуално и емоционално съществуване той зависи толкова много от обществото, че не е възможно да мислим за него или да го разберем извън рамките на обществото. Обществото осигурява на човека храна, облекло, дом, работни инструменти, езика, формата на мислене и повечето от съдържанието на мислите. Неговия живот е възможен благодарение на труда и постиженията на милиони хора от миналото и настоящето които са скрити зад малката дума „общество”.

Поради това е очевидно, че зависимостта на индивида от обществото е природен факт, който не може да бъде пренебрегнат – точно както в случая с мравките и пчелите. Обаче, докато целия жизнен цикъл на мравките и пчелите е определен до най-дребните детайли чрез твърди наследствени инстинкти, социалното поведение и отношенията на хората са гъвкави и поддаващи се на промяна. Паметта, комбинативността, говора правят възможно развитието на човека отвъд биологичната необходимост. Това развитие се изразява в традициите, институциите и организациите, литературата, в научните и инженерните постижения, в изкуството. Това обяснява как се случва така, в известна степен, че човек може да повлияе на собствения си живот чрез собственото си поведение и че в този процес съзнателното мислене и желание може да играе роля.

По рождение човек наследява биологическа същност, която ние трябва да считаме за фиксирана и неизменна, включвайки естествените пориви, които са характерни за човешкия вид. В допълнение по време на своя живот човек придобива културна същност, която усвоява от обществото чрез комуникация и много други видове влияние. Точно тази културна същност с течение на времето се променя и определя до голяма степен отношенията между индивидите в обществото. Чрез сравнително изучаване на така наречените примитивни култури, съвременната антропология ни учи, че социалното поведение на хората може силно да се мени, в зависимост от преобладаващите културни образци и типове организация на обществото. Именно на това могат да осланят надеждите си ония, които се борят за подобряване на съдбата на човека. Хората не са прокълнати, благодарение на биологичната си същност, да се избиват един друг или да се оставят на милостта на жестока съдба.

Ако се запитаме как структурата на обществото и културните навици на човека трябва да се променят за да направим живота на човека колкото се може по задоволяващ, ние трябва постоянно да внимаваме за това, че има известни условия които не можем да променим. Както вече беше казано, биологичната същност на човека не може да бъде обект на промяна с каквато и да било цел. Още повече, технологичното и демографското развитие през последните няколко века създадоха условия, които ще останат за в бъдеще. В относително гъсто населени места нуждаещи се от стоки от жизнена необходимост, крайното разделение на труда и силно централизирания производствен апарат са абсолютно задължителни. Времето когато индивидите или относително малки групи са били напълно самодостатъчни, и което, гледайки назад, изглежда толкова идилично, е отминало завинаги. Да се каже, че човечеството днес представлява глобално общество на производство и потребление не е голямо преувеличение.

Вече достигнах момента в който мога да отбележа накратко в какво според мен се състои същността на кризата на нашето време. Тя засяга отношението на индивида към обществото. Индивида днес повече от всякога осъзнава зависимостта си от обществото. Но той не чувства тази зависимост като нещо положително, като органична връзка или защитна сила, а по скоро като заплаха за неговите естествени права или дори за неговото икономическо съществуване. Още повече, неговото положение в обществото е такова, че на неговите природни егоистични подбуди постоянно се акцентира, докато неговите социални подбуди, които са по-слаби по природа, прогресивно деградират. Всички хора независимо от положението им в обществото страдат от този процес на деградация. Затворници на своя егоизъм, подсъзнателно те се участват несигурни, самотни и лишени от наивни, прости и обикновени радости в живота. Човек може да намери смисъл на краткия и опасен живот само като се посвети на обществото.

Икономическата анархия на капитализма, каквато съществува днес, по мое мнение, е истинския източник на злото. Ние виждаме огромна общност от производители, членовете на която непрекъснато се борят да отнемат един на друг плодовете на техния колективен труд – не чрез сила, а, като цяло, чрез добросъвестно подчинение на законово установени правила. В този смисъл е важно да се разбере, че средствата за производство – така да се каже, целия производствен капацитет необходим както за производството на стоки за потребление така и капитални стоки – могат да бъдат, и в по-голямата си част са, частна собственост на отделни индивиди.

За простота, по-нататък ще наричам „работници” ония които нямат дял в притежаването на средствата за производство макар и това да не съответства напълно на обичайната употреба на този термин. Собственика на средства за производство е в състояние да купува работната сила на работника. Ползвайки средствата за производство работника създава нови стоки, които стават собственост на капиталиста. Ключов момент в този процес е отношението между това което работника произвежда и това което му се плаща измерени в реална стойност. Доколкото трудовия договор е „свободен”, това което работника получава не се определя от истинската стойност на стоките които произвежда, а от минималните му нужди и от броя кандидати за работата, които отговарят на условията на капиталиста. Важно е да се разбере, че дори теоретично, заплащането на работника не се определя от стойността на продукта на неговия труд.

Частния капитал има тенденция да се концентрира в ръцете на малко хора, отчасти заради конкуренцията между капиталистите, отчасти поради това, че технологичното развитие и нарастващото разделение на труда благоприятстват образуването на големи производствени единици за сметка на малките. Резултата от това състояние е олигархия на частния капитал, чиято огромна власт не може да бъде контролирана дори от демократично организирано общество. Това е вярно, тъй като членовете на законодателните органи се избират от политическите партии които са финансирани или повлияни по друг начин от капиталистите които, практически винаги, отделят електората от законодателната власт. Резултата е, че народните представители фактически не защитават достатъчно интересите на непривилегированите слоеве от населението. Още повече, при създадените условия, частните капиталисти неизбежно контролират пряко или косвено основните източници на информация (преса, радио, образование). Крайно трудно е и наистина в повечето случаи невъзможно за отделния гражданин да направи обективни заключения и да използва интелигентно своите политически права.

Следователно, доминиращото положение в икономика базирана на частната собственост на капитал се характеризира с два основни принципа: първо, средствата за производство (капитал) са частна собственост и собствениците разполагат с тях както намерят за добре; второ, трудовия договор е свободен. Разбира се, няма такова нещо като чисто капиталистическо общество в този смисъл. В частност, трябва да се отбележи, че работниците, макар и чрез дълга и трудна борба, успяха да постигнат донякъде подобрена форма на „свободния трудов договор” за някои категории труд. Но като цяло, днешната икономика не се различава много от „чистия” капитализъм.

Производството се извършва за печалба, а не за потребление. Няма гаранции, че всички които са способни и искат да работят винаги ще могат да намерят работа, „армия от безработни” съществува почти винаги. Работника постоянно се страхува да не загуби работата си. Тъй като безработни и лошо платени работници не осигуряват печеливш пазар, производството на потребителски стоки е ограничено и последствието са огромни лишения. Технологичния процес често води по-скоро до по-голяма безработица отколкото до облекчаване на тежестта на труда. Мотивацията за печалба и свързаната с нея конкуренция между капиталистите са отговорни за нестабилността в натрупването и използването на капитала, която води до нарастващо тежки депресии. Неограничената конкуренция води до огромно разхищение на труд и до онази деформация на социалното съзнание на индивидите, което споменах по-рано.

Tова травмиране на личността аз считам като най-голямото зло на капитализма. Цялата ни образователна система страда от това зло. На студента се внушава, преувеличена конкурентна нагласа. Като подготовка за неговата бъдеща кариера той се обучава в боготворене на потребителството като успех.

Убеден съм, че има само един начин да се премахнат тези дълбоки злини, а именно, чрез установяването на социалистическа икономика придружена от образователна система ориентирана към социални цели. В такава икономика средствата за производство са собственост на обществото и се употребяват по планов метод. Планова икономика, която наглася производство според нуждите на обществото, би разпределяла работата между всички способни да работят и би гарантирала средства за съществуване на всеки мъж, жена и дете. Образоването на индивида в допълнение на развиването на наследствените му способности, би трябвало да развива у него чувство за отговорност за другите хора вместо да възхвалява властта и успеха както в съвременното ни общество.

Въпреки това, необходимо е да се напомни, че плановата икономика все още не е социализъм. Плановата икономика като такава, може да бъде придружена от пълно заробване на индивида. Постигането на социализма изисква решение на някои крайно трудни социално-политически проблеми: по какъв начин, имайки в предвид разрастващата се централизация на политическата и икономическата власт, да се преодолее превръщането на бюрокрацията във вездесъща и всепоглъщаща? Как може правата на индивида да бъдат защитени, с което да се осигури демократично контрабалансиране на мощта на бюрокрацията.

Яснотата по отношение на целите и проблемите на социализма има огромно значение в нашето време на преход. Тъй като сега свободното и без смущения обсъждане на тези проблеми се намира под мощно табу, аз считам появата на това списание за важна обществена дейност.

 

Превод от английски