БСП и левицата: поуките от миналото, решенията за бъдещето - Боян Дуранкев

 

Българската левица и в частност – БСП притежават продуктивно минало, което – след очистване от грешките и заблудите, чертае успех в бъдещето. Някои от грешките и заблудите имат хроничен характер, други са доктринерски, трети са чисто организационни.

Опитът да се посочат посоките на политическите идеи и възможните промени в идеологията е задача на този анализ. В някои отношения той е продължение на идеите, споделени в статията „Десницата, левицата и алтернативите пред нашето общо бъдеще“[1], разбира се, без да ги повтарят.

 

    Многото Déjà vu и объркани ходове на БСП и левицата в България

 

Това, до което достигна българската държава след повече от три десетилетия успешен, често наричан „много успешен“ Преход от „реален социализъм“ към „демокрация“ и „пазарна икономика“, както и като „еталонна“ в много отношения страна-членка на Европейския съюз от 1 януари 2007 г. и в момента, е точката на поредното кипене. Протестите са илюстрация както на „усвоена“ държавна машина от най-едрите новобогаташи, приплъзнали верни свои „кадри“ във всички важни институции – центрове на вземане на решенията; така и на идейна, организационна и кадрова безпътица на платените и неплатените политически организации, състезаващи се за власт. В много отношения страната доближава стандартите на известните PIIGS (Португалия, Италия, Ирландия, Гърция и Испания).

 

    Системните провали на България

 

Няколко банални факти и данни характеризират мястото на България на картата на света и Европа.

За тридесет години демографската система на България е претърпяла катастрофална имплозия. От почти 9 млн. през 1990 г., през 2020 г. страната брои под 7 млн. души. Такъв колапс България не е имала при участието си във всички войни през целия XX век! И по-лошо: и досега няма приета и ясно бюджетирана национална програма за демографско развитие и растеж; няма въведено семейно подоходно облагане, няма планирано строителство на качествени и достъпни жилища за млади семейства, няма достатъчно детски ясли, детски градини, няма равенство в достъпа до образователната система – повечето деца на богатите родители учат в бутикови частни училища, а децата на „обикновените“ българи – в останалите несъсипани докрай държавни училища и т.н. В това отношение България отстъпва не само на развитите европейски страни, но и на постиженията от времената на „реалния социализъм“. Проблемите в демографската система са хронични, злокачествени и нерешими чрез неолибералния модел на управляващите. Демографски провал!

Наследената прекрасна природа на България за тези три десетилетия се опазари и подчини на законите на печалбата. Защитените обекти от ЮНЕСКО са обект на непрекъснати опити за „реконструкции“, „изключвания“, „заменки“, „подобрения“. Зад всички тях личи или остър „инвеститорски“ интерес (печалбата е смисъла), или/и злокачествена корупция. Огромна част от природните ресурси на страната се дават на десетилетни концесии (изгодно и за концесионера, и за „даващите“) – всичко, което може да се „даде“, минава под ножа; обратно, остатъчната природа се тълкува като кошче за боклук, в което се „депонират“ 90% от битовите и индустриалните отпадъци, както и отпадъци от „изгоден“ печеливш внос. Черноморието е превърнато в „Бетономорие“, част от публичната държавна собственост е на практика приватизирана от големите политически и бизнес играчи. България не е готова за новата „Зелена сделка“, не може да отговори на изискванията за ограничаване на глобалното затопляне; не стои добре екологично на фона на други европейски страни. Екологичен провал!

Икономическата система на България е силно свързана с глобализацията, като за последните три десетилетия се очертаха три тенденции: чуждият бизнес измества както българския частен бизнес, така и остатъчната държавна икономика; след силната деиндустриализация в началото на 90-те години на ХХ век, се стигна до ясно оформена структура на третична периферна икономика, обслужваща най-вече центъра на ЕС; разви се силен „подаръчен“ експорт на високо и средно квалифицирани кадри за по-развитите страни – за тяхното образование плаща България, а в замяна не получава и едно пробито евро. При най-смели прогнози, при темп на растеж от 3% средногодишно България ще достигне средноразвитите страни от ЕС по производство на БВП на човек от населението след много повече от 50 години. Икономически провал!

Трите основни провали представят пред света една страна, която е неуспешна не само поради външни фактори (и тях ги има!), но най-вече поради професионалната немощ, моралната неустойчивост и тежките корупционни зависимости на реално управляващата политическа класа.

 

    Защо левицата (и в частност – социалистите) в България е в отстъпление?

 

БСП и свързаните с нея леви идеи, организации и личности не са печелили изборна победа реално от 1990 г. (БСП начело с Александър Лилов и правителство с Андрей Луканов) и 1994 г. (БСП и правителството на Жан Виденов). Когато пък БСП е била най-голямата управляваща партия (в коалиция) – при кабинетите на Сергей Станишев от 2005 г. и на Пламен Орешарски от 2013 г., то макар „диригентът“ да беше формално БСП, на практика музиката се композираше от по-малките коалиционни партньори, които стояха доста вдясно от центъра. Този факт не можеше да няма негативно отражение върху самата БСП, както и върху българската левица като цяло. Въпреки че при изборите през 2017 г. БСП и коалиция постигнаха 27,20% от гласовете на избирателите, 1/3 от членовете на парламента (80 от 240) трудно могат да окажат решаващо влияние върху общите решения.

Удивително е че когато крайната десница и десният център упорито боксуват, непрекъснато се набъркват в скандали и очевидно са замесени с корупция, а лидерите им са от лековати по-лековати, левицата не е в състояние да отговори на предизвикателствата.

Основите причини за състоянието на една политическа сила са три: идеология (свързващото „лепило“); организация и личности. Това е била винаги и ще бъде историческата логика за успехите или провалите.

Да надникнем зад кадифената завеса на левицата (включително и на БСП), за да потърсим отговорите и решенията.

 

    Идеи на левицата и на БСП

 

Навсякъде по света левицата (с изключително богато съдържание на разнообразни идеи) издига предложения за развитие на демографската система, за възпроизводство и опазване на природната система и за икономика, ориентирана към реалните нужди на хората, а не към печалбата. Колкото и парадоксално да изглежда, леви идеи изказват диктатори, като например 37-годишният генерал Нгуен Као Ки, бивш министър-председател на Южен Виетнам[2], който през 2004 г. стана първият лидер на Южна Виетнам, призовавайки за помирение между комунисти и антикомунисти.

На свой ред, БСП в своята Програма, приета на 47-ия конгрес на БСП, проведен на 22 и 23 ноември 2008 г., залага много ценни критерии, индикатори и цели за развитие на България[3]. Тя замени Програмата „Нови времена, нова България, нова БСП” от 1994 г. Още в заглавието лягат трите важни „С“-та на левицата -свободни граждани, справедлива държава и солидарно общество. И най-важното, „БСП следва отново да се докаже като партия на социалистическия идеал – като носител на историческия синтез на възникнали през вековните борби на народите общочовешки ценности за свобода, демокрация, равенство, социална справедливост и солидарност, като социална партия, посветила се на историческото преодоляване на капитализма.“ В програмата много точно е дефиниран „съвременният капитализъм“ като продукт на известния Вашингтонски консенсус. Обратно, голямата част от левите организации, включително и социалдемократите, остават на тезата за „капитализъм с човешко лице“, „демократичен“ капитализъм[4], „усъвършенстван“ капитализъм 4.0[5], „прогресивен“ капитализъм[6], та даже и „посткомунистически“ капитализъм[7] и т.н.

В случая не става дума да се посочи за кой ли път че Програмата на БСП е много добра, но „изпълнението й“ куца. Става дума за посочване на онова в Програмата, което е „извън обхвата“ на социалистическата идея. И даже което е Déjà vu от стари и прастари спорове.

 

    „БСП е лява народна партия“.

 

„Партията не се бори срещу нито една класа, прослойка или група на обществото“ е записано в Програмата на БСП. И на друго място, партията „насочва своята дейност към всички социални слоеве на съвременното българско общество, като на първо място защитава интересите на хората на труда, на изоставените и нуждаещите се от грижа и подкрепа.“

В своето знаменателно изследване „Принос към историята на социализма в България“ от 1906 г. класикът на социалистическата идея Димитър Благоев е силно критичен към горната идея, характерна за народнячеството. „Последното се състои идеализирането на „народа“, под който се разбира народната маса, главно селската маса. Това е идейно литературно течение, според което „народът“ е нещо отвлечено, но което носи в себе си всички „демократични“ добродетели.“[8]

 

Слабостта на широкото разбиране за социализма – като рай за „всички социални слоеве“, характерна за общоделците и народняците, се заключава в идеализирането на класовия мир и „класовото сътрудничество“. По тази причина, най-вероятно, в програмата е завоалиран въпросът за теоретичното наследство на социалистите. Не става ясно дали теорията за капитализма, в частност – марксическата, включително и благоевската, попадат в сферата на „теоретичната база“.

Споменават се „интересите на хората на труда“, което е доста по-различно от хората на наемния труд. Понятието „хора на труда“ е свързано с теорията за общото дело на производящите слоеве, с общоделството. Но „работник е всеки който работи нещо“, работниците и дребните земеделци, и занаятчиите, работник е и царят[9], работник е и мултимилиардерът Джеф Безос!

Още преди повече от век Благоев посочва следното: „характерно явление в теоретичната борба между социалистите и буржоазните идеолози беше това, че последните се явяваха като социалисти, но върли противници на научния социализъм, на марксизма“[10]. Марксистоядците[11] не приемат правилното понятие „наемна работна сила“, която продава себе си на пазара.

Но ако не се бориш срещу „нито една класа, прослойка или група на обществото“ и насочваш своята дейност към „всички социални слоеве“, се превръщаш в общоделец, в народняк, но не и в представител на левицата. Камо ли на социалистическата идея! Но още на времето широките социалисти „с голямо недоволство се отнасят към въпросите за капиталистическото развитие, за класовото деление и особено за класовата борба“[12]. Може би, продължавайки техните идеи, БСП си записва че чрез „социалното партньорство… ще се стремим да развиваме със синдикатите и работодателите въз основа на защита на правата на работници и работодатели чрез работещ баланс на техните интереси“. Вся и всьо! Та как се постига „баланс“ – защото такъв никъде не е открит?!

Коренно различна е идеята на Димитър Благоев, когато той мисли за съюз между наемните работници и дребните собственици. През 1919 година в книгата си „Брошура за малоимотните“ той е категоричен, че социалистите няма да лишат дребните занаятчии от техните къщи или техните работилници, нито по-бедните селяни от малките им парченца земя. Занаятчиите могат да продължат да работят по стария начин, докато решат, че искат да работят в социалистическите фабрики и работилници, а селяните ще продължат да обработват нивичките си, докато не разберат, че мащабните социалистически кооперативни стопанства дават по-добри резултати[13].

С тези си „отклонения“ от класическата социалистическа идея БСП напълно се вписва в рамките на центристка партия, „широки социалисти“, буржоазни социалдемократи, вярващи в „класовото сътрудничество“.

 

    „БСП е патриотична партия“

 

Като патриотична партия, освен да защитава националния суверенитет, който в значителна степен е отдаден на Европейския съюз и международните търговски и финансови институции, БСП се стреми да се впише като партия, която предлага решения и участва в решаването на големите национални задачи. Да се върнем към историята: „големите национални задачи на България, за които говореше Сакъзов, бяха установяването на широко самоуправление, за истински демократизъм и здрава икономическа и финансова политика“[14]. И сега няма партия (освен монархическите и президентските), които да не са за самоуправление, „истински“ демократизъм и прогресивна икономическа и финансова политика.

Но не бива да се бърка разпространението на социализма с развиването на демократическите идеи[15]. Или, както ги формулира на времето „широкият социалист“ Янко Сакъзов: „Това е управление на всички за в полза на всички“[16]. Тогава този път на развитие тогава е бил наречен „околен път“ към социализма[17], в по-ново време – „третия път“[18].

Патриотизмът на демократите и прогресивните либерали в икономически аспект е свързан с дребната буржоазия, която иска намаляване на данъчния товар и подобрение на своето положение[19]. Донякъде той съвпада с интересите на националното производство и особено на дребния и средния капитал (едрият се развива в международен и в глобален аспект, той няма „родина“). В по-далечни времена социалдемократите на Янко Сакъзов, общоделците, се обявяват против крайната цел на социалната демокрация, а именно премахването на частната собственост върху средствата за производство, но за запазване на дребната частна собственост[20]. Всъщност крайната цел на социалистическото учение е социализацията на средствата за производство[21], тяхното обобществяване.

Но може би в България още няма почва за социализъм, не е „узряла“ икономиката за обобществяване и обществено управление на основните средства за производство? Няма работническо движение, на което социализмът да се явява научен израз. Цитат от преди повече от век: „Противниците на социализма твърдят че всички са социалисти, но в България няма почва за социализма, защото няма бедни, Всеки си има нива, лозе, къща, няма работници.[22]“ И още: „в България нямало бедни, всеки си имал собственост, селяните ядели печени кокошки и пиели три годишно вино, следователно социализмът е утопия[23]“. В онези времена социалдемократите, сред които е най-изявен Янко Сакъзов, не вярват, че капитализмът в България ще се развие и че следователно ще се яви пролетарската класа, на която социализмът се явява теоретичен израз, а приема социализма като едно учение за една идеална наредба, един социализъм на чувствата и благите желания, като сантиментален социалист. Общонародна хармония и всеобща благодат, стига да се изтъкне на преден план „националното“!

Този национален, същевременно дребнобуржоазен радикализъм, е силно критикуван. Димитър Благоев посочва че главният въпрос в полемиката между социалисти и социалдемократи е в опита да се превърне партията в селско-занаятчийска, дребнобуржоазна радикалдемократическа партия[24].

Учудващо е че след повече от 100 години дискусията продължава. Какво се е променило? Ако в онези времена най-едрият бизнес се е разпростирал в две или три държави, то днес властелини на съдбата на милиарди хора по света са гигантските транснационални корпорации, включително международните финансови институции, които имат особени интереси, различни от интересите на унижените и оскърбените наемни работници, служещи в тях. Редом до тях стоят други гиганти, международните корпорации; вътре в отделните страни оперират „национални“ играчи с милиарди и стотици милиони долари активи. Днешният капитализъм е капитализъм не само на квадрат, а на n-та степен. Той не се договаря поотделно с всеки работник за неговата заплата, а диктува в голяма степен какво е решил да плати. Националните правителства, колкото и да претендират да са силни, толкова по-добре съзнават своята немощ да наложат достойно и справедливо възнаграждение на заетите лица; основната опасност за тях е „инвеститорите“ да отплуват към по-благоприятни и по-евтини национални пристанища, където да реализират по-големи печалби. България днес не се различава съществено от останалите страни в света. Да, капитализъм има, той е гигантски, алчен и безпощаден.

Затова, да си отстояващ националните интереси на трудовия си народ днес означава да си антикапиталистически интернационалист (глобален антикапиталист). БСП очевидно не е такъв, съдейки по Програмата й.

 

    „БСП е масова партия“

 

Във всички времена социалистите са се страхували да превръщат партията си в масова. Самият Благоев се е опасявал че чрез програмата на партията се постига голямо привличане на избиратели: болшинството от „избирателите, които гласуват за социалистите, не принадлежат към оная обществена класа, от която изхожда и на която се опира социалистическата партия, те не са наемни работници, те са полупропаднали, заборчняи и дребни селски стопани, които по самото си положение са един непостоянен елемент“[25]. Не е поддържал и идея от типа „ще работим за формирането на широка средна класа“. Не е свеждал разширяването на социализма до дребнобуржоазен радикализъм[26]. Опазвал е партията на тесните социалисти от превръщането й в масова и обезличаването на социалистическата идея. Разбирал е напълно смисъла на „прогресивната буржоазия“[27], но нито я е „вливал“ в партията си, нито е търсил компромис с нея. Общи платформи – да; идейни отстъпления – не.

Още в зората на българските идеи за социализъм, марксистите, които са 53-ма, напускат общата партия и формират новото подразделение от тесни социалисти. По този начин по-голямата част от българските социалдемократи окончателно се разделя с опортюнизма[28]. И тогава, и сега е силно влиянието на германския социалдемократ Едуард Бернщайн, чиято борба е посветена на желанието за реформи и по-голяма демокрация в рамките на буржоазната държава. За Бернщайн всички постижения и движение напред са социализъм; движението е всичко, а крайната цел е нищо; всичко е „общо дело“.

Напротив, и тогава, и сега, принципът е партията се базира върху представители на наемната работна сила, при това – най-изтъкнатите и най-ограмотените представители на работническата класа – от зидар до лекар и от учител до механик. Това не означава че е било достатъчно и е достатъчно простото признание че се приема устав и програма по принцип. Означава че се разбират в необходимата дълбочина социалистическите идеи и че има готовност да се работи за тяхната реализация, а това не е масова практика.

Впрочем, БСП наистина не е масова партия нито по членство, нито по изборни резултати. За добро или за лошо. Но понеже голямата част от българския народ се състои от наемна работна сила и дребен бизнес, при ясна идейна платформа БСП би могла да бъде много по-привлекателен магнит, отколкото е сега.

 

    „Пазарна икономика – да; пазарно общество – не!”

 

Ширпотребата, наречена „пазарна икономика“, се нуждае от няколко уточнения. От една страна, академично казано, добра пазарна икономика има тогава и само тогава, ако потребителите намират това, което търсят, а не това което им се налага от производителите; на цени, които гравитират към разноските, а не са монополно високи; доставката на благата е на място и по време, удобно на купувачите, а информацията за стоките е честна и почтена от техните съставки. От друга страна,  всякаква икономика се явява по някакъв начин пазарна икономика. Във времената на реалния социализъм икономиката в също беше частично пазарна; непазарна беше икономиката на продуктите и услугите в рамките на една и съща собственост, каквато тогава се явяваше обществената собственост[29]. И днес, във времената на реалния капитализъм, който е транснационален, движението на продуктите и услугите в рамките на една и съща капиталистическа собственост има предимно разчетен характер, а не пазарен.

Не само социалистите, но и капиталистите много добре знаят че икономиката на съвременния капитализъм е асиметрична, и че най-често капиталистите работят срещу пазара. Структурата на капиталистическата икономика при ограничени ресурси се насочва управленчески[30] към производството на такива продукти, които са по-рентабилни, и се оформя дефицит на по-малко рентабилни продукти. Цените също имат тенденция към изкривяване; абсолютна конкуренция на никой пазар не съществува, следователно онези, които имат възможност, надуват цените. Дистрибуцията в много отношения е свързана повече с изместването на конкурентите, а не толкова с удобствата на потребителите. Накрая, мощната сила на съвременната реклама и на пропагандистките връзки с обществеността се стремят да прилъжат колкото може повече потребителите, за да се купуват техните стоки. Накратко казано, капитализмът навсякъде работи против добрата пазарна икономика; обратно,  при една пазарна икономика от социалистически тип и качеството на продуктите ще бъде по-добро, и цените по-близко ще бъдат до разноските, и дистрибуцията ще бъде ориентирана към потребителите, и информацията за стоките ще бъде точка и почтена[31].

Да искаш да има пазарна икономика означава да обобществиш производството и да премахнеш капитализма; да искаш да няма пазарно общество означава да няма наемна работна сила, а следователно – да няма капиталисти. Още повече в страна, в която пазарът е очевидно „крив“[32] и изключително неморално формиран чрез приватизацията[33].

 

    Капанът на „новата левица“

 

Да, но през последните години БСП премина към известна стерилност на изказа, към отхвърляне на понятията капитализъм, експлоатация, класи, класова борба и т.н. Този стил на новото ръководство бе често подлаган на критика, но без ефект.

За частично оправдание на българските социалисти може да се посочи обстоятелството, че навсякъде по света лицемерната левица въведе тежка политическа коректност на мисленето и говоренето – „един особен начин да мислиш и да говориш така, че да покажеш на всички наоколо какъв добър човек си“[34]. Целта й беше да се избегне „езикът на омразата“. Самото понятие „език на омразата“ се тълкува според мнението на цензорите и политиците. „Незаконен емигрант“ не съществува, има „гражданин без документи“; „негър“ изчезна, остана „чернокож“ и „афроамериканец“ (независимо че в САЩ има и белокожи афроамериканци от ЮАР); дебели хора няма, има хора с наднормено тегло и т.н. И тук се проплъзна политкоректанта идея че при капитализма няма класи, няма експлоатация, няма… капитализъм, има само „пазарна икономика“. Ако кажеш на някой че е капиталист, рскуваш да те предупреди за тригър (събитие, извикващо спомен за преживяна травма). Но ако няма капитализъм, може ли да има социализъм, респективно – социалистическа партия?!

И понеже стерилното ляво остана без основния си опонент – капитализма, то се насочи към политиката на идентичността, политическите възгледи, базирани на интересите и гледните точки на социалните групи, към които хората се причисляват. „Новото ляво“ всъщност се базира върху идеите на Антонио Грамши от преди столетие – не класите разделят, а културата[35]. Че в тази теза – и културата разделя хората – има много, много вярно, е факт. Освен това, и до днес стоят на дневен ред стоят немалко нерешени икономически въпроси, които имат и културен аспект: какво да бъде участието на държавата в икономиката; какво да бъде минималното и максималното допустимо неравенство и т.н.[36]

Но „новата левица“ започна да разсейва хората като карнавален фокусник с различни хватки от най-важните въпроси на съвременността: бедността и неравенството, стигайки до очевидно сиромахомилство (предложения за необлагане на минималните доходи), но пропускайки намаляването на данъците за най-богатите или „плоските“ данъци; от участията в незаконни (по законите и принципите на ООН) войни на САЩ уж чрез „международната общност“ или „коалиция на желаещите“; убийствата от „приятелски огън“ и „косвени жертви“; цензурирането на мненията във Фейсбук и другите уж „социални“ медии и мрежи; и т.н. Освен всичко останало, социалните мрежи въведоха политиката на „тих бан“ – тайната практика да се премахват или да се свеждат до минимум публичната видимост на постовете на някой потребител – без той да знае. Всякакво „чувствително съдържание“ на постовете се цензурира и блокира. И не само това. Стерилността, например, не позволява да се представи в обикновен филм дебела чернокожа мюсюлманка –лесбийка или евреин-престъпник. Но може българин или румънец в ролята на крадец.

Научният термин на това фокусничество е интерсекционалност – идеята че социалните идентичности, свързаните системи на потисничество или дискриминация и множество групови идентичности сее пресичат и създават едно цяло, различно от съставните идентичности. „Новото ляво“ изведе 14 категории на „потиснати групи“: бели (привилегировани) и цветнокожи (потиснати); мъже и жени (привилегировани) и „полово различни“ (потиснати); дипломирани (привилегировани) и неграмотни (потиснати) и т.н. Естествено, „новото демократично ляво“ мрази до дъното на душата си такова зло като: мъж, бял, хетеросексуален, християнин, начетен, без финансови проблеми, плодовит, привлекателен, млад. Такъв тип е наистина потискащ! Обратно, най-прекрасното нещо, пред което коленичи новата левица в момента, това е Black Lives Matter.

Не е тайна, че по-голямата част от водачите на новата левица са т.нар. „шампански социалисти“ (определят се за социалисти, но попадат в най-богатата или горната подгрупа на средната класа). Няма как хора, които са социалисти само по етикет, но не и по дълбочинно разбиране, да проповядват и практикуват социализъм.

Бедата е че новата левица в БСП наложи политическа коректност на идеите, като в края на краищата остана в някои отношения само като анти-ГЕРБ. Разбира се че социалистите трябва да са винаги срещу лумпен-буржоата, шайкаджийската мафия от лумпен-чиновници и насилническата прокуратура. Но това е на повърхността, отдолу стои капиталистическата система. Тя трябва да бъде разрушена, за да изчезне причината, а не последицата.

 

    Организации и взаимодействие

 

Отхвърлянето на неолиберализма и елиминирането на капитализма изискват нещо повече от добри идеи и силна воля на една единствена партия. Пред лицето на толкова много ненужни страдания и несправедливости няма по-смислен начин да се организира радикална социална трансформация освен чрез организационно обединение както на левицата, така и на социалистическите (по характер, не по заглавие) партии.

БСП в момента е единствената парламентарно представителна партия, идейно (чрез Програмата си) гравитираща към левия център.

Като такава тя е интересна за другите леви организации, движения и граждани, свързани с левицата. В момента „БСП за България“ (високомерно, понеже става дума за коалиция) се състои, освен от БСП, от още няколко партии: Комунистическа партия на България, Земеделски съюз „Александър Стамболийски“, Нова зора, Екогласност, Политически клуб „Тракия“. Едва ли обикновените граждани съзнават кои са организациите от „Б“-групата на коалицията.

Като приемник на БКП, както и като постоянен парламентарен представител на левицата, партията се наслаждава на добавъчни парламентарни доходи, освен своя членски внос. Освен това, част от новобогаташите традиционно подкрепят – вероятно безкористно – със значителни средства партията. В това отношения тя е силно привилегирована спрямо своите партньори – левите организации извън парламента.

БСП има традиционни публични медии (освен Интернет присъствието), които могат да пропагандират социалистическите идеи: „Ново време“, „Дума“, БСТВ и т.н.

Обаче взаимодействието между БСП и останалите леви партии, движения, организации и личности, поне така изглежда, остава под силното въздействие на променящите се желания, визии и идеи на ръководството на социалистите. Срещите са от типа „само за поканените“ и под откритото или прикритото „ръководство“ на БСП.

Неизменно традиционни леви партньори се пренебрегват при дискусиите, високомерието често надделява при отсъствието на взаимодействие.

Никоя беда не идва единично. И отвън личи вътрешната битка за постове, бичуването на различните мнения, отсъствието на постоянен и плодовит организационен живот. Това състояние не само повдига напрежението, не само изнервя членовете, но и дезориентира партията като цяло.

Сега е трудно за БСП да седне на една маса за преговори, ако е поканила всички леви организации, за да обсъдят в кое са единомишленици и къде се разминават – всички „отвън“ наблюдават баталиите „отвътре“. А има на дневен ред много общи въпроси за решаване, още повече е необходимо постигането на координирани действия. През последните четири десетилетия на отстъпление социалните движения и организации периодично се обявяват против войната, расовото и половото потисничество, глобализацията и превръщането на околната среда във фабризка за печалба. Но без координация на левицата, без здрави професионални съюзи (независими от големите пари и от правителствата) и особено без сплотяващата сила на социалистическите партии, повечето от протестите идват и си отиват, без да постигнат исканията си, нито да променят значително баланса на силите между бедните и милиардерите. А без истинска координация на левите партии, движения и личности, социалистите попадат в злощастен Параграф 22[37] – трябва да го направят, но не знаят как и не искат да го направят.

Да прибавим и един „исторически“ парадокс, свързан с разминаването между принципите и действията на БСП. Кризата в партията на социалистите има различни параметри, сред които на вниманието на членовете и симпатизантите доминира институционалната. Идейната и политическа криза в БСП, обаче е „основополагащата[38]. Партията по име е социалистическа. По Програма, по Устав и по членски състав е социалистическа. Но под влияние на Първанов, Калфин, Р. Овчаров, Р. Петков и др.. в БСП бе наложено поддържането на неолиберален и социаллиберален („Третият път на Блеър и Шрьодер“) политически курс. На власт на два пъти под давление на ДПС партията провеждаше някои десни политики и десни решения.“ Очевидно, не всички леви партии и организации могат да приемат подобно разминаване между идеи и дела – БСП много пъти е действала като десноцентристка или като корупционна организация.

В това си състояние БСП е трудно да се организира вътрешнопартийно и да организира навън левите сили в България. Почти невъзможно.

 

    Водачи и изявени личности

 

Ако една партия няма ярки личности за първата си редица – без партията да става вождистка – тя губи сила. Ярките личности не само носят нови идеи, но и възбуждат желание за присъединяване към тях. БСП и левицата в България не могат да се оплачат че нямат или че не могат да привлекат честни и почтени, убедени в лявата (социалистическата) идея, компетентни и морални личности.

Но всяка партия – не само БСП – много често е обект на интереси от специален характер, особено когато има шанс да стане парламентарна сила. Парламентът не само дава представителност и произвежда авторитет на съответния „народен“ (всъщност партиен) представител, но и създава немалко условия за доста прилични доходи, политически и парламентарен туризъм, влияние върху някои решения и т.н. Не е случайно че още от времената на Димитър Благоев тези интереси излизат на преден план: хора като „Янко Сакъзов правят опит да се обсеби фирмата, защото без тази фирма на работническата социалдемократическа партия, те ще се окажат едно недоразумение в живота, каквото са, и в нашите редове“[39]. Самият Димитър Благоев никога не успява да си купи собствена къща и живее в различни жилища под наем и то много бедно даже по онези стандарти[40].

Джереми Корбин във Великобритания и на Бърни Сандърс в САЩ, които бяха ярки личности с оригинални социално-икономически идеи, не успяха да поведат своите партии към успешни избори. Очевидно не само лидерският въпрос е решаващ за победата, провалите на социалдемокрацията през ХХ век и намаляващата значимост на левицата в много страни са въпросителни, които изискват отговори. Но и въпросът за лидерството остава отворен.

Но от 1994 г. БСП не успява да спечели изборите, което подсказва известен лидерски и кадрови дефицит. Защо става така?

Една от причините е видима с просто око: „калинките“ в БСП доказаха на какво са способни, за да се стигне до идейна, организационна, кадрова и финансова криза в партията. Погрешната коалиционна политика, липсата на международна политика, неуспешният опит с „гражданската“ квота в изборите не отключват ценностната система на лявата партия – справедливост, солидарност, демократичност, колективизъм за приток на нови хора, идеи и успехи.“[41]

 

Да погледнем водачите на БСП – председател на Висшия/Националния съвет, след краха на правителството на Жан Виденов.

 

Георги Първанов (1996 – 2001 г.) поема щафетата в БСП в най-тежките времена за партията. Успява да я изправи на крака благодарение на личното си очарование, такт и последователност. На изборите през 1997 г. БСП става най-голямата опозиционна партия, печелейки 22,07% от гласовете – това са времената на възхода на СДС и на техния водач Иван Костов. На изборите през 2001 г. обаче БСП остава със 17,15% от гласовете и е отново опозиционна партия при кабинета на Симеон Сакскобургготски. До избирането му за президент Първанов е народен представител и председател на Българската социалистическа партия. От 2012 до 2014 г. отново е член на БСП. На 7 март 2014 е изключен от партията, като през същата година създава партията АБВ. Традиционно БСП гледа на АБВ като на „вражеска“ организация, особено след участието й в правителството, ръководено от ГЕРБ.

 

Сергей Станишев (2001 – 2014 г.) заема лидерския пост в продължение на 13 години. Във времената на неговото управление БСП постига 30,95% от гласовете на парламентарните избори през 2005 г., като БСП става най-голяма управляваща партия на кабинет начело със Сергей Станишев, в който участват НДСВ и ДПС. Няма как такъв състав на кабинета да провежда социалистическа политика – и двамата „партньори“ са вдясно от центъра. На 1 януари 2007 г., по време на неговия мандат, Европейският съюз приема България за свой член, след като няколко предишни правителства подготвят членството на страната в тази структура. Забелязва се и значителен ръст в стандарта на живот, с почти двойно покачване на средната работна заплата в България от 354 лева (2006) до около 600 лева (2009). За същия период минималната пенсия скача от 85 на 136 лева. Тройната коалиция също така въвежда най-ниския плосък данък в ЕС – 10%, който в цял свят се тълкува като неолиберален. От това време (18 юни 2009 г.) е признанието на Ахмед Доган: „аз съм инструментът във властта, който разпределя порциите на финансирането в държавата… Властта е в моите ръце, това искам да кажа“[42]. На 23 юли 2008 г., Европейската комисия спира междинните плащания по фонд „Пътища“ заради подозрения в конфликт на интереси и неспособност на властите за борба с корупцията. Опозицията начело с ДСБ, СДС и ГЕРБ стартира подписка за оставка на правителството, на която са събрани над 1 милион подписа, ала подписката е приета несериозно от министър-председателя Станишев с думите: „Здравейте, циркаджии“[43]. В края на 2008 г. и началото на 2009 г. страната е обхваната от масови протести на гражданите. Въпреки продължаващите с месеци протести и блокада на парламента кабинетът на Сергей Станишев така и не подава оставка. Непоследователното управление на кабинета на Станишев и изтичащата информация за корупция във властта водят до тежка загуба за БСП на парламентарните избори през 2009 г. – 17,70% и тя минава в опозиция. Кабинетът на „Бойко Борисов 1“ предава на прокуратурата редица данни за злоупотреба с държавни и европейски средства на министри от кабинета на Станишев. Част от сигналите стигат до дела в съда, но така и не са намерени достатъчно доказателства за осъдителни присъди. Въпреки тежката загуба на изборите и последвалите партийни скандали Станишев отказва да подаде оставка и остава начело на БСП. На изборите през 2013 г. БСП става отново най-голямата управляваща партия с 26,60% от гласовете. Кабинетът начело с Пламен Орешарски е сформиран от БСП и ДПС и подкрепян от ПП „Атака“. Животът на този кабинет е от кратък по-кратък: сформиран е на 29 май 2013 г. и е разпуснат на 6 август 2014 г., след като на 14 юни 2013 г. (по предложение на премиера, но с ясна задкулисна договореност)  парламентът избира депутата от ДПС Делян Пеевски за председател на ДАНС. Това е гръмък провал на БСП и лично на Станишев, който предизвиква многохилядни протести в София и други големи градове в страната с искане за оставка на правителството; в някои градове протестират и срещу назначените областни управители от квотата на ДПС. Така за пореден път лъсват тесните и задкулисни връзки, с огромни съмнения за тежка корупция, на дуета ДПС-БСП и на водачите Доган-Станишев. Независимо от провала на своята партия, Станишев продължава личната си кариера още по-успешно. На изборите за Европейски парламент през 2014 г. е избран за евродепутат и заема място в Европарламента, а на 29 септември 2012 г. Станишев е избран за президент на ПЕС и е преизбран на поста през 2015 г. През 2019 г. отново е избран за евродепутат от БСП. Семейството му се забърква в скандал с международния лобист Хохегер[44]; фирмите на приятелката и съпругата му печелят баснословни суми за 6 финансови години (2007-2012 г.) в размер на 20 480 000 лв[45]. Огромна е идейната и личностната разлика между Димитър Благоев и Сергей Станишев; първият остава като жалон в историята на социалистите, вторият – като жалон, но по друг начин.

 

Срутената идейно и организационно (чрез тайните и явните си връзки с бизнесмените от ДПС) БСП е поета от новия председател Михаил Миков (2014 – 2016 г.). На 21 май 2013 г. Михаил Миков е избран за председател на Народното събрание, като междувременно отбелязва, че основните направления в законодателната дейност и парламентарния контрол на 42-рото Народно събрание ще са социалната политика и борбата с бедността. Самият Миков е специализирал права на човека в Монпелие, Франция, данъчно облагане на неправителствени организации във Вашингтон, САЩ, антикорупционни практики в Рим, Италия. Поставя си за задачи консолидиране и модернизиране на партията, както и отстояване на ценностите на социализма и социалдемокрацията. На изборите през 2014 г. обаче БСП постига най-ниския си резултат от своето съществуване – едва 15,40%, но остава най-голямата опозиционна партия (кабинет „Бойко Борисов 2“).

 

Корнелия Нинова (2016 – ) е избрана за Председател на БСП от 8 май 2016 г. Възходът й е многообещаващ. Завършила е с пълно отличие Националната гимназия за древни езици и култури (НГДЕК) в София. Дипломирала се е в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ отново с пълно отличие. През 1995 г. работи в Софийския градски съд като стажант-съдия, а в периода 1995 – 1996 г. е юрисконсулт на Столична община. От 1996 до 1997 г. е следовател в столичната следствена служба. В периода март-август 1997 г. е юрисконсулт на БТК. Между 1997 и 2005 г. Нинова е изпълнителен директор на „Техноимпекс“ АД, като тя е назначена на тази длъжност при правителството на Иван Костов. Същевременно е назначена и на поста председател на съвета на директорите на „Техноимпортекспорт“. „Техноимпекс“ и „Техноимпортекспорт“ са външнотърговски дружества, предвидени за приватизиране, като впоследствие Нинова оглавява и приватизационния екип, отговарящ за първото дружество. На 28-годишна възраст Нинова участва с още 27 души в дружеството, приватизирало „Техноимпекс“. В правителството на Сергей Станишев – от септември 2005 г. до март 2007 г. Нинова е зам. министър на икономиката и енергетиката по външноикономическата политика. Тя отговаря и за държавния резерв; търговията с оръжия и офсетните споразумения, свързани с доставки на армията. Нинова става председател на Управителния съвет и на две стратегически предприятия – Международен панаир Пловдив и на „Булгартабак Холдинг“ АД. В началото на май 2007 г. се разкриват големи злоупотреби в „Топлофикация“ – София, а за дружеството отговаря Министерството на икономиката и енергетиката. Нинова е отстранена с решение на премиера Сергей Станишев от поста на заместник-министър през май 2007 година. Заедно с нея е уволнен и колегата ѝ от кабинета – Делян Пеевски, заради скандал с изнудване, в управлявания формално от Нинова „Булгартабак Холдинг“ АД. Нинова твърди, че са я замесили в скандалите с „Топлофикация“ и „Булгартабак“, защото не е удовлетворила икономически интереси. Въпреки че е освободена от МС, Нинова е избрана след това във Висшия съвет на БСП и става негов говорител. Тя остава и в ръководствата на Пловдивския панаир и „Булгартабак“ до 2009 г., когато е избрана за депутат от БСП в 41-вото НС. Избрана е за народен представител и в 42-рото, 43-то и 44-то НС.

Нинова започва да реализира своята програма за обновление и преструктуриране на партията още след избирането си за председател на БСП. В новото изпълнително бюро на партията влизат млади професионалисти. Новото ръководство започва твърд опозиционен курс. Наред с това Нинова започва подготовка за предстоящите президентски избори. Лично тя предлага и номинира генерал Румен Радев за кандидат-президент на левицата, който по-късно е избран. След президентските избори правителството на Бойко Борисов подава оставка, а на 26.03.2017 са насрочени предсрочни парламентарни избори за 44-то Народно събрание, на които БСП печели 27,20% – най-добрият резултат след изборите през 2005 г. На 4-5.02.2017 е свикан конгрес на партията, който приема програмата за реформи за развитие на партията на Корнелия Нинова. Нинова успява да наложи мандатност. По този начин Нинова успява да отстрани т.нар. „партийни фараони“, които близо 25 години са били народни представители или са заемали висши партийни постове. Освен това според новите правила, приети от 49-ия конгрес, партийните членове нямат право да съвместяват две длъжности. По инициатива на Нинова е създаден Фонд за политически инициативи и Академия за подготовка на партийни кадри. Срещу програмата на Нинова се обявяват част от „старите кадри“ в БСП, които загубват влиянието си в партията вследствие промените. Под ръководството на Корнелия Нинова се разработва амбициозната и подробна „Визия за България“ от 2019 г., която в много отношения е новаторска и убедителна[46].

Въпреки личните амбиции и начинания на Корнелия Нинова, тя видимо демонстрира две типични за млад политик слабости. От една страна, все повече става ясно че тя не познава в дълбочина теорията и практиката на социализма; фразеологията й е „освободена“ от понятията капитализъм, социализъм, експлоатация, класи и т.н. Този факт я дистанцира от теоретиците-социалисти и в собствената й партия, и гравитиращите към левия център други партии и организации. От друга страна, Нинова очевидно надценява собствените си възможности да се бори с „утвърдените кадри“ от номенклатурата на БСП. Когато техните интереси са застрашени, те могат (и го правят) да я бламират за някои „революционни“ решения, особено ако самата тя не спазва принципите на Устава или даже на Конституцията (например, отсъствието на ограничения за мандатност на народен представител[47]). Самата тя, както и опозицията й, я тикат към раздори и поражения, от които най-ярката й загуба се случи на заседанието на Националния съвет на БСП на 13 юни 2020 г., когато на практика всичките й проекторешения бяха бламирани. „Проблемът на Корнелия Нинова е в това, че тя няма нищо общо с БСП, нито с нейната история, нито с нейните ценности, нито с нейните принципи. Тя е чуждо тяло, човек, който се появява на хоризонта на БСП, след като е била успешен участник в правителството на Иван Костов и в приватизацията, което в средите на БСП е повече от непоносимо.“[48] – анализ на Велислава Дърева.

Съвсем между другото, трудно е успешни капиталисти да искат социализъм. В БСП има доста такива, трудно им е.

 

Така във времената на най-голямата криза на ГЕРБ-ДПС партията на социалистите се оказва сполетяна във вътрешна организационна и лидерска криза, което я прави неспособна да привлече и консолидира левицата в България. И въпреки че в парламента БСП е най-голямата опозиционна партия, а Нинова е най-яростния противник на Борисов, ситуацията започва да се променя извън парламента – както чрез независимите граждани, така и чрез център-дясно (и те са опозиция на ОПГ в държавата), а сред най-радикалните граждани излиза на преден план един Христо Иванов, а не някой партиен член на БСП.

Спасението на България преминава през очакваната поредна промяна на БСП: идейна, организационна и лидерска. Déjà vu, леви и БСП, това не е за пръв път, няма и да е за последен.

 

                                                      13 изводи за левицата и БСП

 

Синтезирано казано:

    Капитализмът е хищнически и загниващ, на етапа на спад. Развитието не се мери с показателя икономически растеж. Капитализмът разрушава икономическата система („печалбата над хората“), социалната система, природната система.

    Две основни класи продължават да съществуват: собственици на средства за производство (капиталисти) и наемна работна сила (пролетариат). Капиталът обаче експлоатира и потребителите (не е подробно разгледано у Маркс, но е факт).

    По революционен път – особено в една страна – капитализмът не може да бъде сменен. Засега еволюцията остава основна форма на утвърждаване на левите идеи.

    Левицата е широката територия на политическите идеи, социалистите са ядрото.

    Комунизмът е идеал, но „на всекиму според потребностите“ при ограничени природни ресурси засега е само хипотетична възможност.

    Най-простичко казано, социализмът означава система, при която всеки се труди според способностите си (а държавата е длъжна да ги развива по равно!) и получава според количеството и качеството на своя труд. Неизменно икономическо условие: обществена (не държавна –като съдържание!) собственост върху средствата за производство; обществен контрол върху частната собственост. Лична собственост върху предметите за потребление.

    Личната икономическа свобода – при състезаващи се инвестиционни проекти – е предпоставка за развитието на икономиката. Без икономическа свобода няма друга свобода.

    При социализма при първичното разпределение на доходите остават три съставни икономически потоци: (1) амортизация на обществените средства за производство и стойност на предметите за производствено потребление; (2) заплата на наетите лица; (3) печалба за обществото. Печалбата от обществените предприятия се насочва за извънпроизводствено потребление и обществено натрупване.

    Идеите в програмата на БСП трябва да се очистят от сиромахомилски, либералдемократски и социалдемократски влияния.

    Две неща липсват за организирането на социалната промяна. Първо, левицата да се обедини организационно (не под „шапката“ на БСП, а равноправно) – като опит за влизане в парламента. Това е трудната задача. Второ, да се създаде нова организация, която наистина изповядва идеите на тесните социалисти.

    Левицата може да се обедини под Минимална програма за социално-икономическа промяна. Без гръмки и невъзможни за изпълнение обещания, но професионално и принципно.

    Юридически обединението на левицата трябва да се организира през септември-октомври 2020 г., за да може да се кандидатства в националните и местните демократични институции. За целта е необходимо разработването и приемането на Минимална програма на българската левица.

    Ако левицата не иска и не може да се обедини, необходима е регистрацията на нова БСП-т.с. или на обединение на тесните социалисти в БСП (Устав на БСП, Чл. 37. (1) За участие на социалисти и симпатизанти във формирането и провеждането на партийната политика могат да се създават идейно-политически и професионално-творчески партийни структури – дискусионни клубове, обединения и федерации.)

 

                                     Минималната програма на левите и социалистите

 

Крайната цел на партията на социалистите е насочена към премахване на капитализма. Но тъй като тази цел не може да бъде постигната в близко бъдеще, и понеже социалистите и левицата нямат пълно покритие на интересите и ценностите си, то може да се приложи една минимална програма от по-лесно осъществими искания с хоризонт 2025 г. Повечето хора в България също искат минималното, както при революциите от 1968 г.: „аз не искам да съм богат, не искам да съм герой, искам единствено да живея“[49].

 

Възможни „опорни точки“ на Минималната програма до 2025 г.:

 

                                            За демографско развитие на България

    пълно задоволяване на нуждите от детски ясли за детски градини и училища във всички български градове;

    безплатни и равни условия за достъп на българските деца до образование, здравеопазване, култура;

    изграждане на евтини и качествени държавни и общински жилища за семейства до 40 годишна възраст с деца;

    финансово-икономическа защита на българското семейство чрез семейно подоходно облагане и прогресивни данъци; годишни субсидии, включително чрез връщане на част от данъка, на семействата с доходи под жизнения минимум;

    минималната работна заплата на специалистите с висше образование, работещи по специалността, да бъде с 2/3 над минималната работна заплата за страната;

    „данъчна ваканция“ върху ДФЛ за завършилите бакалаври и магистри за 4 години след това;

    минималната пенсия да доближи 2/3 от минималната работна заплата;

 

                               За опазване и възпроизводство на природната среда

    пълна защита на невъзпроизводимите и частично възпроизводимите природни обществени ресурси;

    разрешаване на концесиониране максимум до 20 години;

    свеждане на депонирането на отпадъците под 50% и забрана за внос на отпадъци от чужди страни;

    мораториум върху всякаква промяна на статута на „Екологична мрежа Натура 2000“;

    осигуряване на обществен достъп до всички плажове, реки и планини;

    премахване на всички незаконно построени обекти;

 

                                За развитие на структурата на българската икономика

    равенство на обществената, държавната, общинската и частната собственост

    равенство на заплащането на труда независимо от формите на собственост;

    електронизация на държавните услуги и намаляване на административния апарат;

    преимуществено развитие на съществените сектори на икономиката

    възможно най-висока защита на националния капитал;

    плавно увеличаване на дела на обществената собственост към 50%;

    приемане на европейска минимална работна заплата

 

                                            За развитие на политическата система

    демонополизиране на сегашната политическа система

    един глас на парламентарни избори да е равен на 1 лев държавна субсидия за всички участващи в изборите;

    провеждане на национални и местни референдуми на основата на минимално изискване от 10% от българските пълнолетни граждани;

    преход към електронно гласуване.

Бележки:

[1] Сп. „Ново време“, С., Брой 7-8, юли-август 2020. http://www.novovreme.com/index.php?option=com_content&view=article&id=5667&Itemid=66

[2] „Нужна е революция, настоящите закони защитават богатите, трябва да направим нови закони, които ще дадат властта на бедните… Аз не се боя от думата социализъм… Свобода? Свобода на словото? Днес има нужда само от една свобода: свобода от нищетата… Както казва Конфуций, трябва да издигаме бедните и да сваляме богатите до нивото, на което бедните и богатите ще се срещнат хармонично… Вие придавате прекалена важност на живота, на продължителността на живота, на житейските удобства. Не знаете какво е да се пожертваш за една мечта… Да имаш идеал. То е все едно да бъдем умни и смели: две наложителни неща за един идеал.“. Фалачи, Ориана. 1968. Дневник на една преломна година. Издателство „Ciela“, С., 2018 (2017), с. 141-156.

[3] https://bsp.bg/files/attachments/2015/07/31/nova-programana-bsp-1.doc

[4] Щреек, Волфганг, Купено време. Отложената криза на демократичния капитализъм. Издателство „Критика и Хуманизъм“, С., 2017 (2013).

[5] Калецки, Анатол, Капитализъм 4.0. Издателство „Класика и стил“, С., 2013 (2010).

[6] Стиглиц, Джоузеф. Власт, народ, печалби. Прогресивен капитализъм за ерата на недоволството. Издателство „Ciela“, С., 2020 (2019).

[7] Селени, Иван. От държавен социализъм към посткомунистически капитализъм. Издателство „Изток-Запад“, С., 2019.

[8] Благоев, Димитър, Принос към историята на социализма в България. Партиздат, С., 1976 (1906), с. 101.

[9] Пак там, с. 348-351.

[10] Пак там, с. 365.

[11] Пак там, с. 386.

[12] Пак там, с. 144.

[13] Благоев, Димитър. Съчинения в 20 Тома. Том 18. с. 344.

[14] Благоев, Димитър, Принос към историята на социализма в България. Партиздат, С., 1976 (1906), с. 410.

[15] Пак там, с. 379.

[16] Пак там, с. 455.

[17] Пак там, с. 455.

[18] Блеър, Тони, Пътуване. Издателски комплекс – УНСС, С., 2012 (2010). Също: Гидънс, Антъни, Третият път. Издателство „Прозорец”, С., 1998.

[19] Благоев, Димитър, Принос към историята на социализма в България. Партиздат, С., 1976 (1906), с. 464.

[20] Пак там, с. 481.

[21] Пак там, с. 483.

[22] Пак там, с. 136.

[23] Пак там. с. 353.

[24] Пак там, с. 305-306.

[25] Пак там, с. 344.

[26] Пак там, с. 336.

[27] Пак там, с. 419.

[28] Пак там, с. 171.

[29] Матеев, Е., Пазар и план. В сборника: „Икономиката на кръстопът”, С., 1990.

[30] Тодоров, Красимир, Теория на стратегическото управление. Издателство на ВУЗФ, 2018.

[31] Матеев, Е., Структура и управление на икономическата система. Второ издание. Издателски комплекс на УНСС, С., 2015.

[32] Пшеворски, А., Демокрацията и пазарът. Политическите и икономическите реформи в Източна Европа и Латинска Америка. Университетско издателство „Стопанство”, С., 1994.

[33] Сандел, Майкъл, Какво не могат да купят парите. Моралните граници на пазара. Издателство „Изток-Запад“, С., 2017 (2012). Също: Шмит, Сузане, Пазар без морал. Издателство „Труд“, С., 2015 (2010).

[34] Янопулос, Майло. Опасен. Издателство „Ciela“.С., 2018 (2017), с. 19.

[35] Мизов, Максим. Антонио Грамши за политиката. С., 2020.

[36] Skidelsky, Robert. Economics and the Culture War. Project Syndicate. Jul 20, 2020. https://www.project-syndicate.org/commentary/should-economics-remain-detached-from-culture-by-robert-skidelsky-2020-07 

[37] Бланк, Ерик. Защо левицата продължава да губи… и как можем да победим. Сп. „Ново време“, Брой 7-8, юли-август 2020. http://www.novovreme.com/index.php?option=com_content&view=article&id=5678&Itemid=66

[38] Иванов, Анко. Кризата в БСП. 26.07.2020. https://pogled.info/politicheski/krizata-v-bsp.118706

[39] Благоев, Димитър, Принос към историята на социализма в България. Партиздат, С., 1976 (1906), с. 498.

[40] Макдермот, Мерсия, Ален мак самотен. Биография на Димитър Благоев. Издателство „Синева“, С., 2018 (2014).

[41] Георгиева, В., За пространната статия „Кризата в БСП“ – минусите на анализа. 28.07.2020. https://pogled.info/bulgarski/za-prostrannata-statiya-krizata-v-bsp-minusite-na-analiza.118764

[42] Ахмед Доган: аз разпределям финансирането в държавата. https://www.mediapool.bg/ahmed-dogan-az-razpredelyam-finansiraneto-v-darzhavata-news153722.html 

[43] „Здравейте циркаджии!”. 18.10.2008. https://www.dw.com/bg/здравейте-циркаджии/a-3720876

[44] „По време на тройната коалиция (когато премиер бе Сергей Станишев) Хохегер спечели поръчка на българското правителство за 1.5 млн. евро, срещу които трябваше да подобри имиджа на страната пред ЕС. В интервю Хохегер заяви, че фирмата на Моника Йосифова, която още не се беше омъжила и сменила името си на Станишева, е получила 270 000 евро от парите по проектите.“

[45] Моника Станишева отива в Брюксел с 20 милиона печалба от пиар. 30 юни 2014. https://bivol.bg/monica-yosiffova-20-mln.html

[46] https://bsp.bg/files/vizia_za_bulgaria.pdf 

[47] Велислава Дърева много точно формулира тази тежка грешка: „Противник съм на подобни формални критерии, защото според тези уставни промени лидерите на партията Димитър Благоев, Васил  Коларов, Георги Димитров, Христо Кабакчиев, Георги Кирков би трябвало да бъдат незабавно изхвърлени от Народното събрание.“ Велислава Дърева: С Нинова БСП е разбита команда, трябва й обединител. В. „Марица“, 15.06.2020. https://www.marica.bg/samo-v-marica/intervyuta/velislava-dreva-s-ninova-bsp-e-razbita-komanda-trqbva-j-obedinitel

[48] Пак там.

[49] Фалачи, Ориана. 1968. Дневник на една преломна година. Издателство „Ciela“, С., 2018 (2017), с. 30.

 

Студията е публикувана в сп. „Политически хоризонти“, Бр. 5, октомври 2020, с. 23-48

 

 

 

 

 

Денят без който не можем – Стефан Продев

Статия за 9 септември, публикувана през 1992 г. Авторът сам е участвал като ремсист в антифашистката съпротива.

 

Днес е Девети септември. Един от най-паметните дни в съвременната ни история. Денят, който възвести победата на народа над българския фашизъм.

След 10 ноември 1989 г. различни политически сили тълкуват различно историческото значение на Девети септември. Това тълкуване се движи от старата празнична щампа до пълното отрицание на антифашисткия подвиг. Не ще и съмнение, че истината трябва да се търси между тези две крайности.

Слънчевият септемврийски ден ще остане в народната памет като Ден на свободата независимо от многобройните лични драми. Той сложи края на една национална драма, която покри България с хиляди безкръстни гробове. Цели четири години преди неговия изгрев у нас се водиха епични битки срещу фашистката реакция. През 1944 година тези битки прераснаха в истинска гражданска война, която сломи антинародните сили. В този смисъл Девети септември е дата с висока историческа цена. На този ден нашата държава се откъсна от хитлеристкия военен блок и се включи официално в редиците на световната антифашистка коалиция. Това бе велик демократичен акт със съдбовно значение.

 Онези, които ненавиждат деветосептемврийската победа, я изваждат от историческия контекст на времето и я принизяват до обикновена класова разправа. Право за подобен извод им дава ръководната роля на комунистите в антифашистката съпротива. Това не е заблуждение, а клевета, която решава днешни политически задачи. Наистина комунистите организираха и ръководеха съпротивата, но тя имаше всенароден характер. Наред с тях в борбата участваха и земеделци, и социалдемократи, и звенари, и анархисти, и радикали, и безпартийни – всички, които ненавиждаха фашистката идея и държавния терор. Създаването на Отечествения фронт е най-ярко свидетелство в това отношение. Той бе организацията, под чието знаме се разгъна антифашистката епопея. Неговите инициали бяха изписани на нелегалните позиви и на партизанските кепета. Фронтът бе национален, всеобщ и всяка стъпка на борбата бе белязана от неговия патриотичен дух.

Масовото участие на Работническата партия и на РМС в антифашисткото движение е голяма историческа заслуга към народа. Неслучайно фашистката държава и главорезите ѝ бяха безпощадни към техните герои. Те ги мъчеха и разстрелваха, давени от най-зъл антикомунизъм. Но това не им помогна, защото народът вярваше на своите синове и вървеше по стъпките им. Днес потомците на главорезите се опитват да фалшифицират историята. Те обявяват червените антифашисти за най-обикновени терористи и рушат паметниците им с непочтителна жестокост. Това не е просто омраза, а опит да се заличи една страница от българската история. За щастие напразен опит. Подвигът на десетките хиляди партизани и политзатворници, ятаци и концлагеристи, нелегални и безименни е жив и ще остане във времето. След Април 1876 година и Сръбско-българската война от 1885 в българското минало няма друг такъв масов и безкористен подвиг. Благодарение на него антифашистката борба излиза от рамките на тривиалния спомен и се превръща в национална епопея.

Днешните реваншисти, които се опитват да върнат България петдесет години назад (статията е писана през 1992 г. – б.р.), хвърлят върху Девети септември сянката на сталинизма и на тоталитарното управление. Това е груба фалшификация. Великият ден не изгря в името на греховете и престъпленията, които се случиха след него. Франция и до днес чества 14 юли като свой национален празник независимо от годините на терора. В същия смисъл Девети септември е дата, която има свое съдържание и значение въпреки последвалите я години. Онези, които я сътвориха, мислеха за свободата и демокрацията, без да подозират какво ще се случи по-нататък. Мнозина от тях вярваха в Сталин, без да са сталинисти, и по-късно станаха невинни жертви на репресиите. Това не покрива с позор великия ден, а е само част от драмата му. Той дойде, за да освободи България от тиранията на фашизма, и с това остана в календара на вечните български дни. Всичко, станало след него, носи други дати, други имена и съдби. Каквото и да е то – хубаво или лошо, – не може да смути летописа му.

Вече цели две години наивни кметове, идеолози и политически лидери се опитват да заличат спомена за светлия ден. Те махат името му от улици и площади, рушат революционните му знаци, забраняват песните му, инкриминират книгите и филмите, посветени на славата му. Жалки усилия! Нима може да се зачеркне станалото, нима Балканът е останал без памет, нима героизмът на няколко жертвени поколения не живее в народни легенди и песни? Нищо от това, за което става дума, не може да се зачеркне. Девети септември е планина, а не историческо баирче. Той нe е просто дата, а фолклор. Онези, които го хулят и къртят името му от стените, са хора без историческа култура и чувство за отговорност. Те са модерни вандали, издънки на една отмъстителна класа, която търси своя реванш. За съжаление сега те са на власт и превръщат гаврата над антифашистката борба в официална политика. Господата мислят, че връщат времето, а всъщност трупат позор върху главите си. Нека беснеят! Девети септември е височина, непостижима за хилавите им нозе. Ще минат години и тогава истината за него ще се освободи от всички недостойни спекулации. Политиката греши, но историята никога!

За десетки хиляди хора, които днес лумпените наричат „червен боклук“, деветият ден на септември е най-скъп знак от личната им биография. На този ден те видяха свободата с очите си и паднаха на колене пред нея. Който не е преживял този миг, не може да усети човешката цена на антифашистката драма. И драмата на антифашистката победа, която годините натовариха с чужди грехове. Аз видях свободата, падах на колене пред нея и затова искам да прегърна всички, които се жертваха за нея. Тогава те бяxa млади, закичени със здравец и още не знаеха, че лакоми и недостойни люде ще заграбят победата им. Не знaexa, че мечтата и животът са две различни неща. Сега някои ги обвиняват в революционна наивност, в незрелост, но не са прави. Не друг, а те спасиха България от фашизма и това е достатъчно, за да се чувстват горди. Веригата, която счупиха, никога вече няма да се съедини. Тя е исторически отречена и обречена. Някои днешни господа правят опити да я залепят, но там, където е капала родна кръв, лепилото е безсилно. Дори и храчките не помагат. Там, където е капала народна кръв, цъфти омайниче. Така е още от хайдушко време. Затова Девети септември не е обикновен ден. Стъпил върху строшената верига, той е връх на свободата, върху който българския кръст стои достойно. Под него лежат кости на герои, на славни мъченици и на невинни жертви. Сянката му пада върху тях и ги благославя.

 

 

Източник: Барикада

 

Пролетариатът, капиталът, капитализмът – Панко Анчев

Капитализмът толкова промени външния си вид, че дори и философите и идеолозите марксисти повярваха, че духът и същността му са вече други. Не може да се отрече на капитала умението да познава и осъзнава себе си във всичката си зловеща безчовечност и така да се превъплъщава, че да изглежда красив, благороден, човечен, загрижен за света и безсрамно да лъже, че е готов да жертва себе си заради благото на онеправданите и страдащите. Това умение размекна отрицателите му дотолкова, че охотно да се оставят на грижите му. Те започнаха да убеждават себе си и тези, които имаха историческата задача революционно да преобразуват света чрез отнемане от капитализма и буржоазията средствата за производство, за да установят нови икономически и обществени отношения, че сега това е безсмислено, защото вълкът не само козината си е сменил, но и нрава. Щедрият капитал ги убеди, че е настъпило друго време, в което е необходимо да мислим по друг начин и да откриваме други, по-важни и съдбовни проблеми пред човечеството от проблема за общественото устройство, класите и класовите борби.

Но реалностите не са такива, каквито някой ни е внушил така да ги мислим.

Неолиберализмът успя да внуши на цялата социално-политическа мисъл, че днес капитализмът е съвсем различен от „класическия“, че се развива по нови закони и изпълнява нова мисия. Понятието „класически капитализъм“ успешно бе трансформирано в „отречен от самия капитализъм безчовечна идея“. Той станал по-благ и грижовен за хората, защото от него бяха извадени традиционните за „класическия капитализъм“ категории като пролетариат, класи и класова борба. Така теоретично бяха префасонирани най-съществените характеристики на обществото, валидни за всички предишни времена. Според неолиберализма днешният капитализъм е качествено различна социално-икономическа система, което й осигурява правота да бъде символът на „края на историята“.

 Левите мислители и идеолози, да не говорим за политиците, охотно се съгласиха с този тезис. Това им съгласие е прекалено подозрително, за да бъде пренебрегвано и прощавано. То говори или за слаба и несистемна теоретична подготовка, или за продажност и предателство към идеите и интересите на тези, на които се бяха посветили да служат като идеолози. Според мене и двете причини трябва да бъде приети за верни. Тези идеолози не случайно определиха краха на социализма и разпада на СССР като доказателство за неверността на марксизма като социално и политическо учение в неговата цялост. Това бе и триумфът на социалдемократическия ревизионизъм. Дойде неговото време да доминира напълно в лявата идеология и политическа практика.

Провалът на социализма като система и разпадът на СССР нанесоха много тежък удар върху левите сили. Социалдемократическият ревизионизъм се превърна в основното ляво учение и политическа практика за левицата. Последиците за нея твърде бързо се проявиха и тя по същество престана да съществува.

Левицата престана да съществува, защото се отказа от основополагащите принципи на социалистическото политическо учение за класите и класовата борба, за необходимостта от идеология на тези класи и тяхната борба, за класовия характер на политическите партии като политически изразители на класите. Левицата се изпразни от съдържание, понеже вече е неспособна да определи кого изразява, за какво се бори и какво иска да постигне. Тя се оплете в общите принципи за справедливост и премахване на бедността, после се увлече по екологията и човешките права, в това число правата и на т. нар. „малцинства“. И така напълно се оттегли от политическите процеси и отвори вратите пред тероризма, хаоса, абсурда и извращенията в световната политика. Нейната безпомощност носи огромни беди на човечеството! Да не говорим за България.

Левицата умря, ала това не означава, че проблемите, които тя бе длъжна да решава, и целите, които историята й бе възложила да постига, вече не съществуват. Или че наистина класите и класовите борби са престанали, а пролетариатът е мъртъв заедно с партиите, които го изразяват политически.

Една от най-големите лъжи, на които левицата повярва и сама се включи в тяхното доказване, е, че, щом капитализмът не е вече оня стария, „класическия“, то и пролетариатът е изчезнал. Тази лъжа бе нужна на продажната левица, за да оправдае мимикрията си и да прикрие престъпленията, които върши срещу работническата класа, социално онеправданите и към тези, които страдат и не знаят как да воюват за правата си.

В своята история капитализмът често е променял своя облик, защото се развива бързо и лесно се приспособява към новите условия. А усъвършенстването на технологиите доведе до рязко ускоряване скоростта на движение на стоките, услугите и парите. Ускорената размяна позволи да се съкрати времето за производство и потребление, а от там и до възстановяване на вложените средства и отвори възможности за по-големи и по-бързо печалби. Увеличеното производство позволи да се въведат по-действени механизми за разпределение и преразпределение, а това от своя страна повиши и равнището на живота в голяма част от света – особено в Западна Европа и САЩ. Там бедността достигна до твърде ниски показатели и сякаш окончателно притъпи социалното напрежение.

Промени се и технологията на производството. То вече изисква много повече интелектуални сили отколкото физически. Работникът промени външния си вид, а също и образованието си.

Следвоенният капитализъм придаде ново значение на т. нар. „дребна буржоазия“, обявявайки я за „средна класа“ и я направи антипод на пролетариата, от чиято революционност и политическа непримиримост основателно се страхува. Както и да я наричаме, дребната буржоазия никога няма да въстане срещу капитализма. Тя може да провъзгласява, че ще направи всичко възможно, за да го „преодолее“ (както е записано в Програмата на БСП), но никога няма дори да посмее да помисли, че ще го премахва. Тази класа лесно се манипулира и се купува евтино, защото й е добре с малкото и не претендира за власт и революционни промени в общественото устройство. Освен това е прилично обезпечена със собственост, която й гарантира прехрана и прилично съществуване. А собствеността, малка или голяма, създава зависимости със системата.

Неолиберализмът внуши и на лявата политическа мисъл (която се оказа доста зле подготвена теоретично, но и морално-политически!), че щом една система се е променила в някаква степен, тя изобщо не е същата и повече не се подчинява на законите, по които е съществувала до промените. Но Маркс и Енгелс много пъти предупреждаваха, че това не е вярно и че и социалните системите се подчиняват на законите на диалектиката и че докато количествените натрупвания не преминат в качествени изменения, системата е същата. Макар и външно и несъществено да изглежда друга. Животът поражда различни нови явления, но те не винаги са причина за същностни трансформации, които да доведат до нова социална структура, нов начин на производство и нови икономически отношения. Но нашите идеолози се поддадоха на изкушението и определиха накичилия се с бели якички работник за качествено нова фигура в системата на труда, наложила и нова система на икономически отношения. И че при тези отношения този работник не е пролетариат и че пролетариатът вече не съществува!

Все пак, през последните 15-20 години политическата мисъл започна да реабилитира Карл Маркс и Фридрих Енгелс, а заедно с тях, но малко по-плахо и бавно, и тяхното учение – марксизма. Вече им се признава анализът на капитализма, но не и революционната им теория. Дори свенливо започнаха да говорят за капитализъм, ала до пролетариата още не са дошли. Напомням обаче, че частичната и едностранчива „реабилитация“ е дело на неолиберални, а не социалистически пропагандни институти с цел да повишат доверието в себе си като обективни анализатори на обществената действителност и многообразието на света, а не защото са признали и възприели същността и смисъла на марксизма и са се съгласили с него. Като отрежат една част от учението, а другата я възхвалят, те се надяват да заслужат доверие в своята „обективност“. А и да насочат лявата политическа мисъл към подобен подход. Трябва да им се признае, че изобретателността им даде и продължава да дава резултат. Лявата политическа мисъл започна да попоглежда към Маркс. Но като го очиства от революционната му теория и особено от тезиса за необходимостта от диктатура на пролетариата в началния етап след социалистическата революция, от класовата борба и учението за ролята на пролетариата в модерната история.

Но не само пролетариатът е обявен за несъществуващ от неолибералите. Наложи се един порочен подход, който изобщо не разглежда обществата като класови. Говори се някакви съсловия и социални групи, но те според анализаторите са с характеристики, които не им отреждат политическа роля. Говори се за богати, социално слаби, онеправдани, безработни, индустриалци, но признаците, поради които са се формирали, не са политически, а отношенията им помежду им преминават винаги през държавата и обществените организации. Тези групи имат или нямат претенции към държавата за своето физическо съществуване и оцеляване, но не и към властта и собствеността върху средствата за производство. А разделението „ляво - дясно“ е само в сферата на управлението и политическото говорене. То няма някакви специални качества и характеристики; от самата личност зависи къде да се определи – най-вече по време на избори.

От тук и понятието революция за тях придобива чисто технически характер, зависещо от формата на извършваната промяна – дали е мирно или насилствено. А не от характера на самата промяна, от движещата й сила, от носителя й и от крайната й цел. Всичко това запазва относителния мир в обществото, притъпява противоречията вътре в него и гарантира „демокрацията“, т. е. илюзията за някакво народовластие, осъществявано от всеобщото гласуване. Властта се идентифицира с личности, събрани в една или друга партия, а не с характера на собствеността на средствата за производство, с икономическите отношения и класово-антагонистичните противоречия.

Въпросните социални групи нямат класово съзнание. Те са с непостоянен състав, а претенциите им са винаги свързани с доходите и с възможностите да намерят работа. От време на време се появяват техни лидери, които заплашват, че ще ги поведат, за да победят на изборите и те да управляват. Но разбира се от това нищо не излиза, защото нищо не може да излезе.

В анализите си на класите и особено на пролетариата Маркс и Енгелс изхождаха от отношението им спрямо собствеността върху средствата за производство. Частната собственост определя и социално-класовото разделение на обществото и съзнанието на отделните класи. Пролетариатът, както пише и Маркс в „Светото семейство“, е роден от частната собственост в брака й „по сметка“ с капитала. Дете от такъв брак не може да обича и бъде обичано; то подозира и не обича родителите си и им желае нещастия. То бе оставено на произвола на съдбата и трябваше само да се грижи за себе си, да чертае само планове за бъдещето си и да крои заговори срещу безотговорните си родители.

През последните тридесет години обаче те са напълно спокойни. Няма кой да ги безпокои. Ако те сами на себе си не си скроят някой номер, никой не разклаща спокойствието им, не ги заплашва, че ще ги унищожи. Защото пролетариатът изгуби своето класово съзнание. Мозъкът му бе поразен и увреден, затова и престана да мисли класово-политически. Това даде основание и на левите интелектуалци и идеолози да обявят неговата смърт.

Но как ще умре класа от рода на пролетариата, само защото е изгубила класовото си съзнание, а условията й на съществуване са останали същите. И причините, поради които трябва да съществува и функционира, не са отстранени. Пролетариатът е жертва на идеологическата агресия на неолиберализма и предателския конформизъм на социалдемокрацията. И на предателствата на партиите, претендиращи някога да бъдат негови политически изразители и водачи. Вярно е, че той също е променил външния си вид, а и в някаква степен материалното си положение и равнището на живота, както и че трудът му в доста отрасли на икономиката и производството е по-лек и производителен. Вярно е също така, че за една част от него работното облекло е почти официално. Вярно е също така, че и домовете, в които живее, са прилични и съответстват на по-високо обществено положение и заплащане на труда. Това не може, а и не бива да се пренебрегва и отрича. Защото е факт.

Този факт показва единствено, че в някои държави капитализмът реално е повишил равнище на живота на хората, внедрил е нови технологии, издигнал е равнището на производството и е осигурил на доста хора добри условия на труд и живот. Това обаче не означава, че дотолкова се е променил, та да имаме основания да го смятаме за напълно различен, т. е. различен по същество, а не само по образ, от „класическия“.

Потвърждението е в частната собственост, наемния труд, начина на разпределение на благата, икономическите отношения в системата, в която и днес живеем. Разделението продължава да бъде такова, каквото е било и преди: на такива, които притежават средствата за производство и по тяхната воля се разпределят произведените блага, и такива, които продават своя труд и получават онова, което притежателите на средствата на производство благоволят да им дадат. А то и днес е само за да се задоволи техния „екзистенц минимум“, колкото и той значително да е повишил равнището си в сравнение отпреди сто години. Но това не бива да ни заблуждава и да ни кара да си вярваме, че този факт е достатъчен да отчитаме качествено изменение в социално-икономическата система. Или да твърдим, че работник с висока заплата не е пролетарий. Само социалдемократ може да обяви собствената си глупост и предателска същност за политическо учение и да я квалифицира като „преодоляване на капитализма“.

Определящото за пролетариата не е за колко получава за своя наемен труд, нито за колко продава и му купуват работната сила, а това, че продава своя труд, за да съществува. „Наемният труд, подчертава Карл Маркс в „Класовата борба във Франция от 1848 до 1850 г.“ – това е съществуващата вече буржоазна организация на труда. Без него няма капитал, няма буржоазия, няма буржоазно общество.“ Капиталът, буржоазията и буржоазното общество следователно са немислими без пролетариата. Защото организацията на труда, която са създали, е немислима без него. Капитализмът нищо от това не е променил и не може да промени. Затова и не се опитва. Капиталът знае докъде да усъвършенства формите на своето проявление. Защото отвъд тях ще се разруши и изгуби. А е още рано за подобно бъдеще!

Но тогава е рано да погребваме пролетариата, и то само защото се бил облякъл с бяла риза и понапълнил портфейла си банкноти. Пък не всички пролетарии се обличат така, защото работата им е все още доста тежка, мръсна и изморителна. Нека не се заблуждаваме, че всички са седнали пред компютрите и измислят програми. А и не са чак толкова много тези, чиито джобове са издути от пари. Колкото и пари да получава един работник, успешно продал труда си на капиталиста, едва ли ще са толкова, колкото държат в банковите си сметки хора като Сорос и Бил Гейтс. Но именно Сорос и Бил Гейтс твърдят, че днес пролетариат не съществува, защото наемният труд е запратен много високо и няма условия за класово разделение, ненавист и борби.

При т. нар. от неолибералите „класически капитализъм“ авангардът на пролетарската класа бе индустриалният пролетариат. Работещият в индустрията бе най-близо до капитала, боравеше с машини, техника и технологии и това изискваше по-високо образование и култура, поради което и получаваше повече. Този авангард (или „елит“, както е прието днес да се говори за по-богатите и по-известните) днес работи във високите технологии. И на него историята възлага отговорността да поведе хората на наемния труд.

Днес не само неолибералите смятат, че няма пролетариат, но и левите сили. За съжаление самият пролетариат няма „съзнание в себе си“. Той не се осъзнава като класа и не изразява общи претенции за своето положение в обществото. Затова е и лесно манипулиран, заблуждаван и по-лесно се справят с претенциите му за по-високо заплащане. Синдикатите паразитират на неговия гръб, заблуждавайки го, че бранят интересите му.

Но защо е важно пролетариатът да се осъзнае като класа „в себе си“ и „за себе си“?

Капиталът устрои своето общество по един много коварен и, бих казал, подъл начин. И предишните общества са били несправедливи, основани на неравенства, дори и на принципа за собственост върху човешките души. Но тогава това не е било осъзнавано като несправедливост, защото този, който притежава хора, е бил длъжен да се грижи за тях. Религията (особено християнството!) е регулирала несправедливостта в човешките отношения и е изисквала определени правила и норми, забраняващи унизяването на човека. Затова и почти не е имало брожения и протести с политически характер. Буржоазията обаче отрече този принцип и обяви свобода, равенство и братство между хората, даде на личността права „по природа“, т. е. още от рождението й да бъде равна на другите. Но по-късно сама отрече тези свои принципи, задължавайки този, който не притежава средства за производство, макар и свободен по своята природа, да бъде заробен чрез труда, който продава, от буржоата. И да работи за своето физическо оцеляване, но и за богатството на своя капиталист. Капиталистът присвоява на безценица труда на работника, плаща му недостатъчно, а на всичко отгоре нехае за съдбата му, не се грижи за него, не е склонна да му помага, когато изпадне в беда, не се съобразява с исканията му. Капиталът и капиталистът зависят от пролетария, а той не е в състояние да се възползва от тази им зависимост. Той всъщност ги държи в ръцете си, но те разполагат с неговия живот. Това е парадокс, който не се среща в предходните общества.

Капиталистът има съзнание „в себе си“ и „за себе си“, но не му се нрави, когато и пролетариатът придобие съзнание като неговото. Защото знае какво ще последва и как ще се развиват по-нататъшните им отношения.

Осъзнавайки се в себе си, пролетариатът ще отвори очи, за да види кой какво притежава и какво значение има за обществото неговият труд. Но и как е оценяван и възнаграждаван. Това съзнание е политическо! То е необходимо, за да се получи необходимото сцепление вътре в класата, за да отстоява тя не само синдикалните си, но и политическите си права. И да придобива политически задължения, свързани с управлението на държавата. За да не бъде повече онеправданата част от обществото.

Съзнанието „себе си“ неминуемо поражда „съзнание за себе си“. Т. е. за истинското място в обществото и ролята, която е поверена на пролетариата в историята.

В „18 брюмер на Луи Бонапарт“ Карл Маркс определя двете крайности в капитализма: капитала и наемния труд. Те са и носещата конструкция на системата. Маркс разобличава социалдемокрацията като политически субект, който иска да примири тези две крайности, „да отслаби тяхната противоположност и да я превърне хармония“. От там произлиза и нейната конформистка и предателска роля. Защото целта на пролетариата в класовата борба с капитала е да премахне въпросните крайности, за да ликвидира капитализма! А не да ги отслаби и хармонизира. Това е същността на неговото „съзнание за себе си“.

Когато пролетариатът е осъзнат като класа, той създава своя политически изразител за участие в политическия живот на държавата. Той създава тази партия, за да претендира чрез нея за политическа власт и управление. Не партията го търси, за да му предложи услугите си, а той я ражда и я натоварва със задачата да говори от негово име. От своя страна тази партия работи за класовото му осъзнаване и за поддържане на съзнанието на необходимото равнище и с нужната чувствителност към промените в обществените условия.

Партията идеологизира тези процеси, осветлява пътя, по който трябва да се върви, анализира обстановката, оценява я и формира политиката, която трябва да се води в класовата борба. Тя определя целта и средствата за нейното постигане. Така партия и класа стават едно. И колкото по-здраво е това единство и колкото по-вярна е идеологията която го мотивира, толкова по-силна е партията и толкова по-реална и възможна за постигане от класата е голямата цел за ликвидирането на капитализма.

Точно поради това неолиберализмът излъга, а превзетата от социалдемокрацията европейска левица прие за истина и убеди европейския пролетариат, че няма класи и класова борба и че самият той е измислено от Маркс понятие. На тази лъжа повярваха и изплашените до смърт водачи на управляващите в държавите от социалистическия блок комунистически партии. А на формиращото се след реставрацията на капитализма съсловие на наемния труд бе внушено да се радва, че капиталът, за разлика от социализма, ще го направи богато и свободно.

Става ясна причината, поради която и левите идеолози и политици се отрекоха от Маркс и по същество изоставиха пролетариата, излъгаха го, както излъгаха цялото общество, че идва време на материално изобилие, щастие и радости до края на света.

Никоя лъжа не е вечна! Време е да се върнем в началото, за да тръгнем по пътя, който нарочно бе затрупан, за да бъде ликвидирана автентичната левица и нейната идеология.

Предстои много работа; ще видим дали ще се намерят работници…

 

 

Източник: Поглед.инфо  

 

 

Алени звезди над Черенец

 

 

В края на юли 1944 г., фашистката власт съсредоточава значителни сили за офанзивата срещу партизаните. В боя при с. Рибарци (до границата), две чети от Кюстендилският отряд успяват да направят пробив, излизат от вражеското обкръжение и се насочват по направление на Църна река.

На 2 август вечерта в Кюстендил, в къщата на Иван Барабутски се събират трима партизани.  Стоян Лудев и Стоян Стоименов, районни отговорници, току-що са се върнали от изнурителна обиколка из околията и едва се държат на крака от умора. Но, уви, време за почивка няма. Емил Шекерджийски им предава заповед на щаба на отряда: тримата трябва да заминат незабавно за село Горановци. Там трябва да се срещнат с Раденко Видински, Мария Захариева и Драган Кортенски. Лудев предлага да отложат заминаването, толкова е изтощен. Стоян Стоименов го подкрепя. Емил обаче настоява: срещата е насрочена за определен час, на определено място — при ятака Йордан Лазов и Гергана Гъргова от Кръстовата махала на село Горановци в местността Радован. Пътят е дълъг, времето малко. Този нощен поход е неочакван и за Емил. В неговите планове не се предвижда среща с Видински, а едно пътуване до София, където трябва да докладва на ЦК на РМС за работата си в Кюстендил.

И ето — на 2 август 1944 г. късно вечерта те поемат пътя към планината...

Това е техният последен поход…

Напредват бавно,  Лудев и Стоименов са преуморени. Закъсняват и срещата се проваля.

Очакващите ги Р. Видински и Д. Кортенски допускат, че тримата не са се явили в определеното време поради невъзможността да преминат през жандармерийските кордони, и без да ги дочакат, тръгват към Босилеград.

Пристигналите по-късно Шекерджийски, Лудев и Стоименов научават от ятаците, че същия ден се е водило голямо сражение между отряда и жандармерията. Те узнават също така, че жандармерия и войска се съсредоточава за претърсване на района и затова, без да се бавят се измъкват от къщата.  Трябва да се бърза, да се бърза много, защото нощта преваля и скоро ще се съмне. Не се ли доберат навреме до верни ятаци, има опасност да останат да денуват навън сред вилнеещите жандармерийски дружини ...

На разсъмване пристигат при ятака Стамен Болюбашията сред чукарите между Полетинци и Злогош и се настаняват в плевнята да почиват.

През деня от няколко страни започва придвижване на полиция, войска и жандармерия от селата Горановци и Долно Уйно към Полетинци и района.

По това време партизанинът Крум Зарев е в Пантелевската махала, тръшнат от малария. Предупреден, той излиза от къщата, в която се укрива, и макар и болен, влиза в сражение с многочисления враг. Автоматична стрелба и ураганен пушечен огън разцепват тишината. Крум е прострелян, пада в несвяст и го залавят жив. Какво е учудването му, когато идвайки в съзнание разбира, че е пленник на ротата, от която по-рано е избягал, и че над него като палач стърчи бившия му командир майор Годев!...

Разбирайки за придвижването на войската, верният ятак Васил Григоров Клявков от Полетинци изминава разстоянието на кон до Стамен Болюбашията да предупреди за опасността. Пристига малко след обяд. Тук вече са чули стрелбата, без да могат да разберат какво точно се случва зад възвишението. Сега най-верният път е бързо изнасяне по посока на с. Злогош и по-нататък.

В същото време провалената среща силно ги безпокои. Какво става ? Надяват се на вест. А и не предполагат, че врагът ще се придвижи така бързо. Положението се изостря. Не е възможно да се каже кога тримата партизани напускат дома на Стамен Болюбашията и дали са подценили грозящата ги опасност.

Когато излизат, те се отправят към малката горичка до дома, от страната на Черенец. Гъстите вражески редици бавно пъплят, душат като хищници всяка долчинка, всеки камък и храст. Когато тримата забелязват, че врагът прави обход и при претърсването ще ги открие, напускат горичката и се насочват косо под хребета на „Черенец”. Следва голата местност „Каменита падина”. Забелязват ги. Веднага са подложени на масиран картечен и пушечен огън от позицията на баира Грешник, а малко по-късно и на минохвъргачен огън.

Започва неравна битка. Тримата се придвижват напред, раздалечавайки се един от друг.

Трагедията настъпва, когато попадат на веригата, идваща от към Горановци. Постепенно обръчът се свива. Картечните откоси преграждат пътя им, оловните зърна падат навсякъде около тях. Невъзможно е дори да се пълзи.

Емил е прикован в някаква долчинка, прикрит зад купчина камъни. Смъртта се е доближила на хвърлей от него. Какво от това. Първата му изпратена бомба връща обратно. Втората — също... Петата, седмата, осмата... Единствен случай в партизанската история, все едно действа не жив човек, а измислен герой. Човек ли е това или призрак? Осем смърти са се върнали, уплашени. Какво ще стане с деветата бомба? За Емил деветата бомба ще бъде мост от живота към безсмъртието. Той я сграбчва, но фашистите са се изхитрили, като са забавили хвърлянето й, и тя се разпръсва в ръката му. Балада ли е това, или августовска реалност на Черенец!

Геройството иска да се потвърди — ето, потвърждава се, надхвърлило произволите на въображението.

Стоян Стоименов и Стоян Лудев сменят посоката и се отправят към билото на Черенец.

Стоян Стоименов, партизанинът от Търновлаг е ранен в краката от шрапнелите на експлодирала наблизо мина. Наближават го и му крещят да се предаде. Патроните на пистолета са свършили, остава бомбата. Възпламенява я под себе си. Последните му думи: „Смърт на фашизма", взривени, проехтяват над баирите.

Стоян Лудев остава сам, наближава височината. Доближил е спасението, само няколко пъргави крачки и ще се измъкне. Съблякъл е палтото, хвърлил е каскета, надига се, но... Това жестоко „но". Няколко жандармеристи тичат отстрани, за да пресекат пътя му. Той стреля по тях. Куршум го ранява в дясната ръка, пада пистолетът. Той го взима с лявата, куршумите натрошават рамото и левия му крак. Спасението е пронизано. Лудев прави последни усилия да излезе на височината. Кръвта обилно изтича от раните и той все повече отпада. Накрая захапва дулото на пистолета. Но….пистолетът е празен! Когато палачите се нахвърлят върху него с приклади, той вече е почти безжизнен. Влачат го по ожънатите ниви и Стоян ги сее с капки младежка кръв. Българските орници са навикнали на такава сеитба. Оставят го под самотно дърво с вързани ръце и чакат да дойде в съзнание. Стоян иска вода. По изсушеното августовско небе увисва дъждовен облак и тъмнината идва по-рано. С нея пристига с фенер в ръка палачът — прочулият се злодей майор Годев, командир на ловната дружина в Кюстендилския пехотен полк. Какво друго освен мъчение и въпроси носи този субект! Стоян мълчи. С мълчание отговаря дори когато го питат за името, макар то да им е вече известно. Не чул Стоянова дума за отряда, за ятаците, майор Годев се заканва, че ще муши жертвата си с ножове. И мушат!

Стоян издава само глухи стонове, а зъбите му скърцат от болка. От раните тече кръв. Пак въпроси и закани. И пак мълчание, той знае че това е краят. Палачът се стъписва пред упоритостта на жертвата си. Той иска да научи поне едно име…А Стоян знае много имена. Няма кът на околията, където неговият крак да не е стъпвал.

Майоре, чудовище, нима досегашните сведения за този човек не са те убедили, че водиш, разпит на комунист, чиято вътрешна сила няма да преодолееш, няма да го победиш дори да го доубиеш! Така Стоян Лудев, тежко ранен и като пленник тържествува в този предсмъртен двубой…

Майорът приближава до жертвата си и изкрещява: — Ще ти отрежа езика!... Ще броя до три. Не кажеш ли — край!

В тоя момент - какво величие -  Стоян проговаря :

- Режи го! Нека той ти говори!... Но дните са ви преброени ...

Стоян, този български комунист, този апостол на съпротивата, обезкръвен от пронизалите го куршуми, сдържа стенанието от болките и събрал последни сили  заплюва в лицето садиста.      

Два изстрела от пистолет процепват нощната тишина. За да го убият, сякаш за всяка Стоянова клетка е нужен патрон. Какъв дух!

Колко лесно е на слабите да убиват!

Колко трудно силните се обезсмъртяват!

До тялото на Стоян застрелват и заловения, болен от малария и тежко ранен Крум Зарев, щурмувака на отряда.

Партизанската епопея на Черенец, новата партизанска Шипка в Кюстендилско се увенчава с подвига на четирима. През нощта на 3 срещу 4 август на небосклона над Осогово изгряват четири нови звезди.

Трагично е да умреш в предизгревните часове, когато този изгрев си сътворявал в мечтите и с цялото си съществувание, когато остават,  мигове до светлината, която ще те избави от мрака. Само месец преди да изгрее свободата. Тая свобода, която хиляди герой като Стоян Лудев, Емил Шекерджийски, Стоян Стоименов и Крум Зарев изкупуват с кръвта си и не успяват да дочакат. Но те донесоха свободата …

 

 

Материалът е част от публикацията „Стоян Лудев – сроден с безсмъртието“

http://probuzhdane.blogspot.com/2014/04/blog-post_22.html