В края на юли 1944 г., фашистката власт съсредоточава значителни сили за офанзивата срещу партизаните. В боя при с. Рибарци (до границата), две чети от Кюстендилският отряд успяват да направят пробив, излизат от вражеското обкръжение и се насочват по направление на Църна река.
На 2 август вечерта в Кюстендил, в къщата на Иван Барабутски се събират трима партизани. Стоян Лудев и Стоян Стоименов, районни отговорници, току-що са се върнали от изнурителна обиколка из околията и едва се държат на крака от умора. Но, уви, време за почивка няма. Емил Шекерджийски им предава заповед на щаба на отряда: тримата трябва да заминат незабавно за село Горановци. Там трябва да се срещнат с Раденко Видински, Мария Захариева и Драган Кортенски. Лудев предлага да отложат заминаването, толкова е изтощен. Стоян Стоименов го подкрепя. Емил обаче настоява: срещата е насрочена за определен час, на определено място — при ятака Йордан Лазов и Гергана Гъргова от Кръстовата махала на село Горановци в местността Радован. Пътят е дълъг, времето малко. Този нощен поход е неочакван и за Емил. В неговите планове не се предвижда среща с Видински, а едно пътуване до София, където трябва да докладва на ЦК на РМС за работата си в Кюстендил.
И ето — на 2 август 1944 г. късно вечерта те поемат пътя към планината...
Това е техният последен поход…
Напредват бавно, Лудев и Стоименов са преуморени. Закъсняват и срещата се проваля.
Очакващите ги Р. Видински и Д. Кортенски допускат, че тримата не са се явили в определеното време поради невъзможността да преминат през жандармерийските кордони, и без да ги дочакат, тръгват към Босилеград.
Пристигналите по-късно Шекерджийски, Лудев и Стоименов научават от ятаците, че същия ден се е водило голямо сражение между отряда и жандармерията. Те узнават също така, че жандармерия и войска се съсредоточава за претърсване на района и затова, без да се бавят се измъкват от къщата. Трябва да се бърза, да се бърза много, защото нощта преваля и скоро ще се съмне. Не се ли доберат навреме до верни ятаци, има опасност да останат да денуват навън сред вилнеещите жандармерийски дружини ...
На разсъмване пристигат при ятака Стамен Болюбашията сред чукарите между Полетинци и Злогош и се настаняват в плевнята да почиват.
През деня от няколко страни започва придвижване на полиция, войска и жандармерия от селата Горановци и Долно Уйно към Полетинци и района.
По това време партизанинът Крум Зарев е в Пантелевската махала, тръшнат от малария. Предупреден, той излиза от къщата, в която се укрива, и макар и болен, влиза в сражение с многочисления враг. Автоматична стрелба и ураганен пушечен огън разцепват тишината. Крум е прострелян, пада в несвяст и го залавят жив. Какво е учудването му, когато идвайки в съзнание разбира, че е пленник на ротата, от която по-рано е избягал, и че над него като палач стърчи бившия му командир майор Годев!...
Разбирайки за придвижването на войската, верният ятак Васил Григоров Клявков от Полетинци изминава разстоянието на кон до Стамен Болюбашията да предупреди за опасността. Пристига малко след обяд. Тук вече са чули стрелбата, без да могат да разберат какво точно се случва зад възвишението. Сега най-верният път е бързо изнасяне по посока на с. Злогош и по-нататък.
В същото време провалената среща силно ги безпокои. Какво става ? Надяват се на вест. А и не предполагат, че врагът ще се придвижи така бързо. Положението се изостря. Не е възможно да се каже кога тримата партизани напускат дома на Стамен Болюбашията и дали са подценили грозящата ги опасност.
Когато излизат, те се отправят към малката горичка до дома, от страната на Черенец. Гъстите вражески редици бавно пъплят, душат като хищници всяка долчинка, всеки камък и храст. Когато тримата забелязват, че врагът прави обход и при претърсването ще ги открие, напускат горичката и се насочват косо под хребета на „Черенец”. Следва голата местност „Каменита падина”. Забелязват ги. Веднага са подложени на масиран картечен и пушечен огън от позицията на баира Грешник, а малко по-късно и на минохвъргачен огън.
Започва неравна битка. Тримата се придвижват напред, раздалечавайки се един от друг.
Трагедията настъпва, когато попадат на веригата, идваща от към Горановци. Постепенно обръчът се свива. Картечните откоси преграждат пътя им, оловните зърна падат навсякъде около тях. Невъзможно е дори да се пълзи.
Емил е прикован в някаква долчинка, прикрит зад купчина камъни. Смъртта се е доближила на хвърлей от него. Какво от това. Първата му изпратена бомба връща обратно. Втората — също... Петата, седмата, осмата... Единствен случай в партизанската история, все едно действа не жив човек, а измислен герой. Човек ли е това или призрак? Осем смърти са се върнали, уплашени. Какво ще стане с деветата бомба? За Емил деветата бомба ще бъде мост от живота към безсмъртието. Той я сграбчва, но фашистите са се изхитрили, като са забавили хвърлянето й, и тя се разпръсва в ръката му. Балада ли е това, или августовска реалност на Черенец!
Геройството иска да се потвърди — ето, потвърждава се, надхвърлило произволите на въображението.
Стоян Стоименов и Стоян Лудев сменят посоката и се отправят към билото на Черенец.
Стоян Стоименов, партизанинът от Търновлаг е ранен в краката от шрапнелите на експлодирала наблизо мина. Наближават го и му крещят да се предаде. Патроните на пистолета са свършили, остава бомбата. Възпламенява я под себе си. Последните му думи: „Смърт на фашизма", взривени, проехтяват над баирите.
Стоян Лудев остава сам, наближава височината. Доближил е спасението, само няколко пъргави крачки и ще се измъкне. Съблякъл е палтото, хвърлил е каскета, надига се, но... Това жестоко „но". Няколко жандармеристи тичат отстрани, за да пресекат пътя му. Той стреля по тях. Куршум го ранява в дясната ръка, пада пистолетът. Той го взима с лявата, куршумите натрошават рамото и левия му крак. Спасението е пронизано. Лудев прави последни усилия да излезе на височината. Кръвта обилно изтича от раните и той все повече отпада. Накрая захапва дулото на пистолета. Но….пистолетът е празен! Когато палачите се нахвърлят върху него с приклади, той вече е почти безжизнен. Влачат го по ожънатите ниви и Стоян ги сее с капки младежка кръв. Българските орници са навикнали на такава сеитба. Оставят го под самотно дърво с вързани ръце и чакат да дойде в съзнание. Стоян иска вода. По изсушеното августовско небе увисва дъждовен облак и тъмнината идва по-рано. С нея пристига с фенер в ръка палачът — прочулият се злодей майор Годев, командир на ловната дружина в Кюстендилския пехотен полк. Какво друго освен мъчение и въпроси носи този субект! Стоян мълчи. С мълчание отговаря дори когато го питат за името, макар то да им е вече известно. Не чул Стоянова дума за отряда, за ятаците, майор Годев се заканва, че ще муши жертвата си с ножове. И мушат!
Стоян издава само глухи стонове, а зъбите му скърцат от болка. От раните тече кръв. Пак въпроси и закани. И пак мълчание, той знае че това е краят. Палачът се стъписва пред упоритостта на жертвата си. Той иска да научи поне едно име…А Стоян знае много имена. Няма кът на околията, където неговият крак да не е стъпвал.
Майоре, чудовище, нима досегашните сведения за този човек не са те убедили, че водиш, разпит на комунист, чиято вътрешна сила няма да преодолееш, няма да го победиш дори да го доубиеш! Така Стоян Лудев, тежко ранен и като пленник тържествува в този предсмъртен двубой…
Майорът приближава до жертвата си и изкрещява: — Ще ти отрежа езика!... Ще броя до три. Не кажеш ли — край!
В тоя момент - какво величие - Стоян проговаря :
- Режи го! Нека той ти говори!... Но дните са ви преброени ...
Стоян, този български комунист, този апостол на съпротивата, обезкръвен от пронизалите го куршуми, сдържа стенанието от болките и събрал последни сили заплюва в лицето садиста.
Два изстрела от пистолет процепват нощната тишина. За да го убият, сякаш за всяка Стоянова клетка е нужен патрон. Какъв дух!
Колко лесно е на слабите да убиват!
Колко трудно силните се обезсмъртяват!
До тялото на Стоян застрелват и заловения, болен от малария и тежко ранен Крум Зарев, щурмувака на отряда.
Партизанската епопея на Черенец, новата партизанска Шипка в Кюстендилско се увенчава с подвига на четирима. През нощта на 3 срещу 4 август на небосклона над Осогово изгряват четири нови звезди.
Трагично е да умреш в предизгревните часове, когато този изгрев си сътворявал в мечтите и с цялото си съществувание, когато остават, мигове до светлината, която ще те избави от мрака. Само месец преди да изгрее свободата. Тая свобода, която хиляди герой като Стоян Лудев, Емил Шекерджийски, Стоян Стоименов и Крум Зарев изкупуват с кръвта си и не успяват да дочакат. Но те донесоха свободата …
Материалът е част от публикацията „Стоян Лудев – сроден с безсмъртието“
http://probuzhdane.blogspot.com/2014/04/blog-post_22.html
