Рила и Верила умеят да мълчат,
защото са могъщи.
Природата ги е дарила с прекрасни
гори, студени води, ухаещи цветя,
с пойни птици и синева.
Но за това те не говорят, защото
са балкани!
На 2 срещу 3 март 1944 година вражески куршум се заби в гърдите на прекрасния наш командир и партизанин Никола Чуковски (Бончук). Тежко ранен, той цяла нощ дращи по замръзналата земя с пръсти, за да се добере до отряда. Призори жандармерийските палачи плъзват по полето и го откриват полумъртъв.
Ликуват дупнишките фашисти, тържествуват полицейските началници, че в ръцете им е паднал заместник-командирът на партизанския отряд, този, от когото те в продължение на повече от три години трепереха, за главата на когото даваха 50 000 лв.
В полицията започва зверска инквизиция на човека-комунист. Устните му се пукат, раната ужасно боли, но той мълчи.
— Поддържайте го поне час-два, трябва ни жив, това е неоценим капитал. Той трябва да предаде отряда — непрекъснато нарежда Тонев, началникът на околийската държавна безопасност.
Изкусен е фашисткият палач в инквизициите: скубане на коси, горене на пръсти, хвърляне сол върху раната . . .
Макар и с простреляно тяло, Бончук е по-силен от садиста Тонев и му заявява:
— Аз ще умра. Дори да можете да ме спасите, е безполезно. Моят живот бе посветен на борбата срещу вас и вашия строй. Щастлив съм, че умирам за комунизма, за своя трудов народ.
Още малко сила, още малко кръв да му беше останала, той би рецитирал пред врага стиховете на любимия си Христо Смирненски:
И ако слънцето угасне
в боевете —
то моето сърце кат слънце
ще им свети през бурната тъма,
а пламъкът на младите души им
стига,
за да разбият и последната
верига
на майката-земя.
Сърцето ти бавно угасна във вечерните часове на пролетта.
Нима, когато животът ти беше озарен от идеала на великата борба, ти ще умреш? Тези, които те познавахме и запазихме в себе си пламенната ти и чиста душа, се питахме учудени. Ние и днес се питаме как стана така. Ти беше толкова млад, а загина като истински войник на настъпващата революция.
Полицията погреба трупа ти през нощта. Тя се страхуваше от възмездието на многохилядната работническа класа на Дупница, чиито любим и верен син беше ти.
Рано сутринта гробът ти бе отрупан с цветя. Тъгуваше и скърбеше цяла Дупница.
И защо скърбяха толкова много хора и искаха да те изпратят до гроба ти? Познати и непознати . . ., за да скърбят ли само? Та нали хората не обичат скръбта? Но за смелия рилски орел, за вдъхновения тютюнев работник, за певеца на ремсистите и прекрасния рецитатор скърбяха те.
Очите ни, потъмнели от мъка, се свеждаха надолу. Но сърцата горяха и ни тласкаха в борбата с фашизма, за жестока разправа с твоите убийци. И ние поехме — продължихме твоя път. Задачите ни викаха настойчиво и чакаха ръцете и умовете ни, борбата искаше огъня на сърцата ни.
След бойните акции и дългите походи сънувахме нашите красиви сънища. В тях имаше големи язовирни стени, огромни заводски комини, руди и нефт, доменни пещи и овощни градини. В тези сънища поставяхме основите на една нова България.
Скъпи Бончук, тези сънища днес ние ги реализираме. Ние помним делата ти смели, помним песните ти и приятелството ти, което е рилски извор чист, и черпим сили от него и днес.
.
Лазар Лазов (Велко)
Източник: вестник „Звезда“, 2 март 1976 г.
