Неолиберална България: 2% имат всичко, останалите са им персонал - Петър Кичашки

 

 

Появиха се данни, че едва 2% от българите притежават над 50% от всички спестявания в българската банкова система.  От общо 40 млрд. лв. спестявания, 20 млрд. са в ръцете на два процента от населението. Преди време пък стана ясно, че цифром и словом 100 (сто) компании генерират 80% от Брутния вътрешен продукт на държавата. Сто компании правят 65 млрд. лв. приходи от общо 82 млрд. лв. БВП.

Ето това е истинският проблем на държавата. Не механични разделяния и намалявания на мандати на някакви държавни органи. Не пазарлъците под масата за някакви съдебни рокади маскирани като „реформи“. А това – силното концентриране на богатството в ръцете на малцина избрани, докато останалите тънат в потресаваща бедност.

Припомням, че преди известно време авторитетната организация Global Financial Integrity излезе с данни, че ние сме на 33-то място в света по незаконно изтичане на капитали. С други думи, освен че много от богатите си кътат парите в банки, много други просто ги изнасят в чужбина.

Олигархия. Това означава да имаш малцина свръхбогати, които държат 80% от всички парични потоци в страната. Нали не си мислите, че тази класа се е оформила от само себе си? Че това са някакви много умеещи и знаещи хора, а останалите 99% сме просто тъпаци, които не знаят как да изкарат пари? Това е поредната неолиберална лъжа. Много от родните свръхбогати не са станали такива заради личните си качества, а поради близките си отношения с властта. Как да наречем това, освен с термина „олигархия“?

Десетки хиляди компании правят едва 20% от БВП. Това е т.нар. малък и среден бизнес, който би следвало да е гръбнакът на средната класа. Но у нас няма средна класа, няма малък и среден бизнес или неговите мащаби са микроскопични и де факто без значение. Просто големите задушават всичко в прегръдката си. Пуснали са си финансовите прахосмукачки и обират всяка капчица ресурс, който не е част от картела, част от култивираната олигархия.

Това е единственият извод, който можем да си направим от всички данни по темата. Шепата свръхбогаташи у нас притежават почти всичко. Всички останали милиони хора сме просто техни (не)осъзнати служители. Ние се оказваме просто пълнеж, който генерира печалбите на онези, които често даже избягват да плащат данъци.

Междувременно образованието ни е в процес на разпад, фанатици искат да приватизират дори здравеопазването, пенсиите са ужасяващи, младите семейства получават трохички и... всеки се спасява поединично. Държавата се е превърнала в плъх, който се крие по ъглите и яде огризките на богатите си господари. В случай че те подхвърлят въобще някакви огризки.

Трябва да се каже ясно – така вече не може! Не може огромната маса от българските граждани да тъне в черна бедност, а всички ресурси да са концентрирани в ръцете на неколцина послушни и отчитащи се на властта фирми-касички. Не може всеки опит за оформяне на средна класа, всеки опит за излизане от бедността, да бъде мачкан, защото това ще намали богатството на вече преялите. България има нужда от промяна. Иначе вече няма да има България, а просто една територия на оредяващ обслужващ персонал за класата на баснословно богатите.

 

 

Петър Кичашки е български юрист, правозащитник и общественик, изпълнителен директор на Института за модерна политика, сред учредителите на гражданското Движение "Модерна България". Специализирал в Йейл и Станфорд.

 

 

 

 

 

Войната на неолиберализма срещу литературата - Панко Анчев

 

 

 

Нови идеологически глашатаи и политически естети водят организирана война срещу националната ни духовност - в услуга на чужди интереси и домогвания

 

През последните десетина години изучаването на т.нар. "близко минало", т.е. на периода на социализма, силно се активизира и дори придоби институционален характер: учреди се специален научен институт, към различните университети се организират катедри и научни звена, заети с тази тема, защитиха се достатъчно дисертации, публикува се солиден брой издания, за да бъде вече възможно да се направят някои изводи и оценки. Изучаването на "близкото минало" е почти изцяло от позициите на либерализма и неговата главна цел е да се покаже колко зле е било по време на "соца" и как нищо добро и полезно не е оставил за историята. А констатацията е необходима, за да може при съпоставката на "преди" със "сега" стрелката на отрицанието да се насочи към "преди" и да се подчертае безалтернативността на "сега". Забележете: тази дейност се финансира чрез проекти на чуждестранни НПО-та, със средства от ЕС и, разбира се, от държавата.
Добре, периодът от 1944 до 1989 г. (половин век!) е достатъчно сложен, богат на събития и явления, нееднозначен, за да привлича интереса на изследователите и да им предлага огромен материал за проучвания, анализи и изводи. Никое "сега" не може да се утвърждава, без да се познава непосредственото минало и без да са извлечени необходимите поуки от неговите грешки и сполуки. И ако това е основополагащото начало на специално създадените научни звена, то какво по-добро можем да искаме. Но...

Близкото минало - пълен вакуум??

Няма да правя генерални обобщения върху целия спектър на участващите в тази задача дисциплини на хуманитаристиката. Ще се огранича с това, което прави литературознанието в "изучаването на близкото минало". Водещите институции тук са в. "Литературен вестник" и НБУ, но към тях се присъединяват (и то активно и примамени от средствата, които могат да заработят) преподаватели от други университети, както и сътрудници на Института за литература към БАН. Над всички обаче звучат гласовете на Михаил Неделчев и Пламен Дойнов - водещи идеолози и глашатаи на неолиберализма в литературознанието.
Литературата на "близкото минало", "литературата на НРБ", а и днешната текуща литература се разглеждат винаги в една и съща схема, опростяваща ги до крайност. След 1944 г. "не се е създало нищо значително. Това е големият дефицит. Аз наричам това епоха на жанров стрес и на тематичен колапс. Българската литература открива като основни жанрове агитката и маршовата песен в поезията, а в прозата - очерка" (Пламен Дойнов). Михаил Неделчев е малко "по-щедър" в отношението си към епохата и признава, че тя е родила и трима значими поети: Иван Теофилов, Николай Кънчев и Биньо Иванов. За Михаил Неделчев съм сигурен, че е високо подготвен литератор, образован, познаващ добре българската литература след Освобождението. Той е автор на сериозни изследвания, под неговата редакция са излизали избрани и събрани съчинения на големите ни писатели-класици. За Пламен Дойнов не мога да твърдя същото, но активността му в неговата политико-пропагандна дейност, която за съжаление намира "почва" и видимо влияе върху днешното литературознание (колкото и да се е политизирало и маргинализирало), а и върху обучението по литература в училище, ме кара да го посъветвам да прочете поне речниците на българската литература, където на едно място са събрани почти всички имена на българските писатели.

Селективен подбор

Тогава навярно ще види кои са поетите, белетристите, драматурзите, та дори и критиците, които онова време е създало. Само му подхвърлям, че първите писатели след 9.09.1944 г. са от поколението на 40-те години. А това са Валери Петров, Иван Пейчев, Богомил Райнов, Веселин Ханчев, Радой Ралин, Божидар Божилов, Блага Димитрова, Павел Вежинов. Но те (навярно защото някои от тях са антифашисти и комунисти) не са забелязани от него - камо ли да бъдат признати. Към тях трябва да добавим и утвърдените тогава Димитър Димов и Емилиян Станев и редица още други. Да не говорим за поколението от 50-те и 60-те години. Тук няма да се спирам на това кой, как и защо от старите (наричани тогава "буржоазни") писатели е приел новата власт, получил е признание от нея и е работил за нейното утвърждаване (в това число Димитър Талев и Михаил Арнаудов). Повечето от тях са били искрени. Това е необходимо да се знае и помни, защото е важно и показателно за сложността на процесите.
Но неолибералната схема безотказно се налага, за да се подсили внушението за трагичност и безнадеждност, сполетели българската литература в резултат от едно политическо събитие, довело до смяната на социално-икономическата система. Да твърдиш, че "не се е създало нищо значително" и че 45 години "българската литература открива като основни жанрове агитката и маршовата песен в поезията, а в прозата - очерка", че няма литература или че тя се свежда до три имена, е най-малкото професионално непочтено. Ако не е невежество. А може и двете наведнъж!
Доказателствата на апокалиптичната представа за литературата от времето на социализма на тези "изследователи" са все някакви официални или неофициални указания на партийните органи, уводни статии или изказвания на ръководители на СБП или на отделни писатели за това каква трябва да е литературата и какво да е нейното място в живота на обществото. Или творчеството на посредствени автори, отличавано и насърчавано от държавата и от някои критици. Но в литературния процес участват много и различни по талант, възможности и резултати имена. Историята отсява доброто от слабото. Да я замерваш с късна дата с нехудожествени творби, за да я преиначаваш и изопачаваш, е суетно и недобросъвестно занимание.

През строгата идеологическа цедка

на неолибералните литературоведи все пак се прокрадват още имена, на които те признават талант и им придават значимост: Асен Христофоров, Змей Горянин, Константин Гълъбов, Константин Павлов, Георги Марков, Иван Цанев, Петър Алипиев, Ивайло Петров (но само с "Хайка за вълци"). Комай други няма. Главният аргумент за признаването им е някогашното нежелание на тогавашната "официална критика" да ги хвали, а властта да ги назначава на ръководни постове. По едно време любим писател им беше и Йордан Радичков, но щом се разбра, че е ходил на лов с Тодор Живков, веднага бе разлюбен и разжалван. Ивайло Петров също е ходил на лов с Тодор Живков, но около неговия знаменит роман "Хайка за вълци" се бяха сгъстили тъмни облаци и реакцията на някои тогавашни критици срещу него вече е причина да му се отрежда друго място в историята. Издаден бе специален сборник с критически оценки от онова време ("Хайка за вълци" в българската литература и култура". Сборникът слага на началото на цяла книжовна поредица под показателното заглавие "Алтернативният канон: Творбите". Тя пък е част от научноизследователската програма "Литературата на Народна република България (1946-1990)", реализирана от департамент "Нова българистика" на НБУ), все за да се докаже колко пагубна е била литературната обстановка, как са били нападани непокорните писатели и каква е била тяхната съдба. Но дори и този сборник със статиите в него говори точно обратното. Сериозните критици, а и голяма част от писателите - да не говорим за читателите, оцениха високо този роман, приветстваха го и го изтълкуваха адекватно и по достойнство. Е, дори и тогава не всички мислеха еднакво и не всички имаха един и същ вкус и разбиране за литературата. Но точно това доказва обратното на това, което се мъчат да внушат съставителите на този сборник.

Заличаване на историческата памет

В началото казах, че целта на неолибералните литературоведи е да издадат политическа присъда на времето на социализма, като го лишат от сериозна литература и ярки писатели. Но трябва да уточня, че те имат много по-голяма цел, която ние сякаш не забелязваме и лекомислено пренебрегваме. Неолиберализмът води война срещу литературата, а чрез нея и срещу нацията, с нейната история, традиции и същност. Войната му трябва да приключи с ликвидацията на нацията, с пълното ни обезличаване и превръщане в послушна и безпаметна тълпа. Не преувеличавам. Тя се води на различни фронтове и навсякъде се отнема историческата памет, променят се ценностите, внушават се идеи за миналото, които му противоречат, и така го обезсилват като аргумент на националното съзнание и самочувствие. Никак не са случайни писанията за османското робство, реанимацията на теорията за тюркския, а не славянски произход на българската народност или надигащата се все повече и повече русофобия. Не е случайна тенденцията да се омаловажи значението на Иван Вазов, а и на други наши класици, принадлежащи към реалистичното направление в българската литература. Постепенно от учебния план се изваждат големи писатели - да не говорим за характера и равнището на преподаване на литература и история в училището ни. Той по дух и насаждане на идеи и литературоведски и историософски теории за литературния процес следва "указанията" на "водещите" либерални литературоведи и историци.

Кастриране на националното

Неолиберализмът почти напълно е обсебил днешното литературознание, оформил е облика му и го е подчинил на своите цели и задачи. Под благовидния предлог, че се предлагат нови подходи и нови начини на четене и изследване на литературно-историческия процес, всъщност се изопачава историческият развой, придават му се акценти, които не са съществени. От него се изключват автори и кръгове, които изразяват и защищават национални идеи, следват националните традиции, противопоставят се на външни влияния или изповядват социални и социалистически идеали.
Очевидно е, че такъв подход не се стреми да покаже многообразието на българската литература и сложността в нейното историческо развитие, а единствено да облече в историческо алиби днешни политически тези и практики, да насади веднъж завинаги един определен модел на обществено устройство, да отдели нацията от нейните традиции и от цивилизационната й принадлежност. Колкото и човек да е снизходителен и широк във възгледите си, няма как да приеме, че такъв подход е научен, естетически или дори добронамерен. Неолибералните литературоведи водят политическа война и не бива да си правим никакви илюзии за тяхната съвест и професионална насоченост. Тя неслучайно щедро се финансира от български и чуждестранни НПО-та, като съюзници и съучастници са привлечени и звена от българските държавни университети и институти. А чрез тях и самата държава.
Но който е започвал и водил война с литературата, никога не я е завършвал успешно. Жалко само, че най-много страдат литературата и писателите, чиито рани трудно зарастват, а жертвите са невъзвратими!

 

Източник: вестник ДУМА, 26.09.2015 г.

 

 

 

 

 

Свободен ли е българинът днес - Славчо Кънчев

 

 

Черен аардулф с розова панделка за обстановката в страната след 1989 година

 

"Апатията е смърт, лишена от поезията на смъртта, смърт в най-грозната форма; апатията е най-несимпатичното качество на един народ." - д-р Кръстю Кръстев

"Аардулф" е термин за регулярните оценки на обстановката, изготвяни от резидентите на Централното разузнавателно управление на Съединените щати в страната на пребиваването им. Терминът идва от наименованието на вид раирана африканска хиена и е останал през поколенията в ЦРУ. Ето че и на мен се прииска да напиша един аардулф. Без да съм резидент на ЦРУ в България. Важното е да спазя формата - доклад, и съдържанието - оценка на обстановката.
Първо: да изясня към кого е адресиран докладът - към моя началник. За такъв считам единствено българския суверен. Второ: какъв аспект от обстановката в България ще докладвам. Избрах да извърша оценка на обстановката относно свободата.

За коя свобода ли?

За свободата с цялото си сърце и разум всеки българин да има основание да каже, застанал пред картата на нашата Родина: "Ето, това е мястото, където искам да живея!" Както и за някои други свободи, които предхождат, затова и обуславят положителния или отрицателен вариант на този избор.
Всъщност какво представлява свободата на един индивид? Както е добре известно, съвременното общество може да бъде справедливо към своите граждани и перспективно в развитието си само когато хармонично съчетава тяхната свобода с дейността им за общото благо. Обаче свободата на всеки човек има три несводими една към друга сфери на проявление: фактическата свобода, определена от благата, с които той разполага; формалната свобода, измервана с неговите права в обществото; и пълната свобода, която той постига при преодоляване на духовната си ограниченост. На свой ред неговата фактическа свобода има три взаимно допълващи се страни: личните му качества - физически и духовни, с които той разполага, като използва за себе си признатата му собственост - материални, живи и идеални вещи, с които той законно може да разполага, и социалното му положение, с което той неотменимо разполага. Поради това отделните хора може

съществено да се различават

един от друг по фактическата си свобода.
Щом става въпрос за "фактическа свобода", е целесъобразно да боравим предимно с фактите, а не с възприятията на респондентите в социологическите анкети, понеже все пак те имат субективен произход и следователно биха могли значително да се разминават с обективната действителност.
И така, каква е динамиката във фактическата свобода на българския гражданин от 1989 г. насам? Каква промяна е настъпила, ако е налице такава?
Много положителна, веднага заключаваме, опрем ли се на информацията, че 74 български милионери през периода 1990-2007 г. са прекарали през швейцарския клон на британската банка HSBC 380 милиона щатски долара. Ефикасен трик за укриване на данъци, според проучването на френския в. "Монд" и базирания в Съединените щати Консорциум на разследващите журналисти.
Но погледнем ли към хилядите просяци и клошари, ровещи в контейнерите за боклук с тлееща надежда да намерят нещо годно за ядене или пък за продажба на битака; чуем ли потропването на препускащите каручки на ромите-събирачи на вторични суровини; попаднем ли на сърцераздирателните апели за

събиране на средства

за нечия животоспасяваща операция, същите призиви ни застигат от телевизионния екран, както и от радиоефира; то се убеждаваме колко е прав английският икономист и философ Джон Стюарт Милс (1806-1873 г.), че "Истината е калейдоскопична и се изменя според гледната точка, от която гледаме в нея".
Още в първите месеци след 10 ноември 1989 г. започна експлозивното увеличение на несвободата като липса на фактическо равенство в икономическите възможности на отделните индивиди, а оттук - и на шанса да се възползват от определена собственост. Илюзията, че с отстраняването на командно-административната система ще бъде осъществена презумпцията, че по този начин ще се установи по-голямо равенство, бързо се обърна с хастара навън. Понеже бедният човек не притежава ресурсите да реализира своята свобода.
Разрушаването на свободата като икономически възможности засегна мощната система за безплатно образование, създадена от социализма. Липсата на такси за обучение, сравнително ниските цени на учебните помагала - дори в стадия на висшето образование, изравняваше стартовите шансове на младежите и девойките с различен социален произход по отношение на полученото образование. Всъщност свободата е на първо място възможност за развитие на индивидуалните предразположености и дарби, за да има шансове за персонално и професионално израстване на отделния човек, с цел промяна на неговия социален статус.
Днес в България става все по-валидна социалната матрица, която със засилващо се безпокойство анализират учени в Западна Европа и особено в Съединените щати: високите позиции в обществото

остават затворени за хората

които произхождат от по-ниски стъпала на социалната пирамида. Или другояче казано - елитът се възпроизвежда до голяма степен наследствено. Докато само за две десетилетия между 60-те и 80-те години на миналия век няколко милиона българи се трансформират от селски в градски жители. Промяна с всички положителни последици в интелектуалния и материалния статус на отделния индивид. Огромно мнозинство от българи сменя своите позиции спрямо произхода си и от деца на семейства с ниско или дори без образование усвояват професии на инженери, лекари, стоматолози, философи. Немалко са и учените с подобно потекло.

Каква е ситуацията в момента?

Тя наподобява сграда, разрушавана непрекъснато с голяма и мощна стенобитна машина. След 1989 г. в България, която дотогава е успяла да се нареди измежду най-образованите държави в света - например през 1988 г. в над 80-те завода на електронната ни индустрия работят 122 000 висококвалифицирани специалисти, като според двамата американски експерти Гордън Сейбълд и Гордън Грейвс (президент и вицепрезидент на Global Technology Resources) по-голямата част от нейната технологична база съответства на най-модерните чуждестранни аналози - се извършва мощен противоположен процес - масова декласация за милиони българи, което означава свличане надолу в нивата на заплащане, както и в заеманите длъжности, а често промяната се нарича "безработица".
Този механизъм десоциализира не само уволнените сред "феодалните старци" в Българската академия на науките, наречени така с неприязнена интонация от Симеон Дянков в битността му на министър на финансите по време на първия мандат на ГЕРБ, но и стотици хиляди други интелигенти, както и огромно количество от останалите работещи българи и българки.
Фактическата свобода на индивида е неразривно свързана и с използването на неговите лични качества - физически и духовни. Но физическите му качества са в пряка зависимост от неговото здравословно състояние. След поредицата от т.нар. "реформи" през целия период на прехода, понастоящем

системата на българското здравеопазване

е поставена изцяло (без сектора на бързата медицинска помощ) върху принципа на платените услуги. И е оставила над един милион българи извън своя обсег. Ето че и в тази сфера промяната спрямо ситуацията преди 1989 г. е в отрицателна посока. Че нали още древните римляни са знаели, че "Здравият дух е в здраво тяло!"
Регресът в областта на фактическата свобода за милиони български граждани, смазани от валяка на битието им, прави актуална една дискусия за самия смисъл на обществения договор и доколко той е изпълнен със съдържание понастоящем в България. Още Джон Лок (1632-1704 г.) заключава, че "Когато законодателите се опитат да отнемат и унищожат собствеността на народа или да го превърнат в роб под произвола на властта, те се поставят в състояние на война с народа, освободил се от всяко по-нататъшно подчинение и оставен в убежището, което Бог дарява на всички хора срещу подтисничеството и насилието". Така, ако управлението

изгуби доверието на народа

то се лишава от властта, която му е дадена, и "я предава на народа, а той има право да възстанови първоначалната си свобода и установявайки нова законодателна власт, каквато смята за подходяща, да се погрижи за своята безопасност и сигурност".
Ето защо, въпреки че в храма на неолибералната доктрина съществуват много отделни параклиси, посветени на специализирани проблеми и предлагащи пенкилери за всички икономически несрети, всеки със своите собствени служители и дори собствен катехезис, богомолците напоследък започват масово да се изнизват. Понеже неолибералните мантри наистина се оказаха мощни и се легитимираха като резултатни, но де факто ограничиха по драматичен начин фактическата свобода на мнозинството от хората.

 

*Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България

 

 

 

 

 

 

Ода за независимостта - Александър Симов

 

Горд съм, че България е независима държава. Сърцето ми пее. Душата ми скандира. В последните 25 години България не само доказа, че е независима, ами отиде толкова напред в независимостта, че днес вече може да се обърне и да се изплези на другите държави, които още циклят в миналото. За толкова много години преход България, и то на едро, успя:
1. Гордо и независимо унищожи индустрията си. Независимите държави не се нуждаят от икономика.
2. Абсолютно независимо затвори 3 и 4 блок на АЕЦ "Козлодуй", защото независимите нации разчитат на милостта на вселената да ги топли и грее.
3. Прелестно и много независимо се отказа от АЕЦ "Белене", "Южен поток" и "Бургас-Александруполис" и от всички големи инфраструктурни проекти. Това е гордо, независимо, прелестно дело, извършено без абсолютно никакъв, ама никакъв, повтарям никакъв натиск отвън. Честит празник, нали така?
4. Абсолютно независимо прати войски в Афганистан и Ирак, защото нали така правят независимите държави - помагат в побъркването на света.
5. Взе абсолютно самостоятелното решение, ама напълно независимото да спре руска хуманитарна помощ за Сирия.
И, за да ни стане още по-гордо, тези дни се изясни, че Македония е протестирала пред Украйна заради включването на свои журналисти в забранителен списък. Пълни лузъри. България пък мълчи. Защото така правят независимите, нали? Снишават се и треперят.

 

Демокрацията донесе хиляди нови граници – проф. Васил Проданов

 

 

 

От неолибералните възторзи към новото средновековие

От 2002 до 2011 г. от страната са изтекли нелегално 25,585 млрд. долара - сума, достатъчна за решаване на основните ни проблеми

След 1989 г. тържествено се чества денят, в който падна Берлинската стена. Той стана неолиберален символ на “преход към демокрация и свобода”. Обясниха ни, че навлизаме в „свободния свят”, където няма граници. Ентусиазирано бутнахме, нали „вече сме свободни», съоръженията по една от най-охраняваните граници в Европа - българо-турската.

Спечелилите от тази „свобода” бяха главно представителите на глобализирания капитал, нуждаещ от сваляне на границите, защото това рязко увеличи нормата му на печалба чрез бързо преместване в региони с по-ниско данъчно облагане и по-евтина работна ръка. Позволи му само през 90-те години да изсмуче около 200 000 руски учени към Западна Европа и САЩ, да завлече богатство за трилиони долари. Заграбени бяха „свободно” стотици хиляди български учени, лекари, инженери, за които България бе дала много милиарди. Само между 2002-ра и 2011 г. от страната са изтекли нелегално 25,585 млрд. долара - сума, достатъчна за решаване на основните проблеми на българското общество.

Капитализмът винаги е бил зареден с противоположности и, наред с падащите граници и либерални възторзи, тръгна и противоположният процес. Уж бяхме по неолибералному „свободни”, а немският социолог Улрих Бек заговори за настъпването на „нова епоха на несигурността” и “плурализация на границите”.

Първото, което донесоха т.нар. демокрация и свобода след 1989 г. бяха хиляди нови граници - решетките, железните врати, охранителните системи, над 140 хил. частни охранители. Ликвидацията на колективното селско стопанство създаде 14 млн. нови частни граници. Появиха се нови граници вътре в страната, свързани с охраната на хилядите частни обекти. На Балканите държавите се удвоиха, а с тях и границите.

Появиха се десетки хиляди затворени градове на богатите с частна охрана, където можеш спокойно да пуснеш детето си да играе в двора. Минимум 11 млн. богати американци вече живеят спокойни в тях. В Рио де Жанейро богатите им обитатели даже не минават през останалата част на града, а се движат с хеликоптери до мястото, на което искат да отидат. Неравенството разделя и Европа на закрити и оградени от опасностите частни градове за богаташи, гета за имигранти, расови и етнически малцинства, и междинни територии за всички останали. Във Великобритания по данни от 2003 г. е имало над 1000 такива затворени града. В София има над 40 цигански гета и куп оградени срещу опасностите с електроника и охрана затворени градски комплекси за новите богати. „Два свята, единият е излишен”, както казваше един български писател.

Всъщност жестоката реалност е, че „Желязната завеса” и „Берлинската стена” до 1989 г. стабилизираха световната система. Рухването им увеличи рязко противоречията и бягството на гигантски маси от хора в търсене на по-добър живот в световните центрове на акумулиране на капитал. Затова ускорено започна строеж на нови граници.

Още в 90-те години Испания изгради стени около Мелиля и Сеута, два крайбрежни града, запазила от колониалното си владичество в Северна Африка. През 2012 г. Гърция изгради стена между себе си и Турция, а после и България почна да строи. Този процес рязко се ускори с конфликта в Украйна и бежанската криза през 2014-2015 г. Украйна бързо издигна по границите с Русия 180 км противотанкови ровове, 546 км фортификационни препятствия, 39 км телени мрежи, 175 блиндажа, 897 окопа, 6 наблюдателни кули. Естония също започва да гради стена с височина от 2,5 метра, пълна с IT технологии. Унгария завърши изграждането на стена по границата си със Сърбия. Турция гради висока 2,5 метра между себе си и Сирия. Великобритания се готви да строи бариера в Северна Франция, откъдето минават мигрантските маршрути към тунела през Ламанша.

След падането на Берлинската стена 40 държави са построили или строят стени на границите с 64 от своите съседи. В края на 2015 г. Израел завършва оградата по границата си с Йордания и така отвсякъде е ограден със стени като средновековна крепост. Бразилия обяви изграждането на „виртуална” технологична стена по цялата граница, пазена с дронове и вертолети. Саудитска Арабия е затворила със стени повечето от своите граници. Тунис започна строеж на ограда по границата си с Либия, за да се защити от опасностите, идващи от там, след като тя бе „освободена” с американски и френски бомби от „диктатора Кадафи”.

В „гранично-индустриалния комплекс” на САЩ до 2018 г. ще бъдат дадени 544 млрд. долара, което е БВП на България общо за около десет години. САЩ изгради по думите на списание „Тайм” „Велика американска стена” от 3145 км между себе си и Мексико. „Берлинската стена” е била 20 пъти по-малка, а броят на загиналите при опит да я преминат е 12 пъти по-малко. Върху нея има 12 000 сензора за движение, огромно количество наблюдателни камери, 1500 кули за наблюдение. Донълд Тръмп обаче заяви, че щом спечели изборите, веднага ще построи още по-голяма Велика американска стена, която ще започне от Флорида до Сан Франциско. И препоръча на ЕС същото.

Първото велико преселение на народите между ІV и VІІ век завърши със средновековни стени и безброй крепости. Другото велико преселение на народите между 40-те години на ХІХ век и 20-те години на ХХ век, пренесло над 60 милиона души през границите, завърши също със своеобразно „средновековие” - с две световни войни, деглобализация, рязко затваряне и укрепване на границите.

Днешното трето „средновековие” май вече настъпва, като се има предвид нарастващата вълна в момента и паниката, която тя създава. В света вече има близо 240 млн. трудови имигранти, около 27 млн. екологически бегълци и 80 млн. бежанци от войни и конфликти. Според изследване от 2013 г. повече от половината от жителите на Земята биха искали да сменят страната, в която живеят. Близо четири милиарда души са потенциални емигранти. Няма държава в света, която да издържи на това.

През 90-те години Ален Менк написа, че навлизаме в „Новото средновековие”. Като знам, че изследванията показват, че половината българи вярват, че някой им е направил магия, хиляди очакват чудо на Кръстова гора, а министър-председателят връща колата на НСО, ако я пресече черна котка, сигурно вече навлизаме в него.

 

Източник: вестник Труд, 19 август 2015 г.

 

 

Парламентът засилва класовата сегрегация и класовата война – проф. Васил Проданов

 

 

 

Финансирането на частните училища с държавни пари ще направи бедните още по-необразовани

Дете, родено в семейство с ниски доходи, докато навърши 3 години, чува 30 милиона думи по-малко от дете в богато семейство

Това заглавие сигурно ще вбеси десномислещите у нас. Ще смути и доста леви политици, които и с пистолет на слепоочието не биха казали тези думи, за да не ги обявят за “чугунени комунисти”. Спокойно, не се плашете, казани са от Обама, лидера на новия ни “голям брат”, най-големия от “големите началници”, за които говори премиерът Борисов.

В словото си през май т.г. в университета в Джорджтаун той говори за нарастващата “класова сегрегация” в американското общество. А републиканците го винят, че “води класова война” срещу тях. Така говорят за себе си тези, които от четвърт век ни учат какво и как да правим. А ние нали вървим по техните стъпки, тези думи трябва да са валидни и за нас.

На 4 декември 2013 г. в реч, посветена на неравенството, пред американския Конгрес Обама употреби 16 пъти думата “класа”, като обясни за “класовите възможности” едно дете да израсне или не в обществото. Дете, родено сред 20-те процента най-богати, има в два от три случая шанс да остане на върха на пирамидата. Дете, родено и израсло с родители, които са сред 20-те процента най-бедни, е 10 пъти по-вероятно да остане там, където е. В това отношение бедните деца в САЩ нямат по-големи шансове от тези в Ямайка. И това води до порочен кръг.

Бедността е предпоставка за по-ниско образование и по-ниско качество на образованието на родителите, което от своя страна се отразява на начина на отглеждане, включително и на интелектуалното развитие на децата.

Обама цитира американски изследвания, според които едно дете, родено в семейство с ниски доходи, докато навърши три години, чува 30 милиона по-малко думи от дете в богато семейство. Това има значение за неговото когнитивно развитие - още като тръгне на училище бедното дете ще изостава в развитието си и това изоставане ще се засилва с времето. Богатите получават по-добро обучение от най-ранна възраст, записват ги в най-добрите частни детски градини, харчат пари за най-различни частни уроци. И ако ги подложат на тест да видят кое е “даровито”, бедното с много по-голяма вероятност ще се провали.

Следвайки американците, българският парламент направи поредна крачка по пътя на “класовата сегрегация” чрез Закона за предучилищното и училищното образование, одобрил финансирането на частните училища.

Тези 20%, които уж ще се приемат безплатно въз основата на техните способности като даровити деца, ще бъдат не от какви да е семейства, а пак от по-богатите семейства, защото именно там се формират съответните “дарби”. Обама говори как тези деца показват на тестовете много по-добри резултати, като тръгват на училище. Икономическото неравенство се трансформира от най-ранна възраст в интелектуално, в когнитивно неравенство между бедни и богати.

Така, вместо да се опитаме да променим ситуацията с бедните деца, за да могат да показват високи резултати, даваме пари на онези, които имат тези резултати, защото родителите им притежават средствата за това. Френският социолог Пиер Бурдийо нарича това “расизъм на интелекта”: “Занапред бедните вече ще са бедни не защото, както през ХІХ век, били непредвидливи, прахосници, невъздържани и т.н., а защото са глупави, тъпи, умствено изостанали.”

Повече от половината от децата в България се раждат извънбрачно и повечето нямат възможности да се развиват като останалите. 43% са роми, главно от гетата, и още през първите три години чуват 30 милиона думи по-малко, както казва Обама, и се превръщат в “лошия човешки материал”. В първите шест години у тях не се формират онези когнитивни характеристики, които ги има у едно дете от средната класа или на по-високо равнище, което започва да учи чужд език от 4-5 години, да ходи на школа по балет, театър, математика и какво ли още не, на което се внушава, че това е начинът да върви нагоре и да успее.

При международното оценяване PISA през 2013 г. бе установено, че България е и страната в Европа с най-силна връзка между постиженията на учениците и тяхното социално-икономическо положение. Не само средното ниво на компетенциите на учениците е сред най-ниските в развития свят, но и разликата в постиженията на най-добре и най-зле представящите се е най-голяма спрямо останалите държави. Съвсем както при проучването в САЩ, цитирано от Обама. При това показателно е, че от 2009 г. насам влиянието на социалните неравенства върху знанията на учениците се е увеличило значително паралелно с това, че близо половината от населението е под линията на бедността или заплашено от бедност.

В интервю в “Ню Йорк таймс” през 2011 г. милиардерът Уорън Бъфет заяви: “Има класова война, добре, но моята класа, класата на богатите води войната и ние печелим “, имайки предвид намаляването на данъците на богатите. У нас тази класа също спечели от приеманите четвърт век закони в парламента. Поредната промяна в Закона за висшето образование е нов епизод в увековечаване на разделението на българското общество на един малък богат елит и голяма маса едва оцеляващи, чиито деца никога няма да имат шансове за вертикален растеж и смяната на мястото си в живота.

В началото на 90-те години на миналия век в известния доклад на Ран и Ът пише: “Българската образователна система е сред най-добрите и ефективни системи в Европа, тя може да служи за пример на други държави.” След четвърт век класова война под формата на “реформи” тя затваря огромната част от децата в класово гето. В някогашното образование, което 25 години “реформираме” по неолибералному, бе възможно селянчето от Веселиново Желю Желев да се изучи, да завърши философия, да защити две дисертации въпреки политическите проблеми, които има, да работи в авторитетния Институт по културата в една секция с внучката на стоящия най-високо в държавата Тодор Живков. Ако бе имал нещастието да се роди и учи в днешните времена след “демократично реформираното” българско училище, сигурно щеше да го напусне още като дете и да иде да бере маслини в Гърция, за да оцелява със семейството си.

Господа депутати, като не слушате друг, послушайте поне най-големия си “началник” Обама, не засилвайте допълнително класовата сегрегация в българските училища. Защото тя и без това май вече е по-голяма от всякога от времето на Възраждането до сега.

 

Източник:  вестник „Труд”, 07.09.2015 г.

 

Войнствената екзалтация на турския президент – Акрам Белкаид

 

 

 

             Стратегия на напрежението с цел избори

Недоволен, че през юни не получи мнозинството, което щеше да му позволи да засили властта и правомощията си, Реджеп Ердоган иска да насрочи нови парламентарни избори. За да си осигури по-голям шанс да ги спечели, водачът на ислямоконсерваторите засилва гоненията на противниците си. Прицелва се приоритетно в прогресивните сили и кюрдите, както в страната, така и извън границите ù.

БЕЗ него и неговата партия няма спасение... На 11 август в реч по телевизията с войнствен и покровителствен тон Реджеп Тайип Ердоган даде косвен сигнал за предсрочни парламентарни избори през есента. Турският президент отбеляза края на мирния процес с Кюрдската работническа партия (ПКК), решението да атакува с военни средства нея и организацията „Ислямска държава“, както и необходимостта Партията на справедливостта и развитието (ПСР) да управлява сама, за да продължи реформите. Похвали се също с положителен баланс от управлението си. „Държи се така, сякаш от две години не е понасял никакъв неуспех, отбелязва колумнистът на десноцентристкия вестник Хюриет Таха Акиол. Омаловажи дори неспособността на ПСР да получи абсолютно мнозинство на парламентарните избори на 7 юни, като каза, че му липсвали „само“ 18 депутати.“

Вярно е, че ореолът на бившия министър-председател (през август 2014 г. той бе избран за президент) избледня, след като дълго се изявяваше в ролята на архитект на турското обновление както в икономически, така и в геополитически план. Смазването на демонстрациите на площад „Таксим“ през пролетта на 2013 г. разкри склонността му да прибягва до антидемократични мерки. Гоненията срещу противници и журналисти, които смята за прекалено критични, стават почти системни. Заради изобличаването на този авторитарен уклон и на амбицията му да разшири президентските правомощия активисти и симпатизанти на установилия се в САЩ проповедник Федулах Гюлен са обект на съдебно преследване вече повече от година [1]. Репресиите засягат също магистратите, които през декември 2013 г. започнаха разследване за корупция срещу антуража на държавния глава, включително срещу негови министри и сина му Билал. Обвинени, че членуват в „престъпна организация, опитала се да свали правителството със сила“, през лятото трима уволнени прокурори трябваше набързо да напуснат Турция.

В геополитически план „турското управление на сирийската криза е фиаско, белязано от няколко стратегически грешки, обяснява Дидие Билион, заместник-директор на Института по международни и стратегически отношения. Вманиачавайки се в идеята за сваляне на Асад, Турция финансира няколко относително неконтролируеми сирийски бунтовнически групировки. Днес тя се оказва неспособна да играе първостепенна роля за намиране на дипломатическо решение и осигуряване на преход чрез преговори“. Решението на Анкара, взето през януари 2015 г., да подкрепи заедно с Катар и Саудитска Арабия „Армията покорителка“ (в която участва фронтът „Ал Нусра“, сирийският клон на „Ал Кайда“) като че ли целеше да прикрие липсата на виждане за това как режимът в Дамаск да бъде прогонен или принуден да преговаря.

„Голям провал“

ПРЕЗИДЕНТЪТ Ердоган не можа също да прецени връщането на Иран в регионалната политика, както изтъква Джеръми Шапиро от изследователския център „Брукингс“ във Вашингтон: „Турското правителство не вярваше, че е възможно споразумение с Иран за ядрената енергия.“ В резултат на това доста късно разбра, че неговият съсед и съперник е на път да се превърне във важен събеседник на САЩ. Не толкова атентатите на турска земя, приписвани на „Ислямска държава“ (ИД), колкото желанието да затегне връзките, накара Анкара да се съгласи на 24 юли самолети на предвожданата от Вашингтон коалиция срещу ИД да използват базата „Инджирлик“ в Южен Анадол.

Във вътрешен план резултатите от изборите през юни бяха голям удар за Ердоган, привикнал на изборни успехи още от първата победа на Партията на справедливостта и развитието през 2002 г. Разбира се, ислямско-консервативната формация си остава първа политическа сила в страната. След като загуби абсолютното мнозинство обаче, ѝ се наложи да сформира коалиция с друга партия, за да управлява. А без контрол върху две трети от парламента не е възможна никаква конституционна промяна, която да засили президентските правомощия. Много наблюдатели видяха в този неуспех причината за стратегията на напрежението, наложена след 24 юни. Въвличайки страната си в „синхронизирана война срещу тероризма“, с други думи, срещу „Ислямска държава“, но преди всичко срещу ПКК, турското правителство е мотивирано най-вече от изборни съображения и от волята да получи абсолютно мнозинство в нови избори.

Сметката е проста. Прекратявайки примирието с ПКК чрез бомбардиране на тиловите ѝ бази в Иракски Кюрдистан и хиляди арести на активисти или симпатизанти на кюрдската кауза, правителството дава гаранции на националистическите партии, които се отнасят сдържано или направо враждебно към мирния процес. Ако това не е достатъчно, за да убеди кемалистката Народнорепубликанска партия (НРП) и крайнодясната Партия на националистическото действие (ПНД) да гласуват в полза на конституционната реформа, и дори да участват в коалицион¬но правителство (хипотеза, която няма подкрепата на Ердоган и която опозицията е на път да отхвърли), това може поне да доведе някои избиратели националисти при Партията на справедливостта и развитието (ПСР).

Съдебното преследване и заплахите за разпускане на Демократичната партия на народите (HDP – коалиция от леви партии и прокюрдски формации) също може да се обясни единствено с желанието на правителството да възпрепятства повторение на изборния ѝ успех от 7 юни. Това движение не само прекрачи (много високия) изборен праг от 10%, за да влезе в парламента, но си осигури и 80 депутати, като така попречи на ПСР да получи мнозинство. Селахатин Демирташ, чаровният съпредседател на коалицията, не сбърка, като заяви, че единственото престъпление на неговата партия е, че е „събрала 13% от гласовете на последните избори“. Правосъдието, строго контролирано от властта, предприе срещу водача на „турската СИРИЗА“ разследване за „подстрекаване към насилие“ и „нарушаване на обществения ред“, заради което той може да получи присъда от 20 г. затвор.

Ердоган напада ПКК и HDP, обаче ухажва националистическия електорат и урежда сметките си с левицата, чиито прогресивни идеи ненавижда, дори я нарече „измет“ след народната мобилизация в защита на парка „Гези“ през май 2013 г. в Истанбул [2]. Ердоган е пламенен защитник на икономическия либерализъм и ненавижда предложенията на HDP в областта на социалната сигурност и опазването на околната среда. Той гледа с лошо око на привързаността ѝ към светския принцип и не беше очарован, че партията го разкритикува за намеса в личната сфера след призива му турските семейства да имат „поне три деца“.

Икономистът Емре Деливели смята, че „тази стратегия на напрежението и на политическото насилие, което поражда, би трябвало да е от полза на ПСР в изборен план“. Специалистът твърди, че може да докаже, опирайки се на статистиките, че всяка голяма криза след 2002 г. е давала възможност на ПСР да събира гласовете на онези, които се страхуват от безредици [3]. Макар нищо да не гарантира, че и този път случаят е такъв, резултатите от допитванията, публикувани в средата на август, свидетелстват за по-голям брой хора с намерение да гласуват за ПСР, която може да се надява на мнозинство в парламента, ако HDP падне под 10% от гласовете.

„Това е трескав опит да се изпреварят събитията и голям провал“, преценява от своя страна турски предприемач, влиятелен член на Асоциация¬та на турските индустриалци и бизнесмени, която се отнася по-скоро сдържано към ПСР и далеч не споделя антилибералните идеи на HDP. „Прекратяването на огъня с ПКК като цяло се спазваше от две години. Жалко е, че вътрешнополитически съображения раздухват конфликт, който взе повече от 40 000 жертви. Днес ситуацията в страната, по-специално в Югоизтока, е като пред въстание.“ Други бизнесмени изтъкват рисковете от дестабилизация на Иракски Кюрдистан, където са се установили много турски предприятия. Там пропагандата на ПКК обвинява президента Масуд Барзани, че е на служба на Анкара.

Арабски дипломат в турската столица, който не отхвърля изборния мотив за офанзивата срещу кюрдите, предлага обаче и друго обяснение: „Много военни, сред тях и приближени до Партията на справедливостта и развитието, бият тревога от месеци. Според тях ПКК и сирийският ѝ съюзник – Партията на демократичния съюз, извличат полза от положението в Сирия. Турция иска да попречи на границата ѝ да се появи втори автономен Кюрдистан, този път сирийски.“Назначаването на 5 август на генерал Хулуси Акар, поддръжник на твърдата линия спрямо кюрдските сепаратисти, за шеф на турския генерален щаб потвърждава този анализ. Стремежът да се противодейства на растящото влияние на ПКК в Сирия обяснява защо турското правителство толкова държи на сирийска територия да се създаде буферна зона, дълга стотина и широка четиридесет километра, откъдето да бъдат прогонени бойците на „Ислямска държава“, а също и кюрдските отряди за защита на народа.

„Кюрдският народ е пожертван на олтара на крайните президентски амбиции на Ердоган и на неспособността му да помогне на Сирия“, смята младият кюрдски активист от HDP Кадер, който не пропуска да заклейми смесването на ПКК с „Ислямска държава“. „Властите твърдят, че водят двойна война в името на борбата срещу тероризма. Но точно ПКК е на прицела. Даеш (арабското название на „Ислямска държава“) е пощадена от армията и още повече от полицията.“

Турското правителство продължава да омаловажава способността на „Ислямска държава“ да вреди, а тя е отговорна за атентата, който на 20 юли коства живота на 32 млади леви активисти в град Суруч. „Даеш и ПКК са две заплахи за националната сигурност на Турция. ПКК напада турски цивилни и войници всеки ден. Нормално е нашият отговор да е различен“, опита да се оправдае Джемалетин Хашими, началник на пресслужбата на турския премиер, на пресконференция на 12 юли в Париж.

За да опровергаят обвиненията в съглашателство с „Ислямска държава“, турските власти обявиха, че са заловили повече от „700 чуждестранни бойци терористи“ (520 през 2014), които се опитвали да влязат в Сирия. Според Билион разривът между Анкара и „Ислямска държава“ бил факт от пролетта: „Макар да е невъзможно да се проверят числата, очевидно е, че в Турция са създадени спящи ядра на Даеш, които могат лесно да вербуват хора сред двата милиона сирийски бежанци. Това представлява реална вътрешна заплаха.“ Скептично настроен бивш министър от правителството на Сюлейман Демирел не предъвква думите: „Ердоган избра най-лошата стратегия, като атакува ПКК и кръстоса вяло шпаги с Даеш. Точно обратното на онова, което би трябвало да направи. Тази организация уби младежи, които желаеха да участват във възстановяването на Кобане. Тя унижи страната ни, като отвлече през юни 2014 г. петдесетина наши дипломати. Рано или късно Турция рискува да бъде изправена пред насилието, упражнявано от Даеш. Тогава какво ще правим? Ще искаме прошка от ПКК и ще я молим да ни помогне, тъй като за момента тя и сирийските ѝ съюзници са единствените, които устояват на джихадистите?“ Разсъждение, което се споделя от Аарон Щайн, изследовател в центъра „Рафик Харири“ за Близкия изток във Вашингтон: „Отварянето на два фронта не е прозорлив ход. Във военен план това разделя силите и лишава Анкара от потенциален съюзник.“

В желанието си да използва турските военни обекти в борбата срещу „Ислямска държава“, НАТО даде одобрението си за операциите срещу ПКК. В тях до средата на август бяха убити повече от сто души, включително цивилни в Иракски Кюрдистан. Призивът на САЩ и европейците за умереност съвсем не изглежда убедителен, след като те се въздържат да критикуват открито сдържаността на Турция по отношение на „Ислямска държава“. „Очакваме голямата военна операция срещу Даеш, която ще докаже, че времето на подозрителното съучастничество е приключило“, потвърждава арабски дипломат, според когото Ердоган може би ще поддържа това състояние на „истинска – мнима война“ срещу „Ислямска държава“ до предстоящите парламентарни избори заради ислямисткия си електорат, симпатизиращ в известна степен на джихадистите. Както разкрива Йезид Саиг, изследовател в центъра „Карнеги“ за Близкия изток със седалище в Бейрут, „за да се разбере сегашният контекст, трябва непременно да се наблюдава турската вътрешна политика“.

Увеличение на авторитарното управление, предизборни маневри, растяща дипломатическа изолация, военен авантюризъм – цената на амбициите на Ердоган непрекъснато расте и рискува да открие нова опасна глава в историята на Турция.

 

Източник:  LE MONDE DIPLOMATIQUE
 Превод Мария Петрикова

Бележки под линия

[1] Вж. Ali Kazancigil, „Le mouvement Gülen, une énigme turque“ (Движението „Гюлен“, турска загадка), Le Monde diplomatique, март 2014.

[2] Вж. Тристан Колома, „Защо Ердоган се надява отново да набере сила“, Монд дипломатик в Дума, 4 юли 2013.

[3] „Is Erdogan warmongering for political power?“, Хюриет дейли нюз, Истанбул, 31 юли 2015.