Чай, сладки и блестящи идеи в хотел „Шангри-Ла“ - Рено Ламбер

 

 

За какво си говорят лобистите, собствениците на големи компании и политическите ръководители, когато се срещат в луксозни хотели?

„Несъмнено трябва да се радваме, че тук няма много публика, тъй като такива дискусии създават безпокойство у противниците на Големия трансатлантически пазар. Дори биха ги побили тръпки от някои изказвания, които чух тази сутрин.“ С тези думи евродепутатката Мариче Схаке вади присъстващите от унеса, в който ги е потопила жужащата размяна на мнения под огромния кристален полилей в една от частните конферентни зали на хотел „Шангри-Ла“.

На 10 април 2014 г. този петзвезден парижки хотел, където най-евтината стая струва 850 евро, бе домакин на конференция, организирана от Вашингтон пост (отскоро собственост на шефа на „Амазон“ Джеф Безос) и от британския седмичник Гласът на Европа [1]. Мероприятието имаше за цел да се обсъди „Бъдещето на трансатлантическата търговия“. Бъдеще, което всички тук желаят да е поне толкова розово, колкото мрамора в тоалетните на свръхлуксозния хотел.

„Срещите ни в изискани салони само изострят опасенията“, продължава Схаке. „За много хора трансатлантическият пазар е отровен коктейл, чиито съставки са САЩ, Европа и частният сектор.“ Всички присъстващи американски чиновници, европейски бюрократи и представители на предприемаческия сектор вдигат глави.

Мариче Схаке изобщо не е алтерглобалистка. Като член на групата „Съюз на демократите и либералите за Европа“ тази дама от Холандия винаги е вярвала в добродетелите на свободната търговия. Тя обаче сякаш се съмнява, че тази среща е уместна: „Ако ние искаме Големият трансатлантически пазар да бъде одобрен, трябва да осъзнаем, че се налага да променим стратегията си.“

В същия момент около сто и петдесет души са се събрали пред хотела на протест срещу конференцията. Впрочем не точно пред хотела, където за спокойствието на гостите бдят осем фургона на националната полиция, а малко по-надолу, по престижния булевард „Йена“. Протестиращите също желаят смяна в стратегията, но в друг смисъл: „Трябва да манифестираме, за да бъдат спрени преговорите за трансатлантическо споразумение“, пише в позив на групата „Стоп на TAFTA“ [2]. По плакатите се чете решителният отказ на европейските граждани да допуснат на трапезата си ястия като пиле с хлор или говеждо с хормони и да живеят подчинени на своеволията на мултинационалните компании.

А от вътрешната страна на остъклените веранди на „Шангри-Ла“, където сервитьори в ливреи предлагат кафе, чай, прясно изцеден портокалов сок и дребни сладки, охотно се съгласяват, че „в зле осведомените медии има безпокойство“. Безпокойство тук, безпокойство там... Шехеразад Семсар де Боасезон, генерална директорка на Гласът на Европа уточнява: „Вижте, ние не сме се събрали, за да кажем, че Големият трансатлантически пазар е нещо добро или лошо. Просто искаме да започнем разискванията“. Няколко часа по-рано журналистката Мери Джордан от Вашингтон пост беше заявила: „С най-голямо удоволствие представяме тук всички гледни точки.“

Но трибуната не се превръща в арена. Редуват се изказванията на американски и на европейски делегати, всички в полза на споразумението. На укорите на предприемачите срещу „абсурдните норми, които струват прекалено скъпо, обременяват инвестициите и пречат на заетостта“, сякаш пригласят изказванията на синдикалисти с неособено високи претенции – поканени са само двама представители на Европейската профсъюзна конфедерация и на Френската демократична конфедерация на труда [3]. Несъмнено в старанието си да не остане незасегнат някой спорен проблем Джордан и другите водещи организират дебатите основно около два дълбокомислени въпроса: „Какви ползи могат да се очакват от споразумението?“ и „Каква е опасността при провал на преговорите?“.

Шампанско в Париж или водка в Москва

Португалецът Жоао Вале де Алмейда е един от първите, които взимат думата. Той е посланик на ЕС в САЩ и обича да се представя като здравомислещ човек: „За мен нещата са много прости – трансатлантическото споразумение е добра идея. А когато една идея е добра, трябва да се направи всичко възможно, за да бъде осъществена.“ Всички тук са убедени, че споразумението ще създаде заетост. Милиони работни места.

„Всеки милиард евро в търговията на стоки и услуги подсигурява петнадесет хиляди работни места в ЕС“, се твърди в документ на ЕК от септември 2013 г. Той се позовава на проучване на Центъра за изследване на икономическата политика (CEPR) — лондонски мозъчен тръст, финансиран от „Дойче банк“, „БНП Париба“, „Ситигруп“, „Барклис“, „Джей Пи Морган“ и др. CEPR счита, че споразумението ще стимулира европейския износ с 28%, или със 187 милиарда евро. Съответното заключение на Комисията (която признава, че става дума за „най-оптимистичния възможен сценарий“) е, че Големият трансатлантически пазар би могъл „да увеличи с няколко милиона броя на работните места, свързани с експорта в ЕС“ [4]. Този аргумент се повтаря като лайтмотив в изказванията. Почетният гост за деня, еврокомисарят по търговията Карел де Гухт, е наблюдател на преговорите от страна на ЕС. Голяма част от встъпителното си слово той посвещава на тази тема.

„Де Гухт говори какво ли не!“, възмущава се евродепутатът на Зелените Яник Жадо, когато навън, пред камиона с високоговорители, му предават думите на комисаря. „Предвижданията му са лишени от сериозни основания. Скоро ще даде заден ход, както по въпроса за ползата от споразумението за домакинствата.“ Действително, в изказването си от 14 юни 2013 г. по повод одобрението на държавите членки за начало на преговорите между Брюксел и Вашингтон, Де Гухт беше заявил, че „по последни данни, едно търговско споразумение със САЩ би донесло средно на година близо 545 евро допълнително на всяко европейско домакинство“ [5]. Това число беше старателно разпространено лично от него и от ЕК [6].

На 31 март 2014 г. обаче доклад, поръчан от Конфедеративната група на Обединената европейска левица – Северна зелена левица, опроверга илюзорните картини, рисувани от Де Гухт [7]. И когато на следващия ден Яник Жадо му постави въпрос по този повод, еврокомисарят изведнъж стана предпазлив. На каква сума може да разчита едно домакинство ли? „Не може да се изчисли с точност. Аз не го правя“. А сумите, които беше обявил до този момент? „Вижте, има проучване, в което се твърди, че всяко домакинство ще получи 545 евро на година. Лично аз не зная как са сметнати тези числа. (...) Затова ги споменавам много рядко.“

Преди още Джордан да го е подканила, посланик Вале де Алмейда продължава своето изказване: „Трябва добре да се преценят преимуществата на споразумението. Но също така е необходимо да проумеем какво би струвал един евентуален провал на преговорите.“ Като се позовава на украинската криза, той вещо добавя: „Бих предпочел да отбележим подписването на споразумението с шампанско или порто, отколкото провала му – с водка.“ Съседът му отляво Даниел Хамилтън тутакси подхваща аргумента на Алмейда. Като директор на Центъра за трансатлантически отношения, американски мозъчен тръст, Хамилтън смята, че геополитическите съображения са сред най-важните мотиви в полза на проекта: „Става дума за най-важното стратегическо споразумение между двата бряга на Атлантическия океан досега. То е значително по-важно от споразумението за създаването на НАТО“ ( виж статията на Серж Алими - http://probuzhdane.blogspot.com/2014/09/blog-post_5.html ).                        Преди украинската криза, пояснява Хамилтън, енергийната тема не беше първостепенна грижа за преговарящите страни. „Но вече е!“, заявява той и напомня, че Русия изнася 70% от своя газ към Европа.

Кратки почивки за кафе и създаване на мрежа от контакти

Марсело Одебрехт, един от най-крупните собственици в Бразилия [8], е прелетял океана, за да вземе участие в срещата и да отговори на един въпрос: как ще се отрази Големият трансатлантически пазар върху бързо развиващите се страни? Той потвърждава хипотезата за верижна реакция: „Всяко регламентиране, по което се споразумеят САЩ и Европейският съюз, несъмнено ще окаже влияние върху останалата част от света.“ А това представлява ли проблем според него? „Всъщност, не особено. Ако днес ние приложим американските трудови норми, бразилският закон ще ги сметне за заробващи.“ Изявлението прозвучава толкова озадачаващо, че Джордан моли Одебрехт да повтори. Той изпълнява молбата, след което заключава, че да се приспособят бразилските норми към установените от Големия трансатлантически пазар изисквания „не би следвало да представлява особена трудност“. Очевидно, въпреки обещанията за съгласуване „по най-високите стандарти“, тук никой дори за миг не допуска, че в социалната сфера съгласуването би могло да бъде в полза на трудещите се...

Когато идва ред на нейното изказване, Бернадет Сегол — генерален секретар на Европейската профсъюзна конфедерация, много умерено въвежда забележките, които се готви да изложи: „По правило синдикалистите непрестанно предявяват нови и нови искания...“ Публиката, която едва ли би се развеселила, ако този коментар беше по адрес на акционерите, се смее от сърце. Но какво най-вече безпокои г-жа Сегол? Липсата на прозрачност при преговорите. Пред донякъде слисаната Джордан профсъюзната деятелка напомня как Вашингтон пост бе разобличил скандала „Уотъргейт“ (който доведе до оставката на президента Ричард Никсън) и добавя: „Ето това трябва да направи отново!“

Действително, от няколко месеца насам редица организации критикуват затъмнението, което заобикаля преговорите между Вашингтон и Брюксел. Въпросите на Европейската профсъюзна конфедерация например се отнасят до губещите от Големия трансатлантически пазар. „Понеже губещи ще има, да не се заблуждаваме“. Тогава, трябва ли да се откажем от споразумението? Не, „нашата позиция не е такава“. Но е важно „ясно да се каже“ в кои отрасли на икономиката трябва да се очаква загуба на работни места. С други думи, да се защити правото на трудещите се... да подготвят собственото си уволнение. Искането на синдикалната представителка не смущава особено Вале де Алмейда: „Много добре – гласът на профсъюзите трябва да бъде чут. При това, много се радвам, че думите на г-жа Сегол са толкова конструктивни.“

И в същия дух до 17 часа… С оредяването на присъстващите по-добре се открояват баджовете по реверите на сака и костюми: HSBC, „Дженерал Електрик“, „Даймлер“, „Уолт дисни къмпани“, „Семейна взаимоспомагателна каса“, „Дау Франс“, „Тотал“… В края на деня се налага следният въпрос: наистина ли участниците са платили по 1500 евро такса на човек, за да изслушат въпросните изложения?

„Искахме да поканим свързани с тези преговори хора от Брюксел и Вашингтон, за да могат всички да им зададат въпроси. Знаете ли, няма много възможности тези хора да се срещат“, отговаря ни Семсар де Боасезон.

Сред спонсорите на мероприятието са дружествата за лобиране Business Software Alliance (BSA) и APCO Worldwide. На една табелка се чете следното: „Благодарение на задълбочените си познания по въпросите на двустранната търговия работните групи на APCO успяха да наложат интересите на своите клиенти в различни споразумения за свободна търговия (...) В многогодишната си дейност APCO е изградила солидни професионални взаимоотношения с експерти по търговската политика от европейските институции, от правителствата на отделни държави и във Вашингтон. Благодарение на това ние знаем как да формулираме послания, които успешно да достигнат до тази публика.“ След всяка кръгла маса програмата предвижда почивки за кафе и разговори за създаване на мрежа от контакти. Предвиден е и обяд, на който пресата не е поканена.

Докато навън демонстрантите призовават ЕС да престане да изоставя гражданите в ръцете на лобитата, в залата на „Шангри-Ла“ генералният директор на „Дженерал Електрик – Европа“ Фердинандо Бекали-Фалко се оплаква от корпоративизми, които могат да забавят сключването на споразумението: „Нека не допускаме интересите на неколцина да попречат на общия интерес.“

 

 

Източник: LE MONDE DIPLOMATIQUE, юни 2014 г.

Превод: Христина Костова

 

Бележки под линия

[1] Основан от Икономист, Еuropean Voice беше купен от „Селектком“ през 2013 г. Вж. Александър Зевин, „Икономист“ – най-влиятелното списание в света“, Монд дипломатик в Дума, 4 октомври 2012.

[2] По едно от названията на споразумението на английски: Transatlantic Free Trade Agreement (TAFTA) – Трансатлантическо споразумение за свободна търговия.

[3] Този синдикат, познат на французите като CFDT, винаги е бил приближен до правителството. Той обикновено приема предложенията на синдиката на собствениците MEDEF и често внася разкол в профсъюзното движение (Бел. на българската редакция).

[4] „Transatlantic Trade and Investment Partnership. The economic analysis explained“ (Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции. Икономически анализ с разяснения), Европейска комисия, Брюксел, септември 2013.

[5] Комюнике на ЕК, 14 юни 2013.

[6] Комюникета на ЕК от 12 март, 4 ноември и 20 декември 2013; комюнике на председателя на Комисията Жозе Мануел Барозу от 14 юни 2013; интервю на Карел Де Гухт пред фондация „Робер Шуман“ от 9 септември 2013; реч на Де Гухт от 28 януари 2014.

[7] Werner Raza, Jan Grumiller, Lance Taylor, Bernhard Tröster и Rudi von Arnim, „Assess TTIP: Assessing the claimed benefits of the Transatlantic Trade and Investment Partnership (TTIP). Final report“ (Оценка на TTIP: оценка на обявените ползи от Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции (TTIP). Заключителен доклад), Österreichische Forschungsstiftung für Internationale Entwicklung (ÖFSE), Виена, 31 март 2014.

[8] Вж. Ан Виня, „И бразилците си имат индустриални гиганти“, Монд дипломатик в Дума, 17 октомври 2013.

 

 

Щастливата глобализация, начин на употреба - Раул Марк Женар, Рено Ламбер

 

 

 

Според френската държавна секретарка по външната търговия Фльор Пелрен дебатите по проекта за трансатлантическо споразумение биха пострадали, ако се всява „безполезна тревожност“. За какво става дума тогава? И какви са рисковете за народите?

За какво става дума? За Голям трансатлантически пазар? За Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции? За Споразумение за трансатлантическо партньорство? Или за Трансатлантическо споразумение за свободна търговия?

В обръщение са различни съкращения, с които се обозначава едно и също нещо, официално познато като Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ, Transatlantic Trade and Investment Partnership – TTIP). Наличието на много названия се обяснява отчасти с тайното провеждане на преговорите, което пречи за уеднаквяване на използваните термини. Работата на мрежите от активисти, основана на изтекли нелегално документи, доведе до появата на нови съкращения – като TAFTA на английски (Trans Atlantic Free Trade Agreement – Трансатлантическо споразумение за свободна търговия), използван от някои франкофонски организации (сдружението „Stop TAFTA“) [1], или като GMT на френски (Grand marché transatlantique – Голям трансатлантически пазар) [2].

За какво става дума официално?

Големият трансатлантически пазар е споразумение за свободна търговия, по което от юли 2013 г. се водят преговори между САЩ и Европейския съюз. То има за цел да се създаде най-големият пазар в света с над 800 милиона потребители.

Едно проучване на Центъра за изследване на икономическата политика (CEPR) – организация, финансирана от големи банки, която Европейската комисия представя за „независима“ [3], установява, че споразумението ще позволи всяка година в производството на блага да се инжектират 120 милиарда евро в Европа и 95 милиарда евро в САЩ [4].

Споразуменията за свободна търговия, чиято кръстница е Световната търговска организация (СТО), имат за цел не само да снижат митническите бариери [5], но и да ограничат т.нар. нетарифни бариери, като квоти, бюрократични формалности или санитарни, технически и социални норми. Ако се вярва на преговарящите, процесът ще доведе до общо завишаване на социалните и юридическите норми.

За какво по-вероятно става дума?

Създадената през 1995 г. СТО положи много усилия за либерализиране на световната търговия. Въпреки това преговорите са блокирани след провала на „цикъла от Доха“ (по-специално по въпросите на селското стопанство). За да продължи да се налага свободната търговия, беше създадена заобиколна стратегия. Така бяха сключени или са в процес на приемане стотици двустранни и регионални споразумения. Идеята за Голям трансатлантически пазар е крайната цел на тази стратегия. Ако това споразумение бъде подписано от двете най-големи търговски сили в света, на които се пада почти половината от световното производство на блага, правилата му ще обхванат целия свят.

Широкият обхват на европейския мандат за преговори и изразените очаквания от американска страна подсказват, че Големият трансатлантически пазар далеч надхвърля рамката на „обичайните“ споразумения за свободна търговия. По-конкретно проектът преследва три главни цели: да се премахнат и последните мита, да се ограничат нетарифните бариери чрез съгласуване на нормите (опитът от предишни договори подсказва, че съгласуването ще става, като се снижава нивото) и да се дадат на инвеститорите юридически инструменти да преодоляват всякакви разпоредби или законодателни бариери пред свободната търговия. С една дума, да бъдат наложени някои от разпоредбите, които вече бяха предвидени в Многостранното споразумение за инвестициите [6] и в Търговското споразумение за борба с фалшифицирането – АКТА [7]. И двете отхвърлени под обществен натиск.

Кога трябва да бъде осъществен проектът?

Според официалния календар преговорите трябва да завършат през 2015 г. След това ще последва дълъг процес на ратификация в Съвета и в Европейския парламент. После – в националните парламенти на страните, чиито конституции изискват това, както във Франция.

Кой преговаря?

От Европа – чиновници от Европейската комисия. От САЩ – колегите им от министерството на търговията. Всички те са обект на сериозен натиск от лобита, които в по-голямата си част представляват интересите на частния сектор.

Какви последици ще има за държавите?

Големият трансатлантически пазар предвижда действащите законодателства от двете страни на Атлантическия океан да бъдат подчинени на правилата за свободна търговия. А в повечето случаи те съвпадат с предпочитанията на големите компании. По силата на споразумението държавите ще трябва да се откажат от голяма част от суверенитета си. Нарушителите на предписанията за свободна търговия са изложени на опасността от финансови санкции, които могат да достигнат десетки милиони долари.

Според мандата за преговори на ЕС споразумението трябва да предостави „възможно най-високо ниво на законова защита и на сигурност за европейските инвеститори в САЩ“ (и съответно на американските в Европа). По-ясно казано, да се позволи на частните компании да атакуват законите и разпоредбите, които според тях пречат на конкуренцията, на достъпа до обществени поръчки и на инвестициите.

Член 4 от мандата уточнява: „Задълженията, предвидени в споразумението, трябва да са обвързващи за всички управленски равнища.“ Това означава, че те ще са валидни не само за държавите, но и за всички административни единици: региони, департаменти, общини и т. н. Една общинска разпоредба ще може да бъде атакувана вече не пред френски административен съд, а пред частни международни групи за арбитраж. Ще бъде достатъчно някой инвеститор да сметне, че тя ограничава „правото му да инвестира колкото иска, където иска, както иска, и да извлича печалбата, която иска“ [8].

И тъй като в договора ще могат да се нанасят поправки само единодушно от подписалите го страни, той ще се прилага независимо от смяната на правителствата.

Дали става дума за проект, който САЩ са наложили на Европейския съюз?

Ни най-малко. Комисията, със съгласието на двадесет и осемте страни членки на ЕС, активно рекламира Големия трансатлантически пазар, който отговаря безрезервно на идеологията ѝ за свободна търговия. Впрочем носители на идеята за проекта са големите организации на собствениците като Трансатлантическия икономически диалог. Създадена през 1995 г. по инициатива на Европейската комисия и на американското министерство на търговията, тази организация, придобила по-късно известност като Трансатлантически бизнес съвет, насърчава и развива „ползотворен диалог“ между икономическите елити на двата континента във Вашингтон и в Брюксел.

 

 

Източник: LE MONDE DIPLOMATIQUE

 Превод: Методи Кръстев

 Илюстрация: Анатолий Станкулов

 

Бележки под линия

[1] http://stoptafta.wordpress.com.

[2] След като известно време използва израза „Accord de partenariat transatlantique“ (Споразумение за трансатлантическо партньорство), Le Monde diplomatique възприе названието Голям трансатлантически пазар.

[3] „Transatlantic Trade and Investment Partnership. The economic analysis explained“. (Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции. Икономически анализ с разяснения), Commission européenne, Брюксел, септември 2013.

[4] Пак там.

[5] Мита, налагани на стоки, произведени в чужбина, при внасянето им на дадена територия.

[6] Вж. Christian de Brie, „Comment l’AMI fut mis en pièces“ (Как Многостранното споразумение за инвестициите беше разбито на парчета), Le Monde diplomatique, декември 1998.

[7] Вж. Philippe Rivière, „L’accord commercial anti-contrefaçon compte ses opposants“ (Търговското споразумение за борба с фалшифицирането брои опонентите си), La valise diplomatique, юли 2012, www.monde-diplomatique.fr.

[8] Определение за правата на инвеститора, дадено от главния изпълнителен директор и президент на „Американ Експрес“.

 

 

 

Десет заплахи за европейските народи - Волф Йеклайн

 

 

 

Досие: Големият трансатлантически пазар

 

1. Основните трудови права няма да се спазват. САЩ са ратифицирали само две от осемте основни норми на Международната организация на труда (МОТ) в защита на трудещите се. От своя страна, всички страни членки на ЕС са приели регламентите, одобрени от ООН. Историята показва, че има тенденция „съгласуването“, до което водят споразуменията за свободна търговия, да става на базата на най-малкия общ знаменател. Следователно европейските трудещи се с основание се опасяват, че ще им бъдат отнети права, които имат сега.

2. Правата за колективно представителство на работещите ще намалеят. Големият трансатлантически пазар иска да премахне „бариерите“, които възпрепятстват свободното движение на стоки между двата континента. Целта е да се разширят възможностите на предприятията да избират местата, където да установят производствените си звена в зависимост от „разходите“, по-специално социалните. Обаче правото за участие на работниците чрез информация и съгласуване в комитетите на предприятията и занапред ще бъде спирано от границите. Следователно трансатлантическото сближаване ще означава отслабване на това право, макар че то е гарантирано в Хартата за основните права на ЕС.

3. Техническите норми и стандарти ще бъдат занижени. В тази област европейският възглед за нормативите се различава много от този на САЩ. В Европа над другите принципи се налага принципът на превантивност и оценка на риска – пускането на пазара на даден продукт зависи от предварителната оценка на рисковете, които той крие. САЩ действат по обратния начин – оценката е постфактум и се съчетава с гаранция за поемане на разходите при евентуален проблем, възникнал след пускането му на пазара (възможност за завеждане на колективен иск, парично обезщетение). В Европа отчитаните рискове не се ограничават с опасностите за потребителите. Те включват и рисковете, свързани с условията на труд, здравето и професионалната сигурност, макар тези изисквания да не се спазват винаги. САЩ пък направо ги игнорират.

Съгласуването, което толкова се харесва на лобитата на собствениците, крие редица опасности: отслабване на принципа за превантивност и оценка на риска (без да се поемат щетите); възможност за поява на двойна система, при която фирмите биха могли да избират с кои нормативни разпоредби да се съобразяват; отстъпление от охраната на труда на работното място. Перспективата да се създаде трансатлантически „Съвет за нормативно сътрудничество“, който да се изплъзва от демократичния контрол и от погледа на синдикатите, е наистина тревожнa .    

4. Свободата на движение на хората ще бъде ограничена. Движението на хора се предвижда само под формата на предоставяне на услуга, наречено „режим 4“, т.е. „чрез присъствието на физически лица от дадена страна на територията на друга“ [1]. Система, наречена още „командироване на работници“, която спомага за социалния дъмпинг в Съюза [2].

При настоящите преговори мобилността и миграцията се разглеждат само под ъгъла на икономическия интерес. Свободата на движение като фундаментално право отсъства. А можехме да очакваме, че съгласуването на правото и на трудовите законодателства ще позволи и на хората да ползват същите свободи и гаранции, както стоките и капиталите...

5. Злоупотребите няма да бъдат санкционирани. Договорите за свободна търговия традиционно съдържат глава, посветена на „устойчивото развитие“. Тя обхваща разпоредби за социалното право и труда, екологията, опазването на климата, правата на животните и селото. За разлика от останалите, тези глави обикновено не предвиждат никакъв механизъм за решаване на конфликти, нито възможност за санкциониране на нарушенията. Докато членовете за икономическата и техническата област се характеризират с много прецизни юридически правила и възможности за санкции, членовете за социалното право са много общи и предвидените санкции предлагат малко възможности за даване под съд.

6. Обществените услуги постепенно ще изчезват. Преговорите се ориентират към приватизацията им чрез т.нар. техника на „негативния списък“. Тя се състои в изброяване на услугите, забранени за приватизация, като се подразбира, че всичко останало влиза в нормата. И тук опитът показва, че мъглявите определения и формулировки отварят скрити врати, които улесняват приватизациите отвъд първоначално предвидените рамки. Освен това всяка нова услуга, която отговаря на нови нужди, автоматично ще бъде причислявана към частния сектор.

7. Безработицата ще се увеличи. Вътре в ЕС неевропейските предприятия могат да получават обществени поръчки. Много по-малко получават в САЩ, където редица правила целят да гарантират определен минимум от местни предприятия. В резултат пазарите, достъпни за американските фирми, ще се увеличат, но това няма да важи за европейските фирми. Последствията за заетостта в Съюза ще бъдат пагубни.

8. Личните данни няма да са поверителни. Европейските народи по традиция държат на защитата на личните си данни. Американските норми показват, че отвъд Океана се държи по-малко на това ... В условията на либерализация на услугите гарантирането на тази защита става хипотетично – как да се определи мястото на съхранение и приложимото право, когато данните са в т.нар. „облак“?

9. Народите ще бъдат подчинени на защитата на интелектуалната собственост. С Големия трансатлантически пазар има опасност на масата да се върне онова, което чрез съгласуваните усилия на профсъюзите и на европейските политически организации и асоциации бе избегнато по време на разискванията за Търговското споразумение за борба с фалшифицирането (АКТА). Разпоредбите за защита на интелектуалната и индустриалната собственост отново са предмет на преговори и биха могли да застрашат свободата в интернет, да лишат авторите от свободен избор при разпространението на произведенията им или да ограничат достъпа до генеричните лекарства.

10. И, разбира се, държавите ще бъдат подчинени на едно право, скроено по мярката на многонационалните компании ( виж статията на Беноа Бревил и Мартин Бюлар тук -  http://probuzhdane.blogspot.com/2014/09/blog-post_93.html ).    

 

Източник: LE MONDE DIPLOMATIQUE, юни 2014 г.

Превод Мария Петрикова                        

Илюстрация: Анатолий Станкулов

 

Бележки под линия

[1] Интернет сайт на Генерална дирекция „Търговия“, http://ec.europa.eu/trade.

[2] Вж. Жил Балбастър, „Командировани работници = работници в окови“, Монд дипломатик в Дума, 1 май 2014.

 

 

Могъщите прекрояват света - Серж Алими

 

 

 

АМЕРИКАНСКИЯТ орел на свободната търговия прекосява Атлантика, за да нападне стадо зле защитени европейски агънца. Този художествен образ нахлу в обществените дебати по време на кампанията за европейските избори. Освен че е стряскащ, той е политически опасен. От една страна, не позволява да се разбере, че и в САЩ има опасност много местни общности да станат жертва на новите либерални норми, които може да им забранят да закрилят заетостта, околната среда, здравеопазването. От друга страна, отклонява вниманието от едни съвсем европейски предприятия, като френското „Веолия“ или германското „Сименс“, които са не по-малко нетърпеливи от американските мултинационални компании да преследват съдебно държавите, проявили волността да застрашат печалбите им  ( виж статията на Беноа Бревил и Мартин Бюлар тук -  http://probuzhdane.blogspot.com/2014/09/blog-post_93.html ).       И накрая, този образ пренебрегва ролята на институциите и правителствата на Стария континент при създаването на зона за свободна търговия на тяхна територия.

Следователно мобилизацията срещу Големия трансатлантически пазар не трябва да е насочена към определена държава, била тя и САЩ. Залогът на борбата е по-мащабен и по-амбициозен – той се отнася до новите привилегии, които инвеститорите навсякъде искат да получат навярно като компенсация за икономическата криза, която те самите предизвикаха. Ако бъде водена ефективно, една такава планетарна битка би могла да укрепи международната демократична солидарност, която днес изостава в сравнение със съглашателството между силите на капитала.

В случая е по-добре да бъдем недоверчиви към двойките понятия, привидно свързани завинаги. Това се отнася както за протекционизма и прогресивното мислене, така и за демокрацията и отварянето на границите. Историята доказва, че на търговската политика не ѝ е присъщо политическо съдържание [1]. Наполеон III обвързва авторитарната държава със свободната търговия почти в същия момент, когато в САЩ Републиканската партия претендира, че е загрижена за американските работници, а всъщност защитава каузата на тръстовете и на „крадливите барони“ от стоманодобива, които настояват за митническа закрила [2]. „Тъй като Републиканската партия е закърмена с омразата към робския труд и желанието всички хора да са наистина свободни и равноправни, посочва платформата ѝ от 1884 г., тя неизменно се противопоставя на идеята нашите трудещи се да бъдат поставени в условия на конкуренция с каквато и да било форма на крепостен труд, било в Америка или в чужбина.“ [3] Както изглежда, още навремето са си мислили за китайците. Ставало е обаче дума за хилядите копачи, дошли от Азия, които калифорнийските железопътни компании са наемали, за да им възлагат каторжен труд в замяна на мизерни заплати.

Век по-късно, когато международната позиция на САЩ вече е друга, демократи и републиканци се съревновават кой ще засвири по-сладникава серенада във възхвала на свободната търговия. На 26 февруари 1993 г., малко повече от месец след влизането си в Белия дом, президентът Бил Клинтън взе преднина благодарение на програмната си реч в подкрепа на Северноамериканското споразумение за свободна търговия (NAFTA – на английски, TLCAN – на испански, ALENA – на френски), което беше гласувано няколко месеца по-късно. Той призна, че „глобалното село“ е засилило безработицата и е станало причина за ниски заплати в САЩ, но че възнамерява да ускори крачката в същата посока: „Истината в днешно време е и трябва да бъде следната – че с отварянето и търговията нацията ни ще забогатее. Това ни насърчава да правим нововъведения. Задължава ни да се справяме с конкуренцията. Осигурява ни нови клиенти. Облагодетелства глобалния растеж. Гарантира процъфтяване на производителите ни, които също са потребители на услуги и суровини.“

Още по онова време различните кръгове от преговори за либерализиране на международната търговия понижиха средната стойност на митата от 45% през 1947 г. на 3,7% през 1993 г. Но това няма значение – мирът, благоденствието и демокрацията изискват да се върви неизменно все по-напред. „Както изтъкват философите – от Тукидид до Адам Смит, настоя Клинтън, търговските обичаи противоречат на войната. Както съседите, които са си помагали, за да изградят оборите си, по-рядко биха мислили да ги подпалят, така и онези, които са повишили взаимно равнището си на живот, не са толкова склонни да се скарат. Ето защо, ако вярваме в демокрацията, трябва да се опитаме да засилим търговските си връзки.“ Правилото обаче не важеше за всички страни, понеже през март 1996 г. президентът демократ подписа закон, който затегна търговските санкции срещу Куба.

Десет години след Клинтън европейският комисар Паскал Лами – френски социалист, който после стана генерален директор на Световната търговска организация (СТО), продължи този анализ: „По исторически, икономически и политически причини смятам, че освобождаването на търговския обмен е напредък за човечеството, че то е донесло по-малко нещастия и конфликти отколкото ограничаването му. Където мине търговията, оръжията замлъкват. Монтескьо го е казал по-добре от мен.“ [4] През XVIII век обаче Монтескьо не е можел да знае, че век по-късно китайските пазари ще се отворят не благодарение на убедителността на енциклопедистите, а по пътя на канонерките, опиумните войни и опустошаването на Летния дворец. Но пък Лами няма как да не е наясно с това.

По-сдържан, отколкото предшественика си демократ (при него това е въпрос на темперамент), президентът Барак Обама подхвана на свой ред мотото за свободната търговия, издигнато от мултинационалните компании – от САЩ, Европа и всъщност от целия свят, и се обяви в защита на Големия трансатлантически пазар: „Това споразумение би могло да увеличи износа ни с десетки милиарди долари, да насърчи създаването на стотици хиляди допълнителни работни места – в САЩ и в ЕС, и да стимулира растежа от двете страни на Атлантическия океан.“ [5] Макар и едва загатнато в изявлението му, геополитическото измерение на споразумението има по-голяма тежест от хипотетичните му ползи за растежа, заетостта и благоденствието. Вашингтон, който гледа надалеч, разчита на Големия трансатлантически пазар не за да завладее Стария континент, а за да го отклони от каквато и да било перспектива за сближаване с Русия. И най-вече – за да спре Китай.

И в това отношение позициите му напълно съвпадат с мнението на европейските ръководители. „Свидетели сме на възхода на тези бързо развиващи се страни, които представляват опасност за европейската цивилизация, смята бившият френски министър-председател Франсоа Фийон. Нима единственият ни отговор ще бъде нашият разкол? Това е лудост.“ [6] Европейският депутат Ален Ламасур изтъква в същия дух, че Големият трансатлантически пазар би могъл да позволи на атлантическите съюзници да „постигнат съгласие по общи норми, които след това да наложат на китайците“ [7]. Замисленото от Вашингтон транстихоокеанско партньорство, в което Пекин не е поканен да участва, има същата цел.

Не е случайно, че най-разпаленият интелектуалец – застъпник на Големия трансатлантически пазар, Ричард Роузкранс, ръководи в Харвард център за изследване на отношенията между САЩ и Китай. Пледоарията му, публикувана миналата година, натяква идеята, че едновременното отслабване на двата големи атлантически блока трябва да ги подтикне да стегнат редиците предвид подема на бързо развиващите се азиатски държави. „Ако тези две половини на Запада, пише той, не се обединят в една общност в областта на изследователската дейност, развитието, потреблението и финансите, и двете ще загубят позиции. Тогава държавите от Изтока, водени от Китай и Индия, ще задминат Запада в растежа, нововъведенията и доходите – и накрая, в способността им да бъдат мощна военна сила.“ [8]

Общите приказки на Роузкранс напомнят за известния анализ на икономиста Уолт Уитман Ростоу за етапите на растежа – след като една страна отбележи икономически подем, ритъмът ѝ на развитие се забавя, защото вече е постигнала най-бързото нарастване на производителността (равнище на образование, урбанизация и т.н.). В конкретния случай растежът на западните икономики, достигнали своята зрялост от няколко десетилетия насам, няма да догони нивата на Китай и Индия. Ето защо един по-тесен съюз между САЩ и Европа би бил най-силната карта, която им остава. Тя би трябвало да им позволи да продължат да налагат своята игра на новодошлите, които действително са стремглави, но са трайно разделени. След Втората световна война се изтъкваше външна заплаха – тогава тя беше политическа и идеологическа и идваше от Съветския съюз, а днес е икономическа и търговска и идва от капиталистическа Азия. Това позволява на добрия (американски) овчар да събере овцете, уплашени, че основният камък на новия световен ред скоро вече няма да е във Вашингтон, а в Пекин.

Според Роузкранс тези опасения са още по-основателни поради факта, че „в историята преходът от една хегемонна държава към друга обикновено е свързан със сериозен конфликт“. Но имало начин, по който можело да се избегне „войната между Китай и Запада“ при „прехвърлянето на лидерството от САЩ към нова хегемонна държава“. Вместо да се таят надежди двете основни азиатски страни да се обединят с атлантическите партньори, които са в упадък, трябвало да се извлече полза от съществуващото съперничество между тях, за да бъдат удържани в региона им благодарение на подкрепата на Япония. Страна, която поради страха си от Китай се е присъединила към западния лагер, до такава степен, че се е превърнала в „последната му гара на Изток“.

Макар този голям геополитически замисъл да величае културата, напредъка и демокрацията, изборът на някои метафори понякога издава едно не толкова възвишено вдъхновение: „Производителят, който изпитва затруднения да продаде дадена стока, обяснява Роузкранс, често ще бъде принуден да слее предприятието си с чужденстранно дружество, за да разшири предлагането си и да увеличи пазарния си дял, както направи „Проктър и Гембъл“, когато купи „Жилет“. Държавите са принудени да действат по същия начин.“

Борбата срещу Големия трансатлантически пазар едва сега започва. Защото без съмнение никой народ не смята все още нацията и територията си за стоки за общо потребление.

 

 

Източник: LE MONDE DIPLOMATIQUE

 Превод: Павлина Колева

 

Бележки под линия

[1] Вж. Le Protectionnisme et ses ennemis (Протекционизмът и враговете му), Le Monde diplomatique – Les Liens qui libèrent, Париж, 2012.

[2] Вж. Howard Zinn, „Au temps des „barons voleurs“ (В епохата на „крадливите барони“), Le Monde diplomatique, септември 2002.

[3] Цитирано от John Gerring, Party Ideologies in America, 1828-1996 (Партийните идеологии в Америка, 1828-1996), Cambridge University Press, 2001, с. 59.

[4] Le Nouvel Observateur, Париж, 4 септември 2003.

[5] Съвместна конференция с Франсоа Оланд, Белия дом, Вашингтон, 12 февруари 2014.

[6] RTL, 14 май 2014.

[7] France Inter, 15 май 2014.

[8] Richard Rosecrance, The Resurgence of the West: How a Transatlantic Union Can Prevent War and Restore the United States and Europe (Възраждането на Запада: как един трансатлантически съюз може да предотврати войната и да възстанови САЩ и Европа), Yale University Press, Ню Хевън, 2013. Отнася се и за следващите цитати.

 

 

 

Десет заплахи за американския народ - Лори M. Уолък

 

 

 

Досие: Големият трансатлантически пазар

1. Новата регулация на финансите ще бъде отменена. Представителите на Европейския съюз изискват да се преразгледат въведените от президента Барак Обама реформи за регламентиране на финансовия сектор и да се намалят ограниченията над банковите дейности. Главна мишена са: „правилото Волкър“, което ограничава възможността на търговските банки да развиват спекулативни дейности, предложените от Федералния резерв закони, които се прилагат за чуждите банки, както и държавната регулация на застрахователната дейност. Американските представители, съветвани от банкерите на „Уолстрийт“, предложиха в договора да се добавят правила в противовес на онези американски разпоредби, които целят забрана на „токсичните“ дериватни продукти, ограничаване размера на банките, смятани за „прекалено големи, за да фалират“, налагане на такса върху финансовите транзакции и връщане на принципа от закона „Глас-Стийгал“. Този закон, гласуван от Конгреса на САЩ през 1933 г., разделяше инвестиционната от търговската дейност на банките, но беше отменен през 1999 г. от администрацията на Бил Клинтън.

2. Ще се появи риск от „луда крава“ и от пускане на заразено мляко в търговската мрежа. През 2011 г. 28 от 29-те случая на спонгиформна енцефалопатия по говедата (ESB), установени от Световната здравна организация (СЗО), произхождаха от Европейския съюз. В отговор на това повече от петдесет страни ограничиха вноса на европейско говеждо месо. Предприятията, обединени в лобито „Бизнес Европа“, сметнаха обаче американската забрана за внос на европейско говеждо, свързана с епидемията от ESB, за търговска бариера, която трябва да се премахне. Европейските гиганти от агробизнеса също така определиха американските норми за контрол над качеството на млякото като „препятствие“, което трябва да се превъзмогне чрез Големия трансатлантически пазар.

3. Зависимостта от петрола ще се задълбочи. „Бизнес Европа“, която представлява петролни компании като „Бритиш Петролиум“ (BP), се бори Големият трансатлантически пазар да забрани данъчните намаления за по-малко замърсяващите горива-заместители (като горивата, произведени от водорасли) и онези, които отделят по-малко въглероден диоксид.

4. Лекарствата ще станат по-ненадеждни. Европейските фармацевтични лаборатории искат от Американската агенция за храните и лекарствата (US Food and Drug Administration) да се откаже от своите независими оценки на лекарствата, продавани на американска територия. Те предлагат американското правителство автоматично да признава медикаментите, утвърдени от европейските власти.

5. Лекарствата ще поскъпнат. Американската асоциация на фармацевтичните индустрии (могъщо лоби на американските фармацевтични компании, като „Пфайзер“) упражнява натиск чрез Големия трансатлантически пазар да се ограничи възможността американското и европейските правителства да преговарят за по-ниска цена на лечението по програмите за обществено здравеопазване. Белият дом вече прилага тази възможност, за да понижи цената на лекарствата за ветераните от въоръжените конфликти. Администрацията на Обама се ангажира също да бъдат намалени цените по програмата му „Медикеър“.

6. Ще се увеличи посегателството върху частния живот. Различни американски компании поискаха Големият трансатлантически пазар да улесни достъпа до лична информация (локализация на мобилните апарати, лични и информационни данни), за да създадат специфични профили на потребители.

7. Ще бъдат закрити работни места поради отмяна на националното предимство за обществените поръчки. Преговарящите и големите компании на Стария континент се надяват, че Големият трансатлантически пазар ще отмени американските правила, даващи предимство на националните и местните предприятия при възлагането на обществени поръчки (закона „Купувай американското“ и политиката „Купувай местното“). Сега тези разпоредби гарантират, че парите на данъкоплатците ще бъдат вложени в проекти, които създават американски работни места.

8. Ще се премахнат обозначенията върху етикетите на стоки, произведени на основата на генномодифицирани организми (ГМО). В САЩ близо половината от щатите налагат това да бъде упоменато върху етикетите на хранителните продукти, съдържащи ГМО. Големи производители на семена като „Монсанто“ упражняват натиск споразумението да отмени въпросното разпореждане.

9. На пазара ще бъдат пуснати опасни играчки. Европейските производители на играчки, представени от Асоциацията на европейските индустрии за играчки, признават, че има различия между американските и европейските санитарни правила (главно що се отнася до опасностите от запалване, химически и микробиологични рискове). Смятат обаче да убедят американските родители в безвредността на проверените в чужбина играчки.

10. Държавите ще бъдат подчинени на едно право, скроено по мярката на многонационалните компании  ( виж статията на Беноа Бревил и Мартин Бюлар тук -  http://probuzhdane.blogspot.com/2014/09/blog-post_93.html )   

 

 

 

Лори M. Уолък е директор на „Public Citizen’s Global Trade Watch“ (гражданска организация, която наблюдава световната търговия), Вашингтон, www.citizen.org.

 

Източник: LE MONDE DIPLOMATIQUE, юни 2014 г.

Превод Мария Петрикова

 

По-стара статия  от авторката виж тук - http://probuzhdane.blogspot.com/2014/01/blog-post_5.html  

 

 

 

 

Защо Западът е виновен за украинската криза - Джон Миршаймер

 

 

 

Статия от списание “Форин Афеърс”

 

На Запад е прието да се смята, че практически единствената причина за украинската криза е агресията на Русия. Твърди се, че руският президент Владимир Путин е анексирал Крим, тъй като отдавна се стреми да възроди съветската империя. Че в по-далечно бъдеще може да се прицели и към останалата територия на Украйна и другите страни от Източна Европа. Че падането на президента на Украйна Виктор Янукович през февруари 2014 г. просто е било предлог руски войски да се отправят към Украйна.

Подобен поглед върху събитията обаче е погрешен. САЩ и техните европейски съюзници носят немалка част от отговорността за кризата. Коренът на проблема стана разширяването на НАТО – ключовият елемент за по-широка стратегия за извеждане на Украйна от руска орбита и сближаването й със Запада.

Важна роля също така изигра придвижването на ЕС на изток и подкрепата от страна на Запада на демократичното движение в Украйна, чието начало постави „оранжевата революция“ от 2004 година.

От средата на 90-те г. на ХХ в. руските лидери упорито се изправят срещу разширяването на НАТО, а в последните години дават ясно да се разбере, че нямат намерение да гледат спокойно как стратегически важният за тях съюзник се превръща в бастион на Запада.

За Путин незаконното сваляне на демократично избрания и проруски настроен президент на Украйна, което той справедливо нарича „преврат“, е капката, преляла чашата. В отговор той анексира полуостров Крим, където, както се опасяваше, би могла да се появи военноморска база на НАТО, и се зае да дестабилизира Украйна, за да може тя да престане с опитите си за присъединяване към Запада.

Отпорът, даден от Путин, не бива да учудва никого. В края на краищата руският президент нееднократно е подчертавал, че придвижвайки се към „задния двор“ на Русия, Западът заплашва основните й стратегически интереси.

Случилото се смая до такава степен американските и европейските елити главно защото те са склонни да смятат, че през XXI век логиката на реализма не работи и че либералните принципи на законността, икономическата взаимозависимост и демокрацията са в състояние да обезпечат свободата и единството на Стария континент.

В Украйна обаче тази схема се провали. Украинската криза показва, че „реалната политика“ продължава да е актуална и е твърде рисковано тя да бъде игнорирана.

Американските и европейски лидери не успяха да превърнат Украйна в крепост на Запада на руските граници. Сега, когато последствията от тази недомислена политика са очевидни, продължаването й би било още по-голяма грешка.

Провалът на Запада

В края на Студената война съветските лидери предпочитаха американските войски да останат в Европа и НАТО да запази своята цялост, тъй като се надяваха, че това ще спомогне Германия да остане мирна държава. Но и те, и техните руски приемници не желаеха НАТО да се разширява – смятайки, че западните дипломати ще разберат опасенията им.

Само че в средта на 90-те години на миналия век администрацията на Клинтън взе друго решение и се зае с разширяването на Североатлантическия пакт.

Първият етап на разширяването се състоя през 1999 година. Тогава към НАТО се присъединиха Чехия, Унгария и Полша. Вторият бе през 2004 година, когато част от пакта станаха България, Естония, Латвия, Литва, Румъния, Словакия и Словения.

От самото начало Москва активно се възмущаваше. Нека припомним, че когато през 1995 г. НАТО бомбардира босненските сърби, руският президент Борис Елцин заяви: „Положението на Балканите е първият признак за това какво може да се случи, когато НАТО се приближи до границите на Руската федерация… Огънят на войната може да избухне в цяла Европа“. Само че тогава руснаците бяха твърде слаби, за да попречат на Североатлантическия алианс да се придвижи на изток. Впрочем по онова време това придвижване не изглеждаше особено опасно: нито една от новите страни, членки на НАТО (освен малките прибалтийски републики), нямаше общи граници с Русия.

След това обаче НАТО започна да гледа още пò на изток. През април 2008 година на срещата на Върха в Букурещ Алиансът обсъди въпроса за присъединяването на Грузия и Украйна. Администрацията на Джордж Буш-младши подкрепи идеята, но Франция и Германия бяха против, отчитайки, че не си струва Русия да бъде излишно дразнена.

В крайна сметка, членовете на НАТО постигнаха компромис – нямаше формален процес на присъединяване, но Алиансът заяви подкрепата си за надеждите на Грузия и Украйна, провъзгласявайки смело: „Тези държави ще станат членове на НАТО“.

Москва обаче съвсем не прие този изход като компромисен. Заместник-министърът на външните работи Александър Грушко заяви: „Встъпването на Грузия и Украйна в Алианса би било голяма стратегическа грешка с много сериозни последствия за общоевропейската безопасност“.

Путин отбеляза също така и че приемането на тези две страни в НАТО ще бъде „пряка заплаха“ за Русия. Както съобщи един от руските вестници, в свой разговор с Буш Путин „много прозрачно е намекнал, че ако Украйна все пак бъде приета в НАТО, то тази държава просто ще прекрати своето съществуване“.

Инвазията на Русия в Грузия през август 2008 година трябваше да разсее всякакви съмнения за това, че Путин е твърдо решен да попречи на Грузия и Украйна да влязат в НАТО.

Президентът на Грузия Михаил Саакашвили, в стремежа си страната му да бъде присъединена към Североатлантическия алианс, през лятото на 2008 година реши да върне под властта на Тбилиси два сепаратистки района – Абхазия и Южна Осетия.

В същото време Путин искаше Грузия да остане слаба и нестабилна дори вън от НАТО. Когато между грузинските правителствени войски и южноосетинските сепаратисти започнаха бойни действия, руските войски взеха под контрол Абхазия и Южна Осетия.

Въпреки това ясно предупреждение НАТО не се отказа официално от идеята си да приеме Грузия и Украйна в Алианса. Разширяването на НАТО продължи – през 2009 година негови членове станаха и Албания и Хърватия.

Европейският съюз също продължи своето движение на изток. През май 2008 година той стартира инициативата „Източно партньорство“, чиято цел бе да се помогне за икономическия просперитет на страни като Украйна и те да бъдат интегрирани към икономиката на ЕС. Не е странно, че руските лидери отчетоха този план като противоречащ на интересите на страната си.

През февруари 2014 година, преди падането на Янукович от власт, руският външен министър Сергей Лавров обвини Европейския съюз в опит за създаване на „сфера на влияние“ в Източна Европа. В очите на руските ръководители разширяването на ЕС изглежда като прикритие на разширяването на НАТО.

Накрая, последните усилия на Запада бяха насочени към това да отдалечи Киев от Москва – разпространявайки в Украйна и други постсъветски страни западните ценности и насърчаването на демокрацията. Това предполагаше подкрепа за прозападно настроените личности и организации.

През декември 2013 година помощник държавният секретар на САЩ по въпросите на Европа и Евразия Виктория Нюланд отбеляза, че от 1991 г. Съединените щати са похарчили над 5 милиарда долара, за да помогнат на Украйна да постигне „бъдещето, което заслужава“. В частност, в рамките на тези усилия правителството на САЩ е обезпечавало със средства „Националния фонд за подкрепа на демокрацията” (NED) – нестопанска организация, която финансира повече от 60 проекта за развитието на гражданското общество в Украйна. Президентът на фонда Карл Гершман нарече тази страна „голямата награда“.

Когато Янукович победи на президентските избори през февруари 2010 година, NED реши, че това противоречи на целите му, и започна активно да поддържа опозицията и украинските демократични институции.

Когато руските лидери анализират западното социално инженерство за Украйна, те се опасяват, че страната им може да се окаже следващата мишена. Подобни страхове не бива да се смятат за неоснователни.

През септември 2013 година Гершман написа в The Washington Post: „Европейският избор на Украйна ще ускори гибелта на идеологията на руския империализъм, представлявана от Путин… Руснаците също са поставени пред избор и Путин може да загуби позиции не само в близките до Русия страни, но и в самата нея“.

Развитието на кризата

Тройствената политика на Запада – разширяването на НАТО, експанзията на Евросъюза и насърчаването на демокрацията – допълнително наля масло в готовия да се разгори огън.

Пожарът избухна през ноември 2013 година, когато Янукович отхвърли важното икономическо съглашение, което се готвеше да сключи с ЕС, и вместо това се съгласи да приеме предложените от Русия 15 милиарда долара.

Това решение предизвика антиправителствени демонстрации. През следващите три месеца обстановката се нажежи. Към средата на февруари загинаха около сто участници в протестите. Западните емисари спешно се отправиха към Киев, за да разрешат кризата.

На 21 февруари правителството и опозицията се договориха Янукович да остане на власт само до новите избори. Договореностите обаче не бяха спазени и още на следващия ден Янукович избяга в Русия. Новото правителство, дошло на власт в Киев, бе крайно прозападно и антируско. Четирима от неговите високопоставени членове справедливо могат да се нарекат неофашисти.

Макар на този етап да е трудно да се прецени степента на участие на САЩ в тези събития, изглежда очевидно, че превратът бе подкрепен от Вашингтон. Нюланд и сенаторът републиканец Джон Маккейн участваха в антиправителствените демонстрации. След бягството на Янукович посланикът на САЩ в Украйна Джефри Пайет обяви, че „този ден ще влезе в учебниците по история“. Според попаднали в ръцете на журналисти записи на един телефонен разговор Нюланд се обяви за смяна на режима с настояването украинският политик Арсений Яценюк да оглави новото правителство. Така и стана. Не е чудно, че руснаците смятат Запада за участник в свалянето на Янукович.

В крайна сметка, Путин реши, че е дошло време да действа против Украйна и Запада. Скоро след 22 февруари той нареди на руските войски да откъснат Крим от Украйна, след което го присъедини към Русия.

Оказа се, че това не е трудно да се направи, тъй като във военноморската база в Севастопол непрекъснато имаше хиляди руски войници. Отделен важен фактор бе, че около 60% от кримското население се състои от етнически руснаци, повечето от които не желаят да живеят в Украйна.

След случилото се Путин започна да оказва натиск върху новото правителство в Киев, стремейки се то да не застава на страната на Запада против Москва. Той даде ясно да се разбере, че по-скоро ще унищожи Украйна като функционираща държава, отколкото да допусне тя да се превърне в западен аванпост на прага на Русия.

Затова именно изпрати съветници и оръжие и даде дипломатическа подкрепа на руските сепаратисти в Източна Украйна – подтиквайки страната към гражданска война, Путин съсредоточи на украинската граница огромна армия, заплашваща да нахлуе в страната, ако правителството смаже бунтовниците. В добавка той рязко вдигна цената на газа, който Русия продава на Украйна, и поиска спешното плащане на минали доставки. Путин играе жестко.

Диагнозата

Не е трудно да се разберат действията на Путин. Украйна представлява огромна равнина, която се наложи да пресекат и Наполеонова Франция, и Германската империя, и нацистка Германия, преди да нанесат ударите си по самата Русия. За руснаците тя има стратегически важно значение като буферна държава. Нито един руски лидер не би допуснал на нейна територия настаняването на военен алианс, който до вчера е бил смъртен враг на Москва.

И нито един руски лидер не би бездействал, гледайки как Западът помага в Украйна да се установи правителство, което е твърдо решено да интегрира страната към западните структури.

Позицията на Москва може и да не се харесва на Вашингтон, но той е длъжен да разбере нейната логика. Това е в основата на геополитиката: великите държави винаги се отнасят нервно към потенциалните заплахи близо до своите територии. В края на краищата, самите Съединени щати не търпят присъствието на други велики държави не само на своите граници, но и въобще в западното полукълбо.

Представете си как би се възмутил Вашингтон, ако Китай създаде мощен военен съюз и се опита да включи в него Канада и Мексико. Дори ако оставим настрани логиката, руските лидери неоднократно са заявявали на своите западни колеги, че смятат присъединяването на Грузия и Украйна в НАТО за неприемливо – както и всякакви опити тези страни да бъдат привлечени против Русия. Руско-грузинската война от 2008 година ясно демонстрира нагласата на Русия.

Американските официални лица и техните европейски съюзници твърдят, че много са се старали да разсеят руските опасения и че Москва трябва да разбере: НАТО не крои планове срещу Русия. Едновременно с това Алиансът трудно би могъл да отрече, че се нуждае от разширяване не само за да възпира Русия, но и за да не му се налага непрекъснато да мести войските си в новите страни членки.

През 2002 година дори бе създаден орган под названието Съвет „Русия-НАТО“, предназначен да съдейства за развитието на сътрудничеството с Москва.

За да умиротворят Русия, през 2009 година САЩ обявиха, че ще разместят – в краен случай, първоначално – новата система за противоракетна отбрана на корабите в европейски води, а не на територията на Чехия или Полша. Нито една от тези мерки обаче не сработи – както и преди, руснаците упорито се противопоставяха на разширението на НАТО и особено на включването на Грузия и Украйна в Алианса. А в крайна сметка именно руснаците, а не Западът, трябва да решават какво ги заплашва.

За да стане ясно защо Западът – и особено Съединените щати – не виждаше, че политиката му в Украйна подготвя почвата за сериозни сблъсъци, трябва да се погледне назад: в средата на 90-те години на миналия век, когато администрацията на Клинтън започна да се застъпва за разширяване на НАТО.

Тогава анализаторите привеждаха най-различни аргументи „за“ и „против“, но до обществен консенсус не се стигна. Тук е мястото да се каже, че повечето американски емигранти от Източна Европа, както и техните роднини активно подкрепяха експанзията на Алианса, тъй като желанието им бе НАТО да защитава страни като Унгария и Полша. Някои от тях одобряваха подобен курс, защото смятаха, че както и преди, Русия трябва да бъде удържана.

Мнозинството реалисти обаче бяха против експанзията. Според тяхното мнение отслабваща държава със застаряващо население и триизмерна икономика не се нуждае от възпиране. При това те се опасяваха, че разширяването на НАТО само ще даде допълнителен стимул на Москва да мъти водите в Източна Европа. Американският дипломат Джордж Кенан коментира това пред журналисти през 1998 година – скоро след като Сенатът на САЩ одобри първия етап от разширяването на Североатлантическия алианс. „Аз смятам, че руснаците ще реагират на това крайно отрицателно, което от своя страна ще окаже влияние върху политиката им – заяви той – Според мен се прави трагична грешка. Нямахме причини да действаме по този начин. Никой никого не е заплашвал.“

От друга страна, повечето либерали – в това число много от ключовите членове на администрацията на Клинтън – бяха за разширяване на Алианса. Те смятаха, че краят на Студената война по фундаментален начин е променил международната политика и че старата реалистична логика, управлявала Европа, е заменена от нов постнационален ред.

По тяхно мнение Америка се бе превърнала не само в „незаменима държава“ (по израза на държавния секретар Мадлин Олбрайт), но и в благодетелен хегемон – и съответно Москва не бива да я възприема като заплаха. Фактически крайната цел на тази политика бе целият континент да бъде принуден да изглежда като Западна Европа.

Затова САЩ се стремяха да развиват демокрацията в Източна Европа, поощряваха икономическата взаимозависимост между източноевропейските страни и ги интегрираха в международните институции.

Побеждавайки в спора в Съединените щати, либералите с лекота убедиха своите европейски съюзници да подкрепят разширяването на НАТО – защото благодарение на достиженията на ЕС европейците, като по-силни от американците, бяха сигурни, че геополитиката е загубила предишното си значение и че всеобемащият либерален ред е способен да поддържа мира в Европа.

За първото десетилетие на настоящия век либералите надделяха толкова силно по въпроса за европейската сигурност, че дори преходът на Алианса към политика на отворени врати в областта на разширяването му почти не срещна съпротива.

Днес сред американските официални лица либералният поглед на света се е превърнал в общоприета догма. Нека припомним, че през март президентът Барак Обама произнесе реч за Украйна, в хода на която няколко пъти спомена за „идеалите“, движещи политиката на Запада, които заплашват „по-старите и традиционни представи за сила“.

Реакцията на държавния секретар Джон Кери за кримската криза отразяваше същия подход: „През XXI век просто никой не се държи като през XIX – не нахлува в чужди държави под напълно измислени предлози“.

Всъщност различните страни просто гледат по различен начин на мира. Путин и неговите съотечественици мислят и действат в съответствие с нормите на реализма, а западните им колеги се придържат към либералните представи за международна политика. В резултат САЩ и техните съюзници неволно предизвикаха сериозната криза, свързана с Украйна.

В търсене на виновния

В споменатото по-горе интервю на Кенан от 1998 година той предсказа, че експанзията на НАТО ще доведе до криза, след което нейните привърженици ще заявят: „Ние от самото начало ви предупреждавахме какво представляват руснаците“.

И действително – повечето официални лица на Запада днес сочат Путин като виновник за печалното положение в Украйна. Както писа The New York Times, през март канцлерът на Германия Ангела Меркел намекна, че Путин се държи ирационално, заявявайки на Обама, че той „живее в друг свят“.

Без съмнение в поведението на Путин се наблюдават автократски тенденции, но липсват каквито и да било основания да се смята, че той е психически неуравновесен.

Напротив, руският държавен глава е първокласен стратег, от когото следва да се страхува и когото трябва да уважава всеки негов външнополитически противник.

Други анализатори – с няколко сериозни основания – твърдят, че Путин изпитва носталгия по разпадналия се Съветски съюз и иска да го възстанови, разширявайки границите на Русия.

Според тази версия, присъединявайки Крим, Путин пробва почвата, проверявайки не е ли време да анексира Украйна – или в краен случай нейната източна част – а впоследствие задължително да прояви агресия и по отношение на другите съседни на Русия държави. Някои представители на този лагер считат Путин за съвременния Адолф Хитлер, всяка сделка с когото би представлявала повторение на мюнхенската грешка.

Следователно НАТО трябва да приеме в своите редове Грузия и Украйна, за да възпре действията на Русия, преди тя да е подчинила съседите си и да е започнала да представлява реална заплаха за Западна Европа.

При по-сериозно вглеждане във фактите обаче тази логика не издържа на проверката. Ако Путин се стремеше да създаде „голяма Русия“, намеренията му навярно щяха да проличат на 22 февруари. До днешна дата няма практически никакви причини да се смята, че той се е канел да завземе Крим – още по-малко другите украински региони.

Даже западните лидери, подкрепящи разширяването на НАТО, не личеше да се боят от използването на военна сила от страна на Русия. Действията на Путин в Крим за тях бяха напълно неочаквани и съдейки по всичко, се случиха като спонтанна реакция на свалянето на Янукович. В самото начало Путин дори заяви, че не одобрява отделянето на Крим. Истина е и друго – че бързо промени своята позиция.

При това положение Русия трудно ще завоюва и анексира Източна Украйна – още по-малко цяла Украйна – даже да беше го искала.

Между река Днепър, която пресича страната, и руската граница живеят 15 милиона души. Това представлява около една трета от цялото украинско население. Преобладаващото мнозинство от тези хора искат да продължават да живеят в Украйна и безспорно биха се възпротивили на каквато и да е руска окупация.

Дори Русия да представляваше мощна военна машина и да имаше не по-малко силна икономика, тя най-вероятно не би могла да окупира Украйна. Достатъчно е да си спомним съветския и американския опит в Афганистан, американския опит във Виетнам и Ирак, както и руския опит в Чечения, за да разберем, че всяка военна окупация обикновено завършва зле. Путин безусловно е наясно: да покори Украйна е все едно да се опита да глътне таралеж. Неговата реакция на случващото се там има отбранителен, а не настъпателен характер.

Възможният изход

Тъй като повечето западни лидери продължават да отричат, че действията на Путин са продиктувани от обосновани съображения от сферата на безопасността, не е странно, че те се опитват да влияят на неговото поведение, водейки политика на силата и наказвайки Русия. По този начин те се опитват да предотвратят нова агресия. Макар Кери да твърди, че са „възможни всякакви варианти“, нито Съединените щати, нито съюзниците им по линия на НАТО са готови да защитят Украйна със силови методи.

Западът се надява, че ще успее с помощта на санкции да принуди Русия да прекрати подкрепата си за въстанието в Източна Украйна. През юли САЩ и ЕС въведоха трети пакет от санкции.

На първо място, те се прицелват към високопоставени лица, тясно свързани с руското правителство, също така и към някои крупни банки, енергийни компании и фирми в областта на отбраната.

Западните държави заплашват и с нов пакет от по-сериозни санкции, които ще бъдат насочени към цели сектори в руската икономика.

Само че подобни мерки няма да имат особено голям ефект. Важно е да се знае, че тежките санкции няма да бъдат въведени във всеки случай: много западни държави – и особено Германия – са против тази идея, опасявайки се, че Русия ще нанесе ответен удар, способен да причини на ЕС сериозен икономически ущърб.

Дори САЩ да успеят да уговорят своите съюзници на решителни крачки, това едва ли ще се отрази на политиката на Путин. Историята ни учи, че държавите са готови да търпят много заради своите ключови интереси. И нямаме причина да смятаме, че Русия е изключение от това правило.

Западните лидери също продължават да се придържат към провокационна тактика, която е и главната причина за кризата. През април вицепрезидентът Джоузеф Байдън например се срещна с украински законодатели и им заяви: „Това е вторият опит да въплътим в живота първоначалните обещания на оранжевата революция“. Директорът на ЦРУ Джон Бренън утежни положението, когато през същия месец посети Киев. Белият дом заяви, че неговата визита е имала за цел да допринесе за развитието на сътрудничеството с украинското правителство в областта на безопасността.

В същото време ЕС продължи да придвижва своето „Източно партньорство“. През март председателят на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу обобщи европейската политика по отношение на Украйна, заявявайки: „Ние имаме дълг са солидарност пред Украйна. Ще се постараем да я приближим да себе си колкото това е възможно“.

И действително, на 27 юни ЕС и Украйна подписаха икономическото споразумение, което седем месеца по-рано се бе оказало фатално за Янукович. През същия този юни на среща на министрите на външните работи на страните от НАТО бе решено съюзът да остане открит за нови членове, макар Украйна да не беше спомената открито.

„Нито една от третите страни няма право на вето по въпроса за разширяване на НАТО“, заяви генералният секретар на Алианса Андерс Фог Расмусен. Министрите също така се договориха да подкрепят редица мерки за укрепването на военния потенциал на Украйна в области като военното управление, логистиката и киберотбраната. Руските лидери естествено се възмущават от подобни стъпки и по този начин реакцията на Запада по отношение на кризата само обостря обстановката.

Между другото, съществува изход от кризата в Украйна – макар и изискващ от Запада да започне да мисли по абсолютно нов начин. Съединените щати и техните съюзници следва да се откажат от плана си за озападняването на Украйна и да си поставят за цел превръщането й в неутрален буфер между НАТО и Русия (по време на Студената война такова беше положението на Австрия).

Западните лидери трябва да признаят, че за Путин Украйна означава толкова много, че не е възможно там да се запази антируският режим. Това не означава, че бъдещото украинско правителство трябва да бъде непременно настроено проруски или против НАТО. Напротив, главното е суверенна Украйна да не се окаже нито в западния, нито в руския лагер.

За целта САЩ и съюзниците им трябва официално да изключат възможността за включване в НАТО на Грузия и Украйна. Западът също е длъжен да помогне в изработването на план за спасяването на украинската икономика, койта да бъде финансиран съвместно от ЕС, МВФ, Русия и Съединените щати. Москва вероятно ще приветства такова предложение – тъй като е заинтересована западната й съседка Украйна да бъде стабилна и да процъфтява.

Западът трябва значително да ограничи опитите си за социално инженерство в Украйна. Време е да се сложи край на западната подкрепа на поредните „оранжеви революции“. При това американските и европейските лидери са длъжни да разберат, че няма нищо лошо и опасно в това Украйна да уважава правата на своите малцинства, в частност на рускоговорещото население.

На казаното дотук може да се възрази с аргумента, че подобна закъсняла смяна на политиката по отношение на Украйна би развалила сериозно репутацията на САЩ в света. Тя, разбира се, донякъде ще пострада, но продължаването на погрешната стратегия ще й нанесе много по-значителен удар. Още повече че другите страни ще уважават повече държава, която умее да признава грешките си и да следва политика, способна да се справи ефективно с актуалните проблеми. Този именно път остава открит за Съединените щати.

Някои казват, че Украйна е в правото си сама да избира своите съюзници и руснаците нямат право да пречат на Киев да се присъедини към Запада. За Украйна подобни идеи са крайно опасни. Печалната истина се заключава в това, че в политическите игри великите държави се оказват по-силните.

Абстрактни неща като право на самоопределение означават малко, когато силните страни се карат със слабите. Имаше ли право Куба по време на Студената война да се включи във военния алианс на СССР? Съединените щати явно не са смятали така. Сега руснаците се отнасят по същия начин към съюза между Украйна и Запада. В интересите на Украйна е да приеме фактите такива, каквито са, и да се държи по-внимателно със своя могъщ съсед.

Някои анализатори, признавайки, че НАТО не се е справила в политиката си по отношение на Украйна, без съмнение ще твърдят, че Русия си остава враг; че с времето тя само ще укрепва и Западът няма друг изход, освен да продължава сегашния си курс. Това обаче е погрешен възглед за случващото се. Русия отслабва и с времето ще отслабва все повече. Впрочем даже тя да укрепне, приемането на Украйна в НАТО, все едно, не би имало смисъл.

Работата е там, че нежеланието на САЩ и европейските им съюзници да използват военна сила, за да помогнат на Украйна, нагледно показва: те не смятат Украйна за свой ключов стратегически приоритет. Би било изключително глупаво в НАТО да се приеме страна, която останалите членове на Алианса нямат намерение да защитават.

По мнението на либералите НАТО се разширяваше именно за да може в случай на нужда да задейства своите гаранции за безопасност. Жестоката игра на Москва обаче показва, че встъпването на Украйна в НАТО е напълно в състояние да доведе до сблъсък между Русия и Запада.

Освен това сегашният политически курс усложнява взаимодействието между Запада и Москва и по други въпроси. Съединените щати се нуждаят от помощта на Русия, за да евакуират американската техника от Афганистан през нейната територия, да постигнат споразумение с Иран по ядрената му програма и да стабилизират ситуацията в Сирия.

В миналото Русия е помагала на Вашингтон в решаването на тези проблеми. През лятото на 2013 година Путин помогна на Обаме да излезе от трудното положение с условията на Сирия за унищожаването на химическото й оръжие. Това позволи да се избегне американска военна операция.

Помощта на Русия ще е необходима на САЩ и когато в един момент се наложи те да се противопоставят на процъфтяващия Китай. Впрочем сегашната американска политика само способства за сближаването на Москва и Пекин.

Днес Съединените щати и техните европейски съюзници са изправени пред избор. Те могат да продължат сегашната си политика, която засилва съперничеството с Русия и пътьом разрушава Украйна. Този сценарий ще бъде провал за всички.

Другият вариант е да сменят курса и да създадат процъфтяваща, но неутрална Украйна, която няма да заплашва Русия и ще позволи на Запада да подобри отношенията си с Москва. Този подход ще даде шанс на всички страни да бъдат победители.

 

 

Превод: Елена Дюлгерова

Източник: glasove.com

 

Авторът - Джон Миршаймер е професор в  Чикагския университет и специалист по международна  политика.

"Форин Афеърс" е авторитетно издание, основано през 1922 година. Днес е водещ форум за сериозна дискусия на американската външна политика и световните дела. Мултиплатформена медийна организация със списание, уеб сайт, мобилен сайт, различни приложения и социални медийни канали. Множество от публикациите са посветени на подобряването на разбирането на американската външна политика и международни отношения чрез свободен обмен на идеи.