Каква левица ? - доц. Антоний Тодоров

Едно въведение на тема „дясното“ и „лявото“ е необходимо в днешна България. Първо, ляво и дясно не са категории, отнасящи се до постоянни, иманентни и непроменливи във времето и пространството качества на едно или друго в политиката. Казано накратко, лявото и дясното преди 100, 50 или 5 години не са едно и също нещо, както не са едно и също в България, Бразилия или САЩ. Така че, ако в България останат само Сидеров и Костов, със сигурност Костов ще е левицата (веднага си представям хорът от протести на онези, които продължават да водят борба за „автентичното дясно“), както и, ако останат само Борисов и Кунева, Кунева ще е лявото (пак си представям протестите на участниците в днешния „реформаторски десен блок“). Иначе казано, дадена левица винаги е такава по отношение на дадена десница, зависи от основните линии на противопоставяне и дебати в обществото. Ще завърша това въведение с добавката, че от поне 150 години, преобладаващата в света левица е най-често социалистическа (в най-широкия смисъл на тази дума, често с марксистки произход). Това е резултат на бурната история на ХIХ и ХХ век.

Два въпроса днес напират едни след друг:

1. Какво представлява левицата в България?
2. Нужна ли е нова левица?

Протестите и от февруари, и от юни, но и много преди това имат несъмнено нещо общо и то е най-важното – те искат справедливост (на цените, на заплатите, на пенсиите, на правосъдието, на достъпа до общественото благо, на достъпа до чиста природа, на достъпа до интернет). Справедливост във всичко! Това често остава някак си настрана от публичния им образ, поради което са и възможни манипулациите с противопоставянето на „тези“ и „онези“ протести. От такова противопоставяне имат интерес тъкмо онези, срещу които са самите протести – наричат ги  олигархия, мафия или с други цветисти имена.

Именно защото това многогласно и гръмогласно искане е за справедливост (каква друга, ако не социална), е учудващо, че от това не произтича една логична нова динамика на левицата в България. Причината е в състоянието на организираната политическа левица в България. Да погледнем само партиите, участвали на последните избори (май 2013 г.). От общо 45 партии, ако приемем за меродавни етикетите, от тях заявяващи се като леви са БСП (в “Коалиция за България“ заедно с Български социалдемократи,  Движение за социален хуманизъм, „Европейска сигурност и интеграция“, Комунистическа партия на България, ЗНС „Александър Стамболийски“, „Нова Зора“ и „Евророма“), Социалдемократическа Партия, Българската Левица, Съюз на Комунистите в България. Дали сред другите етикети на изборите има и леви партии, засега не ми е възможно да кажа. Както няма да споря и дали „Атака“ е крайно-лява – нейните представители в ЕП отидоха при френските депутати на Льо Пен и бях припознати като крайно-дясна партия от подобните партии в ЕС. Нека уважим самоидентификацията на „Атака“. Със сигурност, обаче, има леви организации извън онези, които са се регистрирали за изборите. Така че, казвайки левица в днешна България, трябва да имаме предвид едно гигантско многообразие на организации, проекти, инициативи, граждани. Ще се опитам да направя обща типология на това множество, като си давам сметка, че тя, като всички типологии, със сигурност ще опрости нещата. Но нищо друго не мога направя в един кратък текст.

Комунистическата левица

В постинг от ноември 2012 г. Vanex (Иван Кърчев) изброява шест комунистически партии: 1) Българска комунистическа партия (председател Зонка Спасова); 2) Комунистическа партия на България (председател Александър Паунов), която е в Коалиция за България с БСП; 3) Съюз на комунистите в България (председател Костадин Чакъров); 4) Партия на българските комунисти (председател Васил Коларов); 5) Българска работническа-селска партия (председател Найден Найденов); 6) Българска работническа партия (комунисти) (председател Иван Воденичарски).

В това множество от комунистически партии (през периода след 1990 г. са съществували и вероятно още се водят по регистри и други), едни са твърдо привързани към сталинизма (виж например: http://archivek-p.org/%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%BC%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D0%BA%D0%BF/; ), други се обявяват като автентични продължители на Маркс („Съюзът на комунистите в България“) или на Троцки, макар и не експлицитно (Българска работническа-селска партия). Но всички те претендират да бъдат продължители на старата БКП (било първата от 1919 г., нелегалната от 1934-1944, или управляващата от 1947-1989). Едни са били и продължават да бъдат съюзници с БСП, други се противопоставят на БСП, защото я смятат за „ренегатска партия“. При всички, обаче, водеща е силната носталгия по времето на социализма – независимо от кой по-точно период: „сталинския“, хрушчовския“, живковския“ или всички заедно). Тази носталгия не може да бъде основа за една съвременна левица в България, която да се ползва със симпатиите на едно ново поколение.

Социалистическата левица

В нея хегемонна остава БСП. Опитите да се създаде отделна от БСП социалдемократическа левица като цяло останаха без съществени последици. „Евролевицата“ и произлезлите от нея партии практически изчезнаха от политическата сцена, а и те се опитваха да пре-основат една социалдемокрация като компромис между социалните ангажименти и неолибералната икономическа философия.

Самата БСП претърпя дълга еволюция, от една управляваща комунистическа партия към една източноевропейска посткомунистическа социалдемокрация (http://bsp.bg/bg/pages/board?PHPSESSID=e7b2413c14c05074a82a4cae8160b463). „Обединението за социална демокрация“, което постигна вътрешнопартийна хегемония към 1994-1995 г. не успя да премахне много от старите политически рефлекси, но най-вече, не успя да откъсне БСП от влиянието на корпоративните интереси, най-често свързани с бившата партийна номенклатура и с мрежите на „Държавна сигурност“. Все пак тази тенденция успя, именно когато БСП беше в опозиция, т.е. по-малко интересна за корпоративните частни интереси, да сближи българските социалисти със социалдемократите в България и Европа, което завърши през 2003 г. с приемането на БСП в Социалистическия интернационал.

Миксът, който в крайна сметка се получи, се оказа едновременно траен и нестабилен. Траен, защото се основаваше на една сякаш приета от всички философия, която обясняваше еволюцията на бившата БКП „надясно“, към една европейска социалдемокрация. Накратко: вместо революция – еволюция; вместо одържавена собственост – частно притежание; вместо класова борба – класово сътрудничество и т.н. Една философия, която може би привличаше много енергия по време на перестройката (1985-1989), но сега, 25 години по-късно, едва ли изглежда привлекателна за хората, смятащи себе си за леви.

Миксът се оказа нестабилен, защото, противно на тази обяснителна философия, БСП всъщност се оказва недостатъчно лява партия, а не недостатъчно дясна. Защото произходът й от излизащата от власт БКП носи очевидните й „родилни петна“ на „партия на реда и социалните йерархии“, на партия на дисциплината и безкритичната лоялност, на партия по същество консервативна в социален и политически смисъл. И сега БСП продължава да бъде в плен на корпоративни частни икономически интереси, на разнообразни частни лобита, за които последното, което може да се каже, е, че са загрижени за социалната справедливост и за гражданската активност. Последните, всъщност, винаги са били основна характеристика на левите партии и движения от Западна Европа. БСП остава и досега партия, която се опитва да стои на две опори: консервативната носталгия и европейския либерален социализъм. Засега не се очертава яснота, кое ще надделее, но дългото оставане в неподвижност подкопава най-вече онези тенденции, които искат радикална модернизация.

Опитът да се „извлече“ от БСП една нова и гражданска левица – тази на „Българската левица“ също се оказа обременен от „родилни петна“. Защото тази „нова левица“ побърза да се съюзи през 2009 г. с партия „Нова зора“ – една претендираща да бъде лява, но всъщност консервативно-националистическа партия, чийто девиз е „Единство, православие, отечество“, (http://www.novazora.eu/news-full.php?id=41&start=65) както и с Партията на българските комунисти, които заявяват, че признават „върховенството на националната идея“, макар това да не противоречи на техния „дълбок интернационализъм“ (http://pbk-gd.org/%D0%BA%D0%BE%D0%B8-%D1%81%D0%BC%D0%B5-%D0%BD%D0%B8%D0%B5/%D0%BA%D0%BE%D0%B8-%D1%81%D0%BC%D0%B5-%D0%BD%D0%B8%D0%B5).

Бунтарската левица

Обобщаващият етикет по-горе може би не е най-подходящ, но се можах да измисля по-добър. Става дума за организации, малобройни и малочислени, които си представят левите най-вече като бунтари срещу едно наложило се статукво и най-вече срещу хегемонията на неговите културни модели. И понеже живеем в глобализирано капиталистическо общество, този бунт често е едновременно анархистичен, алтерглобалистки, антикапиталистически. Изпълнен е с либертарни леви идеи (думата идва от френски език и моля да не се бърка с идващата от американския английски език дума „либертарианство“, което е разновидност на неоконсерватизма). Тук по-видими са организации като движението „Че Гевара“, които смятат, че изборите са „инструмент, който е под пълния контрол на капитала“, искат система, която да „позволи на трудещите се да осъществяват своята власт без бюрокрация“ (http://cheguevara.net16.net/aboutus.php) – накратко Съвети като онези от 1905 г., повлияни от философията на „самоуправленския социализъм“ на Пиер-Жозеф Прудон. Или пък няколкото анархистки организации, като Федерацията на анархистите в България. Те си представят самоуправляващо се общество, също близко до идеала на Прудон, като „диалог на федерациите на потребители и федерациите на производителите, пряко самоуправление и самоотбрана, справедливо разпределение и механизми за предотвратяване на проблеми и конфликти“ (http://sm.a-bg.net/2013/07/22/neobhodimostta-ot-revolyucionna-organizaciya.htm).

Вероятно моята типология ще предизвика протести, например сред онези, които определят себе си като „несоциалистическа левица“ или от онези, които се смятат са „социалистическа левица“. Сигурно ще имат право, защото, както казах, всяка типология е опростяване. Но е видно, че никакво „обединение“, „единство“, „съюзяване“ на тези толкова разнородни левици не е мислимо или възможно.

Но мисля, че напира вторият от поставените въпроси – има ли нужда от нова левица? Ще кажа направо – нямам отговор, но ми се струва, че една нова левица вече съществува, макар и не толкова забележима, и тя си проправя път през множеството дискурси и прояви. Едва ли ще кажа нещо ново, само ще припомня, че от 1990 г. досега, да се обявяваш за „десен“ беше едновременно престижно, модерно, напредничаво, добро. Както и да си „ляв“ значеше, че си консервативен, дори архаичен, носталгичен, немодерен, непрестижен, маргинален. Пак преувеличавам, но сред мнозина от моите познати, това изглеждаше точно така. За мнозина също така словосъчетанието „ляв интелектуалец“ изглеждаше като оксиморон. По този повод е много показателна статията на Калин Манолов „Левите интелектуалци – комплексирани неудачници“ в Offnews (http://offnews.bg/index.php/218437/kalin-manolov-levite-intelektualtsi-kompleksirani-neudachnitsi), както и отговорът на Петър Волгин „Десният интелектуалец – амебата на българския преход“ (http://offnews.bg/index.php/216010/volgin-desniyat-intelektualets-amebata-na-balgarskiya-prehod) и последвалият коментар на Любомир Топалов „Българският интелектуалец като усмивката на изчезваща жаба“ (http://offnews.bg/index.php/219936/prof-lyubomir-topalov-balgarskiyat-intelektualets-kato-usmivkata-na-izchezvashta-zhaba).

Е, оказва се, че в публичното пространство днес има млади хора (във всеки случай много по-млади от мене – но, както отбелязва съпругата ми Ирина, „то вече повечето са по-млади от тебе“), които се определят като леви и не искат заедно с това да бъдат обременени от това, че са „от БСП“ или са „носталгични комунисти“. Това е новото днес и неговите кълнове могат да родят нещо много важно и съществено. Дори в. „Капитал“, който, дори само поради името си, едва ли се афишира като ляв, посочва в един скорошен материал: „Вълната млади хора със социалдемократически възгледи се разраства, но не намира своите политически представители“ (http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2013/03/01/2013665_novite_levi/). Същият коментар продължава: „Те са млади, активни и мислещи. Определят възгледите си по-скоро в лявото, наричат себе си социалдемократи, но не робуват на изтъркани доктрини. Наблюдават случващото се, анализират миналото и търсят решения. Не се асоциират с никоя от съществуващите политически партии в България“. Димо Атанасов, един от тези млади леви, който се смята за последовател на „прогресивизма“ (антимонополни политики, ефективна мрежа за социално подпомагане, прогресивно подоходно облагане и други мерки, целящи да гарантират справедливост в обществото, но не за сметка на свободната стопанска инициатива – http://progressivebg.blog.bg/politika/2013/03/31/shto-e-to-progresivizym.1070223), определя лявата идея като „всеки да има равен старт и обществото да не те прави изначално роден аутсайдер. А рецептата е в гарантирането на образование, здравеопазване и минимални доходи“. Мнозина от тях по-рано са били членове на Българска социалистическа младеж, но днес имат силни резерви към БСП.

В своя блог Илия Марков (Господин И) пише: „С действията и бездействията си ние допуснахме Лявото в България да достигне до степен на тотално обществено отвращение. Отвращението на българските граждани от предателството към тях и от това, което представлява БСП е напълно резонно. А олицетворяването на БСП с Левицата е нормално при липса на разумна алтернатива.“ (http://www.iliamarkov.eu/) Той е от инициаторите на акцията “На кафе пред парламента”, на 29 години е, политолог и магистър по бизнес администрация, неотдавна се e върнал в България от САЩ. Обичаен профил на млад професионалист от десницата, но се смята за ляв.

Едно днешно разбиране за лявото виждаме на сайта на „Солидарна България“: „Големият ресурс за лява политика в България е в отвоюването на държавата от престъпността и корупцията, в налагането на закона, в борбата с картелизацията на икономиката, реформата на правосъдието, в хармонизирането на обществените контрасти“ (http://solidbul.eu/?p=15). В това ново сдружение има цяла палитра от по-млади и не толкова млади, като Турхан Аптула, Иво Христов, Ваня Григорова, Калина Андролова, Калин Първанов, Мариян Карагьозов, Чавдар Найденов и мнозина други. Всъщност, една вече доста солидна група, чието присъствие в публичното пространство, в медиите, е значително. Ако продължават така, току виж се преборили за културна хегемония (защото са органични интелектуалци, както обяснява Антонио Грамши).

Един Манифест е озаглавен: „Нови леви перспективи: равенство и ляво след 1989 г.“ Той вероятно най-радикално поставя въпроса за днешния конфликт между демокрацията и пазара: „Самото „общество“ днес е подменено от атомизирани субкултури, спотайващи гнева си в позволени културни отклонения и в превръщането на „начините на живот“ в стока. Единствена среща на обществото и този гняв е отново на пазара, където те са обединени около потребителския избор на стоки, запълващи свободното време.“ (http://novilevi.org/manifesto) Тук позоваването както на Роза Люксембург (това е и една от помагащите на инициативата “Нови леви перспективи“ фондации), така и върху Херберт Маркузе е очевидно. Манифестът допълва по повод на общата ситуация в България: „И докато БСП решително градяха капитализма, то десните сили в България натрупваха престиж най-вече с антикомунистическата си реторика. Лявата политика беше монополизирана от БСП и сведена до абсурдни десни икономически мерки. А свеждането на политическата алтернатива до настоящия управленчески популизъм се представя като последният останал избор, при който гражданите се борят да бъдат или добри капиталисти, или послушни националисти. Кризата на лявото и дясното се оказват едно и също нещо и кулминират в десничарски популизъм, който е свободен да нормализира всяко бедствие чрез тази еднаквост.“ (пак там)

Така зададеният въпрос има неочакван отговор – вече има нова левица, левицата на поколението, което днес съди демокрацията по нейните собствени критерии, а не се затваря в станалото културна норма противопоставяне на комунизма. Това е поколение, което не се страхува, че комунизмът ще се върне, Страхува се за демокрацията и смята, че тя спешно се нуждае от лява перспектива. От една левица, която е:

-          Социално чувствителна. 

-          Културно-либерална.

-          Антинационалистическа.

-          Светска.

-          Солидарна.

-          Антикорпоративистка.

-          Гражданска.

И най-вече социално-критична, едновременно мислеща и действаща. Дали такава левица ще се случи в България – вероятно да. Въпросът е, кога?

 

 

 

 

Източник: блог на Антоний Тодоров – 22 юли 2013 г.

 

Плутокрация - не ! Демокрация - да ! - Георги Пирински

 

В основата на протестите е отказът на хората да се примиряват с корумпиращото всевластие на парите

"След прословутия "преход", в България се утвърди не демокрация, а плутокрация (власт не на демоса, а на мамона). В почти всички страни - сателити на бившия СССР стана същото. Следователно и в БСП (както и във всички останали значими български партии) може да се говори не за степени на "вътрешнопартийна демокрация", а за "вътрешнопартийна плутокрация" - из интервю на Жан Виденов в брошурата "4 Х 4. БСП след 1989"; София, 2012 г. Може да се спори за проявите на плутократичната власт, с които Ж. Виденов илюстрира твърдението си; със самото твърдение - не.
Правят се опити масовите протести, обхванали София, Варна и много други градове през февруари - март и през юни - юли тази година, да се разграничават и противопоставят. Да, поводите и участниците може и да се различават, но в основата им е едно - отвращението и категоричният отказ на хората да продължат да се примиряват с

корумпиращото всевластие на парите

водещо било до абсурдни сметки за тока, било до абсурдни кадрови решения.
Действително, в последно време и в самия протест все по-ясно личи въздействието на същия този фактор - на парите. Наистина, скандиранията "оставка", обърнатият надолу палец не са никакво начало на изход от дълбоката морална криза, задушаваща обществото. Но си остава основното предизвикателство, което протестът отправя към партии и политици - осъзнават ли, че властта на парите безапелационно е подменила властта на суверена, на народа? Както и че няма начин да се скрият от пряката си отговорност да предложат път за възстановяване на елементарните норми на морал във властта и справедливост в обществото?
Интересна е съдбата на публикувания преди месец  документ - "Харта 2013", претендиращ да предлага път за разграждане на плутократичния модел на българската държава и възстановяване на демокрацията. Вместо "решението" за "Велико Народно събрание и нова Конституция" - всъщност формула на безвластието, обслужващо плутокрацията, в Хартата се апелира за детайлен анализ на опорите и техниките на плутократичната власт и търпеливото им обезвреждане чрез експертна работа с широка обществена поддръжка.
Първоначално реакциите в обществото бяха като цяло от доброжелателни до позитивни. Постепенно обаче се надигна вълна на отрицание с аргументите, че в документа липсват предложения по проблемите на бедността и социалната криза; че всъщност той е поредната подкупена изява на користни интереси на задкулисни фактори. Проф. Велко Вълканов сподели пълната си безпомощност пред въпроса "как така ще се разгради не друго, а тъкмо плутократичният модел в нашата държава"... в условията на съществуващата капиталистическа система, която означава власт на богатите (в. ДУМА, 6 юли т.г.).
Каквито и да са били мотивите на едни или други, подписали Хартата, в нея се съдържа реален подход, за да започне изтласкване на парите от онези сфери, в които те

все по-застрашително разлагат

основите на държавността и политическия живот, равенството пред закона, равните шансове за достоен живот в зависимост от способности и добросъвестен труд и т.н.
Да, съвременният капитализъм породи невиждана концентрация на колосален паричен ресурс в максимално ограничен олигархичен слой. Но тази същата концентрация обуславя и все по-решителната съпротива на огромни маси от най-различни хора по всички краища на света, обединени най-общо около каузата за човешки права и демократично управление. Да обявяваме тази кауза за празна илюзия означава да се примирим с недопустимото, да отречем жизнено необходимото единение в полза на по-справедлив и достоен живот.
БСП е единствената партия у нас днес, която е способна да води сериозна национално отговорна и социална политика. Но за да осъществи такава политика, на партията е нужен всеобхватен процес за нова кондиция, скъсваща с натрупалите се с годините тежки проблеми и пороци, които я обричат на повтарящи се изборни загуби, представяни като морални "победи" и стратегически "успехи". Националният съвет на партията на заседанието си на 20 юни т.г. гласува доверие и възложи на Изпълнителното бюро да предприеме най-належащите начални стъпки на именно такъв процес. Доколко това доверие бе оправдано през изминалия месец, предстои отново Националният съвет да прецени.
Въпросът въобще не може да се свежда до нечии лични позиции или амбиции. Става дума за шансовете на партията да спечели предстоящите избори така, че не от друг едва ли не по милост да "получава" позиции във властта, а напротив - тя самата да има определящото влияние при формиране на политиката и на състава на следващото управление на страната - за разграждане на плутокрацията и за осъществяване на демокрацията!

 

 

Източник: в-к „Дума”, 22 юли 2013 г.

На раздяла ! - Димитър Попов

 

В дни като днешния, когато се разделяме с председателя на БСП проф. Александър Лилов се замисляме какви лидери сме имали и каква партия сме били.

Замисляме се за силата, мъдростта, ерудицията и културата която излъчваха.  

Този тип лидери не е вееха знамето на омразата, разчистването на сметки и отношения, вътрешни и с политическия опонент, а гордо носеха знамето на промяната в партията и държавата.  

Съхраниха БСП в най -тежките години. Запазиха нейната цялост.  

Платиха за това тежка цена. Тежка за тях лично, но не позволиха тази цена да бъде платена от партията и обществото.

Председателят Александър Лилов ще се запомни с прилагането на демократичното и колективно начало при ръководене и взимане на решенията в партията. Начало към което БСП трябва да се върне, ако иска да върне изгубеното доверие.

Председателят Александър Лилов ще се запомни с постоянните срещи с гражданството, без наложилия се в последните години подбор на аудитория и публика.

Председателят Александър Лилов ще се запомни с постоянния контакт , който ръководството на партията имаше с лявата интелигенция, привличането и приобщаването й към политиката на партията - ежедневно, не само преди и по време на избори. Гласът на лявата интелигенция се чуваше силно, не беше заглушен и пратен в девета глуха.

Председателят Александър Лилов ще се запомни с широкото представителство в ръководството на партията на всички групи и течения в нея– програмни, идейни... – от Социалдемократическия път към Европа до Марксистка платформа.

Днес когато се прощаваме с председателят на БСП Александър Лилов, трябва да си дадем сметка какво губим, като морал, политическа и човешка почтеност.

Да черпим от неговата нравственост, политическа зрялост и мъдрост.

Да се учим от него да поемаме политическа отговорност.

 

 

 

21 юли 2013 г.

https://www.facebook.com/dimitar.popov.961     

 

Регионалната глобализация и цивилизационните предизвикателства - Боян Чуков

 

Pax Ottoman или какво ни готвят на Балканите  

България подобно на редица източноевропейски страни преживява дълбока криза на идентичността. Този резултат е тежко наследство от мощната радиация на войнстващия атеизъм, вилнял в Източна Европа години наред след Втората световна война. След промените през 1989 г. и разпадането на СИВ и Варшавския договор се получи огромен геополитически вакуум. Самата перестройка в Източна Европа и Русия бе извършена от хора с нисък интелект, играещи единствено ролята на обслужващи "инструменти" в стратегията на атлантическия геополитически вектор. Мислещият човек в Източна Европа се оказа смъртен враг за западната демокрация и за местната колониална администрация. България се превърна в истинска "лъскава" витрина на западната лъжедемокрация в Балканския регион.
Десет години след началото на XXI век особено остро се поставя въпросът: Какво е бъдещето на нацията и националната държава? Преди 15-ина години отговорът бе доста избистрен.

Глобализацията мощно мачкаше

националните държави и целият свят методично, подобно на "пластилин", се формираше по образец тип Pax Americana. Днес сме изправени пред основната дилема на съвременната геополитика и международните отношения. Ако приемем, че оценката на националната държава и нацията трябва задължително да се разглежда през алгоритъма на неолибералната парадигма, която се налага методично кога чрез по-меки, кога чрез твърди методи, то правилният отговор е цитиран малко по-горе. Все още една немалка част от финансираните от чужбина неправителствени организации (НПО) в България с мощно медийно присъствие се опитват да налагат пред общественото мнение именно идеологията на неолибералния глобализъм като Проект на "вечния мир". Все по-силно се усеща инерционната съставка на това действие, която губи във времето първоначалната си сила. Логично в тази посока се развива и тезата, че трябва, че се налага да се разделяме във времето с толкова скъпия преди години "държавен, национален суверенитет". Последният според неолибералните идеолози е затворена страница, почти метафора в съвременните международни отношения. Глобализацията, от една страна, ерозира, размива и в крайна сметка срива принципите на суверенната и национална държава. Нагледен пример са страните от Югоизточна Европа. Най-релефно това се наблюдава в т.нар. Западни Балкани, където и с "невъоръжено око"

се вижда как дишат границите

Очевидно е, че идеологията на неолиберал-глобализма, вплетена в съвременния процес на глобализация, представлява недвусмислена заплаха за националната държава и държавния суверенитет. В ЕС обаче наблюдаваме и противоположния процес на описания по-горе. Германия, Франция, Великобритания напротив, укрепват своите държавност и суверенитет.
Прави определено впечатление, че на фона на разпадащата се държавност на редица страни в Югоизточна Европа и на Балканите, наблюдаваме точно противоположната тенденция по отношение и на Полша и Турция. За България е от изключително значение да си дадем правилния отговор на въпроса: защо Турция и Полша правят изключение от останалите страни в нашия регион? Не е сложно да се установи, че и двете страни са "базови" по отношение на глобализацията тип Pax Americana. По-ясно казано, и Анкара, и Варшава имат еднаква геополитическа ориентация. И двете столици обслужват на регионално ниво глобалния геополитически код на Вашингтон. Те са нещо като "кучета-пазачи" на геостратегическите интереси на САЩ в тази част на света. Проблемът на Анкара и Варшава се състои в това, че предвид задълбочаващата се финансово-икономическа криза на Запад (да не бъркаме, на Изток такава криза все още няма), поляци и турци ще трябва да обслужват интересите на американците на аутосорсинг - един вид като техен филиал. Накратко, с щатски "камертон" да настройват във фаза глобалния геополитически код на Вашингтон с тяхния собствен регионален геополитически код. И естествено, всичко това, както бе посочено по-горе, да става на аутосорсинг.
Протичащите световни политически процеси поставят под сериозно съмнение състоятелността на неолиберал-идеалистичната философия на глобализацията. Наблюдават се ясно очертанията на регионалната глобализация, която по един парадоксален начин се завръща чрез лозунга "Напред към миналото". Определени пространства се реинтегрират на чисто цивилизационна основа, като това става и на мрежов принцип. Не е сложно да се установи, че бавно, но методично се гради

буферна зона между Русия и континентална Европа

Основната цел е да се изгради бараж между Руската федерация и Германия. Това пространство се нарича още и Балтийско-Черноморска дъга. На Север като основен атлантически форпост се оформя Полша, а на Юг тази роля е предоставена от Вашингтон на Турция. Регионалната глобализация се развива, но на Балканите има различни проекти. Турция като регионален играч има определени амбиции да се превърне постепенно почти в глобална сила. Понятието Pax Ottoman е планиран субпроект на Pax Americana. Накратко, чрез исляма, които се завръща в Турция, се рециклира Османската империя. Синергията между идеологиите на неоосманизма, неопантюркизма, неокемализма, че даже и турското евразийство, води към...  възраждането на Високата порта и превръщането на Истанбул в център на неохалифата (Neo-Halifelik).

В проекта Pax Ottoman на Балканите са включени Албания, Босна, Косово, Македония и България. По признание на турския външен министър Ахмед Давудоглу неоосманският проект е роден в САЩ и е базиран върху някои от трудовете на Джордж Фридман. Част на глобалния Pax Аmericana е субрегионалният проект "Големият Близък изток" (ГБИ), който при реализация предвижда мащабно прекрояване на границите в Евразия. Турският премиер Реджеп Ердоган е съпредседател на ГБИ. Последните събития в Сирия подсказват, че неоосманските амбиции на Турция вероятно ще бъдат преформатирани предимно в посока Балканите.
За България е вече абсолютно ясно, че в тази нова геополитическа мозайка София е "дадена" да обслужва турския геополитически регионален код. Огромният проблем и екзистенциална опасност за нас, българите, е, че южната ни съседка, на базата на своята неоосманска външнополитическа стратегия, се стреми да възстанови контролираните от Високата порта преди години територии на Балканите. Нещо повече, прави се откровен опит да се промени цивилизационният код на българския народ.
В момента Анкара води на българска територия обилно финансирана и модерна информационно-психологическа война. Какво казва теорията в такива случаи? При подобен вид информационна война имаме три фази: захват, настаняване и усвояване. Към днешна дата Анкара е на път да приключи първата фаза и има всички признаци, че се подготвя плацдарм за втората. Атаката на платената с европейски фондове "експертна група" по линия на Комисията за защита от дискриминация срещу титаните на българската история и литература Левски, Вазов и Ботев в образователната система на страната ни предизвика бурна реакция в българското обществено мнение. Това е очевидно доказателство, че българите все още не са загубили своя инстинкт за самосъхранение.

Пътят за спасение на цивилизационния код на българите е само един. Първоначално е необходимо да имаме връщане към националното самосъзнание и нациоцентризъм. Вторият етап е екзистенциално важен за оцеляването на всеки един даден народ и той е свързан с правилното намиране на "себеподобния" в цивилизационен аспект с цел многостранно сближаване и преживяване не само на финансово-икономическата глобална криза. Българите трябва да потърсят общата за нас

цивилизационна "пъпна връв"

колективната ни памет за общо минало с други братски народи, транснационална организация и достатъчно силно гравитиране в орбитата на родния за българите цивилизационен център. Ясното дефиниране на външния фактор, който желае да превърне българите в биомаса, също би могло да изиграе достатъчно мобилизираща и консолидираща роля във формирането на новата общност. Като членове на ЕС не можем да пренебрегнем един много важен факт. Повечето православни народи в т.ч. и България, имаме "закъсняло" в историческото време нациостроителство. Православието обаче е било винаги за българския народ основен стълб за самоидентификация. Опазването на цивилизационния код на нашия народ може да стане само чрез изход от глобализацията тип Pax Americana и връщане към Православието, което е призвано да бъде духовен вожд на българите. Така, както е било през онези 500 години на турско робство. Необходимо е и час по-скоро да се възстанови и загубената комуникация в рамките на евразийското пространство. Носеща конструкция в това измерение е руският език. Но това е вече друга тема. И да не забравяме! Конкретната любов към истината винаги е териториална!

 

*Изказване пред Втория българо-руски форум във Варна -  9 до 11 септември 2012 г.

 

 

Отново промиват мозъците на хората с антикомунизъм - Румен Дечев

            

Отново промиват мозъците на хората с антикомунизъм. И виждам в тази кампания хора, които уважавам, които знам, че милеят за България. „Комунистите са виновни за всичко. Да ги свалим!” А антикомунистите?  Тези, които превърнаха цветущата социалистическа държава в руини? Тези, които проправиха пътя на колонизаторите? Тях какво да ги правим?!

С всичките й недостатъци българската социалистическа държава бе цветуща и в икономическо, и в образователно, и в културно отношение - металургия, машиностроене, химическа промишленост, преработвателна и лека промишленост, електроника и ядрена енергетика, образование на световно ниво и култура, която впечатляваше целия свят, система за сигурност, която респектираше съседите ни, ефективно социално осигуряване и все по развиващо се здравеопазване. Кой ще го отрече?

И защо всички, вкл. „антикомунистите” говорят за „последните 24 години”? Значи, дават си ясна сметка, какво е станало в тях. Дават си сметка за разрушенията. Но дават ли си сметка за собствената вина? За приноса, който имат в безкрайното рушене?!

Комунистите, ако щете и Държавна сигурност, имаха ли заслуга за изграждането и опазването на невероятните постижения на социалистическа България? Искам да чуя отговора на този въпрос? Ще почнат да изреждат недостатъци, престъпления… Да, така беше, имаше ги…, но имаше огромни, невероятни постижения. Какво стана с тях? Какво ни учеше антикомунизмът? Задраска с една черта всичко постигнато и ни хвърля в мрака на мизерията и деградацията. Забравихме ли, че българският антикомунизъм се роди под знака на „американизма” и „европеизма”?! Мечтаеха да станат „американци” и „европейци”. Станаха!

“Комунистите са виновни за всичко”. Извинявайте, но лъжете. Те са виновни само за точно определени неща, а много други са направили добре, даже отлично.

При „комунизма” нямаше „Дънди прешъс”, нямаше чужди военни бази, българската земя не я продаваха на чужденци, никой не искаше да сменя азбуката ни, никой не бъркаше в кофите за смет, нямаше организирана престъпност и наркомания… Защо не изтрезнявате, приятели? Защо сте врагове на собствения си народ? О, неразумни и юроде?!

А днешната БСП какво ли общо има с комунизма?! Първанов, Станишев, Р. Овчаров, Р. Петков, Масларова, Гергов и т.н. - това ли са комунистите?!

Тъпашкият антикомунизъм е основната причина за унищожаването на България. Тъпашкият антикомунизъм прокара пътя на колонизаторите, прокарва го и днес.

Всички знаем, че БСП е некачествена стока, но по-добър ли ще е новият соросов полуфабрикат от Костов, Меглена Кунева, остатъците от СДС и ПП “Зелените”?! А влязъл в коалиция с Борисов, как ви изглежда?! Това ли е бъдещето, което ни проправяте!?

Непрекъснато ни навират в носа масовостта на днешните протести срещу правителството. А масовостта на тези протести срещу „комунистите”, ако не се сещате, е резултат от неоколониалното промиване на мозъци в продължение на 24 години. От дейността на БТВ, на НОВА, че и на БНТ, които без прекъсване, без мисъл, с устата на платените от Сорос клакьори повтаряха като зомбирани ден и нощ „Комунистите са виновни за всичко”.

Вразумете се! Почнете да мислите с главите си! Не подкрепяйте поредния проект на Сорос! Не ви ли стигат разрушенията от 1989, от 1997?

Осъзнайте престъпленията на антикомунизма, на нашенския роден, тъп, просташки, безмозъчен антикомунизъм.

Колкото тъп, толкова и разрушителен.

  

  

 

В окото на протеста

Целта на организаторите е второ служебно правителство, което да натамани управлението на страната по вкуса на спонсорите им

Сложна, но добре изградена мрежа от организации и хора вече съвсем ясно се очертава като основа на протестите. Зад фасадата на граждански организации и неформални структури добре подплатените финансово „лица на протестите" работят за дестабилизация на страната.

Ключови фигури в схемата зад кадър са Иво Прокопиев и целият кръг „Типинг пойнт", Центърът за либерални стратегии, Фондация „Институт Отворено общество" и др. Политическата представителност осигурява Росен Плевнелиев. Той тръгна от сваляне на политическото доверие към кабинета, премина през определяне на протестите за „симпатични" и стигна до открито заявени „препоръки" за провеждането на нови избори. В схемата обаче е и бившият премиер Борисов, номинирал Плевнелиев за президент и сега използващ го като лост за влияние. В сценария все по-ясно се откроява и фигурата на еврокомисаря Кристалина Георгиева, номинирана от Борисов и спрягана за нов премиер при сваляне на правителството на Орешарски.

На протест срещу какво

Сред настояващите за оставката на кабинета вече има добре очертана разделителна линия. Част от протестиращите искат незабавни избори, служебен кабинет и промяна на политическата система. Другите настояват също за предсрочни избори, но едва след промени в Изборния кодекс. Сред първите са явните привърженици на президента Плевнелиев - експерти от институти, центрове и сдружения. Те са изключително активни в медиите, особено в социалните мрежи. Снимки и видео от Орлов мост и площада пред Министерски съвет илюстрират свежестта на идеите им, с които искат да пленят обществото.

И сигурно биха успели, ако не пропускаха един важен детайл: пледират за смяна на системата и на правилата, а не искат първо да се променят правилата и след това да има избори.

Но подобни дреболии не са във фокуса на модераторите на протестите. Можем да ги наречем така, защото те дотолкова са окупирали медиите, че автентични протестиращи можем да чуем в ефира все по-рядко. А това, че са платени отвън, е елементарно за доказване. Може да го установи всеки, който влезе в сайтовете им, както и в сайтовете на донорите. Няма скрито-покрито. Плаща се. И то основно за едно - колкото може повече дестабилизация, колкото може повече власт на Плевнелиев, пък оттам насетне ако има начин да се обсеби и икономическата, и политическата власт.

Нови лица до старите муцуни

Антоанета Цонева е председател на Управителния съвет на сдружение „Институт за развитие на публичната среда"- София. От 2001 до 2004 г. е била омбудсман на столицата. Влиза в Изборния борд, който създадоха Плевнелиев и Марин Райков. На сайта на сдружението, което оглавява, са изредени партньорите, разбирай - спонсорите: Фондация „Америка за България", Тръст за гражданското общество в Централна и Източна Европа, Балкански тръст за демокрация, Фондация „Институт Отворено общество" - София, и Работилница за граждански инициативи. Все донори на мрежата от организации, работеща за чужди интереси в България.

По някаква случайност Цонева е от Разград, откъдето е и добрият президентски приятел Иво Прокопиев. Любопитно съвпадение е и фактът, че са връстници. Последната й теза е, че нов Изборен кодекс няма да реши проблема с мафиотизирането на политиката. А как тогава - не пояснява. Ясно е само това, че колкото може по-скоро трябва да се даде власт на Плевнелиев. Тя е отличена като Човек на годината - приз, който раздава Българския хелзинкски комитет (БХК) и който почти винаги се печели от активисти на „мрежата".

Номинират се един друг

Финансираните от едни и същи спонсори не само работят за едни и същи интереси, но и се подкрепят взаимно. В добре синхронизирани медийни акции те работят за имиджа на колегите си от „мрежата".

Така например Асен Генов, лице на протестите на Орлов мост, е номиниран от Светла Баева и Тодор Тодоров от БХК за Човек на годината 2011. Асен Генов, Атанас Чобанов и журналистите от „Дневник" и „Капитал" Росен Босев и Спас Спасов са номинирани от БХК и през 2011, и през 2012 г. Като създател на „Гневни млади хора" Асен Генов е открито подкрепян от Антоанета Цонева, която е...също Човек на годината.

Асен Генов излъчваше в интернет протестите на „Орлов мост", администратор е на групата във Фейсбук „Окупирай Орлов мост", създател е на „Гневни млади хора", на Бойкометър в Politikat.net, мажоритарен кандидат за депутат през 2009 г. в Перник от ПП „Зелените". За нея пък е известно, че е учредена с представители на „Икономедиа" и официално се обявява за ценностите на неолиберализма.

Откъде пари обаче?

Проектът „Гневни млади хора" се реализира в партньорство с Института за развитие на публичната среда и Фондация „14-ти януари". В интервю за вестник „Преса" от 13-ти август 2012 г. Генов и съучредителят Константин Павлов-Комитата (също известен блогър) казват, че Фондация „14-ти януари" е получила още две финансирания - едно от Институт „Отворено общество", а другото - отново от Тръста за гражданско общество. Стойността на второто финансиране от тръста е 80 хил. долара. Тоест, само от този донор за 2 години съществуване двамата блогъри са получили 120 хил. долара. Допълнително тръстът изплаща 75 хил. долара по програмата „Киберактивизъм" на Института за развитие на публичната среда.

Не можем обаче да премълчим един детайл, който достатъчно красноречиво говори за псевдоморала на финансираните от външни донори организации. Фондация „14-ти януари" получава десетки хиляди долари „за борба за повече прозрачност", но на сайта й не са публикувани собствените й отчети. И да припомним, че когато друг „борец за прозрачност" - Диана Ковачева, шефка на НПО „Прозрачност без граници", става министър на правосъдието в правителството на Бойко Борисов, онлайн регистърът, на който могат да се проверяват отчети на фондации и НПО, престава да работи.

Така обикновеният гражданин, в чието име уж се организират шествия и протести, няма никакъв шанс да разбере кой поръчва и съответно - плаща музиката.

Ролята на Прокопиев

За да бъде успешна ролята на НПО-тата, те се нуждаят от медийна платформа, която да достави съобщенията, анализите, политиките им. Тази роля е изпълнявана от медиите на Прокопиев.

Вестниците му „Капитал" и „Дневник" (вече само електронно издание) са част от тази мрежа, работят като нейна трибуна и получават финансиране от същите източници. Пътят на парите минава през Фондация „Капитал", която се бори да „утвърждава ценностите и етичните норми на свободните и независими медии". Как точно прави това? Чрез менторски тон и послания като от последна инстанция. За радост, пред все по-редуцираща се аудитория.

Неолиберализъм, маскиран като свобода

Зад маската на свободата финансираните отвън НПО прокарват всевъзможни тези, стоящи далеч от българските национални интереси и обслужващи един-единствен култ - неолиберализма.

Не е тайна, че основен проводник на неолибералните цели в България, а и по света, е известният финансов спекулант Джордж Сорос. Неговата фондация „Отворено общество" стъпва у нас веднага след промените през 1989 г. по покана на първото правителство на Андрей Луканов. Той финансира фондацията на Сорос от държавния бюджет, освобождава я от данъци и й дава да ползва за неограничен срок помещения в НДК. През първите 5 години на прехода държавата е подпомогнала фондацията на Сорос с повече от 42 млн. лв. За тези пари обаче вече четвърт век никой от псевдоборците за свобода и демокрация не надига глас.

Другият главен спонсор е USAID, наричаща се у нас вече „Америка за България". Според информация от сайта на USAID тя е „независима агенция на федералното правителство, която е под цялостното ръководство на Държавния секретар", което показва колко е „независима". Същото се отнася и за „независимите" организации в България, финансирани от нея. И Сорос, и USAID са прогонени от редица държави заради намеса във вътрешните работи, разпалване на етнически конфликти и други подобни действия.

Флагманите на псевдосвободата

Те съществуват безпрепятствено в България, макар да е очевидна работата им в интерес на чужди държави. Финансираните отвън НПО работят в изключително тясна връзка с изданията на Прокопиев и ги ползват за свой рупор. В „Капитал" и „Дневник" най-безпрепятствено се тиражират тезите на неолиберализма, а неговите апологети се представят като съвършено независими експерти. Но истината е друга. Благодарение на финансовите си благодетели у нас са създадени редица организации, моделиращи дневния ред на България във всеки един момент.

Най-активната и най-маскирана е „Типинг пойнт".  Това е редуциран вариант на икономико-политическата група „Глобална България". Състои се от Цветелина Бориславова, Иван Кръстев, Светослав Божилов и Иво Прокопиев. Формацията има сериозна подкрепа от институтите на Джордж Сорос у нас.
„Типинг пойнт" се занимава с политическо инженерство и налагане на икономическа политика на зависимост на България.

Именно чрез лобирането на „Типинг пойнт" в правителството на Бойко Борисов през 2009 г. попадат четирима министри - Росен Плевнелиев, Николай Младенов, Трайчо Трайков и Симеон Дянков. Поредната политическа продукция на „Типинг пойнт" бе партията на Меглена Кунева - Движение „България на гражданите".

Центърът за либерални стратегии (ЦЛС) се представлява от Иван Кръстев, Йонко Грозев (част от партията на Кунева) и др. Финансира се от донори като Фонд „Джърман Маршал", Европейска инициатива за стабилност, Институт „Отворено общество" и др. Но няма как да не забележим, че когато Иван Кръстев говори по телевизията, се представя като обикновен политолог, а не като създател и шеф на мозъчен тръст. Така е с повечето български НПО, финансирани от чужбина - имената на организациите, доколкото е възможно, остават в сянка, а техните говорители се представят за „експерти", независими „граждани" и „безпристрастни интелектуалци".

Вече споменатият с приза Човек на годината Български хелзинкски комитет има многобройни сътрудници. Финансира се от Институт „Отворено общество", Фондация „Оук", Фондация „Лион Ливай", Фонд „Джърман Маршал", Американската агенция за международно развитие, Демократична комисия към Посолството на САЩ-София, Уестминстърската фондация за демокрация и др.

Съществуват и други подобни структури. Общото между тях са произходът и тесните връзки с „Отворено общество", източниците на финансиране, а оттам и интересите, които защитават. Тяхна любима хранителна среща са ситуациите, водещи до нестабилност.

Ще ги видите на първа линия винаги, когато в обществото зрее конфликт. Пресен пример - протестите срещу правителството на Пламен Орешарски. Центърът за либерални стратегии направи експресно проучване на хората от протестите, а резултатите „изненадващо" бяха публикувани в сайта на „Капитал". Българският хелзинкски комитет пък скоростно защити медиите от „нападките" на председателя на парламента Михаил Миков, още преди те самите да реагират.

 

 

Вестник „Репортер” – 10 юли 2013

  

 

За новата класова борба и новата левица - Петър Волгин

 

Моментално улавям скърцането със зъби и възмутените вопли на възпитаниците на целодневна детска градина “Айн Ранд”: “Ама какви класи, каква борба!? -недоволстват активистите, закичени с либертариански връзки – “Няма такива неща! Ние отдавна сме построили светлото пазарно общество, където всички агенти си сътрудничат, всички разменят по един стопроцентово справедлив начин стоки и услуги, всички са доволни и щастливи.” Мдааа….Когато слушаш пазарниците, няма как да не останеш с впечатлението, че окончателно сме постигнали онзи идеал, така мило описан от пророк Исая в Светото писание: “Вълк ще живее заедно с агне и леопард ще лежи заедно с козле; теле, лъвче и вол ще бъдат заедно и малко дете ще ги кара”. Горе-долу така изглежда според пазарните утописти днешния ден – собствениците на мултинационалните корпорации, топмениджърите, банковите акули освен за печалбите си мислят и за това как да откриват нови работни места, да подобряват живота на обикновените служители, да им увеличават заплатите и да им осигуряват достойни пенсии. Ето защо – продължават пазарниците – това, което всички трябва да правим, е да помагаме на богатите да станат още по-богати, защо те, от своя страна, ще почнат да споделят печалбите си с по-бедните граждани.

Колко лъчезарно! Единственият проблем на тази мила картинка е, че няма нищо общо с действителността. Тя присъства само в популярните брошури, с които либертарианските проповедници ловят идиоти – и то най-вече в страните от бившия източен блок, понеже в Европа и САЩ вече никой не се връзва на глупостите им. Там отдавна са разбрали, че т.нар “trickle-down” икономика – система, при която огромното количество пари и ресурси, събрани от богаташите на върха, почват да се просмукват надолу към малоимотните – никога не се реализира. Просто защото милионерите и милиардерите нямат никакъв интерес да правят живота на останалите по-добър. Защо да го правят, когато вместо това могат да си купят поредния самолет или поредния остров?! И ако нещо се “просмуква” надолу, това са прогресиращата мизерия и бедност.

Ето защо, уважаеми читатели, хармония между бедни и богати няма. Няма и да има. Това, което наблюдаваме е все по-засилващо се неравенство, все по-силна концентрация на ресурси в ръцете на малобройния като численост, но мощен като влияние елит и постоянни загуби на всички, които не принадлежат към него. Именно членовете на този все по-нахално забогатяващ елит оформят днешната господстваща класа. Според сполучливото определение на социолога Лесли Склеър в книгата му от 2000 г./The Transnational Capitalist Class, Blackwell Publishers/ в случая говорим за една транснационална капиталистическа класа, в която влизат крупни собственици на каквото се сетите, влиятелни бизнесмени, извънредно богати наследници, топ-мениджъри, политици. Както точно ги определя американският социолог Чарлз Райт Милс в класическото си изследване “Властовият елит” /The Power Elite, Oxford Press, 1956/ това са хора, “които командват основните йерархии и организации на съвременното общество. Управляват големите корпорации. Точно те движат държавната машина и определят приоритетите й. Те ръководят армията. Заемат стратегически управленски постове в обществената структура…”

Тази транснационална капиталистическа класа има за основна задача непръкъснатото увеличаване на благосъстоянието на своите членове. Това на практика означава изсмукването на ресурса от не чак толкова привилегированите класи. Като се замислите малко, ще видите, че класовата борба никога не е спирала. Само че сега наблюдаваме един парадокс, който се изразява в следното. През 19-ти и по-голямата част на 20-ти век класовата борба се води ” отдолу-нагоре”, бедните и експлоатирани хората се борят с богатите за по-добри условия на труд и живот. А от 80-те години на 20-ти век до днес наблюдаваме обратния процес – класовата борба се води “отгоре-надолу” , тоест членовете на властовия елит се опитват да си възвърнат всичко това, което са били принудени да дадат на обикновените граждани през изминалото време. И трябва да признаем, тази класова борба “отгоре-надолу” дава отлични резултати за властовия елит. Господстващата капиталистическа класа през поседните десетилетия увеличава неимоверно състоянието си. Докато милини хора по целия свят губят работата и спестяванията си, властовият един процент не спира да богатее. Това все по-бързо нарастване на неравенството в световен мащаб става възможно благодарение съгласуваните усилия на едрите бизнесмени, влиятелните политици и услужливите идеолози.

В най-изчистен вид механизмът на неприличното забогатяване изглежда по следния начин. Управляващите политици /вече няма никакво значение дали принадлежат към официалната десница или към официалната левица/ приемат такива закони, които максимално да улеснят дерегулацията и трупането на печалби. Целта е богатите да плащат колкото се може по-малко данъци и да носят колкото се може по-малка отговорност за действията си. Благодарение на глобализацията това вече е удивително лесно. За отрицателно време мегакорпорациите са в състояние да преместят капиталите във всяка една точка на земного кълбо. Така печалбата винаги е за тях, а вредата от дейността им – за местното население. А за да бъде процесът по натрупването на нови и нови несметни богатства окончателно завършен, е необходим само още един малко усилие. Става въпрос за моралното оправдание на ситуацията. С тази задача се заемат идеологическите подизпълнители на транснационалната капиталистическа класа. Те имат различни имена, а тук за краткост ще ги наричаме либертарианци. Тяхната основна задача е да направят така, че масовото обедняване на мнозинството и неприличното забогатяване на малцинството да изглеждат като най-ественото нещо на този свят. И даже като най-моралното нещо на този свят. Колкото си по-богат, толкова си по-умен, а ако си беден, значи си глупак. Това остава от либертарианската теза, когато я изчистим от финтифлюшките и “философските обосновки”. Най-сигурният начин да направиш едно безобразие постоянно е да му дадаш морално оправдание, да го определиш като нещо “естествено”. Тогава дори и най-потърпевшите от несправедливостите ще мълчат, защото ще се страхуват да се опълчат срещу “естествения ред на нещата”. Именно тук се крие и отговорът на въпроса защо хората не протестират срещу статуквото. Защо наемните работници, служителите в офисите и дребните собственици гледат мълчаливо собствената си социална деградация и излязлото извън всякакъв контрол замогване на транснационалната капиталистическа класа? А те мълчат, защото в продължение на десетилетия “умните глави” от телевизорите, радиостанциите и вестниците им обясняват колко морално и естествено е статуквото, колкото морално и естествено е едни да имат всичко, а други – нищо или почти нищо и как само още малко да се напънат, също ще станат богати, умни и красиви. Горките хора…Напъват се, съсипват се от работа, докарват си безброй болести и накрая пак нищо. Защото “богат, умен и красив” не се става с работа. За да си част от транснационалната капиталистическа класа, трябва по рождение на принадлежиш към нея. Трябва да имаш подходящите родители, да си бил в подходящите детска градина, училище, колеж, университет, да имаш подходящата среда и едва след като отговаряш на всички тези условия можеш да кажеш, че си част от господстващата класа. Онази приказка за ябълката, която си продал изгодно, пък си купил две, пък си ги продал изгодно, пък….по-добре я забравете, ако не искате да изглеждате глупаво. В общество, основано върху “чистите и святи” пазарни принципи, в никакъв случай не господстват справедливостта и честността, както пише в либертарианските катехизиси. Там важи един единствен принцип: “На всеки, който има, ще се даде, а от този, който няма, от него ще се отнеме и това, което има”. Формулировката е на светия евангелист Матей, но под тези думи с удоволствие би се подписал и всеки ортодоксален либертарианец.

Първото нещо, което трябва да направят хората, непринадлежащи към господстващата класа, е да осъзнаят, че турбо-капитализът, не е нито естествен, нито морален. Няма нищо морално и естествено в това да си служиш с измами и какви ли не мошеничества в името на увеличаването на личното благополучие. Да, наистина, егоизмът е част от човешката природа. Но съща така част от човешката природа са и алтруизмът, саможертвата, солидарността, желанието да помогнеш на другите. Защо тогава ни учат, че единствено и само егоизмът е “естествен” и единствено и само него трябва да следваме? И дали целта на учителите не е просто да оправдаят неморалните действия на господарите си? Май точно това е верният отговор. В крайна сметка за това им плащат, затова са създадени и стотиците институти, тинк-танкове, фондации, центрове – да оправдават егоизма и концентрирането на ресурсите в ръцете на 1-ия процент. И е крайно време другите 99 процента да осъзнаят, че интересите им не съвпадат с тези на транснационалната капиталистическа класа. И че ако искат да си върнат това, което систематично им беше отнемано през последните десетилетия, в никакъв случай не бива да се молят. Трябва сами да си го отвоюват. С битки – във всеки смисъл на тази дума.

Добре е да се знае и още нещо. Фондациите и центровете, либералстващите интелектуалци и постоянните създатели на всевъзможни “експертни решения” няма да помогнат в тези битки. Техният либерализъм свършва там, където свършват парите на спонсорите. В борбата за справедливост и повече права хората могат да разчитат единствено на нови, радикални леви формации. Защо точно на тях ли? Ами защото левицата винаги е била начело на всяка борба за повече справедливост и повече права за обикновените хора. Всичко това, което приемаме днес едва ли не като природен закон – 8-часовия работен ден, цивилизованите условия на труд, отпуските, достойните старини – е резултат от дългогодищната борба на многобройни леви организациии. Ако се бяхме оставили на десните решения днешният капитализъм още щеше да изглежда такъв, какъвто е бил в Манчестър в средата на 19-ти век.

Но освен със защитата правата на обикновените граждани новата левица трябва да се заеме и с нещо също толкова важно – защитата на свободата и демокрацията. Една от най-големите лъжи, която е толкова любима на транснационалната капиталистическа класа и е повтаряна безброй пъти от обслужващата я либертарианска идеология е, че най-добрият защитник на свободата и демокрацията е капитализмът. Проблемът на този възглед е, че действителността бързо го опровергава. Капитализмът се развива прекрасно дори и в държави, където няма и следа от демокрация. Славой Жижек /Slavoj Zizek, First As Tragedy, Than As Farce, Verso,2009/, припомня “светлия” пример на премиера на Сингапур Ли Куан Ю, който разработва и осъществява т.нар. капитализъм с азиатско лице. Преди да започне реформите си, Дън Сяо Пин посещава Сингапур и посочва тази страна като модел, чийто пример Китай трябва да следва. Така и става, а днешното забележително развитие на китайската икономика се случва не въпреки авторитарното комунистическо управление, а благодарение на него.

Eто защо Жижек си задава съвсем резонния въпрос – а какво ще стане, ако се окаже, че китайският авторитарен капитализъм допринася повече за увеличаване на печалбите, отколкото познатия ни либерален вариант? И няма ли тогава демокрацията и съпровождащите я свободи да бъдат жертвани в името на пазарния успех ? Неприятните последици от подобно развитие на ситуацията могат да бъдат спрени само от една радикална левица, която да се сражава с капитала в името на запазването на демокрацията.

Именно радикалните леви сили са тези, които могат до край да отстояват демократичните свободи. Десницата, изначално свързана с капитала и големите собственици, винаги ще избере печалбата пред свободата. За десните свободата е важна само дотогава, докато им позволява да трупат още и още ресурс. В момента, в който свободата се превърне в пречка пред инкасирането на по-големи печалби, те ще я анулират без никакви угризения. Така че да разчиташ на десницата да пази основните граждански свободи е все едно да назначиш педофил за учител по физическо. Май единствено в България все още има хора, които вярват, че десница и демокрация са синоними. И ми става смешно, когато толкова много партии – и малки, и средни и големи – непременно държат да се етикетират като десни. Ето, гледам, че и Илияна Раева направила партия /Боже, Боже…./ и, разбира се, гордо обявява, че ставало дума за “дясно -центристка” формация. Друго може и да не знае г-жа Раева, но е разбрала, че ако иска да я вземат насериозно, първото условие е да нарече партийното си отроче “дясно”. Всъщност нямаме никакво основание да се подиграваме на жената, при положение, че мастити политици и политолози мислят по същия начин. И хайде стига сме се вайкали за тази пуста българска десница – ама има ли я, няма ли я, кога ще я има, кога ще се обедини…България има нужда от нова левица, а не от поредната дясна ефимерност. Лявото е кът в България, а не дясното. Партии, които с удоволствие обслужват щенията на олигарсите има достатъчно – и ГЕРБ, и БСП и който още се сетите. Няма партия, която да защитава интересите на обикновените хора, която да направи малко по-труден безметежния живот на привилегирования един процент, да го подсети, че в тази държава живеят и други хора.

Категорично това подсещане трябва да носи радикален характер. Всевъзможните либерални организации и партии са много добри, когато трябва да се усвоят парите на спонсорите от господстващата класа, да бъдат съставени документи, чието съдържание само те си разбират, но никакви ги няма, когато трябва се направят промени в интерес на непривилегированите класи. Псевдолевите говорители с тяхната наивна вяра в прогресизма и в други подобни смешки също не вършат работа. Има ли изобщо смисъл да говорим за партии като БСП, където ляво или социалистическо е само наименованието? За жалост по същия начин стоят нещата и с останалите официални социалистически партии в Европа. Ето защо каквато и да било промяна в обществото може да бъде предизвикана единствено от радикална и незамесена в колаборация с големия бизнес левица. Само тя може да оказва необходимите “буря и натиск” върху господстващия елит.

Но още преди конкретните действия тази нова левица е дължна да направи нещо изключително важно – да върне силата на Големите идеи. Защото през последните няколко десетилетия “пазарниците” направиха всичко възможно, за да убедят хората, че няма смисъл да вярват в каквото и да било. Според техния основополагащ възглед хората трябва да мислят единствено за пари, за печалби и за нищо друго. “Пазарниците” са твърдо убедени, че да вярваш и да защитаваш нещо, което няма да ти донесе материална изгода, е височайша глупост. Наистина вярата в солидарността или във възможността да бъде изградено едно по-справедливо общество от днешното не носи печалба. Но пък и не може да се живее само с мисълта за печалби, както се опитват да ни убедят обожествяващите пазара граждани. Не е глупост да вярваш, че е възможен и друг свят освен този, където единият процент живее във все по-голямо охолство, а деветдесетте и девет процента във все по-големи лишения. Не е глупост да мислиш и за друго, освен за стомаха си. Не е глупост да смяташ, че истинските герои на нашето време не са топ-менидърите на хедж-фондовете, а многото неизвестни хора, които напълно безкористно помагат на останалите. И изобщо по-добре е да вярваш, отколкото да колекционираш кредитни карти. А основната мисия на новата левица е да върне смисъла на вярата.

 

 

 25 юни 2013 г.