Търсене в този блог

сряда, 5 януари 2022 г.

Днес захвърляме борците герои по очи в тревата, а утре отново ще имаме нужда от тях – Габриела Панова

 

 

Предновогодишен „подарък“ от Общината получават жителите на село Мирково, Софийска област.


В края на 2021 година е демонтиран паметникът от центъра на селото. „Паметникът на загиналите“ е издигнат от бронз, заедно с голяма паметна стена от бял камък, като събирателен образ в чест на осем герои от този край. Сред тях са двама партизани от отряда „Чавдар“ и двама ятаци, дали живота си в антифашистката съпротива през първата половина на 40-те години от миналия век.

 

 

 

Партизаните Христо Нончев (Славчо) на 18 години и Цветко Караджов (Малкия Чавдар), ненавършил 17 години, са заловени и разстреляни от властта на 5 юни 1944 година край селото. Същата година са убити и ятаците Недельо Кюлафлиев (29-годишен) и Симеон Попов (39-годишен). За битките под връх Вежен в Балкана, за саможертвата и смелостта на участниците в отряда написва много стихотворения („Партизански песни“) поетът Веселин Андреев, който по това време също е действащ партизанин в „Чавдар“.

И песента им бурята надвива -

те пеят по хайдушки, от сърце!

В очите гневни блясъци преливат

и махат едри, жилести ръце.

Те пеят и широко се усмихват -

какво ще ги уплаши на света, -

един ли път с врага се дръзко биха,

един ли път те срещаха смъртта?

 

Из „Под Вежен“, 28 януари 1944г.

 

Тежи в сърцето - като взрив -

любов - и камък да запалиш!

Жадуваш само да твориш…

Главичка детска да погалиш…

Но можеш ли?… Селата - в дим.

Деца разстреляни. Мъртвило…

 

Из „Размисъл“, Балкана, юни 1944г.

Другите четирима мъже, на които е посветен паметникът, подофицерите Димитър Стоянов, Петър Мечкаров, Стоимен Танов и редник Димитър Томев са участници в заключителния етап на Втората световна война, когато след 9-ти септември 1944 година български войски се включват във военните действия срещу Третия райх.

 

Претендирайки да сме част от европейското семейство, което е избрало да отбелязва като свой ден - Денят на победата над фашизма 9-ти май, би следвало селищата да се надпреварват в изтъкването на свои герои от антифашистката съпротива. Обратното, което правим често у нас, захвърляйки паметта за тези борци, сякаш на бунището, може да свидетелства само за историческа неграмотност, комплексарщина или желание за реабилитация на фашистки практики. В случая каквито и от изброените причини да са водещи, не говори добре нито за общинския съвет, нито за кмета на Мирково – г-жа Цветанка Йотина. Тя освен това, както е публикувала в своята биографична справка, е и член на Комисията по актуални въпроси в българската делегация в Конгреса на местните власти на Съвета на Европа, 2021-2026г.

Като родена в Кюстендил и реализираща европроекти и програми, би могла да си направи справка какво е европейското отношението към известния кюстендилец Тодор Ангелов – Божаната. Негов бюст-паметник стои и се почита не само в Кюстендил, но и в сърцето на Европейския съюз – Брюксел. След Втората световна война е обявен за национален герой на Белгия, заради активното си участие и организиране на белгийската съпротива срещу немската окупация. Пада убит през 1943 година. В същата общоевропейска антифашистка съпротива са влели силите и живота си тези смели момчета и мъже, чийто паметник днес лежи, захвърлен по очи и необезопасен в тревата на иначе ремонтирания селски стадион в Мирково.

Повторно посичане ли заслужават в претендиращия да бъде демократичен 21-ви век осемте мирковчани? Такъв урок ли цели да даде местната управа на децата и младежите, които играят и спортуват на спортните съоръжения там. Непознаване и незачитане на историята от близкото ни минало и нейните герои.

Може би на това учат ценностите, които изповядва политическият проект КОД (Консевративно обединение на десницата), от който е част г-жа Йотина. Колко притеснително надясно ли се е запътила тази въпросна десница?


 

Както тяхното мото гласи: „Свобода и всекиму своето!“ Явно се има предвид свобода от неугодна за тях историческа памет... А нима не е собствено право на бъдещите поколения в Община Мирково да познават историята на своя край? 

Изглежда в селото се прилагат двойствени стандарти. През 2019 година с голяма церемония г-жа Йотина открива паметник на българския капитан Борис Богданов, участвал в Балканските и в Първата световна война. Две години по-късно обаче се поругава друг паметник на български военни, но от Втората световна война. В същото време към днешна дата на официалния уеб сайт на общината в историческата справка за село Мирково е отделено специално внимание на този период от историята и участниците в съпротивата. Посоченият извод е: „Не случайно в годините на антифашистката борба мирковчани вземат най-дейно участие.“ Тогава не посягайте на паметника, който олицетворява това твърдение.

 

 

Всъщност занемаряването му започва още преди демонтажа.  От паметната плоча липсват цели букви. Недопустимо е за едно себеуважаващо се управление на населено място, да остави в такъв нечетим вид надписи на монументи и то в самия му център. Още повече, когато става въпрос за амбициозна община като Мирково, която видимо през последните години реализира множество проекти за благоустрояване на района. За скъпоструваща реконструкция на площада в селото кметът говори още от края на 2020 година.

 

 

Обаче знаем от опит, че когато управлението на една община иска да се отърве от някой паметник го демонтира с оправданието, че ще се извършва ремонт на площада и пространството около него. В повечето случаи въпросният паметник никога не се връща на мястото му. Често е захвърлен на произвола, докато траят ремонтните дейности. Като по този начин става удобен обект за вандализиране, натрошаване и предаване за скрап. Ако пък случайно оцелее, се поставя на някое невидно място.

Както например, се случва с мемориала на убития в София през 1943 година от полицията студент Марин Боев. Младежът намира смъртта си като участник в мирно шествие по повод 3-ти март, което полицията разгонва с куршуми, заради забраната на празника по това време от цар Борис III. В наши дни, под предлог строежа на софийското метро, мемориалът е демонтиран и уж предаден за съхранение в складовете на Софийския метрополитен, но така и никога не бива върнат обратно. Едва преди няколко години с гражданска инициатива се поставя нова плоча, в близост до Софийски университет, където е и самото лобно място. Нейното просъществуване трае до юни месец 2021 година, когато на друг районен кмет Трайчо Трайков, който явно е разрешил всички проблеми на своите съграждани и от нямане какво друго да прави, му хрумва гениална идея. Да демонтира плоча на убит български студент, защото била незаконно поставена и най-гордо публично да се хвали с деянието си.

Друг пример е съдбата на паметника на поета революционер Христо Кърпачев, който може да видите на една от последните снимки. След 1989 година монументът е преместен в село Горан от ловешкия площад. С годините паметникът на Кърпачев става неугоден и за селото, затова бива окончателно демонтиран и захвърлен в двора на бившата казарма в Ловеч. Днес обрасъл в тръни.

Дори монументът в Мирково временно да е премахнат, би следвало да се подходи отговорно и той да бъде прибран при подходящо съхранение, почистен и поставен невредим на мястото му, след приключването на ремонта. Действията към него в момента, свидетелстват за липса на професионализъм, варварско отношение и неуважение не само към паметта на загиналите, но и към техните родственици, а също и към труда на творците, създали паметника.

В такава постъпка няма как да видим и следа от качествата, с които се рекламира на сайта на общината кметът г-жа Йотина: „Борбеният дух, неспокойната мисъл и нестандартните идеи й помагат вече 14 години да бъде начело на Община Мирково.“ Или се има предвид, че точно такива посегателства са нестандартните идеи, които могат да те задържат на кметското място няколко поредни мандата? Последните местни избори от 2019 година тя печели като кандидат на СДС.

 

 

С какво пречи антифашисткият символ на общинския съвет и на кмета в Мирково, може би смятат, че загрозява центъра? Но дават ли си сметка, че със своето последователно безхаберно поведение (днес е един паметник, утре ще бъде нещо още по-сериозно) допринасят за реабилитирането на опасността от нови страшни бъдещи времена, за избавлението от които ще има нужда от хора с качествата и саможертвеността на осемте мирковчани.

 

 

Но дали ще се намерят такива, след като загърбваме историята и вече не възпитаваме в техните добродетели?

Ако не само на думи и хартия, но и на практика, общината съблюдава принципите, с които се хвали в сайта си, паметникът трябва да се завърне там, където му е мястото - на площада в центъра на селото, възможно най-скоро. А на жителите и широката общественост да се даде публично извинение.

 

4 януари 2022 г., София