Търсене в този блог

събота, 27 януари 2018 г.

Ана Маймункова, джендър проектите и уроците за комунизма - Димитър Денков

 

 

Тая година се навършват 140 години от рождението на Ана Маймункова. Ако изобщо се отбележи, ще е гузно и от немай-къде - в читалището на с. Воден, което все още носи нейното име; в пенсионерски клуб полуофициално в Хасково, където управляващите родове току-виж си спомнили за една от най-достойните дъщери на града си. Е, комунистка е, но и техни предци са такива, а баща й е третият кмет след Освобождението, когато понатрупал богатство. Българската публика сигурно няма да обърне внимание на тая годишнина с типичната инфантилна втренченост в "съвременността". Така се създават и удобствата за злоупотреба с историята - зловещо сантиментално като в американски колежански трилър с щастлив край за добрите.

 

Ана Маймункова, забравена според тая злоупотреба или причислявана към "лошите",

събира в живота и смъртта си нещо съвсем злободневно и съвременно

 

Тоя месец то изпълваше медии, фейсбуци, семейни, партийни и кръчмарски спорове: джендърофиксацията около Истанбулската конвенция и уроците за т. нар. комунизъм в учебниците за 10-и клас. Това дотам разпали страстите, че под него потънаха зимните сметки и цени, неприятни дори за сити стомаси, продължаващото съсипващо действие на плоския данък върху всички социални системи и всекидневната несигурност, довела до подобряване на рекорда за най-ниска раждаемост от последните стотина години. Личността й преплита тия теми дотам, че истериите на деня бледнеят, джендър дискурсът изглежда скопен, а истината за комунизма в учебниците - ялова. (Скопен и ялов тук се употребяват без какъвто и да е обиден помисъл.)

Родена е на 26 юни 1878 г. в Хасково. Израства в богатото семейство на някогашния деец от революционните комитети и диарбекирски затворник Кръстьо Маймунков. Завършва девическата гимназия в Стара Загора. Нейна учителка е Вела Благоева, която я запознава със социализма и женския въпрос. Би могла да отиде в чужбина или в София, където да се движи с капела, чадърче и копринени фусти през четирите павирани улици на столицата от селски тип и да се омъжи за офицер или чиновник. Маймункова обаче избира по-градската среда благодарение на баща си, който й препредава комитетските идеали, както и на Аврам Гачев с марксисткия му кръжок. Той минава през тогавашните културни центрове на България - Пловдив, Русе, Стара Загора, Габрово, Севлиево, Свищов, Видин, Ямбол, Сливен, Варна, Шумен. Все места, където се учи, обсъжда, превежда и издава литература предимно със сиромахомилска, комунистическа, стигаща до анархизъм и свободомислие насоченост. Това са и икономическите центрове на новата държава, над която столицата все още не е разпростряла всевластието си. Наред със запознаването си с България Ана Маймункова работи като начална учителка в с. Воден и в Хасково, но скоро бива уволнена поради свободомислие и социалистическа агитация: тя е единствената жена, делегат на учредителната конференция на учителската социалдемократическа асоциация през 1906 г., което изглежда непростимо за Министерството на просветата. Опитва да продължи образованието си в Брюксел, но прекъсва следването - за баща й образованието на синовете му изглежда по-важно. От 1912 г. нататък е сред най-активните дейци на тесните социалисти: води неделни курсове за ограмотяване на работници, организира антивоенни демонстрации и стачки, набира средства за подпомагане на инвалиди и вдовици от войните, както и на изселническите семейства, които заливат Южна България и крайните софийски квартали. Но най-вече се бори за правата на жените в семейството и обществото, да избират и да бъдат избирани за решаване на надсемейни, национални и интернационални дела - от равна заплата за равен труд до достоен образ в обществото, че дори и за правото да пушат на публични места, без да ги глобяват за развратно поведение.

Нека се върнем в днешния ден и си представим, че учителка като нея получи писмо от шефа на регионалния инспекторат за Юбилеен конкурс за звание "Училище без насилие и стереотипи, определени от пола" съвместно с фондация "Джендър образование, изследвания и технологии". Може да сме сигурни, че Маймункова ще организира протест срещу подобно лицемерие. То нехае, че т. нар. развит свят с цялата си медийна и козметична индустрия, шоубизнеса и рекламата

 

стереотипно и натъртено представя най-вече жената като сексуален обект

 

И за ужас на бизнеса тя, заедно с други учителки, "сектантски" ще настоява да се спрат подобни публични опозорявания и търговско оправдани подбуждания, ефикасни дотам, че още в прогимназията доста девойчета да изглеждат като проститутки, да не стигаме до абитуриентските балове. В подобен "сектантски" стил са нейни статии в "Ново време", "Работнически вестник", "Равенство": няма особен женски въпрос, който да се реши "феминистично". Има силна репресия над всички трудещи се във всяко общество и най-вече при капитализма, където природната полова разлика реално се засилва, но идеологически се прикрива с предписания за социални роли, избор и индивидуален успех. Но тъкмо върху жените се стоварват изискванията за обществена производителност, което предполага ограбван в дома, на полето и фабриката труд, а покрай това и затормозяване на природната функция за възпроизводство на рода без сериозно обществено обезпечение - отпуск за майчинство, намален работен ден, достъпна медицинска помощ, детски градини и безплатно образование на всички равнища. Това не е толкова комунистическо, колкото изглежда. Имало го е къде латентно в мисленето и действията на жени през цялата история, къде ясно изразено в женските движения особено през последните два века.

През 1919 г. Ана Маймункова става комунистка. Тя предвожда българската делегация на международната конференция на жените комунистки в рамките на Третия конгрес на Интернационала през 1921 г. в Москва. Сред препоръчваните действия по женския въпрос, които по-късно ще станат очевидности в множество конституции не само на социалистически държави, се предлага да се чества Международен ден на трудещите се жени. В тоя смисъл да прощава Ц. Цачева, че Истанбулската конвенция е "най-всеобхватният документ, който за пръв път поставя в толкова сгъстен вид противодействието срещу насилието и защитата на жените". Исторически далеч по-пълни, ясни и въздействащи са решенията на Третия интернационал, извън това, че поне засега няма особена трудност при превода. Именно по предложение от българската делегация 8 март се определя за Международен ден на жената. Датата не е случайна; свързана е с демонстрациите на работнички в Ню Йорк след 1857 г., с деня на майката към края на февруари, с опитите на Клара Цеткин да организира световно женско движение, с мартенския бунт на жените в Петербург през 1917.

 

За да разпространява у нас всичко това, Маймункова започва да издава в. "Равенство". Тук

може да се срещнат статии, актуални и тия дни, но изместени от "половия въпрос":

 

за неравни и неплащани надници, за робините в тютюневите и шивашките фабрики, за уволнявания поради брак и бременност, за връзката между платеното здравеопазване и образование и високата смъртност и неграмотност, за мита за първородна греховност на жената и следващата оттук нравствена непълноценност и т.н. Това не е инцидентно, а системно насилие, произтичащо от обществено устройство, при което изглежда нормално вилите в Чамкория да стават все по-пищни с увеличаване на гетата в градовете и занемаряването на селата.

След деветоюнския преврат през 1923 г. Ана Маймункова е арестувана, изтезавана е в полицията, което не я спира да организира стачки срещу новото правителство. Няколко часа след атентата в църквата "Св. Неделя" е отведена в Дирекция на полицията и е убита в средата на май 1925 г., най-вероятно в мазетата на 4-ти артилерийски полк, без съд и присъда, както множеството изкупителни жертви заради атентата. Тогавашната държавнокрепителна журналистика оправдава това с простата сметка, аксиоматична за всяко елитарно съзнание: "За един наш - десет ваши". Няма да се учудя, ако някой ден официално се каже, че убийците са "достойни хора", които още тогава се борели срещу комунизма; неофициално това се твърди из разни блогове, където се възмущават, че на нейно име все още имало улици и дори училище.

Затова трябва да се припомня за хора като Ана Маймункова не само покрай джендър проектите, но и заради обясними, гузни липси в учебниците по история, които донякъде могат да се попълнят с нейния портрет и няколко реда за живота, делото и смъртта й. Наред с понятия в историята е добре да има различни образи, а в съвременните спорове - спомен за предишните опити в решаване на подобни въпроси.

 

 

Източник: вестник „Сега“, 27 януари 2018 г.