И млади, и стари полугласно бленуват за някой като Хитлер да ни „оправи“
Нещо скрито и интимно зад вратата на тоалетната тлее в главите на някои млади хора. Само там смеят да го споделят. Засега.
Дали въображаемата, щастлива неолиберална евроатлантическа и европейска медийна реалност, изпълнена с либерално-капиталистически клишета, има нещо общо с другата реалност, в която се раждат чудовища.
От сутрин до вечер по водещите национални телевизии, създаващи така нареченото публично пространство в България, се леят дитирамби за правата на човека, за евроатлантическите и европейските ценности и как още не сме ги реализирали достатъчно, защото не сме по либералному реформирали нещо. Като го реформираме, и ни чака светлото демократично бъдеще. Чака ни щастлив неолиберален свят, какъвто дори д-р Панглос в знаменитото съчинение „Кандид” на Волтер не си е представял.
Отдолу под този щастлив свят на светло либерално-капиталистическо бъдеще, възхвалявано от журналисти, политици и активисти на неправителствени организации, боботят подземията на една съвсем друга реалност. Ето няколко мои емпирични впечатления от нея само от последните седмици.
Отивам в кварталния магазин на бул. „Стамболийски”, пред него виждам две малки циганета гледат жадно във витрината, става ми жал, извиквам по-малкото, питам го колко е голямо, казва, че е в първи клас, и решавам да му купя един шоколадов Дядо Мраз да го зарадвам. Детето грабва подаръка, казва „благодаря” и хуква. След това в магазина чувам едната от продавачките да казва: „Това са малки гаменчета, изверги.” „Има и добри деца”, възразявам аз. „90% са изверги, трябва ни един нов Хитлер”, настоява тя.
Интимно споделено
Оставям я и отивам на лекции при студентите. Влизам в студентската тоалетна на първия етаж в третата кабинка от дясно на ляво в наскоро ремонтираното ново крило на УНСС и виждам прясно написан на стената текст „Национал-социализмът е единственото спасение! - като отдушник за професионално и сексуално реализираните индивиди”. Очевидно е съвсем нов, но срещу него от другата страна имаше стар отпреди ремонта, отпреди няколко години, полузамазан отгоре с боя, но четящ се добре: „Хитлер е прав! Смърт на юдомасоните!” Не мисля, че клозетните надписи са представителни, но написани от младежи на такова място те имат символни и психоаналитични значения. Нещо скрито и интимно зад вратата на тоалетната тлее в главите на някои млади хора. Само там смеят да го споделят. Засега. Но де да беше само там! В Банско продават като туристически атракции чаши с лика на Хитлер, за да може всеки да си купи и да му се радва, докато си пие сутрешното кафе.
Бях поканен на представянето на една книга на ул. „Бузлуджа”. След това се разходих наоколо и в един район около 200 квадратни метра имаше десетина огромни надписа върху целите сгради по стените на къщите и по оградите на улиците „Шандор Петьофи”, „Доспат”, „Люлин”: „Хитлер ни върна Южна Добруджа 07.09.1940 - 07.09. 2010 - 70 години”. Очевидно този надпис е от пет години там. Наоколо пишеше: „Чичо Ади, обичаме те”, „Българи, кръвта е привилегия, не даденост!” „Чичу беше прав”, и след това пречупен кръст. Заговорих един разхождащ наблизо кучето си гражданин от квартала за тези надписи, а той махна с ръка и каза: „А, и нататък има много! Да, нужен ни е някой такъв с твърда ръка, за да ни оправи!” Не се възмущаваше, възприемаше надписите като желание някой такъв да ни „оправи”, което той споделяше! Помислих си, че ако в рамките на двеста квадратни метра има десетина надписа и пречупени кръстове, в цяла София и в страната колко са? Колко са тези, които очакват някой да дойде и да ни „оправи”?
В коя година сме
Тръгнах наскоро пеша по трамвайната линия на ул. „Граф Игнатиев” - от „Попа” към „Витоша”. Малко след „Попа” виждам сергия с книги, на челно място сложена „Моята борба” на Хитлер в компания с книги на Платон, Цицерон, Аристотел, Кант. Питам: „Имате ли нещо от Маркс?” Отговарят ми: „Не се търси, но ето ви „Моята борба”, много се купува, струва 35 лева.” Продължавам по трамвайната линия нагоре и малко след „Витошка” по „Алабин” виждам отдясно на цялата стена на една сграда огромен надпис „Заедно срещу фашизма”. В единия край на улицата ни продават фашизма и понеже се търси, цената по пазарному е височка, а на другия край се обявява борба срещу фашизма. Годината не е 1942-ра или 1943-та.
Виртуална реалност
Живеем в медийната реалност на либералния мултикултурализъм с възторжено славословещите евроатлантически и европейски либерални ценности нашенски политици. Но това е едната, виртуалната реалност, която трябва да легитимира днешния глобализиран неолиберален капитализъм. В тази реалност са представителите на близо 50 партии в българския парламент, всяка от които раздава обещания да ни изгради един по-добър свят.
Извън тях обаче в реалността боботи едно страшно подземие. По медиите хората едно говорят, но в клозетите и вече по уличните стени се пишат съвсем различни неща. Нещо се напъва да се роди и не зная в кой месец е вече - пети, шести, седми или вече девети? Какви чудовища ще се родят от тези подземия? Кого ще мачкат и унищожават те? И стои въпросът дали онази, въображаемата, щастлива неолиберална евроатлантическа и европейска медийна реалност, изпълнена с либерално-капиталистически клишета, има нещо общо с другата реалност, в която се раждат чудовища. Дали това са различни светове, или единият ражда другия? Външно поне изглежда да не си приличат. Историята като че ли се повтаря - засега може би като фарс, но може да стане и трагедия.
Проф., д.ф.н., Васил Проданов е преподавател в УНСС. Главен секретар на Българското философско дружество (1978-1989). Директор на Института за философски науки(1988-1992) и на Института за философски изследвания към БАН(1995-2010 г.). Автор е на 21 книги и стотици научни публикации, излезли в България, САЩ, Русия, Германия, Франция, Испания, Холандия, Полша и много други страни в света.
Източник: вестник Труд, 7 януари 2016 г.
