Провалът на политиката на строги икономии лиши привържениците ѝ от аргумента за икономическия смисъл. Затова сега правителствата и финансовите институции, от Берлин до Брюксел, пеят своето евангелие, опрени на етичността – Гърция трябва да плати, това е принципен въпрос! Историята обаче показва, че в конфликтите между кредитори и длъжници моралът не е главен арбитър.
БЕШЕ време, когато държавите лесно се отърваваха от бремето на дълга. Достатъчно бе кралят на Франция да екзекутира своя кредитор, за да оздрави финансите си – първична, но честа форма на „преструктуриране“ [1]. Международното право лиши длъжниците от този изход и дори влоши положението им, като им наложи принципа на приемственост на задълженията.
Макар юристите да се позовават на това задължение посредством латинския израз Pacta sunt servanda (Договорите трябва да се спазват), през последните седмици се разпространиха най-различни тълкувания. Морализаторско: „Гърция има етичното задължение да плати дълга си“ (Национален фронт). Носталгично, като игри в училищния двор: „Гърция трябва да плати, такива са правилата на играта“ (Беноа Кьоре, член на Изпълнителния съвет на Европейската централна банка). Нехаещо за народната воля: „Изборите с нищо не променят“ задълженията на държавите (Волфганг Шойбле, германски министър на финансите) [2].
Гръцкият дълг е около 320 милиарда евро. Пропорционално на произведените блага той е скочил с 50% от 2009 г. досега. Според Файненшъл таймс „изплащането му би изисквало от Гърция да функционира като робовладелска икономика“ (27 януари 2015). Принципите обаче се съчетават зле с аритметиката. „Дългът си е дълг“, отсича директорката на Международния валутен фонд Кристин Лагард (Монд, 19 януари 2015). С други думи, какво значение има дали Гърция може или не може да плати, тя трябва да плати...
„Недостатъчно глупави, за да платят“
ДОКТРИНАТА „Договорите трябва да се спазват“ обаче не е желязна [3]. „Задължението дълговете да се изплащат, което международното право налага, никога не е било смятано за абсолютно и често е било ограничавано или нюансирано“, уточнява документ на Конференцията на ООН за търговия и развитие [4]. Анулиране на „омразните“ дългове (заеми, взети от деспотична власт [5]), на „нелегитимните“ дългове, сключени без зачитане на общия интерес на населението [6] или „под принуда“ – не липсват юридически аргументи, за да се оправдае мораториумът по плащанията и дори отписването на пълния размер или на част от задълженията, които смазват страната. Като се започне от член 103 на Устава на ООН, който гласи: „В случай на противоречие между задълженията на членовете на организацията, произтичащи от настоящия устав, и задълженията им, произтичащи от което и да е друго международно споразумение, задълженията по настоящия устав имат предимство.“ В член 55 на Устава пък е записано задължението на държавите да помагат за „повишаване жизненото равнище, пълна заетост на работната сила и условия за икономически и социален прогрес и развитие“.
Всеки втори гръцки младеж е безработен, 30% от населението живее под прага на бедността, 40% са преживели зимата без отопление. Една част от дълга беше натрупана по време на диктатурата на полковниците (1967–1974), когато той скочи четири пъти. Друга част беше сключена в ущърб на населението (тъй като до голяма степен целеше да се извадят от финансови затруднения френски и германски кредитни институции). Трета част произтича пряко от корумпирането на политическите ръководители от страна на транснационални компании, желаещи да пласират в Гърция продукцията си, понякога дефектна (като германската компания „Сименс“ [7]). Да не говорим за безсрамието на банки като „Голдман Сакс“, която помогна на страната да прикрие икономическата си слабост... Гърците разполагат с хиляда и едно основания да се позоват на международното право и да облекчат бремето на дълга си, чийто омразен, нелегитимен и незаконен характер би могъл да се установи при един одит (вж. карето за еквадорския одит по-долу). Дали ще бъде чут гласът им обаче, зависи преди всичко от силата на самата страна.
През 1898 г. САЩ обявяват война на Испания, под претекст че е взривила американския кораб Мейн, пуснал котва в пристанището на Хавана. Така „освобождават“ Куба, като я превръщат в протекторат и свеждат „независимостта и суверенитета на Кубинската република до равнището на мит“ [8], според кубинския генерал Хуан Гуалберто Гомес, който води войната за независимост. Испания изисква да се изплатят дългове, които островът „е сключил с нея“, в случая разходите за войната срещу кубинските бунтовници. Короната се позовава на онова, което г-н Кьоре несъмнено би нарекъл „правилата на играта“. Както припомня изследователката Анаис Тамен, „искането на Испания се позовава на аналогични факти, по-специално на поведението на бившите ѝ колонии, поели за своя сметка частта от испанския държавен дълг, послужил за колонизирането им“. Нима самите Съединени щати не „изплатиха повече от 15 милиона лири стерлинги на Обединеното кралство, когато станаха независими“ [9]?
Вашингтон обаче не разбира нещата така и лансира една малко разпространена идея (която ще допринесе и за оформяне на понятието „омразен дълг“) – не може да се изисква от едно население да върне дълг, сключен за заробването му. Американският печат подема твърдо тази позиция: „Испания не трябва да храни и най-малката надежда, че Съединените щати са толкова глупави или мекушави, че да поемат отговорността за суми, послужили за смазване на кубинците“, тръби Чикаго Трибюн от 22 октомври 1898 г. Куба не плаща на Испания нито цент.
Няколко десетилетия преди това Мексико се бе опитало да развие подобни аргументи. През 1861 г. президентът Бенито Хуарес преустановява плащането на дълга, поет в голямата си част от предишните режими, сред които този на диктатора Антонио Лопес де Санта Ана. Франция, Великобритания и Испания окупират страната и основават империя, която предават на Максимилиан Австрийски.
Дългът на Германия беше намален с 90%
ПО ПОДОБИЕ на СССР, който през 1918 г. обявява, че няма да върне дълговете, сключени от император Николай II [10], САЩ повтарят силовата си акция в полза на Ирак в началото на XXI век. Няколко месеца след нахлуването в страната министърът на финансите Джон Сноу обявява по „Фокс Нюз“: „Очевидно иракският народ не трябва да носи тежестта на дълговете, сключени в полза на режима на избягалия диктатор“ (11 април 2003). За Вашингтон беше неотложно да осигурят платежоспособността на властта, която поставиха в Багдад.
Така се появи една идея, която би изумила привържениците на „приемствеността в задълженията на държавите“ – плащането на дълга е не толкова принципен въпрос, колкото математически. „Най-важното е дългът да е поносим“, осмелява се да напише в уводна статия Файненшъл таймс на 16 юни 2003 г. Логиката допада на Вашингтон: числата си казват думата и САЩ полагат старание присъдата им да бъде приета от главните кредитори на Ирак, начело с Франция и Германия (притежаващи ценни книжа съответно за 3 и 2,4 милиарда долара). Поставени под натиск да се проявят като „справедливи и гъвкави“, тези две страни (които най-напред отказват да опростят повече от 50% от стойността на притежаваните от тях книжа) в крайна сметка се съгласяват да съкратят вземанията си с 80%.
Три години преди това нито законът на числата, нито този на международното право бяха достатъчни, за да убедят кредиторите на Буенос Айрес да проявят „гъвкавост“. Аржентинският дълг, възлизащ на около 80 милиарда евро при обявяването на несъстоятелност през 2001 г., се оказа непоносим. На всичко отгоре в голямата си част той произтичаше от заеми, взети от диктатурата (1976–1983), и бе квалифициран като „омразен“. Кредиторите обаче изискаха да бъде изплатен, като в противен случай заплашиха да затворят достъпа на Аржентина до финансовите пазари.
Аржентина не отстъпи. Предричаха ѝ катастрофа. В периода 2003–2009 г. икономиката ѝ отбеляза ръст между 7 и 9%. Между 2002 и 2005 г. страната предложи на кредиторите си да замени книжата, които държат, с нови, с 40% по-ниска стойност. Повече от три-четвърти, макар първоначално да се дърпаха, накрая приеха. По-късно правителството поде нови преговори, завършили през 2010 г. с нова обмяна на книжата за 67% от оставащите задължения. За 8% от книжата със спрени плащания по тях след 2001 г. обаче все още няма споразумение. И сега фондове лешояди се мъчат да издействат изплащането им, като заплашват да доведат Аржентина до нова несъстоятелност [11].
Кредиторите приемат неохотно обезценяването на ценните книжа, които държат. Така беше и по време на международната конференция в Лондон през 1951 и 1952 г. за облекчаване дълга на Федерална република Германия. Тогавашните дебати около Германия много напомнят на сегашните около Гърция, като се започне от противоречието между „принципи“ и здрав икономически разум.
„Става дума за милиарди долари, пише тогава журналистът Пол Хефернан, който следи дебатите за Ню Йорк таймс. Но не става въпрос единствено за пари. На преговорите в „Ланкастър Хаус“ ще се обсъжда преди всичко един от жизненоважните принципи на международния капитализъм – неприкосновения характер на международните договори“ (24 февруари 1952). С тези опасения в ума преговарящите – главно американци, британци, французи и германци – чуват и тревогите на Германия. В писмо от 6 март 1951 г. канцлерът Конрад Аденауер препоръчва на събеседниците си „да вземат под внимание икономическото състояние на Федералната република“, „по-специално факта, че бремето на нейния дълг нараства, а икономиката ѝ се свива“. Както обобщава икономистът Тимъти У. Гуинан, всички бързо се съгласяват, че „намаленото потребление в Германия не е добро решение, което да гарантира изплащането на дълга ѝ“ [12].
В крайна сметка на 27 февруари 1953 г. е подписано споразумение, включително от Гърция [13]. То предвижда: намаление с поне 50% на сумите, взети назаем от Германия между двете световни войни; пет годишен мораториум за изплащането на дълговете; отлагане за неопределено време на военните дългове на Бон, чието плащане би могло да бъде поискано (това дава основание на Ерик Тусен от Комитета за анулиране на дълга на Третия свят да твърди, че германските дългове са били намалени с 90% [14]); възможност Бон да връща заемите в собствената си валута; ограничаване на средствата, отделяни за обслужване на дълга (5% от стойността на износа на страната) и на лихвите, плащани от Германия (също 5%). Това не е всичко. Загрижени, уточнява Хефернан, „да не би това споразумение да се окаже само прелюдия към усилието за насърчаване на германския растеж“, кредиторите осигуряват на германската продукция пазарите, от които тя се нуждае, и се отказват да продават собствените си продукти във Федералната република. Според историка на германската икономика Албрехт Ричъл „тези мерки спасиха Бон и поставиха финансовите основи на германското икономическо чудо“ [15] през 50-те години.
От няколко години СИРИЗА, която дойде на власт след изборите на 25 януари 2015 г., иска да се свика такъв тип конференция, вдъхновена от същата загриженост. Но в брюкселските институции като че ли споделят становището на Леонид Бершидски: „Германия заслужаваше дългът ѝ да бъде облекчен, Гърция – не.“ В статия, излязла на 27 януари 2015 г., журналистът от компанията „Блумбърг“ продължава анализа си: „Една от причините, поради които дългът на Западна Германия беше намален, е, че Федералната република трябваше да стане крепост от предната линия на борбата срещу комунизма. (…) Западногерманските правителства, които се възползваха от тези мерки, бяха напълно антимарксистки.“
В програмата на СИРИЗА няма нищо „марксистко“. Коалицията претендира за една форма на умерена социалдемокрация, която допреди няколко десетилетия беше все още разпространена. И в Берлин, и в Брюксел обаче тя изглежда е станала неприемлива.
Източник: LE MONDE DIPLOMATIQUE
Превод Мария Петрикова
Бележки под линия
[1] По историята на дълга вж. François Ruffin, Thomas Morel (съставители), Vive la banqueroute! (Да живее банкрутът!),Fakir éditions, Амиен, 2013.
[2] Съответно по LCI, 4 февруари 2015, в International New York Times, 31 януари и 1 февруари 2015, и по BBC, 30 декември 2014.
[3] Това, което следва, е почерпено от трудовете на Ерик Тусен и Рено Вивиен за Комитета за анулиране на дълга на Третия свят (CADTM), www.cadtm.org.
[4] CNUCED, „The concept of odious debt in public international law“ (Понятието за омразен дълг в международното публично право), Discussion Papers, № 185, Женева, юли 2007.
[5] Вж. Eric Toussaint, „Une „dette odieuse“ (Омразен дълг), Le Monde diplomatique, февруари 2002.
[6] Както в случая с Франция. Вж. Жан Гадре, „Трябва ли наистина да се плати целият дълг?“, Монд дипломатик в Дума, 16 октомври 2014.
[7] Вж. Damien Millet, Eric Toussaint, La Dette ou la Vie (Дългът или животът), Aden-CADTM, Брюксел, 2011.
[8] Цитирано от Richard Gott в Cuba. A New History (Куба. Нова история), Yale University Press, Ню Хейвън, 2004.
[9] Anaïs Tamen, „La doctrine de la dette „odieuse“ ou l’utilisation du droit international dans les rapports de puissance“ (Доктрината за омразния дълг или използването на международното право в отношенията, пропорционални на силата), труд, представен на 11 декември 2003 г. на третия колоквиум по международно право на CADTM в Амстердам.
[10] Прословутите руски заеми, държани от много френски притежатели на спестовни влогове и в крайна сметка изплатени на стойност 400 милиона долара след споразумението от 1996 г. между Париж и Москва.
[11] Вж. Марк Уайсброт, „Аржентина държи в шах „хищническите фондове“, Монд дипломатик в Дума, 16 октомври 2014.
[12] Timothy W. Guinnane, „Financial Vergangenheitsbewaltigung: The 1953 London debt agreement“, свитък № 880, Център за икономически растеж, Yale University, Ню Хейвън, януари 2004.
[13] Това споразумение не разглежда въпроса за заема, който Берлин взима от Атина през 1941 г., упражнявайки принуда.
[14] Интервю с Maud Bailly, „Restructuration, audit, suspension et annulation de la dette“ (Преструктуриране, одит, мораториум по плащанията и анулиране на дълга), 19 януари 2015, www.cadtm.org.
[15] Albrecht Ritschl, „Germany was biggest debt transgressor of 20th century“ (Германия бе най-големият нарушител на ХХ век по отношение на дълга), 21 юли 2011, www.spiegel.de.
