Какво научихме от банковия срив дотук? Същите неща, които вече знаехме от икономическата криза в САЩ и Европа, но се преструвахме, че не се отнасят за нас. Преди всичко разбрахме, че се намираме в капан, от който на този етап няма изход – демократичните общества нито могат да си върнат контрола над финансовия сектор, който генерира кризи и неравенство, нито могат да откажат да го спасят, когато това се наложи, тъй като загубите потенциално биха били още по-големи.
В Европа и особено в САЩ спекулата на този все по-неконтролиран и все по-неконтролируем пазар приватизира печалбите, но социализира риска още при първия сигнал, че корабът потъва. Огромните капитали, концентрирани в ръцете на малцина, с лекота обезсмисляха всякакви демократични процедури като изборите и обществения контрол, осъществяван чрез държавата, а мощни лобита прокарваха политики за бюджетни и данъчни бонуси за най-богатите, като така увеличаваха стимулите за рисковано икономическо поведение.
Опит да национализира загубите[1] направи и българското правителство – засега неуспешен, но перспективите за излизане от положението не вещаят нищо по-добро. Както можем да прочетем в бизнес пресата „загуба ще има и все някой трябва да я поеме“, а това най-често става „по линията на най-слабата съпротива от бюджета“. Щом „правителството и БНБ имат няколко начина да се справят с дупката в КТБ: с много, с повече или с още повече пари на данъкоплатците“[2], можем с основание да предположим, че в момента се полагат усилия за притъпяване на съпротивата, така че от бюджета да изтекат „още повече“ пари.
България не е уникален случай
В навечерието на фалита на Лемън Брадърс през есента на 2008 г., в САЩ се водеха ожесточени дебати за новата здравна програма на Обама, целяща поне частично да върне универсалното медицинско осигуряване. Опитите срещаха мощната съпротива на корпоративните лобита в Конгреса. Когато обаче застрашено се оказа не здравето на населението, а грижливо издигани финансови пирамиди, политическата система се задейства като добре смазана машина и за броени часове наля значителна част от спасителен план за 700 милиарда долара в икономиката през банките. За сравнение дебатите около здравната реформа продължиха близо 2 години до пролетта на 2010 г., когато беше прокарана една доста смекчена и по-приемлива за лобитата версия. Седмица след американския спасителен план Британското правителство обяви свой на стойност 850 млрд. долара в отговор на кризата и това беше само началото на „спасителната“ вълна, която освен че прехвърли цената на кризата върху цялото население, окончателно срути парадигмата за саморегулацията на пазара и пасивната роля на държавата.
Вероятно това е била цената, която данъкоплатците трябваше да платят, за да избегнат по-лоша съдба? В крайна сметка, да се доверим на експертите:
„Седемстотин милиарда беше произволно число“ – казва ръководителят на програмата в САЩ Нийл Кашкари – „Не знаехме дали това ще проработи. Трябваше да излъчваме увереност, все едно че крепим света.“[3]
В България проблемите в банковият сектор свариха правителството в отчаяни опити да намери няколко десетки милиона – за предпочитане европейски пари – за възстановяването на къщи и инфраструктура в пострадалите от наводнения квартали на Варна и Добрич, докато доброволци от цялата страна чистеха натрупаната кал с кофи и лопати. Но когато петата по големина банка в страната показа нестабилност, се оказа че държавата се мобилизира много бързо и започна да действа без да разчита на доброволци или SMS-и. Премиерът Орешарски започна лично да ръководи дейностите по спасяването на банката, светкавично реагираха цели министерства, както и БНБ, КФН, ФГВБ и други полезни съкращения.
За да е пълна аналогията с положението в САЩ отпреди 6 години, парите за здравеопазване в България[4] за поредна година се оказаха недостатъчни, а няколко болници бяха изправени на прага на фалит и изпаднаха в невъзможност да се справят с текущите си разходи. Какво мисли правителството? Десетина (!) дни, след като болницата в Стара Загора, шестият по-големина град в страната, се оказа във финансов колапс, премиерът Орешарски отхвърли нуждата от актуализация на здравния бюджет с аргумента, че дефицитът на Здравната каса е същият като миналата година.[5]
Логично разсъждение на премиера – след като болниците са могли да измизеруват недостига миналата година, вероятно рязко влошавайки качеството на лечението, защо да не го направят отново? В крайна сметка да не би това да засега някого, който има значение?
Приватизирани печалби, социализирани загуби
Дотук само видяхме, че държавите са естествено склонни да полагат несравнимо повече усилия за спасяването на финансови институции, осигуряващи просперитета на малцинството на върха на икономическата пирамида, които лесно въздействат на политическото управление, отколкото за политики в интерес на мнозинството. Колкото да предпочитаме да мислим за България като за особено явление в политически и културен план, колкото и популярен да е митът за българската изключителност, в банковата криза настоящето правителство реагира по същия начин, по който реагираха и западните демокрации – с опит да социализира разходите. Ето защо и изводите от банковата криза дотук са същите, които протестните движения в САЩ и Западна Европа направиха.
Първо: капиталът преди хората. Здравеопазване, образование, инфраструктура и всякакви обществени инвестиции, които засягат огромното мнозинство от хората, са тежест, която бедната ни държава постоянно отказва да поема, което се отразява в периодични катастрофи – от липсата на лекарства през резултатите на матурите до все по-изплъзващите се природни стихии. Но ако са застрашени влоговете в рискова банка, какво са за данъкоплатците няколко милиарда лева?
Второ: край на пазарната логика. Когато икономическият климат е добър, намесата в честните и частните работи на хората е неприемлива. Когато обаче над икономиката се съберат гъстите облаци на кризата и фалитите започнат да валят, се оказва, че частните работи не са били толкова частни, нито толкова честни. Изведнъж политиците скриват портретите на Тачър в някое чекмедже и се сещат, че живеем в общество и онова, което става в частния сектор не е нещо, което може да бъде оставено само на себе си.
„Във фирми – вложители в КТБ, работят 75 хил. души и ако те бъдат затворени ще се увеличат разходите за социални помощи“ – съобщи загриженият финансов министър[6]. „Нерешаването на проблема би означавало държавата да губи стотици милиони левове годишно“ – обясни депутат от БСП, за да обоснове спасяването на всички влогове в КТБ. Така финансовата империя се оказа „too big to fail“ и фалитът ѝ започна да изглежда по-лош от социализирането на загубите ѝ.
Трето: дерегулацията е провал, но още регулации не помагат особено. Контролирайки чрез банка над 1/10 от икономиката на страната, въпросната империя успява да използва икономическата си власт, за да изключи всички държавни регулации, т.е. да добие политическа власт и да се разрасне независимо от управляващото правителство. За да открием, че икономическата власт поражда политическа, не ни се налага да се връщаме чак до Маркс. Пише го в „Капитал“ – „освен голямата концентрация на риск около собственика на КТБ се концентира и невероятна икономическа, медийна, а чрез тях и властова мощ,“ които обезсмислят регулациите и строежът на пирамидата започва: „при така изключените бушони в системата е нормално концентрацията на собственост и влияние да се усилва“.[7]
Каква политическа алтернатива на това можем да предложим – още регулации? Още бушони за изключване. Може би да си изберем по-добри управници, а оттам и по-ефективни регулации?
Либералната преса се опитва да представи явлението в опростения ракурс на добри-лоши банки, управлявани от добри предприемачи и лоши олигарси, шепа гнили ябълки, заплашващи да скапят хубавата реколта. Един „мустакат банкер“, насред иначе високоморалната банкова система:
„Важното е да се знае, че огромна част от банковата система е здрава. Случилото се в КТБ представлява гигантско политически благословено източване, но не и риск за системата.“[8]
Винаги ще сме в капан, ако си мислим, че докато поддържаме една система, която могъщо корумпира цели правителства, докато с лекота отстранява всичко, което неблагоразумно се изпречи на пътя ѝ, проблемът се изчерпва с това, че не сме намерили онези ангели, които да я озаптят. Публиката бива насочвана към „мустака“ на банкера, за да ѝ се намекне неговата лукавост или към наднорменото тегло на кандидат за председател на тайните служби, за да се подчертае неговата порочност. Внушението е, че ако нещо не е наред, то е в резултат от личностните недостатъци на зли и грозни хора, които някак все се издигат, въпреки моралната съпротива на добрите и красивите. Докато подобна дискурсивна ос, сякаш взета от приказка на Шарл Перо, доминира обществения дебат по темата, ще се намираме преди всичко в идеологически капан.
Десницата завива наляво
Докато кризата в САЩ породи движението Окупирай, което според Стиглиц възроди класовия анализ с лозунга „Ние сме 99-те процента“ и бързо се разпространи в Западна Европа под различни форми, в България, както и в по-голямата част от Източна Европа, подобни масови движения все още се разгръщат твърде трудно. Затова лявата реакция срещу правителствените планове трябваше да дойде от бизнес пресата и десните партии в опозиция.
Така „Капитал“ резонно питаше „защо данъкоплатците трябва да платят за поетия от депозанти риск“[9], ГЕРБ се обяви против банковата тайна и за доказване на произхода на вложените капитали, а РБ в лицето на Меглена Кунева се похвали, че антипазарната директива, прокарана по времето, в което е била комисар по защитата на потребителите, за гарантиране на влоговете до 100 хил. евро е нейна заслуга.[10] Както можем да прочетем в „Капитал“ фондът за гарантиране на влоговете „силно притъпява здравословния стимул на потребителите да търсят по-стабилни институции, което допълнително изкривява пазара – фокусира депозантите да търсят основно по-добри лихвени условия, което автоматично насочва пари към по-рискови институции“.[11] Защитата на потребителите и свободата на пазара често влизат в конфликт.
Лидерът на крайнодясната партия Атака както обикновено опита да отиде още по-наляво като предложи да се национализират печелившите банки. По правило националистите винаги мобилизират най-бедната част сред работниците – електорат, който традиционно се представя от левицата, използвайки опростена лява реторика. Затова възходът на крайната десница може да бъде обяснен с липсата на левица, но и с влошаването на условията на работниците в резултат от кризата. Тяхното обедняване ограничава достъпа им до образователни и културни ресурси и ги лумпенизира дотам, че смесицата от карикатурни леви идеи и национална идеология да им се стори добра идея. Казвам „карикатурни“, защото идеята държавата да си върне контрола над печелившите банки е точно това. Националистите си представят решението на проблема с капиталистическата експлоатация чрез превръщането ѝ в държавна капиталистическа експлоатация, която да служи на въобразените от тях национални интереси.
А сега накъде?
В бизнес пресата постоянно се среща и аргументът, че държавата създава фалиращата банкова олигархична структура, влагайки пари на обществени предприятия в нея. Пазарът е по дефиниция добър, така че ако на света съществува зло, то може да бъде обяснено само с някой дявол. Това е твърдение толкова обърнато, колкото да се твърди, че каруцата бута коня. Никоя държава, особено при поредица от 4 различни управления, не може да има интерес от създаването на подобна властова пирамида, от което само следва, че поредица от български правителства, наглед демократично издигнати от българския народ, са били фактически заложници на частни интереси, чиито вътрешен конфликт, но най-вече конфликт с действителността, днес предизвиква разпада на тази пирамида, за който – убеждават ни сегашните зависими държавници – трябва да платят жертвите, тъй като въпросът е от сферата на националната сигурност.
Но защо националната сигурност, банковата система и икономиката на една държава трябва да бъде заложник на частните интереси на финансови групи, контролирани от малцина, и да се разклаща при нарушаване на добрите отношения между тях или когато бъдат изпратени няколко съобщения с неясен източник?
Една или няколко икономически групи могат да концентрират или контролират огромни части от икономиката на страната и по този начин да изключат всички регулации начело с регулациите, които целят да удържат по-нататъшната концентрация на собственост, да изключат на практика демокрацията и да изключат което правителство си пожелаят, докато не изпаднат в затруднение и решат пак да го задействат, за да ги спаси, пренасяйки цената върху населението. Докато такава власт лежи в ръцете на малцина плутократи, приказките за демокрация, върховенство на закона, равен шанс за всеки или повече морал (?!) са шум не по-полезен от разговора на дете с въображаемия му приятел – една обществена самотерапия, целяща да ни примири със суровата действителност, на която не можем да влияем.
Какво може да противопоставим на това? Влизане в еврозоната и надзор от ЕЦБ?
„Целият този откъс от най-новата ни история сигурно изобщо нямаше да съществува, ако страната беше член на еврозоната. Просто защото най-вероятно нямаше да има така лошо управлявана банка“[12]
Тази идея, идваща от бизнес пресата и РБ, показва колко бързо забравихме кипърската банкова криза. Гърция, Португалия и Ирландия също са в еврозоната, но техните банки – независимо френски или немски – не се оказаха толкова добре управлявани. Американски банки пък помагаха на Гърция да поема дълг без да бъде забелязана от еврорегулаторите.[13] В еврозоната беше и Hypo Real Estate, която през 2009 г. се оказа достатъчно лошо управлявана, че да бъде национализирана от немското правителство.[14] Както обикновено за панацея ни се представя някакво евроклише, което не променя нищо в действителността.
Капанът наистина е зловещ. Огромната концентрация на собственост в икономиката изпразва от съдържание всички демократични процедури начело с изборите. Но ако дадена държава все пак реши да действа в интерес на мнозинството от гражданите си, само ще открие, че вече не е инструмент, който може да се противопостави по някакъв смислен начин на глобалните финансови потоци. Този демократичен дефицит може да бъде преодолян само чрез фундаментални икономически преобразувания, чието време ще дойде със засилването на противоречията, които неизбежно поражда. Тоест, с бъдещите по-мащабни кризи.
Все пак има какво да се направи, за да се смекчи тази, а и всяка следващата подобна криза.[15] Преди всичко, да се попречи на спасяването с обществени пари на банката или на вложенията в нея над гарантирания минимум, защото обратното ще е все едно да се съобщи на бъдещите вложители, че никога не поемат никакъв риск, когато депозират парите си в рискова банка. Този ход ще обезсмисли и опитите на правителството да прокара специален закон за КТБ. Държавните институции и фирми, които биха загубили от това решение да бъдат ревизирани и при нужда компенсирани.
За да се избегне бъдещият риск от загуба на обществени средства по този начин, както и да се намали корупционния натиск върху хората на ръководни позиции, да се прекрати практиката държавни пари да се държат в частни банки. Те могат да държат парите си в ББР, а за по-добра възвръщаемост банката може да оперира на пазара както всички останали. По същия начин осем банки обществена собственост функционират в Германия и дори инвестират в чужди пазари включително в България. В дългосрочен план обаче никоя мярка няма да има смисъл, ако не се предприемат действия за ограничаване на крещящите форми на неравенство и свръхконцентрация на собственост, които подриват устоите на демокрацията по целия свят.
[1] По принцип дискурсът позволява употребата на думата национализация само в един идеологически приемлив смисъл – когато злата държава отнема изработеното от бизнеса. Ако обаче тя отнема от онези, които наистина се трудят, за да спаси от фалит цели сектори от икономиката, това не е национализация, а отговорно поведение на смели държавници.
[2] Николай Стоянов, Как се обезврежда финансова бомба, Капитал, 11 юли 2014
[3] Лаура Блуменфелд, Човекът със 700 милиарда долара, Капитал, 23 декември 2009
[4] Без изобщо да споменаваме колко българи са лишени от здравни права, поради невъзможност да плащат редовно вноските си.
[5] Премиерът не вижда причини да се актуализира бюджетът на здравната каса, Дневник, 9 юли 2014
[6] Чобанов: Ако се спасяват всички вложители в КТБ, ще бъде проверен произходът на парите им, Дневник, 16 юли 2014
[7] Николай Стоянов, Държавата КТБ, Капитал, 29 март 2013
[8] Защо не трябва да се покрият всички депозити в КТБ, Капитал, 13 юли 2014
[9] Николай Стоянов, Най-големият банков обир, Капитал, 11 юли 2014
[10] Меглена Кунева: Това, че България не влезе в еврозоната след 2007 г. е финансова, икономическа и държавна грешка, сайт на РБ, 16 юли 2014
[11] Николай Стоянов, Банките в митове и числа, Капитал, 7 февруари 2014
[12] Вера Денизова, Курс: еврозона, Капитал, 18 юли 2014
[13] http://www.nytimes.com/2010/02/14/business/global/14debt.html?hp, NYTimes, 13 февруари 2010
[14] Германия национализира първата банка от 30-те години, Капитал, 9 април 2009
[15] НЕ на специалните правила за „специални“ банки и хора, сайт на Солидарна България, 14 юли 2014
