Отдавна сме свикнали с клишето, че истината рано или късно излиза наяве, че в крайна сметка винаги побеждава. Тази масова гледна точка навярно е червив плод на красивата илюзия, че тя има собствен живот, независим от деянията на човеците, и сама решава кога да съсипе някого от тях, а другиго - да избави от менгемето на подозрението и изопачаването, на лъжата и клеветата.
Нищо по-невярно от това! "Истината може да остане някъде да лети и да не можеш да я хванеш", обобщава свръхсложните си взаимоотношения с нея Костадин Лагадинов, героят на новата книга на Бойка Асиова "Да убиеш Сталин". Заради политическата си дейност още съвсем млад е осъден по Закона за защита на държавата на 12,5 г. затвор. Успява да емигрира в Съветския съюз и дори служи в танковия полк, охраняващ Кремъл. Изключително горд е, че пази най-важните хора на СССР. Една вечер обаче го арестуват и го отвеждат първо на Лубянка, където е НКВД, а после в Бутирка - най-големия затвор в Москва. Обвиняват го, че е организирал група за убийството на Сталин и го осъждат на 8 години. Това е ужасно, но не е най-лошото.
Откарват го в лагер в Сибир. При кучешки студ трябва да изпълнява жестока норма в добива на асфалтит. Затворниците - все изпечени рецидивисти и убийци, се гаврят с него, шпионина. А той вярва, че е жертва на недоразумение и непрекъснато пише до Димитров и Коларов да се застъпят за установяване на истината. Не получава нито един отговор. И това е ужасно, но и то не е най-лошото.
След четири години го освобождават, дори му дават бележка, с която Берия се извинява за грешката. Връщат го в България с подводничарите на Цвятко Радойнов със задача да се организира и засилва антифашистката съпротива. Като всеки от групата, и той смята поръчението за голяма чест. Включва се в партизанското движение в родния си Разложки край. И тук идва най-лошото. Питат го как е там. Но как да им каже истината? Те също като него вярват във великата страна на Ленин и Сталин повече от всичко на света. Но как и да я премълчи? Нали може още утре да го убият и това, което ще остане за него, е само, че е бил затворник. И то в Съветския съюз. И не за каквото и да е, а за опит да убие Сталин. Тази мисъл го влудява.
Партизаните се поболяват от разказа на Костадин. Та как е възможно точно в мечтаната от всички антифашисти Москва невинен човек да бъде осъден? Добре, може и да не е заговорничил срещу Сталин, но все нещо има. Настояват да признае дали не е изнасилил някоя руска девойка. И какъв е този съветски затвор, след като в съседните килии са все министри, генерали, стопански дейци, директори, лекари, дипломати? Че дори и знаменитият авиоконструктор Туполев?
Другарите не само се съмняват в истинността на споделеното, но и са безкрайно огорчени. Ще трябва да минат години, докато се обяви официално, че участта на Лагадинов е сполетяла и други невинни люде. Милиони. Тогава обаче истината се приема като жестоко охулване на Съветския съюз. Поражда дори искане партизанският съд да накаже клеветника със смърт. Стъписан е самият Никола Парапунов. Славният командир, за когото вече десетилетия наред песни се пеят, се разкъсва между вярата в стария си приятел и идеализирания образ на съветската страна. "Ти, Дине, не ми каза истината", промълвя той вместо сбогом само часове преди да бъде убит край село Бараково.
По-късно, след победата, се възстановява не доверието, а недоверието към Лагадинов. През 1965 г., когато Иван Тодоров-Горуня подготвя преврат за свалянето на Тодор Живков, той е дежурният заподозрян. Макар и партизанин и с брат, загинал в антифашистката борба, на него се гледа като на лагерник със съмнителна биография. В настъпилото време на чистки го пенсионират само на 52 години. До края на живота си той обаче не губи вярата в идеята за социална справедливост и в Москва.
Всеки би се запитал що за човек е бай Дине? Не е ли типичен представител на онези "чугуни", върху чиято почтеност хитреците правят кариера и богатство? Според Дарвин оцеляват не най-силните и най-интелигентните, а най-приспособимите от даден вид. Но човекът е не само биологичен индивид, а и социално животно. За оцеляването на обществото е важна не толкова адаптивността, колкото неизменчивостта. Тези две начала съжителстват не в мир, а в доста остри понякога схватки. А човешкото достойнство се ражда тъкмо когато в тази борба надделее не биологичното, а социалното.
Истината може да окриля, но е безкрила. Дава криле, но свои си няма. Двигател на нейния полет е тъкмо непоколебимостта на хора като Костадин Лагадинов да я търсят и отстояват. И вярата им, че ще успеят.
Източник : вестник „ДУМА”, 31 май 2014 г.
