Защо неравенствата трябва да ни тревожат - позиция за дебат „Трябва ли да изравняваме неравенствата и как?“ проведен на 19 май 2014 г.
Пълното равенство е утопия. Драматичното неравенство обаче е социален динамит. Овладяването на неравенствата е необходима хармонизация. Ако не търсим да взривим обществото, разбира се.
Дерегулациите, унищожаването на солидарните системи, необузданата приватизация и преклонението пред всемогъщия пазар, което се доближава до религиозното преклонение, доведоха съвременните общества до огромно разслоение, увеличаваща се бедност сред ниските и все по-некачествен живот на средните слоеве. Непрекъснато акцентираме върху нуждата от мобилност на труда, но игнорираме ограничената социална мобилност. Родените в бедни семейства са обречени да прекарат живота си в мизерия и почти няма значение какви усилия ще положат, за да преминат на следващото стъпало на обществената стълба. Някой наследяват богатства, други – бедност. Социалният асансьор не работи.
Негативните резултати от провежданата в последните десетилетия политика са неоспорими – равните възможности са унищожени, социалното сближаване е блян, ерозирано е демократичното управление. Принципът „един избирател, един глас“ е заменен от принципа „един лев, един глас“. Усещането за справедливост е накърнено. Това води и до отчуждение от процеса на избори. Защо да гласуваш, ако от това нищо не следва? Ако някой може да напазарува закони в интерес на себе си и в ущърб на останалите, има ли смисъл да се интересуваш от политиката изобщо?
Нараства броят на бездомните, успоредно с това се увеличават необитаваните жилища. Задълбочават се дискриминационните практики. Студентските кредити, които трябва да дадат шанс на младите с потенциал, скоростно превръщат кредитополучателите в неплатежоспособни клиенти. Защото и образование от най-реномираните висши училища не гарантира добре платена работа впоследствие.
Заболяванията на обществото обаче не свършват до тук. Животът става все по-несигурен и напрегнат. Пролетариатът беше заменен от прекариат – служители и работници на непълно работно време, притиснати от конкуренцията на армии от безработни. Работата в офис, на компютър не прави служителя по-независим и по-стабилен. В резултат на неравенството се увеличава броят на бременностите в тийнейджърска възраст, психическите заболявания, престъпността. Богатите в силно разделени общества също водят нерадостен живот. Растежът и богатството на всяка цена раждат затворените комплекси с охранителни камери.
Социалната пропаст, усещането за несправедливост подхранват нацизма. Това е особено видимо в Европа понастоящем. След Втората световна война управляващите си вземат поука. Изграждат социална държава като защита от революции и бунтове. Тази политика води до тридесетгодишен период на социално спокойствие и икономически възход. Преди неолиберализмът да се наложи с претенциите, че може да се справи с недостатъците на социалния модел.
През 2011 г. МВФ най-сетне стига до прозрението, че „неравенството и растежа са две страни на една и съща монета“. През последните години Световният икономически форум в Давос обсъжда неравенството, което застрашава глобализацията. На последната сбирка на форума основна тема беше разширяващата се пропаст между бедни и богати, която застрашава икономическото развитие и благоденствието.
Изходът от ситуацията вече е очертан. Множество учени и международни организации се обединяват около няколко основни инструменти: универсален достъп до здравеопазване и образование, адекватна социална защита, базови сфери като водоснабдяване и електроснабдяване не бива да гарантират печалби на частни компании, достъпни жилища, прогресивно данъчно облагане, ограничаване на сивата икономика, защита на правата на работещите, мерки срещу укриването на данъци в офшорни зони, щадящ природата икономически растеж. Кумулативното прилагане на изброените мерки ще допринесе значително за сближаване на различните слоеве, до ограничаване на напрежението и социален мир.
Темата обхваща всички аспекти на нашия живот. А животът не може да се побере в една дискусия. Затова приключвам с една от основните тези на радетелите на индивидуализма – всеки трябва да получава блага спрямо приноса си. Не е лесно, да не кажа – невъзможно е да се определи точният индивидуален принос на всеки.
Достатъчно е да наблюдаваме една единствена тренировка по произволен групов спорт. След нея всеки добросъвестен ще осъзнае важността на екипния труд. Ако един играч се опитва да бележи сам, не подава, не взаимодейства със съотборниците си, отборът е обречен на загуба. Индивидуалното развитие е важно, но без останалите играчи е безрезултатно и безсмислено. А обществото е отбор. И не бива да позволяваме на тщеславните да ни вкарат във „В“ група.
