Все повече българи не искат да вярват на който и да било политик, а така трудно могат да се формулират и да се защитят каквито и да било национални стратегии. Това заявява професор доктор Искра Баева, преподавател по съвременна история в СУ "Свети Климент Охридски" в интервю за БГНЕС.
БГНЕС: Какви уроци на историята не са усвоили съвременните ни политици?
Искра Баева: За съжаление, според мен, днешните политици като че ли повтарят онова, което са правели политиците в България след Освобождението, най-вече партизанщината. Като че ли с магическа пръчица те се върнаха в онази епоха, описана ни още от Алеко Константинов в края на по-миналия век. Така че въобще не става дума за уроци на историята, които са учили или научили, а за следване почти изключително на личния, груповия или партийния си интерес. И засега тази възродена политическа практика се отразява добре на политическата класа, но не и на всички останали, които вече не вярват не само на политиците, но и на партиите, плурализма и демокрацията. А това не е никак добре, защото, поне засега, не са изобретени по-добри начини за реализиране на обществени интерес от партиите. Загубената вяра на българите в партиите и в политиката не ни помага, а ни прави още по-податливи на всякакви чудодейни и магически решения.
БГНЕС: А дали има уроци, които не е усвоила и самата ни нация? Ето сега, покрай украинската криза ние се озовахме в лагера на противниците на Русия. Но миналия век ни се стоварихме две национални катастрофи, именно защото бяхме в лагера на враговете на освободителя ни. Нацията ни искаше ЕС и НАТО, но няма ли риск пак да ни гази историята?
Искра Баева: Там е проблемът, че уроците на историята трябва да се учат от образованата част от нацията, която да ги обяснява и внушава на мнозинството. Но през последния четвърт век интелигенцията като че ли абдикира от традиционната си роля на водач, а и вече почти никой не е склонен да се вслушва в съветите и предупрежденията на малкото останали будители.
Това, че се оказахме в лагера на противниците на Русия е заслуга не на нацията, а на политиците, защото никой не се и опита да направи по-широка дискусия по украинската криза, а политиците веднага обявиха българската позиция – имам предвид на първо място прибързаните заявления и действия на президента Росен Плевнелиев и на външния министър Кристиян Вигенин. Вярно е, че по-късно, когато осъзнаха последиците от задълбочаването на конфликта някои български политици започнаха да се замислят и да смекчават изказванията си, но вече беше късно. И сега наблюдаваме голямо разминаване между българската официална позиция и преобладаващите неофициални мнения. А това никога не е добре. Доста по-различно действаха политиците в някои страни, намиращи се горе-долу в нашето положение – не бързаха, а след като видяха развитието на събитията, заеха критична позиция към някои действия на украинските власти и към намеренията за санкции на ЕС към Русия, които засягат техните интереси.
Интересното е, че когато България кандидатстваше за членство в НАТО и ЕС никой не поиска да попита българския народ, както направиха в повечето бивши социалистически страни от Източна Европа. Защо ли? Във всеки случай не защото за ЕС щяха да получат отрицателен резултат, за НАТО не е толкова сигурно. Демонстрираното тогава пренебрежение и недоверие към българския народ сега дава отровните си резултати – все повече българи не искат да вярват на който и да било политик, а така трудно могат да се формулират и да се защитят каквито и да било национални стратегии.
БГНЕС: Календарът се подреди така, че 2014-та честваме две годишнини, които стоят на противоположни полюси в съзнанието и историята ни. Какво спечели и загуби България както на Девети септември 44-та, така и на 10 ноември 89-та? Вашата равносметка от 10 ноември каква е? Страната ни в криза ли е, в катастрофа ли, както твърди Константин Тренчев, или просто случващото се са гърчове на растежа? В крайна сметка днес българинът по-свободен ли е отпреди 89-та, по-справедлив ли е животът му, по-добре ли живее?
Искра Баева: Както при всеки исторически период, така и при прехода последиците са нееднозначни – случиха ни се много добри неща, но и много лоши. Същото се отнася и за социализма – и тогава на България й се случват много добри неща, но и много лоши. Така че ако трябва да отговоря по-конкретно на последните три въпроса: да, днес българинът е много по-свободен, отколкото беше през 1989 г., но, животът е много по-несправедлив, отколкото беше при социализма, а що се отнася до това дали се живее добре, на този въпрос не може да се отговори еднозначно, защото немалко българи днес живеят много добре, но доста повече са онези, които живеят много по-зле отпреди.
За да оценим възможно по-обективно в какъв етап от развитието на страната се намираме днес, можем да направим сравнение с предишната голяма промяна, следвоенната, чиято 70-годишнина ще отбелязваме също тази година. Подобно сравнение би трябвало да ни отведе през 1969 г. Аз си спомням онова време – година след Световния фестивал на младежта в София и участието на наши войски в интервенцията в Чехословакия, за да бъде спряна Пражката пролет. И когато сравнявам 1969 г. с историческите свидетелства от 1944 г., мога да направя извода, че тогава България е изцяло променена. Същото е положението и в днешна България – днес тя е много по-различна от онази, която помним от 1989 г. Променен е обликът на София, пътищата, колите, които се движат по тях, хората, младежите се държат много по-свободно, знаят повече езици, пътували се много и се чувстват добре почти навсякъде по света. Но ако сравним 1969 и 2014 ч. в социално отношение, ще видим огромна разлика, която, за съжаление, не е в полза на днешния ден. През 1969 г. хората бяха по-скромно облечени, за да бъдем различни и модерни сами си шиехме и плетяхме дрехи, но нямаше такива огромни различия между хората, както е сега, много повече се интересувахме от книги, идеи, театър, кино, почти не гледахме телевизия, но обсъждахме бурно всяко по-интересно литературно или културно събитие. Докато сега една разходка по улиците дори и в най-облагодетелствания от прехода град – София, е достатъчна да покаже, че в България има хора, които живеят не просто в различни епохи, а в различни светове – свръхбогати и живеещи в мизерия. Кумирите на днешно общество са съвсем други – не хората на словото, а на мускулите, образа и звука – спортисти, манекенки, певици и др. под., телевизиите са много, но зарибяващи най-бедните с безкрайни глупави сериали, в които могат да сънуват онова, което им липсва в живота.
Накратко, искам да кажа, че докато през 1969 г. имаше определено усещане за развитие към по-добро, днес се чудим дали изобщо се движим в правилната посока. Така че краткият отговор на въпроса за равносметката на прехода е, че ако го възприемем като преход към капитализма, да, успешен е, но ако се запитаме дали това е обществото, за което мечтаехме в края на 1989 г., отговорът е категорично не. Защото тогава искахме свободно, плуралистично, но и справедливо общество. Но онези наши желания като че ли бяха поредната илюзия на нашето поколение, вярващо в прогреса.
БГНЕС: Не смятате ли, че има дълбока криза на демократичния модел, след като той възпроизвежда олигархия и несправедливост. На теория може да се говори много как да се промени този модел, но реално има ли България шанс да направи това?
Искра Баева: Да, смятам, че плуралистичната парламентарна демокрация изживява дълбока криза. И това не се отнася само за българската демокрация, която започна и си остана с големи пороци, а за модела в развитите държави, който претърпя много и то лоши промени. Партиите с ясни идейни програми постепенно бяха изместени от популярни политици, обещаващи на всекиго по нещо, опитващи се да се харесат на колкото се може повече хора, но действащи главно в свой личен интерес. Най-ярък пример в това отношение е Силвио Берлускони, но той съвсем не е единственият. И сега виждаме как към новия европейски парламент са се устремили множество политици от всички европейски страни именно от този тип.
Така че – да. Демокрацията е в дълбока криза, а нашата недоузряла – в още по-голяма.
Страхувам се също така, че не бихме могли да се преборим с олигархията, защото никъде по света не са успели, а що се отнася до несправедливостта, тя е същностна характеристика на капиталистическата система, към която вече принадлежим. Така че за да се преборим с нея, би трябвало да искаме да се преборим с капитализма, но не виждам подобно желание у достатъчно много хора, а и след рухването на съветския модел на социализъм няма и алтернатива на капитализма.
БГНЕС: Всъщност ние много говорим срещу олигархията, срещу концентрацията на активи и капитали. Но не е ли това един закономерен път, по който е вървял капитализмът в повечето държави?
Искра Баева: Да, капитализмът е вървял по този път и продължава да върви. Така че нашето недоволство е срещу една от основните характеристики на капитализма – концентрацията на капитал. Все пак не бива да забравяме, че преди четвърт век тръгнахме от едно относително хомогенно общество, че призивът за повече социална справедливост беше сред най-често използваните, а вместо това за десетина години малка група хора станаха немислимо богати и то за сметка на всички останали. Това няма как да не събуди недоволство и гняв към всичко и всички. Просто при нас онова натрупване на първоначален капитал, с което е започнал класическият капитализъм, се осъществи за много кратко време и пред очите на всички. Това е причината за острото недоволство. Но това недоволство не е насочено към създаване на нова, по-справедлива система, защото обществото е атомизирано, няма нови идеи и не може да се организира в някаква определена посока.
БГНЕС: Демографската катастрофа изправя страната ни пред опасността от дефицит на биологичен капацитет. Какво би ни пречило да излезем от това положение и как изобщо виждате изхода за страната ни?
Искра Баева: Откровено казано, не зная. Защото демографските процеси са много бавни, но трудно обратими. Тревогата от свиването на демографския потенциал е изразена още в края на 60-те години, от тогава до днес са приемани различни програми, насърчителни и наказателни мерки и закони, но след настъпването на демокрацията, съпроводена със свобода на движението, от една страна, и с деиндустриализацията в България, от друга, процесите станаха бързи и наистина катастрофални.
Дали може нещо да се промени? Докато сме живи, можем да се противопоставяме. Специално по въпроса за демографската криза, липсва ни силна мотивация, вяра в бъдещето на държавата, за която си струва да се образоваме, да работим, да планираме своето бъдеще и това на децата ни. На практика ни липсва положителна национална програма, малко повече вяра в собствените сили и патриотизъм. До 2007 г. мобилизираща роля играеше желанието да влезем в ЕС, но сега разочарованието от съюза работи в обратната посока. Ако има повече успели българи благодарение на творческите си усилия и говорим повече за тях, отколкото за медийните герои и героини на нашето време, вероятно можем да върнем надеждата на повече българи. А надеждата и вярата са сред най-сигурните демографски стимули.
БГНЕС: Не смятате ли, че българинът е заслепен еврофил. По тази причина какви според Вас недостатъци на ЕС той не вижда?
Искра Баева: Не, не мисля, че българите са прекалени еврофили. Може би донякъде бяха преди 2007 г., но сега вече не са такива. Това личи и от предизборната кампания, в която няколко националистически и множество малки партии открито се обявяват срещу ЕС. А повечето от големите партии говорят за предимствата на обединена Европа толкова неубедително, че увеличават съмненията. Самият ЕС никак не съдейства на вярата в него. Кризата в Украйна ясно показа, че всички приказки за единство и единна политика на ЕС са силно преувеличени, а перспективите за федерализация са нереалистични, да не кажа утопични.
Може би проблем при нарастващия български евроскептицизъм е това, че българите виждат единствено проблемите в несправедливото разпределение на еврофондовете и в налагането на общоевропейски правила. Липсва ни разбиране и участие в най-важните дилеми пред ЕС – накъде трябва да се развива съюзът, какви икономически решения той трябва да предприема за излизане от кризата не за сметка на населението, а чрез справедливо разпределение на тежестите, върху какво трябва да се постави ударението – налагане на еднакви за всички правила или съобразяване с местните традиции, интереси и геополитически различия. Това са част от големите въпроси за евросъюза, които почти напълно не се забелязват от българите.
БГНЕС: Днес го няма глобалният противник на несправедливостта, но кои тогава са силите, които могат по-ефективно да се борят срещу нея?
Искра Баева: Проблемът е в това, че липсват западни алтернативи на глобалния капитализъм. Противници той има, но те са от рода на ислямския фундаментализъм, традиционното общество или азиатския хегемонизъм, които не могат да бъдат алтернатива за европейска страна като България. Всъщност липсва ни истинска лява алтернатива, което според мен е много лошо. Така както в епохата на социализма липсата на дясна алтернатива ни докара до дълбока криза, а после и до крах, така и сега европейската цивилизация изглежда обречена да се развива единствено и само благодарение на консуматорското общество. И не очаквам нищо добро от тази нова идеологема. Ако всички цели на европейците се свеждат до желанието им да придобиват все повече и повече вещи и да се отдават на все повече удоволствия, то нямаме шанс в зараждащия се сблъсък със силно идеологизираните фундаменталистки сили.
БГНЕС: И последен въпрос – заради кризата в Украйна на повърхността изби сблъсък на интереси между Запада и Русия. Има ли в съвременния свят по-дълбоки и все още невидими процеси, които текат и биха довели до по-мащабен и дори световен сблъсък?
Искра Баева: Донякъде отговорих на този въпрос по-горе. Сблъсъкът между Запада и Русия е противопоставяне, наследено от миналото, а не обърнато към бъдещето. Той е последствие от края на Студената война, а не нов конфликт. Проблемът идва от недобре осъзнатата промяна в световния ред от страна на Запада. Много западни политици продължават да разсъждават с понятията от Студената война и да действат като победители, които искат да продължат настъплението. Докато светът е много променен, Русия продължава да бъде част от западната цивилизация, а представителите на други, алтернативни на западната цивилизации се възползват и засилват своите позиции. Бъдещият конфликт, поне според мен, ще бъде именно такъв – между европейската цивилизация, част от която е САЩ, и новите, на първо място азиатските. Това никак не е успокоително, но е по-добре да се подготвим и да се опитаме да предотвратим такъв глобален конфликт, отколкото да се затваряме очите и да воюваме помежду си.
И понеже тази година отбелязваме 100-годишнината от Първата световна война, искам да припомня една от поуките й. Тогава, преди един век, Европа е толкова вгледана в собствените си противоречия, че се впуска в самоубийствен вътрешен конфликт, от който излиза силно отслабена и зависима от външни сили – на първо място от Съединените щати. Дали пък сега не сме изправени пред подобна ситуация, само че външните сили са други?
Източник: Агенция БГНЕС, 20 май 2014 г.
