Търсене в този блог

събота, 27 януари 2018 г.

ДА ОЧАКВАМЕ ЛИ РЕВОЛЮЦИИ ПРЕЗ ХХI ВЕК - Янаки Стоилов

 

 

Лесно е да възхваляваш победилата революция, трудно е да я защитаваш след поражение. Необходима е политика, която да използва историческия опит на социалната държава, за да се създаде нова социална държава.

 

                       Погледът към Октомврийската революция 100 години по-късно

 

Тази година New York Times създаде рубрика „Червеният век“ , в която са включени десетки статии за Октомврийската революция. Названието на рубриката кореспондира с дълбокия отпечатък на това събитие върху съвременната история – до степен миналият век да бъде видян главно през неговата призма. Историята на краткия двадесети век не може да бъде разбрана без Руската революция и нейните преки и косвени резултати. (Hobsbawm, E.) Вестникът дори предлага образователни въпроси, които студентите да обсъдят. Сред тях са: какво прави това историческо събитие важно и заслужаващо да си спомним за него десетилетия по-късно? Дали събитието има общо, световно значение за настоящето и бъдещето или то само разделя? Ще отбележи ли Русия 100-годишнината на революцията? (Gonchar, M.) Дали „революцията“ само заменя една авторитарна система с друга и дали това е революция; дали тя е повратна точка в историята? (Lewis-Stempel, J.) Напоследък на Запад и в Русия излязоха няколко книги по темата за Руската революция и нейните ръководители.

През последните месеци в редица страни се проведоха конференции във връзка със столетието на революцията. Например в Прага през лятото научна конференция обсъди ролята на Октомврийската революция и на Съветския съюз за формиране на съвременното международно право. Излязоха нови монографии и статии предимно от руски автори, занимаващи се с историята, идейните източници, държавната организация и с водещи личности на революцията.

Политическият дебат, литературата и киното в съвременна Русия показват поляризираните мнения за Октомврийската революцията в съвременното руско общество. В неотдавнашно изказване президентът Владимир Путин отбелязва, че резултатите от руската болшевишка революция са противоречиви – отрицателните и положителните последствия са тясно преплетени (www.vz.ru). Това предпазливо отношение е обяснимо поне по две причини. Едната се дължи на това, че революцията е пречупена през личната съдба на днешните руски поколения и в този смисъл тя все още не е преминала в историята. Другата е в политическата поляризация на мненията, които днес предизвиква това събитие, а в началото на следващата година в Русия предстоят президентски избори.

В България, като се изключат няколко разговора по националната телевизия и три-четири по-скоро академични, отколкото обществени обсъждания, няма оживена дискусия за характера, историческото и актуалното значение на това историческо събитие. Масовото съзнание, разбира се, доколкото е запознато с темата, е разделено на две противоположни позиции. Едната, застъпена предимно сред споделящите леви възгледи, идеализира революцията заради ролята на трудещите се класи в нея и социално-икономическите постижения на обществото, което тя създава. Другата, която се изтъква от десните и се популяризира през последните години, отрича революцията като отклонение от нормалния исторически път и като извор на безпрецедентно насилие. Отношението на повечето леви партии се разполага между предпазливостта на оценките и слабата заинтересованост към този исторически акт.

Направеният преглед показва, че днес на Октомврийската революция по-голямо внимание се обръща в САЩ и някои други западни държави, отколкото в страните на доскорошния държавен социализъм. За официална Русия датата 7 ноември предизвиква по-скоро неудобство как да се представи, отколкото да стане повод за отбелязване на 100-годишнината от началото на революцията.  Там, където не тежат историческите комплекси и има съзнание, че определени епизоди от човешката история оставят трайни следи върху идеите и развитието на света, дори когато те са приключили, интересът към тях не намалява.

 

                                               Какво  предизвиква революциите?

 

Свидетели сме на четвъртата индустриална революция – след откриването на парната машина; на електричеството и двигателя с вътрешно горене; на компютъра, а сега – на роботите. Преходът от индустриалната към информационната епоха в развитите страни е напреднал. Развитието на техниката и технологиите създава значителни допълнителни възможности, но и непознати досега рискове за хората и обществото. Подценява се фактът, че новите технологични решения помагат на хората да се справят със съществуващи проблеми, но ги поставят пред нови. Например, в резултат на навлизане на ГМО продуктите и други средства гладът в световен мащаб намалява, но заболеваемостта се увеличава. Подобен пример дават също част от новите енергийни източници. Така или иначе, развитието на науката, иновациите и технологиите предизвиква значителни последици, които засягат и променят установените обществени структури.

Коренната промяна в каквато и да е област може да се нарече революция. Моят пряк интерес в случая е към революцията като социално и политическо явление. Възприемам революцията като съществена, качествена промяна на обществото, на социално-икономическата и политическата система. Революцията води до установяване на нови отношения във всички сфери на обществения живот, до създаване на нови обществени и политически структури. В този смисъл тя е средство и последица на прогреса. На основата на историческия опит, на съвременните процеси и противоречия трябва да се търси отговор на въпроса възможни ли са революции през ХХІ век и какво би ги предизвикало.

Няма как да дадем отговор на поставения въпрос, без да обърнем внимание на най-скорошните повратни исторически събития, които преживяха народите от Централна и Източна Европа в края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век. От гледна точка на либералната парадигма те се определят като революции и бяха наречени „нежни революции“ , защото като правило се извършиха без въоръжени стълкновения и кръвопролития (с изключение на Румъния и гражданската война при отделяне на част от републиките на бивша Югославия). В случая обаче се получи сложна смесица между възстановяване на стари институти и отношения, включително на собственост, и вписване на тези държави в процеси и организации, които изразяват достигнатото от развитите страни. В този сложен конгломерат от отношения обаче нито връщането е точно в миналото, нито новото, в което се включват, е действително ново. Следователно съчетанието между своеобразна реставрация и приобщаване към развития свят придават двойственост на обществената трансформация. Тя представлява качествена промяна, но в този случай липсва прогресивният вектор от понятието за революция.

Още по-малко в това понятие се вместват т. нар. цветни революции. В съвременния свят те са резултат от действията на вътрешни и външни фактори, които използват и провокират обществено недоволство и прибягват до крайни форми на протест (стачки, окупации, гражданско неподчинение, дори нападение на държавни институции), с цел да се смени управлението или политическият режим, но не и обществената система. „Арабската пролет“ отпреди няколко години в страни от Северна Африка и Близкия изток доведе до падане на диктаторски управления, но в повечето случаи и до установяване на религиозни режими (разновидност на исляма) и несигурност. Породената несигурност отприщи вълната на емиграцията към Европа. Следователно в края на ХХ и началото на ХХІ век светът преживя поредица от дълбоки промени, войни и граждански конфликти, които пряко засягат редица страни и цели региони, но поне засега не очертават коренни промени на съществуващата система на капитализма.

Основната заслуга на марксизма е, че установява зависимостта между производителните сили и производствените отношения. От своя страна производствените отношения и особено отношенията на собственост, т. нар. база, играе определяща роля по отношение на характера на политическите, идеологическите и прочие отношения. Промяната във вида и качеството на средствата за производство води до промяна в организацията на труда и като цяло на производствените отношения. Последните от своя страна обуславят промени в съдържанието и формите на институциите – политически, държавни, образователни и прочие.

Корпорацията все още е основната икономическа структура, но в резултат на изменящото се производство и организация на труда нейното значение като институция намалява (Тофлър, А.). За нейна сметка се увеличава ролята на финансовите институции. Трансформира се и съвременната демокрацията. Тя като резултат на промишлената революция с прехода към информационната епоха също е поставена на изпитание.

Историята показва, че никоя по-висока степен на икономическа организация не премахва изцяло заварените от нея социални и политически противоречия и формите, в които те съществуват. Поне част от тях се трансформират и модифицират като елементи в следващата система. Информационното общество също не е безконфликтно общество, защото то не премахва капиталистическия начин на производство. Нито реформите, нито революциите, нито войните са слезли от сцената на историята; социалната революция или (и) социалната реформа са отговорът на обществото на предизвикателствата на технологичната, екологичната, научната, демографската революция (Лилов, А.). Следователно революциите не са само в миналото, те ще съпътстват човечеството и в бъдеще.

Има две революции, които са заслужили определението велики – Френската от края на ХІХ век и Октомврийската или Руската – от началото на ХХ век. Първата бележи опита за радикално отхвърляне на феодализма заедно с неговите съсловни атрибути, а втората – за замяна на капитализма със социалистическо устройство на обществото. И досега – столетие по-късно, Руската революция, независимо от полярните оценки за нея, остава събитие и процес със световно значение, които стоят най-близо до нас в историята. Това налага да анализираме нейните резултати. Само така сме в състояние да разсъждаваме за днешния свят и за перспективите на следващи революции.

 

     Какво от Октомврийската революция времето потвърди и в какво то я опроверга?

 

Френската революция преминава под лозунга „Свобода, равенство, братство“. Той вдъхновява Декларацията за правата на човека и гражданина, която прогласява гражданските и политическите права и свободи. Установява се принципът за равенство на гражданите пред закона. Тези идеи, преминавайки през перипетии и дори обрати, поне частично се реа­лизират не само във Франция, а повлияват европейското и световното развитие десетилетия наред.

Руската революция също открива своите крилати и ясни до простота лозунги: „Мир, хляб, земя“. Тя зове: „Мир на народите, фабриките на работниците и земята на селяните“. Прави впечатление, че тези призиви не са абстрактни ценности, а най-силните желания на огромното мнозинство от хората и народите на тогавашна Русия. Какво по-важно от това да обещаеш на изстрадалите войници да се измъкнат от най-кръвопролитната война, на селяните да получат плодовете на своя труд от земята, която обработват, а на населението в големите градове – снабдяване с продукти за неговото изхранване. Руската революция е била интервенция на масите в историята, както Френската преди това (Mason, P.). Оказва се, че идеологията на болшевиките за пролетарска революция е опредметена и напълно приспособена към тогавашната руска действителност чрез силни и завладяващи масите искания. Това са задачите, които стават ядро на програмата за завземане на държавната власт и за нейната последваща реализация, с изпълнението на които болшевиките се заемат още от първите седмици на своята власт. Иначе политическата програма на партията е доста по-голяма и с дълъг хоризонт на действие.

Социално-икономическите задачи на Руската социалдемократическа работническа партия (РСДРП) са залегнали в първата ѝ програма от 1903 г. С тях тя влиза в революцията от 1905 година. Около половин век по-късно тези задачи в общи линии са решени. Нещо повече, социалните идеи на революцията оказват силно въздействие в световен план: застъпени са в концепцията за второто поколение права след гражданските и политическите; получават освен теоретично и официално международно признание в Международния пакт за икономическите, социалните и културните права от 1966 г.; оказват осезаемо въздействие върху западните държави за разширяване на съдържанието на социалните права. Налага се изводът, че в редица утопии се съдържат идеи, които при определени условия поне частично се реализират. Това показва, че революциите оставят трайна следа, дори когато са приключили. Социалната практика и обществената памет са толкова силни, че последващите опитите за ревизия и ограничаване на социалните постижения предизвикват обикновено остра реакция от страна на засегнатите.

Първоначалната идея както на революционните социалдемократи, по-късно станали болшевики, така и на другите партии, които подкрепят Февруарската революция, е да избавят страната от царския абсолютизъм и да въведат достиженията на парламентарната демокрация. Тази идея обаче е изоставена в течение на 1917 г. и е заменена с диктатурата на пролетариата във формата на съветите на работническите, войнишките и селските депутати. Вместо царско самодържавие се призовава за самодържавие на народа. Но на демократичните институции се е гледало не като на цел, а като на средство за установяване на диктатура на пролетариата (Эбзеев, Б.). Разпускането на Учредителното събрание бележи скъсването с намерението за установяване на буржоазно-парламентарна република и замяната ѝ с демократична пролетарско-селска република, която е по същество диктатура на пролетариата и селячеството. Така окончателно се тръгва по друг институционален път, намерил официално закрепване в първата конституция на Руската федерация от 1918 година. Под лозунга „Вся власть советам“ се отхвърля принципът за разделение на държавната власт. При наложеното впоследствие господство на една партия – комунистическата, това прави системата силно централизирана и бюрократизирана. В такава система субектът на властта (за такъв се сочи трудовият народ) се оказва изместен и подчинен от субекта на управлението (партийния и държавния апарат).

В идеен план е налице безусловен превес на колективизма – в лицето на трудовия колектив, колхоза, държавата. Почти няма място за индивидуализъм, а оттук и за човешки права. Индивидът следва да се реализира почти изцяло чрез и в общността. Тази идейна парадигма също допринася за строго централистичната организация на властта. Комунистическата идеология получава статуса на единствено вярна и официална идеология. Така подобно на религията тя става монотеистична и не търпи оспорване извън собствените ѝ постулати. Същият факт до голяма степен обяснява защо през първите години на съветската власт свещеничеството като носител на друга конкурентна идеология (вяра) е било подложено на масови гонения и репресии заедно с откритите противници на революцията.

Политическият режим повече от останалите елементи на формата на държавата изразява нейната природа. Трудно е, ако не невъзможно, вместо една форма на политическо властване изведнъж да се появи противоположна на нея. Оказва се, че е много по-вероятно една диктатура да замени друга, една налагана от държавата идеология – друга, отколкото да се промени характерът на политическия режим. Така в Русия на мястото на царския абсолютизъм след кратък период на двувластие и безвластие идва комунистическата диктатура. Няколко години под напора на реалните обстоятелства и в стремежа да следва известната доктрина тя се опитва да маневрира, докато към края на 20-те години се установява тотален контрол на държавата и вождизъм. В рамките на тази система, ако може да се говори за някаква демокрация, тя се отнася до членовете на комунистическата партия, които са допуснати до формиране на политиката и до осъществяване на държавното управление. Но при наличието на различни канали за явен и таен контрол върху личността и широко прилагана принуда дори тази ограничена демокрация е твърде условна.

Болшевиките използват световната война, за да я превърнат в гражданска. Но докато в други страни като Унгария, Финландия гражданските конфликти са сравнително краткотрайни (това не означава, че насилието не е широко прилагано), то в Русия на новата съветска власт се налага да води няколкогодишна гражданска война. Именно тя, а не завземането на властта, е съпроводена с неизброими жертви. Както Първата световна война става най-кървавата в сравнение с всички предшестващи я, така гражданската война, съпроводена с „белия“  и „червения“ терор и чуждата интервенция са изпълнени с насилие и трагизъм. Масовите репресии от 30-те години са продължение на стереотипа основни проблеми да се решават със сила (Проданов, В.). Едва през 50-те години насилието престава да бъде основен инструмент на политическия режим в Съветския съюз.

Интересно е, че подчертано интернационалната идеология на болшевиките не ги прави непригодни да се справят с изключително тежките национални проблеми. Напротив, в условията на външна интервенция те се оказват по същество защитници на националното единство. Това обяснява факта защо много, включително висши чинове от царската армия и дори такива, които се сражават първоначално на страната на „белите“, преминават после към Червената армия. Издигането на идеята за самоопределение на народите в рамките на федерално държавно устройство тогава се оказва гъвкаво и работещо решение за съхраняване на териториалната цялост на страната и за интеграция на съветското общество. В течение на годините Русия, на много висока социална цена, достига най-могъщото си имперско величие – като втора сила в света, като териториално обединение, включително на своята широка периферия и като лидерство на военнополитически и икономически съюз от няколко държави. Затова е странна острата критика от националистическите среди в днешна Русия към Октомврийската революция. В крайна сметка в резултат на тази революция за няколко десетилетия съветска Русия достига положение и сила, каквито едва ли е имала при който и да е цар.

Деятелите на революцията скоро разбират, че залпът на октомври, макар и помогнал да се запали искрата на други въстания в Европа, няма да доведе до световна пролетарска революция. Това принуждава съветското ръководство да съсредоточи усилията си върху укрепването и развитието на страната. Следващата вълна на социалистически революции в Европа след Втората световна война и размахът на националноосвободителното движение в Азия, Африка и Карибите създава очаквания, че разширяването на неговата география ще задълбочи социалистическите преобразувания на обществото.

Съветският модел на социализъм обаче се разминава с реалността по отношение на времето, необходимо за извършване на действително социалистически преобразувания. Илюзията първоначално на болшевиките, а после на съветската власт и на комунистическите партии в повечето държави на социализма, че неговите цели могат да се постигнат за няколко десетилетия, се опроверга исторически. Китайският реформизъм, започнат от Дън Сяопин, е опит социализмът да се впише в много по-широк хоризонт. Целта е до 2020 г.

да се изгради средно заможно общество, а до средата на века да се построи просперираща, демократична, цивилизована и хармонична модерна социалистическа държава (Си Дзинпин). Историята показва, че революциите ускоряват развитието, но не са в състояние изцяло да го заместят. Освен това съществуват различни модели на социализъм, които зависят не само от конкретно-историческите условия, но и от културните и цивилизационните особености на народите в различните страни и региони.

 

                                         Социални предпоставки за бъдещи революции

 

Трябва да е ясно, че особено в периоди на неопределеност и нестабилност действат различни фактори – едни от тях поддържат статуквото, а други обратно – водят към дълбока промяна. От това в какво съотношение се намират тези фактори и какъв резултат ще се получи от съвкупното им действие зависи дали ще се стигне до революция, каква ще е тя и как ще се развие.

Преди да отговорим на този въпрос трябва да открием факторите, които сега препятстват революциите. Те са няколко и взети в тяхната цялост обясняват защо въпреки изострящите се противоречия обществата остават в рамките на днешната система.

На първо място стои променената, усложнената социална структура. Традиционната работническа класа намалява количествено за сметка на заетите в услугите и на лицата, които развиват собствен бизнес. Освен това тя е подложена на силен натиск от наплива на по-евтина работна ръка, идваща отвън, което я кара да се уповава на държавния протекцио­низъм, характерен за националистическите партии. Историята показва, че революциите не са дело на маргинални слоеве, дори на най-ощетените. Те се извършват от групи, които имат съзнание за несправедливостта на обществения ред и за собствената си способност да го променят.

На второ място е голямата социална и особено териториална мобилност. Тя има две страни – едната се отнася до труда, а другата – до капитала.

Много от работещите в активния си трудов живот сменят по няколко професии. Но дори никога да не напуснат сферата на наемния труд, промяната на тяхното местожителство, включително в други страни, ги поставя в много различна от предишната им среда. Движението по посока от световната периферия към световния център позволява подобряване на материалното положение на лицата дори понякога те да губят предишния си социален статус – например висшисти да извършват работа, за която не се изисква такова образование. Приспособяването към новите условия и интегрирането в новата среда, доколкото е постижимо, обаче отнемат много време и усилия. Това, както и политически неравностойното положение, в което се намира значителна част от мигриращите лица, не им позволява да са обществено активни. По парадоксален начин се сбъдна пророчеството, че пролетариите нямат родина, но не в смисъл на интернационална солидарност, а като търсене на икономическо убежище, вместо борба за промяна на условията на обществения живот.

Развитието на акционерния капитал и намирането на ниши за прикриване на реалните му притежатели правят до голяма степен анонимни най-облагодетелстваните и най-овластените лица. Освен това приютяването на капитала в „данъчни оазиси“ освобождава огромни богатства от облагане, но заедно с това им позволява да влияят върху държавната политика и общественото мнение. Днес 7,6 трилиона долара от богатството (повече от БВП на Великобритания и Германия, взети заедно) се държи в офшорни зони. По-голямата част от това богатство се управлява само от 50 големи банки (Oxfam).

На трето място трябва да отчитаме привлекателността на потреблението. Формирането на потребителското общество, при това с широк диапазон на задоволяване на основните потребности, е източник на социален конформизъм и дори хедонизъм. Днес повечето хора притежават собственост, част от нея с производствено предназначение или поне с потенциал да им носи макар и малки доходи. Те съвсем не са в позицията на хора, които могат да загубят „само веригите си“. Вярно е, че неравенството в днешния свят е безпрецедентно голямо – както между хората, така и между държавите. Но въпреки него, опасението, че рискуваш да загубиш вече достигнати придобивки, подтиква към умереност и дори конформизъм.

Такива нагласи се поддържат чрез господството на неолибералните възгледи в медиите; чрез разпространяване на култа към потребление и рекламата на възможностите за бърз успех; чрез улеснения от медиите достъп до масови забавления – културни сурогати, спортни състезания, реалити формати и прочие. От друга страна, липсват завладяващи масите идеи. Никога недоволството само по себе си не е достатъчен източник на дълбока социална промяна, ако нямаме предвид стихийни и кратковременни прояви, които се потушават или овладяват от властта.

 

 Все пак действат и фактори, които, ако не революционизиращо, то поне стимулиращо създават условия за промяна на съществуващата система.

 

Капитализмът като система, основана на максималната и бърза печалба, има хищническо отношение към заобикалящата човека среда, към природата. Засега темпото на унищожаване на природната среда, въпреки мерките за  защитата ѝ, изпреварват средствата за нейното опазване и възпроизводство. Проблемът е, че извън най-острите и осезаеми форми това вредно въздействие не се проявява веднага и само на определено място, а има фоново и забавено действие по цялата органична верига. Освен това само част от проблемите се поддават на решения на местно и национално ниво. Изграждането на силни и координирани в активността си коалиции по тези въпроси се затруднява от различните икономически интереси и позиции, които имат дори засегнатите от влошаване на околната среда социални групи и държави. Например, няма как да постигнат особен успех призивите за запазване на горите в района на река Амазонка от различни видове икономическа дейност, ако чрез глобален фонд или други подходящи мерки не се осигурят компенсации за населението и държавите от този регион.

Икономическата природа на капитализма е неподатлива на облагородяване от техническия и технологичния прогрес. Доказателство за това са голямата бедност и особено неимоверното увеличаване на неравенството между най-богатите и най-бедните хора и държави. Съществуването на държавния социализъм – пряко и косвено – сведе тези неравенства до приемливи размери.

Според Световната банка сега 700 милиона живеят в крайна бедност, т. е. с по-малко от 2 долара на ден. От 1988 до 2011 г. 46% от общото увеличение на доходите отива в 10% на върха, а за най-бедните това увеличение е само 1%. За приблизително същия период (1999–2013) производителността на труда поне в развитите страни нараства много по-бързо от работната заплата. Въпреки това  доходите на 10-те процента най-бедни нарастват с по-малко от 3 долара на година, докато доходите на най-богатите се увеличават със 182 пъти за посочения период! Даже във Виетнам най-богатите печелят за ден повече, отколкото бедните за 10 години.

Така се стигна до 2015 г. Тя е знаменателна с това, че оттогава насам най-богатият 1% от населението притежава повече богатство от останалата част на планетата. По данни на Oxfam през 2010 г. 388 души  притежават повече богатство от най-бедната половина на човечеството. През 2014 г. те са вече 85, в началото на 2016 г. – 62, а през 2017 – 8 души, които са по-богати от най-бедните 3,6 млрд.! Президентът Обама в своята реч пред Общото събрание на ООН през септември 2016 г. казва: „Свят, в който 1% от човечеството контролира повече богатство, отколкото останалите 99%, никога няма да е стабилен“. Месец по-късно докладът на Световната банка за бедността установява, че неравенството в света е по-високо отпреди четвърт век и затруднява борбата с бедността.

Тази тенденция е валидна и за Русия – доскорошен пример за егалитаризъм. Изследване на икономическото и социалното състояние на Русия от началото на ХХ век досега показва, че милиардерите в Русия сега държат два пъти по-голяма част от националното богатство, отколкото във всяка от другите големи икономики – САЩ, Германия, Франция, Китай. 1% най-богати през 1905 г. са притежавали 20% от националното богатство, по съветско време – 4-5%, а сега 20-25%. На 10-те процента най-заможни сега се пада 70% от богатството, на средните слоеве – 25%, а на 50% по-бедни – по-малко от 5%! Според Коефициента на Джини неравенството сред руското население за времето от 1990 до 1995 г. като цяло се е увеличило повече от два пъти. Едва през последните десетина години то малко е намаляло. (Novokmet,F…)

Губещото всякакви рационални размери неравномерно разпределение на богатството доказва нарастването на експлоатацията, на която са подложени мнозинството от хората. Проблемът е, че това в много по-малка степен се отнася за професиите, които най-тясно са свързани с технологичния напредък и информационното общество, т. е. значителна част от най-прогресивните професионални групи, включително създателите на интелектуална собственост, не са ощетени, а са относително облагодетелствани в сравнение с други представители на труда.

Замяната на една обществено-икономическа система с друга по-висша не води изцяло до ликвидиране на предходната, а до интегриране в модифициран и модернизиран вид на елементи от предходната. Това се отнася и за капитализма, в който се срещат институти, наподобяващи такива от времето на робството и феодализма. Тези атавистични елементи също са източник на противоречия и напрежения в обществото.

Дори не се налага да се връщаме в ХІХ век, когато в Америка до края на Гражданската война все още се използва капиталистическо робовладение. Пример ни дават последните десетилетия, особено в страните от Източна Европа. В някои от тях по времето на прословутия преход неофициално се възроди познатият на древното римско право институт на прекарията – предоставяне за ползване и последващо отнемане по волята на собственика на дадена вещ. Но и в най-развитите страни днес откриваме легални икономически форми, които наподобяват предходни епохи. Например „продажбата“ на спортисти от един отбор на друг ‒ разбира се, без напълно да се пренебрегва волята на „обекта“ на сделката ‒ ни отвежда към ролята на гладиаторите в древността. Да, това не са обезправени лица, а често милионери, за чиято съдба мечтаят мнозина. Но даденият пример показва как определени институти променят своята природа и как се приспособяват към природата на капитализма. Дори навлизането на роботите вследствие на четвъртата индустриална революция поставя въпроса дали както в древността богатството няма да се измерва чрез броя на притежаваните роби, този път роботи.

Още по-разпространени са формите на съвременно „крепостничество“. Картелизирането на пазара в отделните му сегменти на търговията и услугите позволява на големите компании трайно да обвържат потребителите със своите интереси. Това става под формата на дългосрочни договори, при които условията почти едностранно се диктуват от икономически силната страна – банки, застрахователи, лизингови къщи, мобилни оператори и прочие. Изборът на потребителя е сведен почти само до това към кое феодално владение да се присъедини. Отбелязаната страст към потребление, стимулирана от дребни бонуси, обаче замъглява реалното подчиняване на индивида на икономическия диктат на силните икономически субекти.

Политическата система на съвременната демокрацията, основана на принципа на формалното равенство между гражданите, не позволява на най-творческите и критично настроени към съвременната икономическа и политическа система слоеве да имат най-активна роля в управлението на обществените дела. Разбира се, няма как да призоваваме към някакъв съвременен аристократизъм в полза на определени групи в обществото или още по-малко за обезправяване на други. Но подчертаване на значението на минималните образователни стандарти, на ролята на различни професионални групи в съответните области, на гражданските инициативи, на съчетаване на изборната демокрация с излъчване чрез жребий за определени позиции е необходимо. Вероятно постепенно ще се появят иновации в обществената сфера, включително в представителната власт и държавното управление. Опитът на предходните революции в това отношение е красноречив и разнообразен. Към поуките на този опит трябва да прибавя горчивата илюзия, че желанието изведнъж да се отхвърли и замени с изцяло нова установилата се за десетилетия или дори столетия държавна конструкция, е поначало несполучлив. Това усилие обикновено променя значително заварените институции, но не е в състояние просто да ги премахне без тежки последици. Примерите са както от икономическата, така и от политическата област в следреволюционна Русия – необходимостта от НЭП (Нова икономическа политика) и превръщането на съветите в квази парламентарни органи.

Следователно Октомврийската революция не е последната революция. Въпросът е каква или какви ще са следващите революции, кога и къде те са най-вероятни? Важен е също въпросът притежава ли социализмът потенциал, особено след неговото рухване в повечето държави, да бъде идеология и движение на бъдещето, или той остава в миналото и в остатъчната инерция на настоящето. Отговорът на тези въпроси не се вмества в един вариант, още по-малко в някакъв завършек или предопределеност на историята.

Развитието на световната система през последното половин хилядолетие показва периодична смяна на хегемона – Испания, Великобритания, САЩ. В близките години се очаква поредно разместване на пластовете за сметка на САЩ. Европа също е в относителен упадък. Не е ясно обаче, въпреки възраждането на национализма, дали ще се появи следваща държава-лидер на световната система, или това ще е друг тип политическо обединение. Следователно още не знаем дали следващото преформатиране на геополитическата сцена ще е линейно или качествено различно от предходните.

 

                                          Какви могат да са следващите революции?

 

 Поне ориентировъчен отговор на този въпрос би ни дало установяването на движещите сили, идеите и политическите субекти за революционна или друга промяна сега и в обозримо бъдеще.  

Днес политически най-активни са националистическите движения и екстремистките организации. Но ако през ХІХ и ХХ век национализмът е средство угнетените чрез създаването на своя държава да се освободят от външен диктат, то напоследък национализмът, ако изключим възстановяването на преди съществували държави, е преди всичко претенция на по-богатите да се освободят от споделяне на общите отговорности за своите държави. Така национализмът се изявява като своеобразен колективен егоизъм в условията на глобално накърнена солидарност.

Интересно е, че национализмът е движение за независимост на народите, което се разгръща през ХІХ и ХХ век. Национализмът на ХХІ век би използвал държавите в борбата за ресурси, включително за най-важните от тях – водата и земята. Но сблъсъкът между държави сам по себе си не е революция. Той е в състояние да катализира революционни промени, както това са правели някои от войните, но революцията и войната, въпреки насилието, което обикновено ги съпровожда, са различни явления.

Може да се очаква, че „политиката на нивàта“ ще раздели гласоподавателите на четири различни групировки: „глобалисти“, „националисти“, „регионалисти“ и „местници“ (Тофлър, А.). По този признак се разделят позициите и в Европейския съюз, където все по-отчетливо се оформят групи, включително от държави, които са привърженици на федерализъм, на повече национализъм (например Вишеградската четворка) и дори на сепаратизъм (например Великобритания). Без съмнение отношението към нивàта, на които се приемат решенията, оказва въздействие върху политическия процес, но противоречията не се свеждат до „етажите“, на които се разполага властта, а са отражение или поне съчетание на различни икономически и други интереси, присъщи на участващите в този процес социални групи и държави. Ако използвам символа на гарата, където се композират влаковете на историята, засега се очертават няколко пътя: „Сингапурската гара“ ‒ като част от неолибералния център; „Унгарската гара“ и „гара Тръмп“ ‒ като израз на национализъм, държавен протекционизъм и бариера срещу емиграцията, но има и трети вариант – обратно към „Финландската гара“ с всички уроци на миналото (Sunkara, B.).

Освен това в глобалния свят национализмът, респективно държавата, са реакция и щит срещу все по-големия натиск, на който са подложени народите от страна на транснационални корпорации и международни организации, от всякакви глобални заплахи. Но национализмът сам по себе си не е в състояние да се справи с всички тези проблеми. Очертават се дълбоки социални разслоения по редица признаци – достъп до работа и произвеждани блага – материални и интелектуални, до природните ресурси, до управлението на обществените дела, които водят до противоречия както на национално, така и на глобално ниво.

Засилването на миграцията като някакво ново преселение на народите през ХХІ век допълнително засилва противоречията на нивàта – глобално, регионално, национално. Дали и до каква степен да се приеме политика на „отвореност“ към имигрантите, повечето от които търсещи икономически перспективи и сигурност, или държавите да отговорят със „затвореност“ на този процес? В отношението към този проблем се наслагват икономически, социални, демографски и културни пластове, които получават политически израз. Политиката към миграцията се превръща в отчетлива разделителна линия във вътрешен и във външен план.

Другото движение е екстремизмът в най-опасната си форма на тероризъм. Разбира се, това са различни по своите цели и ориентация организации и групи, но те принадлежат към една и съща тенденция, която набира ужасяваща скорост. Тероризмът не е само форма на действие, защото чрез всяването на страх и ужас той преследва политически и други цели. В много от случаите тероризмът е  религиозно мотивиран, както е с организации от рода на т. нар. Ислямска държава. Връщането на религиоз­ните подбуди в политиката, и то в такива крайни проявления, е опасен атавизъм, който подклажда цивилизационни сблъсъци. Това обаче е също лош атестат за неспособността на днешните идеологии да създадат по-привлекателни и мотивиращи образци за следване от огромни групи от хора. Все още не са изкристализирали нови идеологии. На това се дължи ренесансът на религиозните движения, дори на сектите като заместители на липсващата солидарност и духовни общности.

Модерната епоха създаде три основни идеологии – либерализма, консерватизма и социализма. 

Идеологическият брак между либерализма и социализма в Западния свят през по-голямата част от втората половина на миналия век има своето историческо обяснение. Това се дължи основно на една политическа и на една икономическа причина. Политическата е, че социализмът нямаше как да е конкурентен на либерализма, ако не възприеме неговите идеи за свободата на индивида, за контрола върху държавната власт от страна на гражданите и по-специално за разделението на тази власт и за правовата държава. Икономическата е, че в периода на нарастване на средната класа и на развитие на социалната държава балансът между либералното и социалното задоволяваше значителни обществени слоеве. Идеологията и практиката на т. нар. трети път е само късен епизод от този брак по времето на неолиберализма. За известно време той се възприе от мнозинството избиратели в развити държави като Великобритания и САЩ, които обаче са с дълбока либерална, а не етатистка традиция и култура. Но и там днес това съжителство е изчерпано и лишено от перспектива. Дори да се възпроизведе отново подобен съюз в Германия, той ще изглежда като брак по сметка, който не вдъхновява нито един от партньорите (християндемократи и социалдемократи), а е продиктуван от това да не се даде инициативата на други партии (преди всичко на Алтернатива за Германия) и да не се изпусне лидерската роля на страната в Европейския съюз.

Традиционните партии са подложени на силен натиск, който застрашава сегашните им позиции, към които се стремят нови политически субекти. Парадоксално е, че много от хората на труда разчитат на големи богаташи да подобрят техния хал. Тези хора са по-склонни да се доверят на собственото богатство на определени лидери като Берлускони в Италия, Тръмп в САЩ, Бабиш в Чехия и т. н. като доказателство, че биха се справили и с обществените проблеми, отколкото на други партии, които те смятат, че също обслужват капитала, но чрез парите, давани им от него или от държавата.

Срещат се и други по-перфидни варианти, в които политици, произлезли от левицата, претендират, че са преодолели противоречието между ляво и дясно. Такъв е и сегашният президент на Франция Емануел Макрон – по-скоро умерен, отколкото радикален политик, но дори той вярва, ако това не е само предизборна реторика, че на неговата страна и на Европа е необходима нова демократична революция (Макрон, Е.).  Така или иначе натрупването на обществено недоволство създава благоприятна среда за радикализиране на политическия език.

Разрушаването на Берлинската стена и разпускането на Съветския съюз за кратко създадоха масово впечатление, че либералната демокрация е безалтернативна. Една от важните последици на тези исторически факти е, че социализмът пострада тежко като идеология и загуби още от привлекателността, на която се радва в годините след Октомврийската революция и след Втората световна война. Колко бързо обаче „възкресеният“ либерален свят затъва в собствените си противоречия! Рухването на социализма се чества от либералите като техен триумф, но колапсът на комунистическите страни представя критичното подкопаване на способността на либералната идеология да продължи своята историческа роля (Wallerstein, I.). Изправени сме пред драматичния въпрос дали по-скоро не приключва ерата, възвестена от Великата френска буржоазна революция, отколкото пред незавършения и противоречив опит на Великата октомврийска социалистическа революция?! Според мен бъдеща революция не може да е достатъчно успешна, ако е национално затворена в една държава, освен ако тази държава не е твърде голяма и с водеща роля в съвременния свят. Но в такъв случай тя би дала последващо отражение и влияние в други държави.

Заслужава ли да разчитаме на социализма – не просто като реконструкция на миналото, а като идея и обществен проект за бъдещето? Отговорът на този въпрос, а не как да се постъпи с мавзолея на Ленин, което е почти изцяло руски проблем, е ключът към другия актуален и важен въпрос – дали да се чества датата 7 ноември 1917 г.  Социализмът остава като вариант за революционни промени, ако успее да съчетае хуманизма, опазването на природата и създаването на по-рационална система за производство на повече блага и за тяхното относително равномерно разпределение.

Най-силният аргумент за бъдещето на социализма е защитата на труда. Основното социално противоречие на капитализма между труда и капитала не е преодоляно. Ако говорим за движещи сили на прогреса, те трябва да се търсят в хората на труда, ако искате на работническата класа, а не просто в пролетариата. Особено внимание трябва да се обърне на творческия труд, основан на знанието. Знанието, вложено в средства за производство, комуникация и прочие, го превръща в капитал, при това неизчерпаем в неговото приложение. Затова в информационната епоха творческият труд притежава най-голям потенциал за постигане на резултати по пътя на иновациите и за развитие на обществото. Този труд при определени условия е в състояние да генерира капитал за неговия притежател. Следователно, без да отпада определящото противоречие между труда и капитала, разделението ще върви също по линията между финансово-спекулативния капитал, от една страна, и производителните слоеве, олицетворявани главно от хората на труда, от друга.

Заедно с това се очертават и други важни противоречия по отношение на достъпа до жизнено важните природни ресурси и крайно неравномерното разпределение на богатството. Ако някой твърди, че при най-голямото неравенство, илюстрирано с приведените данни, демокрацията е в състояние да оцелее, той или е наивник, или по-вероятно ловък политикан. Достъпа до знание и информация също ще придобива все по-голямо значение. Различните комбинации между изброените противоречия и съответстващите им коалиции правят вариантни бъдещите умерени или радикални развития.

Изводът ми към настоящия момент е, че все още липсват условия за революция. Пределът на критиката към съществуващата икономическа и политическа система е радикалният реформизъм. Той може да е ляв или десен и вероятно на тази основа ще се преобразуват и създават политическите формации. Смятам, че левият реформизъм притежава по-голям потенциал по две причини. Едната е, че той е критично настроен към сегашното състояние, в което се намират повечето от хората. Другата е, че от демокрацията реално трябва да се ползват колкото се може повече хора.

Радикалният реформизъм е позицията или поне една от позициите, водещи към изработване на политика за промяна на социално-икономическите и политическите институции съобразно със съвременната среда и нейните противоречия. Нещо повече, той е условие за промени в сегашната социално-икономическа система. Проблемите обаче няма как да се решат само на национално ниво. Опитите на няколко нови политически формации в Европа доказаха това.

Радикалната промяна изисква, колкото и парадоксално да изглежда на пръв поглед… интернационален национализъм. Това не е игра на думи или опит за замазване на проблема. Става дума за съчетаване на усилията на различни държави и общности, които се противопоставят на неолибералния диктат. Необходима е политика, която да използва историческия опит на социалната държава преди да бъде демонтирана, за да се създаде нова социална държава. Следователно нужен е реформизъм – ляв, радикален и последователен. Социалистически реформизъм, който дава хуманна и прогресивна перспектива на света, на Европа и България!

 

 



 

Цитирана литература:

(1) An Economy for the 1%. Oxfam briefly paper. January 2016. Oxfam reports. https://www.oxfam.org/.../bp210-economy-one-percent-tax-havens-180116-en_0.pdf; An Economy for the 99%. January 2017. https://www.oxfam.org/sites...oxfam.../bp-economy-for-99-percent-160117-en.pdf.

(2) Gonchar, M. Teaching the Russian Revolution with The New York Times. – The New York Times, 2017, November 1.

3) Hobsbawm, E. Age of Extremes. The Short Twentieth Senture 1914-1991. London: Abacus, 1995, p. 84.

(4) Эбзеев, Б. Великая Российская революция, власть и свобода: идейные истоки и конституционное устроение. – Государство и право, 2017, № 7, с. 12, 14.

(5) Lewis-Stempel, J. Russian Revolution: There’s Noting to Celebrate. About the 100-th Anniversary of Communism. – The Daily Express, 2017, October 29 смята, че „революцията“ само заменя една авторитарна система (царската) с друга (съветската). Той обяснява революцията просто като преврат, извършен от болшевиките с помощта на немското правителство, за да отслаби Русия.

(6) Лилов, А. Информационната епоха. Т. 1. Цивилизациите. С.: Изд. „З. Стоянов“ , Унив. изд. „Св. Кл. Охридски“, 2006, с. 98.

(7) Макрон, Е. Революцията. Битката за Франция. С.: „Слънце“ , 2017, с. 8.

(8) Mason, P. Those who lived through the Russian Revolution understood history – unlike us. – Guardian, 2017, October 30.

(9) Novokmet, F., Piketty, T., Zusman, G. From Soviets to Oligarchs: Inequality and Property in Russia 1905-2016. – WID. World Working Paper Series, 2017/09, pp. 30-32.

(10) Проданов, В. Насилието в модерната епоха. София: Изд. „З. Стоянов“ , Унив. изд. „Св. Кл. Охридски“ , 2003, с. 133.

(11) Си Дзинпин, Китайската мечта. За великото национално възраждане (Избрани откъси от речи и изказвания). С.: „Изток-Запад“ , 2015, с. 17.

(12) Sunkara, B. Socialism’s Future May be its Past. – The New York Times, 2017, June 26.

(13) Тофлър, А. Трусове във властта. С.: „Народна култура“ , 1996, с. 260; 273.

(14) Wallerstein, I. After Liberalism. N. Y.: The New Press, 1995, p. 3, 265.

(15) www.vz.ru. Изказване, направено по време на ХІV международен дискусионен клуб „Валдай“ в Сочи, 2017.

 

 

Източник: списание Ново време, брой 7-8, ноември-декември 2017