Българското участие в защита на Испанската република – Емилия Лазарова

 

 

 

Да се бориш за Испания, значи да се бориш за свободата и мира в света, казва Долорес Ибарури. Над 600 са сънародниците ни, включили се в тази кауза

Навършват се 80 години от началото на Гражданската война в Испания. Над 600 са българите, взели доброволно участие в подкрепа на испанския народ, на испанската революция и на първия яростен опит да се спре настъплението на фашизма още в 30-те години на ХХ век.

Испанската гражданска война е прелюдия и генерална репетиция на Втората световна война. Кървавата драмата започва на 18 юли, събота, 1936 г. в един часа на обяд, когато нелегална радиостанция предава: "Над Испания небето е чисто". Това не е метеорологичен бюлетин. Това е паролата за въоръжен преврат срещу републиката.

В този световен сблъсък се включват 35 хиляди интербригадисти от 54 националности. Още през 1932 г. по решение на Съветския съюз и Коминтерна в Испания по поръчение на Г. Димитров пристига българинът Стоян Минев (с псевдоним Морено) заедно с още двама военни инструктори. От 18 септември 1936 г. е решението на съветското правителство за оказване решителна помощ на Испанската република, а впоследствие и на ръководството на Коминтерна. Призивът за международна солидарност на борещия се испански народ се разгръща през октомври и ноември 1936 г. В цял свят народите се обявяват против фашистката военна интервенция срещу Испания, израз на което са хиляди събрания, митинги, телеграми, петиции и манифестации.

Българският народ още през 1923 г. се сблъска с лицето и същността на фашизма и затова така решително оказва всестранна морално-политическа и материална помощ на Испанската република. През лятото на 1936 г. нелегалният печатен орган на БКП "Работнически вестник" редовно информира и призовава за подкрепа на демократична Испания. Каузата е обща: "В защита на мира и против войната!" Трибуна в защита на антифашистка Испания в това време са и 17 легални вестници и списания, които излизат под ръководството на БКП. Така става известно на българската общественост, че царското правителство на Георги Кьосеиванов е във връзка с франкистите и че прекъсва търговските връзки с Испанската република и заминаването на доброволци.

В резултат на призивите и създадената организация, в България се събират и изпращат по нелегални канали парични средства, дрехи, лекарства, хранителни продукти. Истинската солидарност на нашия народ се проявява със заминаването на 501 доблестни синове на България в редовете на испанската републиканска армия, въпреки правителствената забрана. Това са тези българи или техните бащи, които през 1923 г. се сблъскват с лицето на реакцията и фашизма у нас, партизани в четите в България в периода 1924-1925 г., младежи с антифашистки и революционни идеи за промяна на обществото - комунисти, анархисти, социалдемократи, леви земеделци.

Тези българи добре познават събитията в България през 1923 г. Това са хора с различни професии, образование и стаж в революционните борби. Много от интербригадистите са активни членове на партията и Комсомола, в това число и членове на централните ръководства - Владо Тричков, Благой Иванов, Райко Дамянов, Димо Дичев, Август Попов, Рубен Аврамов, Спас Георгиев, Коста Пенев. В средата на 30-те години на ХХ век, по думите на интербригадиста Кирил Видински "Испания бе темата на човечеството. Тя бе паролата, по която разпознавахме хората, тя бе разделила света на два лагера..."       

Освен българите-интербригадисти, от пределите на България в защита на испанската република се включват и над 100 сънародници от политическата емиграция в Съветския съюз. Те са хора с респектиращи политически и революционни биографии. Мнозинството от тях са с тежки присъди по ЗЗД, осъдени за революционна, антифашистка дейност. Емиграцията в СССР е спасение на живота и бъдещето им съществуване. Почти всички в Съветския съюз се образоват допълнително (инженери, лекари - инж. Делчо Наплатанов, синовете на Васил Коларов - инж. Никола Коларов и д-р Петър Коларов), а много от тях имат и отлична военна подготовка, получена от най-престижните военни академии на СССР и всеотдайното служене в редовете на Съветската армия, включително и като командири и преподаватели - полк. Цвятко Радойнов (полк. Радионов), полк. Фердинанд Козовски (полк. Петров), Захари Захариев, Петър Панчевски, Симеон Славов (капитан Рак), Иван Винаров, Кирил Видински, Иван Изворски (капитан Кремаков), Стефан Палазов, Полина Недялкова, както и летците Никола Ватов, Кирил Кирилов и много други.

Нашите българи пристигат в Испания по различни начини и пътища - легални и нелегални, от Съветския съюз, от Франция, Чехословакия, Белгия, Канада, където като емигранти са намерили убежище по политически или икономически причини. Почти всички идват в Испания с изготвени паспорти с променени или чужди имена и с различни националности и професии. Някои са с българските си паспорти с истинската си самоличност, но със своя невероятна легенда за пред властите.

През септември 1936 г. интербригадистите по решение на Коминтерна първоначално се събират в град Албасете. Първата по-значителна група българи пристигат в Албасете на 13 октомври 1936 г. Съби Димитров (Михайлов) отговаря за кадрите при щаба и за разпределението им по фронтовете. За него нашите български интербригадисти разказват: "На пръв поглед изглеждаше много строг, но в действителност бе много сърдечен човек с широка, отзивчива душа... Съби полагаше много грижи за всеки другар и не напразно всички го наричаха Отеца." Той познава и общува с всеки български боец в Испания, знае за техните възможности, качества и проблеми.        

През септември 1936 г. на централния (Мадридския) фронт от 11 летци, които защитават испанската столица от унищожителните бомбардировки - трима са българи Захари Захариев, Никола Ватов и Кирил Кирилов, които се сражават в редовете на републиканската армия. С указ на Президиума на Върховния съвет на СССР от 31.12.1936 г. "за изпълнение на трудни и отговорни задачи на българина Захари Захариев се дава званието "Герой на Съветския съюз", който е първият чуждестранен гражданин, удостоен с такова звание.

По време на гражданската война за борба с франкистите се прилагат и партизански, и диверсионни акции. И в тази форма на борба активно участват българи. Някои от тях са ангажирани във формирането и обучаването на отрядите. Така Симеон Филипов (капитан Рак, политемигрант в СССР, а впоследствие подводничар) заедно с още няколко други интербригадисти сформира и обучава диверсионен отряд от няколкостотин човека. Със значим принос в тази специфична дейност работят: Иван Винаров, Атанас Мискетов, Ганчев, Теофилов и Коцев.

Двадесет български лекари и медицински персонал са разпределени в болниците на основната медицинска база в Мурсия, за началник на която е назначен българинът д-р Константин Мичев (Минков), а ръководител на медицинските екипи в помощ на интербригадистите е д-р Петър Коларов. Всички български лекари и медицински сестри се ползват с името на добри специалисти - идейно близки и смели антифашисти. За хиляди интербригадисти и испанци завинаги остава дълбоката почит към българските лекари: Петър Коларов, Цветан Кръстанов, Райко Радевски, Симеон Грозев, Асен Василев, Дончо Дянков и др., както и медицинските сестри: Траяна  Ненова, Гина Такова, Атанаска Радулова, Сузана Дянкова, Сара Ково и др.

Над 100 българи-интербригадисти заемат ръководни постове в армията, в управлението и стопанството на испанската република. Така например инж. Никола Коларов проектира и ръководи строителството на важна жп линия и връзка с Мадрид при изключително труден терен, завършена въпреки военните действия през юли 1938 г. Веднага след това инж. Коларов е назначен за помощник на главния съветник по транспорта в Испания. В строителството на жп линии и други стратегически пътища, а и като преподавател участва и инж. Неделчо Чобанов.

Забележително е участието и на инж. Делчо Наплатанов (политемигрант в СССР, а сетне през 1941 г. и подводничар). След като участва в редица боеве като командир на батальон в района на Албасате, а след това и в битката при Харама, Мадрид и Гуадалхара, за което е произведен в чин майор от испанката републиканска армия, той заедно с още 15 българи, през есента на 1937 г. по решение на ръководството на Испанската комунистическа партия е изпратен като главен инженер в строителството на завод за бойни снаряди в гр. Елче. Скоро след това е изпратен в Барселона отново като главен инженер, където отговоря за три военни завода.

С кървавата си бруталност Испанската гражданска война разкрива пред човечеството какво предстои да се случи и накъде върви светът. Драматична е съдбата на сънародниците ни, които и в следващите години остават верни на своите идеи и антифашистка кауза. От всички над 600 българи-участници в защитата на Испанската република около 150 загиват на територията на Испания, а немалка част от тях в България по време на въоръжената антифашистка борба в периода 1941-1944 г. Тодор Ангелов умира като герой на съпротивата на Белгия, Димитър Бутански загива в Отечествената война на територията на СССР; Иван Овчаров, като партизанин в Южна Франция; Методи Христов, като партизанин в Испания след гражданската война. Като предупреждение днес звучат думите на  Долорес Ибарури: "Вие се борите и жертвате за свободата на Испания. Да се бориш за Испания, значи да се бориш за свободата и мира в света!"

 

 

Източник: вестник ДУМА, 20.12.2016 г.

 

 

 

Свързани публикации:

Българските интербригадисти в Испания

http://probuzhdane.blogspot.com/2013/12/blog-post_27.html 

 

В пантеона на безсмъртните

https://probuzhdane.wordpress.com/2015/08/30/v-panteona-na-bezsmartnite/

Битката за Испания - Иван Аладжов

http://probuzhdane.blogspot.bg/2015/08/blog-post_65.html 

 

 

 

75 години вярност

 

 

 

Анжел Вагенщайн е част от ума и сърцето на партията - става неин член през 1941 г. и до днес е верен на социалистическата идея за по-добър и по-човечен свят

 

"Страх ме е от окончателното събаряне на всичко това, което представляваше смисъл на нашия живот: приятелство, доброта, солидарност, взаимопомощ и надежда. Страх ме е от това, че аз оставам без приятелите, те остават без мен. Бог ми е свидетел - не съм аз виновен. Повечето приятели, които ми се сърдят, ми се сърдят не за предателството ми, а за моята вярност. Може да съм пълен глупак, но аз оставам верен сега повече, отколкото преди 10 ноември 1989 г. Тогава не бях верен - бях зле. Сега пак съм зле, защото не ми прощават верността."

Това са думи на Анжел Вагенщайн. Казани са, когато е бил депутат от БСП във Великото народно събрание. Записани са преди 26 години - на 22 ноември 1990 г., в анкета, която тогавашният депутат от ДПС Иван Палчев прави сред колегите си в парламента.

А днес? След повече от четвърт век? Днес той пак седи с приятели в малкия си кабинет, претъпкан с книги и ръкописи, където гордо присъства и мечът на Борис I (с който е сниман най-обичаният от българите филм на Анжел Вагенщайн), а от библиотечните рафтове надзъртат пространства и епохи, хора и народи, паметта за които пречи на времето да ги превърне в пясък... И някогашното момче от пловдивския квартал "Орта мезар", което светът отдавна нарича Големия Вагенщайн, гледа на компютърния монитор своята вярност към "приятелството, солидарността, взаимопомощта и надеждата", оживяла в току-що завършения документален биографичен филм за него, чийто автор - американската режисьорка Андрея Саймън от нюйоркската студия "Аркадия", тъкмо си е заминала след 4-дневен престой в дома му, оставяйки на малката флашка неговите 94 години живот, събрани в час и половина. Очевидно в САЩ и съпротивата срещу фашизма, и неистовият и нежен поет Вапцаров ("разстрелян заради поезията си", както казва пред камерата Джеки), и голямото изкуство от времето на социализма, и днешните граждански позиции на един емблематичен социалист още интересуват публиката...

Джеки не търпи помпозните думи и ще негодува, като прочете, че е емблема. Но кажете ми как да нарека човека, антифашиста и ремсиста, минал през ада на Гешевите инквизиции; писателя и сценариста, автор на 52 филма, с огромен авторитет от Шанхай през Москва, Берлин, Рим, Париж и Мадрид до Ню Йорк; памфлетиста на своя живот, събрал три преломни исторически епохи; гражданина на света; бунтаря срещу всеки диктат и фалш, който точно преди 75 години - през ноември 1941 г., става член на БКП и до днес е верен на социалистическата идея за един по-добър и по-човечен свят?

 Ущипци от безформени разговори

Има в сръбската кухня такова ястие - ущипци. Отщипват се с три пръста парчета от каймата и се пускат в цвърчащото олио на ръбести и безформени топки. Ей такива разхвърляни и неподредени парчета от разговори с Анжел Вагенщайн се получиха вместо интервю.

***  

Джеки винаги казва, че не e бил дисидент. Но винаги е бил Несъгласният. И никога не е живял лесно - както всеки, който има и отстоява позиция. Няколко негови филма са били забранявани и спирани преди 1989 г. В началото на 50-те години дори го изключват от партията, после се оказва, че по погрешка му приписват случка, към която няма никакво отношение, и го възстановяват без прекъсване на партийния стаж. След 1989 г. му връчиха 8 тома с материали от подслушванията на бившата ДС в дома му. В същото време никога не е имал проблеми да излезе извън граница но е бил следен и там от ДС ("Като че действаха две стихии - едната сталинска, да наблюдават лявата интелигенция, другата - на уважение към нея"). През цялото време филмите му са награждавани с най-висши награди по света и у нас, книгите му са преведени на десетки езици, носител е на най-висшите български държавни награди. В току-що издадената си мемоарна книга известният писател и журналист Валентин Караманчев пише, че днес България има двама писатели, които могат да получат Нобелова награда  - Анжел Важенщайн и Антон Дончев. Джеки постоянно общува и сега с известни политици, творци, посланици от цяла Европа и отвъд нея.

Той е от първия випуск български студенти, изпратени в Москва да се учат на кинематография във ВГИК - първият чужденец, завършил тази най-стара филмова академия в света ("Голямото съветско кино оказа силно влияние върху мен.") Дипломата му е с номер 1. Връща се, тогава "Българска  кинематография" прави първите си стъпки. И още вторият му филм след "Септемврийци" - "Тревога" по Орлин Василев, е спрян от Вълко Червенков, понеже в него... липсвала решаващата роля на Червената армия. "Тревога" обаче е първият български филм с международна награда - от Карлови Вари. След това през 1959 г. у нас е забранен филмът на Вагенщайн "Звезди" с режисьор Конрад Волф (брат на знаменития немски разузнавач Маркус Волф). "Кони си отиде само на 56 г., беше ми като брат", показва Джеки портрета до бюрото си. Докато у нас забраняват "Звезди", филмът получава Голямата награда на филмовия фестивал в Кан, макар че на фестивала е представен като немски(!). Това е най-голямата награда на български филм досега, той печели призовете навсякъде, където участва. А е забранен в България, понеже показва депортирането на македонските и егейските евреи, осъществено от българското фашистко правителство и от Българската армия - нещо, за което и днес властта предпочита да мълчи. Но тази тема особено вълнува Джеки и до днес.

През 1968 г. Вагенщайн е на снимките в Чехия на филма си "Езоп". Снимат епизода, когато цар Крез навлиза в Ефес, където управлява тиранин - на кораб с червени платна военачалникът вика: "Идваме да помогнем на демокрацията и ще останем тук, докато народът ни иска." В този момент съобщават, че войски на СССР са навлезли в Чехословакия. ("Влязох в бараката и заплаках. После имаше дълго следствие срещу мен, никой не искаше да повярва, че съм писал сценария година по-рано.") Вагенщайн прави не просто филми, той заявява пред зрителя позиции. Филмът му "Гоя" с великолепния актьор Донатас Банионис, сниман в Ленинград, в България, в ГДР и в Дубровник, е не просто за живота на големия художник, а е за това, готов ли си на компромиси в името на шанса да си придворен и обгрижен от властта. Това е Джеки: навсякъде и винаги буден и непримирим.

- Джеки, как ти самият ще обясниш, че всичките ти филми са предназначени не да развличат зрителя, а да го накарат да мисли? При това - не да му налагат твоята позиция, а да го предизвикат да мисли върху нея?

- Никога не съм приемал превтасали истини с изтекъл срок на годност като вкиснал ланшен мармалад. Затова се опитвам да събудя онези уж прости, но топлокръвни представи за добро и зло, за обикновена добродетел и обикновена мерзост, за приятелство и предателство, за достойнство и унижение, за преклонение пред Майката и Хляба, които се промъкват като мишлета през профучалите над главите ни тайфуни на историята. Трябва да знаем какво загърбваме и накъде се отправяме. Когато събаряме къща, като днес например, знаем ли какво искаме да построим на нейно място. Важно е да помним и да оценим изминалото, не за да минем обратно по него, а за да не подминем следващия съдбовен кръстопът. Това ми е интересно и за него пиша и правя филми.          

- Ти, който днес си в Берлин, утре в Ню Йорк, май в пазвата си неизменно носиш едно нещо - Пловдив?

- Казвал съм и друг път, че Пловдив е моят град, който великодушно ми позволи да се родя в него. "Орта мезар" беше страховит квартал. По времето, когато съм ходел още под масата, дядо ми са го наричали Анжел Къркача, на ладино (старинния испански на нашите евреи) - Ел Борачон. Той си беше бунтар, беше отлъчен от синагогата, понеже отмъстително и греховно се изпикал на стената й. Бай Раймонд, баща ми, беше неукротим комунист, вярваше, че световната социалистическа революция ще стане в следващия понеделник. Бях на три години, но помня, че майка ми ме заведе в Маразлийското училище, което при масовите репресии след април 1925 г. беше превърнато в затвор. Успяха да ме вкарат вътре - в едно помещение с 30-ина човека. Един чичко се надигна, взе ме на ръце, разцелува ме и рече: "Аз съм татко ти." Така се запознах с баща ми. А друг един чичко ми позволи да го яхна като конче и бях щастлив, а почти 20 години по-късно узнах, че е разстрелян - това бил адвокатът д-р Александър Пеев, станал после резидент на съветското разузнаване, на знаменития център "Боевой", той заедно с баща ми през 1925-а е бил член на нелегалната пловдивска военна организация на комунистите. Като юноша четях издавания нелегално от БКП "Работническо дело". Руският език се преподаваше в гимназиите като задължителен дори тогава, когато България стана сателит на нацистка Германия - тогава не беше омразен като сега. Та, като встъпих в ремса, изучавахме руската поезия като учебна дисциплина, а като извънучебна - руската революция. Още не седяхме зад решетките, но се подготвяхме за това.

***

 

Допреди 26 години, когато децата у нас все още учеха в училище, че в България е имало антифашизъм, се знаеше за една акция на страховита "бойна група", която запалила склада за кожуси в София, предназначени за хитлеристката армия край Москва през мразовитата зима на 1941-1942 г. Но кой да знае тогава, че тази страхотна "диверсия" са я извършили три еврейски момчета на възраст под 19 г., единият от които е Джеки Вагенщайн, и девойката Зора, която по-късно става негова съпруга и която, по думите му, до кончината си неотдавна "не можеше да различи револвер от ютия". По-късно Джеки е въдворен в еврейски лагер за принудителен труд и оттам бяга при партизаните. След опит за обир на богат лихвар за нуждите на отряда, Джеки е предаден от друг евреин, оказал се сътрудник на полицията. Арестуван е и е откаран в Дирекцията на полицията при суперполицая Никола Гешев. Вагенщайн не обича да разказва какво е ставало там, само веднъж избухна, когато му зададох тъпия въпрос какво според него е повече инквизиция - мъченията в затвора или мъченията, когато социалистическите цензори са забранявали филмите му. "Разбира се, че полицията!" И ме отпрати да чета "Махалото на Фуко" - един от невероятните откъси в книгата му "Преди края на света. Драскулки от неолита", илюстрация не само на живото му слово, но и на онова, което му помага да запази духа си при всякакви премеждия - иронията, с която гледа на живота.

Махалото на Фуко

"Дойде време да те запозная накратко с физическия феномен, наречен "махалото на Фуко", защото след нощната ни беседа с Гешев логично следваше и този урок по приложна физика. Той се състои в откритието на френския физик Жан Бернар Леон Фуко, че един предмет, провесен на връв и оставен в пълен покой, започва да се върти по посока, обратна на часовниковата стрелка. А ако питаш и що е махало, ще ти опиша по този достъпен за лаиците начин: принуждават те да приклекнеш и под сгъвката на коленете ти поставят железен лост. Под лоста пропъхват ръцете ти така, че да обхванеш собствените си сгънати крака, и след като приковат китките ти с белезници, сътворяват от теб едно човешко чеверме, нанизано на лост. Две мускулести горили вдигат лоста от двата му края и го полагат на облегалката на два обърнати един към друг стола. Подобно чеверме винаги се завърта около оста си надолу с най-тежката си част, така твърди физиката на твърдите тела (А комунистите тогава бяха по правило твърди тела.) И доколкото анатомията на човека е такава, че най-тежката част е главата му, ти увисваш с главата надолу и с голи ходила, обърнати към небесната вис...

После, в нарушение не на физическите, а на елементарните хуманни закони, започват да те бият по голите ходила с триъгълна палка от твърда гума, докато дъгата на ходилото ти се превърне в черно-виолетов оток, от който след втория ден на подобни занимания с всеки удар пръсва кръв и лимфа... Към горния урок по елементарна физика трябва да се добави, че българската полиция, винаги в крак с времето, успя да усъвършенства механичното люлеене на махалото, като го електрифицира. Това се прави, като с единия полюс на оголен кабел омотаят, да речем, палеца на стърчащия ти нагоре ляв крак, докато другият полюс е свързан с дясното ухо на висналата ти надолу глава...".

Анжел Вагенщайн е осъден на смърт. Само случайността му помага да живее. Част от Софийския затвор е разрушен от американска бомба, затворниците са преместени в Сливенския затвор, където чакат изпълнение на присъдите си. Но Съветската армия навлиза в България и на 8 септември Джеки излиза на свобода. В този ден пред затвора първи идват на тумба... сливенските цигани и за изумление на затворниците, все още струпани зад железните решетки, надуват отдавна забранената от властите червена песен "Да живей труда", гарнирана с дайрета и кючеци. За случката Вагенщайн казва: "Тази мила и неочаквана циганска песен на труда ми даде основание десетилетия по-късно да нарека по телевизията циганите "мои скъпи братя и сестри". След това получих куп писма и телефонни обаждания с гневни заплахи да си прибера "братята и сестрите" и да си ги отнеса в Израел". Неотдавна Джеки бе в Сливен, да помогне за възстановяването на автентичния вид на килиите на "смъртниците", които ще станат част от музей.

- Джеки, ти срещал ли си на друго място разбирането, че с антифашистки музеи могат да се привличат туристи, както е направено успешно в Полша например?

- В България имаше толкова много музеи на революционното движение. Питам къде са техните архиви, в тях имаше уникални свидетелства за българското антифашистко движение, което беше подпомагано и високо оценено от победителите във Втората световна война - САЩ, Русия и Великобритания. Благодарение на него България избегна загубата на територии, тежки репарации и наказания като победена хитлеристка държава. В много градове съм питал къде са музейните експонати и архиви, никой не знае. Би трябвало ръководството на БСП, социалистите по места, да организират акция за издирването им, може с част от тях да се направи дори музей на социалистическото движение на "Позитано". Всички ми казват: "Чудесна идея, Джеки." И после никой нищо не прави. Аз ли на моите години да тръгна да ги диря из България?

- Но ти виждаш, че времето на Съпротивата се изличава отвсякъде - от учебниците до публичните изяви, дори в БСП някои смятат, че да се говори по тази тема е старомодно. 

- Ще повторя нещо, което съм казвал и преди. Кризата в БСП и въобще на левицата според мен се дължи преди всичко на нейното идеологическо обезличаване, страхлив стремеж към "снишаване" и сливане с околната среда - т.е. отказ от ясно изразена лява индивидуалност, от защита на вековната ценностна система на левицата, бюрократична апатия при системно провежданата от десницата стратегия за нейното демонизиране, за фалшифициране на отделни събития и периоди от историята й. Равнодушието, мързеливият отказ от активен отпор и нежеланието да изразяваме публично и ясно своята гледна точка всеки път, когато подмяната на истината се върши от отделни личности и медии, постепенно деформира - особено при младите поколения - представата за БСП и за случилото се в един нееднозначен и относително кратък исторически период. Целият кървав ХХ век - арена на войни, насилия, преврати, политически убийства и революции - бе сведен и от високите коридори на властта, и от уличните кресльовци, и от медийните манипулатори единствено до обвинения за извършени действителни или мними грешки и грехове след Девети септември 1944 г. Убийствата на Стамболийски, Алеко, Гео, Вапцаров и стотици други, нощните преврати и безчинства на полиция и жандармерия, изселването на еврейските семейства от София и отнемането на цялото им имущество, безчислените жертви на хората, обрекли се на народа, преследвани с цели родове и обречени на зандани и бесилки, а днес обозначавани с веселяшкото "червени боклуци". Откъде младите да познават тези старателно изтривани странички от нашата история, щом и ние млъкнахме?! Колко и какви дейци на културата и медиите днес участват във висшите партийни структури? Оценяват ли на "Позитано" ударната сила не само на танковете Т-34, но и на песента "Вставай, страна огромная"? Знаят ли защо пред разстрела Вапцаров и неговите другари не са произнасяли речи, а са пели? Никъде по света - и на Лондонското сити, и на Уолстрийт, не са забранени думичките "капитализъм", "социализъм", "експлоатация", "хора на наемния труд", "коопериране", "солидарност". Тяхното пълно отсъствие у нас е белег на политическа амнезия и социално равнодушие, излъчвано от левите седалки на парламента. А нашата единствена и неотменима алтернатива на статуквото е искреното и активно съпричастие, солидарността и взаимодействието с хората на наемния труд и техните синдикални организации, за равенство на видовете собственост и върховенство на Закона, грижата за старите, болните, бедните, изоставените, срещу мимикриите на национализма пред зейналата пропаст между отчайващо бедните и безсрамно богатите. Трябва да си върнем Бузлуджа без диктатура на пролетариата, но и без диктатура на олигархията и парите!   

- Явно в цивилизования свят не се гнусят от това, за което си говорим, щом от Холивуд и от Франция поискаха да правят игрални филми по твоите книги "Сбогом Шанхай" и "Петокнижие Исааково". Докъде стигнаха тези начинания?

- Филмът в Холивуд ще бъде пищен, зрелищен и ще струва много пари, затова нещата вървят по-бавно. Засега съм отговорил на тяхната молба и съм дал авторските права на две от най-известните филмови компании в Холивуд - "Фокс" и "Сони". По подобен начин стоят нещата и във Франция. 

***

Финал на филма на Анжел Вагенщайн "Допълнение към закона за защита на държавата" - за терора над комунисти и земеделци през 1925 г. Всичките "леви" са избити, полицията може да си отдъхне, повече никой няма да буни реда със защита на простите селяни. И в този момент на погром над всички надежди изумените погледи се обръщат към хълма - там, неизвестно откъде взело се, се развява на вятъра едно гордо червено знаме. Простреляно, но живо...

 

 

Източник:вестник ДУМА, 13 декември 2016 г.

 

Феноменът и неговият помощник – Никола Статков

 

 

 

Той и кохортата му трябва да бъдат оставени в оня, глухия коловоз на политиката и обществото - да гледат отстрани, да берат скомина и да подсмърчат

 

Неотдавна един ловък новобогаташ, който не спира да се явява на телевизионните екрани, предрече, че Бойко Борисов винаги ще печели изборите, защото е феномен. Бях готов да отмина с насмешка тая приказка на милионера. Тъй де, като човек на словото и перото поназнайвам кое-що от чуждиците, които все повече заместват хубавите български думи в родната ни реч. Па си рекох: може пък цивилизацията и евроатлантическите ценности да са набутали друг смисъл в оная дума. И взех българския тълковен речник. На съответното място прочетох следното: феномен е рядко, изключително явление. Замислих се и реших: щом Бойко Борисов с неговото образование, култура, възпитание и поведение е министър-председател на България, това ще рече, че той е изключително явление, сиреч - феномен. И тръгнах по дирите на този феномен, за да видя като какви феноменалщини натворява той в страната ни. И видях - много са. Тук посочвам само някои от тях...

Той нарежда само членове и симпатизанти на ГЕРБ да бъдат избирани и назначавани на държавни длъжности -

от пъдаря до върха

Той и хората му кадруват, както си щат, във всички държавни институции, понякога и в частните фирми. Особено грубо и опасно е това кадруване в следствието, прокуратурата и съда.

Той открито нареди на шефа на митниците Ваньо Танов да спре проверката в спиртната фабрика на Мишо Бирата.

Той, също открито и безцеремонно, нареди да бъде върнат на работа някакъв мъж, с когото играели "мачлета".

Той се забърка в аферата с "двете каки".

Той, противно на всички международни норми и на морала, смени Ирина Бокова, кандидат за поста генерален секретар на ООН, с Кристалина Георгиева. Така България стана за посмешище на земното кълбо и на близките околности.

Той, без никакво обсъждане в Народното събрание, подписа СЕТА.

Той се постави в услуга на Ердоган като пощаджия при условия, несъобразени с позицията на ЕС.

Той поднесе на тепсия пред Ердоган главите на неколцина турци, подгонени и избягали оттам.

Той разпрати до общините в страната указание да приемат изпращаните им мигранти, да ги обгрижват по най-добрия начин, а за пенсионерите ни - поздрави от всевишния.

Той се емчи, че е ербап и юнак, ала изпълнява безпрекословно всички прищевки на господата от Брюксел и Вашингтон; нали нему принадлежи фразата

"Началниците ще кажат"

Той се шматка напосоки из кулоарите на ЕС: на тогова ще подаде ръка, оногова ще потупа по рамото и - дотук. Па да беше залегнал над някой език, белким щеше да поприхване някоя и друга дума, та да води поне елементарен разговор с чужденците.

Гледах веднъж по телевизията - любимата му началничка Меркел говореше с някакъв мъж. Юначината ни се втурна към нея, залепи й по една вендуца на бузите и - де го, няма го...

Последната му, засега, феноменалщина, беше с един брониран джип, купен от някакво горско стопанство и "подарен" на НСО. Той го караше, по риза, вероятно в модерното возило е било топло. Излезе от него и разпери ръце, та гавазинът му облече сакото. Кога стана коминочистач, кога... Сетне?... Леле-мале, видял филмчето, изригна - Ниагара ти не трябва. Не знаем ли, че има няколко смъртни присъди от бандити, които навремето, като главен секретар на МВР, е изгонил? Може би искаме да кара небронирана кола, та да стане пушечно месо? Добре, той ще вземе от Путин една обикновена "Нива", па после...

Това са само някои от

феноменалщините на Борисов

В тази дейност негов пръв помощник феномен е Цветан Цветанов, наричан галено Цецо Гуменката. И той натвори кое-що в полза роду...

Цветанов по неведоми пътища (за него - ведоми!) се снабди набързо с шест апартамента; парите за тях бил получил от тъста и тъщата си - пенсионери. Половин година Националната агенция за приходите "проверява" случая и го реши: всичко е чисто като водата, която извира на няколко крачки под Мусала. Сетне шефът й бе "избран" за депутат...

Цветанов, като министър на вътрешните работи, обвини неколцина лекари в тежко престъпление. Съдът ги оправда.

Той обвини една съдийка, че има връзки с подземния свят. Тя го даде под съд. "Независимият" съд го оправда.

Една журналистка го запита с кого са се борили Ботевите четници. Той отговори: "С турските представители, които са били в България."

Цветанов, без капка свян, приема хвалбите на съпартийците си за "Летящите му апостолски подвизи". Сякаш е следовник на Апостола Левски.

За подвизите му преди и по време на избори роман може да се напише.

Разбира се, феноменалщините на Борисов и Цветанов не биха се плодили без активната помощ на наивния, робски покорен и опростачен до краен предел български народ. О, спи ли той? О, той не види и не чува ли?!...

Естествено квалификации за феномена и неговия помощник - дал Бог. Най-меката е тази на проф. Людмил Георгиев за Борисов: "Недоразумение в политиката". Най-жестоката - на сп. "Форбс": "Тъпоумен интригант". Има и груби, и цинични. Те не са за моя речник.

Често се питам: съзнават ли двамата феномени какво представляват,

дали са годни да управляват държавата

Може би знаят истината, но си казват: абе, не сме баш качествени, даже никак, но сега ни е паднало, пък и народът ни е избрал. Или? Или се смятат надарени със знания и възможности да са вождове народни, да са инструменти на съдбата, която ги е избрала да бъдат месии. Ако е така, за кой ли път ще се окаже прав Монтескьо, написал, че "властта е питие, което опива човека и го кара да се забравя". Сент-Бьов определя властта като камбана: който я бие, не чува нищо друго. Ето защо бяха толкова наздравици за пустата власт, толкова сладък унес от среброгласните звукове на камбаната й. Изпаднал в този унес, преди по-миналите избори за президент, Борисов заяви, че магаре да посочи, и то ще бъде избрано на този пост. Той вероятно не намери подходящия дългоушко, затуй тропоса на върховната държавна длъжност ренегата Росен Плевнелиев, известен и като "нищожеството", лице, което едва не ни вкара във война с Русия. Пак в сладък, далечен от реалността унес Борисов гръмогласи, че под неговото мъдро ръководство страната ни е "перфектна". Перфектна - с такава мижава икономика, с постоянно намаляващо население, по-голямата част от което живее под прага на бедността, с лошо здравеопазване и образование, с денонощна и повсеместна престъпност.

Добре, че народът ни се събуди (дано е завинаги!), та се изправи и ритна неотдавна в изборите днешните управници, отпрати ги в шести глух коловоз на политиката. По липса на седми. Картата на родината ни почервеня, не остана в нея и най-малко синьо петънце. Изненадан, изумен от катастрофата, Борисов ни в клин, ни в ръкав подаде оставката на правителството. Настана една работа, не ти е работа. Повечето от неговите хора, със съмнение, че се разделят с големите си заплати, под сурдинка осъждат оставката му, но смеят ли думица да изрекат. Юначагите от малките партийки са още по-зле: молят се, тръшкат се да има правителство, та да поблажат още некое време от гювеча на държавната софра. ГЕРБ и БСП не са каил това да стане: имат си своите съображения.

Макар и тежко съкрушен, Борисов повдига гребен, заканва се, че ще се върне във властта на бял кон. Това обаче в никакъв случай не бива да става. Той и кохортата му трябва да бъдат оставени в оня, глухия коловоз на политиката и обществото, без коне, черни или бели, пешаци, изолирани - да гледат отстрани, да берат скомина и да подсмърчат.

И все пак, и въпреки всичко:

Внимание! Идат избори.

Гербаджиите знаят как се печелят те, изпедепсали са се да ползват тъмните кривини на живота. Сега се надяват на успех чрез така набързо прегърнатите от тях мажоритарни избори. Тъй де: почти всички местни власти са техни, налице е страхотна възможност за неограничен натиск, обещания и рекет. Че и пари имат за подкупи: бая натрупаха от така наречените субсидии на партиите. Че и бюджетът, дето се вика, в джоба им е: иди та проверявай от кое перо в него какво е взето за изборите.

И така: Внимание! И Кураж! Двамцата феномени и прислужниците им трябва да останат завинаги извън властта и управлението.

За благото на България, на народа...

 

 

 

Източник: вестник ДУМА, 13 декември 2016 г.

 

 

 

 

 

Времето на комуните - Иван Петрински

 

 

 

 

Общинските комуни в България през първата половина на миналия век провеждат целенасочена политика в подкрепа на най-онеправданите

 

Създателите и дейците на българските общински комуни работят навсякъде с риск за живота и съществуването си за прочистването на общините от корупция

 

 

 

Бързото - почти светкавично - възприемане на всички новости от Европа и света, скоростното - почти едновременно - повтаряне на световните процеси в общественото и стопанското развитие доскоро бяха отличителна черта на България; с изключение на новостите и процесите, за които е доказано, че самите ние сме първопроходци - съществуват редица показателни исторически факти за това и в тази поредица често сме се спирали на тях.

Сред най-показателните примери за необичайната възприемчивост на народа ни - до началото на ускорения разпад на българската държавност преди двайсетина години - към всичко, което би могло да се окаже от полза за развитието на страната, са борбите за създаването и развитието на общинските комуни в България от края на ХIХ в. до 30-те години на ХХ в. Особено трябва да се подчертае, че първата общинска комуна - Дряновската, е създадена само 23 години след своя първообраз - Парижката комуна,  при това 8 от тези години България преживява още под турско робство.

Наложително е да уточним, че доскоро за първа общинска комуна бе смятана Самоковската . От гледна точка на додесетоноемврийската историография общински комуни в България се създават след "изчистването" на Българската работническа социалдемократическа партия (БРСДП) от така наречените "широки социалисти". Създадените преди отделянето на БРСДП (тесни социалисти) от БРСДП (широки социалисти) през 1903 г. общински комуни бяха възприемани в най-добрия случай като предтечи на комунарското движение в страната. Дори създадените преди преименуването на БРСДП (т. с.) в Българска комунистическа партия (БКП) през 1919 г. Самоковска, Сливенска, Енинска (Казанлъшко) и Орешакска (Троянско) комуни бяха приемани за общински комуни сякаш по милост.

Но това разделение бе твърде изкуствено и превзето. Създаването и дейността на Дряновската комуна (10 юли 1894 г.-5 март 1895 г.) по нищо не се отличава от последващите  следовници на комунарството в България, та няма причина да продължаваме да й отнемаме първенството; още повече, че ранното създаване на Дряновската комуна - едва три години след създаването на Българската социалдемократическа партия (БСДП) на 20 юли 1891 г. под вр. Бузлуджа, е отглас на едно изключително световно събитие .

Каквото и времево или идеологическо жонглиране с фактите да приложим, няма как зенитът на комунарството в България да разположим извън времето от 1919 г. до 9 юни 1923 г. - тогава комуни се създават поне по веднъж в 37 български града и 235 села, а в още 3 града и 38 села БКП печели изборите, но комуни по разни причини не са създадени. Не напразно бе вмъкнат току-що изразът "поне по веднъж"; в значителен брой селища комуните се разсипват със съдействието на централната власт, а на следващите местни избори със силата на подадените от гласоподавателите бюлетини комунарската власт се завръща някъде по три, а и по четири пъти. И това несъмнено е най-солидното доказателство за безкористната народополезна дейност на комунарите, поставена изцяло в помощ и в услуга на техните избиратели - особено на най-онеправданите от тях.

Не само прилики има в дейността на българските комуни с Парижкия им първообраз, но и съществени разлики; на първо място в България комунарската власт на БСДП (БРСДП (т. с.) - БКП) идва само и единствено чрез участие в законни редовни или допълнителни (извънредни) местни избори. Дейността и процесите на разрушаването на българските комуни  се доближават плътно до първообраза; своята дейност общинските комуни развиват винаги в условията на терор, устроен от централната власт, "с риск за живота и съществуването" не само на деятелите си, но и на гласоподавателите като цяло (Димитър Благоев, Пред общинските избори).

Изборните победи, предшестващи създаването на общинските комуни в България, навсякъде се провеждат в условията на терор - от невъзможност за предизборна дейност до физическото премахване на агитаторите за създаването на общинска комуна. Въпреки това на повечето места - особено в градовете, комунарите идват на власт след като получават повече от половината гласове - повече, отколкото на всички останали партии. Така на изборите на 7 декември 1919 г. за общински съвети и училищни настоятели във Варна комуната се създава с гласовете на 3875 гласоподаватели срещу 2724 гласа за всички останали партии; в Пловдив бъдещите комунари получават 2932 гласа срещу 2680 гласа за буржоазните партии и 972 гласа за широките социалисти. На тези избори са установени 22 градски и 65 селски комуни с общо 2500 общински съветници чрез получените общо 140 хиляди гласа; в добавка БКП чрез същите тези гласове спечели 510 училищни настоятелства, а в 21 града и 71 села създаде самостоятелни училищни настоятелства.

На частичните местни избори през октомври 1920 г. и през октомври 1921 г., на редовните селско-общински избори през февруари 1922 г. и на изборите за окръжни съвети през януари 1923 г. гласовете за комунарите само се увеличават - на последните от изброените по-горе за БКП гласуват вече 228874 гласоподаватели. В някои окръзи комуни се създават в почти всички градове и основни села (вж. Статистика), особено след изборите от февруари 1922 г.

Общинските комуни у нас не само са продължение на идеите на Парижката комуна, те следват изцяло нейната народополезна дейност - дейност, насочена към облекчаване на съществуването на най-онеправданите слоеве от градското и селското население в тогавашна България и чрез прочистването на общините от масово ширещата се корупция, превърнали ги в "свърталище на алчни предприемачи и кариеристи, които само разхищават общинските имоти и разсипват общинските финанси" (в. "Варненски работник", бр. 14/ 1919 г.). Веднага след установяването на Плевенската комуна (1920 г.) "Плевенски общински вестник" (бр. 7/ 8 май 1920 г.) бързо заключава, че от предшествениците на комуната "всеки е грабил, колкото е могъл".

Зенитът на общинските комуни в България от 1919 г. до 1923 г. е, разбира се, в резултат на усъвършенстването на общинската политика на БКП и на успешната дейност на първите комуни в Дряново, Самоков, Сливен, Енина и Орешак, но и поради стремлението към промяна у избирателите след като България - за пет само години - преживява две национални катастрофи. Несъмнено създаването на стотици общински комуни до 1923 г. е следствие и от заразяващия пример на руската Октомврийска революция; това едва ли може да се отрече.

* * *

Стопанската дейност на общинските комуни в България - от Дряновската до Деветнайсетомайския преврат, няма как да се определи като разнообразна; нейна главна и практически единствена цел е подпомагането на населението на общините, и предимно на най-онеправданите, в снабдяването с хранителни продукти, облекло и обувки, и в създаването на по-справедливо данъчно облагане (вж. Стефан М. Бъчваров, Стопанската политика на комуните в България (1919-1923 г.), Исторически преглед, 1, 1963, 3-31).

Сега ще е възможно да се приведат само няколко примера; дори те обаче - колкото и да са фрагментарни - би трябвало да създадат достатъчно прегледна представа за дейността на общинските комуни в помощ на населението.

Веднага след Втората национална катастрофа (1918 г.) цените особено на зеленчуците са вдигнати до небесата и поради отсъствието на достатъчно работна ръка в селското стопанство; ето защо сред основните грижи на комунарите е предприемането на мерки за намаляването на тези цени. И тази дейност се оказва изключително успешна.

На първо време са върнати заграбени общински земи - 125 дка зеленчукови градини, отдадени при безсрамно нисък наем (Варненска комуна), 798687 кв. м заграбена след 1903 г. земя (Русенска комуна), 4000 дка заграбени пасища (Бургаска комуна) и т. н. Върху тези и други общински земи на много места се създават образцови общински зеленчукови градини. По този начин Варненската комуна, например, започва да продава спанака по 30 ст./кг, което принуждава останалите производители да свалят цената от 1,20 лв. на 60 ст./кг; чушките, произведени в общинските градини се продават по 40 ст., докато останалите производители дотогава ги продават по 4 лв./кг. При направената ревизия на общината в края на 1920 г. се оказва, че са продадени зеленчуци на обща стойност 364438 лв.; същите зеленчуци, произведени от частните производители, са стрували на пазара 754615 лв. Дори при тези повече от два пъти по-ниски цени общинското зеленчукопроизводство, организирано от Варненската комуна, не само не е на загуба, но отчита и сериозен приход за общинския бюджет.

Така е и другаде - Русенската комуна създава 700 дка общински зеленчукови градини, Дупнишката - 60 дка, Шуменската - 200 дка и т. н.

От съществено значение за облекчаване снабдяването на населението с храна, облекло и обувки е създаването на общински магазини; особено в тежките следвоенни години. В Русе, например, са открити две фурни за хляб, който се продава в общинския магазин - продавания там хляб е на загуба, но общината чрез нарочно данъчно облагане покрива тази загуба за сметка на заможните градски предприемачи. След това хлябът продължава да се продава по 3, 20 лв./кг и загуба от 10 ст. докато в съседните градове, където не са създавани комуни, хлябът се продава по 4 и по 5 лв./кг. Притисната, на 1 януари 1921 г. Русенската община повишава цената на хляба в общинския магазин на 3, 30 лв/кг за да отговаря тя напълно на производствените разходи.

Съществени загуби от намалена цена на хляба и брашното в общинските магазини се отбелязват почти във всички комуни, навсякъде се предприемат мерки, включително и чрез държавна помощ, за зануляване на загубите и за да не тежат те на общинския бюджет.

Обичайно е веднага след идването на власт на общинските комуни на публични заседания на общинските съвети да се определят нормите за бедност и съставянето, въз основа на тези норми, на списък на бедните градски жители, които да бъдат подпомагани от общината за прехраната си.

Общинските магазини, които комуните създават повсеместно, се занимават не само с осигуряването на храни от първа необходимост по нормирани цени. В Русе общинският магазин е сред най-успешните; там се продава и топливо за студените месеци - въпрос от изключителна важност при добре известния суров климат на града през зимата. Още до края на 1919 г. чрез магазина са продадени на изключително изгодни цени 4500 куб. м дърва за огрев. През следващата 1920 г. са раздадени на работниците и на малоимотните граждани 14945 куб. м дърва за огрев и 467 т въглища.

Пак в Русе се открива и обущарска работилница, която само за 10 месеца - до края на комуната, успява да изработи 9730 двойки обувки и чехли, като разликата между цената, на която са продадени на малоимотни граждани предимно, и цената, на която биха били купени същите тези обувки от частните градски производители е 814 хил. лв. или спестеното от гражданите е 83, 59 лв. на двойка обувки.

Освен изброеното, русенският общински магазин продава и месо, мляко, сирене, газ, сапун, свинска мас и какво ли не друго на значително по-ниски цени; за да се поддържат те се използват всички възможни начини - от собствено производство до намаляване процента на печалбата. С помощта на комуната работи и общинска аптека.

Няма как да се продължи сега с дейността на другите общински комуни; повечето примери от Русе безпроблемно могат да се заменят с примери от коя да е комуна в България. Може темата да се продължи някога, току виж съвременните български общини взели и те някоя и друга комунарска идея от преди век.

* * *

Краят на времето на комуните ще трябва да се отнесе към 19 май 1934 г.; след проведените общински избори през 1930 г. и 1932 г. и победата в тях на Работническата партия - сама или в Трудов блок заедно с леви земеделци, се възстановяват десетки общински комуни, а се създават и многобройни нови - в Сливен (след почти 11-годишно непрекъснато комунарско управление от 1912 г. до 1923 г.), в Троян, в Габрово, в Свиленград, в Тетевен и другаде, а също и в тогавашните села Килифарево (Великотърновско), Торос и Угърчин (Ловешко), Дълбоки (Старозагорско), Лесичово (Пазарджишко) и другаде.

По същото време Работническата партия (легална форма на БКП след 1927 г.) печели и общинските избори в София - за пръв път в историята на световното работническо движение столичен град е отвоюван чрез избори при правителство, доминирано от буржоазни партии (вж. Мария Томова, Из борбите на БКП за овладяване на общинските съвети у нас през 1930-1934 г. - В: "В бой за народна свобода", Годишник на Музея на революционното движение в България, [т. 1], 1965, с. 262), но правителството на Народния блок (1931-1934), начело с Демократическата партия, не позволява властта в столицата да премине към законно избрания общински съвет; вместо това за управлението на града е съставена седемчленка от представители на правителствените партии .

Създаването на общински комуни не е допуснато от правителството на Народния блок не само в София, но и другаде. Създадените все пак комуни (вж. изброените по-горе) са разтурени насилствено малко по-късно и заменени обичайно от тричленки от членове на правителствените партии, които управляват до нови редовни общински избори. Впрочем, такива случаи има изобилно (вж. Статистика в  този текст) и в предходните години: БРСДП (т. с.), например, печели най-много гласове на местните избори в Сливен през септември 1911 г., но е допусната до общинската власт чак през август 1912 г.; общо в 41 населени места - Перник, Борисовград (дн. Първомай), Хасково и 38 села, демократично избраните общински съвети във времето от 1919 г. до средата на 1923 г. след касиране на избора им са заменяни с тричленки.

Времето на комуните в България, особено в техния зенит от 1919 г. до 1923 г., на много места завършва с кървава баня - десетки комунари, включително и много кметове, са избити дори още докато заемат общинските си длъжности по силата на демократични избори, други - не след дълго; на тези трагични и твърде поучителни събития си струва да се обърне нарочно внимание някой друг път, все с цел да се помнят за да не се повтарят.

 

 

Самоковски комунари на излет с идеолога и ръководителя на БРСДП (т. с.) Димитър Благоев. Кметът на Първата Самоковска комуна (1910-1912) - Георги Зуйбаров (1885-1925), е първият отляво на най-задната редица, до Дядото; Чамкория (дн. Боровец), 1910 г

 

 

 

 

Документи



Българските общински комуни се създават не случайно, а в резултат и на целенасочена партийна дейност. За времето до 1920 г. са създадени и утвърдени общо три основни общински програмни документи на БСДП-БРСДП (т. с.)-БКП (т. с.).

Първата "Градско-общинска програма" Българската социалдемократическа партия (БСДП) приема през юли 1893 г. на своя III конгрес само две години след основаването си.

На ХVI конгрес на БРСДП (т. с.) през 1909 г. е приета нова общинска програма, разработена от Димитър Благоев, Васил Коларов и Борис Хаджисотиров. Въз основа на добития вече опит от дейността на първите комуни на ХVIII конгрес на БРСДП (т. с.) през 1911 г. партийната общинска и окръжна програма е конкретизирана и допълнена.

Преди местните избори през декември 1919 г. и през януари 1920 г. Висшият партиен съвет по доклад на Георги Димитров приема на 14-15 септември временна програма за общинските и окръжните съвети; тази програма - трета по ред - е утвърдена без съществени изменения на Втория конгрес на БКП (т. с.) през 1920 г.

 

 

Статистика



Списък на градовете в България и общ брой на селищата, в които поне веднъж са създавани общински комуни във времето от 1919 г. до 9 юни 1923 г.



Благоевградско: 4 (Банско, Горна Джумая [Благоевград], Неврокоп [Гоце Делчев], Мехомия [Разлог]) // 25 // 3 (селски); Бургаско: 5 (Айтос, Бургас, Карабунар [Средец], Карнобат, Малко Търново) // 20 // 0; Варненско: 1 (Варна) // 4 // 0; Великотърновско: 2 (Лясковец, Свищов) // 11 // 1 (селска); Видинско: 1 (Белоградчик) // 23 // 2 (селски); Врачанско: 0 // 9 // 2 (селски); Габровско: 1 (Габрово) // 4 // 1 (селска); Кюстендилско: 2 (Кюстендил, Дупница) // 3 // 0; Ловешко: 2 (Ловеч, Троян) // 20 // 4 (селски); Монтанско: 2 (Берковица, Лом) // 36 // 3 (селски); Пазарджишко: 1 (Брацигово) // 11 // 0; Пернишко: 1 (Трън) // 7 // 5 (Перник и 4 селски); Плевенско: 1 (Плевен) // 1 // 1 (селска); Пловдивско: 4 (Сопот, Калофер, Клисура, Пловдив) // 14 // 3 (Борисовград [Първомай] и 2 селски); Русенско: 1 (Русе) // 0 // 0; Сливенско: 3 (Котел, Нова Загора, Сливен) // 10 // 0; Смолянско: 1 (Пашмакли [Смолян]) // 2 // 0; Софийско: 2 (Ихтиман, Самоков) // 4 // 3 (селски); Старозагорско: 0 // 16 // 5 (селски); Търговищко: 0 // 4 // 0; Хасковско: 1 (Свиленград) // 6 // 3 (Хасково и 2 селски); Шуменско: 1 (Шумен) // 2 // 1 (селска); Ямболско 1 (Ямбол) // 3 // 4 (селски).



Общо: 37 градски комуни // 235 селски комуни // 41 неосъществени при спечелени избори (3 градски и 38 селски)

____________

* Според съвременното административно деление на България. Първото число след географското наименование означава броят на градските комуни, второто - на селските, а третото - на селищата, в които БКП печели изборите, но по различни причини комуни не се създават. Отсъствието на някои видове селища е показано с "0". Числата са отделени с двойна наклонена черта. Действителният брой на селата е значително по-голям, понеже към много от селските комуни административно са се включвали по още едно или повече села.

 

 

Източник: вестник  „Сега”, ноември 2016 г.

 

 

Виж и този материал:

Създаването на социалистически общински съвет в Дряново през 1894 г. – първата комуна в България

http://дряново-да-бъде.com/?page_id=1393

 

 

 

 

Заговорът на властта и капитала срещу трудовите хора в България – проф. Иван Ангелов

През последните 27 години няколко десетки милиарда лева са трансформирани от заплати в печалби 

България беше и остава най-бедната страна в ЕС. Други страни в Европа и извън нея, дори и след пълно разорение от войни, постигат по-бързо и по-видимо съживяване. В България няма такова, въпреки че не е имало военни действия на наша територия. Сега по-важно е да мислим как да се измъкнем от това  социално-икономическо тресавище.

Има две възможности:

ПЪРВАТА и най-надеждна възможност е чрез съживяване на икономиката и ускорен догонващ растеж на БВП с 8-9% в продължение на 15-20 години и 6-7% през следващите 10-15 години. Нужно е бързо повишение на производителността на труда с 8-9% средногодишно и на конкурентоспособността на икономиката. Ежегодно трябва да инвестираме 40-45 млрд. лева (2,6 пъти повече от сегашните), да осигурим допълнителна средно- и високо квалифицирана работна сила от 500-600 хил. души, рязко увеличение на експорта с повишен дял на високотехнологичните стоки поне до 10-12% (3,5% сега). При 45% БВП на човек от населението сега в сравнение със средното в ЕС, трябва да достигнем 60-65% към 2040 г. и 75-80% към 2060 г.
Ако трябва да обобщим, качеството на живота у нас е лошо! И няма признаци за подобряване. Що годе забележими подобрения в живота на хората при горните условия могат да се постигнат не по-рано от 10-12 години.
Живеещите в оскотяваща мизерия около 1,5 млн. българи не могат да чакат още десетина години, докато започнат да се чувстват началните скромни ефекти от икономическия растеж. Тези хора се нуждаят от някакво, макар и скромно подобрение още сега. Или най-късно през първата половина на 2018 г.
ВТОРО. За да стане това, трябва да се приложат други спешни методи, които да задействат към средата на 2017 г. Такива са промените в механизмите на разпределението (нова политика по доходите) и на преразпределението (нова данъчна политика). По радикалната реформа в данъчната политика вече предлагах комплексни мерки, на които никой не обръща внимание. Те са валидни и сега.

Политиката по доходите

Необходима е по-гъвкава и главното - по-справедлива политика по доходите. През последните 27 години у нас доминира пазарният фундаментализъм. В областта на доходите той се изрази в своеобразен заговор между крупния капитал и властите за потискане на доходите на трудовите хора, на интелигенцията, на дребния капитал и на пенсионерите и за увеличаване печалбите на крупния капитал. Защо твърдя това?
А. Според официалната отчетност БВП в съпоставими цени през 2015 г.е 130,4% при база 100,0 в 1990 г. Дъното му е било в 1999 г. със 73,5%. При същата база в 1990 г. средната заплата в съпоставими цени достига 99,6% в 2015 г. и е била най-ниска в 1997 г. с 37,1% . Средната пенсия следва приблизително същата посока, но с десетина процентни пункта по-ниско. Тя още не е достигнала равнището от 1990 г. И няма да го достигне скоро, при сегашните смехотворни темпове на "увеличение". През всички години растежът на заплатата е изоставал от растежа на БВП с 30-35-40 процентни пункта, а в отделни години с 50 и повече процентни пункта.
Правени са също анализи на сравнителните динамики на реалния БВП на човек от населението и на средната реална работна заплата за първите 20 години след 1989 г. В началото на периода производителността на труда намалява, но след това се възстановява, за да достигне 133,5% в 2009 г. в сравнение с базисната 1989 г. Реалната заплата се срина драматично - три пъти в 1997 г., при спад на производителността на труда - само с 26,2% . След това производителността на труда се възстановяваше със силно изпреварващи темпове пред работната заплата.

Динамика на БВП и на работната заплата

Всички посочени дотук данни доказват брутална експлоатация на труда от капитала, изразяваща се в трансформиране на няколко десетки милиарди лева заплата, полагаща се на наемния труд, в печалба, присвоявана произволно от капитала.

Вместо производителността на труда и работната заплата да растат съразмерно, почти с еднакви темпове, както се изисква при нормални условия, нашите работодатели натрапиха повече от двукратно изоставане на динамиката на средната заплата от динамиката на производителността за 27 години и ни върнаха към равнище на експлоатация на труда, типично за колониалните империи през XVIII-XIX век. Чрез налагането на това ненормално съотношение те са отнели от трудовите хора в България няколко десетки милиарда лева в своя полза. Подлежи на подробни допълнителни изчисления дали те са 30-40 или повече милиарда лева, което тук не е възможно. Нова стойност, която е трябвало да бъде получена от наемния труд под формата на заплати, е присвоена от капитала като печалба, чрез брутално нарушение на това съотношение. За реалните пенсии динамиката е още по-ниска - те са достигнали между 55 и 60% към 2009 г., при 75% възстановяване за заплатите през същата година. Това е невиждано в съвременната ни история ограбване на работещите и на пенсионерите.
Б. В структурата на БВП по елементи на доходите, компенсацията на заетите лица през 1989 г. е била 51,3%, а в 2015 г. е 40,8%. В страните членки на ЕС сега е между 60 и 70% от БВП. Както личи, настоящият дял е по-неблагоприятен от този при условията на централното планиране у нас.  Освен това, той изостава далеч зад сегашния дял в другите страни от ЕС. Това се дължи на поддържането на ненормално съотношение при разпределението на новата стойност между заплати и печалби, чрез потискане на заплатите. Специалистите знаят, че това е безспорно доказателство за силно подценяване на труда, изразяващо се в изоставане на растежа на заплатите от растежа на печалбите. По този метод също се доказва, че няколко десетки милиарда лева, полагащи се на работещите като заплати, са трансформирани в печалби на бизнеса.
В. Известно е, че БВП на човек от населението у нас сега е 45% от средното в ЕС. В същото време нивото на средните доходи у нас е под 20% от нивото им в ЕС. При нормални условия производителността на труда и заплатите трябва да нарастват равномерно. С оглед на това средните доходи у нас сега би трябвало да са поне 43-44% от средното им ниво в ЕС. Нашата производителност на труда е близо два пъти по-ниска от европейската, а нашите доходи са пет пъти по-ниски.
Това е брутално ограбване на труда от капитала. Едва ли има друга такава страна в Европа! Учудващото е, че нашият народ мълчи и търпи! Други европейски народи отдавна биха се разбунтували. Те го правят при подценяване на техния труд с няколко процентни пункта. В Луфтханза в Германия сега стачкуват за 4% повишение на заплатите. А ние кротуваме при подценяване от няколко пъти!
В това разминаване на интереси няма нищо ново. Така е от векове в Европа и в другите региони на света. Лошото е, че в края на 20-ти и началото на 21-ви век то се превърна в държавна политика в България. Все едно, че сме във Великобритания през XVIII-XIX-ти век. Без съгласието на държавата това не би могло да се прилага дори една година. А у нас се налага вече 27 години. Държавата не може да стои повече встрани, като пасивен наблюдател на този социално-икономически произвол. Това показва по безапелационен начин, че държавните институции обслужват пряко едрия капитал. Място за дискусии тук няма.
Учудва ме и

поведението на българския бизнес

Там също има умни и разумни хора, които познават логиката на обществените отношения. Те сигурно си дават сметка, че в съвременното общество не може да има социален мир без социална справедливост. Че грубото нарушение на фундаменталните правила на разпределение на новосъздаваната стойност, не може да продължава безкрайно. Защото то поражда недоволство у наемния труд. А недоволството прераства в съпротива и социални бунтове. Разрушава социалния мир. А без социален мир не е възможно нормално функциониране на икономиката, от което бизнесът е жизнено заинтересован.
От това работодателите губят не по-малко от наемния труд. Защо с налаганото трайно и брутално нарушение на социалната справедливост, българският бизнес работи против собствените си стратегически интереси? Не чувства ли той, че у нас няма по-голям дефицит от дефицита на социална справедливост! И че това не може да продължава безкрайно и безнаказано!
От векове има конфликти между интересите на труда и капитала в тази област в почти всички страни. Разпределението на новата стойност е най-чувствителната и най-конфликтна зона в техните взаимоотношения.
Една от най-важните задачи на държавата и на социалните партньори у нас сега е да не се стига до най-остри социални сблъсъци. А ние се движим в тази посока. Те могат да се избегнат, ако капиталът не злоупотребява с по-силните си преговорни позиции и ако държавата се намесва незабавно и категорично като обективен социален арбитър за постигане на разумни компромиси в разпределителните отношения.

Засега тя не го прави

През изминалите 27 години у нас е натрупано огромно конфликтно напрежение в разпределението на доходите, ощетяващо жестоко интересите на труда И вече сме на границата на поносимостта. Това личи много ясно от графиката.
Чрез договаряне между социалните партньори през близките месеци трябва да се постигне споразумение за намиране на социален отдушник чрез постепенно изпускане на това напрежение. То може да стане с изпреварващо нарастване на заплатите пред растежа на производителността на труда през следващите 10-15 или повече години до възстановяване на нормалното съотношение между производителност и заплати, нарушено така безцеремонно през последните 27 години. Размерът и продължителността на изпреварването, както и всички технически подробности трябва да се установят чрез професионални анализи от независими експерти в рамките на тристранното партньорство. Реалните разполагаеми доходи в България може би трябва да нарастват в обозримото бъдеще с 10-15% средно годишно. Това следва да се установи чрез професионален анализ. Оперативно решение по този фундаментален проблем трябва да се вземе най-късно до края на 2017 г. Всяко по-нататъшно отлагане може да доведе до социални конфликти. Търпението на хората е на изчерпване.
При произвеждания сега у нас БВП на заето лице, който е още по-прецизен показател за обществената производителност на труда, от БВП на човек от населението, при спазване на европейските правила за разпределение, работните заплати би трябвало да се увеличат постепенно до 2,2-2,4 пъти над настоящите. Това означава възстановяване на нормалното положение. За още по-точно измерване на производителността на труда може да се използва и показателят Брутна добавена стойност (БДС) на заето лице.

Възражения?

Противниците на предлаганата промяна навярно ще възразят, че това ще развихри инфлацията. Първо, икономическата обстановка в Европа и у нас е такава, че то не е възможно в обозримото бъдеще. В Европа и у нас има дефлация в резултат и на провежданата от много години прекалено рестриктивна политика, която потиска потребителското търсене и то е силно ограничено. Второ, с предлаганото постепенно увеличение на доходите ще настъпи постепенно повишение на потребителското търсене на най-бедните, но в ограничени мащаби, което не може да предизвика дестабилизиращо превишение на търсенето над предлагането. Трето, може да има възражения, че това повишение на доходите ще предизвика повече търсене на вносни стоки, което ще увеличи вноса, без да стимулира вътрешното производство. Това не може да се очаква, защото потребителската кошница на най-бедните включва предимно произвеждани у нас насъщни и евтини хранителни стоки. В резултат на това ще има положителен ефект върху вътрешното производство на такива стоки. То ще създаде условия за постепенно увеличение на БВП, на заетостта, на доходите и на приходите в бюджета. Увеличените доходи ще бъдат предпоставка за по-нататъшно повишение на вътрешното търсене от тези бедни хора, със съответните положителни верижни ефекти върху растежа, заетостта и доходите.
Дано българските власти разберат, че трябва да се действа бързо и да се бърка дълбоко!

Източник: вестник ДУМА, 10 декември 2016

 

Няма да успеете втори път да убиете героите

Из стенограмата на заседанията при първо гласуване в НС на Законопроект за изменение и допълнение на Закона за обявяване на комунистическия режим за престъпен, внесен от Методи Андреев, Петър Славов, Мартин Димитров и група депутати

Заседание в сряда, 23.11.2016 г.

ЯНАКИ СТОИЛОВ (БСП ЛБ): Това е поредният опит българският парламент да си присвоява правото на историческа институция. Веднага бързам да кажа, че политиката не може напълно да бъде откъсната от историята и ние не сме първите, които под някаква форма се връщаме назад, доста назад във времето. Аз бих разбрал тези периодични инициативи, ако те ни предлагат политически декларации, с които да изразим актуално отношение към събития отпреди няколко десетилетия, но в нормативна форма да се занимаваме с историята, това вече превръща историята в слугиня на политиката...
...Аз не казвам, че е рано да се произнасяме по тези неща, които са станали преди столетия и десетилетия, но това показва, че събитията са многопластови, че имат различни страни и не могат да бъдат сведени до еднозначен и опростен извод. Защото с тази тема вие се опитвате за пореден път да разделяте българското общество.
Аз бях тук през 1990 г., в този парламент, и същата дискусия се водеше между тогавашния председател на БСП Александър Лилов и тогавашния ръководител на СДС Жельо Желев. Тогава социалистите предложиха ние да използваме испанския опит след Гражданската война и по някакъв начин да се примирим със собствената си история. Не да я отхвърлим, не да накараме тези, които са потърпевши, да забравят, но наистина да успеем да намерим някакви допирни точки като хора от една нация. Тогавашният лидер на опозицията стана и каза: "Ние първо трябва да прочетем изцяло всички страници от това минало и тогава да затворим тази книга". Вие продължавате 27 години да четете, при това четете избирателно, не се задълбочавате във фактите и затова повтаряте едни и същи грешки. Ако не повтаряхте тези грешки, днешната десница нямаше да е в това състояние. Мисля, че това е една атестация, една оценка, която не е моя, на някой друг - тя е обществена.
...Има два сериозни исторически примера за подобен подход - след Първата и след Втората световна война. Тогава също има опит с обратна сила да се дава оценка на историята. Разбираемо е, че след такива драматични събития, след толкова жертви и толкова дълбоки противопоставяния това дори намира законови форми. В България това става по време на земеделското управление, когато се приема закон. Впрочем, пак след допитване до народа, който одобрява съдене на виновниците за националните катастрофи. Те са осъдени, но това създава допълнително разделение в българското общество. Те успяват да наберат сила и част от тези хора са фактическите инициатори на последвалия преврат, последващите още по-жестоки репресии, довели до множество убийства и до установяване на диктатура в България. Това е първият резултат.
Вторият - след Втората световна война. Тогава отново, вече в една много по-голяма международна коалиция, се поставя въпросът пак за съдене на виновниците, на тези, които от тази зала бурно ръкопляскаха, присъединявайки се на страната на поредните победители, защото в България една от днешните злини е, че много бивши партийци се оказаха днешни демократи или потърпевши от това, което са били в изминалите години. Ако тогава нещата се утвърждават по този ред, то е защото твърде голяма е международната реакция срещу сваления режим - режим, който е негов антипод в някаква степен, в други отношения има и сходства, но вие сега се опитвате да го заклеймите в ролята му на предишен исторически победител с всички последици и средства, които се използват. Никой не отрича каква е била цената, какви методи са използвани. Но днес, в тази година, се навършват 80 години от започването на Гражданската война в Испания, а вие се опитвате постоянно да разгаряте някакви миниграждански войни в България с актуална дата. Кому е необходимо това? Ще видите, че то няма да се рентира и на предстоящите избори.
...Вие заклеймявате един период от историята на България, която въпреки всички грешки, въпреки насилията в началните години, достига най-високата точка в своето икономическо, социално и духовно развитие и това е статистически факт.
...Това не е някаква хвалба на комунисти или на някакви други. България е почти в първата тридесетица по всички тези показатели в света. ...Къде е сега България? В полупериферията, изпадайки към долната част на полупериферията на днешния свят.
...Защо това е така? Защото България сега е по-извисена ли? Или защото й се предлагат културни сурогати, които трябва да промиват масовото съзнание и които да пречат на хората да видят какво ги разделя и кой е действителният виновник за тяхното състояние?
...Най-накрая вие казвате, че трябва да се изучава историята. Аз съм голям привърженик да не бъде спестявано нищо от тази история, но вие казвате да се изучава историята съобразно с този закон... Но да се преподава в училищата и университетите скалъпената история от един закон, това е извращение на историята и това е политическото извращение, в което вие участвате.
...Но като говорите за лагери, в България знаете ли кога са създадени първите лагери? В кой период? Аз ще ви кажа, че са създадени преди 9-и септември, а не след това. И част от тогавашните противници на режима, включително идеологически, са били пращани в тези лагери. Защо не давате оценка на разделена България в течение на ХХ век, а си избирате това, което на вас ви е удобно?
...Само да кажа едно изречение на господин Георг Георгиев. Да, бъдещето винаги по естествени причини принадлежи на младите. Но това само по себе си не е привилегия, защото не всеки, живял след Аристотел, е по-умен от него. Благодаря.

Заседание в четвъртък, на 24 ноември 2016 г.

ГЕОРГИ БОЖИНОВ: Искам да дам един пример, с който да призова тези, които носят цветя на различни паметници, в този момент да се обединят и да отхвърлят това предложение. Срещу мен седи народен представител от гр. Бяла Слатина, уважаван човек. Той ще потвърди, че в последните 5-6 години различни състави на общинския съвет - Бяла Слатина, и различни кметове, при неизменната подкрепа на обществеността, приеха решение да направят един революционер, деец на Българската комунистическа партия и антифашист, почетен гражданин на гр. Бяла Слатина. Решиха да кръстят на негово име централния площад, издигнаха му паметник. Там по повод и без повод има цветя. Вие какво искате, господа вносители, да сложите табелка на паметника и под името на площада? Вие какво искате да им кажете? Че са безумни, непросветни, идейно грешно ориентирани, или какво - нещо друго?!
В същото време има един друг паметник в София, в който с почест е изписано името на човека, който разстреля седемте деца в Ястребино. Там също има цветя понякога. Носете ги! Но това кой на кого и къде носи памет и цветя, говори повече за него. Призовавам ви да се изкажете всички, които желаете, и да отхвърлим този законопроект, защото той ще бъде петно върху този парламент, той ще бъде исторически недостоверен, несправедлив и ненужен.

ТАСКО ЕРМЕНКОВ (БСП ЛБ): Ще започна с това, че внесеният законопроект, който подменя дневния ред на обществото с измислени проблеми, доказва, че това Народно събрание не само е безполезно, но вече е и вредно. Колкото по-бързо се разпусне, толкова по-добре за българския народ! Но това е само като увод.
Другото, което искам да ви кажа, е: колеги, няма как със закон, който разделя хората, вие да ми говорите, че той води към единство и да молите това единство да бъде постигнато! Искам само да ви напомня, ако това не ви е ясно, че от 1923 г. до средата на 40-те години България се e намирала фактически в състояние на гражданска война. Когато има гражданска война, няма как да има победители и победени, когато има гражданска война, има страдание и това страдание в историята трябва да ни служи да се обединяваме и поучаваме от него за в бъдеще, а не да ровим костите на умрелите.
Защото вие, понеже за 27 години не можахте да сътворите нищо, с което да затъмните миналото, започнахте да воювате със символите, паметниците и умрелите... Сигурно на ваше място, ако бях такъв предател на собствените си идеи и на собствената си държава, нямаше да мога да гледам със спокойствие тези паметници, откъдето немите очи на загиналите ме гледат... Колеги, след като не можахте да се справите със себе си и с икономиката на държавата, вие искате да убиете за втори път тези хора...

ВЕЛИЗАР ЕНЧЕВ: Господин Методи Андреев и тези, които ще подкрепят неговия закон, трябва да си дадат сметка, че ще се опитат да криминализират действията на българските антифашисти, признати за съвоюваща сила на три конференции. И който от вас натисне този зелен бутон в подкрепа на Методи Андреев, той се обявява против антихитлеристката коалиция, на чиято страна воюва българската антифашистка съпротива.
Искам да заявя от тази трибуна, че всеки, който посяга на паметта на българските антифашисти - партизаните, ятаците, той посяга всъщност на паметта на всички загинали антифашисти по целия свят. Нима вие, уважаеми колеги, ще се съгласите да криминализирате действията, борбата на Никола Йонков Вапцаров; нима на Стрелбището ще премахнете плочите в памет на Владимир Заимов - български герой, работил за България?!... Застанете на тази трибуна, Андреев, и заявете, че майор Франк Томпсън, инструктор на британското разузнаване на Балканите, воюва на страната на антихитлеристката коалиция на българска територия, е военнопрестъпник, комунист... Всеки от вас, който подкрепи този законопроект, по същество подкрепя нацизма, хитлеризма, поразени по време на Втората световна война.

 * * *
ГЛАСУВАНЕ. За законопроекта гласуват 104 депутати, против 46, въздържали се 3

ФИЛИП ПОПОВ (БСП ЛБ): Ще започна своя отрицателен вот с един цитат: "Вярвам в единната обща сила на человеческий род на земното кълбо, за да твори добро! И в единний комунистический ред на обществото - спасител на всички народи от векове тегла и мъки чрез братски труд, свобода и равенство! Изповядвам единний светъл комунизъм - поправител на недъзите на обществото! Чакам събуждането на народите и бъдещий комунистический строй на целия свят! Галац, 20 април 1871 г. Подпис: Христо Ботьов."
В опита си да изплувате от политическото небитие вие обявихте за врагове живи и мъртви!... С риск от санкции нашата парламентарна група, аз, както и милиони българи ще продължим да тачим Ботев и искрено, не лицемерно като вас, да поднасяме венци и цветя на неговите паметници.

 
(със съкращения)