Что делать ? - Анжел Вагенщайн

Нека си върнем Бузлуджа без диктатура на пролетариата, но и без диктатура на олигархията и парите

Беше някъде в зелените Родопи. Беше лято, но на душата ми бе тревожно и есенно - предстоеше квази-нов партиен конгрес трета употреба, предстояха квази-нови избори с привичните стари съмнения за злоупотреби. Тогава написах нещо, за да го изхвърля от сърцето си и да го стоваря на читателските глави. После размислих и не го изпратих - за да не навредя по някакъв начин на изборната кампания. А може би и със смътната и наивна надежда, че може би нещата ще си се подредят от само себе си - на тази възраст знам как организмите спонтанно търсят резервите си за съпротива и оцеляване, а ако не ги намерят, следва венец с десет банални фрази за сбогом.
Сега е есен, конгресът отмина, отминаха и изборите. Случи се каквото имаше да се случва, а известно е, че пилците се броят наесен. Преброихме ги, липсват към половин милион. Сега седим сред счупените грънци и се оглеждаме. Затова все пак реших да споделя с другарите си моите тогавашни тревоги - защото ако не мога с нищо да помогна, вече не мога и да навредя.
И тъй, тогава написах и не изпратих нещо, към което прибавих и днешните си тревоги.
* * *

- Дълбоката криза на БСП и въобще на левицата според мен се дължи преди всичко на нейното задълбочаващо се идеологическо обезличаване, страхлив стремеж към "снижаване" и сливане с околната среда - с други думи, отказ от ясно изразена лява индивидуалност, отказ от защита на вековната ценностна система на левицата, както и бюрократична апатия при системно провежданата от десницата стратегия за нейното демонизиране, за фалшифициране на отделни събития и периоди от историята й.
Премълчаването, равнодушието, мързеливият отказ от активен отпор срещу драстичните фалшификации на исторически събития, нежеланието да изразяваме публично и ясно своята гледна точка всеки път, когато подмяната на истината се върши от отделни личности и медии, постепенно деформира - особено при по-младите поколения - представата за БСП и за случилото се при един нееднозначен и относително кратък исторически период, несравним с многовековното утвърждаване на капитализма и безчовечния колониализъм като икономическа и държавно-правова система. Целият кървав двайсети век - арена на войни, насилия, преврати, политически убийства и революции, бе сведен и от високите коридори на властта, и от уличните ни кресльовци, и от медийните манипулатори единствено до обвинения за извършени действителни или мними грешки и грехове след Девети септември 1944 г. Така от историческата памет на нацията съзнателно и системно се изтрива генетичният спомен за вините и виновниците за събития от първата половина на миналия век, като убийството на Стамболов, Стамболийски, Алеко, Гео, Вапцаров и стотици, и стотици други, за нощните преврати и безчинствата на полиция и жандармерия, за главните виновници и последствията от въвличането на България в губителни войни, и още, и още престъпни деяния, срещу които са се възправяли и са давали безчислени жертви онези, обреклите се на народа и жестоко преследвани - с цели родове обречени на зандани и бесилки, а днес обозначавани с веселяшкото "червени боклуци". Познават ли младите тези старателно изтривани странички от нашата история? И откъде ли да я узнаят, щом и ние млъкнахме!
Критиците на социалистическите практики и нейните пороци, противопоставяйки им успехите на класическия капитализъм, съзнателно пренебрегват факта, че капиталистически системи са не само Англия или Германия, но и бедстващите бивши колонии Бангладеш и Сомалия. Така че успешните или неуспешни системи, тяхното усъвършенстване или упадък са въпрос на вековни процеси и проблемите им едва ли ще се решат до следващия понеделник. А обществените различия и сблъсъци, независимо от политическата окраска и идейни мимикрии, се свеждат в крайна сметка до зони на влияние при решаване проблемите на собствеността - държавна, обществена, кооперативна и лична, нейните видове и начини за придобиване. Собствеността! И на този кръстопът се разминават "левият" от "десният" избор и стратегическите проекти за бъдещето на нацията и на света. Но на тема собственост - причина за сблъсъци от личностни интереси до кръвопролитни национални войни - по-подготвен и по-убедителен от мен май че е обявеният за пророк на хилядолетието Карл Маркс.

- Като категорично и без недомлъвки отричаме (отричаме ли го?) самохвалството и откровените заблуди на пропагандистките централи от тоталитарното ни минало, ние престанахме да разясняваме, че реалният, а не теоретическият социализъм е един труден исторически път за преодоляване на бедствията на капитализма. А той, капитализмът, от своя страна противопостави целия си гигантски икономически и военен потенциал от явни и тайни механизми за сриване на младата и налучкваща неотъпканите си пътища социалистическа система. Знаят ли това младите?

- Никога досега не бе изразено ясно и четливо нашето отношение и разграничаване от деформациите, грешките и греховете, извършвани от името на партията; никога ясно, неуморно и упорито не бе изразявано нашето отношение към сталинизма и другите гробокопачи на социализма - съзнателни или неволни ликвидатори на един световноисторически социален и духовен проект, владял десетилетия не само умовете на най-ярките представители на световния интелектуален елит, но стремленията и надеждите на милионни човешки маси. Никога и по никакъв повод не бе даван системен отпор на съзнателната злоупотреба с любимата фраза на политици - от бивши президенти до бъдещи министри, за случилото се, според техните думи, "по време на комунизма". Знаят ли младите, че никъде на планетата не е имало такова време, никога и никъде не е съществувало комунистическо общество. То бе един далечен исторически хоризонт, утвърден като идеал на световното комунистическо движение - както никога и никъде все още не се е състояло Царството небесно, към чиито хоризонти води Църквата. Ценностната система на католицизма отрече и осъди престъпните деяния на грешни "папи и патриарси", на сиви или цветни кардинали, масовата педофилия и други извращения на църковния клир, но високо и далеч над всичко остават ценностите на християнството, тях Църквата не постави под съмнение! Точно тъй високо и далеч над всички злоупотреби, но и над клевети и люти клетви стои онзи велик световноисторически стремеж за преодоляване бедствията на капитализма, наречен социализъм!

- Характерен порок на нашето социалистическо партийно ръководство през последните години е неговото все по-нарастващо господарско високомерие и нежелание за диалог с другомислещи социалисти - особено из кръговете на опозиционно настроената интелигенция, което доведе до пълното взаимно отчуждение, а понякога и развод по взаимно съгласие.
Това важи в най-голяма степен за левите творчески кръгове, с които диалогът бе практически напълно преустановен или заменен с все по-редеещи имитации на близост чрез актове на съпричастие по повод годишнини и погребения. Или изтъкването като рекламно лого на великолепния, но един-единствен Ламбо, който естествено не е в състояние да замести цялото многообразие и сила на лявата духовност. А тъкмо представителите на творческата интелигенция са традиционните носители на духовните енергии на социализма!

- И като знаем, че "не само с хляб се живее", естествено е да поставим въпроса колко и какви дейци на културата и медиите днес участват в работата на висшите партийни структури? Колко и кои са те в парламентарната довчерашна "Коалиция за България" - сама по себе си криеща в названието си знаците на срамлив отказ от социалистическата си идентичност! Към кои хора на словото и изкуствата са се опирали политическите ни кампании? Оценяват ли на "Позитано" ударната сила не само на танковете Т-34, но и на песента "Вставай, страна огромная", и невъобразимата по своя блясък армия на Изкуствата в битката на живот и на смърт с нацизма през Отечествената война? Знаят ли защо пред разстрела Вапцаров и неговите другари не са произнасяли речи, а са пели?
За съжаление голяма част от младите поколения, в миналото главни носители на идеала за един по-справедлив свят, основната ударна сила на Партията в тежките й битки с фашизма, днес като правило е равнодушна към подобни песни и враждебно настроена към идеите на социализма. Уви, привързаността към БСП носи все повече белезите на носталгичен спомен на възрастната и не винаги най-просветена част от населението за нещо добро, случило се през младостта му. Анализът на резултатите от изборите сочи една драматично обърната пирамида - тъкмо младите и просветените, в миналото главни поборници за идеите на социализма, днес имат тежки проблеми с историческата и родова памет!

- Никъде по света - включително в Лондонското Сити и на Уолстрийт - не са забравени или забранени думичките "капитализъм", "социализъм", "експлоатация", "работническа класа", "хора на наемния труд", "коопериране", "солидарност", заменени у нас с прагматични понятия от социалните практики, характерни не само за социализма, а вече и за всяко развито капиталистическо общество. Присъствието на тези понятия в ежедневната ни лексика не са непременно доказателство за политическа зрялост, но тяхното пълно отсъствие е белег на нарастващата политическа амнезия и социално равнодушие, излъчвано от левите седалки на парламента.

А СЕГА НАКЪДЕ ?

- Ще е голяма стратегическа грешка, ако забравим, че партийното ръководство, избрано на предстоящия (тогава - б.а.) конгрес - който ще е конгрес трета употреба, е временно ръководство до провеждане на парламентарните избори. След тях, независимо от резултатите, следва да бъде подготвен нов конгрес с нови делегати, отговарящи на новите предизвикателства, и с добре обмислени кандидатури, а не определяни нерядко и по "връзкарски" или дори корупционни практики и зависимости! Съдбовно е нужен нов конгрес с нови личностни критерии - иначе до болка ни е известно, че когато стари и износени синедриони избират нов владика, резултатът най-често се нарича Черненко.

- Отсега трябва да се предвиди участието на следващия редовен партиен конгрес на знакови имена от научната, техническа и творческа интелигенция, все още необзети от подобна черненковска деградация. Част от тях следва да бъдат номинирани по квоти от техните гилдии, а не избираеми и "задраскваеми" на конгресите! Защото твърде често, след конгресната умора и според разписанието на късните влакове, делегатите набързо задраскват непознати за тях кандидати. И това може да са имена на особено ценни в своята специфична област кадри, но по една или друга причина непознати за конгресната публика. Не следва ли да се помисли за някакъв вид демократично извеждане вън от скобите на изборната случайност на подобни особено ценни и нужни на Партията люде, които отпадат от ръководството й задрасквани - поради небрежност или липса на информация за делегата. А и не винаги "случайното" отпадане на една ценна, но неотговаряща на възприетите стереотипи кандидатура е плод на случайност - зад кулисите на всеки спектакъл има апаратна с неведоми за публиката лостове.

- Да не говорим пък за тайнствените, но отдавна практикувани способи, чрез които неудобните мърморковци, особено сред творческата и както изглежда - вече ненужна на Партията интелигенция, се оказват изолирани в своите продължаващи самотни битки. А нека напомня, че във Великото народно събрание, в условията на политическа катастрофа, един до друг са седели Стефан Продев, акад. Азаря Поликаров, Валери Петров, Леда Милева, Кольо Георгиев, цяла рота професори и академици, и още много и много знакови фигури. А сред развалините на опожарения Партиен дом, в работата на първото Председателство (бившето Политбюро) на току-що сформираната БСП бяха привлечени Светлин Русев, Йордан Радичков, пишещия тези редове - от "квотата" на по-късно напълно излишните за дейността на партията интелектуалци. Разбира се, дори и с тяхното участие в парламента и в партийните структури не бяха извършени чудеса, но без тях и подобни на тях хора на словото и духа - в центъра и по места - бе извършено чудотворното претопяване на една партия с ясен политически профил в аморфно дясно социалдемократическо движение с властови апетити, но без образ и принципи, което дори се е притеснило да даде на парламентарната си група социалистическо название. Ако не Бог, то политическата съдба наказва ония, които си забравят и приятелите, и естествените съюзници, и думите, с които сме общували с народа! А който пък смята, че е дреболия и издава старомодност използването на ясна социалистическа лексика - особено в медийните си изяви, той не познава скритата мощ на думите и понятията, и защо Библията започва с откровението "В начале бе Слово и Словото бе Бог".

- Подобни притеснения от ясно назоваване на лявата ни социалистическа идентичност едва ли са случайни. Първо, защото подобно поведение е характерно за политически и властови групировки, напълно лишени или на път да се лишат от идеологически аргументи. Впрочем и довчерашната "Коалиция за България" по състав, биография и поведение на мълчаливата и безцветна нейна масовка, с малки изключения, бе близка до такава безпаметност. Това дано да е случайно и повече да не се повтаря: наивно е да се смята, че подобно безлично, но звучащо "родолюбиво" поведение разширява електората вън от носталгичното му ядро, което все още си мисли, че гласува за повече социализъм. Още повече, че в ръководството на тази иначе лоялно отнасяща се към европейските си ангажименти партия има толкова богати люде, които не биха участвали охотно в разклащане на лодката и промяна в статуквото - нещо, което би тревожило съня на консервативния Запад.

Според мен главната задача за следващото Народно събрание, когато е напълно възможно БСП да бъде не само в опозиция, но и в изолация, е:
- Ръководството в центъра и по места, а и парламентарната ни група, да бъдат сформирани не от кол и от въже, включително от съмнителни персони, дори довчерашни седесари и антикомунисти или собственици на порноканали! А на фона на разцвета и у нас, и в Европа на крайни националистически и парафашистки движения, които обединяват силите си, да проправим на парламентарно и извънпарламентарно ниво пътя към една НОВА, ОБЕДИНЕНА, ЯСНО ПРОФИЛИРАНА ЛЕВИЦА.

- Предстоящото ни парламентарно и извънпарламентарно поведение нека бъде поведение активно, социалистическо, интелигентно, атакуващо, без иносказания и хитрувания, без страхливо оглеждане какво ще кажат на Запад за верността ни към спомена за миналите ни борби или за дълбинните ни духовни връзки с Русия, без дясно социалдемократическо говорене, за да се харесаме на бонзите в Брюксел. А нашата единствена и неотменима алтернатива на статуквото е искреното и активно съпричастие, солидарност и взаимодействие с хората на наемния труд и техните синдикални организации, срещу бедността, за равенство на видовете собственост и върховенство на закона, с грижа за старите и болните, за забравените и изоставените, срещу мимикриите на национализма - включително срещу "левия" национализъм, пред зиналата и разширяваща се пропаст между отчайващо бедните и безсрамно богатите...

Нека си върнем Бузлуджа без диктатура на пролетариата, но и без диктатура на олигархията и парите!
Така мислех през лятото, в зелените Родопи. Така мисля и сега, когато е есен и следва нашата трудна зима!

 

 

 

 Източник: вестник „Дума”, 21 октомври 2014г.

 

Новото разделение в Европа – системни срещу антисистемни партии – проф. Васил Проданов

 

 

 

Ускореният ръст на всички неравенства срива доверието в основните политически институции

Трите радикални антисистемни сили в ЕС са левите радикали, десните националисти и консерватори и ислямските радикали

 

През 1976 г. италианският политолог Джовани Сартори въведе понятието «антисистемни партии» - за партиите, подкопаващи легитимността на режима, не признаващи действащата политическа система и стремящи се към нейната промяна или унищожение. Победата на "Сириза" и възходът на партии, тресящи не само вътрешната им партийна система, но и ЕС, правят тази идея особено особено важна. Милиони хора в Европа не харесват системата, в която са ги вкарали съществуващите партии. У нас дори заклетият антикомунист Константин Тренчев - ударно острие в разрушаването на социализма, си скуби косите, ругаейки системата, в която сме влезли и с негово активно участие.

Но така е и в цяла Европа, която в резултат на кризата се променя радикално икономически и политически. Разделена е на кредитори и длъжници, център и периферия, печеливши и губещи, местно население и имигранти, бедни и богати. Ускореният ръст на всички неравенства я прави все по-нестабилна и срива доверието към съществуващите партии, обещаващи, че с помощта на Европейския съюз гражданите ще решат своите проблеми. ЕС все по-трудно може да интегрира нарастващото количество лумпенпролетариат, нови бедни, работещи бедни, декласираща се бивша средна класа, при което те оформят движещите сили на трите радикални антисистемни сили - леви радикали, десни националисти и консерватори, ислямски радикали.

Това доведе до взривен растеж на евроскептицизма, какъвто не е имало в никакви други периоди в историята на ЕС. Изследване на Еврокомисията през 2012 г. показа, че тези, които смятат, че интересите на техните страни са защитени в ЕС днес са малцинство от 42%. Само за 31% съюзът има позитивен имидж, а около 60% не вярват в неговите институции. Това е особено видно във Великобритания, където само 16% имат доверие в тях, а във Франция недоверяващите се на ЕС са с 22% повече от доверяващите се. В Германия те са 29 %, в Италия - 22%. Най-ниско е доверието в ЕС в Латвия, Великобритания и Унгария. Евроскептицизмът характеризира както ляво, така и дясно ориентирани граждани. Показателното е, че в България недоверието към ЕС е най-ниското в Европа (15%), а доверието - най-високо (55%).

Това именно даде началото на два типа антисистемни партии в зависимост от степента на отхвърляне на съществуващия ЕС - с „твърд" и „мек" евроскептицизъм. Първите отхвърлят изобщо членството в ЕС - например Партията на независимостта във Великобритания или „Атака" в България. Вторите подкрепят членството на своите страни в ЕС, но искат радикална промяна в неговата политика - отдясно типични в това отношение са британските консерватори, а отляво - "Сириза". Голяма част от тях скъсват с либералния идеологически консенсус, към който се придържат традиционните десни консервативни и леви социалдемократически партии. В Северна Европа антисистемните партии идват главно от дясно, докато в Южна Европа "Сириза" и "Подемос" са израз на антисистемна реакция от ляво.

Изборите за през 2014 г. дадоха израз на антисистемен вот, при който около 25% от местата в европарламента в момента се заеха от евроскептици. Антисистемните партии бяха с най-голям брой гласове във Великобритания, Франция, Дания, Гърция. След изборите списание „Икономист" излезе с водеща статия „Евроскептичният съюз", започваща с думите на Найджъл Фараж, че евроинтеграцията, която по-рано изглеждаще неизбежна, вече не е такава. А Би Би Си съобщи, че „евроскептично земетресение тресе европейските избори".

Старото разделение на леви и десни започна да се замества от разделението на системни партии, включващи членките на ЕНП и ПЕС, срещу радикали, искащи да променят или да напуснат ЕС. Битката помежду им е на няколко фронта: (1) наднационална срещу национална регулация на движението на капитали, работна сила, имигранти; (2) "за" и "против" студената война на САЩ срещу Русия; (3) либерален евроатлантически универсализъм срещу национални интереси. След изборите за Европарламент през 2014 г., когато нито една от системните партии не получи мнозинство, ЕНП и ПЕС се съюзиха и си разделиха постовете, противопоставяйки се на антисистемните сили.

Това обаче не реши проблемите, което се вижда от победата на "Сириза" в парламентарните избори в Гърция с нейните искания към ЕС. Но в Германия също има такива нагласи и липсва готовност на немците да плащат за гърците. Най-нови проучвания показват, че 53 % от германците не се страхуват от излизането на Гърция от Еврозоната, а над 60% смятат, че тя трябва да я напусне, ако се откаже да обслужва дълговете си.

ЕС е подложен на антисистемни удари от три посоки: от "Сириза" и други антисистемни партии; от новата студена война с Русия; от натиска на САЩ и големите компании да подпише трансатлантическото споразумение. Включен е в тресяща го геополитическа ситуация, при която САЩ не могат да запазят своята глобална хегемония без максимално интегриране към себе си на европейските държави в икономическо отношение чрез свободния пазар на Евроатлантическото споразумение, а във военно отношение - чрез сплотяването им около себе си чрез раздуване на опасността от общ враг, какъвто се открива в Путинова Русия.

Политически земетресения ще разтърсят Европа през 2015 г., според анализ на Икономист интелиджън юнит. Предстоящи избори във Великобритания, Дания, Финландия, Испания, Франция, Швеция, Германия и Ирландия също крият риск от неочаквани резултати.

В излязлата преди десетина дни книга „Точки на взривяване: Разгръщащата се криза в Европа" на Джордж Фридман, шеф на агенция "Стратфор", известна като публичното лице на ЦРУ, се говори за „разгръщащия се провал на големия европейски експеримент", за това, че Европа върви натам, „където няма решения" и „каквото и да избере, е лошо", че ще „има война". Три години преди началото на конфликта в Украйна Фридман описа какво ще стане и какво ще трябва да прави американското правителство - точно това, което става днес. Затова Фридман може би казва неща, които с голяма вероятност могат да се случат.

 

 

Източник: вестник „Труд”

 

Никъде, където Алиансът се е намесил, не е станало по-добре – проф. Андрей Пантев

 

 

 

Богатите на планетата нямат интерес да се избиват взаимно, по-коварно е да се воюва с посредници, казва известният историк

 

 Интервю на Велиана Христова за вестник „Дума”

"Ако българският народ не разбира какво му се случва, значи няма ум за една 14-годишна девица"

"Нека маститите анализатори пресметнат колко пъти Русия е нападала и колко пъти е нападана"

- Професоре, ти беше сред онези четирима депутати, които навремето гласуваха срещу влизането на България в НАТО. Сега - 10 години по-късно, как оценяваш присъствието на България в Алианса?

- Оценявам самото съществуване на НАТО като неоснователно и безпричинно, доколкото няма заплаха от мащаба на НАТО - сиреч от Варшавския договор, който отдавна не съществува - която да предполага такава гигантска функция, мащаби, разходи и проявления. Аз категорично не виждам някъде, където НАТО се е намесила, да е станало по-добре - от демокрацията до икономиката. И намирам, че в крайна сметка това изостри, а не притъпи напрежението по света.

- Като наблюдаваш това, което в момента става, имаш ли усещането за опасност от глобална война, имам предвид не само студена война?

- Не, смятам, че не може да има глобална война, защото икономиката на богатите по планетата е толкова преплетена, че те нямат интерес от такова пряко взаимно изтребление. Примерно, американските милиардери едва ли имат интерес да убиват руските олигарси и обратно. Много по-фарисейско, по-коварно и по-вероятно като перспектива е да се воюва с посредници, облечени в някаква идеологическа идиотска мантия, като че ли досега само идеологиите са причинявали конфликти. Нали най-големият бич уж беше комунизмът, защо светът стана по-лош след неговото рухване? Или както казваше един мой вече покоен приятел: казваха, че при комунизма жените ще бъдат общи, сега се оказва, че след комунизма те са още по-общи.

- Много често у нас се говори, че при конфликти ние винаги сме заставали на неправилната страна. Как така при един русофилски народ като цяло, какъвто е българският народ, властта застава срещу Русия - ние сме за санкции, ние ще ставаме център на НАТО за бързо реагиране, подкрепяме всички искания на САЩ и Евросъюза...

- Не само това. В момента, ако кажеш кой е изгонил турците от България, ти си неприличен и яростен русофил. Има такава отвратителна идеологизация, че някои казват: "Уважавам Достоевски, ама не уважавам Путин", като че ли Достоевски има потребност от българско признание. Не всички имат такава култура и не всички имат доблест. Смятам, че Русия отново не е разбрана, няма поука от никаква историческа ретроспекция. Те не могат да разберат, и това е от времето на монголските походи и походите на рицарите, че руснакът може всичко да понесе, освен унижението на чуждо управление. Така става и при Наполеон, когато Наполеон казва "вие не сте вече крепостни", така става и при всичките тези опити по-късно, в Кримската война и пр. Никакъв урок не е изведен от ирационалното поведение на руснаците, което обаче е изпълнено с достойнство. И на Нюрнбергския процес се обсъжда тази тема - имали са всички сведения колко имат, какво могат, с какви сили разполагат, и въпреки това онова чувство, заради което белогвардейците не тръгват с Хитлер срещу Сталин, мисля, че още не е осмислено. А една история, която не е осмислена, тя още не е наука.

- Всъщност в момента единствен реален факт, с който се обосновава яростно насажданата теза за "агресията на Русия", е присъединяването на Крим. Т.е. анексирала била, заграбила била чужда територия.

- Нашите мастити русофоби защо не помислят, че ще честваме отново, през септември, кръгла годишнина от Съединението. Ами какво е съотношението между българското и небългарското население в Източна Румелия и какво е съотношението между руското и неруското население в Крим. Ако вървим по етнически показател, то тогава Източна Румелия е много по-анексирана, отколкото Крим сега. Но тук трябва да кажем на нашите читатели, че независимо дали е болшевишка, княжеска, царска, имперска, Русия винаги е била обект на един външен натиск. Това обяснява защо руснаците в повечето случаи, с изключение на културния контекст, гледат с недоверие на останалия свят. Защото Кримската война е индикация на коварството на Запада, който нахлува в Русия, след като самата Русия е помогнала на Австрия и на Германия да потушат унгарското въстание през 1848 г.         
Защо маститите анализатори не направят сметка за едно съотношение в исторически план - колко пъти Русия е нападала и колко пъти Русия е нападана. В крайна сметка, в повечето случаи, когато Русия е нападала, то е било, за да освободи балканските християни. Във всички други случаи всяка военна акция на Русия е била в отговор, а не предприета от нея.

- Тези дни прочетох една твоя мисъл - че при война първо умира истината. Имаш предвид едностранчивата пропаганда, която особено в случая с Украйна не пропуска реалните факти, а пропуска само удобни инсинуации и внушения?

- Единственото нещо, което можем да кажем със сигурност, е, че първа жертва на войната става истината. Факт е, че при сегашното противопоставяне руснаците са много по-умерени в разпространяването на данни за ужасяващите жестокости и от двете страни. Но в случая това не е толкова важно. Много активна е в момента войната... да я наречем медийна, пропагандна. И понеже няма идеологическа мантия, няма друга причина, затова Западът разпространява, че в Русия идва сталинизмът, че Путин е новият диктатор, цар и прочее. Цялата работа е, че онази дума, която се отнася за Русия и отчасти за Америка, е необятност. Тя все още буди апетити. Вижда се, че много общи неща има и в руската, и в западната икономика. Имаше предположение, че ако имаше американски сгради в бивша Югославия, американците не биха я бомбардирали. Но ето, американците са си извлекли урока от войната в Ирак и във Виетнам по-рано - те вече не употребяват сухопътни сили и собствени войници.

- Но употребяват чужди сили и страни - например една Украйна, която в крайна сметка разсипаха.

- Нали знаеш лафа, че американците ще се бият с Русия до последния украинец? Това е кощунство. И като политически метод, и като морална аргументация.

- Но вече въвличат и нас в този конфликт. Ето, току-що НАТО одобри създаването на команден център в България, говорят за хиляди войници за бързо реагиране, които щели да ни защитават. Българският народ разбира ли, според теб, какво му се случва? Мнозина анализатори казват, че не разбира.

- Е, как да не разбира, като може да превключи всякакво копче на радио, на телевизор, на компютър? Как да не разбира примерно, че 40 души са изгорени в Одеса, двама от които, казват, са етнически българи? Как да не разбира как се потули работата с малайзийския самолет над Украйна? Ами ако не разбира, значи той няма ум за една 14-годишна девица!

- Според теб каква е разликата между патриотизъм и патриотарство?

- Патриотарството е професия. Патриотизмът е свещено чувство, което няма нищо общо с хонорарни карти, със субсидии и с предложения за министерски кресла.

- Как мислиш, в тази ситуация лява партия като БСП какво трябва да предприеме?

- Трябва да предприеме ярката демонстрация, че вече няма да обяснява действията си със съюзнически и коалиционни ангажименти. И трябва да покаже, че е по-добре да остане не на първите места, отколкото да загуби своя облик на партия ако не на бедните, то поне не на богатството.

 

 

С победата на СИРИЗА започва нова ера за Европа - Георгиос Мавракис

 

 

 

Българският народ, испанският, гръцкият могат много повече да спечелят, ако са солидарни, защото врагът ни е общ - олигархията, казва членът на СИРИЗА

 

 Интервю на Светла Василева за вестник “Дума”

 

- Откога сте член на СИРИЗА?

- Откакто се помня. Но формално съм член от последните 6 години. Аз съм ляв човек, антикапиталист, но съм далеч от онази система на социализъм, която беше приложена в България и други европейски страни. Това, което в Гърция отговаря на моите виждания, беше коалицията между левицата и еколозите. Докато живеех в Гърция, аз бях член на Гръцката комунистическа партия.

- Странно ми е, като ви чувам да казвате това спокойно. В България да признаеш, че си ляв, знаете какво означава.

- Зная. И да си кажа честно, по-рано не ми беше така лесно да го казвам. Блогът, който създадох през 2009 г., първите статии там бяха доста плахи и избягвах да споменавам думи като капитализъм, комунизъм, марксизъм, защото знаех каква отрицателна инерция има у българите към това. После обаче реших, че няма от какво да се притеснявам, защото за гръцките комунисти и за левите хора в Гърция ние сме една голяма гордост, защото сме останали да отстояваме идеите си. Защото много наши другари отидоха във властта и се продадоха. Тези, които останахме, бяхме потискани и от властващите, и от обществото.

- Вчера Йоргос Плиос в директно включване от Атина по БНТ сподели, че победата на СИРИЗА е била дългоочаквана и че много хора са работили с риск за живота си тя да се случи, намеквайки, че са били преследвани.

- Точно така. Ние говорим за много десетилетия. Ако се върнем във времената на германската окупация, старите хора, които са към края на живота си, а повечето вече ги и няма, държавата продължаваше да ги преследва със заточения, затвори. Децата им, внуците им не можеха да започнат държавна работа. Когато дойде на власт ПАСОК, те видяха в това някаква надежда, но после се оказа, че и тя е измамна, понеже партията се нагоди към системата. Сега чувам гласове как отново този страх се възражда - да не би СИРИЗА да повтори грешките на ПАСОК.
Онзи ден (неделя, 25.01.2015, денят на изборите - б.р.) е денят на левите хора и на старите хора, които са преживели много страдания, гонения и огорчения от техни другари, които са ги предали, когато са станали част от системата. Но аз смятам, че надежда има. Ще кажа защо. Познавам хората. Познавам част от тези, които бяха депутати. Познавам и много други. Не го казвам в онзи балкански смисъл - вижте ме колко съм велик. Не. Искам да кажа, че знам колко са чисти. Говоря за онези, които са ядрото на СИРИЗА от години. На това се крепи и моята лична надежда, че СИРИЗА няма да се продаде и няма да отстъпи.
Има нещо друго. Българското общество трябва да се учи от партия като СИРИЗА. Вие сте журналисти, вие сте мостът, който може да направи възможно това. Първото, което трябва да се знае, е, че СИРИЗА не е лидерска партия като онези, които познаваме тук и в които каквото каже лидерът - това е. В СИРИЗА нищо не се случва, без да има заседание на органите, които имат правомощия да решават конкретния въпрос. Второ. СИРИЗА разчита на самия народ, на хората, на движенията.

- Доколкото знам, тя е създадена отдолу, а не като проект на политически инженеринг.

- Точно така. Това го казвам всеки път, когато сравняваме случващото се в България и Гърция. СИРИЗА е резултат на движения за екология, за човешки права, синдикални.

- От крайния изборен резултат става ясно, че няма да мине без коалиция ?

- Аз гледам в момента гръцки телевизионни канали и виждам, че текат разговори между Алексис Ципрас и Панос Каменос, лидер на "Независими гърци", които ще имат 13 депутати. Те са доста далеч идеологически от СИРИЗА, но в годините двете формации не са отправяли публични критики една към друга. Преди години те се отделиха от "Нова демокрация", която сега е втора. Принципът на СИРИЗА за коалиране беше, че ще търси партньорство с формация, която е против ограбването на гръцкия народ и против политиката на управляващите.

- Смятате ли, че сега, след като ще бъде в коалиция, СИРИЗА ще може да реализира Програмата от Солун, която всъщност осигури тази мощна народна подкрепа ?

- Програмата от Солун е червената линия на СИРИЗА, която не бива да бъде прекрачвана. Такива са нагласите. Все пак трябва да се има предвид, че СИРИЗА има много по-далечни планове за Гърция и те не се ограничават до програмата от Солун. Както ми се струва, гледайки Панос Каменос на "Независими гърци", той и неговата формация нямат нищо против да се изпълни точно тази програма.

- Как мислите, тази победа ще провокира ли ефект на доминото в Европа? Предстоят избори в Испания...

- Да, това ще стане, непременно. Имайте предвид, че председателят на лявата испанска партия "Подемос" Пабло Иглесиас беше гост на заключителния митинг на СИРИЗА в Атина миналия четвъртък. Ципрас го покани на трибуната и той каза няколко думи на гръцки, като завърши с фразата "СИРИЗА-Подемос-Венсеремос", която се превърна в лозунг, който обикаля Европа. СИРИЗА не дели хората на мафия, а на олигарси и други. Българският народ, както и испанският, и гръцкият,  могат много повече да спечелят, ако бъдат заедно, ако има солидарност между нас, защото врагът ни е общ - олигархията, която държи парите, банките, европейския елит, световния елит. Това са тези, срещу които трябва да се борим. Сега ние не се борим. Правителствата, които ние уж избираме, не се борят. Те уж правят преговори, ходят на срещи, но правят онова, което им диктуват европейските чиновници. Сега казват, че има паника, че СИРИЗА е нещо лошо. Да, има паника, но сред елита. Да, СИРИЗА е нещо лошо, но за кого - за елита. С победата на СИРИЗА в неделя започва нова ера за Европа, не само за Гърция.

- Дали си дават сметка лидерите на СИРИЗА каква отговорност ляга на плещите им, защото ако се провалят, това ще е катастрофа за лявото ?

- Да, знам че има такава опасност, но това не означава, че трябва да се отказваме от борбата.

 

 

Георгиос Мавракис е роден през 1962 г. на гръцкия остров Лимнос. Завършил е ВМЕИ - София (сега Технически университет). Живее в Стара Загора. Преводач, музикант. Всяка сряда на доброволни начала (без заплащане) води авторско предаване в телевизия "Стара Загора", наречено "Блогът на Мавракис".

 

 

На младите гърци им писна от корупцията - Пол Мейсън

 

 

 

 

 

 Възходът на СИРИЗА не се обяснява само с кризата в еврозоната. Той се дължи и на бунта срещу местните олигарси

 

 

В кафенето в централата на СИРИЗА цигареният дим се извива в чудати форми. Ако те отразяваха образите, въртящи се в умовете на мъжете, вероятно щяхме да видим лицата на Че Гевара или на Арис Велухиотис, командващия Гръцката народна освободителната армия през Втората световна война. Тези мъже са ветерани левичари, очаквали кариерите им да приключат като професори по езотерични предмети като икономика на развитието, като адвокати по граждански права или историци, изучаващи кой кого е ликвидирал в гражданската война. Вместо това те са на прага на властта.

Кафенето предлага само черно кафе и твърди гевреци плюс възможността да хванеш рак на белите дробове. Но в навечерието на изборите усетих посетителите му самоуверени, макар и леко сащисани.

Всъщност централата на СИРИЗА не е най-подходящото място човек да научи що е "радикален". Фактът, че една партия, която има централен комитет, печели властта, не е знак за внезапен завой на гръцката психика към марксизма. Той обаче е сигнал за три други неща - за стратегическата криза в еврозоната, за решимостта на гръцкия елит да не се разделя със системната корупция и за новия начин на мислене сред младите гърци.

Кризата в еврозоната е най-лесна за разбиране - заради последствията от нея, които лесно се разчитат от макроикономическите данни. МВФ прогнозира растеж в Гърция заради спасителния пакет през 2010 г. Вместо това икономиката й се сви с 25 на сто. С толкова паднаха и заплатите. Младежката безработица е 60 процента, и то сред младите хора, които все пак останаха в страната.

Икономическият срив, който е горчив хап и за левите, и за десните в Гърция, не се изразява само в материален колапс. Той демонстрира и пълното късогледство на европейския политически елит. В цялата история на драмата и комедията



няма по-смехотворна фигура



от богаташ, който не знае какво прави. През последните 4 г. "тройката" ЕК, МВФ и ЕЦБ изнесе на гърците точно такъв спектакъл.

Колкото до гръцките олигарси, лошото им управление бе факт дълго преди кризата. Не става дума само за прочутите корабни магнати, които не плащат данъци за дейността си, но и за строителните предприемачи, енергийните босове и собствениците на футболни клубове. Както ми каза един гръцки икономист преди седмица: "Тези момчета не плащаха данъци при диктатурата на Метаксас, през нацистката окупация, гражданската война и военната хунта." Те не възнамеряваха да плащат данъци и след като "тройката" започна да изисква от Гърция да си оправи счетоводните книги, поради което бремето падна върху плещите на трудещите се гърци - работната сила от 3,5 млн. души, която се сви по време на кризата на 2,5 млн. души.

Олигарсите позволиха гръцката държава да се превърне в бойно поле на противопоставящи се интереси. Както казва гръцкият журналист Янис Палайологос в книгата си за кризата, налице е "всепроникваща безотговорност, чувство, че никой не управлява, никой няма желание или възможност да действа като попечител на всеобщото благо". Най-корозиращото им влияние обаче е върху обществените слоеве под тях. "Виж, виж, ето го Х", шушукат си гърците, когато видят някой богат грък в заведение. "Той контролира У в парламента и върти любов със Z". Всичко е като сапунена опера, но е истинско и твърде много гърци са направо като хипнотизирани от това.

При последните три кампании за общи избори постижението на СИРИЗА е, че успя да политизира темата за олигархията. Гръцката дума за това е "впримчен", а олигархията наистина е впримчена в центристкия политически двуполюсен модел. СИРИЗА не дължи нищо на олигарсите и лидерът й Алексис Ципрас успя да превърне в риторика темите за корупцията и за укриването на данъци, които резонираха силно сред младите хора.



И ето защо успя



Във функционираща пазарна икономика класическата двойка в лъскавите ресторанти са млади хора, близки по възраст. При пътуванията ми по време на еврокризата - от Дъблин до Атина, забелязах, че класическата двойка в дисфункционалната икономика е мъж с прошарена коса и жена на двадесет и няколко години. Това е историята на стари мъже с олигархична власт, парадиращи безсрамно с богатството и влиянието си. Младостта е узурпирана, когато олигархията, корупцията и елитарната политика задушат меритокрацията. Внезапната поява на малки центристки партии, водени от харизматични млади професионалисти, е доказателство, че на това поколение му е дошло до гуша. Но докато те се опомнят, Ципрас вече ги бе изпреварил.

Погледната отвън, Гърция прилича на гигантски негатив, но това, което е в основите на възхода на радикалната левица, е появата на положителни нови ценности сред младите хора, които са много повече от естествената социална база на СИРИЗА. Става дума за класическите ценности на свързаното поколение - креативност, самостоятелност, желание да подходиш към живота като към социален експеримент, глобален поглед.

Когато "Златна зора" се появи на хоризонта като плашеща, жестока неонацистка сила, която по едно време се радваше на 14 процента подкрепа, свързаните млади хора бяха поразени от начина, по който политическият елит я поощри. Хората, прочели историята, видяха налудничави нацисти, аплодирани от едрия бизнес, мечтаещ за ред.

Пиша за гръцката криза от началото й и новото за 2015 г. е следното - СИРИЗА вече спечели солидната подкрепа на около 25 на сто от избирателите по темите икономика и Европа. Но сега и друга част от гръцкия електорат, преди всичко младите, дадоха сигнал, че им е дотегнало от корупция и елити.

Гърция показва какво се случва, когато съвременният капитализъм се провали. Защото навсякъде има глупави бюрократи и корумпирани елити: само трилионите долари, изсипани в националните им икономики, за да се избегне колапс, ги пази от контрола, наложен на Гърция. Изправени сме пред избирателна несигурност в Европа в следващите 2 г., крайната десница и крайната левица се целят във властта в Испания, Франция и Холандия. Някои обявяват, че е дошъл "краят на неолиберализма".

Не съм много сигурен в това. Сигурното обаче е, че Гърция показва как той би могъл да настъпи.

 

* Статия на Пол Мейсън в  "Гардиън"

Авторът е икономически редактор в новините на 4-ти канал.

 

Лидерите в Давос имат право да се страхуват от света, който създадоха - Соймас Милне

 

 

 

Милионерите и корпоративните олигарси, които се срещнаха в Давос тази седмица, изглежда са притеснени за неравенството в световен мащаб.

Може би е трудно за приемане, че повелителите на системата, която доведе до най-голямото глобално икономическа дупка в човешката история, в момента са притеснени за последствията от своите собствени действия. Но дори и архитектите на международния икономически ред започват да виждат опасности. И не става въпрос само за отцепника Джордж Сорос. Паул Полман, изпълнителният директор на "Unilever", се притеснява за "капиталистическите заплахи за капитализма". Кристин Лагард, директорката на Международния валутен фонд (МВФ), изрази страха си, че капитализмът може наистина да носи "семената на своето собствено разрушение" и предупреди, че нещо трябва да бъде направено.

Размерите на кризата бяха представени от благотворителната организация "Охfam". Само 80 човека имат същото богатство колкото 3,5 млрд. души – половината на цялото човешко население. Тенденциите за през следващата година са най-заможният 1 процент от човечеството да прибере повече от останалите 99 процента.

Това богатство обаче е на фона на гротески данни. За 30 години, по време на това, което гуверньора на "Банк ъф Инглънд" Марк Карни нарича "пазарен фундаментализъм", неравенството в доходите и богатството е нараснало в повечето държави по света. В Африка броят на хората, живеещи с по-малко от 2 долара на ден, се е удвоил от 1981 г. насам, докато числото на милиардерите е нараснало.

Увеличаването на неравенството е ключов фактор в икономическата криза от последните 7 години, намалявайки търсенето и увеличавайки кредитния бум. След години на фаворизиране на вашингтонската политика, дори и доминираните от Запада институции като Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) и МВФ се съгласиха, че растящата разлика в доходите е причината за бавния растеж през последните две неолиберални десетилетия.

Голямото изключение от вълната на неравенство през последните години е Латинска Америка. Прогресивните правителства в региона обърнаха гръб на трагичния икономически модел, взеха ресурсите си обратно от корпоративния контрол и ограничиха неравенството. Броят на хората, живеещи с по-малко от два долара на ден, е намалял от 108 млн. до 53 млн. за по-малко от десетилетие. Китай, който също отхвърли голяма част от неолибералните катехизи, рязко е увеличил неравенството, но и е извадил от бедността толкова хора, колкото целия останал свят заедно.

Тези два случая са резултат от политически и икономически решения. Мислителите олигарси от Давос са осъзнали, че е опасно да се съхрани съществуващото положение. Така че някои искат "по-приобщаващ капитализъм", включително повече прогресивни данъци, за да спасят системата от самите себе си.

Може би част от загрижения елит ще е готова да плаща по-високи данъци. Това, което те няма да приемат при никакви обстоятелства обаче, е промяна в баланса на социалните сили. Ето защо в отделните страни една по една те се отказват от всякакви опити да се подсилват синдикатите, въпреки че тяхната слабост е ключов фактор във възхода на неравенството в индустриалния свят.

Единствено чрез изправянето срещу утвърдените интереси, които доведоха до нефункциониращия икономически ред, може да бъде обърнат приливът на неравенството. Гръцката партия СИРИЗА, която е против строгите икономии и се очаква да спечели изборите в страната тази неделя, се опитва да направи точно това. Същото нещо, което Латинска Америка успя да постигне през последните 15 години. Дори и да се стигне до този момент, пак ще се изискват по-силни политически и социални движения, които да пречупят или заобиколят колонизирания политически пейзаж. Ридаенето с крокодилски сълзи за неравенството е симптом за един наплашен елит. Но промяната ще дойде само от неумолимия социален натиск и политическите предизвикателства.

 

 

Източник: Агенция БГНЕС

 

Соймас Милне, журналист за британското издание "Гардиън"

 

 

Как партийният апарат се отдалечава от членската маса – Жулиан Миши

 

 

 

 

 Залезът на Френската комунистическа партия

 Много фактори обясняват отслабването на Френската комунистическа партия. Ускорен ли беше този процес от желанието ѝ да приспособи посланията си към очакванията на средните класи?

ЯНУАРИ 2014 г. Пристигаме в централата на Френската комунистическа партия (ФКП) на площад „Полковник Фабиен“ в Париж, за да поискаме данни за членската маса. Колко са комунистите? Но преди всичко – кои са? По всичко личи, че народните слоеве са все по-малко представени по върховете на организацията. А какво е положението с членската маса? Отговорът би трябвало да се получи лесно. Отдел „Партиен живот“ централизира от 2009 г. многобройните сведения, които формацията притежава за своите членове: възраст, пол, местожителство, трудова дейност... Нито дума обаче за социално-професионалната категория. Знае се, че еди-кой си активист работи във Френската национална железопътна компания или в аеронавтиката, но не и дали е ръководен кадър или работник. Тази липса на интерес за социалното положение на членовете илюстрира една установила се от тридесет години тенденция във ФКП – основният някога въпрос за представителството на народните класи се превърна във второстепенен.

От освобождението до 70-те години, по времето, когато беше първата лява партия във Франция, ФКП можеше да се представя като говорител на работническата класа, тъй като в мнозинството си водачите ѝ произхождаха от народните среди: Морис Торез, бивш миньор, ръководител на партията от 1930 до 1964 г.; приемникът му Валдек Роше, „дребен зеленчукопроизводител“; Жак Дюкло, помощник-сладкар, кандидат за президент на изборите през 1969 г., който получи 21% от гласовете. Същото беше положението и на местно равнище: преди да стане кмет на Обервилие от 1945 до 1953 г., Шарл Тийон е бил монтьор, а приемниците му Емил Дюбоа (1953-1957) и Андре Карман (1957-1984) – съответно работник в газовата индустрия и фрезист. Издигайки активисти със скромен произход във властовите инстанции, запазени дотогава за представителите на буржоазията, комунистическата партия успя за известно време да преобърне социалния ред във френския политически живот. По това време народният характер на организацията се приемаше като необходимост, за да се впише проектът за еманципация на работниците в практическата ѝ дейност.

Базата на ФКП понесе удара на социално-икономическите преобразования, които преживяха народните слоеве след 70-те години. Несигурността и нарастването на безработицата разрушиха социалната сплотеност на работническата класа. Кризата на партията обаче не може да бъде приписана на хипотетичното изчезване на работниците – те все още представляват близо една четвърт от активното население, а намаляването на членската маса на ФКП е много по-бързо от ерозията на работническата класа. През 1975 г. Франция имаше осем милиона и двеста хиляди работници и все още седем милиона през 1999 г., докато в същото време ФКП загуби повече от половината от членовете си – те се стопиха от петстотин хиляди на двеста хиляди. Освен това се появиха нови представители на народа – по-специално в услугите, с разрастването на групата на служителите. Работниците и служителите са мнозинство във френското активно население, но промените в условията им на живот (пространствено изтласкване към предградията) и на труд (разделяне на трудовите колективи) направиха несигурно включването им в политическата дейност. Така отслабването на ФКП отразява дълбоките социални и културни трансформации, които преживяха народните класи. То е израз на отлива от работническото движение. Това западане, което бележи края на един период на силно политизиране на френското общество през годините около 1968 г., се обяснява също със сътресенията в международния ред, особено с имплозията на съветската система или още с еволюцията на политическия режим към президентска и двупартийна система.

В сърцето на парижкото Сити ФКП избра хуманизма и демокрацията

Обаче тези обяснения извън партията не са достатъчни и би било опростенческо на западането на ФКП да се гледа като на програмирана, механична еволюция, от която не би могло да се извлече никаква поука.

За да се разберат отдалечаването на ФКП от народните слоеве и изборният ѝ срив (на президентските избори през 1981 г. за нея гласуваха 15,3%, а през 2007 г. – едва 1,9%), трябва да се анализират промените в реториката и в организацията ѝ. От 80-те години и преди всичко от 90-те ФКП се обявява за представител не само на народните класи, но и на Франция в нейното „многообразие“. Прочитът на обществото във вид на класи е засенчен от теми като „гражданско участие“ или възстановяване на „социалните връзки“. По примера на град Монтрьой общините на предградията, ръководени от комунисти, широко възприемат темата за „отхвърлените от обществото“ в крайните квартали и деполитизират дейността си [1]. Комунистическите народни избраници се превръщат в проповедници на „местната демокрация“, призвана да запълни пропастта между политическата класа и „гражданите“.

Така първоначалният проект на партията, вдъхновен от марксизма, отстъпва място на една хуманистичната реторика, широко споделяна в гражданските организации и политическите среди. „Сдружаване, справедлива подялба, споделяне, сътрудничество, взаимодействие, съгласуване: тези изисквания придобиват невиждана жизненост във връзка с развитието на технологичната и информационната революция и усложняването на обществото, промените в труда, необходимостта от гражданска позиция, от нови човешки отношения, зачитащи самостоятелността на личностите“, прокламира документът, приет на XXIX конгрес през 1996 г. Този конгрес, който „избира хуманизма и демокрацията“, „човешката, гражданската и солидарната революция“, за да отговори на факта, че „цялата човешка цивилизация е в опасност“, протича за пръв път в деловия парижки квартал Дефанс.

Дванадесет години по-късно в текста, предложен от Националния съвет на ФКП като „обща основа“ за XXXIV конгрес през 2008 г., думата „работник“ се появява един-единствен път, и то като една социална група наравно с много други – става дума за обединението на „работници, техници, чиновници и ръководни кадри, жени и мъже, служители от всички категории, интелектуалци, хора с временна работа, хора без документи, безработни, селяни, творци, студенти, пенсионери, занаятчии“. Като отхвърлят възприеманото за сталинизъм разбиране, че управлението на икономиката трябва да е в ръцете на работниците, представителите на ФКП са склонни да се откажат от идеята за водещата роля на работниците и на народните слоеве в политическата борба. Изоставяйки анализа за класовите отношения и за организирането на борбата точно от потиснатите, те естествено трудно възприеха издигането на новите представители на народа – заетите в сектора на услугите и потомците на работници имигранти, главно от Магреба.

Обновлението на френския комунизъм преминава през трансформация на организационните методи на партията. Механизмите за подбор и подготовка на кадрите, произхождащи от народните среди, са изоставени през 90-те години и първото десетилетие на XXI век, защото членската маса намалява и защото се поставят под съмнение авторитарните практики на демократическия централизъм. Например, школите изчезват или губят функциите си като народно образование. „Кадровата политика“ – система на обучение, която подпомагаше работническите активисти в предприятията – постепенно замира. За обновяването на партията се обсъжда преди всичко подмладяването ѝ и привличането на жени. Когато се говори за социалното смесване на хора с различни професии, произход и пол, никога не става дума да се издигат с предимство активисти от народните слоеве.

На мястото на платените партийни деятели от работнически произход, формирани в партийни школи, идват отговорници, чиято кариера (училищна, професионална и членска) е тясно свързана с териториалните органи на властта. Около тези местни органи се структурира и оцелява съвременният комунизъм, а не, както някога, около профсъюзните организации. През 2013 г. 75% от членовете, водени на отчет от отдел „Партиен живот“, заявяват, че работят в публичния сектор, като 23% от тях са в териториалните органи. Същото е и по върховете на апарата. Последният национален ръководител, преминал през различни постове в Общата конфедерация на труда, беше Жорж Марше – шлосер по професия. Той беше профсъюзен деятел в металургичния отрасъл, преди да оглави партията от 1970 до 1994 г. Приемниците му са свързани с управлението на местните органи. Робер Ю беше първият общинар, станал национален секретар на ФКП през 1994 г. Тогава той беше кмет на Монтини ле Кормей, окръжен съветник, областен съветник и председател на Националната асоциация на комунистическите и републиканските избраници. Г-жа Мари-Жорж Бюфе пое поста след него през 2001 г. Най-напред тя беше чиновничка в кметството на Плеси-Робенсон, след това заместник-кмет в друга община, а после беше избрана за регионален съветник на Ил дьо Франс.

Ако новите ръководители на ФКП изобщо са минали през синдикализма, то е било през студентския. Г-жа Бюфе беше член на Националното бюро на Националния съюз на студентите във Франция (UNEF). Пиер Лоран, национален секретар на ФКП от 2010 г., ръководеше Съюза на студентите комунисти (UEC). Този бивш журналист и бивш директор на Юманите, защитил магистратура по икономически науки в Сорбоната, символизира силата на семейното обвързване в съвременния комунизъм. Той е син на Пол Лоран, депутат и партиен кадър през 70-те и 80-те години, брат на Мишел Лоран, друг национален ръководител, който отговаряше за федерацията в Сена-Сен Дени. Новите ръководители стават комунисти повече по наследство в местните организации и от семейна вярност, отколкото от това, че изпитват на свой гръб неравенството на работното си място.

Търсенето на източници за финансиране също обяснява еволюцията на ФКП. Западащата партия вече не може да плаща на щатните си активисти и по тази причина те се опитват да си осигурят заплата на избираеми постове. През 2013 г. според финансовия доклад, представен на конгреса, приносът на народните избраници достига 46% от общите ресурси на партията (срещу 26% при Социалистическата партия и 3% при десния Съюз за народно движение). Така навсякъде във Франция комунистическите ръководители бяха призовани да влязат в изборните органи. Досега имаше силно разграничаване между работещите в апарата и народните избраници. Първите бяха натоварени да „контролират“ вторите, да предотвратяват „преминаването им на други идейни позиции поради заеманите постове“ и да осигуряват жизнеността на партийните структури. На партийните отговорници в департаментите през 1998 г. беше препоръчано да влязат в областните съвети. Благодарение на съюза със Социалистическата партия (СП) много от тях заеха постове в изпълнителната власт на областта си. В ход е издигане на партийните кадри във властта чрез избори.

Експертите по комуникация държат лостовете по време на предизборни кампании

Робер Ю възнамеряваше през 1995 г. да освободи от „всякаква подозрителна „опека“ на партията народните избраници, които дължат мандата си не само на гласовете на комунистите, а на всеобщото гласуване“ [2]. Така самите национални ръководители обезценяват приноса на партийните членове за сметка на народните избраници и на управленския опит. Ролята на партийните членове по места намалява и предизборната активност става приоритетна. Новите попълнения не остават дълго редови членове, много бързо им се възлага да се представят на общинските избори, което пък води до допълнително отслабване на местния активизъм – още повече че народните избраници, поради съвместяването на постове, бързо изоставят партийните събрания. В партийните централи присъствието намалява, събранията се провеждат преди 18 часа и „доброволните“ активисти отстъпват място на професионалисти (платени служители, сътрудници на групите от народни избраници, административен персонал и т.н.), които не ходят на събрания през почивните дни.

А избраниците си имат собствени грижи. Наемат експерти по комуникация, за да подготвят следващата предизборна кампания. Тъй като местната дейност става все по-административна, те се обграждат с кадри за връзки с обществеността [3]. Способни са да изоставят активистите или сдруженията за сметка на професионалистите, които са от същата социална група. В резултат на това социалният свят на народните избраници комунисти се откъсва от света на представляваните от тях хора, а народните категории играят все по-незабележима роля в местния политически живот.

Това отдалечаване на ръководителите комунисти от социалните групи, които са призвани да защитават, се отразява върху дейността на партийните членове. Дълго време ФКП насърчаваше съдържателното политическо общуване в териториите, където имаше сериозно влияние („червените предградия“, някои селски общини и др.). Членовете ѝ развиваха дейност в ред „приятелски“ организации (Съюза на френските жени, Националната конфедерация на наемателите, Движението на мира, Спортната и гимнастическата федерация на труда и т.н.), в кварталните и фирмените низови организации. През 80-те и 90-те години, когато членската маса се сви и ръководителите насочиха вниманието си към предизборните кампании, местният активизъм на ФКП все повече се ограничаваше до дейност на сдружения. Масовите дейности бяха сведени основно до организиране на празнични и възпоменателни мероприятия, като традиционните чествания на 1 май и 14 юли.

В капана на одесняването на съюзниците социалисти

Комунистите в известен смисъл извличат поуки от намалялото въздействие на някогашните политически събрания, още повече че празничното измерение по традиция беше една от силните страни на френския комунизъм, като например несекващия успех на празника на в. Юманите и извън партийните редици. Така на местно равнище общуването по време на празнични прояви губи политическия си характер, тъй като сдруженията и общините изместват партията при организирането им. В село Требан (департамент Алие), например, три инстанции постепенно изместват ФКП в организирането на местния живот: светското сдружение на приятелите, комитетът за празненствата и клубът на третата възраст. Партийните членовете – петдесетина през 60-те и 70-те години, вече са едва десетина през 90-те, главно земеделци в пенсия. Те се събират само веднъж годишно, при връчването на членски карти, организирано от кмета – учител в пенсия, и съпругата му. Неспиращото намаляване на броя на работниците в селското стопанство и индустрията, разочарованието от участието на ФКП в управлението (първо през 1981-1984 г., а след това през 1997-2002 г.), краят на Съветския съюз са все процеси, които не позволяват да бъде запазена организацията, в която от 1920 г. насам са се изредили много поколения комунисти. Поради липса на нови членове кметството, комунистическо от времето между двете световни войни, в крайна сметка беше загубено през 2001 г.

Народните избраници на ФКП от този земеделски район насочват политиката си към темата за жизнеспособността на сдруженията: на мястото на „червените бастиони“ идват общини, които са начело в развитието и насърчаването на дейността на асоциациите, без това да се свързва със защитата на една народна или политическа идентичност. В уводна статия на общинския вестник на Бурбон л`Аршамбо (2500 жители) в началото на 2014 г. кметът комунист благодари на „местните асоциации и стопанските дейци, работили за опазването и развитието на местния поминък (…). Независимо дали са търговци, занаятчии, земеделци, ръководители на предприятия, представители на либерални професии, служители или чиновници, пенсионери или просто съграждани, жителите на нашата община заслужават благодарности и насърчения“.

На практика темата за класовата борба губи централното си значение за партийните членове и постепенно отстъпва място на множество целенасочени битки: разпределение на благата, феминизъм, околна среда, многообразие, глобализация. Членуването във ФКП не е в името на бъдещото социалистическо общество, а по-скоро участие в някои тематични групи (образование, имиграция, Европа и т.н.), които се развиват чрез свои собствени комитети и прояви. Активистите подбират областите, в които да се включат, без непременно да се отъждествят с партийното послание като цяло. Това раздробяване на ангажираността контрастира с централното място, което партията и марксистката идеология заемаха в комунистическия свят. При тези условия някои работници активисти насочват енергията си към Общата конфедерация на труда, но се отвръщат от ФКП. Други, често пъти с по-високо образование, участват в дейността на Асоциацията за облагане на финансовите транзакции и гражданско участие (Attac).Трети пък се посвещават изключително на задачите си като местни избраници. Партията постепенно загуби централната си позиция в мрежата от активисти по-наляво от Социалистическата партия.

Въпреки всичко, след дълъг период на летаргия и застаряване, от няколко години се наблюдава известно обновяване на членския състав. Най-напред – по време на победната кампания срещу европейския конституционен договор през 2005 г., след това – в рамките на Левия фронт, в създадената през 2008 г. изборна коалиция между ФКП и други леви формации. За първи път от 1980 г. обявеният от ръководството брой на членовете се стабилизира на около седемдесет хиляди [4] и делът на хората под 30 г. леко нарасна. Президентската кампания през 2012 г. отново мобилизира редиците на комунистите. Тогава ФКП подкрепи Жан-Люк Меланшон, водач на Лявата партия, който получи 11,1% от гласовете. Меланшон, който е бивш социалист, предизвика известно радикализиранe на реториката. Той постави отново темата за социалните антагонизми, докато предишните кампании бяха белязани от едно завоалиране на комунистическите и антикапиталистическите тези.

Макар стратегията на Левия фронт да спря изборния залез на ФКП на президентските (2012 г.) и на европейските (2009, 2014 г.) избори, отливът продължи по време на парламентарните и общинските, съответно през 2012 г. и 2014 г., т.е. на онези избори, когато ФКП предпочете своя интерес пред общия на Левия фронт. Тази стратегия извади на преден план проблема за влиянието на народните избраници в комунистическия апарат и тяхната зависимост от Социалистическата партия. И наистина Левият фронт вдъхна една динамика, която не отговаря на класическата конфигурация в левицата, тоест, на съюз между ФКП и СП. Освен това общинските избори през март 2014 г. породиха много силно напрежение между ФКП и Лявата партия, която бе за самостоятелни листи (отделни от листите на Социалистическата партия) в големите градове още на първия тур. Тези избори предизвикаха и вътрешни спорове във ФКП. Много нови членове се противопоставят на съюза със Социалистическата партия. За народните избраници и за значителна част от ръководството на ФКП обаче приоритетно остава запазването на кметските постове, заети от комунисти с подкрепата на СП, и на заместник-кметските, спечелени благодарение на съюза на левицата в останалите общини. Независимо че, според някои, това рискува да подхрани бавния залез на активистката дейност.

Според партийните членове изглежда трудно да се намери равновесие. Местните народни избраници несъмнено допринесоха ФКП да запази известно влияние, макар че в национален мащаб то се сгромоляса. В миналото комунистическите общини играеха централна роля за внедряването на ФКП в народните среди. Те бяха опорна точка за разпространението на идеи, представляваха практически бази за организиране на съпротивата срещу политическите и социалните елити. Компромисите на „общинския комунизъм“, както и стратегията на Народния фронт за съюз със социалистическия брат-неприятел спомогнаха ФКП да пусне корени сред народа, повече от болшевизацията от 1924-1934 г. В съвременния контекст обаче, когато Социалистическата партия прави завой надясно, а териториалните общности се професионализират и звената от активисти са слаби, това, което преди правеше силата на ФКП, може да се окаже спирачка за обновлението ѝ.

 

 

Източник: LE MONDE DIPLOMATIQUE

 Превод Мария Петрикова

 

Бележки под линия

[1] Вж. Силви Тисо, „Измислянето на „чувствителни градски зони“, Монд дипломатик, октомври 2007.

[2] Robert Hue, Communisme: la mutation (Комунизъм: преобразуванието), Stock, Париж, 1995.

[3] Вж. Fabien Desage, David Guéranger, „Rendez-vous manqué de la gauche et de la politique locale“ (Несъстоялата се среща между левицата и местната политика), Le Monde diplomatique, януари 2014.

[4] Този брой на членовете, платили членския си внос, е по-точен от обявените сто и тридесет хиляди „издадени карти за членство“.

 

 

Авторът Жулиан Миши е социолог в Националния институт за агрономически изследвания (INRA), автор на Le Communisme désarmé. Le PCF et les classes populaires depuis les années 1970 (Разоръженият комунизъм. ФКП и народните класи след 1970 г.), Agone, Марсилия, 2014.