Проф. Васил Проданов: Неофеодализмът - висш и последен стадий на неолибералния капитализъм

 

 

 

 

Децата на бедните са все по-необразовани, богатите плащат по-малко данъци и живеят зад огради, религията и суеверията доминират като в Средновековието

Над 700 частни армии по света воюват в 110 държави с 5 милиона бойци, годишният им бизнес е за над $240 млрд.

Напоследък редица автори говорят за появата на нефеодален капитализъм, при който дали си богат или беден, умен или глупав, с перспективи или не е наследствена характеристика, както при феодалната аристокрация. У нас новопръкналите се „демократични” идеолози и досега ни лъжат с идеологическото клише „преход към демокрация и пазарна икономика”, но се оказва, че сме вървели заедно с останалия свят към неофеодализъм. Кои са неговите характеристики?

Първо. Намаляват възможностите да се издигнеш в обществото по заслуги и се увеличават шансовете да получиш позиция в него по наследство. Използвайки термина „класа”, който е табу за българските политици и водещите медии у нас, в. „Ню Йорк таймс” публикува статията „Класовите различия в отглеждането на деца са във възход”. Различията в образованието и постиженията на децата от бедни и богати семейства, родени през 2001 г. са с 30-40% по-големи, отколкото на родените четвърт век по-рано. Децата на бедните не ходят по школи и курсове, за тях се полагат по-малко грижи, те езиково и интелектуално закъсняват с развитието, имат по-малък речников запас, по-ниска култура и това става съдба за целия им живот.

Дисбалансът между децата на богатите и на бедните, които завършват колеж в САЩ, е нараснал с 50% от 1980 г. насам. Но тенденцията у нас е по-силна - в първи клас 20% от всички деца са циганчета, в седми клас - само 7%, а в 12 клас - 1%. Другите отпадат и това не е просто от липсата на средства да ходят на училище, както едностранно се тълкува понякога, а поради недостатъчно знаене на езика, по-трудно възприемане на предавания материал, по-ниска мотивация, по-слабо развити способности и достижения, и в крайна степен и по-нисък успех. Но същото става след това и с техните деца и всеки е замразен в определена социална класа.

Обедняването обяснява деинтелектуализацията и рухналите образователни достижения и когнитивно развитие на младите поколения след 1989 г. в България. Нещо повече, поради това, че децата с по-високи образователни и когнитивни достижения на едно забогатяло малцинство или на смалилата се средна класа в основната си част заминават за чужбина, страната се превръща в интелектуално гето на държавите от капиталистическия център.

Второ. Така както при феодализма имаме различия в данъчното облагане на аристокрацията, крепостните селяни и гражданите, сега имаме същата тенденция - представителите на глобализирания капитал не плащат данъци на държавите, скрили своите средства по офшорки и различни данъчни убежища, а основната част от бюджета на държавата се попълва чрез косвени данъци, плащани от всички граждани в държавата през потреблението им. Паралелно с това рязко бе намален навсякъде данък наследство, което дава възможност придобитото от едно поколение да бъде предавано в голямата си част на следващото и така да се унаследява определена класова и съсловна принадлежност - нещо типично за феодалната епоха.

Трето. Днес повече хора отвсякога в историята живеят в гета, по улиците, докато богатите се крият в затворени зони и градове, натъпкани с камери, електронно заключващи се врати, частна охрана, както аристокрацията се е крила зад крепостни стени във феодалната епоха. През 2001 г. около 7 милиона домакинства в САЩ живеят в региони, защитени със стени, а четири милиона са с врати с кодове, специални карти и частна охрана. През 2009 г. те са вече 20 млн. Изследванията показват нарастващите социални дистанции и засилващият се процес на сегрегация между тези, които са вътре, скрити от опасности зад стените и онези, които са извън тях. „От Буенос Айрес до Беер Шева, от Киев до Кабул затворените селища се увеличават в безпрецедентни мащаби, за да държат богатите обитатели на градовете отделно от останалите”, пише британският в. „Гардиън”. В София по данни от 2013 г. тези затворени селища, квартали, региони, в които сигурно и в безопасност от външни рискове живеят богатите, са между 50 и 60.

В същото време милиони закрепостени в бедността и отхвърлеността от обществото живеят отвъд стените, в един паралелен свят, така както крепостните селяни живеят из своите селища извън стените на замъците и именията на аристокрацията. През 2005 г. в света има 100 млн. бездомници и около 1,6 млрд. човека без адекватно за водене на нормален живот жилище. Техният брой нараства паралелно с ускорения растеж на затворените градове за богатите. Във Франция между 2001 и 2011 г. е нараснал с 50%, в Дания от 2009 до 2013 г. - с 16%, в Германия - с 21%, в Швеция - с 29%.

През 2011 г. в света има около 200 000 гета и бедняшки квартали с порутени къщи. Очаква се броят на живеещите в тях да нарасне с 1 млрд. до 2030 г.

Четвърто. Важна черта на неофеодализирането е приватизацията на сигурността и на войната, характерна за времето на феодалната епоха преди Вестфалския мир, дал началото на модерната държава. В света съществуват над 700 частни армии, които воюват в 110 държави, разполагайки с 5 милиона бойци, годишният им бизнес е над 240 млрд. долара. У нас работещите в частния охранителен бизнес са няколко пъти повече отколкото в МВР, а вече се завръщат и доброволните отряди. Държавата изглежда загубила най-важната си характеристика, която я прави модерна държава - монополът върху легитимното насилие и грижата за сигурността на гражданите. В САЩ 23% от американците отговарят, че те или член на семейството са купили оръжие през изминалата година; 66% твърдят, че основната причина е да се самозащитават.

Пето. В една и съща година - 1979-а, във Великобритания идва на власт Тачър, един от двамата политици, дали начален тласък на неолибералния капитализъм, а в Иран се извършва „религиозна революция”. Започва да се говори за „край на модерната епоха”, на движението на света към просвещение, знание, наука. Имаме обръщане към миналото и завръщане на религията като мотив на поведение и на религиозните войни от края на феодалната епоха. В Афганистан религиозните талибани не бяха победени нито от СССР, нито от САЩ. Този, с чието име на уста отиват хиляди на смърт, се нарича Аллах. На Балканите се строят повече джамии, отколкото във всеки друг период от времето на Танзимата. А в началото на 2016 г. Борисов започна първото заседание на Министерския съвет с думите: „Да изгоним таласъмите и дяволите” и покани отец Никанор да направи водосвет за тази цел. Както са правели средновековните монарси.

Май наистина неолибералният капитализъм е достигнал своя най-висш и вероятно последен стадий - на неофеодализма.

 

 

 

Източник: вестник Труд, 16 април 2016 г.

 

 

 

 

 

Няма да позволим да наложите това профанско клише за битката с комунизма – Валери Жаблянов

 

 

 

От дясно се опитват да поставят до стената най-плодородното историческо развитие на България

„Това е един дебат за бъдещето, за социалното устройство на Европа и на България, за онова социално устройство, което трябва да интегрира принципите на устройство на социалистическа България, на Народна Република България, уважаеми колеги от мнозинството, в един модерен и съвременен свят, когато мнозинството от българските граждани получаваха високо квалифицирана медицинска помощ, получаваха високо квалифицирано образование, с което някои днес, с това образование от социалистическа България, достигнаха върховете на европейската администрация, заеха най-високи постове в Европейската комисия и на други важни европейки институции”. Това заяви от парламентарната трибуна в декларация от името на ПГ на БСП ЛЯВА БЪЛГАРИЯ депутатът от левицата Валери Жаблянов. Според него това показва, че образованието в Народна Република България е било не просто идеологизирано и деидеологизирано, а е било на най-високо равнище. Той посочи и други примери – че българските инженери са изградили десетки обекти извън територията на Европа – Африка, Азия, а икономиката ни е била интегрирана не само в СИВ, а в търговската политика, провеждана с всички държави от целия свят. По думите му постиженията на българското стопанство до 1989 г. не могат да бъдат достигнати и днес и това се дължи на системата на планирането на ресурсите и на интеграцията в рамките на СИВ.

Жаблянов се обърна към управляващите: „Днес вие се опитвате с едно елементарно клише, без дори да го разбирате, да поставите до стената историческото развитие на България, най-плодородното, най-плодоносното развитие на България. Вие не можете да подмените съзнанието на хората, които живяха по времето на социалистическия строй. Не за друго, това не е носталгия, това е обективна преценка, това е сравнение между живота, който хората имаха и това, което днес им предлага либерално демократичната, безпомощна икономическа политика”. Той бе категоричен, че днес политическата нестабилност в България, нестабилността на институциите се дължи на липсата на елементарна защита, на елементарна грижа от страна на държавата за всеки неин гражданин и комунизмът няма нищо общо с тази история. „Тази история се дължи на грабежа след комунизма, организиран от десницата, разпределен от десницата, на унищожените огромни фондове в селското стопанство и индустрията с помощта на десницата, мракобесната философия на приватизацията доведе до тотално разрушаване на цели отрасли в икономиката”, каза още социалистът. Той допълни, че това не може да бъде приписано на комунизма. „Комунизмът е една от най-светлите идеологии в историята на човечеството. Комунизмът е идеология, която проповядва равенство между хората. Комунизмът е идеология, която дава възможност на всеки човек да бъде равен сред останалите. Не виждам защо някой трябва да изнася открити уроци по комунизъм”, каза още Жаблянов. Той обясни, че комунизмът е нещо съвършено различно от системата на централното планиране и политическите режими, изградени в Източна Европа след Втората световна война.  

„След като бяха закрити лагерите в България, за които вече стана въпрос и в ден днешен, продължава да функционира лагерът в базата Гуантанамо на територията на друга държава, извън САЩ, неясно под каква юрисдикция. Така че препоръчвам на всички бъдещи преподаватели в свободните часове в училище да изучават тоталитарния опит на САЩ, безпринципното прилагане на международното право, репатрирането на затворници от единия край на света със самолети до другия и задържането им без съд и присъда.  Така че предлагам повече да не се занимавате със светлата история на социалистическа България по този нескопосан начин”, каза още депутатът от левицата.

По думите му свободата на българските граждани е била отстоявана от Гео Милев, Йосиф Хербст, Никола Вапцаров, „свободата на българските граждани беше отстоявана от десетките и стотици партизани в партизанските отряди, сражавайки се срещу нацистката окупация на България и с нейния съюзнически режим”. „Това е фактическата история на българската държава и ние от БСП ще бъдем в този парламент години напред, за да не ви позволим да наложите това профанско клише за битката с комунизма”, завърши Жаблянов.

 

 

Пълният текст на декларацията

Уважаема г-жо заместник министър-председател,

Уважаеми народни представители,

Днес ние започнахме един дебат, който само привидно е за миналото. Това е един дебат за бъдещето, за социалното устройство на Европа и на България, за онова социално устройство, което трябва да интегрира принципите на устройство на социалистическа България, на Народна Република България.

Уважаеми колеги от мнозинството,

В един модерен и  съвременен свят, когато мнозинството от българските граждани получаваха високо квалифицирана медицинска помощ, получаваха високо квалифицирано образование, с което някои днес, с това образование от социалистическа България, достигнаха върховете на европейската администрация, заеха най-високи постове в Европейската комисия  и на други важни европейки институции. Това само показва, че образованието в Народна Република България е било не просто идеологизирано и деидеологизирано, а е било на най-високо равнище. Образованието в областта на правото, философията и точните науки. Българските инженери изградиха десетки обекти извън територията на Европа – Африка, Азия. Българската икономика беше интегрирана не само в СИВ, а беше интегрирана в търговската политика, която ние провеждахме с всички държави от целия свят. Постиженията на българското стопанство до 1989 г. не могат да бъдат достигнати и днес и това се дължи на системата на планирането на ресурсите и на интеграцията  в рамките на СИВ.

Днес вие се опитвате с едно елементарно клише, без дори да го разбирате, да поставите до стената историческото развитие на България, най-плодородното, най-плодоносното развитие на България. Вие не можете да подмените съзнанието на хората, които живяха по времето на социалистическия строй. Не за друго, това не е носталгия, това е обективна преценка, това е сравнение между живота, който хората имаха и това, което днес им предлага либерално демократичната, безпомощна икономическа политика.

Това е сравнението и в него това няма как да бъде подменено чрез уроците в училище. Днес политическата нестабилност в България, нестабилността на институциите се дължи на липсата на елементарна защита, на елементарна грижа от страна на държавата за всеки нейн гражданин. Комунизмът няма нищо общо с тази история. Тази история се дължи на грабежа след комунизма, организиран от десницата, разпределен от десницата, на унищожените огромни фондове в селското стопанство и индустрията с помощта на десницата, мракобесната философия на приватизацията доведе до тотално разрушаване на цели отрасли в икономиката. Това не може да бъде приписано на комунизма. Комунизмът е една от най-светлите идеологии в историята на човечеството. Комунизмът е идеология, която проповядва равенство между хората. Комунизмът е идеология, която дава възможност на всеки човек да бъде равен сред останалите. Не виждам защо някой трябва да изнася открити уроци по комунизъм. Комунизмът е нещо съвършено различно от системата на централното планиране и политическите режими, изградени в Източна Европа след Втората  световна война.  

Съжалявам само за хората, които може би поради неграмотност, липса на исторически познания, смесват политическите режими с идеологиите и икономическото устройство на държавата с някакви конкретни други идеологеми и клишета, които ние трябва днес да опровергаваме.

Нашето историческо развитие след Втората световна война беше възходящо и това е общата оценка на цялото ни общество.

След като бяха закрити лагерите в България, за които вече стана въпрос и в ден днешен, продължава да функционира лагерът в базата Гуантанамо на територията на друга държава, извън САЩ, неясно под каква юрисдикция. Така че препоръчвам на всички бъдещи преподаватели в свободните часове в училище да изучават тоталитарния опит на САЩ, безпринципното прилагане на международното право, репатрирането на затворници от единия край на света със самолети до другия и задържането им без съд и присъда.  Така че предлагам повече да не се занимавате със светлата история на социалистическа България по този нескопосан начин. Предлагам да намерите най-точната оценка, защото БСП защитава тази история и ще продължи да я защитава, защото тя е обективна, нея я има, а вие нямате никакъв шанс да я изтриете, колкото и открити уроци да преподадете, където и да искате, защото хората имат памет, знаят кога как са живели и могат да направят сравнение.

Що се отнася до свободата, уважаеми колеги от десницата, свободата е достижение на европейската цивилизация. Тя не е даденост за един или друг режим. Индивидуалната свобода трябва да бъде отстоявана във всички режими с цената на десетки, стотици, хиляди борци и граждани. Свободата на българските граждани беше отстоявана от Гео Милев, от Йосиф Хербст, от Никола Вапцаров, свободата на българските граждани беше отстоявана от десетките и стотици партизани в партизанските отряди, сражавайки се срещу нацистката окупация на България и с нейния съюзнически режим. Това е фактическата история на българската държава и ние от БСП ще бъдем в този парламент години напред, за да не ви позволим да наложите това профанско клише за битката с комунизма.

 

15.04.2016 г.

гр. София

 

 

 

 

Приятелството и другарството - Иво Атанасов

 

 

 

Запомнил съм този следобед, защото току-що се бяхме върнали от Дорково, от панихида по случай шест месеца от смъртта на тъста ми, отишъл си кажи-речи на моите сегашни години. Веднага след прибирането ни в Кюстендил чухме, че са загинали Людмил Янков и Стоян Наков. Оттогава изминаха 25 години.
Оттогава 25 години не спирам да разсъждавам по темата за приятелството и другарството. Людмил стори нещо изключително в тази насока. Той предприе акция за спасяването на изпадналия в критична ситуация Христо Проданов – първият български покорител на Еверест. За близо денонощие кюстендилецът преодоля километър и половина денивелация, до кота 8 500 метра. Подобно нещо не се беше случвало преди това, не се и повтори. Людмил пожертва собствения си връх, но изкачи нещо много по-важно от Еверест.
Другарство и приятелство като неговото вече почти не се срещат. От година на година те не само стават все по-голяма рядкост, но и когато тук-там се появят, срещат не одобрение, а учудване, пренебрежение и дори присмех. Може да си рискувал много за някого, но когато събитията се завъртят така, че той трябва да ти докаже приятелството си, няма да го стори, нищо, че му е напълно във възможностите. Вече няма и елементарна реципрочност. Може да си помогнал на някого да напредне в йерархията, да стигне дори върховете на държавата, но той не просто няма да ти е благодарен, дори не на дело, а вътре в себе си, а ще гледа да те елиминира, да те смачка, даже да те унищожи. Доколко темата за приятелството се приема като анахронизъм в наши дни, личи и по форума на Дарик. Когато става дума за някой от политиците ни, се натрупват по двеста-триста коментара, а за днешното събитие пред паметника на Людмил Янков за 12 часа се появи един-единствен отзив.
И все пак като че ли не всичко е загубено. Доста време единственият ентусиаст, който правеше нещо, беше Николай Ковачев. Той създаде група във фейсбук, той беше и инициатор за отбелязване на годишнините. Постепенно тези прояви се официализираха и масовизираха. Днес участие взеха дори кметът на общината и председателят на общинския съвет. Може да е и заради предизборната кампания, която тече в момента, но дойдоха. Ученици от Природо-математическата гимназия прочетоха откъси от творбите на Людмил Янков. Така те напомниха на всички за ценностите на алпиниста - онези, които сега смятаме за вече изчезнали. За които предишната власт го удостои със званието „Герой на социалистическия труд”. И за които се надяваме, макар и плахо, отново да намерят място в живота ни.

 

17 април 2013 г.

 

 

 

 

 

Един век по-късно – Тодор Канев

 

 

 

Кой е казал, че днес няма борба на класи?

 

 Бяхме седнали с приятели в едно кафене и обсъждахме материал, в който един заможен човек хвърлял камък в блатото според него, както и намеренията на други заможни хора да оглавят левицата. Докато си говорихме, на съседната маса седна един добре облечен господин. След няколко минути той видимо започна да нервничи и като че искаше да се включи в нашия разговор. Докато най-накрая изригна и каза: "Какво имате против милионерите, и аз съм такъв." Трябваше да му обясним, че нямаме нищо против богатите хора, които създават принаден продукт, социално и материално се грижат за работниците, плащат данъците и вкарват иновативни технологии, това  дори е прекрасно. Но винаги има и едно "но", което до голяма степен се отнася за голямата част от днешните ни новобогаташи. Това "но" е свързано с експлоатацията на трудещите се, с неплащането на заплати, осигуровки от страна на работодателите, с работа по 12 и повече часа при нормиран 8-часов работен ден, с работа на минимална заплата с цел осигуряване на максимално печалба за собственика. След като се изяснихме, на човека му олекна и той дори започна да се съгласява с нас.
Възможно ли е онзи, който е приватизирал държавна собственост и е крал за сметка на държавата, днес да се изправя пред нас и да иска да ръководи обществено-политически проект, същата тази партия, която по своята същност е представител на трудещите се в обществото. Има днешни приватизатори, които като че забравят от коя обществено-политическа класа са и ни убеждават, че сега вече нямало разделение по класов признак. Днешното разделение обаче е по-голямо в сравнение с преди век. Неравенството в днешни времена е в отношение 1 към 99 процента в полза на богатите, а тези от единия процент ни убеждават нас - 99%, че няма класово разделение.
През 1900 г. Димитър Благоев пише статията "Pro domo sua", в нея пише именно за тези обществено-политически и класови отношения: "Борбата на класите неизбежно е борба политическа, борба за политическа власт. Тази борба на класите, които я олицетворяват, винаги се води не от целите класи, а от политически групи, от политически партии. Класите в тази борба се явяват неизбежно във вид на политически партии."
Такава е общата теоретична основа, от която изхожда социалната демокрация. От нея логически следва, че борбата не на всички класи е прогресивна и борбата не на всички политически партии е прогресивна. Класата, която се бори, за да задържи старата икономическа организация и да пречи на развитието на новите обществени производствени форми, е реакционна класа. Напротив, класата, която се бори за възтържествуването на новите обществени отношения, е революционна. Оттук следва, че и политическите партии биват реакционни, когато се борят, за да запазят интересите на реакционните класи, и обратно - те са прогресивни или революционни, когато се явяват представители на новите производствени форми. Най-важното е на коя класа стремежите, ламтежите, интересите представлява дадена политическа партия - дали тя се явява защитник на старите обществени отношения или на новите, на реакционните класи или на революционните.
Работническата социалдемократическа партия у нас стои на тази именно теоретическа основа и изхожда от принципите, които произтичат от нея. Щом е така, то очевидно е, че те са задължителни за всеки един неин член, или по-вярно - че всеки съзнателен неин член не може да не се придържа към тях и в своята дейност да не изхожда от тях. Обаче между членовете на РСДП има за съжаление и такива, които уж признават и теоретическата й основа, и принципите, произтичащи от нея, а всъщност на практика се отдалечават от тях.
Някои крадци на държавна собственост - приватизатори, мутри на прехода и богаташи, като че се стараят да превземат партията на трудещите се. Оказва се, че една обществена политическа класа иска да превземе ръководството на друга обществено-политическа класа и след това да продължи по удобен на нея път. Богатите не желаят да се променя моделът на управление, тъй като това би им донесло загуби и негативи. Поради тази причина по всякакъв начин те ще се опитват да не позволят на една прогресивна партия да наложи своя прогресивен модел на управление. 
Улисани в борбата за ръководството, тези кандидати забравят, че партията е представител на трудовите хора и ако тя бъде ръководена от заможни представители, подкрепящите този политически проект ще оттеглят своята подкрепа и по-скоро не биха гласували за никого, докато не се появи някой ляв антисистемен проект. През изминалите години виждаме редица примери за това как не трябва да се управлява левицата по места. Не закъсняха и резултатите. В Пловдив на последните избори левицата отбеляза катастрофален резултат. На практика за кметството се бориха основно два десни популистки политически проекта. Подобна ситуация ни е позната от Полша, където левицата почти изчезна. Днес левицата е пред важен вътрешен избор. Някои кандидати зад прикрита реторика ще защитават латинската  сентенция Pro domо sua - за себе си, в свой интерес, в защита на личните дела. Така, подложени на натиск и обещания, левите хора ще трябва да потърсят истинската сентенция, която се  заключава в защита на интересите на обществото и трудещите се.

 

Източник: вестник  ДУМА,  14 април 2016 г.

 

Възможен е и друг модел – Андрей Караславов

 

 

В Република Беларус икономическите реформи се провеждаха плавно, частично и постепенно. Така бяха избегнати деиндустриализацията и социалните сътресения, които ние опознахме добре в последните 26 години

Европейският съюз свали значителна част от санкциите, наложени на Беларус преди 13 години. Очевидно е прозрението на брюкселските бюрократи, че санкциите се явяват един безполезен, безперспективен и вреден за всички страни инструмент в политиката.

Беларус не се причислява към държавите-пример за високо развита демокрация и икономика по неолибералните стандарти, но ако се приведат паралели в различните сфери на сегашното социално-икономическо развитие на Беларус и България, то сравнението се не е в полза на нашата страна.

С отделянето си като самостоятелна държава, Беларус на практика запази основните елементи на съществуващата до тогава административна и социална структура, а с това и стабилността, която бе нужна за развитие в новите условия.

Икономическите реформи се провеждаха плавно, либерализацията на цените се осъществи частично и постепенно. По този начин Беларус избегна негативните последствия в икономическата сфера, като деиндустриализация, срив в селското стопанство, масова безработица, а с това и социални сътресения и дезинтеграция на обществото, с каквито се сблъскаха другите страни от ОНД, а и редица източноевропейски държави.

Не бяха възприети настоятелните съвети и препоръки на експерти от Световна банка, ЕС и други западни институции, да се премине към прословутата „шокова терапия“. Не само примерът на другите държави тръгнали по този път, в конкретни случай и този на България, но и актуалните събития в съседна Украйна, потвърждават правилността на проявявания от управляващите и населението на Беларус скептицизъм в тази насока.

С течение на годините Беларус се ориентира към провеждането на определен т.н. пазарен социализъм (понякога наричан и „трети път“), при който частната собственост е разрешена, но държавата запазва своята доминираща роля в планирането и по контрол върху икономиката и цените. По своята същност това бе своеобразна форма на обединение елементи на плановата система с такива на пазарните механизми, на запазване ръководната роля на държавна в икономиката, на държавната собственост в промишлеността и едрата кооперативна собственост в земеделието. Днес по данни на EBRD в държавния сектор в икономиката се изработва над 70 % от БВП, а частния сектор — около 30 процента.

Още в годините на съществуването на СССР Беларус разполагаше с разнообразна и модерна са времето си тежка и лека промишленост (основно металургия, машиностроене, рудодобивна, химическа и преработваща) и развито селско стопанство.

В управлението на държавата от самото начало бе проявяван икономически прагматизъм и стремеж за запазване на икономическата и социална стабилност. В Беларус не бе извършена продажбата и приватизацията на крупните промишлени предприятия, не се допусна разработването и ползването залежите от природни изкопаеми от чуждестранни компании. Подкрепата на националното производство във всички сфери на икономиката бе държавна политика.

Още през 2003 г., първа от всички други държави от пост-съветското пространство, Беларус достигна икономическите показатели от 1989 г. Решаващо значение в случая бе запазването на икономическите връзки с Русия, което осигури редица други икономически и търговски предимства. Страната търгуваше безмитно с Русия, получаваше нефт и газ по „вътрешно руски цени“ (газ по около 100 долара за 1000 м3), с което безпроблемно задоволяваше не само своите енергийни потребности, но и осигуряваше развитието на своята химическа промишленост, като различните деривати от производството на своите рафинерии реекспортираше обратно в Русия и други държави, в т.ч. и на Запад, с висока печалба. Това бе дало повод и на вицепрезидента на Световната банка да заяви през 2010 г., че „през последното десетилетие ръстът на белоруската икономика повече се приближава до този на Китай, отколкото до този на Европа и че нивото на бедност в страната е значително съкратено“.

Днес Беларус разполага със значителна, широко-спектърна и развита машиностроителна промишленост. Страната има голямо производство на тежкотоварни транспортни средства (МАЗ, БелАЗ), различни разновидности трактори, автобуси и тролейбуси и пр. Белоруският автомобилен завод е на едно от челни места в света по производство на тежка кариерна техника — тежковози с капацитет над 100–130 тона. В страната са запазени и работят четири крупни металургични комплекса, като само в тях се осигуряват над 40 000 работни места, от които 3000 са високо квалифициран инженерен персонал.

Аграрният сектор в Беларус произвежда около 7,5% от БВП и в него са заети 9,7% от населението. В Беларус бяха запазени кооперативните /на базата на съществуващите преди совхози и колхози/, които работят на пазарен принцип, но продължават да се ползват с активната подкрепа на държавата и които постепенно прерастват във вертикално интегрирани обединения на действащите АПК (подобни имаше и у нас, но бяха брутално ликвидирани) и предприятия от преработващата хранителна промишленост.

В Беларус се частният сектор произвежда 1/3 от общата селскостопанска продукция. През 2005 г. белоруското правителство приема и финансира специална програма за възраждане и развитие на селото.

Производството на аграрният сектор задоволява собствените нужди на страната, като съществена част от него е ориентирана за износ. Беларус има активно салдо в търговията със селскостопански стоки и хранителна продукция.

Страната разполага със значително собствено производство селскостопанска техника, с които задоволява в най-голяма степен своите нужди и е крупен износител на такава техника. Това се отнася и за производството на основните видове торове /азотни, фосфорни, калиеви/, които се използват в селското стопанство. Внос се осъществява само на техника, която няма аналог в страната.

Според статистиката на Световната организация за прехрана /ФАО/ Беларус заема едно от челните места в света по производство на пшеница, ръж, картофи, лен, ръж, захарно цвекло, овес, рапица.

Здравеопазването в Беларус е безплатно и се осъществява чрез системата на държавни медицински заведения, организирани йерархично по териториален принцип. Частично доплащане съществува само при стоматологичните услуги и покупката на някои медикаменти при амбулаторно лечение. Разходите от семейния бюджет за здравеопазване са сравнително ниски при гарантиране на широко обхватни медицински услуги и справедлив достъп до тях.

Промените в здравеопазването се осъществяват поетапно, като същите се предхождат от всестранен анализ и обсъждане. Прилагането им се осъществява сред постигане на консенсус между всички заинтересовани страни. В страната не съществува недостиг на медицински кадри, даже се отбелязва увеличение, макар и малко, на броя на лекарите.

Беларус разполага с добре изградена система на образование на всички нива. За образование от държавния бюджет се отделя 5,6 процента (в България –3,7%). В страната е запазено развито професионално-техническо и средно специално образование.

Системата на висшето образование на страната съставят 45 държавни и 9 части висши учебни заведения.

Беларус, която граничи с държави-членки на НАТО, няма проблеми със своите съседи и поддържа отлични отношения с Русия, проявява подчертано държавническо отношение към гарантиране на своята сигурност и въоръжени сили.

Към настоящия момент, по официални данни, числеността на въоръжените сили на Беларус, комплектувани на смесен принцип от наборни и професионално военно-служещи, възлиза на 62 хиляди. Тези въоръжени сили разполагат с 1600 танка, 2500 бронирани транспортни машини, 1490 артилерийски системи, 260 бойни самолета и 80 бойни хеликоптера.

Беларус, за разлика от България, не ликвидира или съкрати, а запази и модернизира наследения от времето на СССР значителен Военно-промишлен комплекс. Националният ВПК произвежда значителен набор от най-модерни изделия, като навигационни и пилотажни системи, системи за автоматизация и програмно осигуряване, оптико-механично и контролно оборудване и други. Освен гарантиране сигурността на страната и носещ значителни приходи от експорт на своята продукция, ВПК осигурява хиляди високо технологични работни места. В сътрудничество с Русия в Беларус е усвоен и ремонтът и модернизацията на самолетите СУ 25 и МИГ — 29, които са на въоръжение във ВС на страната.

ВПК на Беларус е тясно свързан с ВПК на Русия, който поема значителна част от неговата продукция.

Беларус е пример, как един икономически модел може да бъде успешен при разумното и отговорно управление и запазване на съществуващите икономически контакти и пазари, съществували и в други политически реалности.

Един от резултатите на този подход през годините е, че днес безработицата в Беларус е 5,9 процента (в България 11,6%), а по комплексния Индекс на човешко развитие на Програмата за развитие на ООН, също изпреварва страната ни, като от 189 страни заема 50-то място (България 59-то).

 

Източник : вестник  Земя, 14 април 2016 г.

 

ДУМА е идея !

 

 

Лошо е да си добър, да си различен, да имаш воля и кураж. Абсурдно е, но в наши дни да имаш собствено лице предизвиква не само човешка завист, но и политическа омраза. Оше от първия си брой "Дума" обеща да бъде вестник на всички, които търсят истината и искат да бъдат добре информирани. 
"Дума" не е нито офис, нито мобифон, нито елементарен бизнес. "Дума" е идея!
"Дума" не е дама, а воин, който държи на съдбата си. "Дума" се закле, че ще бъде борец срещу всяка диктатура! "Дума" не яде чужд хляб и се издържа единствено от словото, което продава. Ето защо ние спокойно можем да кажем, че сме по-независими от много независими, тъй като нямаме в джоба си нито една пара, дошла от външен източник.
"Дума" не е партиен орган в стария тоталитарен смисъл на това понятие, а знак на нов професионален и граждански подход към нещата и явленията. Той е най-нормален информационен всекидневник, чиято главна политическа отклика от другите вестници е ангажираността му към БСП и социалистическата идея. Но тази отлика никой не бива да превръща в отправна точка за творчески и организационен диктат върху вестника.  “Дума” не е обикновена ОПО, за да си позволи послушание и празни приказки. Тя е камбаната на БСП, чийто дълг е да стряска и да води. Отрежем ли езика й, ще я превърнем в чучело или в исторически експонат.
Всеки, който разглежда "Дума" не като национален вестник, а като теснопартийно издание, греши. "Дума" е не само вестник на социалистите, но и на всички, които хранят надежда в лявото движение на обществото. А те не са никак малко. Те са мнозинството от нацията, което иска да се измъкне от социалната кал и да живее достойно. Единственият вестник, който може да приласкае и поведе тези хора, е "Дума".
Нихилизмът и безродството, разрушаването на националния фонд и безогледното обедняване на хората свързаха здраво вестника с проблемите на времето. Това го измъкна от тесния коловоз на партийната политика и го превърна в реална национална трибуна.
Именно "Дума" бе първият публицистичен лист, който свърза в едно съдбата на социалната идея със съдбата на България. И който пръв посочи, че силите на реставрацията и класовия реваншизъм, независимо от своите модерни имена и обединения, са антипод на истинската демокрация. Не друг, а "Дума" доказа, че БСП няма друга грижа, освен грижата за България. Не друг, а "Дума" доказа, че професионализмът е немислим без модерен поглед към проблемите и света. И без онази воля за действие, от която се ражда новото. Вестникът е трибуната, по която стрелят всички. По тялото му стърчат и наши стрели. Това го превърна във вестник с характер, който не се страхува от истината, дори когато е неудобна.
Нашият вестник продължава да бъде големият вестник на България, независимо от конкуренцията и ударите под кръста. Без "Дума" стотици хиляди хора ще останат без своя ясен политически компас. 
В тези мили хора, които не могат без "Дума" е скрита нашата истинска сила. Който не познава тази сила, не знае нищо. Тя е магията, която прави вестника. "Дума" е щастлив не само със своите репортери и редактори, със своите автори, но и с читателите си. Тя е вестник с публика. И то публика, която го приема като откровение. На хилядите хора, които правят тази публика, искаме да се поклоним!
Жребият на "Дума" е да бъде свободният, независимият глас на партията и на лявата идея. Тя не трябва да отразява живота елементарно, с лозунги и резолюции, а трябва да го зарежда с мисъл. Знаем, че това е най-трудното, но и най-необходимото. Тук е скрит шансът на вестника, който не бива да се проваля.

 

 

 

 

 

 

 

Евангелие на съзиданието – Иван Пехливанов

 

 

Преди десетина дни излезе от печат допълненото и преработено издание на знаменитата книга на инж. Иван Пехливанов “Свидетел на историята”. Инж. Пехливанов е сред авторите, които не се появяват често на нашите страници, но затова пък всеки негов текст е най-верният ориентир за истината в морето от отрицание и лъжи, които от 25 години заливат умовете на младите хора на България.

“Свидетел на историята” е книга - евангелие на съзиданието за 45-годишния период на отричаното днес социалистическо могъщество на България. Тя е жива енциклопедия не само на инженерното израстване и съзряване на Иван Пехливанов, но и свидетелство за гигантския скок в икономическия живот на България от бедна аграрна страна до държава с модерно селско стопанство и могъща промишленост, с машиностроене и енергетика, които нямат равни по темпове на развитие на Балканите и които изведоха България на завидното 29-о място според класацията на ООН сред държавите в света.

В този брой проектантът, конструкторът и ръководителят инж. Иван Пехливанов дава отговор на някои от най-спекулативните твърдения на критиците на социалистическото съзидание, както винаги спокойно, аргументирано и ясно.

В редакцията на “Нова Зора”, откъдето преди години студентите бяха разбрали, че могат да си набавят първото издание на книгата, ставахме възторжени свидетели на изумените им от щастливо удивление очи, на възторжените им коментари за една друга България, открадната от тяхната младост и зачертана от лъжата и наглостта на отрицанието. Но велика е правдата ни живота: истината застига лъжата и правдата възтържествува.

На добър час на обновения и обогатен с факти “Свидетел на историята” и неговата щастлива среща с младостта и с честните хора на България.

Минчо Минчев

 

 

 

 

Осемте години в „Машелектропроект“

са важен период от инженерната ми практика. Могат да се открият много прилики и много разлики между конструирането и проектирането. Общи са творчеството, напрежението, понякога и удовлетворението от извършеното. Съществени са различията.

При машинното конструиране преобладават личностните елементи. Конструкторът по цели дни е сам със себе си, със своите знания и незнания, със своя чертеж и сметачна линия. Промишленото проектиране е колективно творчество - всеки дава някому задание, всеки получава от някого данни, налагат се инженерни компромиси до намиране на оптимално решение. Пропуските и грешките в голяма степен са колективни. Общи са и успехите при добър проект.

Другата разлика е в обществена обвързаност. Когато конструирах първата в България водна турбина с голяма мощност, живеех с формулите на хидродинамиката и на якостта на материалите; липсваше усещане за социален влог. Заводското проектиране поставя специалистите на обществена позиция. Зад всеки проект стоят милиони средства, хиляди хора, интереси на селища и на цялото общество. При промишленото проектиране специалистът неусетно се превръща и в общественик.

Изградените стотици заводи пораждат важни въпроси:

• Нужно ли беше интензивното развитие на машиностроенето?

Положителният отговор е безспорен.

- Земеделските работници в развитите страни са 5-7 % от населението, у нас в 1950 г. те стигаха 75 %. При каквато и форма на собственост, предстоеше земеделието да освободи огромна армия работещи, това започна още от 30-те години. Без индустрия и особено без машиностроене социалната катастрофа бе неизбежна.

- Машиностроенето само за 30 години стана основен експортен отрасъл на страната. През 1939 г. 99,6 % от износа ни се е състоял от суровини и преработени селскостопански произведения. През 1983 г. 55 % от износа беше машиностроителна продукция. Експортната ни структура се изравни с тази на развитите европейски страни.

В 1963 г. група проектанти посетихме германската фирма “Мессер Грисхайм”, от която бе купен лиценз и оборудване за производство на заваръчни електроди. Научният консултант на фирмата, известен професор, ни запита къде ще строим завода. Като чу Ихтиман, каза: “Зная го, по време на войната съм бил там. А защо ви е такъв завод?

На площадката му отглеждайте крави, продавайте ни масло и сирене, ние ще ви осигуряваме електроди.” Какво да спорим с този умен човек? Той знаеше, че с производството на 25 хиляди тона електроди си осигуряваме 20 милиона USD, но едва ли предполагаше, че от 40 декара площадка до ихтиманската гара няма да получим сирене и масло и за 15 хиляди USD. Съобщи ни цифрата 850 работника в завода, а не каза, че краварите ще са 5 души.

- Индустрията промени образователната структура на обществото. В книгата “Дейци на българското инженерно–архитектурно дружество 1893-1949”, издание на Федерацията на научно–техническите съюзи и на Съюза на архитектите, има данни за 1949 г.: машинни инженери – 256, електроинженери - 302. В 1951 г. аз се включих сред тези машинни инженери. През 1989 г. само в машиностроенето, електротехниката и електрониката инженерите бяхме над 35 000, т.е. 100 пъти повече! И при този ръст, по специалисти с висше техническо образование заемахме едва 26-о място в света.

- Самонадеяни лаици сега с лекота отричат изграденото от нашите поколения. Не се и замислят какви щяха да бъдат днес самите те, ако предците им не бяха завършили гимназии и ВУЗ, ако не работеха за техническото преобразуване и модернизиране на страната и не бяха променили радикално индустриалния облик на България!

- Нима е толкова трудно да се осъзнае, че машиностроенето прави икономиката ефективна? Веригата: руда - концентрат - олово - тягова батерия - електрокар, или: руда - концентрат - електролитна мед - проводник - електромотор - електротелфер, и стотици подобни вериги увеличават доходите на страната и създават работа на милиони хора. Тази истина, разбрана още през 50-те години и осъществена през следващите десетилетия, осигури икономическата ни стабилност и ръст.

Днес веригите са скъсани, отново производството спира до рудата и до концентрата. България се върна на довоенната си позиция - суровинен придатък на външни сили, които ограбват труда и ресурсите ни.

- Следвоенната геополитическа обстановка позволи малка България да развие индустрия, в т.ч. машиностроене, електроника, изчислителна техника, автоматика и роботика. За 30 години те станаха реалност благодарение на неимоверните усилия на научния и индустриалния ни интелект. Това съчетание на обективни и субективни фактори може да се появи само веднъж във вековната история на една нация и е неин велик шанс. Ние не го пропуснахме!

• Правилна ли беше машиностроителната ни стратегия?

До 50-те години на миналия век машиностроенето, доколкото имаше такова, произвеждаше изделия за населението. От 1960 година то влезе в нов етап - участие в международната конкуренция.

Машиностроителната ни стратегия целеше:

• изпреварващо да заемем изгодни позиции в предстоящата специализация на страните от СИВ и в световната индустриализация.

• отрасълът да се насочи към перспективни направления, които да му осигурят добри пазари на изток и запад;

• продукцията да се обвърже със суровините, с потребностите ни и с работа за хората;

• бързо да се внедряват научните и технологически новости с покупка на лицензи, технологии, оборудване и ноу-хау;

• да се оползотвори най-пълно индустриалният ни интелект.

За три десетилетия тази стратегия бе осъществена.

И един важен детайл:

проектираните и изградени заводи имаха сигурни и дълготрайни пазари за продукцията си

Спомням си само един случай на опасност да изградим ненужен завод – за телевизионни черно-бели екрани при появата на новите цветни телевизори. Възразихме пред Министерския съвет и проектирането бе спряно.

Днес, при „пазарната ни икономика“ къде са ни пазарите?

• Заместник-министър на машиностроенето

С указ 904/14.10.1968 г. бях назначен на тази длъжност. Възложи ми се ръководството на инвестиционното направление на отрасъла.

Инженерната ми работа през този период се състоеше в безспирни пътувания из страната, безкрайни “оперативки” на стотици обекти. Продължи напрежението по изграждането на нови мощности, но се съсредоточих в ускоряване пуска на строящите се обекти. През 1969-1973 г. въведохме в експлоатация над 200 завода, незавършеното строителство спадна наполовина. Това не бяха пускови празници, а непрекъснати грижи.

Работих и по нови крупни проекти. Два от тях са:

Производство на 100-хилядотонни танкера

През 1970 г.  започнахме преговори с полски ръководители за съвместно производство у нас на 20 броя 100-хилядитонни танкера. Водех българската част на работната група. След сложни преговори приехме:

- Полша да достави: проектите, металите, в т.ч. корабната ламарина (около 20 хиляди тона за танкер), корабните двигатели (дизелови, 12 хиляди к.с. по лиценз “Зулцер”), валовете, корабните винтове, корабното оборудване, командната и друга апаратура.

- България: да строи танкерите в корабостроителния завод във Варна, да осигури инженерно-техническото ръководство, изпитанията и предаването на готовите танкери.

- Време за изпълнение на програмата: 10 години.

- Разпределение на произведените танкери: за Полша - 8 броя; за България - 12 броя, от които първите три.

- Страните могат да продават танкерите си на трети страни.

- Полша ще купува при наше съгласие българските танкери по пазарни цени, но не по-ниско от 20 милиона USD за танкер.

През 1972 г. във Варшава бе подписан междуправителствен договор за 400 милиона USD, една от големите сделки между страни на СИВ. Ние получавахме: проект; 400 хиляди тона метали; 20 корабни дизели (купуването им би ни струвало 50 милиона USD); корабно оборудване и апаратура; осигурявахме работа и пазар за десет години на корабостроителния завод; придобивахме 12 танкера; можехме да ги запазим за нашия флот, или да ги продаваме на добра цена, включително и на Полша.

След три години беше готов първият танкер, който по договореността остана за България под името “Хан Аспарух”.

В 1976 г. едно от първите дела на новия водещ външната ни търговия Андрей Луканов бе прекратяването на договора по причини, знайни само от него. Остана в стопанската ни история фактът, че сме били едни от малкото производители на крупни танкери в света.

Пазя високия полски орден, с който ме удостоиха за сделката, и спомена, че го получих едновременно с голямата българска поетеса Дора Габе, наградена за делата й по културните ни връзки с Полша.

Завод “Бета” гр. Червен бряг проектирахме и построихме през 1971-1973 г.

Инициатори за създаването му бяха опитните инженери ген. Георги Ямаков, ген. Тодор Тодоров, Васил Тюркеджиев и Илия Гунчев. Замисълът им бе военно-промишленият ни комплекс да навлезе и в производството на бронетанкова техника. Градът бе избран заради възможностите да осигури добри производствени и инженерни кадри, удобна площадка в близост до София, до жп линия и пътища.

Като заместник-министър по инвестициите водех групата по изграждането на завода и по връзката със съветските органи. Посетихме и техния завод, модел на завод „Бета“.

Технологическият проект бе съветски, останалите му части – архитектурен, строителен, инсталационни, транспортни и др. – на казанлъшкия проектантски институт НИТИ.

Заводът е уникален производствен комплекс. Изграден е върху терен 400 декара, покритите му площи са 80 декара. Осъществена е пълна поточност, някои машини са единствени в страната. Между тях са: гилотини за студено рязане на дебелостенни стоманени листове с ширина до 5 м, абканти за студено огъване, крупни заваръчни автомати. У нас бяха конструирани и изработени кантователите, които можеха да ротират цели бронетанкови корпуси и куполи до пълната им изработка.

Производствената листа включва бронетранспортьори и самоходни артилерийски установки. Усвоено бе производството и на 122-мм танк с височина 2775 мм, скорост 61 км/час, скорост във вода 4,5 км/час, екипаж 4 души и оперативен път до 500 км.

Годишното производство стигна стотици бройки бронетанкова техника, в някои периоди България излезе на първо място в света по определени изделия.

Завод “Бета” раздвижи много отрасли. Металургичният комбинат “Кремиковци” усвои производството на бронестомани, радомирският завод за тежко машиностроене произвеждаше оръдейните дула, други наши заводи даваха качествени тракове и верижни носачи. Институтът на БАН по металознание създаде технология за леене с противоналягане на носещите верижни ролки, ние единствени в света изхвърлихме старата сложна технология на изработването им чрез заваряване.

Бронетанковото производство съдейства военната ни индустрия да се включи сред десетте най-големи износители на военна техника в света. Валутният годишен приход надхвърляше 1 милиард долара годишно при възвръщаемост 240 процента, т.е. от 1 лев вложен в производството страната ни получаваше 2,4 долара печалба от износа.

• Генерален директор на НПО “Технология на металите”.

През юни 1973 г. закриха министерството на машиностроенето и създадоха две - на машиностроенето и на електрониката. Предложиха ми да стана заместник-министър във второто министерство. Отказах, тежката работа през годините влоши здравето ми.

Академик Ангел Балевски, председател на БАН, ме покани за генерален директор на научно-производствено обединение (НПО) “Технология на металите”, което се създаваше към Академията. Това беше първата у нас и в източните страни управленска форма, обединяваща науката и производството в единна система.

Професор Балевски ме познаваше от 1946 г. като студент. През 1954 г. ми предложи да постъпя в БАН като научен сътрудник в новия институт по металознание. Тогава усилено работехме по първите водни турбини и със съжаление не отидох. Сега приех поканата му без колебание. Той се засмя и в своя стил ми каза: “Знаех, ще ходиш, ще ходиш и накрая пак ще дойдеш при мен. Такъв е животът.”

На 27 юли 1973 г. започнах новата работа. Обединението бе утвърдено с постановление на Министерския съвет № 42/14.08.1973 г. Първи заместник генерален директор стана член-кор. проф. Иван Димов, единият от авторите на изобретението “леене с газово противоналягане”. Заместници ми бяха и опитните инженери Илия Ивановски и Божил Вучков. Задачата беше да се ускори практическото приложение на изобретението.

Методът за леене с газово противоналягане

е патентован през 1960 г. с автори акад. Балевски и проф. Димов. Той е свързан със следната особеност при леенето на металите: кристализацията (застиването) на течния метал в леярската форма не е едновременна, тя започва от външните стени и завършва в сърцевината. Това поражда “обемен дефицит” - недостиг на течен метал, който нараства по оста “външна стена - вътрешност” на отливката и предизвиква в нея “осева” пористост. Микропорите понижават якостта й с 15-20 %. Явлението е познато още от древността. За частично решение се използва “мъртва глава” - външен обем над леярската форма, който се запълва заедно с нея с течен метал. Той служи като резервоар на стопилка, а с теглото си - и като течна преса за запълване на образуващите се по време на кристализацията микропори. За да има ефект, обемът на мъртвата глава често е колкото отливания детайл.

Осевата пористост се считаше за неотстранима, световната леярска колегия посрещаше като несериозно всяко твърдение, че е намерен начин за нейното премахване.

Същност на метода:

течният метал е в херметизиран съд. Под действието на газово налягане той се подава чрез леякова тръба в леярската форма. Тя също е херметизирана, в нея се поддържа газово противоналягане. Двупосочният газов натиск върху стопилката по време на кристализацията запълва микропорите и отстранява осевата пористост. Газово налягане и противоналягане от 8 атм. върху алуминиева стопилка има ефект на мъртва глава с височина над 20 метра. Разликата между налягането и противоналягането във формата осигурява потока на течния метал и определя скоростта на запълването й.

Методът, доказан теоретически и потвърден практически, предизвика голям научен и производствен интерес. Запознах се с него през 1963 г., когато проектирахме институтите в София и в Плевен, тогава имаше няколко лабораторни машини, с които се правеха научни изследвания. През 1973 г. заварих огромен напредък.

Създадени бяха производствени машини и технологии за няколко десетки сложни алуминиеви детайли. Това развитие позволяваше да започне разгънато производство. С него се зае новото обединение.

Алуминиеви отливки за бронетранспортьори

Възложиха ни производството на близо 30 вида отливки, особено сложни бяха тези за картера на скоростната кутия. Трябваше да ги усвоим бързо, тъй като спираха вноса им от Съветския съюз. С проф. Иван Димов и инж. Емил Момчилов пребивавахме неотлъчно в Плевенския завод за алуминиеви отливки, но резултатите трудно се подобряваха. Срокът изтичаше, а постигнахме едва 5 % годни отливки! В завод “Терем”, Търговище, който произвеждаше скоростната кутия, се намираха специалисти от съветския завод, доставчик на отливките. Поканихме ги, огледаха направеното и отсякоха: “Молодцы, ние имахме вашия брак след едногодишно усвояване, скоро ще ни изпреварите”. Продължиха доставките на отливки, ние отработихме технологията, бракът падна под 10 %. След година съветският завод закупи наши машини. Започнахме износ на картери за Полша.

Носещите ролки на веригите на съвременните бронемашини трябва да бъдат леки, плътни и с висока ударна устойчивост. Затова те представляват заварена конструкция от алуминиеви тръби и щамповани алуминиеви страници. Институтът създаде технология за леенето им с противоналягане. Спазихме всички изисквания, произведохме няколко комплекта ролки. Те издържаха сложните изпитания, получихме сертификат и разрешение за производство. Това беше голям успех. При едно посещение на маршал Дмитрий Устинов, министър на отбраната на СССР, ни поканиха с проф. Иван Димов на среща в завод “Бета”. Маршалът, който през Втората световна война е ръководил военната индустрия на Съюза, като огледа шлифовете и снимките с кристалните структури на отливките, поздрави професора с думите: “Сами не знаете какво сте постигнали.”

Производство на стомани по метода за леене с противоналягане

В металознанието е известно, че азотът, най-разпространеният в земната атмосфера газ, има легиращи свойства, по-добри от метала никел, скъп и стратегически елемент. Невъзможно е обаче да се задържи газ в течна стомана (+ 1600⁰ С) и да се вгради в кристалната структура. Газовото противоналягане, подържано също с азот, реши този проблем. Произведохме безникелови неръждаеми стомани със съдържание на азот над 2%, а само 0,2-0,3 % азот заместват 8-10 % никел в легираните стомани!

Изградихме през 1974 г. в стоманолеярния завод “Електрометал”, София и в “Камет”, Перник, цехове за азотирани стоманени отливки. Конструирани и произведени бяха няколко машини. Професорите Иван Димов, Янко Арсов, Цоло Рашев разработиха теорията и практиката в тази съвършено нова област на металолеенето и металургията.

Със специалисти от Института по черна металургия и от МК  “Кремиковци” се усвои производството на микролегирани с азот стомани от типа САФ. С тях бяха изработени металоконструкциите за Уст-Илимския и други заводи в далечния север, в зоната на вечния мраз, нашите стомани запазваха качествата си при температури -40⁰ С. С тях България участва в международния проект за газодобив, за което получавахме дълги години природен газ при облекчени условия.

С валцован в МК “Кремиковци” лист от същите стомани заводът за спиралошевни тръби край Кричим усвои производството на газови тръби за газо- и нефтопроводи. Проблемът за заваряването, без да се наруши микроазотираната структура при шева, беше решен успешно от чл.кор. проф. Любомир Калев и д-р инж. Марин Белоев.

Малко се знае, че над 50 хиляди тона тръби, 70 % от газопроводната ни мрежа са наши. Досега 13-те аварии по технически причини само при вносните тръби. Въпреки това кричимският завод бе разрушен, България днес внася тръби от чужбина.

 

 

Източник:  вестник Нова Зора, бр.13, 2016 г.

 

 

Виж още извадки от книгата тук - https://vemiplast.wordpress.com/2015/07/22/%D1%81%D0%B2%D0%B8%D0%B4%D0%B5%D1%82%D0%B5%D0%BB-%D0%BD%D0%B0-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0/