Съдилища за ограбване на държавите - Беноа Бревил, Мартин Бюлар

 

 

 

Многонационални компании, които съдят държави, за да наложат собствения си закон и да претендират за „правата“ си – това не е някаква измислица, по света вече има повече от 500 такива случая.

ЗА едва 31 евро френската компания „Веолия“ обяви война срещу една от малкото победи на египтяните след „ арабската пролет“ от 2011 г. – увеличението на минималната заплата от 400 на 700 лири месечно (от 41 на 72 евро). Мултинационалната компания сметна тази сума за неприемлива и на 25 юни 2012 г. подаде жалба срещу Египет пред Международния център за уреждане на инвестиционни спорове (служба на Световната банка). С какъв мотив? „Новият закон за труда“ бил в нарушение на ангажиментите, поети с „публично-частното партньорство“ за преработка на отпадъците, подписано с град Александрия [1]. Големият трансатлантически пазар, за който в момента се водят преговори, може да включи процедура, позволяваща на предприятията да съдят държави. Такова поне е желанието на САЩ и на организациите на собствениците. Така всички държави, страни по договора, ще бъдат изложени на същата опасност като Египет.

Доходоносната жилка „уреждане на спорове между инвеститори и държави“ позволи на голям брой частни дружества да спечелят добри пари. През 2004 г. например американската компания „Каргил“ получи 90,7 млн. долара от мексиканската държава, призната за виновна, че е въвела нов данък върху газираните напитки. През 2010 г. „Тампа електрик“ получи 25 млн. долара от Гватемала след жалба срещу закон, определящ таван за цената на електричеството. През 2012 г. Шри Ланка беше осъдена да плати 60 млн. долара на „Дойче банк“ заради промяна в един договор за петрол [2].

Жалбата на „Веолия“, която все още се разглежда, беше подадена въз основа на инвестиционния договор, подписан между Франция и Египет. По света съществуват повече от три хиляди междудържавни споразумения или споразумения за свободна търговия от този тип. Те защитават чуждестранните предприятия срещу всяко държавно решение (закон, правилник, норма), което би могло да навреди на инвестициите им. Националните органи за регулация и местните съдилища вече нямат право на мнение, а властта е прехвърлена на наднационален съд, който черпи сила… от отстъплението на държавите.

В името на закрилата на инвестициите, на правителствата се заповядва да гарантират три големи принципа: равноправно третиране на чуждестранните дружества и местните компании (затова е невъзможно да се подкрепят местните предприятия, които например защитават заетостта); сигурност на инвестициите (държавната власт не може да променя условията на експлоатация, да отчуждава без компенсация или да предприема „косвено отчуждаване“); свобода за предприятието да прехвърля своя капитал (една компания може да се изнесе от страната заедно с имуществото си, но държавата не може да я изгони!).

Жалбите си мултинационалните компании отнасят до една от специализираните инстанции: Международния център за уреждане на инвестиционни спорове, който разглежда най-много жалби, Комисията на ООН по международно търговско право, Постоянния арбитражен съд в Хага, някои търговски камари и др. Решенията им най-често не могат да се обжалват. За разлика от обичайното правосъдие арбитражният съд не е длъжен да предлага такава възможност. Повечето страни са избрали да не включат правото за обжалване в своите договори. Ако трансатлантическото споразумение между ЕС и САЩ предвиди процедура за уреждане на спорове между инвеститори и държави, тези съдилища ще бъдат отрупани с дела. Съществуват 24 000 филиала на европейски дружества в САЩ и 50 800 клонове на американски компании на Стария континент. Всички те биха могли да оспорят мерките, които смятат, че накърняват интересите им.

Рай за адвокатите по търговски дела

От близо шестдесет години частните компании могат да съдят държавите. Преди процедурата се използваше рядко. От около 550-те дела, регистрирани от 50-те години насам, 80% са от периода 2003-2012 г. [3]. Повечето жалби са на компании от Севера – три четвърти от делата, разглеждани от Международния център за уреждане на инвестиционни спорове, произлизат от САЩ и ЕС и са насочени срещу държави от Юга (в 57% от случаите). Правителствата, които искат да скъсат с икономическата ортодоксалност, като Аржентина или Венецуела, редовно са обект на атаки (вж. картата по-горе).

Мерките, предприети от Буенос Айрес за справяне с кризата от 2001 г. (контрол върху цените, ограничения за износ на капитали и др.), системно бяха обжалвани пред арбитражни съдилища. При това президентите Едуардо Дуалде, а след него и Нестор Киршнер, поели властта след кръвопролитните сблъсъци, нямаха никакви революционни намерения, а се стремяха да отговорят на най-неотложни нужди. Но германският „Сименс“, заподозрян в подкуп на безскрупулни политици, отправи претенции за 200 млн. долара към новата власт, след като тя оспори договори, подписани от предишното правителство. Дружеството „Сор“ пък, филиал на „Буиг“, протестира срещу замразяването на цената на водата, защото това „подривало стойността на инвестицията“.

След финансовата криза от 1998-2002 г. срещу Буенос Айрес бяха отправени 40 иска. Десетина от тях – на обща стойност 430 млн. долара – бяха успешни за фирмите. До февруари 2011 г. срещу Аржентина бяха отправени още 22 жалби, 15 от които са свързани с кризата [4]. От три години насам и Египет е мишена на инвеститорите. Според едно специализирано списание [5], за 2013 г. страната дори е на първо място по искове, отправени от многонационални компании.

В съпротивата си срещу тази система някои държави като Венецуела, Еквадор и Боливия анулираха свои междудържавни договори. Южна Африка се готви да ги последва, след като се опари от продължителната съдебна разпра с Пиеро Форести, Лаура Де Карли и др. по повод на закон, който дава на чернокожите привилегирован достъп до собствеността на мини и поземлени имоти. Според италианците той противоречи на „равнопоставеността на чуждестранните и националните предприятия“ [6]. Странна е тази „равнопоставеност“, за която претендират европейски собственици, при положение че южноафриканските чернокожи, представляващи 80% от населението, притежават едва 18% от земята, а 45% живеят под прага на бедността. Такъв е законът за инвестициите. Процедурата бе прекратена, след като през 2010 г. Претория се съгласи да даде концесии на апенинските ищци.

В такива дела мултинационалните компании или получават солидни компенсации, или принуждават държавите да занижат нормите си в рамките на компромис, за да избегнат процеса. Германия съвсем наскоро изпита това на собствения си гръб.

През 2009 г. шведската държавна компания „Ватенфал“ отправи иск за 1,4 милиарда евро срещу Берлин, с мотив че новите екологични изисквания на Хамбург правят „антиикономичен“ проекта ѝ за топлоелектрическа централа на въглища. Международният център за уреждане на инвестиционни спорове прецени, че искът е допустим и след люти битки през 2011 г. бе подписано „съдебно споразумение“, последвано от „облекчаване на нормите“. В момента „Ватенфал“ атакува решението на Ангела Меркел да прекрати производството на ядрена енергия до 2022 г. В годишния си доклад за 2012 г. компанията изчислява загубите си вследствие на германското решение на 1,18 милиарда евро.

Случва се, разбира се, исканията на мултинационалните компании да бъдат отхвърлени – от разгледаните до края на 2012 г. 244 случая 42% са приключили с победа на държавите, 31% – с победа на инвеститорите, 27% – със споразумение [7]. Страните по делата губят милиони за съдебни разноски. Затова пък „печелившите от несправедливостта“ [8], както е озаглавен един доклад на асоциацията „Обсерватория на корпоративна Европа“, прибират парите. В тази система арбитрите от международните инстанции и адвокатските кантори се обогатяват независимо от изхода на процеса.

При всеки спор двете страни прибягват до адвокатски екипи, подбирани сред най-големите юридически фирми, чиито хонорари варират от 350 до 700 евро на час. След това делата се разглеждат от трима „арбитри“: единият се посочва от правителството ответник, вторият – от мултинационалната компания ищец, а третият (председател) – общо от двете страни. За арбитража в подобни случаи не е нужна квалификация, нито правоспособен и опитен съдия. Веднъж избран, арбитърът получава между 275 и 510 евро на час (понякога много повече) за дела, които често превишават петстотин часа. Очевидно си струва да се посветиш на такава работа.

Арбитрите (96% мъже) произхождат основно от големи европейски и северноамерикански адвокатски кантори, но рядко дейността им е изцяло посветена на правораздаването. С тридесет дела зад гърба си чилиецът Франциско Орего Викуня е сред петнадесетте най-търсени арбитри. Преди да се отдаде на търговското правосъдие, той е заемал високи правителствени постове по времето на диктатурата на Аугусто Пиночет. Сред петнадесетте е и юристът Марк Лалонд, бивш канадски министър, преминал през управителните съвети на „Ситибанк Канада“ и „Ер Франс“. Сънародникът му Л. Ив Фортие е гастролирал в председателството на Съвета за сигурност на ООН, в кантората „Ожилви Рено“ и в управителните съвети на „Нова Кемикълс Корпорейшън“, „Алкан“ и „Рио Тинто“. „Членството в управителния съвет на котирано на борсата дружество – а аз съм бил в съветите на много от тях – ми помогна в практиката ми на международен арбитър, споделя той в интервю [9]. То ми даде поглед върху света, какъвто нямаше да имам като обикновен адвокат“. Какво доказателство за независимост!

Голяма част от адвокатите и арбитрите за уреждането на спорове между инвеститори и държави идват от двадесетина кантори, повечето американски. Заинтересовани от множенето на този род дела, те дебнат и най-малката възможност за завеждане на искове срещу държави. По време на либийската гражданска война британската фирма „Фрешфилдс Брукхаус Деринджър“ например препоръча на клиентите си да съдят Триполи, с мотив че нестабилността на държавата води до несигурност на инвестициите.

Всяко дело осигурява приход от средно 6 милиона евро за експертите, арбитрите и адвокатите от съдебната машина. Въвлечени в продължителен процес срещу германския летищен оператор „Фрапорт“, Филипините трябваше дори да похарчат за защитата си рекордната сума от 58 милиона долара, което се равнява на годишната заплата на дванадесет хиляди и петстотин учители [10]. Това обяснява защо някои държави с по-ограничени възможности търсят компромис на всяка цена, дори чрез отказ от някои социални или екологични намерения. Системата е не просто в полза на най-богатите. Решаването на споровете по взаимно съгласие води до еволюция на съдебната практика и следователно на международната съдебна система, в разрез с всякакъв демократичен контрол, води към свят, управляван от „индустрията на несправедливостта“.

 

 

Източник: LE MONDE DIPLOMATIQUE, юни 2014 г.

Превод: Станимир Делчев

 

Бележки под линия

[1] Fanny Rey, „Veolia assigne l’Egypte en justice“ („Веолия“ съди Египет), Jeune Afrique, Париж, 11 юли 2012.

[2] „Table of foreign investor-state cases and claims under NAFTA and other U.S. „trade“ deals“ (Списък на случаите за уреждане на спорове между чуждестранни инвеститори и държави и на жалбите по силата на NAFTA или други американски „търговски“ споразумения), Public Citizens, Вашингтон, февруари 2014; „Recent developments in investor-state dispute settlement (ISDS)“ (Неотдавнашно развитие в областта на уреждането на спорове между инвеститори и държави), Конференция на ООН за търговия и развитие, Ню Йорк, май 2013.

[3] Shawn Donan, „EU and US pressed to drop dispute-settlement rule from trade deal“ (ЕС и САЩ са под натиск да изключат от търговското споразумение правилото за уреждане на спорове), Financial Times, 20 март 2014.

[4] Luke Erik Peterson, „Argentina by the number: Where things stands with investiment treaty claims arising out of the Argentina Financial crisis“ (Аржентина в числа: какво е положението с жалбите във връзка с инвестиционни договори след аржентинската финансова криза), Investment Arbitration Reporter, Ню Йорк, 1 февруари 2011.

[5] Richard Woolley, „ICSID sees drop in cases in 2013“ (Международният център за уреждане на инвестиционни спорове констатира намаление на случаите през 2013 г.), Global Arbitration Revue (GAR), Лондон, 4 февруари 2014.

[6] Andrew Friedman, „Flexible arbitration for the developping countries: Piero Foresti and the future of bilatеral investment trеаties in global South“ (Гъвкав арбитраж за развиващите се страни: Пиеро Форести и бъдещето на двустранните инвестиционни споразумения със страните от Юга), Brigham Young University International Law and Management Review, Провоу (Юта), vol. 7, № 37, май 2011.

[7] „Recent developments in investor-state dispute settlement (ISDS)“, цит. съч.

[8] „Profiting from injustice“ (Да печелиш от несправедливостта), Corporate Europe Observatory – Transnational Institute, Брюксел, ноември 2012. Данните в този доклад се основават на дела, разглеждани от Международния център за уреждане на инвестиционни спорове.

[9] Global arbitration review, Лондон, 19 февруари 2010.

[10] „Fraport v Philippines“ („Фрапорт“ срещу Филипините), International Investment Arbitration, www.iiapp.org.

 

 

ТПТИ е акула, а не русалка – Ваня Григорова

 

 

Ваня Григорова е председател на сдружение "Солидарна България".

Със споразумението за Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции управляващите ни показват рибешка опашка. Твърдят, че е русалка и очакват аплодисменти. Опасяваме, че по-често се оказва акула и предпочитаме да сме предпазливи.

"Български външни министри ще се извъртат и ще се позовават само на позитивите, но няма да споменават негативите от споразумението за Трансатлантическо търговско и инвестиционно партньорство докато не бъдат притиснати да публикуват цялата налична информация. Не става дума за български синдром – същите опити да облагородяване на ТПТИ се забелязват в Европейската комисия и в САЩ. Основната съпротива в САЩ в момента е насочена към подобно споразумение с 11 други държави. Порочен е подходът при този вид договори. Падат регулации, намаляват се стандарти, но не се изследва и оповестява социалната цена, която ще се плати от цялото общество. За съжаление и българските управляващи се изживяват като рекламни агенти – изтъкват дори несъществуващи ползи, но отказват дори да коментират опасностите", каза Григорова.

Тя напомни, че доскорошният министър на външните работи Кристиан Вигенин пропусна да заяви позицията си относно ТПТИ докато беше министър. Когато служебният външен министър Даниел Митов беше назначен, едно от първите неща, които направи, беше да декларира подкрепа за споразумението пред американския посланик. Сега той твърди, че подкрепата е само за преговорния процес. Какво налага за пореден път да се изкаже подкрепа за преговори, които така или иначе вече текат, ако не се заяви конкретна позиция по тях?, попита риторично Григорова. При посещението си той прави точно това – твърди, че ще се увеличат работните места и растежа, меко казано спорни твърдения. Но не счита за нужно да обсъди далеч по-възможните вреди.

Нищо против министър Митов да отиде и да заяви ентусиазма си, в което посолство рече. Но преди да даде гаранции за защита на интересите ни, може да го прави само в лично качество, не от името на 7 милиона българи, подчерта експертът.

"Един от основните аргументи за сключване на споразумението у нас е намаляването на митата. Ползва се и от Митов. Дори преговарящи признават, че целта са не митническите тарифи – те рядко надвишават 4%, а премахването на "нетарифните бариери". т.е. регулации и стандарти. В този смисъл не бива управляващите да чакат някой да говори изрично за ГМО и шистов газ например. У нас те са предмет на регулации и рискуват да отпаднат, без дори да бъдат споменати.

Опасенията се подсилват и от изказване на Стюарт Айзенщат, един от преговарящите от американска страна. В интервю той казва: "след като нещо е годно за ядене за американските семейства, значи е добро и за европейските". Според него, ако е заведено и спечелено дело, държавата, забраняваща продукта, трябва да плати обезщетение на компанията производител. Или да допусне продукта на своя територия", каза Григорова.

ТПТИ може да отвори път на всички опасни според европейските правила продукти чрез механизма за защита на инвеститорите /ISDS/. Корпорациите ще съдят правителствата в международен трибунал, който няма да зависи от националните или европейската правни системи. Интересите на гражданите се поставят в подчинение на интересите на чуждите компании. Демокрацията ще се подчини на бизнес интересите.

Опасността е реална, а не както търсят да внушават търговските агенти на договора – едва ли не конспиративна измислица. Поредица дела срещу правителствени решения вече са заведени по подобни механизми. Сред най-нашумелите е делото на Филип Морис срещу Австралия за мерки срещу тютюнопушенето, коментира тя и добави:

По подобен механизъм САЩ и Канада 20 години водят с ЕС т.нар. beef war. Тъй като Европа отказва да допусне до пазарите си третирано с хормони говеждо месо са ни наложени санкции в размер на 128 млн. долара. Преди две години спорът е прекратен, тъй като са направени отстъпки от страна на ЕС.

Гражданският натиск срещу включването на ISDS в споразумението принуди Европейската комисия да проведе обсъждане по темата. Сдружение "Солидарна България" подготви и предложи отговори на желаещите да се включат в него. Своите отговори дадоха 150 000 европейски граждани, напомни Григорова.

Изтеклите документи, непрозрачността и ефектите от други подобни споразумения създадоха сериозна съпротива срещу ТПТИ. Европейските синдикати, десетки граждански организации, а вече и някои европейски партии се обявиха срещу споразумението. Българските управляващи не могат да неглижират нуждата от информация и да продължават да манипулират обществото, коментира още Григорова.

В края на 2013г. вицепремиерът Даниела Бобева, редом с президента Плевнелиев, изказа подкрепата си за споразумението, без изобщо да ни информират какво подкрепят. Впрочем, това се случи със същите аргументи като ползваните от г-н Митов, заяви Григорова.

Още в началото на годината "Солидарна България" зададе поредица въпроси на Бобева и Плевнелиев. България участва ли в подготовката на ТПТИ и, ако – да, с кои свои политици и експерти? Какви предложения са направили те досега във връзка със защитата и гарантирането на националните интереси? Ако е имало такива предложения, с кои обществени среди са били съгласувани те? Правени ли са разчети и прогнози как ТПТИ ще се отрази на българската икономика и социалната сфера?

Отговори не последваха, но рекламната кампания за ТПТИ продължава и от страна на служебното правителство. Реформаторският блок чрез Кунева също се обяви "за" ТПТИ още преди договорът да е уточнен, което само по себе си е абсурдно. Призоваваме Митов да публикува документите, които му дават повод за оптимизъм. Да съобщи кои наши представители участват в преговорите, какви предложения правят, за да защитят правата ни, припомни активистката.

Без нужната прозрачност, при пренебрегване на всички демократични принципи от страна на управляващите, смятаме, че българските граждани трябва да се включат в организирания общоевропейски протест на 11 октомври. Подготвя се и Европейска гражданска инициатива, в рамките на която ще се събират подписи срещу готвеното по този начин споразумение.

 

Източник: БГНЕС, 4 септември 2014 г.

 

 

Левицата не може да умре – Фредерик Лордон

 

 

 

Френската политика без ориентири

 

Въпреки провала на либералната си политика, президентът Франсоа Оланд не отстъпва: „Няма друг изход.“ Тъй като се боят, че скоро ще трябва да платят цената на това упорство, растящ брой социалисти и еколози приканват към завой наляво.

В ХОДА на обществените разисквания се разнасят не само глупости, но и отрови. От всички безумия, охотно преповтаряни от масата експерти и мастити журналисти, безспорно най-токсичното е това, което с пророческа сериозност предвещава края на категориите „дясно“ и „ляво“ и окончателното преодоляване на политическата им антиномия. Заслужава да се обърне по-голямо внимание на смущаващата фактическа близост и обективното съглашателство между призивите „нито дясно, нито ляво“ на крайната десница и „преодоляване на дясното и лявото“ („които вече не значат нищо“) на твърдите центристи.

По силата на странна ирония трябва да мислят еднакво и тези от блатото, и онези от тресавището. Първите фантазират за единодушно помирение под знамето на вечната национална идентичност, а вторите – за минаване под егидата на управленския разум, който води „по необходимост“ към общо съгласие. Нужно е още малко време на медийните коментатори, които защищават непоколебимо това единодушие, да осъзнаят, че фактически са на същото мнение като онези, които защищават противното.

Ето че и един министър-председател пророкува, че „да, възможно е левицата да умре“ [1], като така очевидно издаде под формата на предсказание собствените си мрачни намерения. И нещата стават ясни. Още повече, че няколко отчаяни интелектуалци го последваха: „Левицата е вече мъртва, това, което е оцеляло от нея, е или патетично, или пародийно, защо не се захванем с нещо друго?“, заявява Режис Дебре в Нувел обсерватьор (3 юли 2014). Но той допуска две грешки в едно изречение – първо, смесва левицата, като обща политическа категория, с невзрачните ѝ партийни действия, и второ, парафразирайки, би трябвало да осъзнае, че ако ти не се захванеш с левицата, с теб ще се захване десницата.

Можем само да се учудваме, че понятието „левица“ мълчаливо се отпраща към „Социалистическата партия“, за която вече е съвсем ясно, че не е нищо друго, освен десница. И ако е вярно, че тя може да умре (дори бихме казали, ако е желателно да умре), то левицата е от друго тесто и съответно с различно дълголетие. Защото тя е идея. Равенство и истинска демокрация – това е идеята на левицата. И трябва да си сляп, отровен или отчаян, за да си мислиш, че тази идея е отмряла – тя не само, че не е престанала да въздейства, а дори всъщност едва сега започва да си пробива път. Накратко казано, тя изцяло остава да бъде приведена в реалност.

Да възстановим поляритета дясно — ляво, срещу отровата на отрицанието, предполага да изясним за сетен път какво означава лявото и да опишем по-точно каква идея е то в епохата на глобализирания капитализъм. Това описание се заключава в няколко прости думи – равенството и истинската демокрация не могат да бъдат осъществени, докато обществото страда под безграничната власт на капитала, схващан като обществена логика и група с определен интерес.

Фактът, че капиталът цели пълна власт, произтича от самия процес на натрупване, който по природа е безкраен. Това понятие не предполага никаква граница. Което означава, че единствените прегради, които може да срещне, могат да дойдат отвън под формата на изчерпани природни ресурси или политическо противопоставяне. В противен случай, процесът е призван да се разраства като тумор, едно уродливо развитие по размери и интензивност. По интензивност, чрез безкрайно нарастване на произ­водителността. По размери, чрез завладяване на нови територии, незасегнати досега географски пространства (така както след Азия своя ред чака Африка) и все по-обширни зони на пазарна дейност.

Да отхвърлим суверенитета на капитала, да не го оставяме да царува

Капиталът, схващан като обща логика и като обществена група, представлява сила. Свойството на всяка сила е да продължава непрестанно своя утвърждаващ устрем, докато не срещне друга, по-голяма и противостояща сила, която да я отблъсква и възпира. Ето защо, при липса на каквото и да било значително противопоставяне, не трябва да се съмняваме, че капиталът ще се стреми единствено към това да постави цялото общество под своя зависимост, т.е. ще се превърне в тирания, макар и подсладена, предразполагаща към консумация и развлечения, но все пак тирания.

След като установим горното, лесно можем да стигнем до извода какво представлява левицата. Левицата е една позиция по отношение на капитала. Да си от левицата, означава да се поставиш в определена позиция спрямо капитала. И по-точно в позиция, основана на идеята за равенство и истинска демокрация, позиция, която отчита, че капиталът е потенциална тирания, при която идеята няма никакъв шанс да се реализира. Така се стига до заключението, че политиката ѝ се състои в отхвърляне на суверенитета на капитала. Да не позволяваш на капитала да царува. Ето това е да си от левицата.

Събитията, последвали финансовата криза от 2007-2008 г., предоставят особено ясен пример за този начин да бъде поставен въпросът, и то на няколко нива – банките, „пактът за отговорност“, осигуряването срещу безработица. При всяко от тях можем да съзрем дълбоката същност на капитала, а именно целта му да постави под тотална зависимост обществото, и начините, по които се домогва да го подчини изцяло. А оттам съответно – и какво означава да бъдеш от левицата.

Макар и напълно основателно, чувството за скандал, породено от спасяването на банките през 2009 г., не беше отправено на точния адрес. Фактът, че стана нужда да се спасяват банки, сам по себе си беше скандален, но още по-скандално беше, че те бяха спасени без нищо в замяна, с миловидно предоставен картбланш да продължат добродушно своите афери. И наистина, трябваше да спасим банките, за да не пропаднем самите ние. Защото банките заемат такова положение в обществената структура на капитализма, че всеобщият им крах щеше да събори не само цялата кредитна система, но най-вече системата на плащанията, щеше да изпари паричните спестявания на хората и за броени дни да повлече в пропастта цялата система на производство и търговия, т.е. щеше да ни докара до състояние на натурално стопанство.

От това не бива да се вади заключението, че трябваше да се задоволим със спасяването на банките – благодарим и довиждане. Заключението е, че след като измъкнахме тях, и себе си заедно с тях, от пропастта, не биваше повече да позволяваме пак да ни завлекат в нея. С други думи, ако наистина осъзнаваме, че банките заемат в общата структура на капитализма една ключова позиция, при която крайностите им системно излагат обществото пред алтернативата да ги спасява за своя сметка или да загине заедно с тях, то тогава следва: първо, това фактическо положение да бъде точно квалифицирано, в смисъл че сме заложници на структурата, и второ, да му се даде ляв отговор, който да отчита неумолимото въздействие на структурите и да стигне до заключението за наложителна структурна промяна.

След като при сегашната конфигурация на банките и финансите е неизбежно подчиняването на цялото общество, да се остави финансирането на икономиката в ръцете на частния финансов капитал, с неговата неудържима склонност към злоупотреби, е недопустимо. Следователно компенсацията, която трябваше да се иска в замяна на спасяването през 2009 г., беше цялостна деприватизация на банковата система, най-напред под формата на национализация, след това — чрез обобществяване, за да се държат рекетьорите на разстояние.

Достатъчно е въпросът да бъде поставен по този начин, за да се даде точна квалификация на политиката на триото Оланд — Московиси — Сапен в областта на „банковата реформа“. В най-добрия случай тя е капитулантска, в най-лошия – колаборационистка. Вярно е, че когато се отпускат в своя си кръг — като по време на годишната срещата на Кръга на икономистите в Екс ан Прованс, където по традиция се включват всички слуги на системата, — последното от трите малки прасенца (закръгленички, розовички, подходящи за касички) донякъде изплю камъчето. Достатъчно е да разместим думите, за да достигнем до дълбините на мисълта им: „Нашият добър приятел са финансите“ [2].

Фактът, че тези тримата, както и безмозъчната команда от главни редактори, отреждат прозвището „рекетьори“ на пощаджиите и железничарите, защото със стачките си взимали пътниците за „заложници“, не бива повече да ни изненадва. Да не се изненадваме и когато всички заедно честват „пакта за отговорност“ и т. нар. социализъм на предлагането, чиято основна аксиома гласи, че спасението е в компаниите и трябва всичко да им се предоставя безрезервно. Не е ли прекрасна идеята всичко да се предоставя на истинските рекетьори? Механизмът на шантаж и ултиматум важи и извън банковата дейност и всъщност се корени в самата логика на капитализма.

Капиталът държи като заложници хората на наемния труд индивидуално, тъй като да продадеш работната си сила е единственото възможно решение в една икономика на разделение на труда, където никой не може да разполага с условия за материално възпроизводство извън пазарния обмен. След като достъпът до пари е задължително условие за оцеляване, а този достъп е възможен само под формата на работна заплата, очевидно системата на наемния труд е нещо като пистолет, опрян в слепоочието. И ако понякога хората на наемния труд забравят това дотолкова, че подобна мисъл им изглежда твърде крайна, то е защото капитализмът се е погрижил да обогати трудовия им живот с неприсъщите за него радостни емоции на консумацията и присъщото удовлетворение от „самоосъществяването“ в труда. Но както понякога забравят, така си и спомнят най-брутално, когато маските паднат и трябва без много приказки да избират между безжалостните норми на труд и уволнението.

Идеолозите помнят само първата дума на израза „съзидателно разрушение“

Но капиталът държи като заложници хората на наемния труд и колективно, тъй като позицията му в икономическото общество му гарантира правото на инициатива за производство, изпълнението на проекти и инвестиции. И след като е казал „или при моите условия, или нищо“, той съвсем спокойно може да реши да „стачкува“, ако сметне, че изискванията му не са докрай изпълнени. Мястото на капитала наистина му позволява такъв тип отношения към цялото общество, отношения от позиция на силата, които задължават обществото да изпълнява всички негови изисквания – „ако ли не, аз си тръгвам“. Именно това е същността на предупрежденията на капитала към обществото, особено в епохата на глобализацията, която му разкрива най-широки възможности за мобилност и стратегически избор. „Намалете социалните удръжки, или си отивам“; „Направете по-гъвкав пазара на труда, или си отивам“; „Дайте ми правото да давам колкото си искам дивиденти на едните и акции на другите, или си отивам“.

Частният капитал е фактически съдържател на материалните интереси на цялото общество и той регулира по своя инициатива условията за просперитет или обедняване. Нима можем да смятаме, че тази сила без спирачки не би злоупотребила, че няма да налага безгранично своите изисквания със заплахата, че ще блокира икономиката, още повече когато има срещу себе си правителства, готови на всякакви отстъпки? Напразно бихте търсили в исканията на капитала някаква разумна граница, която, веднъж достигната, не би била прекрачена и всичко да си тръгне по реда. Няма такава, защото безгранично означава без граница. Достатъчно доказателство за това е безкрайният списък на придобивките на капитала от тридесет години насам, както и фантастичният ръст на печалбите му в момента на историческия му фалит! И в момента, когато на власт е нещо, дръзнало все още да се нарича „левица“.

Защото, съгласно по-горният анализ, да си „левица“ означава именно да не се подаваш на този хроничен шантаж, т.е. да трансформираш структурите, които го задвижват и определят силовата позиция на капитала в обществото. Това означава например:

1. Да се ограничи мобилността, която предлага на капитала стратегическа свобода (делокализации, движение на капитали, свободно преместване на седалищата на предприятията и банките, достъп до офшорни зони);

2. Да се ограничи възнаграждението за акционерите чрез данък от типа ГРАП [3], който определя таван на общото възнаграждение на акционерите;

3. Да не се подчинява икономиката на финансите, от една страна чрез премахване на Борсата [4], а впоследствие, по модела на самоуправлението (рекомуната) [5], да се отмени принципът на управление на производството от финансовите собственици;

4. Да се въведе един разумен протекционизъм, който да спре дивата конкуренция, не само в областта на наемния труд, но и в начина на живот и т.н.

Да се оспори суверенитетът на капитала, означава също той да бъде подведен под отговорност за щетите, нанесени на общността, които той изобщо не признава. Щети, които ни най-малко не са обусловени от обстоятелствата, а са част от дълбоката му същност като сила, насочена към постоянно преустройство на цялото разделение на труда, т.е. колкото към иновация, толкова и към непрекъснато разрушаване и декласиране. Маркс и Енгелс навремето не пропуснаха да отбележат, че: „Постоянни поврати в производството, непрекъснато пречупване на всички социални категории, вечна несигурност и движение отличават буржоазната епоха от всички предишни епохи“ (Манифест на Комунистическата партия).

Нищо не може да предотврати щетите от този процес на постоянен преход, типичния за капитализма оксиморон. А ако предположим, че благодеянията от това, което той поражда, в края на краищата се проявяват, те никога не идват достатъчно рано, за да компенсират в реално време разрушенията, които се проявяват веднага. Африка ще навлезе в глобализацията и ще причини на Китай същите злини, които той причини на Европа, форматът MP3 декласира компактдиска, който декласира грамофонната плоча, фотолентата беше заменена от цифровата фотография, а фотоапаратите – от смартфоните. Самото движение на капитализма представлява една постоянна дестабилизация, която непрекъснато изхвърля от пътя легиони от непотребни хора и вещи.

Капиталът като обществена група несъмнено се отдава със страст на играта на капитал като обща логика – същата игра, която Йозеф Шумпетер прослави като „съзидателно разрушение“. Тъй като идеолозите на либерализма помнят само първата от тези две думи, за да подхранват своята апологетика, време е да им напомним същинското значение на цялостния израз, а именно, че капиталът колкото създава, толкова и руши, и дори, че непрестанно гради върху собствените си развалини. Но капиталистите биха искали да се отдадат изцяло на своята „съзидателна“ страст, без да им се търси сметка за разрушителните последици, и да се наслаждават спокойно на желанието си да „правят“ (т.е. да експлоатират).

При такава користна интелектуална парализа, истинският смисъл на един „пакт на отговорност“ би могъл да бъде следният: не непочтена безусловна капитулация на комплексираната десница, а една позиция, изградена въз основа на анализите и на съответните логични заключения. След като капиталът по самата си същност е причинител на „постоянни поврати в производството“, след като декласирането вследствие на „постоянния преход“ е очевидна последица от хищническата енергия, проявявана от капиталистите в тяхната „игра“, то капиталът дължи пълно обезщетение за разрушенията, причинени от неговите „творения“.

Едно е да се гледа на застраховката срещу безработица като на осигуровка срещу произшествията по пътя на индивидуалната кариера – добре измислено „взаимоспомагателно“ неутрализиране на щетите, за да се прикрият основните предизвикателства. Но съвсем друго е да се гледа на нея като на наложителна компенсация за това, че обществото приема (временно) играта на капитала. „Пежо“, „Алстом“, „Фралиб“, „Континентал“, „Гудиър“ и т.н. са следствие от играта, която капиталистите играят страстно без всякакъв материален риск – игра на конкуренция, на прехвърляне на капитали, на сливания-придобивания, накратко, опиянение от глобализацията, разглеждана като интересна игра на война и житейско приключение.

Идеята на левицата е само на два века, на съвсем млада възраст

Капиталът се отдава на играта? Тогава трябва да плати за нанесените щети! Такъв е принципът на отговорност, към който капиталът следва постоянно да бъде пренасочван. Докато на обществото се налага да търпи материалното възпроизводство да минава през капитала, а капиталът същевременно да превръща жизнените интереси на обществото в обект на собствените си домогвания, обществото е длъжно, в името на висшите си интереси, да не позволява те да бъдат изцяло отклонявани в полза на капитала или да попадат под негова власт и да определя при какви ограничаващи условия ще толерира този плен.

Въпросните условия всъщност са съвсем елементарни. На една специфична обществена група се разрешава да превръща общия интерес в собствена игра – това фактическо положение не може да се приеме без съответни компенсации. Капиталът трябва да плаща за всички пакости, които прави, докато се „забавлява“. Да обезщетява безработните и временно заетите, да компенсира занижените доходи, да обезщетява пораженията от гъвкавото трудово законодателство, несигурността на работното място и прекъсването на жизнения ритъм. А ако забравя от какви предимства се ползва, нека му ги напомним и нека плаща без да възразява. Вместо това го освобождаваме от 40 милиарда данъци и социални вноски! На всичкото отгоре — отвратителна ирония — под името „пакт за отговорност“, гнусна формулировка, която фактически благославя цялата му безотговорност.

Трябва непрекъснато да повтаряме всеизвестния принцип, че да си от левицата, предполага да не си от тези, които приемат капитала за очевидност, която не си струва да се поставя под съмнение, и се задоволяват с фискално премитане по ъглите. Отношението към капитала, определящо характерната позиция на левицата, е силово политическо поле, то е отношение, което оспорва царството на капитала и утвърждава един суверенитет – суверенитета на некапиталистическото множество над това на „използвачите“ – ако използваме израза на стачкуващите в Гваделупа по време на протестното им движение през 2009 г.

Всеки човек ще забележи, че тази идея за левицата, ако се абстрахираме, разбира се, от заместителите, предлагани от дясната левица, е доста широко скроена. Тя не предвижда какво да правим с капитализма като такъв, а оставя поле, и то изключително гостоприемно поле, за разисквания относно неговото събаряне. Да се утвърждава антикапиталистическият суверенитет, не изключва да се приема присъствието на капитала като факт от съвременната реалност, но това също означава да се възпират стремежите му към пълна власт. А може вече да се мисли и не само за ограничаване на царството му, но и за премахването му, например чрез повсеместно прилагане и узаконяване на самоуправлението (рекомуната) или чрез отказ да се плаща държавният дълг. Което ще срине банките, ще ни позволи да ги изкупим за без пари и да ги преобразим по наш модел, отначало чрез национализация-конфискация, а сетне като ги превърнем в социализирана система на кредитиране [6].

Остава въпросът за подходящия териториален мащаб, в който да се развие това отношение към капитала. Национален, европейски или друг? Достатъчно ясно е, че сблъсъкът между суверенитети и включването на силови отношения, в които левицата се определя като такава, предполагат от страна на противниците на империята на капитала една политическа плътност, плътност на конкретни взаимодействия, разисквания, срещи, организирани акции, които трудно можем да си представим, предвид езиковата общност, извън привилегирования терен на националното пространство.

През юни т.г. Координацията на временно и частично заетите от областта Ил дьо Франс (CIP-IDF) окупира помещенията на Парижката филхармония, за да се срещне с работещите там, голяма част от които са наети незаконно и идват от множество страни. Към опасенията им, свързани с крайно нестабилното им трудово положение, се прибавя и пълната им невъзможност да разговарят, да се разбират и следователно да координират действията и да водят борба. Ето как една дезориентирана и разнородна маса от хора е поставена в ръцете на деспотичната власт на собствениците, която добре умее да разделя по езиков признак, за да царува по-спокойно. Това е почти чист случай на пролетарски интернационализъм в действие. А всъщност, в тотална безпомощност.

С риск да засегнем чувствителността на алтерглобалистите, владеещи два или три езика, свикнали да пътуват и склонни да вярват, че способностите им се споделят от всички, международната дейност, която е абсолютно възможна, дори абсолютно желателна, не може да има същата плътност, съответно същия обхват, нито същото въздействие като преди всичко националната. Последната съвсем не изключва, дори напротив, допълнителните преимущества от предаването на опит и трансграничното съревнование. Следователно не очакваме да се образува една постнационална левица. Ще се образуват едни локално развити левици, силно желаещи да общуват и да си помагат.

Само университетски мислители, които не съзнават особеността на общественото си положение, могат да игнорират до такава степен конкретните условия за конкретна дейност. И да отминават с презрение всичко, което се върши на национално ниво, т.е. почти всичко, което там се върши ефективно, а не въображаемо. Преследват вечно химерите на „международното“, това неопределено и безформено пространство, докато антикапиталистическата политика може да се води само във „вътрешно“-народното.

Никой не отрича бурния характер на разискванията, но какво от това, те не са най-важното. Както винаги, решението ще дойде от реалното развитие на нещата, при което ще се очертаят и методите. Но те ще бъдат измислени на фона на един проект за суверенитет в служба на една идея. Проект за суверенитет, защото именно това е изразът, който определя колективното утвърждаване на една форма на живот и на едно „общо решение“, особено когато той се противопоставя на потисническото царство на капитала.

Независимо от бесните напъни в името на идентичността, които целят да се претопят и обезличат лявото и дясното, под претекст да се постигне едно вечно национално единство, независимо от слепотата на партията на управляващите технократи, която си мисли, че „преодолява лявото и дясното“, а всъщност само възпроизвежда дясното, независимо от медийната обърканост на левицата и нейните партии, независимо от зловредната дейност на няколко „политически убийци“, които дават вид, че се тревожат за левицата, но всъщност целят да я убият, лявата идея не може да умре. Тя е на само два века, тя е съвсем млада, развоят на нещата непрекъснато потвърждава правотата ѝ, днешните скандали настойчиво я призовават. Бъдещето ѝ принадлежи.

 

Източник: LE MONDE DIPLOMATIQUE, септември 2014 г.

 Превод Станимир Делчев

Бележки под линия

[1] Изказване на Манюел Валс пред Националния съвет на Социалистическата партия, 14 юни 2014.

[2] Notre amie, c’est la finance: la bonne finance (Нашият приятел са финансите: добрите финанси), заяви френският финансов министър Мишел Сапен на 6 юли 2014 г. в Екс ан Прованс.

[3] Вж. „Най-после някаква мярка срещу всесилието на финансите – ГРАП (граница на разрешената акционерна печалба)“, Монд дипломатик, февруари 2007.

[4] Вж. „Ами ако затворим борсата…“, Монд дипломатик в Дума, 4 февруари 2010.

[5] По аналогия с понятието република, res publica, рекомуната, res communa, общото нещо за даден колектив, е нещо, за което могат да взимат решение всички членове на колектива. Производствен колектив, например едно „предприятие“, е сам по себе си рекомуна. Рекомуната е наименованието, с което се въвежда демократичният принцип в икономическия живот. Вж. Frédéric Lordon, La Crise de trop, Reconstruction d’un monde failli (Кризата в повече. Възстановяването на един рухнал свят), Fayard, Париж, 2009.

[6] Frédéric Lordon, „Notre stratégie du choc“ (Нашата шокова стратегия), в La Malfaçon. Monnaie européenne et souveraineté démocratique (Дефектът. Европейска валута и демократичен суверенитет), Les Liens qui libèrent, Париж, 2014.

 

 

 

Новата студена война – Серж Алими

 

 

 

През 1980 г. Роланд Рейгън, за да резюмира своето разбиране за отношенията между САЩ и Съветския съюз, употреби следната формулировка: „Ние печелим, те губят“. Дванадесет години по-късно заместникът му в Белия дом Джордж Буш се хвалеше с изминатия път: „Светът, разделен преди на два въоръжени лагера, днес признава, че има само една доминираща суперсила – Съединените американски щати“. Това беше официалният край на Студената война.

Този период е вече в миналото. Камбаните забиха на умряло, когато Русия се умори да „губи“ и си даде сметка, че програмираното ѝ пропадане никога няма да спре, след като всичките ѝ съседи последователно бяха привлечени (или купени) от един икономически и военен съюз, насочен срещу нея. „Самолетите на НАТО патрулират над Балтийско море, ние засилихме присъствието си в Полша и сме готови да направим още“, напомни Барак Обама през март т. г. в Брюксел [1]. Пред руския парламент Путин свърза това поведение с „позорната политика на обсада“, която според него западните сили прилагат спрямо Русия от... XVIII век [2].

Новата студена война обаче ще се отличава от старата. Тъй като, както напомни президентът на САЩ, „за разлика от Съветския съюз, Русия не ръководи никакъв блок от държави, нито проповядва някаква глобална идеология“. Засилващото се противопоставяне вече не изправя американската свръхсила, черпеща имперската си вяра в „отредената ѝ от Бога съдба“ от религията, срещу „Империята на злото“, която Рейгън проклинаше и заради атеизма ѝ. В замяна Путин ухажва с известен успех кръстоносците на християнския фундаментализъм. Когато присъедини Крим, той напомни, че това е мястото, „където беше кръщението на Свети Владимир (...), едно православно кръщение, което даде основните понятия на културата, ценностите и цивилизацията на народите от Русия, Украйна и Беларус“.

Москва няма да приеме Украйна да се превърне в база на противниците ѝ. Нажежен до бяло от една националистическа пропаганда, която – казват – дори превишава промиването на мозъците на Запад, руският народ ще се противопостави. В САЩ и в Европа привържениците на всеобхватното превъоръжаване преиграват – войнствени прокламации и лавина от всякакви санкции. Това само затвърждава решимостта на противниковия лагер. „Новата студена война ще бъде може би още по-опасна от предишната, предупреди вече Стивън Коен, един от най-добрите американски специалисти за Русия, тъй като, за разлика от предхождащата я, тя не среща никаква опозиция нито в администрацията, нито в Конгреса, нито в медиите, университетите или мозъчните тръстове.“ [3] Това е изпитаната рецепта на всяка ескалация...

 

Източник: LE MONDE DIPLOMATIQUE,  септември 2014 г.

 Превод Венко Кънев

Бележки под линия

[1] Реч на Барак Обама в Брюксел, 26 март 2014.

[2] Реч на Владимир Путин пред руския парламент, 18 март 2014.

[3] Обръщение към годишната конференция Русия-САЩ, Вашингтон, 16 юни 2014, възпроизведено в The Nation, Ню Йорк, 12 август 2014.

 

 

 

Лъжите зад Трансатлантическото споразумение

 

 

 

Този механизъм може да застраши почти всички средства, с които правителствата могат да потърсят защита на своите граждани или за околната среда, пише в. "Гардиън"

Плановете на Еврокомисията да създаде единен пазар, включващ Европа и САЩ, които дълго време се развиваха без никой нищо да знае. След обаче като станаха обществено достояние, в цяла Европа хората питат защо това се случи, защо не са консултирани, за кого се прави, пише "Гардиън".

Те имат основателна причина да питат. Комисията твърди, че Трансатлантическото споразумение за търговия и инвестиции (TTIP) трябва да включва отровен механизъм, наречен "разрешаване на спорове между инвеститор и държава". В други търговски споразумения, в които е предвиден подобен механизъм, той позволи на големите корпорации да съдят правителствата пред тайнствени арбитражни съдилища, съставени от корпоративни адвокати, които заобикалят вътрешните съдилища и пренебрегват волята на парламентите.

Този механизъм може да застраши почти всички средства, с които правителствата могат да потърсят защита на своите граждани или за околната среда. Той вече се използва от минни компании за съдебни дела срещу правителства, опитващи да ги държат извън защитените области, от банки, борещи се срещу финансови регулации, от ядрени компании, оспорващи решението на Германия да се откаже от ядрената енергия. След голяма политическа борба ни бяха обещани едноцветни кутии за цигари. Но това може да бъде отменено от арбитражен съд. Цигарената компания "Филип Морис" в момента съди Австралия чрез същия механизъм, включен в друг договор.

Тъй като вече не може да пази този процес в тайна, Еврокомисията създаде стратегия, целяща да измами гражданите. Изтекъл вътрешен документ разкри, че "тайна комуникационна операция се координира в Комисията".

Посланието е, че търговското споразумение ще "донесе растеж и работни места" и няма да "подкопае регулациите и съществуващите нива на защита в области като здравеопазване, сигурност и околна среда". Има само един проблем - това не е вярно.

От самото начало трансатлантическото партньорство е тласкано от корпорациите и техните лобистки групи, които се хвалят, че могат да бъдат негови съавтори. Продължително търсене в "Обсерваторията на корпоративна Европа" показва, че комисията е имала осем срещи по въпроса с групи на гражданското общество и 119 с корпорации и техните лобисти. За разлика от срещите с гражданското общество тези с корпорациите са се провели при закрити врата и не са били разкрити онлайн.

Въпреки че Комисията сега казва на обществото, че ще защитава "правото на държавата да регулира", не това е посланието, което са чули корпорациите. Стюарт Ейзенстат, съпредседател на Трансатлантическия бизнес съвет, беше попитан дали компаниите, чиито продукти са били забранени от регулаторите, ще могат да заведат дело. Отговорът беше "да". "Ако бъде заведено подобно дело и то завърши с успех, това би означавало, че забраняващата продукта страна ще трябва да плати компенсация на съответната индустрия или да разреши продукта", допълни той. Ще важи ли това и за европейската забрана на пилета, измити с хлор - противоречива практика, която е позволена в САЩ? "Възможно е", казва Ейзенстат.

Това което Комисията и правителствата на страните членки на ЕС не успяват да обяснят, е защо изобщо е необходим международен арбитраж. Тя настоява, че вътрешните съдилища "може да са пристрастни или да им липсва независимост", но за кои съдилища се говори? Тя няма да каже. Опитвайки се да защити споразумението, бившият британски министър без портфейл Кенет Кларк разкри нещо: "Защитата на инвеститорите е стандартна част от споразуменията за свободна търговия, тя е създадена да подкрепя бизнеса да инвестира в страни, където правовата държава е най-малкото непредсказуема". Но какво прави такава част в споразумението между ЕС и САЩ? Защо мерки, създадени да защитават корпоративни интереси в провалени държави, се използват в страни с функционираща съдебна система? Може би защото функциониращите съдилища не са толкова необходими на корпорациите, колкото непрозрачния и несправедлив арбитраж от корпоративни адвокати.

Колкото до твърденията на Комисията, че търговското споразумение ще създаде растеж и работни места, това също вероятно е невярно. Барак Обама обеща, че споразумението за свободна търговия между САЩ и Южна Корея ще увеличи американския износ с 10 милиарда долара. Той намаля с 3,5 милиарда долара. Щяло да създаде 70 000 работни места. В действителност 40 000 бяха загубени. Бил Клинтън обеща, че Северноамериканското споразумение за свободна търговия ще създаде 200 000 нови работни места за САЩ, закрити бяха 680 000. Както отбелязва коментаторът Глин Муди: "Ползите са малки и илюзорни, а рисковете са много реални".

 

 

Източник: вестник „Преса”, септември 2014 г.

Подготвят диктатура на световния едър бизнес над държавите – Иво Христов

 

 

Българите нямат информация за Трансатлантическото споразумение САЩ-ЕС и ударът на големите световни корпорации ще им дойде изневиделица, казва журналистът

 

Интервю на Светла Василева за вестник „Дума”

  

"Можем да разпуснем националните си правителства след подобен договор, собствена социална и екополитика няма да има"

- Г-н Христов, колко сериозна е заплахата от подготвяното споразумение между САЩ и ЕС за Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ)?
- Щом се преговаря на тъмно, значи има нещо за криене. Смущаващи идеи изплуваха в независими медии. Миналата есен сайтът Corporate Europe разкри опорните точки за това как трябва да се продава на населението идеята за трансатлантическото партньорство - като генератор на растеж и създател на работни места. Две теми, по които европейците са чувствителни. ЕС страда от нисък растеж и висока безработица. Имаме всички основания да подозираме, че на гърба на европейския производител се договарят по-ниски санитарни, екологични и прочие стандарти. Няма как договор за свободна търговия да изпълни функцията си, ако стандартите се завишат. Това би затормозило търговията. Очевидно е, че трябва да се вземе като ориентир по-ниският стандарт. В случая - американският. И това са най-малките опасения.
Най-голямото, разбира се, е създаването на арбитражни съдилища, които изземват национален суверенитет и изнасят извън националната юрисдикция спорове между инвеститори и държава. Това е доходоносен бизнес за висококвалифицирани юристи, които ще бъдат излъчвани по неясна процедура. Те ще бъдат толкова далеч от масата граждани, че ще бъдат напълно безконтролни и също толкова корумпируеми, колкото е всеки човек. Няма да бъдат по-независими, а опасно отдалечени от гражданите и държавите и опасно достъпни за едрия бизнес. С една дума, американски корпорации могат да осъдят всяка държава, неудовлетворила техния интерес.
- Кога е започнал този преговорен процес?
- Идеята е много стара, а преговорите се водят повече от две години.
- Финалът е определен за 2015 г.?
- Да, преди президентските избори в Щатите. Най-много бързат европейците. Оланд и Меркел се произнесоха за ускоряване на преговорите. ТПТИ е лелеян допинг за задъханите европейски икономики, а политиците са притиснати от изборния график и бързат, в ущърб на гражданите.
- Как ЕК смята да "опакова" споразумението за пред хората?
- Като използва като морков идеята за нов динамичен растеж и много работни места. Което впрочем не се потвърждава от подобни договори другаде, като например северноамериканския НАФТА.
Разбира се, за да се продава идеята, се ползват изследвания на тинк-танкове, които са финансирани от Брюксел и които представят перспективите на трансатлантическото партньорство като определен брой евро на глава от населението или пък на домакинство. Тъй че наивните да се размечтаят за някоя банкнота повече в портфейла си. Отнапред е ясно, че тези обещавани пари ще бъдат съвършено неравномерно разпределени, защото страните с експортен капацитет ще могат да се облагодетелстват отчасти, докато други - като България, която няма почти никакъв експортен капацитет към САЩ, могат единствено и само да пострадат от безконтролното нахлуване на евтини стоки. Какъвто е случаят с ГМО продуктите, които ще преминат като цунами през българското земеделие. Стюарт Айзенщат, един от главните преговарящи от американска страна, заяви: "Щом един продукт е добър за американските потребители, значи няма причина той да е лош за европейските". Това е логиката, която води американските преговарящи и която загатва, че стандартите ще бъдат занижени, а не подведени към европейските.
- Но в Америка много малка част от опасните химикали например са забранени?
- Европейската химическа индустрия е първата, която започна да се обединява срещу идеята, тъй като съзира в нея опасност за своето съществуване, така че продукти на химическата индустрия ще бъдат изведени вероятно извън договора. В химическата индустрия борбата е за молекулни стандарти и дори в Европа това е една от основните битки на лобистите във фармацевтиката, да речем.
- САЩ не са ратифицирали и някои от конвенциите на Международната организация на труда, например за колективното договаряне.
- Това пък е причината европейските синдикати да са единодушно против.
- Всъщност кой е против споразумението, освен синдикатите?
- Основно гражданският сектор. Европейските леви и европейската Зелена партия имат ясна позиция срещу споразумението. Мисля, че е важно да се подчертае, че този договор не е война между Европа и САЩ, а е завера на чиновничеството, бюрокрацията и едрия бизнес срещу потребителите в името на по-високи печалби. Искам да направя едно пояснение. Аз лично не съм против подписването на такъв договор, защото рано или късно режимът на международна търговия ще се либерализира, митническите ограничения ще отпадат, това е във философията на глобализацията. Добре е ЕС да договаря от името на европейците, защото има по-силни позиции от всяка отделно взета страна. Въпросът е този договор да бъде използван за регулиране на най-опустошителните страни на глобализацията, а не за тяхното стимулиране.
Такъв договор трябва на първо място да затвори офшорните зони. Ако двете най-силни икономики, Европа и САЩ, се договорят, те ще зададат модел на цялата световна икономика. На второ място трябва да се внесат определен брой финансови регулации, за да се предотврати повтарянето на кризата от 2008 г. Тук САЩ са онези, които имат по-здравомислеща позиция, тъй като, попарени от кризата от 2008 г., въведоха някакви, макар и скромни, регулации, докато европейските капитали, в частност германските, настояват за дерегулация. Т.е. първо трябва да се сложат някакви рамки на опустошителните страни на глобализацията, а тези въпроси въобще не са в менюто на преговарящите. Самата философия на ТПТИ е сбъркана. Вместо да озапти пороците на глобализацията, той ще ги стимулира в името на конюнктурния политически интерес и печалбата на едрия бизнес.
- Ако Трансатлантическото споразумение стане факт, кои казуси от националната икономика могат да бъдат изнесени пред арбитраж?
- Американските ТЕЦ-ове, ВЕИ-та, ЕРП-та, концесионните договори на златодобивните фирми - това са болни въпроси на националната икономика, които дори няма да зависят от националното правораздаване. Аржентина например вече е осъдена от две френски водоразпределителни фирми и от една американска от областта на енергоразпределението. Става въпрос за многомилиардни суми. Другата опасност е, че държавата ще остане без инструменти за провеждане на собствена социална и екологична политика, защото всяка социална мярка може да бъде тълкувана като щета и пропусната полза от инвеститора, който ще може да я атакува пред международния арбитраж. Спокойно можем да разпуснем националните си правителства след подобен договор.
- И да бъдем корпоративно управляеми от транснационалния капитал?
- В настоящия вид това изглежда да е общата философия на ТПТИ.
- В България кой е против договора?
- Почти никоя институция в България, на гражданското общество или национална, не е излязла с достатъчно избистрена позиция, като изключим министъра на външните работи, който подкрепя преговорите, без да уточнява за какво се преговаря. Президентът Плевнелиев и бившият вицепремиер Бобева също се изказаха в подкрепа на договора.
- Какво предстои на 11 октомври?
- Тогава е общоевропейският ден за протест, който не е централизиран. Всяка организация и лице, които чувстват, че правата им ще бъдат накърнени от този договор, могат да протестират по начина, по който преценят. "Солидарна България" вече се обърна с апел. Разпространи и европейския призив до българската публика, включително и чрез страниците на ДУМА. Който се интересува, ще намери повече информация на сайта ни solidbul.eu, на който цяла рубрика е посветена на ТПТИ.
- Българите нямат информация за подготвяното споразумение.
- Да, това е нещо, което ще ни удари съвсем изненадващо. Примерно какво би останало от субсидираното българско земеделие, което дори със сегашните субсидии изнемогва, ако на българския пазар влязат евтини ГМО-продукти. Друго. Ако някой твърди, че този договор ще генерира работни места и растеж, кое е това българско предприятие, което в момента се спъва в американските митнически ограничения (средно около 4%), и което след подписването на договора ще пробие на американския пазар? Аз не знам такова, но дори и да има, то няма да е локомотив на националната икономика. Значи вредите са несравнимо повече от ползите във вида, в който е споразумението.
- "Солидарна България" предвижда ли някакво специално мероприятие за 11 октомври?
- Ние категорично ще участваме в протеста. Възможно е да организираме и някаква публична проява, но предстои да уточним. В разговори сме със "зелените". За съжаление каузата ще бъде яхната от популисти като всяка друга, и ще я окарикатурят така, че всеки, който има критики към трансатлантическото партньорство, да бъде дамгосан като ретроград, рубладжия или друго. Десният НПО-сектор ще бъде мобилизиран да лепи етикети на критиците на договора. Това е неговото призвание.
- Но няма да дадат аргументи.
- Те ще повторят спуснатите им отгоре аргументи. Обичайната пазарно-утопична логорея. Впрочем аргументите не интересуват българските граждани. Те слушат по-високия децибел. Изборите показват, че българите действат по-скоро емоционално.
- Но все пак има шанс да се спре споразумението или поне да се дефинира по друг начин?
- Гражданският натиск в цяла Европа навремето успя да спре АCТА. Защо да не успее и сега?

 

 

 

 Иво Христов е роден през 1970 г. в Истанбул. Завършва средно образование в "Атене Роаял" в Брюксел и висше в юридическия факултет на СУ "Св. Климент Охридски". Преводач е на множество романи на Ромен Гари, Маргьорит Дюрас, Андре Жид, Филип Джиан, Тонино Бенакиста. Бил е редактор на предаването "Наблюдател" с Тома Томов по НТВ, водещ на "Малки истории" по БНТ. Създател на сдружение "Солидарна България". Редактор в списанието за политически анализи "А-specto". 

 

 

За новата европейска държава Новорусия и за бъдещето на НАТО и ЕС - Валентин Хаджийски

 

 

Най-знаменателното събитие през изминалата седмица за мене бе обръщението на Путин към опълченците на Новорусия. Знаменателно най-вече с официализирането на името Новорусия, с което бе сложен край на приказките за единна неутрална украинска федерация с балансирани търговски отношения и с ЕС, и с Русия, на които пригласях през март. Упоритостта на киевския режим (и западните му ментори), мащабите на военните му престъпления, колапсът на украинската самоидентификация на жителите на Изтока и решителността на донбаските опълченци създадоха нова европейска държава – Новорусия (рус. Новорóссия или Новорýссия), която в началото явно ще приеме облика на „голямо Приднестровие“, след което ще започне да обраства с официални признания по примера на Косово.

Това е свършен факт, който никой не може да отмени. Ходът на войната, в която инициативата вече мина на страната на Новорусия, бързината на колапса на киевския режим, както и устойчивостта на новоукраинската самоидентификация в останала Украйна извън историческа Галиция и Волиния ще определят 

не дали ще има Новорусия, а какви ще са границите й 

и отношенията й със съседната остатъчна украинска държава. Има различни виждания за посоката на настъплението на новоруските сили през есента – към Мелитопол и Херсон за отваряне на сухопътна връзка към Крим, към Харков за разширяване на общата граница с Русия, към Днепропетровск за бърз разгром на частната армия на Коломойски или пък внезапно завладяване на плацдарм в някой от градовете на Северна Украйна – Полтава, Суми или Чернигов за отвличане на част от украинските войски извън Донбас и разгром на останалите там сили. Независимо от посоката на настъпление 

все по-вероятно изглежда границите на Новорусия да обхванат и осемте области на Югоизтока, 

в които рускоезичното население е официално над 50% и в които на изборите системно побеждаваше Партията на регионите. Това вероятно ще бъде оформено с нови референдуми в бъдещите регионални народни републики и отново ще се използва форматът на бившите области. До началото на войната в земите на Новорусия (без Крим) живееше 44% от населението на Украйна и се произвеждаше 46% от БВП. Там са два от трите големи нетни донора в украинския бюджет – Днепропетровск и Харков (третият регион е съседна Полтава – благодарение на добива на нефт и газ). Там е цялото морско крайбрежие и континентален шелф, най-плодородните земи, най-големите залежи на въглеводороди, в това число и на шистов газ, които обаче едва ли ще бъдат индустриално разработвани в обозримо бъдеще. 

Новорусия се роди без акушерска помощ на Москва. 

Напротив, Кремъл дълго време бе крайно резервиран към нея – етническият състав на населението дори в най-силно проруския Донбас е доста различен от този в Крим с абсолютното доминиране на руския елемент. За разлика от стратегически безценния Севастопол и големия траспортен и туристически потенциал на крайбрежието на полуострова, традиционната донбаска каменовъглена и металургична промишленост обещаваше поне в близко бъдеще много повече проблеми и разходи за преструктуриране и модернизиране, отколкото ползи. Анархисткият, „махновски“ характер на донбаското опълчение с исканията му за национализация стряска и досега руските олигарси. Кремъл не контролира опълченците и досега не може да преговаря с Киев от тяхно име. 

Войната обаче напълно обърна представите за етническия характер на населението на Югоизточна Украйна. На 24 август в Донецк един от ораторите се обърна към пленените украински войници (доброволци от Националната гвардия и „Десния сектор”, а не наборници): 

„Вие убихте украинското в нас. Ние сме руси!“ 

Варварският многомесечен обстрел на мирното население в Изтока се оказа „определящ момент“ за етногенезата на територията на Украйна – а също и на Русия, доколкото новоруската политическа нация сякаш също се сформира окончателно в хода на конфликта. Предстои в близко бъдеще да се види дали колапсът на киевския режим и разкриването на истината за престъпленията му ще предизвика такъв етнообразуващ ефект и у украинците в други области, особено на историческата Малорусия. 

Има коментатори, които мислят, че ще е достатъчно Стрелков да се яви с дружината си в Полтава, Черкаси или дори Киев, за да бъде посрещнат от хиляден народ с плакати „Слава на Русия!“. Украйна, казват те, винаги е била с победителя. Българският опит от Великден 1941 г. във Вардарска Македония също е красноречив. И до днен днешен из охридските кръчми се пее (на книжовен български) някогашният хит на Радио София „Чакам те да дойдеш“. 

Независимо как ще се сложат границите на Новорусия, ясно е, че 

развитието на руската икономика, повишаването на доходите и достойнството на мнозинството 

обикновени хора, както и интернационализацията и глобализацията на живота им бяха, на първо място, определящи фактори за разпалването на руската етническа гордост и национална сплотеност. В случая на Новорусия – и фактори за новоруското етническо самоопределение, наред с насилието на Киев. А значи и фактор за възникване на условия за успешна ревизия на случайните, условни, а в случая на Крим – и незаконни някогашни вътрешни социалистически граници, превърнали се в междудържавни. 

Русия, която е – или се стреми скоро да стане – първата икономика в Европа и петата в света, която се слага от световните банки в списъците на страните с висок доход, която направи олимпиадата в Сочи и излъчва Russia Today на английски, испански и арабски, а скоро и на френски, стана привлекателна за хората в Крим, Донбас и на други места. СССР с празните рафтове на магазините и с провинциалната изолираност от света бе станал крайно непривлекателен и за собствените си граждани. Сегашната Русия не е СССР – учи се успешно от грешките му. 

Второто условие за нарасналата привлекателност на Русия в очите на рускоезичните хора по света е наличието на 

силна държавност, суверенна национална политика 

в защита интересите на страната и мнозинството от населението й. Суверенитетът предполага и компетентност в определянето на интересите, и силен характер при отстояването им, подкрепен от реални военни въможности. С развитието си през последните години, на фона на световната криза, Русия „без да иска“ оказа огромно мобилизиращо влияние над реалните и потенциални „външни“ руси. 

Колкото до остарялата тежка промишленост на Донбас, 

безспорни фактори за успеха на народното въстание 

бяха и наличието на многобройна организирана работническа класа, на много военни и други машиностроителни предприятия и на широка техническа компетентност. Потвърдена беше правотата на привържениците на реиндустриализацията, за които последната е и гаранция за техническа компетентност и за суверенитет. Дето има останала критична (и оптимистична) маса компетентни хора с индустриална култура, старата промишленост ще се възроди в нови форми, както стана в Питсбърг, а няма да бъде разрушена, както стана в Детройт. 

Анархисткият характер на народното опълчение, който едва в последните дни взе да отстъпва на по-централизирана организация, с което дойде и обратът във войната, е друг изключително важен момент. Тук на първо място е 

спонтанният, самодеен народен бунт срещу несправедливостта и насилието. 

„Видях по телевизията как горят живи служителите на „Беркут“ и тръгнах“, каза сравнително успял мъж на средна възраст, със семейство и бизнес. Разбира се, голямо е значението на руската традиционно спартанска култура и на живите спомени от Втората световна война (ВСВ). 

А също и на уникалната способност на руското общество да се самоорганизира ефективно в критична ситуация. ВСВ бе спечелена от СССР именно благодарение на постепенно освободената под напора на необходимостта инициатива на отделните командири и войници, в това число и на спонтанното издигане отдолу на „родени“ лидери. И тук Новорусия започна да оказва обновително въздействие върху цяла Русия. 

След ВСВ Сталин успя с голям труд да напъха обратно в бутилката освободения от войната дух на народа, но сега това няма как да стане след края на бойните действия. 

Народ, привикнал да се самоуправлява и да побеждава, да отговаря на удара с удар, няма лесно да се примири с ролята на покорно стадо на олигарсите. 

На второ място, справедливостта има и отчетливо хуманно и социално измерение. Както видяхме вече от Ялтинския манифест от 7 юли, а и от известията от скорошната нова среща в Ялта, въстаналият новоруски народ не иска възраждане на стария СССР, а възстановяване на колкото може от доброто от социализма, без да се премахва и доброто, създадено при капитализма и демокрацията. Хората, свикнали с другарството, взаимопомощта и идеализма на военното време, няма лесно да се върнат към вълчето си състояние, колкото и да разбират важността на капиталистическата ефективност за създаване на богатство. 

Русия добре разбира това и в политиката си в украинската криза 

заложи на съобразяването с народната воля (референдумите) и на хуманитарния подход – 

и без съмнение в бъдеще ще приеме по-народовластно устройство на Новорусия в сравнение със собствения си дом. Такава е руската традиция от времето на империята – и в България в 1879 г. се допусна максимално либералната Търновска конституция. От друга страна, новоруско движение вече предизвика най-голямото гражданско надигане в самата Русия след 1991 г. 

Наблягането на хуманитарния подход донесе и големия пробив на руската дипломация след успешния край на мисията на конвоя камиони. ООН и ОССЕ признаха хуманитарната катастрофа в Донбас и мирния характер на руската помощ и се запознаха от първа ръка с престъпленията на киевския режим. Това ще обезсилва предварително всички опити и в ЕС, и в НАТО да се продължава с твърдокаменната подкрепа за Киев на всяка цена. 

Разбира се, Русия също допуска голям брой доброволци от своя територия в Донбас – те и сега не са повече от 15% от общия брой на опълченците – и вероятно и контрабанда на оръжие от частни лица (т. нар. военторг). Но твърденията за нахлуване на редовна руска армия в Украйна са безпочвени, както добре разбира всеки поне минимално запознат с логистиката на съвременните въоръжени сили и с възможностите на американските спътници и разузнавателни самолети. 

Създава ли Новорусия прецедент за други рускоезични области в постсъветското пространство? 

Не – както Косово, и Украйна е уникален случай. Тя не само има голямо „автохтонно“ рускоезично население, но и разликата между него и „титулния“ етнос е често неуловима, а украинизацията, както се практикуваше от Киев след 1991 г., бе културно неприемлива за големи групи от населението. Най-уникалното, разбира се, бяха невъобразимите размери и ожесточение на киевския държавен тероризъм срещу рускоезичното население от февруари т.г. насам, по нищо неотличаващ се от етническото прочистване на Милошевич и Шешел. Но макар уникална, украинската криза е полезен урок за другите бивши съветски републики със значително руско население като Казахстан и Латвия (в Беларус почти цялото цялото население е рускоезично). 

Какво ще остане от Украйна след отделянето на Новорусия?

Отделянето на Новорусия ще бъде краят на сегашния украински политически и олигархичен елит, ако той не настъпи още преди това, вероятно посредством народна революция, продължение на първата част на майдана до февруари т.г. Възможно е новата украинска държава също да бъде федерация, в която Подкарпатието ще е кандидат за автономия, освен ако не се присъедини към Новорусия. 

Остатъчна Украйна също ще се състои от различни по историческото си развитие територии – стари югозападни руски земи, в продължение на повече или по-малко години (векове) попаднали под литовско, полско, австрийско, унгарско, чехословашко и румънско управление. Ще бъде подложена на основен преглед политиката на силова украинизация. ЕС също би трябвало да играе някаква роля в това, най-малкото и защото носи голяма вина за украинския разпад. Меркел вече предложи Украйна да стане член на Митническия съюз. 

Новорусия и НАТО 

В края на годината с приключването на неуспешната си 13-годишна афганистанска мисия и отстъпването на практика властта на талибаните НАТО, общо взето, изчерпваше функциите си. 

Срещата на върха на 4–5 септември в Кардиф трябваше да му намери нов raison d'être – Крим и Донбас бяха посрещнати с въодушевление от малцината останали радетели на студената война в Европа. Те напират за отмяна на Основополагащия документ НАТО–Русия от 1997 г. 

Но това напълно противоречи на логиката на съвременната европейска икономика и сигурност и ще породи разкол в редиците на организацията. Основното ми разбиране, когато до 2004 г., както колегите си спомнят, и аз агитирах за членството на България в НАТО, беше, че то не ни противопоставя по никакъв начин на Русия – напротив, щеше има тясно партньорство във формат „НАТО+1“ и да има пълно взаимно доверие по най-важния приоритет – борбата с тероризма. 

Самият Буш II в 2007 г. каза в София, че България не трябва да избира дали да е приятел с Русия или със САЩ – може да е приятел и с двете. Тези думи трябваше да се изсекат на фронтона на Народното събрание под белгийския девиз „Съединението прави силата“. За България това беше изключително важно признание на един иначе катастрофален американски президент – 

исторически ние сме в специално отношение с Русия, досущ както Англия с Америка. 

Това не е въпрос на нечие желание или нежелание, а реалност. Това отношение с Русия трябваше да ни направи и неин портал към южния фланг на НАТО, ЕС и всяка друга европейска организация, в която Русия не членува. Това беше нашият „номер в живота“ в позиционирането ни в глобалната икономика. 

Освен нас има и ред други европейски натовски страни, чиято история и икономически връзки ги кара да ценят отношенията си с Русия – сред тях особено активни са Германия, Италия, а също Унгария, Словакия и Чехия. Усилията на сегашното – изключително калпаво – ръководство на НАТО да ги накара да пренебрегнат интересите си заради капризите на Полша, балтийските страни и Румъния, както и на проваления Камерън, са напразни. 

Никой западноевропеец, естествено, няма да рискува малкия пръст на лявата си ръка за сигурността на Латвия, 

още повече когато тя не е реално заплашена от никого. Приказките, че след рускоезичните в Украйна Путин щял да прибере под крилото си и рускоезичните в Прибалтика, са напълно безпочвени. Путин се стреми да има добри отношения с Европа – и само безразсъдството на сегашната ЕК и на американските неоконсерватори от Държавния департамент в Киев през февруари т.г. да провокират и подкрепят въоръжен преврат срещу законното ръководство, преврат, явно насочен срещу сигурността на Русия, го принуди да вземе бързи мерки за самозащита. 

Разбира се, в Кардиф не се готви нищо сериозно във военно отношение срещу Русия – стремежът на ръководството на НАТО не е дори страните членки да изпълнят съществуващото изискване за военни разходи поне от 2% от БВП – засега само четири от тях го изпълняват, а поне да не намаляват сегашните си разходи. Обсъжда се създаването на нов европейски корпус за бързо реагиране от пет хиляди войници, който да се разположи в пет нови бази в Източна Европа, едната от които – в Шчечин. 

Но и с това, както и без него, НАТО очевидно не може да противостои военно на Русия в Европа. Опасност за Русия може да представлява само масиран изпреварващ ядрен удар от страна на САЩ – нещо немислимо от американска гледна точка. А доколкото в ЕС продължава да господства идеологията на остеритета, повишаването и дори запазването на военните разходи, и то, както ще се разбира, без реални основания, няма да се радва на голяма популярност. 

Големият проблем на НАТО днес е пълната му зависимост от антируската пропаганда на западните медии, заимствана от киевския агитпроп. 

В две съседни статии от 30 август (Mr Putin’s wake-up call и NATO flexes its muscle memory) сп. The Economist разглежда антируското възраждане на Алианса като пряк резултат от „свалянето на МН17 от проруски сепаратисти с високотехнологично руско оръжие“ и сегашното „руско военно нахлуване в Украйна“. 

Статиите са издържани в стил „паралелна вселена“ – и това ме кара най-сетне да повярвам, че и свалянето на боинга, както междувременно стана ясно, от един или два украински самолета, и истерията с десетте пленени (без патрони) и вече освободени руски парашутисти, явно замислена като втори боинг, са активни мероприятия за мотивиране на колебаещите се членове на НАТО. Без съмнение и апокрифът за „руската заплаха“, разпространен от назначения за служебен военен министър Шаламанов миналата седмица, е бил сведен на МО от американското посолство в София като опорни точки за Кардиф. 

Киевската истерия за „руското нахлуване“ имаше, разбира се, най-вече функцията да „оправдае“ очертаващия се разгром на украинските сили от доскоро презрените „колоради“ и „ватенки“. 

Решенията в НАТО се приемат с консенсус – ако България имаше дееспособен президент и избрано правителство, най-логичното беше 

да наложи вето на антируските инициативи поради лъжите, които се използват за обосноваването им, 

разбира се, заедно с другите скептици в НАТО. Европейският съвет на 30 август със заплахата на словашкия премиер Роберт Фицо да наложи вето на евентуални нови санкции срещу Русия, преди да бъде оценен ефектът на вече влезлите в сила, дава представа какво ще стане и в Кардиф. 

Ако блокирането или фактическото разпадане на НАТО е резултатът от зреещия разлом, значи така е трябвало да бъде. 

Ползата ни от НАТО в 2004 г. според мене беше, че България ставаше съюзник на мощен военнополитически блок, избягваше риска от неприемане в ЕС и потенциална изолация и получаваше достъп до модерни технологии. България, бях убеден тогава, трябваше във всичко да следва примера на отличниците – Чехия, Унгария и Полша. А също членството в НАТО и американските бази у нас правеха невъзможна реставрацията на старото, независимо от това кой дойде в бъдеще на власт в Москва – най-вече имах предвид Жириновски, който зовеше на поход до Индийския океан. 

Но през изтеклите десет години нещата много се промениха, натрупаха се и много разочарования. Накратко, при новите условия Алиансът под диктовката на неоконсерваторите от Държавния департамент на САЩ се превръща в източник на колективна несигурност за Стария континент. За България вече ще е много по-уместно да осигури сигурността си с развитие на собствените си въоръжени сили и със система от двустранни договори за взаимопомощ със суверенни велики сили, включително Русия, отколкото да рискува да бъде „случайно“ въвлечена от НАТО в чужда война с Русия от своя територия. 

Особено недопустимо е да ни манипулират от името на НАТО бивши кадрови комсомолски работници, назначени за капиталисти от БКП, а заедно с това от американското посолство да ни спускат дневен ред в полза на видни представители на Правешкия клан. 

Надявам се антиглобалистите в Кардиф да опънат здраво нервите на натовската върхушка. Всъщност френските, испански и други западни антиглобалисти в новоруското опълчение се борят на същия фронт. Освободителната война на Новорусия наистина се превръща в съвременна реплика на испанската гражданска война. 

А ЕС се върти бавно и полека в низходящия въртоп на дефлацията 

и икономическото му положение по оценката на водещи световни икономисти вече е по-тежко, отколкото по времето на Голямата депресия от 30-те години. Напълно възможно е ефектът от руските санкции и контрасанкции, макар и не чак толкова голям спрямо общия БВП, да се окаже капката, която да прелее чашата. Особено по отношение на селското стопанство и на зависимата от него политическа структура в много европейски страни обаче санкците могат да се окажат фатални. 

Утвърждаването на Федерика Могерини като шеф на дипломацията 

на Съюза беше неизбежно и ще е много полезно за преодоляването на предразсъдъците на Брюксел спрямо Русия, за бързото вдигане на санкциите и утрешното урегулиране между ЕС и Москва в светлината на новите реалности – появата на държавата Новорусия, фактическото разпадане или изпадането в ирелевантност на НАТО и бламирането на американския неоконсервативен активизъм в Европа. Ако Станишев има заслуга за Могерини, заслужава поздравление. 

Но както сме се убеждавали вече толкова пъти, Европа няма да излезе от фактическата си депресия и вероятно многогодишна дефлация в японски стил дори и при нормализирани отношения с Русия, ако не промени коренно икономическата си политика. Неотдавнашното решение на Оланд да уволни кабинета за недостатъчната му ревност по отношение на остеритета, налаган силово от Брюксел и Франкфурт, беше истинска катастрофа. Вместо да оглави общоевропейското ляво движение срещу остеритета, както се заканваше някога, лидерът на френските социалисти капитулира пред него. 

В петъчната си колонка в „Ню Йорк Таймс“ Пол Кругман писа: „Ако европейската икономика продължи да тъпче на място или по-лошо, какво ще стане с европейския проект – дългосрочното усилие да се осигури мир и демокрация чрез общ просперитет? Предавайки Франция, г-н Оланд предава и Европа – и никой не знае докъде може да се стигне“. Може да се стигне до грозни популистки крайности, само намек за което бяха резултатите на майските евроизбори. Може да се стигне и до разпадане на ЕС на два враждебни блока и нова общоевропейска война. 

Европейските леви са далече назад от американските си колеги в осмислянето на света. 

Вероятно това се дължи и на липсата на политически суверенитет на ЕС и големите европейски страни и в сляпото следване на отречени от времето американски идеологеми. И тук лидерът на ПЕС ще има – поне потенциално – огромни възможности за положително влияние. Шефът на ЕЦБ Марио Драги и председателстващият ЕС през това полугодие италиански премиер Матео Ренци може да му окажат важно съдействие. За съжаление тук Берлин няма да му е съюзник, както по руския въпрос, а основен противник. 

Както раждането на Новорусия може да се окаже фатално за НАТО в сегашния му вид, така и върхушката на ЕС, която забърка украинската каша от едната бюрократична амбиция и некомпетентност, ще бъде пометена вероятно още в новата еврокомисия. Източна Европа, която в хода на украинската криза навърши пълнолетие, ще стане равнопоставен партньор на Запада. Не ми е известно дали Доналд Туск е най-подходящ за тази роля, но може да се опита. Мина времето от миналото десетилетие, когато „нова Европа“ заемаше автоматично крайно десни позиции в угода на Буш II. Време е тя да заработи за истинските си интереси и да парира грубите опити за идеологически манипулации. Източноевропеецът над 45 г. възраст е преживял дотатъчно от тях в миналото. 

Новорусия и България

Видяхме, че България няма какво да изгуби и може много да спечели от замяната на корумпирания украински режим с динамично руско управление в съседните с нас земи на Черно море. В миналото имахме тесни морски търговски връзки с Одеса, Мариупол и Бердянск, които могат да се възстановят. Положението на етническите българи в Одеска област ще бъде несравнимо по-добро без попечителството на „свидомите“, които устроиха хекатомбата в Одеса на 2 май. Няма да има негативни последствия за „Южен поток“ – той никога няма да мине през Румъния. 

Планираният гигантски руско-китайски дълбоководен пристанищен терминал в Евпатория в Крим също няма да пострада – очакваме да получим значителен контейнерен транзитен трафик от него. България, с едно ново компетентно управление, ще трябва да е от първите страни от ЕС, признали новата република. Разбира се, на основание становището на Международния съд по независимостта на Косово. И специално да настоява за денацификация на остатъчна Украйна, когато настъпи моментът за общо урегулиране и асоцииране с ЕС. 

От ден на ден все повече българи осъзнават 

абсурда на едно евентуално повторение, макар и за кратко, на герберския режим, или втория сезон на „Планетата на маймуните“. 

След стотиците ми изписани страници с филипики срещу безобразията на ГЕРБ вече получавам „задържане“ по темата. Искрено се надявам обаче, че ГЕРБ ще бъде „силно изненадан“ от „матряла“ на 5 октомври. И ако на евроизборите колебливото поведение на БСП по украинската криза наистина им е струвало много неполучени гласове, то сегашното развитие на нещата в Новорусия ни дава надежда, че и в България на хората ще им писне, ще прихванат вируса на достойството и ще въстанат срещу мутрите и техните господари – международните олигарси – ако не на изборите, то идния февруари.

 

 

Източник: http://glasove.com, 02.09.2014 г. 

 

Валентин Хаджийски e доктор на философските науки, живее в Ню Йорк и се занимава с издателска работа. Бивш научен работник в БАН, бивш дипломат, специалист по правата на човека в МВнР и делегат в ООН.