Страници от живота на Георги Кирков

 

Георги Кирков – Майстора е роден на 27 август 1867 г./ по нов стил;  по стар стил-15.08./, а издъхва на 25 август 1919 година. Странност на съдбата – кръгът на петдесет и една годишния живот така точно се затваря. За него е трудно да се говори и пише, защото досегът с тази голяма личност сякаш подсказва, че никой не би могъл да каже нещо по-остроумно, по-образно, по-точно и по на място от Майстора. Впрочем още от детските си години, както твърдят негови близки, той се отличава със своята неповторимост. Георги Кирков се ражда и израства в Плевен, в едно авторитетно, голямо, патриархално, патриотично, традиционно русофилско възрожденско българско семейство, където борбата за национална свобода, а също и знанието, трудът, книгите, културата се ценят и уважават високо.

 Духът в този дом определя дядото на Майстора – Яко Кирков, който често влиза в разправии с поробителите в града, но за останалите българи, той е уважаван патриот, виден гражданин и общественик, общителен и религиозен.

Бащата Йордан Кирков получава добро образование за времето си – учи в Петропавловския манастир край Търново, а сетне при Емануил Васкидович, впечатлява съвременниците си със своята култура, познания и поведение. Взема живо участие във възрожденските национални борби за освобождение. По време на учителстването си във Враца той ръководи местното население за сваляне и изгонване на владиката Паисий, грък по произход. След като се връща в родния си град Плевен, той продължава активно да участва както в националноосвободителните борби, така и в укрепването на властта и българското управление след Освобождението.

В тази патриотична, борбена и културна среда израства Георги Кирков и така той е сред онези българи, които не само пренасят родолюбивата, нравствена, социална, културна атмосфера на българското Възраждане, но и последователно, всеотдайно и безкористно отстояват нейните ценности и същност в следосвобожденската епоха на България.

Георги Кирков е десетгодишен, когато родният Плевен преживява ужасите на обсадата и няколкомесечните борби на руските войски за освобождение на града от турците. Заедно със своите близки и връстници Георги с огромна радост посреща победния ход в града на “белия генерал” Скобелев, обикаля казармите, любува се на дългите пушки и униформите на руските войници.

След завършване на първоначалното си образование семейната атмосфера, обвързаността на Киркови с Русия, предопределят и заминаването на Георги Кирков през 1879 г., за да продължи образованието си там. Той учи в град Николаев, в Александровската гимназия, и е настанен в Южнославянския пансион на Тодор Минков, където по същото време учи и така близкият му духовно, интелектуално негов приятел Алеко Константинов .

Личностното самоизграждане на Георги Кирков е сложен и продължителен процес. Така е винаги с надарените личности – при толкова съблазни и възможности трябва да се научиш на самолишение. Да можеш да отхвърлиш лесната победа днес, в името на едно голямо завоевание утре. И преди да победиш противниците си, трябва да се научиш да побеждаваш себе си.

Много преди да стане Майстора, Георги Кирков се учи на самодисциплина в Южнославянския пансион. Това е неговата лична Петропавловска крепост. Той мечтае за „чистата и святата република“ на Апостола, за царството на бедните и гладните, за един бог – защитник на робите. И чете с упоение Чернишевски, Добролюбов, Белински, Достоевски, Гогол и Салтиков-Щедрин. Великите руски класици го облъчват с нравственост, хуманизъм и жертвоготовност. Нихилисти, анархисти, народоволци тревожат мислите и сънищата му с аристократичното пренебрежение към цената на собствения си живот, с готовността си да умрат за една идея. Така е до напускането на пансиона.

 Тези години са изключително важни за неговото интелектуално развитие и социално мислене, разпалва се неговото свободолюбие и силен стремеж към търсене на истината. След престоя си в Русия Георги Кирков остава завинаги обвързан с Русия, с нейната култура, с руския народ и революционните борби и е категоричен противник на руския абсолютизъм, самодържавието, монархизма и бюрократичната система.

През 1886 г., недоволен от порядките в пансиона, свободолюбивият Георги Кирков се завръща в родината си. Още същата есен постъпва в Априловската гимназия в Габрово, където е и срещата му със зародилото се социалистическо движение и с неговите активни представители Евтим Дабев и Тодор Постомпиров. По-късно в Търново и в Русе той дейно се включва в редактирането на списанията “Труд” и “Развитие”, учителства в родния си край. В тези години започва и увлечението му към литературните занимания, плод на което са две стихосбирки и кратки пиеси, които никога не успява да издаде.

Тогава отново се разпалва неговата страст към театъра и режисурата. Съживява дейността на плевенското читалище “Съгласие” и не случайно остава в паметта на съвременниците си като създател на плевенския театър, който до годините на демокрацията справедливо носи неговото име – Плевенски театър “Георги Кирков”.

Кирков успешно завършва и Школата за запасни офицери, което му отваря пътя към държавната служба – служител в Картографския институт към Министерството на войната. А след успешно положен конкурс е изпратен да учи в Картографската школа във Виена. Престоят, обучението във Виена му дава много и заради това Кирков до края на живота си говори с голям възторг за своите студентски години там .

Младият Кирков не само придобива европейско образование, запознава се отблизо с блестящата виенска култура, с всички забележителности на австрийската столица, посещава галерии, изложби, следи отблизо репертоара на Виенската опера, посещава симфонични концерти, макар че живее оскъдно.

Така студентския си живот той посвещава на своето културно и политическо усъвършенстване.

Георги Кирков е и в близък контакт с австрийското социалистическо движение, участва в събрания и демонстрации на виенските работници, слуша речите на неговите ръководители. Същевременно той взема непосредствено участие в митингите, демонстрациите, протестите на виенските работници и научава от близо какво означава масова организация, масова агитация и работа сред трудовите хора.

Всичко това окончателно определя неговото място в обществото, неговите социални, политически и идейни позиции, а също и неговата убеденост, че неминуемо и България, въпреки своята изостаналост, върви по пътя на пролетарското движение и социалните идеи. А системното и задълбочено четене на “Arbeiter Zeitung”  и следене на внушителния и разнообразен социалистически печат в австрийската столица, го кара сериозно да се замисли за необходимостта, като се завърне в Отечеството (както обича да нарича България), да основе такъв работнически вестник.

От диагнозата на Дикенс до терапията на Маркс има само една крачка и Георги Кирков я прави по „Рингщрасе“, на величествената първомайска манифестация през 1892 година. Пред очите му се случва нещо невиждано нито в Русия, нито в България до този момент: стотици хиляди хора са намерили сила и вяра, организирани в работнически синдикати и в своята собствена политическа партия, да се борят  за социална справедливост, човешко достойнство и демокрация.

През същата тази година Георги Кирков вижда с очите си мощта и историческия оптимизъм на виенския пролетариат. Разбира, че комунизмът отдавна вече не е призрак, заключен между страниците на “Манифеста“, а реалност, без която е безсмислено да съществува.

Личното му запознанство с лидерите на Австрийската социалдемократическа партия – Виктор Адлер, Фриц Аустерлиц и Франц Шумахер, не само довършва оформянето му като марксист, а до голяма степен предопределя и бъдещата му съдба на пролетарски творец и политик.

Виена трасира и пътя на Кирков към другата велика столица на европейския социализъм – Берлин. Теоретичните статии на Кауцки, социалните анализи на Меринг, футуристичните прогнози на Бернщайн шлифоват интелекта му и го въоръжават с оптимизъм, дързост и търпение. Във Виена младият Кирков разбира, че ориенталският застой на българския политически живот е само измамна привидност, че под мъртвите води на либерално-консервативното блато клокочат енергията и силата на бъдещото пролетарско движение. В ръцете си държи доказателството – първите броеве на вестник „Работник“ и на списание „Социалдемократ“. Благоев и Габровски са изпълнили „нравствената задача на интелигенцията“ и са създали Българската социалдемократическа партия. И колкото и слаба, и малочислена да е тази партия, тя вече разполага със свое собствено издателство, с печатници, вестници и списания. Местните партийни групи са впрегнати в неравна политическа борба и писмата от България напомнят, че всеки трябва да заеме мястото си на барикадата според съвестта и убежденията си.

Кирков няма никакви съмнения – нито за мястото си, нито за ролята си в тази борба. Гнетят го само времето и разстоянието, макар да съзнава ясно, че каузата му е до живот.

В политическия си дебют Георги Кирков използва най-силното оръжие, което притежава – литературната си дарба. Още първите му статии в „Социалист“ показват, че до блестящите пера на българския социализъм се нарежда истински самороден талант. Един публицист с богато творческо мислене, европейска култура и мощен полемичен заряд. И още нещо: с блестящо чувство за хумор, тънка ирония и унищожителна сила на смеха.

Така от 1895 г., след завръщането си в България, Георги Кирков заема своето неоспоримо място в средите на блестящата българска интелигенция след Освобождението, но наред с това се доказва като дълбоко уважаван и обичан политик, организатор, трибун, журналист, публицист, творец, като един от създателите и ръководителите на Българската работническа социалистическа партия.

Майстора е основоположник на социалистическата журналистика и  публицистика в България. През 1895 – 1896 г. неговото страстно перо зове, вдъхва оптимизъм и сочи пътя от страниците на вестниците “Социалист” и “Работник”. На ІV конгрес на БРСДП настоява за основаването на вестник на работниците, за което мечтае още от Виена. Наскоро след това се установява в град Казанлък, основава “Работнически вестник” и става не само негов главен редактор, но и главен сътрудник. Чрез вестника изгрява талантът, майсторството на блестящия журналист и публицист – Георги Кирков.

“Работнически вестник” е списван с невероятно майсторство и социалистически дух. За кратко време той е автор на огромно количество блестящи статии, фейлетони, стихове, някои от които (“Дружна песен”) дори се запяват от почитателите му.

Провалите и пораженията на работническата кауза изживява като свое поражение. Тогава става сприхав, „нервен“ – по израза на Благоев, безпощаден и към своите, и към чуждите. „Водачите на калабалъка“ – така той нарича лидерите на широките социалисти – правят всичко възможно, за да избегнат пряката полемика с него. Защото убийствените му характеристики се превръщат в политическо клеймо, от което няма отърване за цял живот. Неговата принципност стои по-високо от политическата целесъобразност. Довчерашните му съмишленици в партията, „широканците“, с години не могат да проумеят готовността му да се лиши от толкова близки приятелства, привързаности, стари спомени и роднински връзки. Само той знае цената на тази лекота, с която проправя пъртината на пролетарското движение в България, цената на болката от личната си драма и преодоляването на скритите съмнения. В дни на тежки изпитания той е бодър, дързък и уверен в собственото си идейно и интелектуално превъзходство.

Впрочем със своите, с единомишлениците си, Кирков е съвсем друг. Около него винаги витае атмосфера на жизнерадост и веселие. Смехът го следва навсякъде и му отваря всички врати. Простият „работен“ народ го обича като светия. Посрещат го и го изпращат като свой най-близък другар – всички бедни хижи са отворени за него.

На конгреса на БРСДП през 1898 година Кирков е избран за член на Централния комитет на партията, какъвто остава до края на живота си. При разцеплението на партията на Русенския конгрес през 1903 застава на марксистки позиции, присъединява се към "тесните социалисти". На същия конгрес е избран за касиер на ЦК, какъвто остава до смъртта си.

„Любвеобилний брате во идее“ – така се обръща към него Димитър Благоев в едно писмо от 1898 година. Такива думи от устата на Дядото се отронват много, много рядко. Те означават безгранично доверие и признание след проверката на дългогодишни изпитания. Те са винаги заедно – в редакцията на „Работнически вестник“, в партийния клуб на улица „Цар Симеон“ и вечер в партийната кръчма „Златният елен“.

При толкова заложби и таланти Георги Кирков намира най-добрата възможност за цялостна себеизява в парламента. Едно свидетелство на Койка Тинева: „От всички кулоари на заседателната зала депутатите се надпреварваха да заемат своите места, за да не пропуснат нито една дума. Кирков бичуваше политиката на разните буржоазни партии с олимпийско спокойствие, с необикновено съзнание за своята правда. Особена сила се излъчваше от неговите речи, когато трябваше да рисува гледището на партията по даден важен въпрос. Той с такава непоколебима увереност говореше за бъдещето на човешкото общество, че всекиму се струваше, че даже и най-върлият противник ще се разколебае пред неговите аргументи...И на всяка реплика той отговаряше така конкретно, с такова остроумие и духовитост, че цялата зала се заливаше в смях.“

Кирков участва в работата на Щутгартския(1907) и Копенхагенския(1910) конгрес на Втория Интернационал. В Щутгарт се среща с Ленин, което допълнително му повлиява да застане на марксистки позиции. През 1909 присъства като гост на конгресите на сръбската и на чешката социалдемократическа партия. През 1917 година присъства заедно с Васил Коларов на конгрес на Цимервалдската левица в Стокхолм.

Разгромът в Междусъюзническата война, първата национална катастрофа дълбоко разстройват здравето на Майстора. И не само лишенията по фронтовете и безсмислените загуби, а бездарието на българската буржоазия, пропиляла епичните усилия на цял народ, го гнетят жестоко. Поради това Кирков се провиква в парламента: „Вас вече закон не ви лови, господа! Вас ви лови революцията.“

Великата руска революция само засилва увереността му в неотвратимостта ú на българска почва: „Победата на социализма е така неизбежна, както е неизбежен изгревът на слънцето“ – пише Майстора малко преди смъртта си.

Майстора живя и умря със съзнанието, че е участник в „последния бой“, във величавата битка за една нова духовност, за една нова цивилизация. Той знаеше цената на смеха, както знаеше и кой ще се смее последен.

 Време е да разтворим страниците на неговия живот.

 

 

Думи на Георги Кирков - Майстора

 

 

Изречено  преди повече от 100 години

 

Георги Кирков: “Тичате след богаташките партии с “ура”, запенени уста и празни стомаси!”

Гладът е голям и жесток учител!

Той учи и на разум, и на порок!

Но вие сте още в началото на страшното откритие, защото колкото по-нататък, толкова и по-ясно ще ви става над каква бездънна пропаст от лишения и сиромашия сте надвесени и какво безбрежно море от скърби и сълзи ви предстои да преплувате, за да излезете най-сетне на спасителния бряг.

Помислете си, от двайсет години насам вие знаехте само да тичате подир богаташките партии, да им правите калабалък, та по-голям да бъде шенликът.

Тези партии падаха и ставаха, но вие вървяхте подиря им! Тези партии продаваха чергите ви, поясите от кръста ви – и вие все пак вървяхте подиря им!

Тия партии ви трупаха с тежки данъци, праха ви с волски жили по участъците и пръскаха за дунанми, зяфети и разходки вашия кървав пот – и вие все пак тичахте подиря им, тичахте с „ура” и запенени уста, с пълни очи и празни стомаси! 

1899 г.

Георги Кирков: “Дето стъпи либерал, трева не никне”

Дето стъпи либерал, или трева не никне, или остава само белег от копито.

Едничкото нещо, което донейде ме примирява с тия опустошители, това е техният завиден апетит.

Господи, с каква вътрешна радостна тревога се вслушвам аз в тяхното благозвучно мляскане; с какво трепентно любопитство се вгледвам в тяхното картинно свещенодействие, когато, нарязали бюджета на България на тънки филии, машинално ги изпращат в безкрайните предели на стомаха си!

Ще се намери ли подир това сърце да не затупа и устни да не се покрият с лиги пред тая съблазнителна картина!

Може ли, питам аз, един стар либерал, един русофил, един демократ да спи спокойно, като вижда това!

Не, вечна безсъница – ето на какво са обречени тия уволнени в запас консуматори на България!

Повикайте ги обаче под знамената – и вий ще останете зачудени.

Недейте се увлича от думите им, защото на дъното на всяка тяхна дума лежи желанието да са по-близо до бюджета!

Недейте се увлича от песните им, защото в тона на всяка тяхна песен звучи глухото ехо на празния корем.

Животът на България прилича на погребален пир, на който всеки канен и неканен взима най-живо участие; всеки въздиша и оплаква покойника и всеки със сълзи на очи оплесква сложеното на богатата трапеза!

1899 г.

 

 

Първанов вкара БСП в капан, обявявайки я за "стратегически" партньор на ДПС - проф. Искра Баева

 

Интервю на Мая Георгиева

Проф. Баева, като учен с леви убеждения как оценявате протичащите в страната граждански протести, основателни и мотивирани ли са, режисирани ли са?

Да, основателни са или по-скоро бяха, когато започнаха. Толкова основателни, че възмущението обхвана не само традиционните противници на управляващите БСП и ДПС, и огромна част от привържениците и симпатизантите на БСП и на левицата изобщо. Опитът за силово назначаване на фигура като Дилян Пеевски, осигурявала медийния комфорт на правителството на Борисов, беше абсолютно скандален. Най-лошото беше не това, че завърналите се във властта си бяха въобразили, че като в мафиотски филм ще бият противниците си с техните средства, а че зад това назначение пролича нещо, което отдавна всички подозираха, но без доказателства – че страната се управлява не от избраните партии и правителства, а от скрити олигархични структури. На това реагираха хората. И бяха напълно прави, когато казаха: „Стига! Не искаме вече да зависим от арогантността на незаконно обогатилите се от прехода”. Този първоначален протест се родееше със спонтанното недоволство от февруари, но се отличаваше с по-голямата идейност, морал и нематериалност. Но това беше в началото. После протестът попадна в руслото на следизборното недоволство на неуспелите да влязат в парламента партии.

Ще припомня, че протести се появиха веднага след изборите, но те бяха рехави и организирани само от РЗС и НФСБ. В спонтанния протест от 14 юни видя своя шанс българската десница, нокаутирана в изборите от собствената си неспособност да се обедини и да предложи привлекателна алтернатива. И успя да се възползва от него. Нормално беше протестът срещу правителство, съставено с мандата на БСП в коалиция с ДПС, да възроди антикомунистическите и антитурските настроения от началото на прехода. Затова скоро към скандиранията срещу олигархията и мафията се добавиха възродените от 1990-1991 и 1997 г. слогани „Червени боклуци” и „Кой не скача, е червен”. И тогава повечето леви протестиращи се оттеглиха. Не всички, но повечето.

Що се отнася до въпроса дали протестите са режисирани, аз не мога да отговоря, тъй като имам само опосредствано впечатление от развитието им (след първите дни, от които имам преки впечатления). Какво е впечатлението ми на наблюдател? В огромната си част протестите са спонтанни, но зад изблика на искрено възмущение от общите резултати на прехода все по-ясно могат да се видят контурите на политически интереси – на реформаторската десница и новосформирани политически структури. Доколко успяват да ги режисират и направляват е трудно да се каже. Но започва да прозира и протестното задкулисие.

Ще станат ли гражданските протести предпоставка за реформиране на лявото, такива процеси текат вече в дясното политическо пространство?

Едва ли. Първо, не съм сигурна, че дясното се реформира благодарение на протестите. Това, което става в дясното, е поредният опит да се обединят десни формации с цел да влязат в следващия парламент, а след това и в управлението. И това ясно личи от шарения характер на коалицията – в нея има и формация, която подкрепи турския премиер Ердоган, след като той „разчисти” парка „Гези” и площада „Таксим” (официален участник в митинга на „победата” на Ердоган беше Касим Дал).

Но въпросът е за реформирането на лявото. Не вярвам, че това може да стане в подобни условия. Напротив, днес вляво наблюдаваме консолидиране около БСП и то в сегашния й вид. В началото на протестите имаше силни гласове най-после лявото да се отвърже от БСП, да се създаде „нова” или „истинска” левица, но тоталното отричане на лявото, лансирано през всички години на прехода и от дясно, и от ляво, изигра своята роля за промяна на обществените нагласи. Автентични леви нагласи в българското общество има, те обикновено се споделят от млади хора, повлияни от европейските леви идеи и стоящи твърде далеч от миналото и настоящето на БКП/БСП. Но освен че са малко на брой, те съществуват в затворени пространства, контактуват помежду си във фейсбук или в идейни кръжоци. От тях едва ли може да се роди нова лява политическа сила, за което са нужни организационни усилия и доста средства.

Наблюдавате прехода към демокрация от самото начало, как политиците станаха заложници на мафията и корпоративните интереси?

Това като че ли беше неизбежен процес, който с по-голяма или по-малка интензивност се разви във всички бивши социалистически страни. Процесът може да се обясни с наложената отвън схема за бързо преминаване към пазарна икономика, свързано с тоталната приватизация на държавната собственост, което си беше покана за всякакви „умели” хора да се възползват от липсата на правила и да „наловят много риба в мътна вода”. Този процес наподобява криминалното първоначално натрупване на капитал при зараждането на капитализма, но в нашия преход това стана за кратко време и с помощта на големи държавни структури, ликвидирани при промените, на възползвали се от опита, уменията и близостта си със стари и нови политически сили. Това е краткото описание на процеса на раждане на олигархията (нерегламентирано приватизиране на големите държавни активи), но съществува още един процес – създаването на мафията. Нейният генезис е малко по-различен – тази престъпност се ражда отдолу, натрупва средства от откровено криминални дейности (кражби, изнудвания, „застрахователен” бизнес, наркотици, проституция), докато в един момент „босовете” поискват да се намесят в политиката. Макар и по-късно от олигархията, мафията също успява да се намеси в политиката. Не мога да кажа кога точно става това, но се видя при правителството на Бойко Борисов – за това свидетелства съдържанието на записаните със СРС разговори за Мишо Бирата и др. под.

Ние, всички граждани, не само политиците, станахме заложници на мафиотски и корпоративни интереси, преди всичко заради дългогодишните неясни правила за финансиране на политическата дейност. По-късно финансирането беше регламентирано, но едва след като зависимостта на политическите партии (всички, без изключение) от различни ясни и неясни икономически субекти вече е факт. Както казах, това не е само наш феномен, такива връзки съществуват навсякъде по света, но при нас като че ли бяха общоприети. Поне до момента!

Успя ли БСП за последните 17 години да изживее “комплекса Добрев”, смятате ли, че трябва да има предсрочни избори?

Ако под комплекса „Добрев” се разбира доброволният отказ от властта, струва ми се, че да, отдавна. Пример за това дадоха първите двама министър-председатели на БСП – Андрей Луканов и Жан Виденов. И двамата подадоха оставки, макар и след обществено недоволство, а Виденов дори преди обществените протести – на 21 декември 1996 г. Вероятно въпросът е провокиран от упорството на Сергей Станишев да остане начело на БСП въпреки изборните поражения и периодичните гафове. Но не мисля, че упорството на Станишев е мотивирано от „комплекса Добрев”, по-скоро е оправдано с него. Станишев се опитва да се обърне към чувството на унижение на симпатизантите на БСП от принудителното слизане от властта, за да свали от дневния ред въпроса със собствената си оставка. Но, трябва да призная, че продължаващите над 50 дни протести срещу правителството силно улесняват неговата задача.

Ще има ли предсрочни избори – вероятно, но кога тепърва ще се реши.

В БСП се чуват ясни гласове срещу лидера Сергей Станишев, има ли пропаст между електората и лидерите в партията?

Не, по-скоро нараства разстоянието между групите в ръководството на БСП. По-голямата част от гласуващите за БСП си я харесват такава, каквато е. Сравнително малко от тях се дразнят от десните й действия. Дори мисля, че най-острите й критици отляво или никога, или отдавна вече не гласуват за БСП. Гласове срещу Станишев в БСП се чуват отдавна, но засега той умело ги заглушава с помощта на европейския си облик и контакти – вижте как маргинализира толкова силна фигура като бившия председател и бивш президент Георги Първанов. Не трябва да забравяме, че Станишев е най-дългогодишният председател на БСП в историята й – вече над 12 години заема този пост, по-дълго начело е бил само Тодор Живков, но на БКП, което е друго нещо. 

 Депутатът от левицата Кирил Добрев – младши  метафорично обяви, че е време „търговците да излязат от храма”, визирайки групата около Станишев. Как си обяснявате това вкопчване във властта на лидера на БСП в сравнение с Жан Виденов, който сам се оттегли от ръководството и освободи партията от присъствието си?

Всъщност самият Кирил Добрев е ярък пример за „търговец в храма”, така че май крадецът вика „Дръжте крадеца”. Инак съм съгласна с призива на Добрев, но тъй като съм била в ръководството на БСП през втората половина на 90-те години, трябва да призная, че неговият баща имаше голяма „заслуга” за привличането на „търговците” в „храма” на БСП. Не мога да си представя, че е възможно пълното откъсване на която и да било партия от финансовите и икономическите групировки, от които зависят. И май повечето българи мислят като мен, затова се обявиха срещу всички политически партии на прехода. Жан Виденов едва ли може да служи за пример в БСП, защото не бива да забравяме, че той беше принуден да подаде оставка не от обществото, а именно от групировките в БСП, които после превърнаха БСП в това, което е днес.

БСП получи мандат за създаване на правителството, но в тройната коалиция доминиращи позиции има ДПС, опасна ли е тази „любов” между социалистите и хората на Доган, наясно ли са в червените редици каква ще бъде цената на това партньорство?

Първо трябва да кажа, че по никакви признаци не може да се говори за нова „тройна коалиция”. Този термин се създаде при правителството на Станишев и имаше съвсем реални измерения – правителство, създадено в резултат от коалиционно споразумение между три партии – БСП, НДСВ и ДПС. Сегашното правителство също е коалиционно, но на две партии. Защо никой не нарече правителството на Бойко Борисов на „двойната коалиция”, въпреки че то се създаде благодарение на откритата подкрепа на „Атака”? Подкрепа, каквато „Атака” в нито един момент не е давала на днешното правителство. За мен парламентарното поведение на „Атака” се определя от собствените й интереси, а не от желанието да подкрепи правителството на Орешарски. Просто „Атака” едва ли би могла да разчита на такова силно присъствие в Народното събрание при предсрочни избори. Така че определянето на правителството на Пламен Орешарски като „тройна коалиция” е атака срещу него, която не отразява политическата реалност. Искам да съм съвсем ясна – аз не харесвам това правителство от самото начало, но не защото е на „тройна” или друга коалиция, а заради начина, по който беше създадено, и облика на много от министрите му. Инак съм съгласна с твърдението, че не формално, а практически позициите на ДПС в правителството са доминиращи.

Отношението към ДПС е болен проблем за много членове и привърженици на БСП. Много от тях още не са забравили предложението на Ахмед Доган от есента на 1991 г. БСП да бъде забранена като наследник на БКП. Но от момента, в който Георги Първанов обяви ДПС за „стратегически” партньор на БСП, партията е в капан, от който трудно може да излезе. Става дума за това, че тя трудно може да избира свободно политическите си партньори. А това, за съжаление, дава неправомерно голяма възможност на ДПС да налага волята си. Искам обаче да декларирам, че никога не съм била против българските турци, които често са били политически използвани за цели, далеч от техните интереси.

Татяна Дончева разкри, че готви нов политически проект, какви са неговите шансове за реализация в бъдещи избори като алтернатива на БСП?

Според мен, никакви. Досега нито една алтернативна на БСП партия не е успяла да се наложи, още по-малко, когато водачите й са били част от ръководството на БСП. Татяна Дончева е откровен политически анализатор с някакъв обем от неявна информация и това я прави желан събеседник в медиите, но едва ли може да привлече много гласоподаватели.

В дясното вече са в процес на реализация различни политически проекти, свързани с големия бизнес и големите пари. Кои от тях според вас имат шансове да успеят?

Ако всичко остане в рамките на нормалния политически процес, нито един от тези проекти, особено екстравагантните, наричани „дамски клубове”, нямат шансове да се превърнат в траен елемент от българския политически процес. Основните причини за това, поне според мен, не са в качествата на новите десни лидери, а в атомизирания характер на обеднялото и деградирало в много отношения българско общество. Политическото време продължава да бъде подходящо за популистите. 

                                                              *     *     *

 

Източник: Faktor.bg , 12 Агуст 2013

 

Двете партии в БСП - мит или реалност - проф. Чавдар Добрев

Започвам да обсъждам проблем, който и за мен е дискусионен. За първи път го поставих в студията си „Левите противоречия”, но така си и остана недовършен в моето съзнание. В тази публикация поставих въпроса защо в най-решителни исторически моменти след 1989 г. елитът на БСП почти винаги, а всъщност винаги, е разединен. Разединение, което довежда до напрежение в партийните организации, до конфронтация в партийното ръководство по най-важни страни на икономическото и духовното развитие на България, по нейната геополитическа ориентация, но и до остри сблъсъци, свързани с фундаментални разминавания по стратегическите и тактическите принципи и ходове на лявата ни партия, по генералните оценки за нейното минало и перспективи.Ще кажете, това е животът. Ще напомните, че закон на диалектиката са противоречията, които могат да бъдат и остри, а понякога на фаза антагонистично срещане на интереси. Нямам самочувствието да поправям диалектиката, заради това ще махна с ръка и ще се съглася с такова „философско” отношение към дилемите на нашата партийна действителност. Това обаче няма да намали ни на йота основанията на онова, което искам да споделя. А то се отнася до категорията „ляво пространство”, както и до категорията „лява партия”.

Как стана преформатирането на БКП в БСП?

В „Левите противоречия” констатирах, че след 10 ноември 1989 г., в ситуацията на кардинално реформиране на бившата БКП, преименувана на Българска социалистическа партия, лидерите на партията и конкретно Александър Лилов, не са отчели един важен фактор. Това, че соцпартията тепърва ще функционира в условията на едно демократично общество, което, с каквито и евфемизми да го титулуваме, си остава буржоазно, капиталистическо, макар и с представките „нео” и „пост”. Вярно е, че тогава положението беше екстремно в държавата и редица актове, включително в партията, бяха извършвани прибързано. Освен това през онези няколко години нашите сънародници масово попадаха под хипнозата, че с експреса на „хуманния” високоразвит капитализъм България с бързи темпове ще настигне Швейцария.

И тук са забележките ми, които засягат лицата, изготвили модела и профила на БСП като наследник на БКП в новите обстоятелства на историята. Колкото и да е изглеждало невероятно тогава, че след двайсет и четири години ще бъдем най-бедната държава в Европейския съюз, с най-варварски разрушената икономика и духовност, с огромна маса бедняци и тънък елит от свръхбогати, идеолозите на БСП, тъй като са закърмени с „Капитала” на Карл Маркс, е трябвало да са наясно, че буржоазното общество, рано или късно, ражда социални диференциации, противоречия между труда и капитала, от които няма как да избяга и бъдещето информационно общество. А това означава, че с развитието на новите обществени отношения и у нас в лявото пространство ще се появят нов тип различия върху социална основа, нови групови интереси и противоречия, нови деления между бедни и богати, непознати в периода на социализма. С други думи, атомистичният принцип, характерен за настъпващия обществен развой, няма как да не стимулира обособяването на конфликтуващи едни с други социални, морални, поведенчески императиви в левия сектор, всеки един от които ще иска да го притежава изцяло, а при завареното положение и да държи камертона в единствената безспорната като национално влияние лява партия.

Твърде възможно е през 90-те години Александър Лилов да е смятал, че БСП ще намери допълнително ефикасни начини и форми, за да урежда връзките си с останалите комунистически и социалдемократически формации. Но вътрешнопартийната групировка Обединение за социална демокрация (ОСД), ръководена неформално от Андрей Луканов, и само формално от Чавдар Кюранов, промени първоначалния замисъл. ОСД направи всичко по силите си, за да отдалечи миниатюрните компартии от БСП. Спомням си как в средата на 90-те Николай Камов – един от тогавашните лидерите на соцпартията (в началото послушник на Лилов, а после „еволюирал” в десен социалдемократ), щедро обещаваше на българските комунисти, че ако се обединят, ще попаднат в Народното събрание. Докато социалдемократите извън БСП оседейци априорно ги приемаха за кръвни роднини и съоснователи на задаващата се обединена Българска социалдемократична партия.

Мисълта ми е, че през 90-те години на 20 в. бяха неоценени/недооценени структурообразуващи процеси, които през следващите няколко десетилетия настъпиха в българското общество. Не се прецени, че тези процеси ще се отразят пряко върху лявото пространство у нас, върху живота и дейността на най-голямата лява партия – БСП. И наистина, соцпартията в кризисни моменти по време на прехода, неведнъж, въпреки логото „единство”, сама попадаше в епицентъра на вътрешновидовата борба, на ожесточените групови противопоставяния, на интригите и взаимното публично обезсилване, мотивирани нерядко от лична омраза и ненавист.

След 1989 г., под предлога, че са прекалено ангажирани с политиката на Тодор Живков и тоталитарната система, бяха подложени на кадрови геноцид сериозно подготвени дейци на БКП, доказани държавници на България, управленци от села и градове с богат опит и приноси като професионалисти. През януари 1997 г. се стигна до конфликти на живот и смърт, до пирова победа на едно партийно крило и смазването на друго. Отново се прибегна до ликвидиране на изградени кадри, до преокомплектуване на елита и апарата на БСП. Тази практика на „обезкръвяването” продължи и през следващите периоди в резултат на новопоявили се партийни раздори, боричкания за власт, но и заради дълбоки идейни различия.

Различия между „първата” и „втората” партия в БСП

Такива различия не се съобразяваха с лозунга за партийно единство, напротив, те все по-определено се изявяваха в качеството им на центробежни сили. Според мен основната причина за изостряне на вътрешнопартийните сблъсъци беше, че ставаше все по-невъзможно различните жизнени позиции и социални роли да бъдат събрани и олицетворени от една-единствена масова лява партия: БСП. И това е така, защото у нас съсъществуваха вече редом, условно казано, „две партии” в соцпартията. Тези „две партии” синтезираха в себе си два типа представи за живота и модели за действие, характерни въобще за лявото политическо пространство. Наред с тези „две партии” се срещаха и множество междинни като политическа воля и активитет разбирания вътре в партията. Специфичното е, че и „двете партии” в БСП се градяха върху социалдемократическия фундамент и възприемаха себе си като действителни или евентуални членове на Социалистическия интернационал и ПЕС.

Колкото и да е приблизително, ще се опитам да очертая отделни качества на всяка една от тези две „партии”.

Първата „партия” е повече приближена до политическия център и изпитва по-осезаема необходимост да се обединява със стоящите вдясно от нея малки социалдемократически формации. Втората „партия” разполага себе си между политическия център и по-радикалните разбирания на оформените неголеми компартии. Първата „партия” обединява по-органично социални и либерални ценности. Неслучайно през втората половина на 90-те години Георги Първанов заяви, че БСП държи на либерално-социалната политика, че й е по-близък либерално-социалният модел. Втората „партия” дефинира категорично, че отстоява социалните ценности, че е привърженик на социалния модел. Кулминация в дейността на първата “партия” са Лесидренският форум, както и създаването на Нова левица („Солунската четворка”). Пилотният проект за стартиране на Нова левица предвиждаше столичната организация на БСП да бъде преобразена напълно, с цел да се формират първични организации на Нова левица: с ръководства от равнопоставени членове на договорилите се четири социалдемократически партии – БСП, партията на Александър Томов, партията на Николай Камов и социалдемократите, които по-късно избраха за свой ръководител Георги Атанасов. Връхно постижение на втората „партия” е последното заседание на конгреса на соцпартията, на който беше приета „Лява алтернатива” на БСП.

Първата „партия” е по-настроена и на крайни политически компромиси с политическите опоненти, докато втората „партия” нерядко проявява по-голяма последователност в това отношение. Първата „партия” е на „ти” по-скоро с хората, спечелили от прехода Тя е по-мобилна в контактите си с „червената олигархия”, но и с представителите на „средната класа”. Втората „партия” е по-несигурен партньор на такива среди, но е сравнително по-отзивчива към интересите на бедните ни сънародници. И двете „партии” възприемат евроатлантическата ориентация на държавата. Но докато първата „партия” е по-склонна да се примирява с геополитическите дадености (тя например охотно прие чуждите военни бази на наша територия да бъдат не на НАТО, чийто член сме, а на САЩ). Втората „партия” като потенциал е готова като че ли да провежда по-самостоятелна външна политика.

Първата „партия” се разграничава твърде рязко от миналото на БКП, най-вече след 1919 г., когато се извършва „болшевизацията” й. Тя вижда в цялата история на компартията сектанство, исторически ограничености и тероризъм, заради който се извинява пред народа. Същевременно оценява социалистическия период като негативен момент в новата българката история с известни уговорки. Признава приносите на Димитър Благоев като възприема обаче с по-голямо рвение миналото на българските социалдемократи в лицето на Янко Сакъзов, д-р Моско Москов и д-р Петър Дертлиев като по-автентично благо за съвременната соцпартия.

Втората „партия” не разделя така безапелационно периода на БКП до нейната „болшевизация” от периода след това. Тя смята, че ценен исторически влог на БКП е и нейното „революционизиране” през 20-те години на двайстото столетие, и нейното водачество в класовите борби през 30-те години, и нейната ръководна роля в антифашистката съпротива през 40-те години. Времето на социализма след 1944 г. тази втора „партия” го оценява като исторически етап на модернизация и възход на страната, като време, през което българите преживяват истински прогрес като жизнен стандарт, всестранно позитивно развитие и забележителен подем на науката и културата.

Едва ли има смисъл да търся и посочвам други примери за отликите между условно категоризираните от мен „две партии” в БСП. Но при наличието на такива две политически субстанции, пулсиращи в една голяма масова лява партия, може да се разбере колко е трудно да се намира общ език и единодействие между тях, да се потушават разривите и противоречията. Животът на едната от „двете партии” обикновено протича като инакомислие на другата в зависимост от това кой е надделял в ръководството на БСП. Натискът, който изпитва поредният председател на партията, се трансформира в крайности. Или председателят налага собствената си воля за сметка на вътрешнопартийните опоненти и противници, или вътрешнопартийните опоненти и противници в даден момент успяват да дискредитират председателя и се освободят от него. В случая с Виденов за окончателното му изолиране като председател на БСП и премиер на страната се използваха сили и от противниковия лагер на СДС/ОДС.

В сърцевината на вътрешнопартийните конфликти и парадокси

За мнозина е нелепица, но за мен закономерност, че когато БСП е на власт или участва във властта, първите атаки срещу собственото управление се организират от вътрешнопартийни фактори. Така беше с Виденов. Така се случи със Станишев като премиер – първите упреци, че управлението на тройната коалиция е провал, че безхаберие и корупция царят в това управление, бяха „произведени” от елитни кръгове на соцпартията и едва след няколко месеца подети от лидерите на ГЕРБ. И сега първите разтърсващи „разкрития” за олигархичните свързаности на Орешарски и Станишев, за това, че преходът не е раждал олигарх от величината на Пеевски, първите възхити от кристалния и толкова чист морал на протестиращите, ги сътвориха членове на Националния съвет на БСП и депутати от „Коалиция за България”. За да се покаят пред „народа” от греховния лидер на собствената им партия, функционери на БСП даже станаха участници в протестите, по телевизии и радиа, олихвиха личната си непорочност и етика.

В „старо време” лидери на БСП, които обещаваха да напуснат нейните редици, извършваха начаса раздялата си с нея. Сега новите недоволни функционери на всеослушание реагират гневно против грешните стъпки на БСП и кабинета Орешарски, заричат се, че са готови да напуснат партията или парламента, а все не им достигат сили да скъсат с тях, все продължават да вярват, че без без тях слънцето на правдата няма да изгрее в соцпартията. Такива особи в ефира и печата наричат председателя Станишев с най-унизителни и долнопробни квалификации, които и крайно десните хардлайнери рядко използват. Демонстрират как възприемат БСП като лондонския „Хайд парк”, където могат до безочие да изливат волнодумството си, без да се съобразяват с критериите на толерантност и дисциплина. Искат непрекъснато оставката на Станишев, макар да знаят, че в този момент подобен акт ще работи против партията, че смяната на председателя става най-вече на заседание на конгреса, което ще се състои през есента т. г.

Станишев обаче мълчи. В последно време – мълчи повече! Защо мълчи и защо мълчанието му напоследък е прекалено? Какво той мисли за случващото се в София, доколко протестите са гласът на народа и доколко не са? Неволни ли са участниците в протестите, или подготвят заедно с президента, с куп олигарси и политици, заедно с Тренчев, с неправителствени организации и фондации антидържавен преврат против парламентарния и демократичен строй? Кой конкретно организира протестите, защо на тях се явяват толкова лица от паноптикума на „старата десница”? Ако протестиращите са заразени с такива пагубни дози антикомунизъм, антилевичарство, антибесепарство, те за предпочитане ли са пред партията на Борисов? И ако образът на протестите е толкова озъбен и провокативен, няма ли най-после да ни бъде обяснено защо тези протести се възхваляват от функционери и депутати на БСП, та дори и участват в тях?

Да, на Станишев му е трудно с отговорите. В сегашната ситуация всеки негов отговор може да бъде пародиран и отречен. По-лесно му е да задоволява общественото мнение с общи фрази. Те пък никому не са нужни. Така че председателят на БСП трябва да проговори по въпросите, които са съдбовни за родината и партията! Даже и за това обосновано ли е искането за импийчмънт на президента?

И във връзка с общото заявление на френския и германския посланици най-неразумно е да се обяснява, че то не било критика на кабинета “Орешарски”. Как да не е, като двамата посланици подлагат на критика именно кабинета “Орешарски”, а заедно с това призовават за незабавни избори, за изпълнение на желанията на президента Плевнелиев и на виковете от улицата. Улицата, която не предлага нищо друго освен остракизъм и взаимно мразене. Може би изричам нещо старомодно, но дипломацията в страна, която е суверенна, би поканила подобни персони като двамата дипломати незабавно да напуснат държавната ни граница. Или бъркам? С членуването си в ЕС, доколкото ми е известно, България не престана да е суверенна държава! Най-малко на Германия и Франция, гръбнакът на континентална Европа, им прилича да демонстрират поведение на надменни настойници на нацията ни. Ще попитам още как тъй Франция, с ляв президент, работи в български условия за интересите на българската десница, която е участник и водач на протестите?

Ще възразите – дипломацията е тънка работа! Но не трябва ли – пак се обръщам с въпрос - дипломацията също да носи глава на раменете си и да се движи с изправен гръбнак? Иначе що за дипломация е? Когато чужди държави, па макар и приятелски, нарушават международни спогодби и грубо се месят във вътрешните ни работи, дълг е на българската дипломация, на всеки национално отговорен политик и държавник, да пазят националното достойнство. Що се отнася до загрижеността на двамата посланици за европейските фондове, които получаваме, както и за ощетяването на германските и френските данъкоплатци, бих искал да видя сравнителна справка за разликата между получените от България еврофондове и между годишните ни вноски в ЕС.

Може ли невъзможното да стане възможно?

Не е моя работа да давам препоръки. Но ако можех да давам съвети, бих убедил Станишев по-пълно да осъзнае какво означава съжителството на „две партии” в БСП и какви изводи могат да се направят от това. Ако зависеше от мен, бих препоръчал по-органично и делово да се съчетават и изразяват интересите на споменатите „две партии” (ако са повече, значи и интересите са по-многообразни). Бих излязъл с предложение да се коригира формирането на партийните ръководства на различни нива, с оглед на тази даденост. И бих настоявал за постигането на съгласие по различни дискусионни теми и проблеми, когато това е възможно. Бих предложил, не заради личния интерес на председателя, да се подсигури числено надмощие на хората, които поддържат провежданата от него и съмишлениците му политика. Непременно бих включил в Изпълнителното бюро представители и на „двете партии”, според влиянието им в партийните организации и сред съмишлениците.

Днес председателят на БСП е призван да информира българската общественост и всички леви българи за подготвяния антидържавен преврат против парламентарната ни република и демокрацията! Ако тази истина не получи гласност, ако се позволи тя да бъде затулена от медийната пропаганда, на идващите парламентарни избори „Коалиция за България” вероятно ще получи доста по-ниски резултати от очакваните. Станишев през периода на подготовката на парламентарните избори през май 2013 г. и след това си позволяваше да взема нерядко еднолични решения по важни политически и кадрови въпроси. Надявам се, че председателят на БСП е извлякъл поуки от някои последни „фалове”. И още нещо. Ако се съгласим с условността, че съжителстват две „партии” в БСП, би трябвало контактите между тях да се осъществяват чрез постоянно договаряне и съгласуване. Това важи в най-голяма степен за периодите, когато БСП се готви за избори или участва в управлението! В този аспект отделни конфликтни практики в организации на БСП от последно време можеха да бъдат избегнати и във връзка с току-що казаното.

Сергей Станишев беше издигнат за председател на БСП от Георги Първанов. Струва ми се, че той извървя поучителен път на развитие като ръководител и по линия на идейното си съзряване. Няма как в началото да не е бил адепт на политиката, следвана от Първанов. Няма как и по-късно да не му е влияел идейния арсенал на т. нар. първа „партия”. Факт е обаче, че в течение на годините той промени вектора на разбиранията си: от привърженик на либерално-социалната политика той става привърженик на лявата социална политика. В доклада си пред последното заседание на конгреса Станишев формулира постулатите на новата лява алтернатива, разкри хоризонти на съвременното социално мислене. Тази лява алтернатива, според мен, е спасителна за отечеството, тя е и единствено възможният способ за плътно доближаване до народните интереси, за разширяване на социалната база на партията, за значимо увеличаване на симпатизантите на лявата идея у нас.

На този етап двете „партии” в БСП ще се борят за надмощие, а не за отцепване на едната от тях. Въпреки че структурирането на съвременното ни ляво пространство предполага съществуването на повече от една-единствена масова лява партия. В една променена ситуация идейните програми ще разкриват по-достоверно параметрите, които лявата партия заема в общото ляво пространство, ще очертават по-ясно социалните интереси, които се защитават. Ще отпаднат и еклектичните формулировки, и онези казуси, които са плод на инерционно мислене. Както подчертах, в сегашната обстановка е невъзможно да се реализират в БСП такива разделни процеси. Заради това на предно място излиза потребността от договаряния между двете „партии”, от съвместяване на интересите им, от издигане на можещи и авторитетни хора от контингента на първата и втората „партия”. Тук би трябвало да се изяви далновидността, тактът и талантът на председателя на партията, който би сбъркал, ако вместо диалога предпочете услугите на малък кръг близки до него партийни кадри.

Друг път, пишейки за различни събития и хора, съм изпитвал по-голяма убеденост и яснота, отколкото сега, когато конспектирам левите противоречия в БСП. В този момент, когато обглеждам обособяването на две „партии” в БСП, в по-голяма степен предполагам и предвиждам, колебая се и се лутам от една точка на истината до следващата, мъча се да намеря вярната посока на анализа, без да съм сигурен докрай дали съм я улучил.

Така е, все пак боравя с хипотеза!

И като всяка хипотеза, моята също е точна или неточна, добра или лоша, полезна или вредна. Дано не е вредна...

                                                             *     *     *

 

 

 Източник: в-к „Нова Зора, бр. 28 / 2013 г.   

 

Този материал се публикува само с познавателна цел. Това не означава непременно съгласие с автора, застъпените тези, гледната му точка и направените изводи.

 

НАДЕЖДА - Людмил Янков

 

      След сушата дойде големият дъжд. Изгорялата земя тръпнеше от жажда и нетърпение пред връхлитащото топуркане на първите ледени завеси. По улици­те Вече препускахи мътни потоци, остарелите канали се задъхваха от напиращи­те разгневени вълни. Прахта се превръщаше в кал и изчезваше в черните струи. Това беше незапомнен дъжд. Той идеше като потоп и отнасяше всичко проядено и несигурно. По неизменните си закони водите бързаха от върховете към долини­те. По пътя си търпеливо измиваше и най-черния сняг, оцелял неизвестно как по високите канари над облаците. Отнасяше най-упоритите сажди от покривите, изстъргваше и тинята, утаявана векове неунищожимо на дъното на пропасти­те.

     Вряха бързеите на времето. Отчаяно се мятаха в тях и бездушието на пре­успелите, и фалшът на ласкателите, парадността на призваните, трезвата пресметливост на безсърдечните и лигавите усмивки на лакеите. Като отровни мехури се въртяха във въртопите доволството на еснафите, зивистта на без­силните, страхливото съгласие на благонадежните, тихото изчакване на умни­те, мъдрото примирение на отчаяните...

     Безкомпромисния поток идеше от вярната посока. Помиташе бурно и из­мамната увереност на реформаторите, и болните амбиции на неразбраните. До­ри инертността на можещите беше повлечена от плуващите мехове на надути­те самохвалковци. Колебанието на безволевите умираше, повлечено към дъното от лепкавото нравоучение на грешните. Като големи обли камъни се търкаляха към долините неспособните да изправят сгънатите си гърбове. Те бяха забрави­ли посоката „нагоре" и с изтръпнали от навеждане глави и тела сега мъчително откриваха своето безсилие.

     А дъждът не преставаше. Това не беше предупреждение, това беше НАДЕЖ­ДАТА. Ръмжаха във водата раздавачите на милосърдие и очакване. Бяха загубили твърдата паважна опора под креката си. Хилядолетни условности загиваха в гнева на стихията. Само Човеците се изправяха от пенливите струи и търсеха опора със смелостта на очите си и силата на ръцете си. Искрите в погледите убиваха оцелелите вируси на чумата, наречени „притежание на собственост". Нямаше кой да получава многобройните дарени ... Водата отнесе и спомена за це­ните. Останаха само мечтите. За тях Хората плащаха с топлината на сърцата си.

     След дъжда от опаловите облаци в низините се изсипаха цветовете на всич­ки бистри небесни дъги. Планината затвори в пропастите си черните сенки на мрака. За нощите остана само среброто на звездните пътища. Всички видяха го­лямото огнено слънце. Блеснаха залепените от някогашен прах усмивки. Забраве­ни упорити цветя пробиха димяшата бетонна повърхност. Бяха запазили цяла­та си прелест и пресътворяваха закодираната в крехките клетки красота и простота.

     Истинските неща в света живееха за бъдещето. Децата непознаваха хорската корист, двойственост и безразличие. Сърцата им бяха отворена книга, в коя­то дори не се споменаваше за историята на алчния век. Децата нямаха нужда от поуки. Вече нямаше железни огради, заключени цветове и птици. Нямаше зазида­ни песни, гузно щипящи бетонни алеи и надменни огледални витрини....

     След дъжда децата идваха от любовта, а старите бяха по детски открити и мъдри. Нямаше вече възрастни. Имаше свят с милиарди деца, безброй ярки звез­ди и слънца за всички. Хората бяха честни и горди,

     ЕДИН НОВ ДЕН СЪС СВОЯТА ЛЮБОВ СПАСЯВАШЕ БЪДЕЩЕТО НА ЗЕМЯТА.

 

                                                         *     *     *

 

 

Из „Думи на Людмил Янков”,  сборник „Цената на мечтата”, изд. „Одисея-ин”, 2008

 

 

СТЪПКИ ВЪВ ВЪЗДУХА - Людмил Янков

 

Цяла вечност чаках този нощен сняг. Заваля чак през март, в самия край на моята суха и безплодна градска зима. Огром­ни неонови парцали застилаха пустите улици. Хората както винаги спяха, когато ставеше нещо хубаво. Белият шепот тихо покриваше калта и чернилката. Улицата пред мен се пречистваше. Което е винаги измамно. Светлият сняг се из­дигаше неусетно към фосфоресциращия мрак. Бялата стена се изправя към небесата. Да, разбира се, тук градът изпъл­зява под хълма. Притиска дъха ми със спомена за нещо от­минало и почти измислено...

       Натрупаните нерви от долината понякога избиваха в подобна на днешната лудост. Като магнит ме привличаха към себе си ослепителните снежни върхове. Нищо не може­ше да ме задържи в долината. Бях неподвластен на себе си. Това, дето трябваше да бъде собствена воля, въобще го ня­маше. Цялата ми градска същност се стремеше към чисто­тата на високата планина.

      ... По дяволите, не, не би трябвало да тръгвам толкова късно, ако имах поне малко „пипе" в главата си. Беше вече късен следобед. Пътят до заслона е обикновено два часа. Новият дълбок сняг коварно дебнеше заплеси като мен. Беше студено и влажно. По долината бързо пълзеше към върхо­вете морето от оранжеви облаци. Чувствах опияняващо сво­бодата да живея по собствена воля. Над мен беше само къс­че небе, все още синеещо в талазите на мъглата.

     Десетки пъти бях минавал по тази пътека. Мислех, че познавам всеки скален зъб, всяка гънка, всяко скрито под снега водно око. Затова и не се притеснявах от късния час. Снегът свойски пропукваше под стъпките ми. ПЛАНИНАТА БЕШЕ В МЕН. Със сърцето си търпеливо се вслушвах в нейните тръпни въздишки. Тогава повярвах, че нищо не може  да ме отклони от пътя към езерото. Кое беше това, дето ме  предизвика да забравя Границата? Дори не се извиних на  Планината за мисленото предизвикателство. Бях толкова  малък и така нахално дързък. Измених съвсем на онова, което с години бях получавал от нея. „Нищо не може да ми се случи!" — някой от някъде ревеше и разбъркваше мътилка­та в душата ми. Много неща исках да забравя. Но...! Долу пред хотела и тази нощ местните „апапи" щяха да открад­нат на тази или онази кола чистачки и фарове, да източат бензина на други... „Местният" милиционер щеше да се пра­ви, че не вижда и чува... Зер гостите ще си намерят фар, ама защо да си развалят отношенията с „градските"... По кори­дорите щяха да беснеят цяла нощ неудовлетворените ухажори на германките... В ресторанта за трети път днес щеше да се „свърши" кока-колата.

     Височината ме отдалечава от болезнената скука на долината. Тези надоблачни зъбери изискват коректност и смирение, но дават човешка сила да се издигнеш над мърльотията, утаена неунищожимо в долината. Пак се повдига мракът в олекналата ми глава. Трябва да се отърся от всичко гадно... Да забравя гнева, роден от недоумението... Злобата, която в града всеки се чувства длъжен да излее върху себе­подобния. Като последния „столичен" шофьор, който се чув­ства болезнено задължен да изпревари провинциалния ми рег. номер. Пък дори и през тротоара или в насрещното плат­но, но да докаже софийската си принадлежност, да се отгра­ничи от родната провинция. Раздразнението от житейските неблагополучия трябва да се разпредели и върху главите на останалите. И карането на коли се превръща в гладиаторска битка, където зазубрените закон и правилник са някакво да­лечно пожелание. Етиката и доброжелателството са изчез­нали. Псувнята е „позиция" за всичко. Лъжата е правдоподобна истина, кочанът с глобите е най-челния план за преиз­пълнение... Най-положителните човешки качества са брутал­ността, подлостта, лошотията. Високо се цени способност­та за съчиняване на правдоподобни анонимки. Така можеш незабелязан от сигурната си дупка да премахнеш по-чистите от теб, да отстраниш от пътя си по-добрите и да разкъсваш с чужди нокти по-силните от теб.

     Неестествено се люлеят заскрежените клони на клека. От тъмните снежни коренища извира сумрак. По петите ми  досадно пълзи мъглата. Обувките пропадат дълбоко през  няколко пласта замръзнал сняг. Всичко се забавя все повече  и повече. Умората вече вкаменява мускулите. Искам да бързам, а не мога. Ушите пищят, въздухът хрипти болезнено в гърдите. Сърцето ще с пръсне на съставните си камерки и  предсърдия. Белотата ме поглъща плътно. Всички гънки на релефа се размазват в безличната пустош. Вървя като сле­пец в предполагаемата посока.

       Тогава почувствах, че не съм сам.

       Някой живееше около мен.

       Клековите дървета проскърцваха от допира с невиди­мото му движение. Сърцето ми прескачаше трескаво по ня­кой удар от бясното си лумкане, за да се вслуша в наелектризираната тишина. Снежната пустиня беше заредена с очак­ване... Затворих очи, за да го усетя. През стиснатите клепа­чи ме парваше горещият допир на ласкава доброжелател­ност.

        Поех в дълбокия сняг по-леко. Свистящият през гър­лото ми леден въздух неусетно беше приел ритъма на ня­каква песен... Бяхме я пели по планините... Бяхме я пели с приятели, с нея бяхме спасявали от тъгата най-тежките да­лечни дни. Нещо упорито ме връща към спомените. Тръскам глава и се хващам за някои от многото ми проблеми в града. Но само след минута досадната мелодия ръмжи в гърлото ми.

       Стръмният улей е свършил неусетно. Местя нозе вече часове наред. Гъстата мъгла ме застигна преди първия стълб на маркировката по хребета. Притъмнява. Пътят, който мо­жех да измина и с вързани очи (така съм мислел винаги), изведнъж се размазва в съзнанието ми. Нищо не можех да си спомня. Стъпвам безпомощно в лабиринта от скали и сняг. Каменните грамади изплуваха в млечната светлина едва на метри пред очите ми... Повърхността им беше изцяло обле­пена с ледени бяло-сини пера. Всичко наоколо се превръща­ше във фантастична феерична приказка. Нищо не можеше да ме изненада. Отдавна бях претръпнал от самота и студ. Навремени вятърът с усилие разкъсваше белотата. Послед­ните лъчи пробляскваха за миг в сините кладенци на небето. По билото мъглата от долината се сливаше с ниско пълзя­щите облаци. Движех се на границата между земната и не­бесната белота. Болезнено присвих очи. Някой вървеше пред мен. Мислех, че съм повредил очите си от ослепителната мъгла. Но не... В кратките разкъсвания в гордия облак пред себе си виждат огромната сянка, която причудливо повтаряше движението ми. Бях много уморен. Сянката също... Имитираше всяко мое движение. Изглежда, бях самият аз. По-  точно сянката ми върху белите облачни вълни. Ту краката,  ту главата се късаха и отново се събираха с тялото. След  малко вече ги нямаше. Червеното слънце изчезваше зад об­лачния хоризонт...

       Кратките разкъсвания бяха достатъчни, за да разбера, че съм загубил пътя. Бях на някакво непознато било, навяр­но разклонение на главното. При всичките си усилия не мо­жех да реша къде съм се отклонил. Положението ми реално не отговаряше на настроението. Давах си ясна сметка, че предстои студена зимна нощ, но на сърцето ми беше спо­койно и сигурно. Мракът неусетно се надигаше от долината. А в душата ми просветляваше. Сега бях сигурен, че не съм сам. Невидима сила се вля в изтръпналите от умора муску­ли. Гърбът ми се изправи. Някой искаше да ме гледа в лице­то... Не вярвам в чудеса. Затова винаги със съмнение посре­щам всичко казано или написано. Затова пък вярвам в сети­вата си. В това, което виждам и чувствам. Тогава вярвам, че го има... Дори и само ако сърцето ми го подсказва.

     Беше нещо силно и властно. Даваше ми смелост и сила, увереност и надежда. Беше частица от Шанса или Природа­та. Беше разточително и излъчваше нежност и очакване. Беше отегчена от самотата или шумната туристическа го­ворилня — невероятна дисхармония на остра транзисторна музика, предвзети възторжени възклицания и мрачно стар­ческо мърморене... Нещото търсеше съпричастие в една човешка душа, която сигурно и смело пристъпваше грани­цата на вечните „бели" простори.

     Ставаше все по-студено. Мътният снежен въздух крис­тализираше и кротко се утаяваше в тъмните сенки. Все по­вече ставаха неподвижните замръзнали съзвездия над об­лачните хребети. Беше вече нощ. Светлина сияеше над Чер­ния чал. Никакво време, то не принадлежеше никому. Бели­ят сребърен лунен овал едва доловимо чертаеше билото пред мен. Там, към края му, мамеше Нещото. Усещах го с непоз­нати до днес сетива. Пронизваше ме с увереността си. С  животински усет чувствах как прогонва тревогата и колеба­ланието... Вече не затъвах така дълбоко. Леденият въздух се  дишаше по-леко.

     Билото свърши внезапно. Изкачването към звездите  пропадна в страховития хаос на отвесните стени. Пред  нозете ми зееше пропаст. Сега вече бях сигурен. Там в сенките  лежеше сковано в лед Езерото. Не се виждаше, но магически привличаше надолу. Някой ме водеше там, при Скалите  на поета... „Оттук, упорито настояваше нещо в мен. Няма да падне стаената лавина. Слизай!..." Замръзналата дълбо­чина теглеше с исполинска сила. Колебливо направих пър­вите стъпки... Чувствах, че дори и смъртта не ме плаши. Вечността ми изглеждаше нещо съвсем допустимо. За нищо не съжалявах... Имаше такъв хребет. Не можех да разбера качвам ли се, или се спускам. Лепкавата мъгла потъмнява­ше и изсивяваше... Тогава почувствах с пълна сила волята. По-силна от моята! Нещото ме тласкаше нанякъде. Исках да спра, а не можех. Исках да говоря нещо, мое си, а меха­нично повтарях „върви, върви... Все някъде ще стигнеш. Поне Езерото... намери..." Бях виждал това езеро, скътано в дълбоката, невидима от пътеката долина. Знаех, че един час ме дели от него до заслона. Там посоката не можеше да се обърка. Каменните стени ограждат пътеката. Там имаше сигурност. Само че Езерото беше в бездънна и скрита от човешките очи долина. Остри зъбери пазеха от ръждясали­те консерви и найлонови парцали, следващи еуфорията на туристите...

     Тръгнах. С остър пукот улеят се разцепи. Пукнатината бързо пропълзя от камък до камък, разшири се и улеят тихо се плъзна надолу. Не ме беше страх. Бях отгоре. Спокойно очаквах удара и снежната маса върху себе си. Но снегът кап­ризно въртеше студената си мелница току под краката ми... Вече бях прежалил всичко. Не съжалявах за нищо. Доста неща бяха минали през мен и покрай мен. Смъртта беше близко, но не ме плашеше. Вярвах много в шанса си или в спокойната доброжелателност на Планината... Не бих по­вярвал в лавината, ако не бяха огромните буци уплътнен сняг и лед. Беше безкрайно тихо. Отдавна се бяха стопили пос­ледните облаци и мъгли. Луната едва сега се подаде, за да ме убеди в големия ми късмет.

     Нямаше да замръзна тази нощ. Не ми е било писано... Някой чакаше нещо от мен... С усилие се вслушах в оглу­шителната самота. Това беше Езерото. Под краката ми зъз­неше черно-синя вода.

     В снежната козирка над Езерото снегът е повече от 2-3 метра... Опитвам с ледокопа отвесната преспа на навявката. Не е много твърдо. Скоро загрявам и работата потръгва.  Стъпка по стъпка се връщам в студената маса. Снежната  пещера вече спокойно може да ме побере. Но аз продължавам да копая. Не се замислям: защо? Просто имам усещането за Друго присъствие.         

     Значи поне сме двама... Горещият дъх замръзва в ле­дени капки по косата и стените на пещерата. Вече е почти комфортно. Благославям случайното хрумване да си взема газово примусче. Сега ще имам топлина, храна, светлина. Чувствам се почти щастлив. Запушвам входа с леден блок. Сякаш се скривам в някакъв друг свят. Сега съм извън све­та. В този снежен килер нищо не ме свързва с хората. Дори правилният кръг на газовия пламък синее като учудено езер­но око... Става все по-топло... Неусетно се отпускам в дрям­ка. Не, трябва да правя нещо, да говоря, да пея, да надмогвам самотата си...

     Бях или уморен докрай, или луд... В пещерата беше и Другия... Нещото живееше и дишаше учестено от отсрещ­ната стена. Очите му се криеха в ярката светлина на газовия пламък. Над дъха му снегът се топеше и капките тежко тупваха някъде във въздуха...

     ... Благодаря ти... Стопли ме... Много студ и мраз съб­рах тези години...

     ... Кой си — казвам. — Не съм направил нищо за теб. Защо ми благодариш?...

     Замълча. Не знаеше помня ли! Знаех, че помня...

     — Помниш ли виното! Като невиждали вино пихме последната вечер преди много години. Помнех виното. Пом­нех и Него. „Поета" му казваха... Така си остана — Поета — за приятелите и за Планината. На камъка — по градски по­лиран и лъскав, написахме: Поета. Никой не знаеше откъде идва и къде отива в долината. Неговият градски живот се губеше във вмирисани на тютюн и ракия тавани, в някакви съмнителни и мрачни редакции. Тази му част от биография­та не интересуваше никого. Ние знаехме „Поета и Планина­та"...

     Когато загина, повярвах, че градът го уби. Безжалост­ната машина, дето дава работа, пари, къщи, го достигна тук... Падна от последното въже на маршрута. Там, дето е почти  равно. Бързаше да излезе, за да пътува за „надолу". „Машината" пак му обещаваше жилище, където да събере жена и  деца от баби и дядовци... Затова се отвърза от въжето и пое  сам по снежния хребет. Снегът „тръгнал" там, където никога не е тръгвал досега. Снежната „дъска" го помъкнала в  безразличния си път към пропастите. Разтворените му невярващи пръсти се опитваха да задържат скалата под себе  си. После полетя с вик в урвите. Тъмното тяло се сляло с белия водопад към долината. Един, два, три скални прага превърнали живото сърце на Поета в леден къс...

     Лежеше забит неестествено в снежната преспа. Беше с лице към хоризонта от върхове. Бил е мъртъв в последния миг от последния свой полет. Само мъртвите падат с очи към небето... Земята умъртвява в лице, а не в гръб. Гледаше спокойно — студен и безмълвен. Беше запечатал в очите си бягството към чистотата.

     - Помниш ли виното... Много пихме тогава... Така каза: ... „Карай, утре не се знае..."

     Пи и драска по белите полета на вестника. Пак пи и руга чиновниците, дето не му дават поне една собствена стая. Пак пи и ни руга, че сме такива говеда, подлизурковци и страхливци... Не се напихме... Много неща имахме да си кажем, а нищо не казахме.

     Данчо се казваше. Сега се сетих... Даката. Ама малко го знаеха така.

     - А чушките помниш ли? — Помнех. Още ми е криво от себе си. Неволно блъснах на пода буркана с червените капии... Беше решил да яде само чушки и сирене, за да по­чувства красотата на изгрева. Беше си го навил на пръста. Месото прави човека животно. А лисицата не разбира от изгреви. Не че не го ям, като го има. То и на гладен стомах изгревът не е изгрев. Няма въодушевление сутрин, ако не си вечерял...

     Та счупих буркана и изхвърлих чушките. Беше ми сър­дит. Бях убил един изгрев в душата му.

    - Слушай, отдавна те чакам. Забравих лошото. Тук те доведох, тук, в планината. Не мога все сам — щото в доли­ната е същото — празни сърца, изранени колене и лакти, невиждащи очи...

     Стана ми студено и мъчно.

     В дупките на „Входа" вятърът блъсна облак внезапно завалял сняг. Бялата пелена бавно ме късаше от света.

     „... Няма да се задушим — отгатна мислите ми, — снегът пропуска въздух. Тук е широко. А ние сме само два­ма. Или по-скоро двама самотници... И не смятам да дишам мизерния ти въздух..."    

    - Не, не ме е страх... въздухът е като виното. Като  свърши —- свърши. Нищо не може да се направи....

     ... След някое време на човек му става все едно... Просто  защото много неща стават истински с последната глътка...

     ... Ще те слушам, приказвай... и не се сърди, ако дре­мя... Уморен съм, но те чувам... Дума след дума... Чувам те с клетки в средата на мозъка, клетки, с които до днес не съм слушал никого...

     Дълго летях... Всеки скален праг отнемаше част от живота ми. Скалният праг разкъсваше живата тъкан... Не ме беше страх... Болеше ме само... Болеше ме много. Скал­ните прагове късаха от мене децата ми... Виждах очите им, спомнях си трескаво допир на потни ръце на деца... Нямаше време... Стремглаво летеше срещу мене Снегът.

     Летях със снежния прах срещу бялата твърдост на Зе­мята... На скалните прагове останаха скъпите спомени... Долу, на бялата преспа, падна безжизнено, чуждо, грозно и черно петно. Гледах от последния зъб с удивление, страх...

     Оставах без лице, без костюм и без грим. Без човеш­ката черупка оставах завинаги тука. Без град, топлина, без приятели, без светлина... Оставах гол,сам и далечен.

    - Много неща трябваше да се случат помежду ни... Познахме само чувството за родство на мислите си.

    - А с виното почна и свърши... Под масата притиска­ха пода пълни с мъка бутилки... А върху масата лежеше вле­дененото тяло: Щеше да се продъни стаята от тежестта на непоправимото...

     ... Така си замина Поета. Остана само медната плоча под острия връх. Останахме ние, другите, живите... За да изпитаме верността на своята къса памет...

     Отиваше си, сигурно избледняваше образът на Даката — чертите му се разливаха, очите му губеха цвета си. Само черната фигура на жена му стряскаше суетните ни делни­ци... Умолително ни гледаше в упор... чакаше, искаше да се върне към него през думите ни... които отдавна вече не го­ряха сърцата ни... Децата на Поета пораснаха и тръгнаха по своя си свят. Само черната фигура се смаляваше, прегърбваше, онемяваше... Бяха отлагали своите хубави думи за  сетне, за някое кой знае какво специално събитие... Така си  останаха и неказани...

     ... Слушай — върнах се веднъж. Нямах покой, исках да зърна децата си... Върнах се в града... Мен, отдавна забравения, никой не ме чака в нощния мрак. Идвам да искам  прошка от всички, непознати дори. Тази нощ ме превръща в  каещ се грешник. Връщам се в града, който мразех и без  който не можех. Студени неонови лампи уморено се взират в калните следи по снега — стъпки, които ме следват в по­лунощните сенки на белите улички.

     Някога, много отдавна, мечтаех всеки срещнат да ми бъде приятел. После, пак някога, не исках да познавам нико­го тук. Не беше отдавна, когато убивах приятелите с враго­вете си заедно. Вечно се прибирах отнякъде и отникъде. Имах само топлината, изгаряща ме с влажните длани на децата ми. Не можех да бъда щастлив като всеки човек...

     Безмълвно затрупа снегът посоката, откъдето дойдох. Все по-бавно стъпвам натам и все по-бързо белота заличава следите назад. Колко пъти тръгвах и отново се връщах? Към един нощен прозорец вървях през целия свят. Той ми беше и покрив, и път, и врата. Сега вече нищо не искам. Сега никой не знае, никой не ме очаква сега. Кой чака дух без сърце?... Никой не будува и не страда за мен. Отдавна всички прияте­ли спят и не виждам молбата в очите им. Художникът рису­ва насън своята огромна вселена. Поетът чува в съня си стих като изстрел. Майсторът за хиляден път пада безкрайно дълго от скелето...Но за тях има утро...

     Аз съм пак тук след толкова време и нищо не зная за дните отминали. При кой да отида, за да чуя най-любопит­ното за себе си? Има хора информирани. От тях ще науча всичко за своето „аз". Ще науча добре или зле съм живял... Но това е чак утре, сега просто се лутам в града. . Не съм нито тук, нито там. Като след тежък сън се блъскам в късна­та нощ. На приятелските врати се зъбят ревниви жени: „Пак ли ти?" — Не, не съм аз. Аз бях друг, мен ме нямаше хиляди дни, векове... Бях друг... Някога, преди много лета, аз бях тук и бях жив. Имах страст за любов, имах смелост за думи и сърце за голямата вяра. Да, бях тук и можех да пея, да страдам и да живея до смъртта си... Сега нищо не мога да сторя. Дори трайни следи, за да се върна обратно, не зная как да оставя в снега...

     Не е дори самота. Тя е в другия свят — на реалните неща. Това сега е тъга, много безкрайна тъга. Сега съм му­мия в черната гъста смола на града. По нощните улици, болни от тишината, се лутам между два реда прегърбени стълбо­ве. Мълчаливи светли кълба сочат посоката — път.

     Остави ли спомен и образ по моста от пръстта към  духа? 

     Изгаря ме болезнена жажда по неща, отдавна и завинаги пропуснати в дните и нощите ни, неща, зърнати и невидени, докоснати и неусетени.

     Протягам нетленни ръце навътре към себе си... Там някога беше сърцето ми, моето малко, като късче базалт твърдо сърце. Години бавно усещах това концентриране, свиване и умиране на едно живо сърце...

      Сега идвам нетленен в града, един зъл демон с едно антисърце. Многото злоба и злост моята детска душа пре­върнаха в сянка без сила, моя поглед — в угаснала свещ, коравата ръка — в просеща длан. Изкривих се от фалш и лъжа. Станах подлец... Затова мразя деня със светлината и въздуха. В мен има взрив, но няма искри... 

     Имах и нещо добро. Имах пареща тръпка надежда в най-невинните клетки. Сега съм само нетленно търпение за вечността. Сега съм само невидим за живите въздух... и в близките сутрини ще бъде така.

     Ще бъда мъгла в лъчите на слънцето, мараня в зноя на летните дни и слана през студените нощи.

     Няма тяло за една празна душа... Ще се върна ли няко­га , за да го живея отново? Ще мога ли да го преживея отно­во?... Защото бих го живял по същия начин... до края.

     Стряскам се. Жив съм. Буден съм. Неунищожен,мо­жещ и тръпнещ. Няма време. Бързай, нещастнико! Жив си. Прави нещо! Обичай ги, другите, живите!... Ликувам като победител, а схватката още не е започнала...

     Не можех да го утеша... Бях ням и тревожен... Търсех думите в главата си... Тя бавно се надуваше като тъпан... Разкъсваха се гърдите ми от жажда за нещо хубаво и ласкаво... Изпълваше ме безсилие и безутешност...

     ... Пламъкът слабо синее в ъгъла... В пещерата е топло и задушно. Снегът е затрупал отвора към въздуха... С уси­лие разравям неприятно студената „тапа" на входа. Слънчев лъч се блъска в заледените стени на бивака... Няма го... По­ета го няма... Не смея да се обърна зад себе си... Просто не е имало НИЩО. Разбира се. Аз съм жив, тук съм все още. В  този свят. И съм сам... Поета го няма... Тука седеше,зад примуса, говореше, плачеше...  

     Сън ли е било. Измъчено тяло и съвест са търсели дъх  от поета... Неясна вина за страха и мълчанието правеха яркия ден по-сив от нощта. 

     Бях жив, но слаб, гол и безсилен. Дишах, но нямах  смелост в гърдите си. Дори не можех кураж да му дам за  безкрая. Дори и насън...

     Закъснявах. Слънцето беше вече високо. Ослепител­ният сняг покриваше целия свят от върхове, зъбери, пропас­ти и долини. Беше чисто и гладко... Освен спокойните петна през заснежената ледена повърхност на Езерото. Бележеха пътя към онази злокобна скала, дето гледа на изток, към слън­цето. Нямаха начало и край тези сенки в изгорелия блясък на пресния сняг...

     Бяха нощни дълбоки следи, уверено тръгнали от би­вака към утрото. 

 

                                                   *     *     *

 

 

Този текст Людмил Янков пише на 16 април 1988 г., само ден преди смъртта си и по удивителен начин я предрича.

Въображаемият диалог е със загиналия приятел Йордан Зашев- Даката, Поета – този, който загива само месец преди изкачването на Еверест, пред чийто гроб приятелите му се заклеват да изкачат върха.

 

Източник:  от книгата „Стената” на Людмил Янков, Издателска къща “ AS “, София, 1996 г.

 

Значим жест !

 

Известният скулптор Александър Стефанов, голям приятел на Людмил Янков ще направи безценно дарение на Регионален исторически музей – Кюстендил. Събираният в продължение на много години с изключителна педантичност и настойчивост  архив на Людмил Янков влиза във фондовете на музея и по този начин ще бъде запазен. Той съдържа голяма част от писмените материали, личните дневници, стиховете, рисунките и скиците, бележки, фотодокументи и други, въз основа на които са издадени приживе книгите на Людмил Янков „Мечта отвъд долините” и стихосбирката „Гранитна вода”. На основа издирените по- късно документи и материали А. Стефанов организира издаването на недовършената книга „Стената” , сборника „Цената на мечтата”, както и преиздадените по-късно произведения. В редица събрани материали, излезли  след 1988 г. личи отношението и огромния респект на известни личности  към човека Людмил Янков. Тук са и редица документални източници, въз основа на които А. Стефанов издава през 1993 г. книгата “Тибет – на покрива на света с Людмил Янков”. Много от оригиналите на документите и фотоматериалите той издирва и  събира от различни колеги, съекипници, приятели и познати на Людмил. Архивът съдържа и неизвестни на широката публика факти и обстоятелства.

Дело на А. Стефанов са запазените гипсови отливки от ръцете на Л. Янков и последната му снимка.

 

 

Кой е Александър Стефанов ?

 

Александър Стефанов е известен български скулптор и художник.  Роден на 25 юли 1943 г. в София. Завършва Художествената Академия през 1974 год., специалност "Керамика".Член е на Съюза на българските художници (СБХ) от 1980 год. и участва във всички изложби у нас и в чужбина,организирани от СБХ. Бил е член на Управителния съвет на СБХ. Негови творби са собственост на Национална Художествена Галерия, Софийска Градска Галерия, Музей за декоративно изкуство, на галериите в Ямбол, Варна, Добрич, Габрово, както и в Германия, Франция, Холандия, Норвегия и Чехия.
Художникът е участвал в пленери и изложби в страната и чужбина, има реализирани декоративно-монументални творби, участва в художествено-пространственото оформление на музеи, изложби, работи в областта на керамиката, плаката, оформлението на книги. 
Негово дело са редица популярни паметници в страната, сред които този на Стефан Стамболов в градинката до “Кристал”- София,  в колектив с Иван Славов и арх. Иван Аврамов, на надгробния паметник на Людмил Янков в Кюстендил - в колектив с Емил Попов, както и паметникът на Васил Левски и неговите сподвижници в село Голям извор.

Носител е на Голямата награда – Златен медал на Международната изложба - конкурс за силикатен дизайн във Валенсия - Испания през 1978 г.и на наградата на СБХ за 1990 г.за творбата "Ако всеки от нас... "

Като приятел на алпиниста Людмил Янков, след гибелта му, Александър Стефанов издава втората му недовършена книга “Стената”, тръгва сам на планираната с Л. Янков експедиция в Тибет и след завръщането си издава книгата “Тибет – на покрива на света с Людмил Янков”.

Стефанов е автор и на книгата-анкета “Левски и Попа”, която разбуни общественото мнение в страната преди няколко години. През 2011 г.  издава историята по изграждане паметника на Апостола в София и доказа с документ, че автор на релефа е Рудолф Вейр. 

От 80-те години, художникът работи върху различни проекти: изследва българската култура и история, пресичайки десетилетията чрез събиране на статии и интервюта и подготвя за печат няколко издания, като голямата тема е Апостола на свободата - Васил Левски.

 Той е един от емблематичните за развитието на декоративно-пластичните изкуства в България художници, които разшириха жанровите им граници и  въведоха нова тематико-съдържателна проблематика.