1. Неолибералните философски учения и идеологии съзнателно ни отдалечиха от истинското и вярно познание на днешното буржоазно-капиталистическо общество. Затова и реалната ни представа за ставащото в света днес е в най-добрия случай непълна, не съвсем точна и не отговаряща на действителността. А всъщност е дълбоко невярна. Невярна както във формулировката, така и в смисъла и същността на явленията, фактите, тенденциите и изобщо на цялостното състояние, в което днес се намираме.
Това се поддържа нарочно, за да се прикрие същността на господстващата днес социално-политическа система и се притулят законите и правила, по които тя функционира, развива се и устройва света. Според неолибералната пропаганда това не е от нейна полза и би могло да отвори очите на страдащите и те да разберат причините за своето страдание. Но понеже все пак не е възможно да се скрият пороците й, се измислят различни оправдателни причини и се насочва вниманието на обществото и на цялото човечество към фактори, които по формален принцип или по това, че в момента са изведени напред и са направени видими, за да изглежда достоверно твърдението, че в тях е вината. А още по-добре е да се отклонява напълно общественото внимание от проблемите на деня. Най-важното е да се скрият социалните неравенства и войните между класите и съсловията. Виждаме днес какво вавилонско стълпотворение от идеи и идеологии се измисля, за да се докаже, че всичко онова, което в миналия век се е представяло за социално зло, днес е отстранено. И че повечето от днешните действащи фактори в управлението на човечеството и развитието на икономиката са добри и загрижени хора.
Не е кой знае колко трудно това да става бързо и успешно, стига да притежаваш и управляваш средствата за масово осведомяване и да плащаш на услужливите пропагандисти и идеолози.
Днес, както никога преди, значението на средствата за осведомяване е огромно. Те са по-важни и от средствата за производство и развитието на технологиите. Повече от свободното движение на стоки, услуги, пари и хора!
За да се поддържа невярната представа за съвременния свят и социално-политическата и икономическа система, основана на неолиберални идеи и принципи, са създадени огромен брой пропагандни центрове с претенции за научно-изследователски институти и университети, фондации, международни организации, както и институти на гражданското общество и властта. Идеологията и пропагандата са се превърнали буквално в индустрия, обезпечаваща сигурността на системата. Трябва да се признае, че тези институти работят отлично и в пълен синхрон помежду си и съобразно целите и задачите, които са им поставени; че умеят да предугаждат надигащите се опасности пред системата и властта и бързо да отклонят вниманието, като насочат говоренето към по-несъществени проблеми.
Системата има отлични защитни реакции, пази добре своя имунитет и реагира винаги изпреварващо срещу видими и невидими заплахи – дори и да са в зародиш. Тя е богата и може да си позволи да възнаграждава щедро своите идеологически гардове. А те от своя страна оправдават щедростта й и надеждно я охраняват от посегателствата на враговете и противниците й.
Това че тази индустрия успя основно да промени мисленето на цялото човечество и отношението му към въпросната система, мене не ме изненадва. При такава масирана атака върху човешкото съзнание и особено след рухването на СССР и социализма, няма как резултатът да е друг. Но толкова бързо и лесно да се предаде лявата идеология и по същество да бъде обезличена и сломена левицата в почти всички държави, е удивително и загадъчно. Левицата услужливо се предаде (а може би продаде) на системата и й служи усърдно. Това стана най-вече заради предателството на социалдемокрацията, която отрече марксизма като лява идеология и фактически разложи левите партии, като преди това ги обезличи и лиши от борческия и революционния им дух.
2.
Неолиберализмът успя да заблуди хората, че капитализмът (особено днешният!) е съвършена пазарна икономика, истинска и действена демокрация, свобода на словото и на движението на пари, стоки и хора, равни възможности за всички за успех в живота. Според него слабостите на системата се дължат на отделни личности, правителства, държави; на остатъчното влияние на комунизма като натрупан вреден навик. Затова и отстраняването на тези слабости става лесно и бързо. Войните се представят като войни за демокрация и свобода срещу диктатури, религиозен фундаментализъм, врагове на прогреса. Най-голямата грижа на неолибералната идеология е да поддържа лицето на системата свежо, чисто, красиво.
Системата обаче все повече показва истинското си лице и истинския си облик. Зачестилите икономически кризи, рязкото спадане равнището на живота, увеличаващата се бедност, невъзможността да се гарантират социалните права на гражданите показаха, че нещо не върви, че трудностите са непреодолими, а проблемите неразрешими. Кризите са все по-дълбоки и все повече системни, засягащи същността на икономическия модел и принцип на капитализма. Затова и става все по-трудно да се живее – и то навсякъде по света, а не само в бедните държави. Всички държави обедняват! С материалната бедност западат нравите, моралът, нравствеността, образованието, културата.
Обаче левицата в целия свят не забелязва това и се държи все по-неадекватно, не разбира (а може не иска да разбере) какво се случва, поради което не разпознава социалното зло, не знае как да се бори срещу него и изобщо не работи за преобразяването на света. Тя се държи като продължение на неолиберализма и по същество му служи охотно и сърцато. Никога левите партии не са били толкова безпомощни! И как няма да са безпомощни, когато отдавна се продадоха на системата, за да й бъдат в угода. Те са тези, които най-упорито повтарят, че днес няма класи и класова борба, че проблемите и конфликтите са на друго място. „Другото място“ са „джендър практиките“, екологията, глобалното затопляне, домашното насилие.
Днес никой не подлага на съмнение и не критикува системата от противна на неолиберализма позиция. Дори и левите анализатори, идеолози и политици. Понякога се изказва негативно отношение към отделни нейни слабости, недостатъци и пороци. По същество обаче е неприкосновена. Така тя не се компрометира и си остава такава, каквато желае да я знаят: единствена, незаменима и вечна, способна да се преобразява, усъвършенства и развива.
Ала не е!
Неолибералната пропаганда успява чрез словесното означение и дискурса да измени представата за реалността. Това стана сравнително лесно, защото умът на буржоазния човек е ленив и е толкова отдаден на нещата и явленията от бита си. Само те го интересуват, само на тях държи и само с тях живее. Всичко, което не вижда, не чува и не пипа, не го интересува. Другото не го занимава. Неолибералната идеология го затвори в този бит и му внуши, че тук е идеалната му среда. Тук именно задоволеността от материални блага ще го прави щастлив и ще потъва в дебрите на удоволствията, консумацията, забавленията и преследването на личния успех. Неолибералната пропагандата и постмодернистката етика обявиха в абсолютна ценност егото, личното аз, грижата за себе си. Буржоазният човек още от зората на възникването си през Ренесанса живее с тази мисъл, но едва от средата на ХХ век тя за него е практически осъществена и се е превърнала в етическа норма. Разцветът на високите технологии и на медиите освободиха в голяма степен и труда му от големите усилия на миналото, гарантираха му известна сигурност в материално отношение, отвориха за очите му целия свят и го накараха да се почувства истински господар на живота. Атеизмът му бе оправдан. Буржоата вече наистина повярва, че той е по-силен и могъщ от Бога! И че той, а не Бог създава заповедите, които хората са длъжни да спазват.
Но това е истина на думите и дискурса, не на същността. В хуманитарната и социално-политическата сфера не винаги „истината се потвърждава от опита“. Възможно е теоретичната обосновка да се окаже повече валидна и достоверна от всеки практически опит. Особено ако опитът се отлага или бива забавен дотолкова, че да се забравят резултатите и доказателствата от предходния социален опит. Поради тази елементарна причина бе „доказано“, че класовата борба не съществува, защото нямало вече антагонистични класи и съсловия; че днес борбата е между Севера и Юга, между Европа и исляма, на демокрацията срещу тоталитаризма и тероризма. Обозначиха се други точки и линии на обществените противоречия и те били между „свойства“, „качества“, „състояния“, а не между интересите и техните носители. В САЩ и Европа, които след Втората световна война станаха световните хегемони и най-богати, практически бяха премахнати бедността и гладът. Това действително намали рязко социалното напрежение, а с ликвидирането на левите партии настъпи и едно идеологическо спокойствие; то притъпи още повече класовата борба и я лиши от идейна аргументация и оправдание.
Дори студентските вълнения във Франция от 1968 година, които отбелязаха най-високата степен на социално-политическо напрежение в Западна Европа след Втората световна война, бяха представени като сблъсък между поколения, а не като израз на класовата борба между буржоазията и пролетариата. След тези събития спря да се говори за „буржоазия“ и „пролетариат“, тъй като класите вече се били размили в различни социални групи, между които няма антагонистични противоречия, защото са без класово съзнание. Обществото е станало монолитно, а партиите изразяват политическите интереси не на класи, а на подобни групи. И това че вече почти няма „мръсно производство“, както е било в зората на индустриалния капитализъм или че в богатите държави е изчезнало рязкото разделение по имуществен признак, поради това че дребната буржоазия, наричана днес „средна класа“ е по-богата от своята посестрима от преди век, а още по-малко защото липсва онзи пролетариат, който познаваме от революциите в началото на ХХ век и от съчиненията на Маркс и Енгелс, дава основание на неолибералната идеология, а и на социалистическата, да твърди, че различието на днешния капитализъм не отговаря на старите представи, идеи, термини. Защото били плод на предразсъдъци и те трябвало да бъдат изоставени, защото пречели да се усъвършенства сегашната социално-политическа и икономическа система и хората да живеят още по-спокойно и богато.
Ала не е достатъчно болният мозък да се самообявява за здрав, за да бъде такъв.
Още в своята знаменита книга „Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт“ (1852) Карл Маркс ни предупреди, че „в своята трезва практичност буржоазното общество си създаде свои истински тълкуватели и глашатаи“, които са натоварени да вършат онова, за което стана дума по-горе. И че тези глашатаи говорят толкова силно, че заглушават всички останали говорещи. Но това не означава, че заглушените нямат право да говорят и да ги чуват.
Понеже дискурсът замени реалността, невъзможно е реалността да бъде обяснена с дискурса.
Дискурсът обаче не случайно настоява, че той казва истината. Но е време да разобличим заблудата, в която той ни вкарва. Време е да изправим социалната мисъл с главата нагоре и прогледнем отново истината на реалността, а не в неолибералния дискурс.
Можем да наричаме днешното общество постиндустриално, постмодернистко, пазарно, неолиберално и т.н., но то си е буржоазно-капиталистическо не само по название, но и по същност. То е такова, защото господстващата класа в него е буржоазията, а целта му е натрупването на капитал, а не утвърждаване на свобода, социално равенство, братство. Какъвто беше дискурсът на Френската буржоазна революция. Думите й трябваше да бъдат красиви и привлекателни, за да спечели масата и с нейна помощ да победи политически аристокрацията, след като отдавна я бе победила икономически.
Формулата „свобода, равенство, братство“ бе твърде обща, обтекаема и лесна за разясняване и доказване. В нея имаше прекалено много възвишеност, мисъл, идеал, за да бъде единственото идеологическо оръжие на системата – особено в наше време, когато човекът стана прекалено практичен и конкретен. Тя бе примамливото лакомство на интелигенцията от социалистическите страни, а за население на Западна Европа и САЩ – твърде банална. А и то вече виждаше пустословието в нея. Нито свободата, нито равенството, а още по-малко братството им пълнеха стомасите и джобовете, а и изобщо не ги разтушаваха и забавляваха.
Все пак в края на 80-те години на ХХ век системата бе достатъчно изтощена от т. нар. „студена война“; тя изпитваше сериозни икономически проблеми и ако Съветският съюз и социализмът не бяха рухнали така лесно, щеше да се изправи пред непоносими изпитания. Оголваше се същността й, а и комунистическата пропаганда помагаше в някаква степен човечеството да види тази нейна същност.
Но се случи друго: реставрацията на капитализма в страните от социалистическия блок забави процеса на разложение, като осигури достатъчно алиби на капитализма да реши по-лесно възникналите проблеми и да отложи неизбежния си край. Понеже нямаше вече големия си противник, не му беше нужно да се показва такъв, какъвто искаше преди да го видят почитателите му в социалистическия блок. Но системата вече бе в продължителна икономическа криза и това й налагаше да отнеме онези социални придобивки, заради които в социалистическия блок хората въздишаха и ги хвалеха като „социалистически“. Това ставаше в съпровод на масирана идеологическа и пропагандна атака, която позволи почти безболезнено и бързо да се извърши трудната операция. Наложи се отново дискурсът да замени реалността. Без социалистическия блок онеправданите нямаха нито сила, нито куража да протестират, като ли да се бунтуват.
Напомням тези факти, за да навляза в темата на моето изложение. Когато изследователят анализира някой факт или явление, той търси истината, а не се прехласва по думите, с които тя е прикривана.
3.
Няма съмнение, че днес господстващата класа и у нас, и в Европа, а и в целия свят, е буржоазията. Началото на нейното абсолютно господство Карл Маркс в цитираната по-горе книга определя времето между 4 май 1848 до края на май 1849 г., когато във Франция се учредява буржоазната република. Буржоазната монархия на Луи Филип, подчертава Маркс е заменена с буржоазната република. Буржоазията установява своето господства „от името на народа“. Нейната власт е „от името и в името на народа“. Но това е пак дискурс, който трябва да скрие мистичната сила и енергия на главният двигател на тази власт: капиталът.
Най-общо казано, капиталът е съвкупност от ресурсите, които могат да бъдат използвани и се използват в производството на стоки и услуги, за да се получи принадена стойност и печалба. В различните форми на обяснението той винаги е нещо едновременно конкретно, но и абстрактно; може да се измери, изчисли, отчете, но няма как да се види и пипне. Защото това са пари, недвижима собственост, жива сила (работна ръка), пари, средства за производство и всичко, което участва в производството и размяната, за да се произведе принадена стойност и се натрупват печалби. То се организира и управлява от човека, но по строги икономически закони, които са обективни и действат независимо волята на този, който е собственик или изучава процесите. Процесите протичат на пазара. А той също функционира по обективни правила и закони.
Полученият тук капитал, който постоянно расте и се натрупва, в един момент придобива собствена душа, ум, сили и воля, излиза от „командно дишане“ и започва да функционира самостоятелно, без да отчита волята на тези, които формално го притежават и би следвало да разполагат с него по свое усмотрение. Това става особено категорично и видимо към края на ХIХ и в началото на ХХ век, когато капитализмът преминава в своя висш и последен стадии, наречен от В. И. Ленин „империализъм“. Ленин описа и анализира този стадий в своята знаменита книга „Империализмът като висш стадии на капитализма“ (1917). Преходът на капитализма в стадия на империализма наложи преустройството на цялата буржоазно-капиталистическа система. Капиталът се нуждаеше от нови условия, в които да нараства и активно и плодотворно да работи. И той ускори рязко развитието на технологиите, като съкрати времето за тяхното въвеждане в сферата на производството. Намален бе отрязъкът от време от началото на производството през получаване на готовата продукция до реализацията на пазара и възвръщането на вложените средства и получаването на принадената стойност. Необходимо бе парите и стоките да се движат много бързо и свободно из целия свят. банките Като засилиха своята роля само в сферата на производството, капиталовложенията и потреблението, банките, т. е. финансовият капитал, успешно навлязоха и в политическия сектор. И се включиха в управлението на света.
Капиталът е продукт на модерната, т. е. на буржоазната епоха. Буржоазията и капиталът са двете й най-важни същности; те определят характера и на социално-икономическата и политическата система. Нито буржоазията може да съществува без капитала, нито капиталът би бил възможен без буржоазията. Духът на капитализма произлиза от капитала и се въплъщава в буржоазията като господстваща класа. За да могат и буржоазията, и капиталът да извършат своята историческа мисия на преобразователи на света, е необходим нов тип държава, коренно различна от тази, която аристокрацията преди тях бе създала. Това е най-напред националната държава, а след това различни нейни модификации, докато се стигне до днешните опити за създаването на някаква глобална държава. Държавата е необходима, за да обедини силите на обществото и икономиката и да организира, контролира и управлява обществените отношения чрез различни институции и организации.
Тази нова триединна система живее и функционира отделно от Бога, Вярата и Църквата. Тя ги отрича и откъсва от себе си. Първоначално, докато буржоазията се формира, а капиталът се натрупва, тя ги приема, защото има нужда от тях, но в изопачен от протестантството вид. Системата е от онези „деривати“ на протестантската етика, за която „всичко е позволено“, щом „Бог не съществува“. „Бог не съществува“, но съществува капиталът! И той става новия бог на буржоазията и буржоазния човек.
Но понеже няма как капиталът открито да бъде обявяван за бог, налага се системата да включва способността си да съчинява дискурс и евфемизми на понятия и термини, които биха предизвикали раздразнения, съмнения или подозрения.
Каквито и нови определения да бъдат измисляни, за да означат капитала като бог, той е богът на новото езичество. А боговете на новото езичество са дело на сатаната! Религията на новоезичеството е неолиберализмът.
Идеологията е религията на днешния ден, макар неолибералите постоянно да говорят за деидеологизация. Но без идеология е невъзможно съществуването на обществото, тъй като тя е подреждане на ценностите и представя своите обяснения на света като истини за всичко и за всички, които я споделят. Тя обединява и представя аргументи, за да получи човек основание да се осъзнае като творец на историята, както и да възприеме света в определена цялост и светлина, да го разбира, обяснява и да участва в делата му. Идеологията свързва подобно религията, но не чрез бог, а чрез вяра в човешката воля, способност и власт. Затова е и силно подвластна на сатаната и обикновено превежда на човешки език неговата зла воля.
Неолиберализмът е последната идеология, чрез която говори сатаната. “. Гласът му тук е най-силен, омайващ и поразяващ с покварата си. Защото неолиберализмът уж проповядва свобода и свободна воля, а здраво обвързва с въжетата си света и го поставя в пълно подчинение от волята на капитала. А той създава такива зависимости, от които никой не е в състояние да се изплъзне и да ги преодолее. Защото е власт, която не търпи волности и неподчинение. Тя се осъществява чрез хора, но те самите са във властта на капитала и дори нямат своя воля.
Властта на капитала е вездесъща! Тя е овладяла душата на човека, но и живота в неговата органична и неорганична същност, природата. Да не говорим за политиката, икономиката, обществените отношения. Неолиберализмът умело е втълпил на хората, че всичко се замисля и извършва от хора – политици, държавници, учени, военни, търговци, финансисти, индустриалци, философи. И то по техните мерки, мащаб и възможности. Ако нещо не е наред, то е заради грешките на хората, а не на капитала и системата.
В духа на тази идеология е натрупването на огромна литература, разказваща за зловещата роля на разни „световно правителства“, „световни конспирации“, „клубове“, „центрове“, „институти“, които не само разработват планове и проекти за преврати, войни, политически убийства, заразявания, но и успешно ги осъществяват чрез поставени от тях държавници и военни, шпиони и наемни убийци. Като четеш тези книги, те обзема ужас. И се питаш истина ли е това, или фантастичен разказ за невероятни неща. Истина е, разбира се! Дори не цялата. Но почти всички книги са писани пак по поръчка и са специално финансирани или с нарочно предоставяне на фактологията на авторите им, за да се отклони вниманието от този, който е вдъхновителят. За да не се накърни неговата сатанинска същност и се разбере истината за неговата всевластна роля. Затова никой автор не отива отвъд фактите, за да не би да стигне до цялата истина. По-добре е част от нея да се представя все едно е цялата – за да по-лесни и повече манипулациите с човешкото съзнание.
5.
Днес капиталът е отнел свободната воля на цялото човечество. Той такава мощ е придобил, че като на шега внушава, определя, насочва, управлява човешката воля – от личния живот на отделния човек до поведението на държавите, народите и обществата. Никой не е годен да се съпротивлява и оспорва решенията и желанията му. Той е и в живата и неживата материя, обсебил е умовете и душите на хората, подчинил е безпрекословно държавните и международните органи и организации.
Капиталът се е превърнал в някакво мистично същество, в левиатан на неолибералната епоха, излязъл от морското дъно, за да покори и овладее отново света.
Познанието ни за днешния свят не може да бъде вярно, точно и пълно, ако не отчитаме новото проявление на капитала, неговата могъща сила и парализираща власт над обществото и отделната личност. Можем да изваждаме на показ всякакви факти и явления, които здравият разум не е в състояние да проумее и приеме; да се стъписваме пред нечовешки жестокости, титанични сблъсъци, коварни замисли и необясними на пръв поглед събития и явления. Можем най-сетне да използваме правото си на свобода на словото и да изобличаваме политическите решения на различните държавници и да искаме тяхната оставка, да ги заклеймяваме като врагове на човека, но ако не видим в дъното на всичко това пипалата на капитала, нищо няма да сме познали и разобличили. Причината ще остане скрита, а дори да отречем следствията, няма да изкореним злото.
Левиатан не подлежи на превъзпитания и не можа да бъде поставен в услуга на онеправданите, да служи на справедливостта, равенството, свободата и братството. Нито може да бъде дисциплиниран и да работи охотно и безкористно в полза на обществото. Дори и държавата не е в състояние да го покори под своя власт и зависимост. Напротив, той е властелинът на държавата и обществото. Затова е илюзия, че капиталът ще се подчини на партийна програма и ще чуе справедливите искания, изразени в нея. Или ще се трогне от плача на страдащите и сълзите на немощните. Защото той съществува единствено за себе си. Понякога, за да покаже друго лице и предизвика симпатия към себе си, за да откъсне хора от левите идеологии и политически практики (както беше след Втората световна война), за да гримира лице на системата, имитира грижовност и състрадателност. Но това е за кратко. По време на Студената война, непосредствено след края на Втората световна война, в Западна Европа се формираха т. нар. социални държави. Това бяха най-мощните в икономическо отношение страни, отделящи от бюджета си за някакви малко или много сериозни придобивки за работниците. Тогава там се създаде т. нар. „средна класа“ от заможни дребни собственици, държавни служители, интелектуалци. Понеже тогава там управляваха социалдемократически партии, този впечатляващ жест на капитала бе приписан на социалдемокрацията. Голяма заблуда е обаче да се смята, че социалдемократите бяха „опитомили“ капитала и го бяха превърнали в изпълнител на тяхната воля за социална справедливост. Той сам бе решил да ги покаже на Съветския съюз и социалистическия блок, че благодарение на отказа им от революционния марксизъм и колаборацията с едрата буржоазия и дори с фашизма в Германия през 30-те години на ХХ век, са умели и грижовни държавници; че радикалните промени могат да се извършат по еволюционен, а революционен път; и най-сетне – само капитализмът е способен да осигури богат и охолен живот заедно с политически свободи и равенство на всички социални слоеве и класи. И че социализмът е несъстоятелен. Но не добавя, че за това „чудо“ работи целия свят и заради него страдат бедните в другите държави.
Капиталът никога не може да бъде подчинен от държавата чрез закони и норми. Защото не тя стои над него и не тя решава какво да е поведението му, а той е неин господар и владетел.
Капиталът може да бъде победен и подчинен на справедливостта от друг тип държава, която да е създадена, за да овладее тази титаничната и мистична негова сила и да я накара да работи за други нужди и в други ползи.
Каква ще е тази държава и кой социален и политически субект е натоварен с историческата задача да я създаде? И кой ще освободи хората от тържествуващото днес зло? Това са фундаментални въпроси, отнасящи се до смяната на социално-икономическите системи. Т. е. до характера на революцията, нейните движещи сили и основната класа, които ще я осъществят. Маркс нарече тази държава „диктатура на пролетариата“, а системата, която ще се установи след отхвърлянето на капитализма, комунизъм.
Всяка революция установява в началото диктатура на този, който е нейният основен субект. Така без съмнение ще бъде и при една бъдеща социалистическа революция. Аз не съм много сигурен, че тя ще бъде „на пролетариата“, защото едва ли пролетариатът ще я установи. Революцията за смяната на капиталистическата система ще я извърши някоя нова класа, която ще бъде натрупала достатъчно икономическа власт, за да поиска от буржоазията и политическата. Но че тази нова система ще бъде според описанията на Карл Маркс и Фридрих Енгелс, нямам съмнения.
Ролята на пролетариата обаче е изключително важна сега, когато капитализмът е навлязъл в своята непреодолима системна криза, след която повече няма да го има.
Колкото днес да го отричат, крият, обезличават, именно пролетариатът е този, който е длъжен сега да започне политическото подриване на капитализма. Борбата му срещу капитала е изключително важна. Тя е историческа, защото ще ускори края на системата и ще доближи настъпването на нова социално-икономическа и политическа епоха. Ала левите политически субекти и мислители са длъжни да работят много и упорито, за да помогнат на пролетариата отново да се осъзнае „в себе си“ и „за себе си“ и да привлече за съюзници всички онеправдани и потиснати. Той е длъжен да им помогне и да ги поведе и те да се осъзнаят като класи и да поемат ролите си в историята.
Сега е времето на подготвителната работа, когато отново трябва да се формират принципите на лявата идеологията, и когато левицата отново ще постави своите тактически и стратегически цели, ще набележи средствата, с които ще ги постига. Но преди всичко е необходимо днешният свят да бъде обяснен и да бъде казана истината за него. И смело, открито и безпощадно да се посочат порокът и грехът на капитала и капитализма, тяхната сатанинска същност.
Иначе този свят не може да бъде нито обяснен, нито преобразен.
Източник: сайтът „24 май“, 18.04.2020
