Защо не губя вяра в социализма ? Ако историята следва своя що-годе нормален ход – това означава прогрес. А другото име на прогреса е социализъм.
„Един грам практика
струва повече от цял тон проповеди.“
Махатма Ганди
Социалистическата и комунистическата идея, формулирана от Маркс и Енгелс през 1848 г. в „Комунистически манифест“, се е оказала толкова завладяваща, че само за няколко десетилетия е станала верую на милиони хора в света. А през 1917 г. победилата в Русия революция поставя за практическо решение задачата да се строи социализъм. Поради разразилата се гражданска война и чуждестранна интервенция социалистическото строителство в съветската страна започва реално в началото на 1921 г., когато се приема решение действащият военен комунизъм да бъде заменен с нова икономическа политика (НЕП). Оттогава вече 100 години в една или в няколко страни на света се извършва социалистическо строителство. Първоначално то е по съветски модел, а по-късно и сега по нови модели, сред които водещ е моделът на социализъм с китайска специфика
Животът, практиката, са най-меродавният съдия за всяка теория. Какви поуки могат да бъдат извлечени от досегашните начинания за строителство на социализъм? Какви погрешни представи бяха опровергани? И нещо съвсем конкретно: специфичният социализъм, който сега се строи в някои страни и по-специално в Китай, не е ли мутант, прикриващ отказ от действителен социализъм?
Опитвам се да намеря отговор на тези въпроси, като осъзнавам, че навлизам в крайно дискусионна сфера и заключенията ми могат да бъдат оспорени.
Практиката категорично опроверга погрешната представа, че съветският път и съветският модел на социализъм е единственият
Че той трябва да служи за еталон и всяко отклонение от него трябва да бъде отхвърляно. Доктрината „Брежнев“ не издържа проверката на живота.
По въпроса как трябва да се строи социализъм, Маркс и Енгелс са били твърде пестеливи в съчиненията си. Азбучна, но твърде обща е формулировката, че социализмът е първата, нисшата фаза на комунистическата обществено-икономическа формация, при която се осъществява принципът на разпределение според количеството и качеството на труда. В края на втората глава на Комунистическия манифест Маркс и Енгелс набелязват 10 конкретни мерки, които могат да бъдат приложени в най-развитите страни след като пролетариатът се е превърнал в господстваща класа. В Русия след революцията, въпреки че не е била сред най-развитите страни, въпросните мерки, съответно адаптирани, влизат в действие. Но по много най-важни проблеми ръководството на партията, начело с Ленин, а след 1924 г. начело със Сталин, е трябвало да изнамира конкретни решения.
Има едно малко известно, но много показателно изказване на Ленин от 1918 г., в което той откровено заявява, че руските болшевики не са били наясно не само за пътя, по който трябва да върви строителството на социализма, но и за онова, което ще представлява построеният социализъм. На Седмия конгрес на РКП(б), март 1918 г., Ленин казва: „Характеристика на социализма ние не можем да дадем; какъв ще бъде социализмът, когато достигне готовите форми, ние това не знаем, това не можем да кажем... Как ще изглежда завършеният социализъм ние не знаем.“ (Ленин, соч. изд. 4, том 27, стр. 122.)
Това са думи на човек, който издълбоко е познавал наследството на Маркс и Енгелс и не е открил в него ясен отговор на въпроса как ще изглежда завършеният социализъм. Не е открил, защото такъв отговор те не са оставили. Ленин и болшевишката партия е трябвало да откриват и създават образа на реалния социализъм, като се съобразяват с конкретните дадености в Русия и в света през онова време, преди 100 години. Следователно естествено е да има и други модели, различни от съветския, толкова повече и поради това, че светът непрестанно се променя. Това е важен извод, който произтича от досегашната световна практика на социалистическо строителство.
Друг важен извод е свързан с
преценката за жизнеността на капитализма
През съветския период господстваше следната теза: „В началото на XX столетие предимпериалистическият капитализъм се превърна в империалистически капитализъм, възходящият капитализъм се превърна в умиращ капитализъм.“ Това е казано в одобрения през 1938 г. от ЦК на ВКП(б) „Кратък курс по история на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики)“, който играеше ролята на главен учебник по научен комунизъм. (Книгоиздателство на чужди езици, Москва, 1946 г., стр. 325.)
Безспорно е, че империалистическият капитализъм непрестанно се раздира от неизлечими вътрешни противоречия и конфликти, но и сега, в началото на XXI век, не може да бъде наречен умиращ. В редица области, особено в изключително важната сфера на научния прогрес и новите технологии, капитализмът показва завидна жизненост. Пред лицето на фактите няма как да бъде отречена истината, че капиталистическата обществено-икономическа формация не е изчерпала възможностите си за развитие. А никой досега не е опровергал тезата на Маркс в предговора на „Принос към критика на политическата икономия“, че обществената формация никога не изчезва, преди да е развила всички производителни сили, които може да обеме, и че никога не могат да се наложат нови и по-висши отношения на производство преди условията за тези отношения да са се зародили в недрата на старото общество.
Практиката след Маркс потвърди правотата на горните негови фундаментални постановки. Заедно с това тя поднесе историческа ситуация, при която пролетариатът, потиснатите, успяват да свалят от власт господстващата класа преди още капитализмът да е изчерпал възможностите си за развитие. Това стана в Русия през 1917 г. Как трябваше да действат победителите, заели се със строителство на социалистически обществено-икономически строй? Отговорът, който даде Ленин, бе:
нова икономическа политика
В днешно време да се цитира Ленин, се смята за отживелица. Но Ленин е гений. В неговите трудове има много положения, които звучат съвсем актуално и днес. Предстоящата 150-годишнина от рождението му, тя ще бъде отбелязана на 22 април 2020 г., е добър повод да припомним някои от тях.
В докладите, речите, интервютата на Ленин от последните години на живота му темата за новата икономическа политика (НЕП) е централна. В основата на идеята му за нова икономическа политика лежи неговото схващане, че „за истинския революционер най-голямата опасност е преувеличаването на революционността“, загубването на способността „трезво да съобразява, да претегля и проверява кога, при какви обстоятелства трябва да действа по революционному и кога, при какви обстоятелства и в коя област трябва да умее да премине към действия реформистки“ (Том 33, стр. 86).
НЕП означава практическо преминаване именно към реформистки действия: допускане на капиталистически елементи, държавен капитализъм, концесии. Но всичко това с цел да се помогне на социалистическото строителство в една изостанала страна.
Ето какво казва Ленин през ноември 1922 г. пред пленума на московския съвет: „Под названието нова икономическа политика се върнахме назад, но се върнахме така, че нищо ново да не отдадем и в същото време да дадем на капиталистите такива изгоди, които да накарат всяка държава, колкото и враждебна да е към нас, да тръгне на сделки и връзки с нас.“ (Т. 33, стр. 403). Пред ХI конгрес на РКП(б) Ленин е още по-категоричен: „...малко е да победим буржоазията, трябва да я накараме да работи за нас.“ И призовава: „... с некомунистически ръце да строим комунизъм.“ (Т. 33, стр. 260, 261).
Ако съпоставим тези позиции на Ленин с позицията на Китайската комунистическа партия в днешно време, ще констатираме удивително сходство. Ленин не е предвиждал скорошен край на НЕП. През октомври 1922 г., преди да заболее тежко, той заявява пред кореспондент на в. „Обзървър“: „Абсолютно лишени от съдържание са слуховете, че ние слагаме край на новата икономическа политика... Цялата работа на правителството е насочена към това новата икономическа политика да се закрепи законодателно и да се предотврати в най-голяма степен всяка възможност за отклонение от нея.“ (Т. 33, стр. 351, 352).
След смъртта на Ленин, като загуби своя инициатор и идеолог, НЕП бързо се превърна в краткотраен епизод от историята на съветска Русия. Но половин век по-късно идеята на Ленин за нова икономическа политика намери своя гениален адаптатор в лицето на Дън Сяопин.
Ще бъде погрешно да се прави паралел между неповска Русия и днешен реформиращ се Китай. Това са не само две различни държави, а два различни свята в две различни епохи. А и мащабите на реформите в Русия и Китай са несравними. Но подходът, възприет от Ленин и Дън Сяопин, е дълбоко родствен. В основата му лежи развитието на държавен капитализъм.
Ленин е стигнал до важния извод, че „Преходът към комунизъм е възможен и чрез държавния капитализъм, ако властта в държавата е в ръцете на работническата класа.“ (Т. 33, стр. 366). Но уточнява: „Държавният капитализъм, установен у нас, е своеобразен държавен капитализъм. Той не съответства на обичайното понятие за държавен капитализъм. Ние държим в свои ръце всички командни висоти, държим в свои ръце земята, тя принадлежи на държавата...“ (Т. 33, стр. 390).
Държавният капитализъм в съвременен Китай е още по-своеобразен и е неделим от социализма с китайска специфика. Тук няма да навлизам в тази тема, по нея в други мои статии съм писал подробно, като съм обосновал схващането си, че капитализмът в днешен Китай е с „юзди“, които се държат от Китайската комунистическа партия и държавата.
Могат да се приведат много изказвания на Дън Сяопин и китайските ръководители след него, които обясняват и обосновават реформаторската линия. Ще цитирам само следното заявление на Дън Сяопин, направено на 30 декември 1986 г. пред ЦК на ККП: „Провеждайки политика на отваряне, възприемайки чужди технологии, използвайки чужд капитал, ние искаме да помогнем на социалистическото строителство, а не да излезем от социалистическия път... Целта на това, че на някои области и хора се позволява да забогатеят преди други, е да помогнем на всички да живеят много по-добре впоследствие.“
Внушителни и широко известни са данните, които потвърждават реалните успехи, постигнати от реформиращ се Китай. Ще припомня само потвърдения от ООН факт, че за невероятно кратък срок Китай извади от бедност над 700 милиона души, нещо невиждано в човешката история. Във връзка с това ще припомня и известната теза на Маркс, че социализмът и комунизмът са несъвместими с бедността. Следователно успешната борба с бедността в Китай го приближава към социализма.
„Отварянето“ на Китай към света и за света не само не престава, то се разраства. Симбиозата между държавен капитализъм с китайска специфика и социализъм с китайска специфика, т.е. своеобразната конвергенция, която продължава няколко десетилетия, по всичко личи ще обхване още дълъг период. Днешен Китай не бърза да се обявява за социалистическа държава, продължава да се самоопределя като развиваща се страна, която все още е в началото на социалистическото строителство.
След казаното дотук по тази точка може да се направи според мен продиктуван от практиката извод: ако след успешна революция държавната власт е крепко в ръцете на комунистическа партия, която не се е отклонила от своя идеал, възможно е да се строи социализъм, като се впрегнат вътрешни и външни ресурси на капитализма.
Досегашният опит в социалистическото строителство навежда на още един важен извод. За него, признавам, ще пиша с болка. Защото, както всеки някогашен ремсист идеалист, и аз съм възпитан от юношеска възраст в недолюбване на материалното и на капиталистическата частна собственост върху средствата за производство. Обаче животът, практиката показа нещо, което трудно се произнася от убеден социалист, но е факт. А именно:
преждевременното отхвърляне на материалната заинтересованост и на всяка
частна капиталистическа собственост върху средствата за производство е грешка
С една своя „гримаса“ най-новата история поднесе на човечеството възможност за гигантско сравнение.
През миналия век Съветският съюз, Китайската народна република и още няколко държави се заеха да строят социализъм по сходен модел: пълно обобществяване на средствата за производство и залагане на съзнателността и моралните стимули за сметка на материалните. В повечето държави на света обаче господстваше капитализъм и неизбежно се оформи съревнование. Резултатът е всеизвестен, в полза на капитализма, който се справи по-успешно да развива производителните сили и да осигури по-висок брутен вътрешен продукт на глава от населението.
Социалистическият лагер се разпадна, Русия и няколко европейски държави се отрекоха от социализма и реставрираха капитализма, а Китай възприе специфична форма на конвергенция. В резултат на това в тази най-многолюдна страна материалната заинтересованост активизира силите на милиардното население, КНР бързо се превърна във фабрика на света. Практиката показа убедително, че естествено формиралата се през вековете материална заинтересованост у хората не може да бъде равностойно заменена в кратък срок с идейна съзнателност. И в Русия след разпадането на Съветския съюз лъсна истината, че комунистическата съзнателност на съветските хора, за която се написаха безброй докторски дисертации, до голяма степен е била фикция.
Ще бъда неправилно разбран, ако се приеме, че съм започнал да превъзнасям материалното и да отричам съзнателността, идейната убеденост, идеализма. Те бяха, са и ще бъдат и занапред най-чистата революционна и градивна сила. Вярвам твърдо, че те и занапред ще завладяват малки или големи групи хора, готови да вървят на смърт за своя идеал. Но не само Маркс, а и животът доказа, че съзнанието на масата хора се определя по естествен начин от битието на масата хора.
Неправилно ще бъда разбран и ако се сметне, че съм станал фен на частната собственост на средствата за производство. Не! Тя доведе до растеж, особено в Китай, но донесе драстично социално неравенство и в Китай, и във всички страни, върнали се към капитализъм. Тя донесе и ред други язви в обществото, като корупция, растяща престъпност и прочие, които реалният социализъм успешно преодоляваше.
Китайската комунистическа партия е записала в устава си, че е марксистка партия. Тя не е оспорила тезата на Маркс, че комунистите могат да резюмират своята теория с един израз: премахване на капиталистическата частна собственост. В днешен Китай държавната и обществената собственост върху средствата за производство е водеща, но и частната, капиталистическата собственост е силна и просперираща.
Ще бъде ли тя ограничена и премахната, кога, как – отговора на този въпрос знае само бъдещето. Сега засега индикации за ограничаване на капиталистическата частна собственост в Китай липсват.
В последната част на моите разсъждения, свързани с поуките от стогодишното строителство на социализъм, ще се опитам да обясня защо не губя вяра в социализма. Преди всичко затова, защото социализмът, който беше изграден през миналия век в Съветския съюз и в още няколко държави в света, в това число и в България, показа, че такъв обществено-икономически строй не е мисловна конструкция на теоретици, а исторически обусловена
по-добра от капитализма формация, която може да бъде построена,
да съществува, да се развива
Благодарение на реалния социализъм силно изостанали, предимно аграрни държави, за кратък исторически срок се превърнаха в развити страни със силна индустрия. Не е забравена оценката на Уинстън Чърчил, че Русия при Сталин тръгна от дървеното рало и стигна до Космоса. Известни са данните за просперитета и на социалистическа България, и на другите държави, поели по социалистически път. Просперитет не само в икономиката, а и в другите области на човешкото развитие.
Ако има област, в която реалният социализъм от миналия век показа, че социалистическата идея не е неосъществима мечта, това е социалната област. Благодарение на обобществяването на средствата за производство в строящите социализъм страни беше премахнато острото социално неравенство. Започна да действа принципът „всекиму според труда“. Обаче ресурсът, който се разпределяше и по количество, и по качество, не задоволяваше потребностите. Това се оказа една от главните причини социализмът на миналия век да загуби съревнованието с капитализма. Строго погледнато, бе потвърдена тезата на Маркс, че за успеха на новия обществен строй е необходимо революцията да е победила в повечето главни държави в света.
Сега голямата надежда на социализма е Китай. Неизбежен е въпросът възможна ли е победа на социализма в Китай, докато в почти всички други държави в света господства капитализмът? Според мен отговорът може да бъде положителен не само защото Китай не е каква да е държава, а и поради две други важни обстоятелства.
Първото е, че след успешна революция и неуспешен първи опит за построяване на социализъм, Китай извлече поука и, без да се отказва от абсолютното ръководство на Комунистическата партия, възприе дълго съжителство с капитализма, за да се използват негови силни страни.
Днешен Китай строи социализъм с подчертано специфични черти, поради което е наречен социализъм с китайска специфика. Това е закономерно, още Енгелс бе предвидил, че социалистическото общество „трябва да се схваща, както и всички други обществени строеве, като намиращо се в процес на непрестанно изменение и преобразуване“ (К. Маркс, Ф. Енгелс, Съчинения, изд. второ, Т. 37, стр. 380). А знае се, че и самият Маркс не е смятал учението си за установено веднъж завинаги и е бил отворен към новото. Ако той бе живял и творил не в XIX век, а в днешно време, марксизмът несъмнено би бил друг.
Много от старите идеологеми вече са невалидни. Стратификацията на обществото, разделението по класи, по професии, по имотно състояние е променена и продължава да се променя под въздействието на ускорения научно-технически прогрес и на такива мощни новопоявили се фактори, каквито са роботизацията, цифровизацията, изкуственият интелект. А неминуемо ще се появяват и фактори, които сега са неизвестни. Така че трябва
да бъдем отворени към значително по-друг социализъм
от онзи, който познаваме
Без да забравяме обаче, че колкото и специфичен да бъде един или друг социализъм, той ще има право да се нарича социализъм, ако е преодолял капитализма.
Второто ми основание, за да не губя вяра в социализма е, че капитализмът все повече разголва слабите си страни. Даже Франсис Фукуяма, който се прослави с „откритието“ си, че бил настъпил краят на историята, защото капитализмът нямал алтернатива, се коригира и заяви в интервю за сп. „Ню Стейтсмън“ през октомври 2018 г.: „Социализмът трябва да се завърне.“ Това свое заключение той обяснява с невъзможното социално неравенство, което капитализмът ражда.
Няколко фамилии да владеят толкова, колкото няколко милиарда души в света – това е в разрез с разума. Още по-противоречащо на здравия разум е да се харчат невъобразими средства за оръжия. Но и едното, и другото произтича от природата на капитализма. Това разбират все повече хора, поради което интересът към социализма не намалява. В електронните справочници думата социализъм е сред най-търсените.
Икономическата и политическата система на капитализма не може да бъде променена с козметични средства, защото е несправедлива в самата си същност. Тя трябва да бъде заменена с нова, справедлива в същността си система, каквато е социалистическата.
Социализмът няма да падне от небето, за да има социализъм, трябва да има борци и радетели за социализъм. Това е задача на социалистическите и комунистическите партии.
В днешно време оцелелите социалистически и комунистически партии не са в кондиция, с изключение на китайската и на още две-три. Освен това липсва яснота що е то социализъм на ХХI век и какъв е пътят към него.
Българската социалистическа партия не прави изключение. Преди 30 години, на своя ХIV конгрес, тя прие Манифест за демократичен социализъм в България, но и тогава, и сега демократичният социализъм и пътят към него си остават твърде енигматични.
Република България, верен член на Европейския съюз, стана верен поданик и на неолиберализма, а БСП се включи в семейството на ПЕС и възприе ценностите на социалдемокрацията. Понятието социализъм изчезна от партийните ни документи, въпреки че фигурира като висша цел в партийната ни програма. То бе заменено със съвсем неравностойното понятие ляво. Идейно-политическата и просветителската дейност в партията са направо загърбени. Измести ги прагматизмът, който при сегашната ситуация основателно, оправдано играе първостепенна роля, но не може да бъде безпределно господстващ принцип в партия, която се нарича социалистическа. Освен ако името социалистическа се свежда до един атавистичен етикет, а на практика партията променя характера си.
Нима това се случва с БСП?
Страхувам се, че се случва. Не като еднократен акт, а като пълзящ процес, при който партията постепенно се деидеологизира. По този начин тя променя характера си. Ще се позова на партийната програма и на партийния устав, защото в тях е зафиксиран характерът на БСП.
Програмата е приета от 47-ия конгрес през 2008 г. Тя ще е в сила и през близките години, предстоящият 50-и конгрес няма да я заменя с друга.
Първите думи от първия раздел на програмата са подчертани и гласят: Днес БСП следва отново да се докаже като партия на социалистическия идеал. А в Устава на БСП, приет през 2017 г. от 49-ия конгрес, е записано: „Задължение на партийните членове е да работят за разпространяване на социалистическите идеи.“
Как се работи за изпълнение на тези програмни и уставни повели? Твърде незадоволително. Те не са в сферата на активната практическа дейност на БСП. Неведнъж е изтъквано, че не само темата за социализма, а даже думата социализъм отпадна от речника на партийните ни ръководители.
Да отстояваш и да пропагандираш социалистическите идеи, след като т. нар. реален социализъм в близо дузина държави не издържа проверката на практиката – това не е лесна работа. Тя изисква социалистическа идейна убеденост и вяра в социалистическия идеал. Да си социалист, означава не само да си член на социалистическата партия, а и да споделяш, да защитаваш, да разпространяваш социалистическите идеи. Разбира се, по подходящ начин, с подходящи средства, където това е възможно и уместно.
Има дежурно възражение: какъв е смисълът да пледираме за социализъм в България, след като е безпощадно ясно, че той може да бъде въпрос само на едно не твърде близко бъдеще? Смисълът е: само просветени, идеологически ориентирани люде могат да ратуват за социализъм.
Не съм в плен на стари представи, но не мога да приема в идейна партия, каквато по същество, по устав и програма е БСП, просветителската и пропагандистката работа за социалистическата идея, за социалистическия идеал да бъдат оставени без дължимото внимание.
Нека бъдем искрени и да признаем, че БСП се деидеологизира. И като признаем и осъзнаем, че това застрашава съществуването ѝ като действително социалистическа партия – да противодействаме.
В тази връзка не може да бъде отминат въпросът за материалните възможности на нашата партия. Известни са усилията, които се полагат, за да се намери решение на тежкия проблем. Толкова по-наложително е правилно степенуване на нуждите при разпределение на ограничените средства.
Свободната българска телевизия, която партийното ръководство успя да създаде, е важен успех, той непременно трябва да бъде запазен и развит. Не бива обаче това да става в ущърб на традиционните, утвърдени печатни форми, които ще продължават да бъдат незаменимо оръжие на нашата партия. Без тях тя не е в състояние да държи на висота идеологическата си работа, в това число политическото и идейно образование на своите членове и съмишленици.
За политическото образование в партийния ни устав са отделени цели две страници – факт, който сам по себе си говори много. В тези две страници централно място заема характеристиката на Националния политически институт „Димитър Благоев“, който „обединява научния потенциал на партията, отчитайки както натрупания опит и традиции, така и съвременните политически условия“. На 20 юни миналата година директорът на института Ивелин Николов съобщи в „Дума“, че за една година институтът е издал „над 10 книги за битката ни за идеала“ и че „БСП има своя политическа академия, в която в продължение на осем месеца младите социалисти изучават много теми“. Не ми е известно продължава ли да съществува тази политическа академия, изобщо как работи националният ни политически институт при настъпилия в партията финансов колапс. Но не мога да премълча, че дейността на института не се усеща. Едва ли само финансовите проблеми са причина тя да не съответства на вниманието, което му е отредено в устава.
Известно е, че влиянието на БСП сред младото поколение, сред гимназиалната и студентската младеж, е опасно слабо. Това сега е нейна ахилесова пета. Партия без влияние сред младежта е осъдена на вегетиране.
Единственият начин нашата партия да започне да възстановява традиционното си влияние сред младото поколение е социалистическата идея и социалистическият идеал да станат привлекателни за младежите. Това изисква да се даде отговор на въпроса, що е то социализъм на ХХI век и какви са пътищата към него. Ако институтът „Димитър Благоев“ наистина обедини научния потенциал на партията, както е записано в устава, той ще стане лабораторията, в която ще се търси отговор на този въпрос. Трудна задача. Но тя няма как да бъде заобиколена от партия, която се нарича социалистическа. По нея започна да работи чл.-кор. Александър Лилов и остави ценни разработки в книгите си „Диалогът на цивилизациите“ и „Информационната епоха“. Ценни са и разработките на проф. Бенжамен Варон в книгата му „Капитализмът – антагонист на човечеството“. Могат да се посочат още доста имена на наши утвърдени или съвсем млади учени, работещи по темата за социализма на XXI век. Те трябва да бъдат насърчавани и подпомагани, а освен БСП няма кой друг да направи това.
Реализмът налага да признаем, че в България още немалко години ще господства капитализмът, на който се насадихме преди три десетилетия. Трябва да се примирим с перспективата в близките, а може би и не съвсем близки години усилията на партията ни да бъдат насочени не към преодоляване на капитализма, а към реалистичната цел той да става по-поносим за народа чрез превръщане на България в социална държава. Успоредно с това БСП е длъжна да увеличава усилията си българските граждани, които възприемат идеите на социализма, да стават все повече. Особено сред младежта.
***
Как ще се сложат нещата на нашата планета в близките и по-далечни години не знае никой. В медиите циркулират сценарии за какви ли не апокалипсиси, заплашващи човечеството. Страховете не са безпочвени. Един новопоявил се в началото на 2020 година не най-смъртоносен вирус, именуван COVID-19, показа колко крехко е равновесието, на което се радваше човечеството. Щетите от пандемията тепърва ще стават ясни, без съмнение ще бъдат големи. Но тя, колкото и нелогично да звучи това, може да се окаже полезна, ако предизвика някакво изтрезняване, вземане връх на здравия разум у онези, които открито или зад кулисите чертаят съдбините на света.
Толкова елементарна истина е например, че е лудост да се хвърлят милиарди и трилиони за произвеждане и изнамиране на все по-убийствени оръжия. Колко по-сигурен би бил светът, ако човешкият гений бъде впрегнат не за разрушителни, а за градивни дела, за борба срещу болестите, срещу екологичните опасности, срещу бедността – толкова широки са възможностите за прогрес. Но светът като цяло все още е във властта на капитализма, а самият капитализъм – във властта на своя вроден нагон да търси максимална печалба, макар и в разрез с разума. Тъкмо затова бъдещето е на социализма – новото, по-прогресивно, по-справедливо, по-разумно обществено устройство, което зрее в недрата на капитализма и неминуемо ще го изпрати в историята.
Март, 2020 г.
Крум Василев е публицист и журналист. Антифашист, изтъкнат деец на БСП и общественик. Роден е на 14 април 1925 г. в Шумен. Член на РМС от 1942 г., а на БКП – от 1944 г. Участва в съпротивителното движение през Втората световна война като член на бойна група и партизанин. След 9 септември 1944 г. е бил народен представител. Директор на Българската телевизия и радио от 1972 до 1981 г. Носител на наградата „Николай Хайтов“ за публицистика.
Източник: сп. „Ново време“, бр. 3 – 4, март – април 2020 г.
