Катя Зографова, литературен историк, писател и уредник на къщата-музей „Никола Йонков Вапцаров“, в София в интервю за Агенция „Фокус“ по повод 96 години от смъртта на Христо Смирненски – 18 юни 2019 г.
Фокус: Г-жо Зографова, днес се навършват 96 години от смъртта на поета Христо Смирненски. Той умира съвсем млад - едва на 24 години, но за крехката си възраст е успял да се утвърди, като един от най-големите български културни съзидатели. Нека припомним за неговата личност и живот. Какъв е бил той като дете, юноша и в своя зрял период?
Катя Зографова: Наистина, това е най-младият български творец, който си е отишъл от света. Когато мислим за този мартиролог на българските таланти и гении, всъщност на Смирненски тежи този рекорд да бъде най-младият. Като че ли, това, което веднага впечатлява, когато направим моментална снимка на неговия живот, е, че той е един чародей на словото, а всъщност и добър рисувач и художник. Той е бил един роден артист, искрометен, бих казала, моцартов тип на българските хора на изкуството. Знаете ли, неговите съвременници и близки приятели страшно са му завиждали, с бяла, колегиална завист, защото много други творци във всички времена, и днес е така, се оплакват от лошите условия на живот. Всъщност, това е някакво оправдание за тяхното безплодие. Това го е казал големият тратолог проф. Фол. Бащата Николай Фол, койот е един от близките приятели на Смирненски. Светослав Минков пък казва, че той се е удивявал, как във всеки един момент и на всяка тема Христо Смирненски е можел да импровизира. Това е бил един наистина уникален в таланта си и в своята артистичност творец. Казвам всичко това, защото когато мислим за реалните житейски условия, трябва да признаем, че те са били изключително тежки. Знаем, че през 1913 година цялото българско население на идиличния град Кукуш, където е роден Смирненски, включително и многолюдната фамилия Измирлиеви, с 15-годишния Христо, виждат за последен път родния град, който просто е изпепелен безвъзвратно и заличен от лицето на Земята от гръцките войски. Това е Междусъюзническата война. Многолюдното семейство се заселва в крайния квартал на София, където се приютяват бежанците. Там го чакат грозните прози на отрудените работници, както и тяхната тежка битка за хляба. Там Христо Смирненски вижда изморените лица на малките братчета на Гаврош. Тези деца, които са толкова трогателни и толкова емблематични за него. Те са натоварени в зимните вечери с техния пронизващ студ и скитат из крайния квартал. Тези угнетителни гледки на човешки същества, умиращи от „жълтата гостенка“, която накрая ще посегне и на веселия бродяга Христо Смирненски. В цялата тази ситуация е съвсем обяснимо, защо Смирненски споделя и блестящо интерпретира левите идеи и защо той става ляв поет. Разбира се, красивата утопия за справедливия социален рай, която той изповядва така талантливо не се сбъдва и може би за това някои отрекоха поезията му, определяйки я, като идеологически невалидна. Случи се така, че и през 2004 година, беше затворен музеят му, който цели 10 години не беше угрижван от държавата.
Фокус: Но краят на миналата година започна ремонтът на къщата-музей "Христо Смирненски", какво се случва в момента с нея и кога ще бъде отново отворена?
Катя Зографова: Това са доста стъпки. От начало беше направен ремонт на покрива. Дворът беше като джунгла, която беше премахната с един проект на „Мото-Пфое“. Сега в момента тече спасителния и чакан от толкова години ремонт на музея, за да бъде възстановен в музейната си функция. В края на годината или даже есента новият директор на Националния литературен музей Атанас Капралов ще говори пред вас, медиите, за финалната и възвишаваща история на тази дългогодишна сага за музея на Смирненски.
Фокус: Г-жо Зографова, ако къщата на Христо Смирненски не беше затваряна преди години, щеше ли да се размине с разрухата, до която се стигна?
Катя Зографова: Вероятно така е било преценено от Министерството на културата, че няма как да не бъде затворена, защото в един момент къщата беше просто опасна за посетители и заради тази битова разруха, която беше настъпила в нея. Търсени са били средства по различни начини през миналите години, но там имаше проблем и със собствеността. Въобще, казусът беше така сложен и изискваше години чакане и решаване, но откакто този музей беше актуван като държавна собственост, ние поехме отговорността от Националния литературен музей и бяхме в правото си да се грижим за него. Вече нещата вървят към един добър финал. Това, което е много важно, тъй като имаше голяма годишнина на Смирненски, имаше една национална конференция и поредица от събития, свързани с тази годишнина. Аз, като изследовател на Смирненски, си направих труда отново да изчета многотомните му съчинения.
Фокус: Да се върнем отново на личността на Христо Смирненски. Той ни завещава над 800 лирически произведения и над 100 прозаически. Стихосбирката „Да бъде ден!“ е отпечатана в 1500 бройки и се разпродава бързо, няколко месеца по-късно кооперативното дружество „Освобождение“ пуска второ издание. Какво е характерно за неговия почерк и индивидуалност в писането, които будят такъв интерес в хората до ден днешен?
Катя Зографова: Аз съм автор на голям очерк за Смирненски в най-голямата ми книга „Знаменити, забравени, забранени“, която е 500 страници. Там Смирненски е представен като наш съвременник на 21 век, защото неговите теми, наистина, са актуални и дори злободневни днес. Той е един от тези автори, които непрекъснато преоткриваме, защото във времето на социализма, в тоталитарните времена, като че ли се четеше само една малка част от неговото творчество и неговите революционни стихове, а именно стихосбирката „Да бъде ден!“. Не се познаваше. Да не говорим, че той бе тълкуван така еднопланово и само в този революционен план. Голяма част от неговото творчество и неговия хумор, оставаше мимоходом със споменаване или въобще не беше четена. Трябва да признаем с горчивина, че революционните леви поети, като Смирненски, Ботев, Вапцаров, макар и да бяха христоматийни автори и в центъра на преподаването, и в средния и в горния курс и в университетите, в крайна сметка, не бяха познати. Те бяха в някакъв смисъл стеснено четени и това беше за сметка на тяхната огромна и невероятна артистична палитра, която особено при Смирненски е твърде осезаема. Познавахме и сатирите, като ги четяхме канонично в предишния режим, с доста обеднени сетива, но сега, не предубедено, без всички редукции и ограничения навлязох в световете на Смирненски и открих, че освен този висок патос, който е в революционните стихове, той има едни много интересни и конкретни, като улица стихове, свързани с неговата София и неговия краен квартал "Ючбунар". Знаем, че Вазов и Чавдар Мутафов, който е един от модернистите, наричат този квартал „гето“ и го описват в неговата отблъскваща и парадоксална битност, докато при Смирненски той съвсем не прикрива типовете на Цветарката, която ще стане улична жена, на гаврошовците, на бедните, унизените и оскърбените, но е удивително, че той има и един друг много интересен поглед към "Ючбунар". Той вижда този краен квартал, като един много цветен и богат на човешки типове и етнически групи, като най-симпатични там са, разбира се, бежанците от Македония и това, което никога не бях забелязвала са евреите. Тоест, при Смирненски се получава една много интересна картография на София. Тя е изключително неочаквана и оригинална, при която центъра и периферията, сякаш, разменят своите места, най-вече в социокултурен план. Центърът е място на банките, на пашите, както той ги нарича, на хората от парламента, на гарваните във фракове, които стоят в кафене "Панах", на луксозните проститутки и въобще на хората, които са със съмнителен морал, които са във високите етажи на властта. Докато крайният квартал е едно пъстро средоточие на уникати, които са бедни и в същото време със самочувствието на принцове. Около ул. „Пиротска“ са пиротските дами и бродияги и принцове, част от които е той. Това е софийската бохема. Това са едни много необичайни фигури, които съчетават нещо от Ориента и нещо от европейските литературни образи. Кнут Хамсун е много характерен. Сред приятелките на лирическия герой на Смирненски има и Дагни босокрака, която е неговата близка приятелка Катя. Много често се среща това име, както и момичетата от еврейски произход, където има много Ребеки. Когато в центъра са описани банкерите, те носят имена, като Людоедов. Когато става дума, за това, че има евреи от неговия квартал "Ючбунар" и те са от неговия приятелски кръг, нещата се променят и оптиката се сменя към добронамереност. Там, едно еврейско любовно обяснение звучи по следния начин: „Любовта ни е могъща, кат банскерската ни къща“. Този Смирненски, който е над обичайните стеснени представи, е изключително заразителен и магнетичен. Той ни дава една друга представа за София. Мисля, че в момента има една мода към тези литературни разходки. Има и конкуриращи се млади хора, които правят своите литературни прочети и разходки из София. Това е един нов маршрут, който аз бих предложила. Той би дал една немузейна, а много жива, противоречива и наситена с ъндърграунд енергия, каквато е една разходка от „Леге“, центърът, който Смирненски никак не харесва, към неговия знаменит "Ючбунар", който е град в града.
Фокус: Неговото творчество е определяно от литературоведите, като силно социално ангажирано, което носи новия ценностен модел, но в същото време Смирненски възпява и копнежа по щастие и безсмъртната любов към хората, обобщени философски в „Херолди на новия ден!“ - „Какво по-божествено щастие от бляна да бъдеш човек“. На какво се дължи тази негова отдаденост, съпричастност и вяра?
Катя Зографова: На неговата чистота. Той наистина си отива толкова млад от света, създавайки едно творчество, което много хора биха постигнали, ако са живели твърде дълго на Земята. Той, като че ли, е една еманация на тези млади бунтари, които ражда нашата земя. Знаем, че той е българин от Македония. Неговият южен темперамент, може би също си казва думата. Той произхожда от едно скромно семейство на сладкари, каквито са били неговите родители. Тук ще вметна, че в музея на Никола Вапцаров, чийто уредник съм аз, има една прекрасна изложба, която е посветена на Смирненски. Това са най-ценните експонати от неговия музей, които могат да бъдат видени, тук във високото пространство на ул. „Ангел Кънчев“ № 37, докато бъде отворена къщата-музей на Смирненски. Ние предлагаме една възможност да бъдат видими ценностите и на музея на Смирненски и то по един достоен начин. Този вече юноша на българската поезия, както ние го наричаме, носи тази чистота, талант и енергия, която въплъщава вечния, непреодолим човешки и български стремеж към свобода и справедливост. Макар че, както споменах в началото, неговата социална утопия не се сбъдна, това съвсем не значи, че можем да си позволим по един елементарен начин да отричаме поезията на Смирненски, защото той, както и всички истински талантливи творци, е много над идеологията. Разбира се, без да прикриваме, неговите идеи и утопии, това е също някакъв полюс да се избягват и премълчават биографиите и идеологическите увлечения на писателите. Когато става дума за истински талант, нещата трябва да бъдат справедливи и ние, като потомци, да не си позволяваме едни евтини отрицания, които се базират на поредни идеологически манипулации. За нас е важно, че в малка България се раждат такива наистина светли духове. Те са уникални творци, като Христо Смирненски, който изненадва дори изследователи, като мен, които от години го четат. Ние завиждаме благородно на по-младите поколения, защото ако нашите генерации са били облъчени от идеологията, най-напред сме чели с „червени“ очила и Смирненски и Вапцаров, след това дойде времето на една друга „оптика“, в която нещата тръгнаха към похулване и приемане, че стиховете на подобни поети са невалидни, което също е едно опростяване и едно елементарно мислене. Мисля, че сега младите хора, които имат свобода да мислят със собствените си глави и отворят непредубедено и четат тези творчества, те ще усетят така магнетичната сила на един Христо Смирненски, защото неговия талант ще победи, както и неговите слова, които са толкова актуални до днес, с нашите проблеми с банките, с това разслоение, което отново настъпва между хората. Те ще бъдат убедени, че Христо Смирненски е наш съвременник и наша духовна необходимост. Много талантливо и смело той брани световете и достойнството на гарвошовци и тези, които са обречени на вечна битка с жестоката реалност. Това са хора, които са неговите симпатични и отчаяно смели дами и весели бродияги, както и други обитатели на чаровния "Ючбунар".
Фокус: В тази връзка, какво трябва да вземем като пример от Смирненски и да го пренесем в наше време?
Катя Зографова: Тази смелост и готовност да се казват и изричат истини, както и това непредубедено сетиво, което той има. Това е живото сетиво, което е от една страна артисцизъм, но от друга страна, това е един кураж да рискуваш, да се бориш и да се подложиш на изпитанията на тегобите на времето и на режима. Факт е, че Смирненски си отива много разочарован, дори от своите „леви“ братя, защото когато той заболява тежко от туберкулоза, всъщност, те не му помагат до последния момент. Той може би, би бил спасен, ако имаше повече грижа, за борбата с „жълтата гостенка“. В неговото семейство, както казах, са били бедни сладкари и не са могли да поемат едно такова лечение, дори храненето със силна, здрава храна на този млад човек. Смирненски, в някакъв смисъл, е от този тип автори с бунтарски откровения и назовава нещата със собствените им имена. Такива хора винаги са в някакъв смисъл самотници в обществото. Не случайно те загиват, разболяват се или биват оставени на произвола на съдбата. Това, което бихме могли да вземем от него е именно смелостта за социална конфронтация и огромната обич и солидарност към „малкия човек“. Този, който е угнетен и оцелява с цената на една тежка битка с живота. Тоест, да не бъдем равнодушни, а съпричастни, чувствителни, тревожни и хора със съвест.
Ирина Иванова
Източник: Информационна агенция „Фокус”
