Кого лъжете, господа? – Велиана Христова

ГЕРБ затънаха в пещерен антикомунизъм, насаждат в училището нова и агресивна идеология

ГЕРБ очевидно се ориентират все повече към пещерния антикомунизъм, който навремето провали Иван Костов. Поредният скандал завихриха дълбоко свързаните с МОН дежурни и най-върли оплювачи на социализма проф. Евелина Келбечева от Американския университет и журналистът Христо Христов, а излезе от нелегалност и Цветан Цветанов, за да се произнесе височайшо, че ГЕРБ няма да позволи "да се подменя историята в училище". Като повод използваха този път обсъждането на новите учебници по история за Х клас, които стигнаха до етапа одобрение от учителите. Политическият натиск върху образователното министерство е безпрецедентен - с обяснението, че "притеснени учители" алармирали за много липсващи "престъпления на комунизма" в петте учебника, предложени от различни издателства. А министърът Красимир Вълчев дори бил предписал на издателствата да попълнят в учебниците "някои пропуски". 

Келбечева е сред авторите, а Христов е бил в комисията за новата учебна програма по история за Х клас, утвърдена от Вълчев на 11 януари 2018 г. И ето за какво "се притесняват" анонимните учители, провокирали изстъпленията на двамата корифеи на историята. Комунистическият режим бил представен "подвеждащо, манипулативно и тенденциозно". В новите учебници имало безобразия - пишело, че Тодор Живков закрил лагерите през 1962 г. и се грижел за благосъстоянието на народа. Не пишело обаче, че Възродителният процес започнал от Георги Димитров (!); че след Девети септември били ликвидирани без съд 30 000 души интелигенция (!); липсвала Държавна сигурност като репресивен апарат, свързан с КГБ; отсъствали "трите фалита на социалистическата държава" - 1960, 1976-1977 и 1987 г., и се създавало впечатление, че всичко тогава е било нормално, и т.н.     

"Не спори с глупеца"

е казал гениалният Пушкин. Само че в новата учебна програма за Х клас историята наистина е представена "подвеждащо, манипулативно и тенденциозно". Не им стигна досегашното скопяване на авторите, та сега искат още. Пълно размиване на фактите от периода до 1944 г. и пълно охулване на годините след това. За да видят всички за какво става дума, публикуваме пълния текст на тази програма в частта й за ХХ век. Погледнете съдържанието, прочетете и какви резултати се очакват от нея, какви нови понятия се въвеждат.

Да виждате някъде Белия терор от 20-те години, нарязания на парчета Стамболийски, Септемврийско въстание и избиването на десетки хиляди земеделци и комунисти, на гениални български творци (вместо това се внушава едва ли не вина на БКП от радикализацията й и ескалацията на "политическото напрежение"). Няма думичка за антиеврейското нацистко законодателство у нас - от какво и от кого, аджеба, са били спасени евреите?!). Хранили сме били Червената армия, а реалният факт е, че Москва издържа изцяло нашата армия, включила се след 1944 г. във войната срещу Хитлер. И дори Иван Костов повдигна въпрос за милиардите, които и до днес ни дължи Германия за българските плащания и помощи за фашистката й армия. 

Да личи по нещо в учебната програма, че България е била сателит на Хитлер и победена държава във Втората световна война? Да виждате една сричка за лагерите преди 1944 г. - щом ще говорим за "Белене", къде са "Гонда вода" и десетките лагери преди Девети септември? Къде са извергите, избили ястребинчетата и стотици още деца - впрочем, не съм права, има ги: те са "жертви на комунизма". И нали знаете, че според новите пишман историци фашизъм у нас не е имало (сакън!) - нищо, че във всички документи от Примирието през октомври 1944 г., на дебатите в Парижката конференция и мирния договор от 1947 г. навсякъде пише и звучи "фашизъм, фашистки поборници, фашистко правителство". Ще знаят ли учениците ни поне половин дума за факта, че именно партизанската съпротива у нас става причина и аргумент да не бъдат откъснати територии от България след победата на СССР, Великобритания и САЩ? 

Дали новите "историци" харесват това или не, за историята няма никакво значение. Има значение обаче за знанията и мисленето на децата ни. Те ще чуват единствено, че партизаните са терористи (срещу кого?!), което си е чисто оневиняване и възраждане на фашизма. Да виждате в учебната програма причините за Народния съд и под чий контрол е проведен той? Като громят авторите грешките на БКП към Македония, защо не споменават, че те са следствие от загубената от нас Втора световна война и защо крият, че през 1963 г. БКП рязко слага край на македонизацията, диктувана от СССР, и се вземат ефективни мерки за развитието на Пиринския край?

А плещенето на Христов, че избитите през 1923-1944 г. били 5600, докато жертвите след 1944 г. били 30 000? Това пък си е гола лъжа на още по-гола нова идеология. И изобщо - може ли какво е фашизъм, какво е комунизъм, какво е тоталитаризъм да се определя чрез мерене на това кой колко хора е избил? Ако трябва да дадем определение на католицизъм примерно, дали го правим чрез приказки за Вартоломеевата нощ или за десетките хиляди жени, изгорени като вещици в Германия през XVII век? Едно нещо е да обясниш характеристиките на понятието, друго е да бъде използвано то за ошашавяване на учениците с пропагандни цели.    

И за периода след 1944 г. - има ли в учебната програма една дума поне за индустриализацията на страната (22.8 % годишен ръст по времето на Червенков); за отраслите, с които сме излезли на световно ниво; за развитото земеделие; за построяването на модерните градове; за безплатното образование и здравеопазване; за ликвидирането на неграмотността; за световноизвестните научни школи, изградени по времето на социализма? За това, че нашите родители до един си купиха апартаменти, а сега това могат да направят едва 10 % от българите! А причините за Възродителния процес? А за този през 1913 г.? Една добра дума за отношенията ни с СССР? Няма и да прочетете. Защото друга е целта: пълна забрава на онова, което е било - и при фашизма, и при социализма. В съответствие с новата идеологическа и "евроатлантическа" доктрина на ГЕРБ.

Учителите всъщност вият от негодувание пред тази учебна програма, но смеят ли да гъкнат - кажат ли истината, веднага ще ги смачкат като "червени боклуци" и путинисти! Това е положението днес у нас със свободата на съвестта! Но не може да тръбиш, че искаш "истината за историята", като изхвърлиш от учебниците едната й половина. Всички палачи са еднакви и еднакво трябва да бъдат заклеймявани; всички невинни жертви трябва да се почитат! За да не се повтаря повече никога съществуването на палачи и жертви. Но явно в България никога няма да се научим на цивилизованост.  

Такова скопяване на историята никога не е имало! Убедете се сами как изглежда в училище българската история до 1944 г. и как - тази след това.

 

 

 

 

Останаха ли социалисти в ПЕС !?

 

Групата на ПЕС в ЕП избрала за свой председател испанката Ираче Гарсия. В програмната си реч тя призовала за „спасяване на ЕС и изграждането на нова демократична Европа-феминистка, мултикултурна и мултирелигиозна”. Гарсия е определила като най-голяма заплаха за Европа са „популистите, евроскептиците, ксенофобските движения” и скромно накрая е казала няколко общи фрази за бедността и неравенствата. Със сигурност речта на Гарсия е съгласувана с шефовете на ПЕС и дава представа за техните приоритети. Шокираща липса на връзка със здравия разум, с идеите и традициите на социалистическото движение. То е създадено, за да се бори за интересите и благосъстоянието на трудовия човек. Заради това те са печелили мощни парламентарни мнозинства, а вече са перманентни губещи – заради псевдолидерството на Станишев, Тимерманс, на въпросната Гарсия, на позабравения вече Шулц и подобните им социаллиберали. Проблемите на трудовия човек са икономически и социални, а не сексуални. Хомосексуалистите, джендърите и феминистките са нищожен процент от населението и дневният ред на ЕС няма как да се върти около техните капризи и претенции. Хората искат Отечество, семейство, деца, сигурност, доходи, защита от олигархията, монополите и банките. Но за това ПЕС и дума не обелва. Един конкретен проблем за трудовите хора например е миграцията, защото тя обслужва корпорациите с евтина работна ръка. А ПЕС иска…повече мигранти!? Опасна провокация е призивът Европа да е мултикултурна и мултирелигиозна –подмяна на хилядолетна история и християнската същност на Европа, на националната държава, и цивилизацията ни. Впрочем, програмата на Гарсия е програмата на Сорос… Тази тежка зависимост и идейна подмяна убива доверието в левите в Европа. Тя е абсолютно неприемлива за българските социалисти - автентично леви, патриоти и традиционалисти. И мълчаливото мнозинство от левите избиратели в Европа не споделят програмата на Гарсия. Резонен е въпросът: Има ли още социалисти в елита на ПЕС? Или ако перифразираме народната мъдрост: На побеснял ПЕС – зъл прът!

Д-р Теофан Германов

Източник: вестник “Земя”, 21.06.2019 г.

 

 

От Христо Смирненски можем да вземем смелостта за социална конфронтация и огромната обич и солидарност към „малкия човек“ – Катя Загорова

Катя Зографова, литературен историк, писател и уредник на къщата-музей „Никола Йонков Вапцаров“, в София в интервю за Агенция „Фокус“ по повод 96 години от смъртта на Христо Смирненски – 18 юни 2019 г.


Фокус: Г-жо Зографова, днес се навършват 96 години от смъртта на поета Христо Смирненски. Той умира съвсем млад - едва на 24 години, но за крехката си възраст е успял да се утвърди, като един от най-големите български културни съзидатели. Нека припомним за неговата личност и живот. Какъв е бил той като дете, юноша и в своя зрял период?

Катя Зографова: Наистина, това е най-младият български творец, който си е отишъл от света. Когато мислим за този мартиролог на българските таланти и гении, всъщност на Смирненски тежи този рекорд да бъде най-младият. Като че ли, това, което веднага впечатлява, когато направим моментална снимка на неговия живот, е, че той е един чародей на словото, а всъщност и добър рисувач и художник. Той е бил един роден артист, искрометен, бих казала, моцартов тип на българските хора на изкуството. Знаете ли, неговите съвременници и близки приятели страшно са му завиждали, с бяла, колегиална завист, защото много други творци във всички времена, и днес е така, се оплакват от лошите условия на живот. Всъщност, това е някакво оправдание за тяхното безплодие. Това го е казал големият тратолог проф. Фол. Бащата Николай Фол, койот е един от близките приятели на Смирненски. Светослав Минков пък казва, че той се е удивявал, как във всеки един момент и на всяка тема Христо Смирненски е можел да импровизира. Това е бил един наистина уникален в таланта си и в своята артистичност творец. Казвам всичко това, защото когато мислим за реалните житейски условия, трябва да признаем, че те са били изключително тежки. Знаем, че през 1913 година цялото българско население на идиличния град Кукуш, където е роден Смирненски, включително и многолюдната фамилия Измирлиеви, с 15-годишния Христо, виждат за последен път родния град, който просто е изпепелен безвъзвратно и заличен от лицето на Земята от гръцките войски. Това е Междусъюзническата война. Многолюдното семейство се заселва в крайния квартал на София, където се приютяват бежанците. Там го чакат грозните прози на отрудените работници, както и тяхната тежка битка за хляба. Там Христо Смирненски вижда изморените лица на малките братчета на Гаврош. Тези деца, които са толкова трогателни и толкова емблематични за него. Те са натоварени в зимните вечери с техния пронизващ студ и скитат из крайния квартал. Тези угнетителни гледки на човешки същества, умиращи от „жълтата гостенка“, която накрая ще посегне и на веселия бродяга Христо Смирненски. В цялата тази ситуация е съвсем обяснимо, защо Смирненски споделя и блестящо интерпретира левите идеи и защо той става ляв поет. Разбира се, красивата утопия за справедливия социален рай, която той изповядва така талантливо не се сбъдва и може би за това някои отрекоха поезията му, определяйки я, като идеологически невалидна. Случи се така, че и през 2004 година, беше затворен музеят му, който цели 10 години не беше угрижван от държавата. 

Фокус: Но краят на миналата година започна ремонтът на къщата-музей "Христо Смирненски", какво се случва в момента с нея и кога ще бъде отново отворена? 

Катя Зографова: Това са доста стъпки. От начало беше направен ремонт на покрива. Дворът беше като джунгла, която беше премахната с един проект на „Мото-Пфое“. Сега в момента тече спасителния и чакан от толкова години ремонт на музея, за да бъде възстановен в музейната си функция. В края на годината или даже есента новият директор на Националния литературен музей Атанас Капралов ще говори пред вас, медиите, за финалната и възвишаваща история на тази дългогодишна сага за музея на Смирненски. 

Фокус: Г-жо Зографова, ако къщата на Христо Смирненски не беше затваряна преди години, щеше ли да се размине с разрухата, до която се стигна?

Катя Зографова: Вероятно така е било преценено от Министерството на културата, че няма как да не бъде затворена, защото в един момент къщата беше просто опасна за посетители и заради тази битова разруха, която беше настъпила в нея. Търсени са били средства по различни начини през миналите години, но там имаше проблем и със собствеността. Въобще, казусът беше така сложен и изискваше години чакане и решаване, но откакто този музей беше актуван като държавна собственост, ние поехме отговорността от Националния литературен музей и бяхме в правото си да се грижим за него. Вече нещата вървят към един добър финал. Това, което е много важно, тъй като имаше голяма годишнина на Смирненски, имаше една национална конференция и поредица от събития, свързани с тази годишнина. Аз, като изследовател на Смирненски, си направих труда отново да изчета многотомните му съчинения. 

Фокус: Да се върнем отново на личността на Христо Смирненски. Той ни завещава над 800 лирически произведения и над 100 прозаически. Стихосбирката „Да бъде ден!“ е отпечатана в 1500 бройки и се разпродава бързо, няколко месеца по-късно кооперативното дружество „Освобождение“ пуска второ издание. Какво е характерно за неговия почерк и индивидуалност в писането, които будят такъв интерес в хората до ден днешен?

Катя Зографова: Аз съм автор на голям очерк за Смирненски в най-голямата ми книга „Знаменити, забравени, забранени“, която е 500 страници. Там Смирненски е представен като наш съвременник на 21 век, защото неговите теми, наистина, са актуални и дори злободневни днес. Той е един от тези автори, които непрекъснато преоткриваме, защото във времето на социализма, в тоталитарните времена, като че ли се четеше само една малка част от неговото творчество и неговите революционни стихове, а именно стихосбирката „Да бъде ден!“. Не се познаваше. Да не говорим, че той бе тълкуван така еднопланово и само в този революционен план. Голяма част от неговото творчество и неговия хумор, оставаше мимоходом със споменаване или въобще не беше четена. Трябва да признаем с горчивина, че революционните леви поети, като Смирненски, Ботев, Вапцаров, макар и да бяха христоматийни автори и в центъра на преподаването, и в средния и в горния курс и в университетите, в крайна сметка, не бяха познати. Те бяха в някакъв смисъл стеснено четени и това беше за сметка на тяхната огромна и невероятна артистична палитра, която особено при Смирненски е твърде осезаема. Познавахме и сатирите, като ги четяхме канонично в предишния режим, с доста обеднени сетива, но сега, не предубедено, без всички редукции и ограничения навлязох в световете на Смирненски и открих, че освен този висок патос, който е в революционните стихове, той има едни много интересни и конкретни, като улица стихове, свързани с неговата София и неговия краен квартал "Ючбунар". Знаем, че Вазов и Чавдар Мутафов, който е един от модернистите, наричат този квартал „гето“ и го описват в неговата отблъскваща и парадоксална битност, докато при Смирненски той съвсем не прикрива типовете на Цветарката, която ще стане улична жена, на гаврошовците, на бедните, унизените и оскърбените, но е удивително, че той има и един друг много интересен поглед към "Ючбунар". Той вижда този краен квартал, като един много цветен и богат на човешки типове и етнически групи, като най-симпатични там са, разбира се, бежанците от Македония и това, което никога не бях забелязвала са евреите. Тоест, при Смирненски се получава една много интересна картография на София. Тя е изключително неочаквана и оригинална, при която центъра и периферията, сякаш, разменят своите места, най-вече в социокултурен план. Центърът е място на банките, на пашите, както той ги нарича, на хората от парламента, на гарваните във фракове, които стоят в кафене "Панах", на луксозните проститутки и въобще на хората, които са със съмнителен морал, които са във високите етажи на властта. Докато крайният квартал е едно пъстро средоточие на уникати, които са бедни и в същото време със самочувствието на принцове. Около ул. „Пиротска“ са пиротските дами и бродияги и принцове, част от които е той. Това е софийската бохема. Това са едни много необичайни фигури, които съчетават нещо от Ориента и нещо от европейските литературни образи. Кнут Хамсун е много характерен. Сред приятелките на лирическия герой на Смирненски има и Дагни босокрака, която е неговата близка приятелка Катя. Много често се среща това име, както и момичетата от еврейски произход, където има много Ребеки. Когато в центъра са описани банкерите, те носят имена, като Людоедов. Когато става дума, за това, че има евреи от неговия квартал "Ючбунар" и те са от неговия приятелски кръг, нещата се променят и оптиката се сменя към добронамереност. Там, едно еврейско любовно обяснение звучи по следния начин: „Любовта ни е могъща, кат банскерската ни къща“. Този Смирненски, който е над обичайните стеснени представи, е изключително заразителен и магнетичен. Той ни дава една друга представа за София. Мисля, че в момента има една мода към тези литературни разходки. Има и конкуриращи се млади хора, които правят своите литературни прочети и разходки из София. Това е един нов маршрут, който аз бих предложила. Той би дал една немузейна, а много жива, противоречива и наситена с ъндърграунд енергия, каквато е една разходка от „Леге“, центърът, който Смирненски никак не харесва, към неговия знаменит "Ючбунар", който е град в града. 

Фокус: Неговото творчество е определяно от литературоведите, като силно социално ангажирано, което носи новия ценностен модел, но в същото време Смирненски възпява и копнежа по щастие и безсмъртната любов към хората, обобщени философски в „Херолди на новия ден!“ - „Какво по-божествено щастие от бляна да бъдеш човек“. На какво се дължи тази негова отдаденост, съпричастност и вяра?

Катя Зографова: На неговата чистота. Той наистина си отива толкова млад от света, създавайки едно творчество, което много хора биха постигнали, ако са живели твърде дълго на Земята. Той, като че ли, е една еманация на тези млади бунтари, които ражда нашата земя. Знаем, че той е българин от Македония. Неговият южен темперамент, може би също си казва думата. Той произхожда от едно скромно семейство на сладкари, каквито са били неговите родители. Тук ще вметна, че в музея на Никола Вапцаров, чийто уредник съм аз, има една прекрасна изложба, която е посветена на Смирненски. Това са най-ценните експонати от неговия музей, които могат да бъдат видени, тук във високото пространство на ул. „Ангел Кънчев“ № 37, докато бъде отворена къщата-музей на Смирненски. Ние предлагаме една възможност да бъдат видими ценностите и на музея на Смирненски и то по един достоен начин. Този вече юноша на българската поезия, както ние го наричаме, носи тази чистота, талант и енергия, която въплъщава вечния, непреодолим човешки и български стремеж към свобода и справедливост. Макар че, както споменах в началото, неговата социална утопия не се сбъдна, това съвсем не значи, че можем да си позволим по един елементарен начин да отричаме поезията на Смирненски, защото той, както и всички истински талантливи творци, е много над идеологията. Разбира се, без да прикриваме, неговите идеи и утопии, това е също някакъв полюс да се избягват и премълчават биографиите и идеологическите увлечения на писателите. Когато става дума за истински талант, нещата трябва да бъдат справедливи и ние, като потомци, да не си позволяваме едни евтини отрицания, които се базират на поредни идеологически манипулации. За нас е важно, че в малка България се раждат такива наистина светли духове. Те са уникални творци, като Христо Смирненски, който изненадва дори изследователи, като мен, които от години го четат. Ние завиждаме благородно на по-младите поколения, защото ако нашите генерации са били облъчени от идеологията, най-напред сме чели с „червени“ очила и Смирненски и Вапцаров, след това дойде времето на една друга „оптика“, в която нещата тръгнаха към похулване и приемане, че стиховете на подобни поети са невалидни, което също е едно опростяване и едно елементарно мислене. Мисля, че сега младите хора, които имат свобода да мислят със собствените си глави и отворят непредубедено и четат тези творчества, те ще усетят така магнетичната сила на един Христо Смирненски, защото неговия талант ще победи, както и неговите слова, които са толкова актуални до днес, с нашите проблеми с банките, с това разслоение, което отново настъпва между хората. Те ще бъдат убедени, че Христо Смирненски е наш съвременник и наша духовна необходимост. Много талантливо и смело той брани световете и достойнството на гарвошовци и тези, които са обречени на вечна битка с жестоката реалност. Това са хора, които са неговите симпатични и отчаяно смели дами и весели бродияги, както и други обитатели на чаровния "Ючбунар". 

Фокус: В тази връзка, какво трябва да вземем като пример от Смирненски и да го пренесем в наше време?

Катя Зографова: Тази смелост и готовност да се казват и изричат истини, както и това непредубедено сетиво, което той има. Това е живото сетиво, което е от една страна артисцизъм, но от друга страна, това е един кураж да рискуваш, да се бориш и да се подложиш на изпитанията на тегобите на времето и на режима. Факт е, че Смирненски си отива много разочарован, дори от своите „леви“ братя, защото когато той заболява тежко от туберкулоза, всъщност, те не му помагат до последния момент. Той може би, би бил спасен, ако имаше повече грижа, за борбата с „жълтата гостенка“. В неговото семейство, както казах, са били бедни сладкари и не са могли да поемат едно такова лечение, дори храненето със силна, здрава храна на този млад човек. Смирненски, в някакъв смисъл, е от този тип автори с бунтарски откровения и назовава нещата със собствените им имена. Такива хора винаги са в някакъв смисъл самотници в обществото. Не случайно те загиват, разболяват се или биват оставени на произвола на съдбата. Това, което бихме могли да вземем от него е именно смелостта за социална конфронтация и огромната обич и солидарност към „малкия човек“. Този, който е угнетен и оцелява с цената на една тежка битка с живота. Тоест, да не бъдем равнодушни, а съпричастни, чувствителни, тревожни и хора със съвест. 

Ирина Иванова    

Източник: Информационна агенция „Фокус”

 

 

 

 

 

Никола Вапцаров е вселена, която непрекъснато се преоткрива – Катя Зографова

Катя Зографова, литературен историк, писателка и уредник на къщaта  музей „Никола Йонков Вапцаров“ в София в интервю за Агенция „Фокус“ във връзка с навършването на 76 години от смъртта на поета Никола Вапцаров – 23 юли 2018 г.

Фокус: Г-жо Зографова, днес се навършват 76 години от гибелта на поета Никола Вапцаров. Нека на първо време да си спомним за него като личност извън творчеството му. Какъв е бил Вапцаров като юноша, като съпруг и баща? 

Катя Зографова: Вапцаров е бил изключително топъл, човечен, сърцат и безкрайно много е обичал децата. Знаете също, че той губи малкия си син Йонко на 8 месеца и много показателно е, че след смъртта на собственото си дете, той пише прекрасни стихове за деца, които със съдействието на Националния литературен музей успяхме да издадем в една много симпатична и талантлива книжка, която се казва „Стихотворения за деца“, илюстрирана от младата преподавателка в Националната художествена академия Капка Кънева. Темата за Вапцаров, неговото семейство и отношението му към децата е много важна, защото малцина знаят, че той освен автор на „Моторни песни“, има достойно творчество за деца, автор е на пиеси и пътеписи. Неговите впечатления от пътуването му като курсант в Машинното морско училище във Варна стават обект на разсъждение от страна на Вапцаров. Не трябва толкова оскъдно да мислим за Никола Вапцаров, само през „Моторни песни“. Както се оказва дори и тях не познаваме добре - в техния корпус има едно стихотворение „Хайдушка“, което банскалии пеят като народна песен. По времето, когато е писан текстът на творбата, негови малодарни приятели от македонския литературен кръжок са смятали, че това е един неподходящ текст, защото в неговия финал има един образ - „стреляй, стреляй горе към звездите“. Според мен това е един гениален образ, израз на едно върховно отчаяние, когато Вапцаров е наблюдавал подобни мигове в поведението на харамиите собствения си баща Йонко Вапцаров. Това е българската и човешката трагика на отчаяние, когато не знаеш къде да насочиш своя гняв и стреляш към звездите. Това е един космичен, много силен образ, но неговите другари, съвременници не са разбирали този образ и са казвали, защо да стреляме към звездите, трябва да се стреля към класовия враг. Вапцаров е една вселена, която непрекъснато преоткриваме и вашият въпрос е важен, защото за да се разбере какъв поет е Никола Вапцаров, трябва да се види първо какъв е бил той в частното си битие, колко обичлив е бил всъщност. Това, че с неговата съпруга Бойка Вапцарова са имали драматични моменти и нехармоничен брак, е породило текстове за несподелената любов като „Прощално“.
Нима в световната литература най-добрите любовни стихове не са плод на една нещастна и несподелена любов. не означава, че той не умее да люби. Много малко хора знаят, че Никола Вапцаров пише страхотни писма на Бойка още в началото на тяхната връзка, това са шедьоври на епистоларната проза. Тези писма трябва да бъдат включвани във всяко едно издание на творбите на Никола Вапцаров, защото макар да не са чиста литература, те са изключително романтични и красиви. Помагат ни да видим колко чувствителен, раним, топъл е бил в своята душевност. Тогава биха отпаднали всички „хейтърски“, ако мога да използвам тази интернет дума, ожесточения към Вапцаров на неинформирани или политически пристрастни хора. До днес има такива гласове, които го заклеймяват като противодържавник и терорист. Четейки лириката и стиховете му за деца и писма, никога не бихме си представили, че това е човек, който е способен да вдигне оръжие и да посегне към нечий чужд живот. 

Фокус: Никола Вапцаров е автор на стихосбирката „Моторни песни“, която е преведена на 90 езика. Защо неговото творчество оставя толкова ярък отпечатък в българската и световната литература?

Катя Зографова: Спорно е дали тези преводите са само на „Моторни песни“ или и на други негови текстове. Най-силен световен интерес има към на едно стихотворение, което не влиза в „Моторни песни“, а именно безспорния шедьовър „История“. Известно е, че един от нобеловите лауреати за литература - сицилианеца Салвадор Куазимодо, е бил толкова впечатлен от дълбочината на това стихотворение за тази друга алтернативна, неофициалната история на човека, че той пише възторжени думи за Никола Вапцаров. Интересът към поета е твърде понятен, това е един човек с много модерно мислене, който говори откровено и преводимо на всички световни езици. Той пише за глобалните проблеми на човечеството, включително и за машинната цивилизация, в която днес живеем. Вапцаров е един поет, който е харесван от световните писатели, братя по перо и обикновените хора, защото той показва един свободен и революционен дух и в същото време талант. Това е напълно достатъчно, за да обичаме и превеждаме Никола Вапцаров. Мисля, че само ние българите си задаваме въпроси, които ни карат да се противопоставяме в мисленето си за него, дали е бил терорист или антифашист. Ние се втренчваме в тези политически оптики и забравяме, че той е много повече от някаква партийна принадлежност. 

Фокус: Всъщност Никола Вапцаров е умен и даровит, от ранна детска възраст показва завидни умения свързани с писане. Как да си обясним това, че избира да бъде работник в фабрика? 

Катя Зографова: Много интересен въпрос. Да наистина той пише от дете, негов кумир е Пейо Яворов, даже в „Къщата-музей на Никола Й. Вапцаров“ може да видите, че над леглото си, което се смята за място за почивка, отдих и ласки, Вапцаров е окачил предсмъртната „Маска“ на Яворов. Представете си, че след като стане сутрин иска да вижда смъртта. Така, че със събуждането си да не се отпуска и да не забравя каква е неговата кауза. Постепенно обаче Вапцаров се еманципира от тези преки влияния и открива свой абсолютно различим стил. Стиховете му, лесно се разпознават и това по някакъв начин ви облъчва и омагьосва преди да знаете неговите политически нагласи. Просто той е силен поет, но в своето време е бил прекален новатор, за да бъде разбран, което се случва с всички световни имена. Те изпреварват с години, понякога и с векове своите съвременници. С нежелание и усилие постъпва във морското машинно училище. Такава е била волята на баща му, които искал да има един мъжествен, силен син и не се е съобразил с хуманитарните нагласи на своето момче. От една страна Вапцаров е бил много уязвим от тази просташка дисциплина, която цари в подобно военно училище, но лека-полека се сродява с морето и машините. Още тогава, като курсант, пише едни ранни текстове, в които мисли за машината като за живо същество, описва я едва ли не като своята любима. Започва да възприема по един модерен и възторжен начин съоръжението. Не че не вижда лошите страни, но при него оптимистичната нагласа и стремежът към високата техника е патос, който надскача тесните, работнически представи за техническия прогрес. Това са едни важни послания на поета - да жертва себе си в името на търсенето, самотно, индивидуално, което е показателно, че Вапцаров не е свързан към масови и колективни пориви. 

Фокус: На тази годишнина за първи път ще видим неговия Червен бележник. Какво е интересното около този документ? 

Катя Зографова: Днес, в деня на неговия разстрел в 18.00 часа посетителите на Къщата музей на Никола Вапцаров могат да видят оригиналната масичка от Годеч, където Вапцаров е бил интерниран след Соболевата акция и върху нея този знаменит малък червен бележник с оригиналния надпис на стихотворението „Не, сега не е за поезия…“. Това е много знаково стихотворение за неговата лична съдба, защото в текста Вапцаров провижда как мастилото се превръща в кръв, както се случва и с неговия собствен живот. За първи път пред публика ще бъде показан този бележник с една наистина драматична творба, която е записана в него на 5 юли 1941 г., точно в деня, когато е гледано делото. Светослав Минков го спасява в първия процес, години по-късно той се самообвинявал, че ако не е бил толкова достоен защитник, Вапцаров щял да получи присъда, в която да бъде интерниран или затворен и нямало да се стигне до този втори процес, в който Вапцаров получава смъртна присъда. Това припомняне на неговото поведение и угризенията на Светослав Минков е един морален урок за днешния ден. Думите, които изрича за поета, показват, че той е много над политическото. Искам да прочета една реч на Светослав Минков, която ще видите в понеделник в „Къщата-музей на Никола Й. Вапцаров“ като експонат в една камерна изложба. На 5 юли 1941 г. Светослав Минков се явява на едно дело, което е образувано срещу поета, заради участието му в Соболевата акция. Прави чест на Светослав Минков, че той е проявил една колегиална и гражданска позиция и мотивите на неговата защитата е твърдението, че Вапцаров е голям поет. Има свидетелства, че се е превърнало от съдебно дело в една беседа за литературата и за качествата на Никола Вапцаров, след което е бил напълно оправдан. Нека ни бъде обеца на ухото, това което казва Светослав Минков през царския режим на 1941г. Не е естествено и днес тези думи да са актуални, а те уви са. Той посочва това: „Произведенията на подсъдимия нямат временен ефект и не са набързо написани с цел да постигнат политически нагласа, а напротив те се отличават с топло чувство, психологическа дълбочина и искрена патриотичност“. 

Фокус: Като уредник на къща-музей „Никола Й. Вапцаров“, можете ли да ни кажете какъв интерес проявяват вашите посетители към творчеството и живота на поета? 

Катя Зографова: Като уредник на този музей от толкова години, направихме един генерален ремонт. Преди това, тук беше истински музей на ужасите. В едни години той беше в политическа немилост. Тогава всеки посетител, след като влезе вътре искаше да направи кръгом и да си тръгне, особено по младите гости. Но след ремонта, това е може би най-модерният литературен музей в София, защото тук има мултимедийни и изложбени зали, както и автентична и битова част, която е непокътната. Всичко е в много добро състояние. Интересно е, че в музея идват колкото българи, толкова и чужденци. Хората го търсят и преоткриват. Непрекъснато се изненадвам от това, че идват италианци и гърци. Аз съм спокойна за бъдещето на Вапцаровата поезия, защото той е една гордост и емблематична фигура на българската гражданска съвест. Всеки, които дойде може да види и световната награда за мир. Никола Вапцаров е единственият български поет, които е получавал такава награда. 

Фокус: Вапцаров е възприеман като крайно противоречива личност. От едни е смятан за терорист и антифашист за други остава идеалист. Днес, след 76 години от неговата гибел как гледаме на неговата личност?

Катя Зографова: Аз лично като уредник на музея първоначално се притеснявах много, че тук идват хора, които имат своя представа за Никола Вапцаров. Имайки своето пристрастие, някак си не позволяват да има друг начин на мислене. Много ожесточен дебат и спор, да не кажа скандал има около представите за Вапцаров. Той наистина е удивително прост в своите послания, но и удивително сложен. Ние не бива да се притесняваме от това роене на мнения, защото това показва, че Вапцаров ни докосва, не сме равнодушни към него. Нека да има повече гледни точки, нека да има нови неща, които ние откриваме, нека да има спор. Това е по-добре, отколкото както беше в социалистическия режим, когато бъде поставен като един самотен паметник и да изглежда измамно понятен, като това бъде просто една манипулация по неговата противоречива, драматична, творческа и човешка съдба. 
С един анонс към предстоящото събитие, приканваме да посетят музея на Никола Вапцаров, да се запознаят с интересни събития и факти около поета. 

Даяна Дюлгерова     

 

Източник: Информационна агенция „Фокус”

 

 

 

 

 

 

„Здравите” сили vs Здравия разум – Велислава Дърева

                       Историята на едно политическо убийство

 

Историята започва точно преди 70 години - през март 1949-та. На страниците на "Работническо дело" вървят люти битки: с френския импресионизъм, с вредните течения в литературата, а също и за идейната чистота на биологическата наука.

В дома на Трайчо Костов слухтят микрофони, подире му душат сенки, които вместо имена имат номера и докладват по часове и минути за всяка дума, стъпка и жест на заместник-министър председателя. 

МАШИНАТА работи подмолно

В речта на Антон Югов (28 март) има стаено напрежение: "Ние не бива да търсим врага само извън партията. Ние трябва да търсим и откриваме враговете, които са се промъкнали в собствената наша партия, да търсим враговете там, където най-малко се надяваме да ги намерим. Ние неотдавна открихме такива вражески елементи, които, прикрити в Партията, са успели да заемат високи партийни и държавни постове".

Скоро читателят ще разбере какво означава "да търсим враговете там, където най-малко се надяваме да ги намерим". И ще научи, че желаният враг е намерен. На 5 април излиза съобщение за пленума на ЦК на БКП от 26 и 27 март с дневен ред "Политическите и антипартийните грешки на др. Трайчо Костов". Пленумът одобрява доклада на Васил Коларов и отстранява Трайчо Костов от Политбюро (ПБ), от правителството и от поста председател на Комитета по стопански и финансови въпроси. 

Обвинения: "неискрена и недружелюбна политика по отношение на СССР", "антипартийни нареждания", "националистически уклон", "стремеж да измести Г. Димитров", "маневри и интриги", "болнави амбиции", "интелигентски индивидуализъм", "опити да разпали фракционна борба, да предизвика недоверие към Политбюро, да разцепи ЦК, да вбие клин в болшевишкото единство". 

ПБ и ЦК на БКП са камертонът на истеричната пропаганда. 

МАШИНАТА е задействана  

Надига се първата вълна на ЕДИНОДУШИЕТО. 

Няма интернет, фейсбук и туитър. Представете си, ако имаше. 

В "Работническо дело" се появява рубрика "Цялата партия единодушно осъжда грешките на др. Тр. Костов": "Грубите грешки на др. Тр. Костов изправиха като стоманена стена всички комунисти"; "Не се намери нито един партиен член, който да не се солидаризира с решението на пленума"; и т.н. ЕДИНОДУШИЕТО залива страната с декларации и телеграми от партийни организации и трудови колективи до "нашия любим ЦК" в подкрепа на "генералната линия".

На 21 април са утвърдени лозунгите за 1 май и сред тях: "Бъдете бдителни към враговете! Разобличавайте ги безпощадно!". Така Трайчо Костов влиза в агитката. И това е само началото.

Настъпва затишие. Привидно. Номерираните сенки донасят кога и по кои улици е минал "обект Доктора", носел ли е жълтата си чанта, кого е поздравил пътьом. 

МАШИНАТА бди. И не спира 

По команда започват партийни събрания и конференции. Отново. Всички ЕДИНОДУШНО искат, настояват и едва ли не заповядват на "нашия любим ЦК" тутакси и незабавно да изключи от БКП "тази подла змия, промъкнала се в доверчивата пазва на партията". ПБ и ЦК откликват на всенародните въжделения.

Пленумът от 11 и 12 юни ЕДИНОДУШНО изключва Трайчо Костов от БКП. На 17 юни решението излиза в "Работническо дело". На 17 юни Трайчо навършва 52 години. На 20 юни, на уличката зад Университета от една кола изскачат цивилни сенки и го арестуват. Следствието започва веднага. Третото следствие в неговия живот.

Първото е през 1924-та. Второто - през 1942-ра. Знае какво е следствие. Знае пълния списък на изтезанията - минал е през него. Знае какво е да те инквизират 20 души. Знае цялата гавра. Знае цената на мълчанието. Знае как изглежда адът. Знае всичко. Така си мисли...  

"Обработват" го 42 души. Разпитват го 22 часа в денонощие. Следователите се сменят на всеки два часа. Българските му поднасят готови показания на български, съветските - на руски. Разпитват го трима генерали от КГБ - Трифонов, Чернов и Филатов. Наричат го гад, сволоч, фашистки изверг. Повтарят, че лично другарят Сталин чака самопризнания за неговата вражеска и антипартийна дейност. Разпитва го лично шефът на МВР Руси Христозов. И му обяснява, че това е партийно поръчение. Държат го прав, докато припадне. Приковават го с вериги на пода. Инсценират му разстрел. Партийно поръчение.

22 часа в денонощие. 6 месеца. 

А той, вместо да пише показания, рисува зайчета, същите зайчета, които някога е рисувал на сина си. Рисува Сталин и до него - човековълк. И още, и още човековълци, които приличат на Сталин. Думите "Гешевата полиция бледнее пред "нашата" са на Трайчо. "Имам чувството, че сме попаднали между зъбците на една машина, която неумолимо ни влече към неизбежния завършек и която може да бъде спряна само от някакво голямо, необикновено събитие", пише през 1942-ра до жена си Люба. През 42-ра стават чудеса. През 49-та - не.

На 19 юли ВНС избира анкетна комисия за "обследване дейността на Трайчо Костов". На 20 юли депутатите приемат ЕДИНОДУШНО доклада на комисията и свалят депутатския имунитет на Трайчо Костов. С ръкопляскания. За 5 минути. Лозунгът "Да претворим решенията на Юнския пленум в живо дело!" е изпълнен.

В килията Трайчо рисува човековълци 

През март Коларов го обвинява в "интелигентски индивидуализъм", през юни - в "интелигентски кариеризъм". ЕДИНОДУШИЕТО го заклеймява като "дребнобуржоазен интелигент, лишен от здравата основа на пролетарския морал". Синът на локомотивния огняр е образован, начетен, интелигентен, знае осем езика. За него Гешев казва "опасен интелектуалец". Интелектуалецът винаги е опасен. Интелектът е като гърбица - забелязва се. Не можеш да го скриеш. Даже очилата с 12 диоптъра извикват неприязън. И това е първата "вина" на Трайчо - че е интелектуалец. Такива неща МАШИНАТА не прощава. 

Втората "вина" на Трайчо е, че Димитров официално го е обявил за свой приемник, защото "хора като него не се раждат всеки ден". Това попарва властническите амбиции на Коларов. През март Коларов обвинява Трайчо във властолюбие и в "намерения да се утвърди като фактически вожд", през юни - че "е разработил стратегически план за отстраняването на Коларов и Димитров". В обвинителния акт ще пише, че Трайчо Костов е замислял "да бъде физически унищожен вождът на българския народ др. Димитров". 

ЕДИНОДУШИЕТО се задъхва от възмущение и погнуса. И крещи: "Смърт! Смърт! Смърт!"

Третата "вина" на Трайчо е, че е останал жив през 1942 г. Необесен и неразстрелян. Жив. Млад. С авторитет. На МАШИНАТА живи герои не й трябват. Героите трябва да бъдат унищожени морално и физически. Авторитетите трябва да бъдат заменени с посредствени и послушни безличия. МАШИНАТА изфабрикува обвинението "агент на полицията" и "англо-американски шпионин".

ЕДИНОДУШИЕТО скандира "агент-провокатор", "гаден агент", "възпитаник на Гешев", "за да спаси мизерния си, кучешки живот, подписал декларация". И "Смърт! Смърт! Смърт!"

Най-главната "вина" на Трайчо Костов е, че като вицепремиер си позволява да спазва българските закони, да се грижи за българските интереси и да защитава суверенитета на българската държава. През март е обвинен в национализъм, неискреност и недружелюбност към СССР. През юни Коларов го нарича "банкрутирал ръководител", "знаме на обединената вътрешна и международна реакция", под което "се обединяват жалките остатъци на разбитата монархофашистка клика, всички реакционери, фашисти и реставратори на капитализма", в което "се кълнат всички гнили комунисти". 

Защо? Защото Трайчо Костов разпорежда Законът за държавната тайна да се разпростре и "върху съветските представители", следователно - "Той е за реставрация на капитализма и за англо-американска зависимост", казва Червенков. 

Всичко започва на 6 декември 1948 г., когато пред Димитров и Червенков Сталин дръпва очилата на Трайчо, фиксира жълтия си поглед в късогледите му очи и произнася присъдата: 

"Жулик! Трябва да се види откъде сте и кой сте Вие! Не искате да издавате своите тайни? Искате да бъдете независими? Не искате ние да знаем по какви цени продавате? На другите по-евтино продавате? Трябва непременно да унизите нашите хора. Какая-то злоба! Точь в точь как Тито!... Не искате да знам вашите тайни, вървете по дяволите, и без вас ще минем. Вие ни смятате за простаци, а вие сте европейци! Ние и без вас всичко знаем... Жулик! Искате да се биете? Ще се преборим. Само знайте, че ние на половин път никога не спираме. Ще доведем борбата докрай!"...  

ЕДИНОДУШИЕТО скандира "народен враг"

"мерзавец", "чуждо мекере", "подлец", "двуличник", "слуга на фашистката клика на Тито", "знаме на международната реакция"... И "Смърт! Смърт! Смърт!"...

Червенков громи Трайчо, "неговото дяволско двуличие, лицемерието му, неговите изтънчени велзевулски методи... Врагът е хванат за гушата и няма да го изпуснем, няма да се успокоим, докато не го задушим напълно... Ние ще очистим нашата партия от всяко подобие на трайчокостовщина! (ръкопляскания). Дал ни господ сили за това! (веселост и ръкопляскания)". 

Тази предизборна реч е произнесена на 6 ноември. Обвинителен акт още няма. Публикуван е на 30 ноември под заглавие "На позорния стълб бандата на Трайчо Костов!". Трайчо отново попада в агитката. Този път - предизборна. Инструкцията е обвинителният акт да се използва като "мощно оръжие", да стигне до "всеки гражданин и всяка селска колиба".

ЕДИНОДУШИЕТО скандира: "Заклеймяваме шпионите и предателите и искаме тяхното най-строго наказание", "искаме най-сурово наказание за Трайчо Костов и неговата камарила". 

В хора на ЕДИНОДУШИЕТО се включват поети, писатели, художници: "предател подъл", "подкупник жалък", "гаден диверсант", "бандит", "безумец", "глутница с избити зъби", "пигмеи", "негодяи", "жалки човечета", "юди, надъхани със зоологическа омраза към народа"...  

В телеграмата на СБП пише: "Разгромът на трайчокостовщината значи проветряване на нашата къща. От името на българските писатели ние настояваме за сурово наказание на престъпниците! С това нашето народно правосъдие ще изпълни един свой свещен дълг към бъдещето на народа, към нашата национална култура! Смърт на предателството!"

ЕДИНОДУШИЕТО вика "Смърт!"

рисува Трайчо като змия, а по селата разиграват погребения - картонена змия с лицето на Трайчо поставена в картонен ковчег, а около ковчега - цялото село, а зад ковчега - партийният секретар, стъпил с крак върху змията държи реч...

ПОСЛЕ ще пишат спомени: "Той целият беше една усмивка, никога не повишаваше глас, имаше топъл баритон, накуцваше, ерудиран, подвижна енциклопедия, роден учен"...

ПОСЛЕ ще казват: "нямаше кой и как тогава да се противопостави", "трагично беше за нас, че започнахме да вярваме в това, което ни беше трудно да повярваме", "само силата на партийната дисциплина, дълбокото съзнание за ненакърнимостта на партийното единство можеше да застави тези, които го познаваха, да сведат глави, оставайки с вътрешното убеждение, че ще дойде ден, когато правдата ще възтържествува"... ПОСЛЕ!

ТОГАВА, обаче, всички гласуват "за", като "конкретно мерило за преданост към Партията и нейния болшевишки курс". 

МАШИНАТА  е тъй перфидна! Тя плоди интриги, истерии, подлости и предателства, мерзост, ужас и отвращение. Тя овластява нищожествата и мачка, унижава, разтерзава почтените. Тя прави "масите" свои съучастници и следователно - виновни. Тя се застрахова за "оня ден, когато правдата ще възтържествува". И когато бъде зададен въпросът  "Кой уби Трайчо Костов?", МАШИНАТА е готова с отговора: "Такава беше волята на народа"... 

Въпреки всичко ЕДИНОДУШИЕТО не е било монолитно. В периода 1949-1951 са арестувани 1100 души.

На 7 декември в 8,35 ч. в Дома на народната войска започва процесът. Ще продължи 7 дни. Трайчо Костов не се признава за виновен. 

ЕДИНОДУШИЕТО бушува и клейми предизборно: "ловък двуличник, закоравял левосектант, фракционер, агент-провокатор, изобличен гнусен изверг, изпечен подлец, мерзък шпионин, влечуго, плужек, змия в пазвата на Партията". 

А казват, че "процесът предизвиква изблик на патриотични чувства"...

Представете си цялата тази истерия във фейсбук.

В София пристигат подаръци за рождения ден на Сталин - работен кабинет от светло дърво с резба и гравирано желязо, български кът с миндери и полици, килими и губери, сърмени търлъци, гъдулки и бъклици, синя писана каруца и пръскачка за лозе...

На 12 декември в 19 ч. трудещите се от София тържествено изпращат влака с подаръците за великия Сталин.

На 14 декември Сталин получава още един подарък - в 19,45 ч. Трайчо Костов, 52-годишен, публицист е осъден на смърт чрез обесване.

Влакът с писаните каруци, килимчета, сервизи, мастилници, гъдулки, печки, шкафове, губери, носии, търлъци, с 5-те милиона подписа, "изразили любовта на нашия народ към вожда на прогресивното човечество", пътува...

Обесват го на 16 декември

в навечерието на изборите. Като гаранция за успех.

"За тоя престъпник всяко наказание е малко. В своята ярост на заловен звяр той направи всичко, за да отегчи още повече положението си. Не прояви никакво желание за разкаяние. Той заслужи наказанието си" ("Работническо дело").

Когато го водели към бесилото, издигнато в двора на софийския затвор, било дъждовно и той, накуцвайки, заобикалял локвите, за да остане чист. Очилата му паднали, навел се, но един милиционер ги стъпкал. Когато му сложили примката, един от екзекуторите го хванал през кръста, дръпнал го и се залюлял с него. Като махало на часовник...

На 23 януари умира Васил Коларов. Той ще надживее Трайчо с 38 дни. На януарския пленум от 1950 и на VI конгрес през 1954 г. процесът ще бъде отчетен като "крупна победа", "нова ярка демонстрация на единството и сплотеността на партията", "борба, от която партията излезе още по-силна, по-зряла, по-закалена", а 76 следователи и оперативни работници, допринесли за победата, ще бъдат наградени с ордени и парични премии на обща стойност 1 625 000 лв.

След шестте месеца, прекарани на един стол в една килия на ДС, Люба ще се прибере, ще седне на един стол и ще се залюлее - напред-назад, напред-назад. Като махало на часовник... Ще почине на 7 април 1959-та. Ще сложат на гърдите й снимка на Трайчо. И това ще бъде неговото символично погребение. Ще погребат снимката, не човека. А земята ще бъде пълна с картонени ковчези и в тях - картонени змии с лицето на Трайчо Костов... И всички ще бързат да забравят.

Това е историята на едно политическо убийство. На всяко политическо убийство. Тази история никога не свършва. МАШИНАТА е тъй перфидна. Тя произвежда интриги, истерии, подлости и предателства, мерзост, ужас и отвращение. Тя овластява нищожествата и мачка, унижава, разтерзава почтените. И никога не остава без ЕДИНОДУШНИ.

 

Б.а. Нещо лично. От цялата огромна организация на БКП в Пловдив двама души се изправят срещу МАШИНАТА и ЕДИНОДУШИЕТО. Знам го със сигурност. Това са моите родители (бъдещи, към онзи момент). През 1991 г. с режисьорката Малина Петрова направихме единствения документален филм за Трайчо Костов - "Сърцето умира последно".

 

 

Източник: вестник ДУМА, 27 март 2019 г.

 

 

 

 

Лети гълъб на мира !

Антивоенен фестивал  на мира и солидарността в Германия –22 и 23 май 1983 г.

 

През 1983 г. младежки танцов състав от Кюстендил бе поканен и взе участие в голяма антивоенна акция на западногерманската младеж в Дортмунт срещу разполагането на ракетите „Пършинг” и „Круз” в Европа.

Няма да ви занимавам с процеса по подготовката, отнел значително време и усилия. В крайна сметка, резултатът бе впечатляващ. Нашият състав се представи повече от достойно. В предварителната културна програма бяхме включени на една сцена в зала 5, наред със състави от Гърция и Турция, които по разни причини не пристигнаха. Това изправи организаторите пред проблем и те помолиха да изпълним цялата си програма, а не само да се ограничим в отреденото ни време. Естествено, всички наши момичета и момчета се съгласиха, обраха овациите на публиката и получихме благодарности  от домакините. В знак на признателност за великолепното представяне, без да е предвидено, те ни поканиха и взехме участие в заключителната проява на фестивала в голямата зала на комплекса „Вестфаленхале" пред хиляди участници, които отново зарадвахме с жизнерадостните си танци.

По този начин съставът, като представител на нашата страна, достойно участва в тази акция на солидарност с младежи от различни страни в борбата за мир и разоръжаване, срещу настаняването на американските ядрени ракети в Европа.

Спомен на Николай Ковачев

Предлагам снимки от участието на нашия танцов състав в зала V. За съжаление, снимките от участието ни в голямата зала и пред българския щанд след толкова години са загубени.

                            Нашият пристан по време на фестивала

 

 

 Добра представа за проявата дава следната дописка във вестник „Народна младеж”, 1983 г.

 

Мирът е наше кръвно дело – Александър Хранов

 

В Дортмунд се състои IV фестивал на западногерманската младеж, обединена под лозунга  „Срещу десните сили, работа вместо ракети”

Те идваха от различни краища на Федералната република, с автобуси и влакове, леки коли и... пеша, младе­жи и девойки, работници и студенти, служещи и безра­ботни. Дортмунд, този град в центъра на областта Рур, през тези дни беше станал „столица на младежта", тук се провеждаше организираният от Съюза на социалистическата германска работническа младеж (СГРМ) и Марксическия студентски съюз „Спартак" фестивал на младежта.

В района на комплекса „Вестфаленхале" цареше трудов ентусиазъм. На зелени­те площи, въпреки непреставащия дъжд, като пъстроцветни букети изникваха палатки и дървени подиуми, навеси й щандове — всички използваха с небивал ентусиазъм броените часове до започването на празника. Да, именно този неизчерпаем ентусиазъм кипеше навсякъде по огромното пространство и погледнато от близката телевизионна кула, всичко изглеждаше като разбунен пчелен кошер — младото поколение на Запад­на Германия се готвеше за най-голямата си проява през последната година. Късно през нощта всичко беше готово, фестивалът можеше да за почне...

„НОЩТА НА МИРА^” беше едно от централните събития на фестивала. Съвсем логич­но, защото борбата за мир в разоръжаване, срещу настаняването на американските ядрени ракети е тема номер едно не само на този фести­вал, но и на всички акции на западногерманската младеж в годината на тяхното разполагане.

Огромната зала, която на спортни мероприятия събира 25 000 души, този  път като че ли щеше да се пръсне. И както шеговито сподели един от организаторите, тази вечер тя се превърна в огромен балон, който побра около 40 000 младежи. Много от тези, които не можаха да влязат, седяха на входовете и във фоайетата, откъдето взи­маха не по-малко дейно участие. Когато известната група за политически песни от Германската демократична република. „Октобер клуб" започна своето изпълнение, цялата младежка „аудитория" запя в един глас с тях. „Ние сме вече много — но на мира са нужни още повече" — тази песен като че ли изразяваше настроението на всички в залата. Един подир друг на сцената излизаха известни изпълнители на политически песни от страната и чужби­на. Ханес Вадер запя за ге­роичната борба на патриотите в Салвадор, пя Фазия Янсен, която е в редиците на движението за мир от неговото зараждане и чиито песни огласят протестните маршове по села и градове, Йозеф Дегенхард и  Дитер Зюверкрюп  в своите изпълнения изрази­ха протеста на младото поколение на Федералната република и обвиниха гневно офи­циален Вашингтон и Бон, които се опитват да превърнат Западна Европа в атомен погреб.

На поляната между залите беше израснала н символична „улица мира”. Тук младе­жите провеждаха своите дис­кусия на най-актуалната тема на съвременния свят, рисуваха плакати, провеждаха срещи с чуждестранните делегати.

„РАБОТА ВМЕСТО РАКЕТИ”, „Дайте ни работа”, под тези лозунги се състоя диску­сия на тема „Масовата безра­ботица — такова ли е бъдещето на труда?" Както е известно, от официално регистрираните два и половина милиона безработни във Федералната република голяма част са млади хора. Основна задача на Съюза на социалистическата германска работническа младеж (СГРМ) е да сочи пътя на бор­бата срещу социалната несправедливост, за солидарност на младежите с безработните си  другари. Край една от палат­ките на инициативните комитети на безработните младежи разговарях с Карл от Дюселдорф, 25-годишен работник, женен с две деца, който от две години е без работа. „Вместо да хвърлят милиони за превъоръжаване, нека бонските политици да помислят за нас — безработните. С тези средства могат да бъдат оси­гурени така необходимите ра­ботни места.^”

ПРАЗНИКЪТ НА СОЛИ­ДАРНОСТТА  освен четвърт милион участници от страната беше събрал и 94 делегации от 64 страни от всички конти­ненти на земното кълбо. На фестивала взеха участие таки­ва известни имена като Ромеш Чандра — президент на Све­товния съвет на мира, Фатхи Арафат — председател на Па­лестинския Червен полумесец, команданте Илиана — ръководителка на женската бригада „Силвиа" в Салвадор, Нино Па­сти — бивш генерал от НАТО. Те можеха да се видят нався­къде през двата дни — на беседа в палатката на студентите, край щандовете с политическа литература, в работа­та на „Трибунала срещу импе­риализма."

АНТИАТОМНИЯТ БИВАК  беше организиран от около 50 войници от бундесвера, представители на движението сре­щу атомното въоръжаване в армията. Твърде често край палатките на „бивака" се чу­ваше възглас:  „Каква е паро­лата?" и винаги мощният отговор на войниците, беше: „Ра­зоръжаване!". Въпреки че рискуваха дългосрочен карцер и военен съд, тези младежи бяха дошли от различни военни подразделения, за да издигнат и своя глас срещу ядрената авантюра на НАТО.  Ханс, сапьор от Бремен, разказа: „По-добре да пеем марша на мира, от­колкото да служим на войнолюбците. Ние сме мнозина, но трябва да станем още пове­че, за да предотвратим плано­вете Западна Европа да стане ядрен полигон на САЩ. Паро­лата е „И твойто подразделе­ние — безядрена зона."

Фестивалът на младежта на Федерална Германия  в Дортмунд беше нагледно доказателство за мощта на младежкото движение в страната. Вяра и оптимизъм вдъхват думите на Вернер Щюрман, председател на Съюза на социалистическата германска работническа младеж, казани на заключителното тържество. „Да осуетим превръщането на Европа в барутен погреб - това е най-важната задача пред мла­дежта на континента. Предстоят нови тежки, драматични стълкновения между силите на мира и войната. Но ние ще се борим докрай в защита на живота, в защита на бъдещето..

 

 

Ето  снимки на малка част от специалното списание за фестивала