Думи на Матей Шопкин
Надвесен над белия лист, в ранната есен на 2015 година някаква чудодейна магия ме връща към далечните ми юношески времена, когато в старопрестолния Търновград откривах големите поети на България. И мигом в паметта ми прозвучават стихотворенията „Татковина" от Петко Р. Славейков, „Хаджи Димитър" от Христо Ботев, „Аз съм българче" от Иван Вазов, които знаех наизуст от детските си години. И редом с тези велики и незабравими творби прозвучават и „Неразделни" от Пенчо Славейков, „Две хубави очи" от Пейо Кр. Яворов, „Тайната на Струма" от Теодор Траянов, „Тихият пролетен дъжд" от Николай Лилиев, „Събуди ме в прохладните утрини, майко" от Христо Ясенов, „Да бъде ден!" от Христо Смирненски, „Търново" от Асен Разцветников, „Вяра" от Никола Вапцаров...
И сред този великолепен хор от безсмъртни поетични творения, сред тази изумителна вселена, озарена от ярки съзвездия, с трогателна мелодичност и красота прозвучава и „Да се завърнеш в бащината къща" от Димчо Дебелянов...
Щяха да отминат години и десетилетия, щях да откривам и други големи български и световни поети, но винаги, при всички радостни или тъжни обстоятелства на моя живот „Да се завърнеш в бащината къща" и другите стихотворения на Димчо Дебелянов щяха да останат свещена сърцевина на моята чиста, съкровена и трайна юношеска обич...
Всъщност, подобни откровения са изричани от много български поети, белетристи, литературни критици. И от безброй почитатели на истинската поезия. И винаги в тези откровения присъстват изрази като най-нежният, най-обичаният „поет на жизнения подвиг", по думите на неговия приятел Людмил Стоянов. И същевременно - един от най-загадъчните ваятели на мерената реч... Защо?...
Защото Димчо Дебелянов, чиято рождена люлка е залюляна под купола на възрожденска Копривщица, още от ранните си години е изпитал и непоносима бедност, и горчива неправда. Но е останал извисен от благородната сила на българския дух, на българската обреченост към стародавните скрижали на своя християнски род, към всички „скрити вопли" на своите съвременници. И неслучайно в стихотворението „Черна песен" пише:
Аз умирам и светло се раждам –
разнолика, нестройно душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.
Изграждам и руша!... Ето, според мен, двата съдбовни полюса в неговия житейски и творчески път. В поезията си той изгражда пленителен свят на обич, на хармония, на доброта. Но след черните мисли, които му тежат, не иска нищо да си спомни. И въпреки скръбните си детски дни в Пловдив, въпреки че броди из столичния град „бездомен и самин", в себе си намира сили да изповяда:
В тревожна мечта се унасям
и виждам през горестен сплин,
че в някаква светла страна
съм на бога най-светлия син.
Този най-светъл син на бога, този магьосник на поетичните съновидения не може да забрави нито бащината си къща в Копривщица, нито „тихия двор,/ тихия дом в белоцветните вишни" в София, нито онази приказна „Гора", „дето плавно излъчва слънцето стрели...".
Като слънчева стрела в душата на поета се впива и заблестява онази божествена изповед пред любимата девойка:
Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнало ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
До сърцето на поета скръбен лик е склонила и най-младата, най-святата жена на този свят - майката. В прочувствената поредица от прекрасни лирически прозрения като „Светъл спомен" и „Молитва", „Спи градът" и „Помниш ли, помниш ли тихия двор", „На Пенчо Славейков" и „Под сурдинка", поемата „Легенда за разблудната царкиня" и последната си „Сиротна песен" поетът е създал и „Да се завърнеш в бащината къща" - един бисерен шедьовър в българската поезия:
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха –
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха
Да те пресрещне прага на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Това е Тя - родната Дебелянова майка Цана Илиева от Копривщица. Това е и Родината, която
Венци от слънчеви цветя
в долини слънчеви плете
и в кротък унес чака тя
да дойде нейното дете.
Да дойде!... Но откъде да дойде?... През януари 1915 г. Дебелянов заминава доброволец на Южния фронт. И там - сред ожесточените битки, под черните покрови на смъртта, поетът сътворява едни от най-съвършените си песни. И под жестокия писък на куршуми и шрапнели се увенчава неговата пророческа „Тиха победа", озарена от лъчистата му „Светла вяра"...
На 2 октомври 1916 г. тази светла вяра бе погасена от вражи куршум. Но жива остана великата му утеха, че „смъртта в победа ще дочака". Остана и бленуваното му завръщане и в бащината къща, и в признателната душа на България...
И аз - един от съвременните българи, които благоговеят пред жизнения и творчески подвиг на Димчо Дебелянов, с дълбоки трепети в сърцето си изричам, че той е и най-нежният, и най-обичаният гениален български лирик, чието име блести и навеки ще блести в безсмъртния бронзов батальон на българската художествена литература!...
